От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 10 Bob Nobel

 

Тазгодишната Нобелова награда за литература отново разбуни духовете, но, за разлика от обичайното „защо?“ (защо тоя, защо не оня), този път, имам чувството, се разпалва едно много по-голямо, много по-сериозно „ЗАЩО?“ Не ще и дума, Боб Дилън е кумир за много и много милиони хора (дори и покойният Стив Джобс, един от най-мощните егоцентрици на тоя свят, сякаш привеждаше глава, рамене, че и цяло тяло, пред онзи тъй гигантски-див, мутант-мустанг, не-от-тоя-свят човек-вселена) – но това, разбира се, не го прави ни най-малко безспорен лауреат на най-престижната сред всички литературни, а комай и културни, и политически, награди на планетата. Дочувам, доколкото съм в състояние, най-различни гласове, които изразяват съмнение и недоверие в избора на шведската комисия – и то далеч не само на хора, ръководени от обичайната българска дребнавост и злобица, какъвто обикновено е случаят когато се обсъждат българските „отличени“. Ами да – Боб Дилън и Нобелова награда? Като как тъй, ама защо, почакайте! Тук има хора като Филип Рот или (недообичвания от мен) Харуки Мураками, които чакат от години насам. И, гледай само как изведнъж, само с един скок, хитроумният присмехулник на всичко и всички ги изпреварва, също като човек, който е изчаквал два часа някъде преди финала на маратона, само за да се втурне и „спечели“ състезанието под носа на изнурените, пребити от усилия и изнемога честни спортсмени. Ами да, може ли такова нещо?

Очевидно може, тъй като отличието му вече е факт. Но реалният въпрос, разбира се, съвсем не е „как може?“ (един изключително тъп и ненавиждан от мен въпрос, между другото). Въпросът е „Защо?“, но не в смисъл „как така?“, а в смисъл „поради какви причини?“ Защото причини според мен има и, както ще се опитам да ви по(дс)кажа, те излизат далеч извън сферата на субективното и личните предпочитания, пък били те и предпочитанията на най-респектабелната група академици на тоя свят. Причините, уважаеми дами и господа, са, както понякога се казва, „от историческо естество“.

Самият аз чух за първи път, че Дилън е бил номиниран за Нобелова награда миналата година – и, да си призная, бях не по-малко удивен от всички онези хора, които слушам из мрежата (повтарям, хора, чиито мнения уважавам). Отне ми, значи, не съвсем малко време да привикна с тази мисъл, но пък, щом само веднъж успях да се отърся от привичния образ на Дилън-суперзвездата, да прогледна за онова, в което, струва ми се, се крие неговото (и на немалко други хора) историческо значение за отсечката от време, която обитаваме – та, щом значи успях да се отърся от всичко това, изборът на шведската академия изведнъж започна да ми се струва не само логичен, но и някак особено визионерски, особено първопроходчески. Ако и, предполагам, основанията за този избор, разбирани в смисъла, в който ги разбирам аз, вероятно ще се сторят на много хора като всичко друго, но не и апология на литературата. Прочее, нека изчакаме и стигнем малко по-надалеч в този тук текст.

Няма да изреждам очевидните основания. Няма да говоря за Дилън-духовния-водач или Дилън-политическия-гуру. Няма да споменавам дори и най-очевидното от всичко: простия факт на изключителността на неговата поезия, която за мен е нещо като еманация на нещата, пред които винаги съм се прекланял при досега с този тъй необятен океан, човешкото слово – мощ, сила, опиянителност, изкусителност, загадъчност, необятност, неизмеримост, непребродност, you name it…

Не, няма да говоря за всичко това. Защото реалната причина – моля, затаете дъх, тъй като онова, което ще ви кажа, няма да ви хареса ни най-малко – та, реалната причина, скъпи мои, е уловена най-точно в кратичката фраза на един друг голям присмехулник, Франк Запа, който на времето беше казал нещо от рода на „Джазът ли? Ама той изобщо не е мъртъв, нищо подобно. Само дето намирисва малко странно“


Small Ad GF 1

Същото, дами и господа, според мен важи и за литературата. Тя не е мъртва, разбира се, само дето намирисва малко странно. С което, предполагам, вече прескочих от раз в сферата на безкрайно спекулативното, но, след като веднъж вече съм хванал бика за каквото там било… Да продължавам, викам.

И така, литературата според мен е мъртва. Мъртва не в смисъл като умряла и заминала, а в смисъл мъртва като обществено-променяща сила, като учителка и водачка на поколенията, като ориентир за ограмотените маси, та дори и като авторитет, ако щете. По причини, които не се осмелявам да чопля и обяснявам, фактическото положение на нещата във времето, в което живеем, е свързано с необходимостта от първо-признаване на меродавния факт, че четенето и общуването чрез изразни средства, запечатани под формата на символни форми, и изискващо неща като дългогодишна подготовка, способност за средносрочна концентрация и сравнително висока абстракция, за мислене, за задълбочаване – та, нека посъкратя малко – четенето просто е нещо мъртво, част от едно бързо подминаващо ни минало. С което не искам да кажа, че ни очаква бъдеще, в което поколенията изведнъж ще станат неграмотни и безбуквени. Не мога да повярвам в това, разбира се, ако и да живея с мътното усещане, че дори и то не е напълно изключено. Онова, което се опитвам да кажа е, че мястото начело, на водаческата капра, на волана, на червения бутон – наречете го както щете – в наше време вече е заето от други форми на изразяване. И, което най-после ни довежда и до самия живец на нещото, около което се въртя от час насам – че сравнително масовото изкуство на култивираното стихоплетство, съчетано с музика, аудиовизуални ефекти и една доста по-мощна от издателската индустрия на (изтънчено) времепрекарване (може да го наречем и „развлечение“, макар че това смъква нещата до ниво, на което в никакъв случай не бих се съгласил да ги оставя, ако и това да е думата, която междувременно май се е утвърдила най-здраво, когато става дума за определяне естеството на бизнеса, в който е прекарал живота си безкрайно обичания от всички ни Боб)… Уфф, за малко да се изгубя в това изречение, добре че мога да се връщам назад и да препрочитам… Та, значи, именно това изкуство май е онова, което е поело ролята, която е играела литературата преди, да речем, около стотина години. Музиката, и по-точно музиката-съчетана-със-словесна-магия, каквато я практикува Дилън, е именно онази обществено-променяща сила, която, според мен, не ще и дума, заслужава не само Нобелова награда, ами и всяка мислима награда, с която би могло да се отличи ексцепционалното човешко постижение.

А сега задръжте само за миг скептицизма си и се опитайте да помислите, заедно с мен, кога за последен път сте имали усещането, че Нобеловата награда е била получена от човек, който/която действително е променил/а нещо реално в средата и обстановката, в които е живеел/а? Ха! Литература и културно водачество, и политически промени – ама де, де! Ако не ми вярвате, прочетете само как бедният [sic!] Салман Рушди описва преживяванията си на сцената (под егидата на Боно), а след това преценете сами колко точно е самочувствието като обществено-променяща сила на човека, с когото повечето от нас най-вероятно биха свързали първите си асоциации, стане ли дума за „литературата като обществено-променяща сила“:

Една година по-късно, когато гигантското „Зооропа“-турне пристигна на стадион Уембли, Боно се обади да ме попита дали бих искал да се кача с тях на сцената. U2 искаха да направят жест на солидарност и това беше най-големият, който можеха да си представят. Когато казах на тогава-14-годишния си син за плана, той отвърна, „Само не пей, тате. Ако запееш, ще трябва да се самоубия.“ Не ставаше и дума да пея – U2 не са глупаци – но наистина отидох и почувствах, за момент, какво означава да имаш пред себе си осемдесет хиляди фенове, които те окуражават. Публиката на средното литературно четене е малко по-малка. Момичетата не се качват на раменете на приятелите си, а стейдж-дайвингът[1] не се окуражава. Дори и на най-добрите литературни четения има само по една или две танцуващи супер-моделки. Антон Корбин направи снимка в онзи ден, като убеди Боно и мен да разменим очилата си. На нея аз изглеждам като бог със слънчевите очила на Боно, докато той гледа през моите невзрачни литературни стъкла. Не би могло да има по-графичен израз на разликата между тези два свята.

Салман Рушди, „U2“. В: „Step Across This Line“, Kindle Edition

Спекулация, а? Е добре, кажете ми кой днешен писател, жив или починал наскоро, би могъл да претендира, без да стане абсолютно смешен, че е променил дори и една йотичка от онова, което промениха през последните петдесет години хора като Ленън, Боуи, Джагър и, разбира се, далеч над всички останали от тази класа – Боб Дилън? Последният Нобелов лауреат, за когото хората бяха подочували нещо, преди да е получил наградата, беше (действително големия) Гюнтер Грас, а, що се отнася примерно до най-новите интелектуални изсилвания на добрия Варгас Льоса, то самият аз предпочитам да мълча. Останалите лауреати от последните десетина-петнадесет години – с възможното изключение на Кутси, който поне е достатъчно голям, за да има реална представа за собственото си място в културната констелация на планетата – са вече дотолкова неубедителни, че почти обичайната реакция в наши дни е „Нобелов КОЙ“, хм, хм, хм…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И така, изборът на Боб Дилън, поне по собственото ми (не)скромно мнение, е израз на една, както се казваше по времената на диалектико-материалистическата ми младост, „историческа необходимост“. Да, литературата е мъртва, да живее всичко, което я е заменило! Защото, разбира се, фактът, че самият аз влагам силите и енергията си в нещо, чиито най-добри времена изглеждат безвъзвратно отминали, не ме обезкуражава ни най-малко, нито пък отнема и милиграм от увереността ми в това, че върша нещо дълбоко смислено, полезно и необходимо. Словото, ако и доловимо в литературната си форма далеч по-слабо, отколкото в някое от мощните му днешни масмедийни превъплъщения, все пак си остава Слово – и да му служи човек, ако и в една по-скромна, далеч не толкова силно въздействаща, силно разбунваща, силно променяща нещата и хората, форма, си остава, както винаги в най-новата история на вида ни, въпрос на…

(Хмммм… Въпрос на какво точно, всъщност? Нямам лесен отговор или, за да бъда по-точен, ако бих започнал да правя опити да отговарям, би трябвало да подхвана ново есе. И в него вече не би ставало дума за Дилън.)

И така, наздраве за новия Нобелов лауреат и наздраве за Словото! Защото, под каквито и форми да ни се представя, то все пак си остава най-великото достижение на – м-да, тази думичка вече я употребих, но ще я повторя и тук – вида ни. В началото, както всички знаем, беше словото. Така е и в нашето собствено начало, колкото и замъглено от различни исторически обстоятелства то да изглежда.

Наздраве, наздраве, наздраве!


[1] Стейдж-дайвинг (букв. „гмуркане в сцената“) се нарича скачането на един или друг човек в ръцете на публиката, понякога с немалък риск от наранявания. (Виж тук) Бел. пр.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...