Дискусии - Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (5 гласувания)

Много се изприказва миналата седмица по повод излизането отново в Германия, за пръв път след края на Втората световна война, на Хитлеровата Mein Kampf („Моята борба“) – веднага щом стана законно публикуването и продажбата на книгата там, макар и в едно обезопасено с висок плет от бележки и коментари „научно“ издание. Дали предоставянето на публично място за автобиографичното завещание на нацисткия диктатор, написано, когато е бил вкаран за кратко в затвора в Бавария през 1920-те, го легитимира по някакъв начин, питат се хората, дори ако текстът е обграден със защитен вал от академични допълнения, целящи да изложат авторовите лъжи и мании?

За пръв път изчетох изцяло Mein Kampf миналата година, докато работех върху един текст за историята на Холокоста в славянските и балтийските страни през Втората световна война от Тимоти Снайдър. (Снайдър предлага донякъде оригинална и провокативна интерпретация на Хитлер, извлечена частично от прочита му на Mein Kampf). Аз прочетох книгата в първия ѝ английски превод, от 1933, като имах под ръка германската онлайн версия и една училищна немска граматика. Въпросът какво да правим с Mein Kampf в известен смисъл не зависи от съдържанието на книгата – купуването ѝ е по-скоро символичен, отколкото интелектуален жест, и човек би могъл да пледира, че това е достатъчно основание за забраната ѝ. Обратната теза може да бъде поддържана, като се изхожда от подобно символично основание: че публикуването на книгата в Германия е начин за лишаването ѝ от очарованието на забранения плод.

Както и да е, най-поразителното на този текст като текст е, че той е не толкова диаболичен или зловещ, колкото гаден. Това е последната книга на света, която човек би очаквал да напише един подрастващ фашистки диктатор. Повечето от нас – и особено повечето политици, включително онези от екстремистки движения – се опитват да обрисуват доволно харизматична картина на своите истории и на самите себе си. Всички ние искаме да изглеждаме симпатични. Някаква зловеща сила може да се появи и временно да срази разказвача, но тази сила обикновено се проявява на фона на едно чисто фолклорно детство, което междувременно е омърсено. Тази схема все още следват например предизборните мемоари на политиците. Хитлер, когото подозираме, че е бил един огорчен, завистлив, травматизиран неудачник, представя себе си като… един огорчен, завистлив, травматизиран неудачник. Тази перверзия е особено очевидна в началните, автобиографични глави. Чувството на оскърбление е вездесъщо. Баща му е бил тъпоумен, подъл, злопаметен и невнятен: „Баща ми забрани да храня и най-слаба надежда, че ще мога да уча изкуство. Аз отидох една стъпка по-нататък и заявих, че тогава изобщо ще престана да уча. В резултат на тези мои „декларации“ аз, разбира се, останах с пръст в устата; старият започна да налага безмилостно своя авторитет“. Съучениците му са заядливи, учителите не могат да го оценят. Това дребнаво озлобление и неуталожените разочарования на един изпълнен с оскърбления живот парят от всяка страница и човек би могъл да си помисли, че всичко това ще бъде по-скоро деморализиращо, отколкото вдъхновяващо за потенциалните последователи. Типична е обидата, която лъха от неговия разказ за отхвърлянето му от виенската Художествена академия:

„Потеглих с куп рисунки, убеден, че изпитът ще бъде фасулска работа. В училище бях най-добрият по рисуване в класа, а оттогава способностите ми се бяха развили неимоверно много; собственото ми удовлетворение ме изпълваше с радостна гордост и подхранваше надеждите ми… Бях в хубавата Виена за втори път и очаквах, горящ от нетърпение, но и с увереност, резултата от приемния изпит. Бях така убеден в успеха си, че отхвърлянето ми дойде като гръм от ясно небе. Но тъкмо това беше станало. Когато се представих пред ректора, искайки обяснение за отхвърлянето ми от школата по рисуване на Академията, този господин ми заяви, че рисунките, които съм предал, показвали категорично, че не ставам за художник“.

Тривиалността на обидата и интензивността, с която е преразказана – в една книга, чиято цел все пак е да привлече фанатични последователи за една фанатична кауза, – изглеждат по-скоро притесняващи, отколкото изкусяващи. След което следват много подобни пасажи, изпълнени с неуместно самосъжаление. Описанието на глада му, като безпризорен във Виена, е поантилистично.

Автобиографията на Мусолини, ако направим очевидното сравнение, макар и написана от автор в сянка – не друг, а един бивш американски посланик в Италия[1] – излъчва все пак стремежа му да се покаже в най-добра светлина; неговите младежки спомени отразяват, както би могло да се очаква, хармонията между младия италианец и националния пейзаж, който обитава. (Масоните играят за Мусолини същата роля, както евреите за Хитлер: една космополитна сила, която нарушава естествената хармония между народа и неговото отечество, между кръвта и родното място). Мемоарите на Мусолини са мемоарите на един фашистки диктатор, каквито бихме очаквали от един фашистки диктатор. Вярно е, наистина, че Хитлер пише от подножието на възхода си, а Мусолини – когато е вече на върха, но разликата в темпераментите все пак е показателна.

Странно, наистина, но „по-малките“ фашистки и крайно десни европейски фигури от същия период изглеждат по-близо до идеализирания образ на национален спасител, отколкото Хитлер изобщо претендира да е. В Румъния, например, Корнелиу Кодряну – един, направо не е за вярване, още по-бесен антисемит от Хитлер – е бил образец за харизматичен национален лидер, излъчващ и мистична религиозна аура. Дори Осуалд Мозли в Англия – въпреки присмеха, на който го подлага П. Дж. Удхаус във фигурата на своя герой Родерик Споуд – е притежавал много от чертите на един истински популярен, харизматичен водач, смущаващо харизматичен. Начинът, по който Хитлер се представя, не съдържа нищо от тази шлифована харизма. Той е жертва и страдалец от начало до край – един нещастен, обгазен войник, един провалил се артист, който умира от глад, и на когото всички се присмиват. Гадостта се разпростира и върху фанатичния му страх от омърсяване – обсесията му от сифилиса е сама по себе си патологична – и култа към силното тяло. Патосът е ненормално силното чувство, почти най-силното чувство в Mein Kampf.

 

2016 01 Mein Kampf big
Първото издание на книгата, 1925

 

И все пак, другото поразително – и донякъде, може би, просветляващо – нещо на тази книга е колко дребнобуржоазен (в неутралния, описателен смисъл, в който Маркс, или, ако предпочитате, Киркегор, използва това понятие) е нейният мироглед, включително дребнобуржоазната склонност към самосъжаление. Класовата природа на изживяното от Хитлер е така ясна на него, както и на читателя: той знае, че е рожба на долната средна класа и че погледът му към света е обусловен от този факт.

Неговото тотално чувство на оскърбление трябва да е намерило отклик у онези, които познават оскърблението като първична емоция. Гадна, жалка и плоска може да изглежда книгата на своите днешни читатели, но нейната тема – да бъдеш обиждан и унизяван от всяка авторитетна фигура и да търпиш всякакви унижения – трябва да е намерила отглас сред голяма част от една цяла социална класа в Германия след войната и инфлацията. Дори омразата му към евреите е белязана от лична омраза, освен от „научната“ расова идеология. Отровата на антисемитизма има различни аромати, но онази разновидност, която изповядват дотогава, например, Дрюмон във Франция, или Честъртън и Белок в Британия, е с аристократически претенции. Според тях евреите притежават тайна, конспиративна власт. Възхищението е примесено с отвращение, както при паралелната „жълта заплаха“, надвиснала от азиатците – те са толкова умни, че стават зловещи.

Хитлеровият антисемитизъм изглежда чиста проба дребнобуржоазна параноя. Той се отнася с неприязън не към пришълеца, който нарушава покоя на светилището, а към конкурента, който държи магазина малко по-нататък на улицата и който не спазва правилата на играта. („Не знаех на какво да се дивя повече: на това колко са чевръсти в приказките или на виртуозните им лъжи“). Показателно е, че още от рано антисемитизмът в Mein Kampf се чифтосва с франкофобия. Евреите са като французите: това са хора, които учат в училища за изкуствата. Както франкофобията, така и антисемитизмът са част от едно и също дребнобуржоазно подозрение: те се мислят за повече от нас! Те мислят, че стоят по-високо от нас, защото са по-изискани от нас! Те се отнасят високомерно към нас, което е непоносимо за нас! Страхът от присмеха, от това да не станеш за посмешище е толкова силен при Хитлер, че пронизва речите му чак до самото начало на войната: евреите и англичаните ми се присмиват, ала смехът им много скоро ще секне! Това, че някой може да изпитва такова чувство на срам като мотив за прибягване до насилие, е общо място. Но това, че някой ще демонстрира така открито, че привързаността му към насилието извира от страха му да не стане за посмешище и освен това, че ще го използва като източник на своята власт, изглежда ненормално разголено и незащитено.

Тук стигаме до едно потенциално абсурдно, но и може би дълбоко наблюдение. Приликата на Чарли Чаплин с Хитлер е една от стряскащите симетрии на живота през 20 век, симетрия, която не бихме могли да си представим, ако я нямаше: Чаплин пише дори в автобиографията си, че когато му показали снимки на държащия реч Хитлер, си помислил, че германският лидер се опитва да го имитира, макар и „неубедително“. Има разбира се милиони мъже с мустачки ала четка за зъби, но решението на един актьор или политик да запази или премахне подобен символен аксесоар не е никога случайно. Чаплин решава да използва мустаците, защото – както казва веднъж Питър Селърс за мустачето, което слага на своя дребнобуржоазен герой, инспектор Клузо, – това е естествената броня на неуверените социални класи. Потрепването на мустачките е фокусът на социалното безпокойство на Скитника – също както плоските му, смешни крака са фокусът на неговото простодушие. Чаплиновата броня е галантна, а Хитлеровата – накърнена, но и двамата носят мустаци, за да настояват за повече социално достойнство, отколкото подозират, че обществото е готово да им отпусне. (Изглежда, че по време на Първата световна война Хитлер е бил принуден да подреже първоначалния си, много по-пищен мустак – важното е, че той запазва и поддържа съкратения вариант).

Mein Kampf е мизерна книга, но трябва ли да бъде забранявана? Спокойно мога да разбера всеки германец, който би искал тя да остане под възбрана; някои речи, наистина, би трябвало да бъдат извън закона. Но дали това е една опасна книга? Дали разпространява зловещи идеи, които би било най-добре да бъдат премълчани? Ако оставим настрани уникално гадния тон на тази книга, в нея има малко, което да не се съдържа вече в други, все още циркулиращи антисемитски и крайно десни писания. Характерът на Хитлер остава все така объркващ, що се отнася до явното несъответствие между степента на неговото нищожество и капацитета на волята му за власт, въпреки че не би трябвало може би да бъде така – много други лични истории показват, че някои нищожни хора притежават изключително интензивна воля за власт. Но неговите теми са част от наследството на модерността, които той просто адаптира, като им придава специфична, самосъжалителна острота и след това довежда до кошмарния им завършек: славата на войната над мира; отвращение от хаотичните пазарлъци и ограничените успехи на реформистката парламентарна демокрация, и, заедно с това отвращение – презрение към политическата класа като перманентно компрометирана; увереността, че всички военни провали са резултат от саботажа на цивилните и липсата на воля; вярата в силния човек; любовта към изключителния характер на една избрана нация; фиксирането на омразата върху една беззащитна група, която може да бъде винена за чувството на национално унижение. Хитлер не измисля тези аргументи. Той ги адаптира и след това показа до какво в реалния свят могат да докарат, ако бъдат доведени до логичния си край от някой, който притежава за известно време абсолютна власт. Съпротивата срещу тези аргументи е все още нашата борба, така че колкото и да са смущаващи, те заслужават да бъдат четени, дори и в тяхната най-гадна форма.

Превод от английски С т о я н Г я у р о в

Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com

Adam Gopnik, Does „Mein Kampf“ Remain a Dangerous Book? „The New Yorker“ (2016).

 


[1] Ричард Уошбърн Чайлд, посланик в Рим от 1921 до 1924.

Адам Гопник
Адам Гопник е американски журналист и автор, дългогодишен сътрудник и кореспондент на списанието Newyorker.
Други статии от този автор
Посетители: 156

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 2 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 3 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 4 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 1 седмица
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Обрана" е като да обереш... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Към критиката на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Трябва коректор. На... преди 2 седмици
  • Леа Коен писа Още
    Хубав текст преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Радвам се на редките... преди 2 седмици