Откъс от разговора с Георги Господинов можете да чуете тук.
Авторът на текста на „Върви, народе възродени“ изобщо не е бил благ човек. Стоян Михайловски е личност с характер и изобщо не спестява на своите съвременници нелицеприятните за тях оценки и басни. И когато получавал от двора на цар Фердинанд покани за светски мероприятия, написвал на поканата „Не щъ“ и я връщал на приносителя. Това „Не щъ“, на което често нито политици, нито хора на изкуството са способни.
Бих обобщил всичко с това „Не щъ“ на Михайловски,
казва Георги Господинов, който е роден около дати на известни личности – освен Михайловски – Ботев, Яворов, Алеко. „Преди време с един приятел – голям съвременен български поет си казахме на шега, че може да се направи Антология на българската поезия на Козирога. Това време много сурово, януарско – Радичковско, достолепно, нещо което липсва на българската литература и на обществото през последните 50-60 години, е точно това „Не щъ“ с „ъ“ накрая“, добавя писателят. „Защо е важно – защото е голям лукс да кажеш „Не щъ“. Трябва да си постигнал някакви неща и да си в мир със себе си. А българската литература е малко сиромашка откъм отношение към писатели, възможност да живееш, да си обичан, харесван и ценен като писател. И затова много често се правят компромиси, да се спечели… Много малка е дажбата – и много хора са готови на големи компромиси, за да стигнат до тази малка дажба. От сиромашкост е… Да сложиш граница, да кажеш – аз съм до тук. Та нека си го припомняме това „не щъ“, казано от един Козирог – Стоян Михайловски“, казва друг Козирог – Георги Господинов.
„Когато хората не са весели, искат весели заглавия“, твърди Мари Врина-Николов, преводачката на много от книгите на Георги Господинов на френски език. Но според нея не това, обаче, е причината романът „Физика на тъгата“ на Георги Господинов да не може все още да намери издател във Франция. Роман, който е на първо място по популярност за изминалата 2013 година в България, един от изключително оценените в Италия. „Това, което винаги ме ядосва при издателите е, че те винаги говорят от името на един хиперчитател, нещо като хипертекст.
Като че ли читателят е само един
и като че ли те знаят вкуса на всички читатели във Франция, което не е възможно. Това, което ми казаха няколко издатели – ние търсим нещо, което започва, се развива и свършва. Тоест класическо повествователно нещо. Възложих на една студентка италианка да ни разкаже защо „Физика на тъгата“ има този успех в Италия. Това което най-много изпъква е, че има много различни истории вътре и не е нещо, което започва, развива се и свършва. Това, което ме вбесява защо издателите знаят предварително всичко за своите читатели и не дават шанс на една книга читателите сами да решат“, заявява Мари Врина, която е преподавател по българистика във Франция, влюбена в България и българската литература, знае прекрасно български и се бори български книги да бъдат издавани в родината й.
След месец книгата излиза в Германия, в края на годината в Америка. За Господинов успехът на книгата е бил много изненадващ. Излезли са толкова много рецензии, нещо което и в България не се е случвало. Самият прочит е бил много интересен. „В Италия, ако мога да обобщя – едното е формата – аз-сме, разказващият глас, която ги впечатлява. От друга страна търсят в различни традиции – корени на този тип писане. Последната рецензия там говори за романа през Борхес, Набоков и Набоковият концепт за тъгата, студия, която аз признавам не знаех, през Бенямин и през няколко класически италиански романисти. И през всичко това разглеждат романа, формата му и разбира се говорят за времето, епохата, която има в романа. Много интересна беше една рецензия, която мисля, че беше от „Република“. За мен беше голяма изненада да открия една страна, казва рецензентът, в която хората са имали същите усещания за тъга и за скука през 70-те и 80-те години, както и италианците“, казва Господинов.
Той не вярва в чистокръвните жанрове –
романът не е ариец, пише в книгата си авторът и това се отбелязва от италианците с радост. Там, както и тук излизат в края на годината класации. И романът е бил избран в литературни сайтове на първо място или сред 10-те и 5-те най-важни книги, които са излизали в Италия през тази година. И според него, май няма друга преводна книга в тези класации. „Другото, което е забавно е, че поне четири от рецензиите, те са поне 20, стигат до това скандално твърдение, те самите го казват, на техния голям поет Еуженио Монтале отпреди 100 години: „Не е възможно да се роди български поет“. После няколко пъти го цитира Умберто Еко. И казват – ето един роман, който го опровергава. Италианците четат романа за едно време, за което знаят много малко. Парадоксално се оказа, че тези детайли от времето се оказват интересни точно за тях“, заявява Георги Господинов.
„Всяко писане трябва да му влезеш вътре“, казва преводачката на неговите книги и на много други български романи на френски език Мари Вирна. „За мен е много важна музиката на езика. За това и заобичах българския език. Така че за мен водещото винаги ще бъде ритъма на писането. Защото забелязвам много често, че не съм достатъчна смела. Имаме един преводач на мои години, който промени начина, от който се превеждаше от руски. Той препреведе целия Достоевски, Чехов и Пушкин. В началото беше скандален, защото неговият френски има мелодията на руски. И на това не се гледаше с добро око. На мен също това ми е теорията – да съм по-близо да ритъма и структурата на езика, въпреки, че има разлика. Трябва да преведем това, което един текст прави на своя език“, казва Врина. Тя би се опитала не да пофренчи българския роман, а да побългари френския превод. Но си признава, че невинаги е достатъчно смела. Много би искала да има най-сетне български Нобелов лауреат – болка на българите, но и нейна. И си пожелава да е неговата преводачка, казва Мари Врина, която е направила собствен сайт на френски език за българска литература.
Георги Господинов намира етика и естетика в сегашния протест срещу правителството на Орешарски. Негови думи бяха изопачени от гледна точка, че това е протест на „красивите“ срещу „грозните“ от февруарските протести. За писателя точно това изопачаване се прави от пропагандата.
„За мен този протест е протест на ценности.
Той е по-голям от нещата, които искаше. Той поиска конкретната оставка на Пеевски, тя се даде, но протестът разбра, че е за нещо друго. За принципа, по който можеш да избираш Пеевски. Пеевски стана нарицателно. Така че за мен този протест е нещо повече от конкретна оставка, конкретни избори. Той е за начина на поведение в политиката. За „не щъ“-то на това. Винаги в това има етика и естетика, които не се разделят. От старите гърци знаем, че здраво са свързани. Две имена ще цитирам, пък читателите могат да си намерят и прочетат. Збигнев Херберт с едно стихотворение, което се казва „Силата на вкуса“ и есетата на Бродски, особено Нобеловата му лекция, която говори за здравата връзка между естетиката и етиката и негова е фразата, когато заминава в чужбина и казва: „Сега, когато се замисля, моите разминавания, съпротиви, непоносимост към онази власт са били колкото политически, толкова и естетически“. Защото кичът е и политическо понятие, има политически кич. Има едно понятие, което е погнуса, която е на ръба между етика и естетика. Тя не е само етическо, но и естетическо понятие. Ти се погнусяваш от нещо, което е наднормено, надхвърлило поносимостта“, казва писателят.
„За мен част от хубавото, което се случи на този протест е, че четящият човек, за който винаги съм мечтал, защото фразата четящият човек е красив е следствие от фразата „четящият човек е красив“ поради вкус и други ценности, буквално се реализира пред очите ми. Тези хора с книжни щитове – те така си ги наричат, студентите, излизайки пред всички, повеждайки протеста, това е сцена, метафора, която ще остане ключова за този протест. Сблъсъкът на кориците на книги, наредени отпред с истинските щитове на 12 ноември, когато София беше затворен град, пълен с полиция. Сблъсъкът на тези щитове и потъпкания Ботев с кубинките, каквато и манипулация да хвърлиш там, няма как да не ни хване. Така че това е една от най-важните сцени“, добавя Господинов за протеста.
Мари Врина прави паралел с протеста във Франция през 2009 година, когато са протестирали професори и преподаватели. За съжаление, една от големите разлики с българския протест, според нея е, че студентите не се присъединяват към тях, за разлика оттук и протестите през 1968 година. „Нито общественото мнение беше с нас, нито студентите“, казва Мари. Имало един плакат „Знанието не е стока“, но за съжаление точно това ги чака. Сегашната министърка на образованието продължи реформите на предното правителство. И наистина, знанието става все повече стока, огорчена е Врина. За себе си казва, че се затваря във вътрешна емиграция. Франция след Саркози не е същата от преди Саркози, спорeд нея.
„Имам чувството за нещо много хубаво, много красиво.
Раждане на нещо, което липсваше толкова много години – 45 години въобще не можеше да го има – раждане на гражданско съзнание“, казва Мари Врина за българския протест. „Това, което ме радва е включването на младите. Младите при нас наистина, ако сравним с предишните поколения, е едно поколение, което няма хубави перспективи във Франция. Обаче те са апатични, такава метафора като книжен щит не съм виждала. Това, което ме плаши е перспективата, че много от младите във Франция биха гласували за Националния фронт на Марин Льо Пен“, казва французойката, която има и българско гражданство.
За това дали има опасност студентите да се разочароват, Георги Господинов твърди: „Винаги има опасност да се разочароват, но това не е опасност само за тях. Тя е опасност за всички ни. Това, което казва Мари е интересно, защото ние сме отвътре и защото ние също тук сме свикнали да обвиняваме младите, че не са активни, нямат памет, не са активни. И че не четат. Но спрямо Франция е хубаво да видим ние тази активност, ние да я отчетем. Това, което на мен не ми харесва и може да обезоръжи протеста са твърде силните манипулации, които променят нагласите в обществото, на което сме свидетели сега. Все повече хора представят студентския протест като нещо неважно и незначително, като част от политическа игра, конюнктурно, пренебрежимо малък. Да си продължим по същия начин… И става все повече тон на интерпретациите, които чувам.
В някаква степен си мислех ако кажем, добре студентите са проблем. В крайна сметка не е проблем Пеевски, като симптом, всичко, което се случва, но проблем са студентите. И тази манипулация е опасна по няколко причини. Когато казваме, че студентите са хунвейбини и фашисти, значи да си затворим очите за истинския фашизъм, който върви покрай Женския пазар, за тройките, които обикалят и проверяват паспорти, за всекидневния расизъм, за който не си даваме сметка в отношението ни към чужденци, към всякакви малцинства, което си е наша обща срамна семейна тайна в България. Тоест, когато обвиняваме тези, които са срещу властта, правим прикриващ огън за самата власт, за самата мафия. И подобни раздели обезкървяват подкрепата за студентите. Но пък през миналата година се роди в България Протестиращият човек, Реагиращият човек и за мен това е важно. Някак си този човек има потенциала да реагира на всяка глупост, която направи дадена власт“, смята писателят.
„В България има много натрупана тъга.
И февруарските протести бяха първият опит да се извика тази тъга. Без ясно послание, без ясен език, но просто натрупване, което трябва да се изкрещи на Орлов мост. Неизречената тъга е един такъв барут, който се натрупва и рано или късно избухва. Изобщо един от проблемите е, че ние продължихме да не си говорим помежду си като общество. Това, което сега се казва – че ето България се раздели през 2013 година, предполага, че ние преди това – 2010, 2008, 2005 сме били страшно на едно мнение. Не, проблемът е, че ние тогава не сме си провели разговора. Казвали сме, това не е важно, тука трябва да се направят едни неща, набързо да се натрупат някакви пари, набързо нещо да покрием някакви досиета, набързо нещо…Това не е разговор, който е протекъл. Не ми казвайте, че България е била страшно единна и по всички въпроси през 2002, или през 95 или 96. Този протест оголи всичко това, което сме се опитвали да представим като цялост. Оголи различията, които са съществували. И аз не съм виждал по-обединена България през 2013, ако се вгледаме в изследванията – да имаме 75% които не харесват това, което се случва във властта“, твърди Георги Господинов.
И продължава: „Проблем има с алтернативата, но това не е, както се опитват да изкарат, проблем на протестиращите. Те казват, не протестирайте, защото няма кой да дойде. Тоест все едно, крадецът ти е в къщата, но не опитвайте да го изгоните, защото може да дойде по-голям крадец. Нека си живеем с този крадец, ние си го знаем от 100 години. Тези протестиращи не са средна класа, не са богатите, не са ситите, това дойде от други текстове, не на протестиращите. Тези протестиращи са свързани с бедните. Ти когато протестираш срещу една олигархия, ти протестираш и за хората, които са безправни, които са твоите родители в крайна сметка. Тоест, че от юни имаме протеста на децата от онези от февруари, показва не раздялата, а връзката с родителите. Това е важно, защото текат едни подмени, че това е протестът на луксозните срещу бедните. Не, протестът е срещу олигархията. Когато протестираш срещу олигархията, няма как да протестираш срещу бедните. Парадоксът е елементарен, очевиден. Бедността, в която в България е в момента е и заради задкулисието, олигархията. В една пробита държава, дори и когато има повече производство и се отклонява през корупцията, ще има и повече бедни. Това е протестът и на всички бедни, и на тези които протестират срещу олигархията“.
Според Мари Врина досега в България имаше солидарност само на приятелско ниво, не на общественост. А това е солидарност на обществено ниво, казва тя. „Докато писах романа физически усещах натрупаната неизговорена тъга в обществото“, допълва Георги Господинов за „Физика на тъгата“. „И там има една класация по щастие на „Икономист“, където България беше на последно място в една класация, от която тя не се отлепи три години. И това беше също знак, че нещо не е наред и нещо ще се случва. И единственото, което бих могъл да предложа през този роман е емпатията, като тази солидарност. Защото тези протести оголиха и че тук се е изчерпала емпатията. /Емпатията или съчувствието е способността на човек да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите. Емпатията стои в основата на градивното социално общуване и води до формирането на алтруистично поведение – б.а./.
И на гражданско ниво, между политици и избиратели, това нечуване на хората, но и между самите хора. Някак си да чуеш другия е основно базисно правило на всяка демокрация. То е лично и политическо. Ние, някак си тези неща социализмът ги раздели – личното е лично, то е буржоазно най-често, то е трудно контролируемо, публичното е друго. Ние свикнахме, че в личното пространство можем да бъдем едни, в публичното – други. Там да маршируваме, а в кухнята да псуваме Тодор Живков и да разказваме вицове. И тази раздяла е много опасна. Тя разполвява човека. Докато през емпатията и солидарността ние някак си слепваме самите в себе си и като общество. Така че криза на емпатията е още една криза, която можем да прибавим към всички“, твърди писателят.
Той е имал няколко срещи с читатели и разговори с тях за романа си „Физика на тъгата“. „Едни от най-тежките въпроси бяха с ученици на 17 години, които са чели романа. Те казаха, вие описвате в този роман проблема на вашето поколение, усещането за изоставеност на вашето поколение, премълчаните разговори с вашите родители. Но вие сега сте на възрастта на нашите родители и ние имаме същия проблем. Кажете ни сега, ние какво да правим. Хората търсят екзистенциални отговори и травмите са както лични, така и публични“, казва Георги Господинов. И продължава за паметта, паметниците и досиетата, които новите властници искат отново да засекретят.
„За досиетата е толкова очевидно, че не бива нещата да се връщат назад. Имаше един конкурс за есета /обявен от ранобудните студенти за смисъла на протеста – б.а./, защото е важно да се описва всичко, което се случва в момента и ми хрумна нещо такова. Пишем, за да помним. Човек е започнал да пише, за да се запомня. Без писане няма памет. А Естерхази, един унгарски писател казва –
без памет няма морал.
Така, че нещата са свързани – с изговарянето, с разказването, с писането, с осветляването, с паметта, досиетата са част от паметта и с морала. Ако изтрием паметта, дори тя да е памет за безчестие, както казва Борхес, оттук насетне ще трябва наново да ставаме човеци, ще трябва да си измисляме памет.
За паметниците, най-хубавото, което може да се случи с тези паметници е това, което се случи с паметника на Съветската армия – боядисването. То е хубаво и за двете страни. Както протестът е шанс за политическата класа, която не си тръгва и не го разбраха, както и за обществото, така и игрите с тези паметници е шанс за паметта. То по нов начин провокира нови поколения, които не знаят кой е Димитър Благоев и кои са авторите на Паметника на Съветската армия, защото между тях има големи автори или Далчев, който е и на другия паметник на „Позитано“. Събуждат памет за тези паметници, събуждат памет за техните създатели и в същото време е тип трансформация, разделяне, осъзнаване, обработване на тези места на памет. За мен има нещо светло в това, друг начин да се мисли паметта за социализма. Това е активна памет, дори и да ги затворим в музея. Това е активна, всекидневна, днес случваща се памет. И това беше шанс и е шанс“, твърди Георги Господинов.
От февруари той заминава за Виена, където ще бъде и през март по една стипендия. След това три месеца в Швейцария за друга стипендия. Надява се да напише поне две книги, както му пожела неговата преводачка Мари Врина. За ужас на неговите зложелатели, които все пак съществуват… Иначе е завършил либрето за опера, поканен от полски композитор. Има договор за постановка с операта в Познан. Операта ще бъде поставена в края на годината с либрето на английски, а режисьор е известният руски драматург и режисьор Иван Вирипаев. Това е модерна класическа опера. Сюжетът е за първия полет на едно семейство до Марс. Не е фантастика. По-скоро е за отношенията между мъж и жена в затворено пространство, тъй като полетът е 500 дни. Съжалява само малко, че няма да е активен на протестите, но пък нека и други негови колеги – писатели се изявят на тях. Пък и кой знае, дали нещо скоро няма да се промени… А и Виена не е далеч, казва с усмивка Георги Господинов.
