Дискусии - Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Неведнъж съм бил канен от отговорните ведомства на ЮНЕСКО, на Европейската комисия в Брюксел и от различни културни фондации да изготвя сравнително проучване върху идеалите и реалните постижения на средното и висшето образование на европейския континент, във Великобритания и в САЩ. Поводът за тези покани е собствената ми биография. Аз съм учил и преподавал във всяка от тези три системи, един може би необикновен опит.

Роден в Париж, получил триезично възпитание, аз отраснах по време на войната в Манхатън, където първоначално посещавах една много престижна американска гимназия, но след това се върнах във френския lycée. Университетските ми години минаха в Университета на Чикаго, който по онова време беше в зенита си, и в Харвард. След което, малко анархично, завърших следването си в Оксфорд. Преподавал съм в Кеймбридж и – в продължение на четвърт век – в Университета на Женева, в най-старата катедра по сравнително литературознание (носеща изящното име littérature générale). Имал съм гост-професури в Принстън, Станфорд и Йейл, заемал съм и реномираната Елиът-Нортън-професура за поетика в Харвард. Аз съм сред членовете-основатели на един колеж в Кеймбридж и почетен член на два оксфордски колежа. Държал съм лекции в Глазгоу и в Университета на Лондон, в Сорбоната и Collège de France, в университетите на Болоня и Сиена и във Френската академия в Рим. През десетилетията на Студената война посещавах източноевропейски университети и академии, провеждал съм семинари в Източен Берлин (без героичния шум, който по-късно превърна подобни посещения в мода). Преподавал съм в магичния Университет на Херона, Испания, в Китай и Япония, както и в Йоханесбург. Гостувал съм в Тринити Колидж, Дъблин. Спомените ме връщат към остро враждебните аудитории във Франкфурт по време на студентските бунтове и към бурния ентусиазъм на слушателите в препълнените мексикански университети. Полулегалната лекция за Кафка в потъпкана Прага си остава един вълшебен миг. В последно време, винаги когато е възможно, изнасям лекции пред гимназисти, особено в Италия. Теолози и философи са ме приветствали в Копенхаген и в богато украсените зали на Коимбра, Португалия.

Този обхват отразява не само моята полиглотна ситуация и един живот в постоянно движение, отчасти по собствен избор, отчасти поради исторически принуди. Той е следствие от моята почти смущаваща страст към преподаването и от хибридното естество на моите интереси: сравнителното литературознание и пресечната точка между поетика и философия, онези заредени с напрежение пространства, където Платон хвърля предизвикателство към поетите, а Паул Целан търси Мартин Хайдегер. Така че аз съм преподавал американски текстове в Източна Европа и Далечния Изток, английските класици във Франция и Италия, немския романтизъм в САЩ. В присъствието на Гомбрих в Института Куртолд съм държал лекции за Лукач и марксистката херменевтика, за морално-политическата критика на художествените изкуства. С дружелюбно изръмжаване, Умберто Еко, върховният жрец на гилдията, призна, че аз съм може би единственият странстващ учен, или във всеки случай един от малцината, които държат лекции, преподават и публикуват на четири езика. Причините отново са отчасти биографични, отчасти контекстуални предвид подготовката и професионалните ми опции. Но те са напълно достатъчни като възможна основа за сравнителна оценка.

Пречките обаче са огромни, ако не и непреодолими. Местните варианти във всяка от трите парадигми, които би трябвало да взема под внимание, са многобройни. Какво общо има между една провинциална гимназия в Арканзас, едно училище в центъра на Лос Анджелос и една аристократична академия в Ню Ингланд? Между един субсидиран от държавата университет или подготвителен колеж в Алабама и МИТ[1]? Как е възможно каквото и да било легитимно обобщение за общите училища в Хъл или Хакни и Ийтън или Уинчестър? Нима има изобщо някаква връзка между училището в периферията на някой бедняшки квартал в Сицилия и един реномиран liceo в Пиза? Варират много силно критериите за прием и оценка между чудовищните университети в Рурската област и елитни факултети да кажем в Тюбинген. Между евтините университети в края на Париж и École Normale[2]. Освен това личният ми студентски опит вече е остарял; започва да старее и опитът ми като преподавател. Настъпиха почти драматични промени в структурите на образователната система. Тъй наречената криза в образователните стандарти в целия западен свят се разви много бързо. Тя следва по петите по-голямата криза, предизвикана от световните войни, масовата емиграция, американизацията и ерозията на традиционния баланс на властта в обществото. Тя е неотделима от сложната феноменология на заника на религията в съвременната епоха, която е доминирана от технологията и масовия пазар. В прекалено много отношения аз съм вече един архаичен наблюдател. Как трябва да се подходи при един сериозен сравнителен анализ?

Статистическите обзори са безчет. Графиките са впечатляващи. Твърде много данни обаче са подозрителни и често идеологически мотивирани. Докладите, дори на най-квалифицирани специалисти, са неизбежно субективни и фрагментарни. Теории и емпирична практика, политически платформи и конкретна реализация се разминават твърде лесно. Икономически различия, социални фактори, идеологически и граждански цели вбиват клин не само  между обществения и частния сектор на образователната система; те произвеждат сложни вихри в една на външен вид стандартизирана конструкция. Момичета и млади жени се приемат едва отскоро в английските частни училища или в научните и инженерни факултети на университетите. Шансовете им като преподаватели в сферата на висшето образование се подобриха много бавно. Положението в Германия, както и в Италия, остава възмутително. Способните жени биват прогонвани от съответната специалност или изтласквани на периферията й. Към всичко това се добавя електронната революция, извънредно бързото навлизане на компютъра и интернет във всяка ниша на училищната система и личната образованост. В една от предишните глави вече стана дума за метаморфозата в школуването и развитието на духовните ресурси. Зее пукнатина между един образован човек от предкомпютърното време като мен и новата ера. Фактически от промяна са обхванати фундаментални понятия, които са били модифицирани само частично след възникването им през класическата античност на Запад. Паметта беше майката на музите. Как се отнася този дидактически мит към банките данни на кибернетичното пространство? В светлината на тези промени и несигурности какви са реално шансовете за едно достоверно, да не говорим всеобхватно сравнително проучване?

Отдавна мечтая за организирането на международна олимпиада по образованост и „обща култура“, аналогична на прочутите математически олимпиади: подбрани учащи от различни възрастови групи държат еднакви (за съответната група) изпити, пишат есета на еднакви теми и отговарят на устни въпроси. Участниците представляват образователните институции в англо-американската сфера и Европа, включително Русия. Практическите затруднения обаче са големи. Училищното и висшето образование в различните страни и социални пояси се разминават дотолкова, че надпреварата и сравнението на еднаква база изглеждат почти невъзможни (универсалността и обективността на математическите задачи и решения неутрализира до голяма степен тази пречка). Какви други умения, освен най-елементарните, се преподават навсякъде? Предварителният подбор и напасване би трябвало да бъдат изключително прецизни и обективни. Би ли могъл един ученик от последния клас на някое английско училище да се смята за равностоен конкурент на ученик от première[3] на един френски лицей и абитуриент или абитуриентка от една германска или австрийска гимназия? Вероятно това би било възможно на елитно равнище. Но там, където става дума за по-малко селективно, по-“неакадемично“ средно образование, пречките пред взаимното съгласуване ще бъдат сигурно непреодолими.

В контекста на висшето образование препятствията пред едно справедливо сравнение не изглеждат толкова явни. На практика те са също толкова високи. Въпреки общите идеали и обмена, Оксбридж или London School of Economics нямат реално съответствие в американската Ivy League[4] или сред институтите от световна класа по американския Западен бряг. Не Сорбоната е каймакът на френското висше образование, а Grandes Écoles, една уникална констелация от Наполеоновите мерки за централизация и републиканския мандаринат. В Италия и Германия отделни факултети,  определени институти и дори индивидуални академични звезди могат да бъдат пример за превъзходство и селективност в един общо-взето хаотичен пейзаж; да кажем метафизика в Тюбинген, класическа филология в Пиза или семиотика в Болоня. В твърде много американски колежи и университети изискванията и стандартите граничат с институтите за професионална подготовка, ако не и по-лошо. Полуобразованост от всякакъв вид се допуска в учебни заведения, чиято истинска цел всъщност е гражданската интеграция. Как би могло да се стигне до една справедлива норма? Кои ще бъдат членовете на безпристрастното жури (математиката отново се радва на лукса на измеримата сигурност)?

И все пак аз мога да си представя поредица от изпити, съчинения и устни отговори с участници, да кажем, от Харвард, Станфорд и МИТ; от Оксфорд, Кеймбридж и Imperial College; от École Normale, École Polytechnique и École des Sciences  Politiques; измежду мюнхенските студенти по история и начинаещите социолози във Франкфурт; от Scuola Normale[5] в Пиза и най-добрите студенти от университетите в Москва и Санкт Петербург. Нека прибавим към тях представители на курсовете за задочници и за квалификация, на troisième âge[6], които играят все по-стимулираща роля в педагогиката. Как ли ще изглежда сравнението между тях? Опитвам се да си представя група отличници от All Souls[7] срещу тим от младши докторанти от Харвард и млади agrégés[8] от легендарната Rue d´Ulm[9] в Париж. Ще вземат ли надмощие логиците от Варшава и Принстън над колегите си от Тюбинген или Тарту? Едно интригуващо занимание. Моята интуиция ми подсказва, че в дисциплините, основаващи се на класическата филология, един англо-шотландски контингент от някоя от онези мрачни единбургски академии и един от Пиза ще оглавят класацията. В политическата теория Харвард и LSE[10] едва ли могат да бъдат бити. Кой би изпреварил Чикаго по иконометрия или Станфорд в полето на изключително важните взаимовръзки между право, социология и естествени науки? По отношение на чуждите езици и една истински космополитна образованост, някои източноевропейски центрове, като например Прага и Будапеща, ще заемат вероятно по-предни места от техните по-привилегировани западни съперници. С изключение на самите върхове, американската образователна система страда от известен провинциализъм.

Като цяло моят личен опит и спомени се свеждат до едно провизорно и разбира се субективно заключение. Аз не съм имал по-взискателни, по-оригинални студенти от онези в моите вечерни класове в Университета на Ню Йорк. Многорасовото смешение около масата от жени и мъже с най-различен социален произход, млади и стари, пенсионери и хора с всевъзможни професии образуваше един имплозивен състав. Радостта от откритието – „Достоевски е направо чудесен!“, – от интелектуалната и емоционалната изненада, съпротивата срещу просто официалното и авторитетното, неопитомената разгорещеност на дебатите бяха илюстрация на най-доброто от мита за Америка. Някои от тези студенти и слушатели биха могли да се изправят срещу всеки елит. Дори срещу онези, които превърнаха един семинар с докторанти в Станфорд и някои интензивни класове в Кеймбридж в поводи, при които аз научих далеч повече от онова, на което бих могъл да се надявам да науча другите. И дори в сравнение с моя повече или по-малко непрекъснат семинар по сравнително литературознание и интелектуална история, който провеждах в продължение на повече от четвърт век в Университета на Женева, или с една незабравима аудитория в Херона. Ала това са провизорни впечатления, които не се поддават на квантифициран анализ. Споменът не е нищо повече от фотосветкавица.

Да се говори за френската образователна система означава да се засегнат централно дълбочинни структури на френската история и общество. В нейния формат след 18 век, това означава да се разгледа един бюрократичен унисон, една йерархична меритокрация, с която може да се мери само онази на имперски Китай. Човек често остава с впечатлението, че по време на Третата република[11], известна също като République des professeurs, едната половина на Франция е била общо взето постоянно заета с преподаване и изпитване на другата половина. Академичните постижения са били, още са, макар и в намаляваща степен, въпрос на обществен интерес и внимание. Резултатите от изпитите се обнародват. По мое време треперещи родители и децата им се тълпяха на една грозна парижка улица, за да видят изложените на стената списъци с резултатите от baccalauréat[12]. Всяка година вестниците информираха за припадналите, от облекчение или покруса. Точната класация на онези, които са издържали agrégation[13], все още се публикуват. Славата може да зависи от десета от точката. Но нима не трябва да е така при един силно оспорван изпит, на който Бергсон или Сартър или Реймон Арон са заели първо място, а Симон дьо Бовоар едва второ (провалилите се, понякога повече от веднъж, съставляват цяла галактика)? Сериозният печат публикува темите за baccalauréat, които на свой ред се обсъждат от специалисти.

Ролята на philosophes и публицистите по време на Просвещението и Френската революция е била жизненоважна. Наполеон решава да превърне френската образователна система и научно-техническата дейност в инструменти на властта и престижа. След поражението през 1870-71 Франция е обзета от волята да достигне германската педагогическа взискателност в средното и висшето образование. Зараждането на една политизирана интелигенция около аферата Драйфус – в района на Сорбоната са се водили улични битки – заедно с вълненията и полемиките от 1968 оказват дълбоко въздействие върху теорията и практиката на образованието. Те превръщат класната стая и университетската аула в спорна матрица на френската национална идентичност. Не по-малко от важни политици, те самите обикновено високо образовани, не по-малко от писатели или видни предприемачи, тъкмо гуруто, вдъхновеният учител (Ален), харизматичният преподавател в Collège de France (Барт, Фуко), е бил винаги във фокуса на националния интерес. Къде другаде правителството награждава учители с palmes académiques или нарича улици не само на поети и фелдмаршали, но и на пионери в ориенталистиката, на логици-схоластици и чисти математици? Една разходка из Латинския квартал в Париж е обиколка из историята на духа. Следователно френският език с пълно оправдание е възприел и натурализирал китайското понятие „мандарин“.

Характерна особеност на образованието във Франция е ударението, което се поставя върху езика. Още от началните класове на ученика се втълпява духът на френския език, за който се казва, че превъзхождал всички други езици по прецизност, яснота и благозвучна елегантност. Детето трябва да схване, че езикът е инструмент от първостепенно значение за дефинирането и укрепването на съдбата на la nation. Това кредо, както експлицитно, така и имплицитно, е заредено с риторика, с вяра в красноречието и преклонение пред писмения и говорния стил. „Стилът е човекът“. Неведнъж – Дьо Гол е пример за това – високата риторика е успявала да замаскира действителността и да държи бедата на разстояние. От най-крехка възраст френският ученик бива обучаван в изкуството на вербалната презентация, la composition. Той изучава и имитира лексикалната, граматическата съкровищница на националните класици (explication de texte, а също и  pastiche[14], любимото упражнение на младия Марсел Пруст). Преди всичко детето трябва да учи наизуст, да запаметява пасажи с растяща дължина и трудност. Първо Лафонтен, после Валери. Основното е наизустяването. То пробужда и подхранва мускулатурата на вниманието – защото вниманието, концентрацията, както учи Малбранш, са „естествената благочестивост“ на духа. То инициира една общност от споделени референции, превръща се в ключ към едно общопризнато наследство. То зарежда с емоционални ресурси, които не могат да бъдат нито цензурирани, нито ограбени. Точният, уместен цитат, миметическата гордост от велики текстове, риторическото орнаментиране на всички аспекти на гражданския живот установяват пряк континуитет между училище и нация. Lycées носят имената на видни писатели и мислители. Актуалните обществени промени и глобализацията накърниха само отчасти тази централна ос.

Друга отличителна черта е, че преподаването на философия започва още на гимназиално равнище. Ученикът срещаше класиците на философската мисъл и дискусия още преди baccalauréat. Той се запознаваше, макар и не подробно, с метафизическите идеи на Платон и Декарт, с някои аспекти на позитивизма на Конт, а може би и на модерния екзистенциализъм. Изтъкнати педагози предпочитаха да предават на тези „заключителни“ класове, вместо в университета. Русо и Хегел, а също Бергсон или Сартър можеха да фигурират в темите, поставяни на публичните изпити, на приемните concours за École Normale. Има ли друга образователна система, която изисква от тийнейджърите да дискутират „дали етиката може да се смята за знание“, или „кръгови ли са всички доказателства за съществуването“? Като титулярно въплъщение на този корпус от канонична мисъл и литература, учителят, дори в някой провинциален или по-беден lycée, се радваше на почит, на условностите на граждански респект, сравними само с онези на колегите му в Германия и Австро-унгарската империя преди 1914. Да приемеш като гост в дома си Monsieur или Madame le Professeur е било една отговорна привилегия. Бергсон, Сартър, Симон Вейл са преподавали на младите. Както и Маларме.

Какво е останало от всичко това? Какви пробиви бяха направени вследствие на все по-настоятелните критики срещу един ретрограден класицизъм, срещу риторичната бомбастичност, незрелите софистицизми и претенциозните клюки, продукт на някои идеали в традиционното френско възпитание? Относителният упадък на Франция в научната сфера – но не в чистата математика и някои инженерни клонове – може би е последица от едно образование, пропито от хуманистични, дори архаични ценности. Дали изкуството на паметта не задушава спонтанността, дали не възпира иновациите, ересите, които са задължителни за прогреса в науката? Потопен в своя език-икона, френския интелектуален живот бе принуден да заеме отбранителни позиции. Англо-американската приливна вълна се разлива дълбоко в страната. За френската култура става все по-трудно да се справи със ситуацията. Дори в сферата на художествените изкуства. Дали отчуждението и условностите, присъщи на френския академичен мандаринат , не са в процес на атрофия? Аз дължа на учителите си в lycée толкова много от всичко онова, което придаде смисъл на живота ми. Ала нищо чудно пелтечещият мистър Чипс[15] да ми е бил по-полезен като гид за чисто човешко оцеляване, отколкото мосю Тест на Валери.

Промените в средното и висшето образование във Великобритания през последните десетилетия бяха важни и объркани. Плановете за реформи, предлагани от официални комисии и от експертни групи от всички политически окраски, се трупаха и трупаха до абсурд. Извършваха се реорганизации,  които след това отново се отменяха, жонглираше се с разпоредби и учебни планове. Някои традиционни икони са почти изчезнали вече. Общата тенденция е към низходяща нивелировка в опит, до голяма степен политически, да се компенсират поколения, може би дори векове на социална несправедливост. Няколко наследени елемента обаче продължават да съществуват. Те включват отстояването на спорта, наложен навремето по линия на имперската и викторианска идентификация с древните Спарта, Атина и Рим. Докато френските деца обикновено куцукат към вкъщи, прегърбени под товара на натъпканите си с книги чанти, английските им съученици се трепят по спортните терени. В шепа елитни публични училища като Уестминстър и Уинчестър (в Англия „публични“ означава „частни“) преподаването на класическите езици продължава при много висок стандарт на постиженията. В тези донякъде строги цитадели все още функционира йерархията на ученическото самоуправление, ръководство от „префекти“, каквато няма в никоя друга гимназиална система. Само че промените бяха едновременно дълбоки и хаотични. Структурата от grammar schools[16], датираща още от времето на Тюдорите – в grammar school в Стратфорд-ъпон-Ейвън един буден момък е изучавал Овидий, – беше демонтирана. Тъй наречените direct-grant schools[17], често с изключителни постижения, бяха премахнати в името на егалитарни аспирации (макар че сега започват да се възвръщат под други наименования). Нови университети никнат като гъби след дъжд, ала много от тях са съвсем посредствени или дават само професионално образование. Раздават се дипломи за готварство, козметика, дори за маркетинг на артикули за водни спортове. Технологически, политехнически, подготвителни форми на университетско обучение се мъдрят ни в клин, ни в ръкав по периферията на истинските университетски програми и изследователска дейност. От решаващо значение е фактът, че броят на британските учащи в един или друг от клоновете на следучилищното образование рязко се увеличи. Той беше тревожно нисък. Същото се отнася за броя на младите жени и начинаещите от етническите малцинства. Имиграцията, нуждите на централните зони на големите градове, отворените обятия, с които се посрещат студентите от чужбина – та било и по едва прикрити финансови съображения, – промениха радикално цялата образователна сцена. Трудно се разнищва обаче диалектиката на промените. Ако съществува културен мазохизъм, който накара Британия да се откаже от много от най-забележителните си постижения в медиите или в света на книгите, съществува и истински копнеж за справедливост, за това да се отворят така дълго затворените врати на възможностите и напредъка за всички. Със сигурност Джаует[18] или Матю Арнолд биха имали големи затруднения да се ориентират в актуалната картина.

И все пак пукнатината остава. Превъзходни институти, факултети, лаборатории има и извън Оксфорд, Кеймбридж, Лондон или Бристол. На някои места блестят sixth-form colleges[19] (последните години на британското средно образование съперничат по стандарт на началната програма в американските университети). Редица градски „академии“[20] с повече или по-малко свободен достъп се представят чудесно в международните сравнителни класации. Някои девически училища  със сигурност се нареждат сред най-добрите в света. Но погледнато като цяло, пукнатината се увеличава и резултатите са безутешни. Твърде често завършилият училище английски младеж, отегчен до дъното на безплодния си мозък, едва се справя с елементарните изисквания на писмената и аритметическа грамотност, необходими за успешното навлизане в съвременния живот и трудовата сфера. Смята се, че неговите или нейните четивни умения са на равнището на уменията на единайсетгодишен ученик. Дори елементарните математически понятия са terra incognita. Игнорантността по отношение на история, география, чужди езици е изумителна. Системата произвежда една претъпкана долна класа от полуграмотни, чийто речник и граматически познания свеждат чувства и амбиции до нивото на безутешна вулгарност. Изготвя се доклад след доклад, в парламента и сред обществеността се водят безкрайни дебати. Статистики хвърчат като разлютени комари. В същото време се множат нови, прикрити форми на селекция, а много родители от средната класа предприемат безумни усилия – затъват в дългове, сменят жилището си, сменят проформа дори религията си – само и само да осигурят качествено образование на децата си. Въпреки взаимните обвинения и периодичните заплахи от лейбъристките правителства, елитните училища (в които за щастие старото забавление с физическия тормоз понамаля) запазват и увеличават своята привилегирована клиентела. Стипендиите и следучилищната помощ за по-малко облагодетелстваните са от полза; но бариерите остават.

Впрочем Аркадия също е под натиск. Става все по-очевидно – ще се върна отново на този пункт, – че уникалната може би за Обединеното кралство традиция на ранна, интензивна специализация, олицетворявана от формата на преподаване и изпитите за A-level[21], се оказва неподходяща за реалния свят. Основното обучение обхваща три, най-много четири обикновено взаимосвързани предмета. В сравнение с общообразователния спектър на baccalauréat или Abitur, профилът на A-level е недопустимо тесен. Високият семеен и социален образователен контекст, в който е израснал младият ученик в Ийтън, направи възможна екстремната специализация на гимназиално равнище. Тази привилегирована обстановка не е повече предпоставена. Дори и по-добрите университети се сблъскват с тревожна липса на обща култура и интелектуални умения. Славното време, когато познанията по класически и чужди езици, история, литература или математика бяха достатъчни, за да подготвят ученика за висше образование и професионалния живот, в общи линии отмина. Оттук неохотните стъпки към една международна матура, към училищна програма, при която тринайсетгодишният ученик няма да може да скъса безгрижно всякакъв по-нататъшен контакт с математиката или естествените науки. (Кой ли ще преподава тази нова програма?) Оттук също нуждата да се въведат дори в Оксбридж встъпителни и обзорни курсове по американски модел. Елитните университети са под неумолим финансов натиск. Колко ли дълго още ще могат да си позволяват жизненоважния лукс на индивидуалното преподаване, на седмичното индивидуално определяно и оценявано есе? Та нали тъкмо това е цветът на британската педагогика в нейното стилистично великолепие.

На интелектуалното превъзходство не е позволено да саботира доминиращото крепко филистерство. В Англия – по-малко в Шотландия – отдавна се гледа с недоверие на „интелигентността“, на прекалено напористата интелектуална страст, на „разсъдливата“ амбиция и вездесъщите във Франция мандарински ценности. Те се наказват както в училището, така и в политиката. По смисъл понятието „интелектуалец“ се доближава плътно до укор или присмех. „Мислител“ не е определение, което се чувства уютно в езика. Бляскавите постижения на английската литература, на науките след Роджър Бейкън, върховите моменти в британския философски дискурс не успяха да премахнат това дълбоко вкоренено пренебрежение. Дарвин фигурира на десето място в едно скорошно допитване за хората с най-голямо значение за националната памет. Класацията се оглавява от държавници и спортисти. Списъкът с гости на Даунинг Стрийт 10 гъмжи от поп звезди. Впрочем крайният резултат съвсем не е изцяло негативен. Тъкмо това филистерство, тази непоносимост към odium theologicum[22] (дала ли е Британия някакви други първоразредни теолози, освен Дънс Скот и Хенри Нюман?), тъкмо това подозрение към абстрактното и идеологическото са осигурили на британската история нейното завидно реноме на толерантност, на ироничен имунитет към интелектуалната харизма. Вместо аргументативен хъс, церебрални вихри и ангажираност – френския engagement, – англичаните предпочитат иронизиращия прагматизъм, спасителното безразличие. Нито фашизмът, нито ленинизмът и сталинизмът успяха да повдигнат емоциите на повече от шепа хора. Нито Паскал или Ницше, нито Киркегор или Маркс са заемали централно място в английския пантеон. Важното е безцветната, сдържана толерантност и спокойният здрав смисъл, олицетворявани от Лок. Необходима е подробна анатомия на отношенията между английското образование и този терапевтичен антиинтелектуализъм. И може би една приглушена възхвала на последния.

Оптимистичното здравомислие на Лок заляга в идеалите на американската конституция и окриля създаването на американските политически институции. Много скоро обаче историята в нейните континентални измерения и локални особености придобива върховно значение. Разнообразието от училищни системи, възникнали в САЩ, и калейдоскопът от професионално, техническо и висше образование обричат на безотговорност всяко обобщение или опит за резюме. Към това се добавят извънредно комплицираните затруднения по линия на раса и религия. Различия в учебните методи и стандарти съществуват не само от щат на щат, но и в границите на отделни щати. Някои училищни райони имат своя собствена история и цели. В щати като Пенсилвания и Охайо са разкрити няколкостотин колежа – от религиозни образователни центрове, предназначени за вярващи от определена деноминация, до гигантски държавни университети, в които следват десетки хиляди. Субсидирани от държавата колежи и университети граничат с такива, които дължат съществуването си на щедростта на отделни личности (Станфорд, Дюк, Пепърдайн). Никое друго общество не предлага подобно разнообразие. Аз съм бил студент в Чикаго и Харвард; гост-професор в Принстън, Йейл, Станфорд и Санта Барбара. Дори този опит е съвсем минимален.

Банално е да сочим с пръст потопа от полуграмотност, който залива голяма част от американското средно образование. Доказателствата са някак си сюрреални. Загатването за най-пословични места от Библията или препратки към класици на световната литература остават неразпознати. Дати от решаващо значение, дори в американската история, се сблъскват с незнание. Около осемдесет процента от гимназиалните абсолвенти не можаха да кажат дали Ирландия се намира вляво или вдясно от Великобритания. Първокурсници дори от реномирани колежи и университети не знаят през кой век са живели Тома от Аквино, Галилей или Пастьор. Разбирането на изречения, съдържащи подчинени изречения, намалява – както и наличният речник. Дори най-елементарни аритметични действия са истинско тайнство за растящо мнозинство от американски учащи. Каталогът на празнотата може да бъде продължен. Данните за прекъсващите училище, за броя на полуграмотните се влошават от десетилетие на десетилетие. Идеологически инсинуации задълбочават дилемите на онова, което американски наблюдатели наричат „нашата идиокрация“. Да не забравяме брътвежа и цензурата на „политическата коректност“; изнудвачеството на религиозния консерватизъм, даже фундаментализъм, в консервативния пояс, но също и в „средна Америка“. Иронията, скептичното дирене са непатриотични. Опитите да се сложи намордник на теорията на еволюцията са само най-скандалният пример. Но на самия връх на образователната система подготовката на американските висшисти няма равна на себе си. Американските университети са начело на планетата в чистите и приложните науки, в икономическите и финансовите дисциплини. Америка е юзината на международните научни публикации, на медицинските изследвания, на информационната теория и технология. „Майкрософт“ и „Гугъл“ опасват Земята. Към големите американски библиотеки и архиви е принуден да се обръща европейският учен. Грозното насилие и педагогическата мизерия на една гимназия в централната част на града могат да бъдат в съседство с двора на колеж или университет, с някой изследователски център, на който завижда целият свят.

Подобни антитези произтичат от едно фундаментално противоречие, направило впечатление още на Токвил. Републиката се основава на обещанието за равни възможности, за постоянна мелиорация. Америка е винаги утре. Тя прокламира „стремеж към щастие“ в една егалитарна общност, за каквато други общества не са и мечтали. Договорът с надеждата не е насочен към безкористно знание, особено знание за миналото, а към осъществяването на бъдни „Калифорнии“. Днес, повече от всякога досега, целта на образованието се състои в един обединителен патриотизъм, в национална гордост и интеграция под американското божество. От pluribus unum[23]. Не с рецитация от някой класически текст или с таблицата по умножение започва учебният ден, а с обет за вярност към американския флаг. Освен това въпреки несполуки, въпреки не малки участъци на икономическа и социална изостаналост, въпреки упоритите прояви на расово напрежение, успехът на американския експеримент беше толкова убедителен, че оправдава голяма част от неговата арогантност. Коя друга нация може да се сравнява с Америка по щедрост, материална и психологическа, по броя на онези, на които е осигурила такъв безгрижен живот и благоденствие? На стотици милиони в Африка или Азия един американски бордей би им се сторил рай. С други думи, образованието не е самоцел. То не е подготовка за самота или исторически кризи. В САЩ то беше азбуката на една социална и политическа мечта. Дистанцията от обезверена, отдадена на паметта Европа е огромно. Моят син, който заема важен пост в сектора на теорията и политиката на американското образование, твърди, че „Европа поддържа формата, Америка има съдържание“. Това трябва да е един сбъркан лозунг. Но дали е така?

Проблемът е, че тези облени от слънце идеали противоречат на същността на човешката действителност. В интелектуално отношение жените и мъжете се различават не по-малко, отколкото физически. С административни подобрения може да се постигне много, но границите им не са безкрайно еластични. Ужасна несправедливост дели надарените от обикновените хора. Би било кошмар, особено в Америка, ако се окаже, че тази несправедливост има етнически измерения. Че има генетични компоненти. Кой е обещал на човека, че биологическата действителност ще освещава, ще бъде в съгласие с човешкото достойнство? Социалната справедливост не е другар на превъзходството. Тя нивелира надолу. Прави чест на Америка, че се опитва да опровергае тези природни дадености, че се стреми да коригира – макар понякога малко лицемерно – тези константи на несправедливостта в съдбата на човека. Цената, която се плаща за това, е висока. Не само, че процъфтяват политическата посредственост, корупцията и невежият популизъм. Лошото е, че интелектуалното височество бива маргинализирано толкова често, че любовта към езика залинява под валяка на масмедийния инфантилизъм. Народната демокрация и животът на духа са в принципно противоречие, точно както са предвиждали Платон и Дьо Токвил. Интелектуалната обсесия е рак на самотата, чужда и дълбоко подозрителна посред стадната врява на американския климат.

Може би въпросът, който се налага, е следният: как би трябвало да изглежда една базисна образованост, отговаряща на духовните и практическите нужди на мъжете и жените в един многонационален, все по-взаимосвързан свят?

На Запад понятието за „образованост“ е неразделно от разрастването на монашеското движение и църковните училища след края на Римската империя. Да бъдеш „образован“ е означавало да можеш да четеш Библията, да изписваш букви върху белия лист. Тази в повечето случаи рудиментарна способност е дефинирала духовника и писаря[24], две тясно свързани професии. Постигането на известни познания по латински, макар и често в хибридни и преходни форми, и, извънредно рядко, известен достъп до класическия гръцки през Византия или исляма е било свързано с църковен, юридически, бюрократичен или дипломатически сан. Този образован елит, тези хора на словото (между тях е имало и няколко изключителни жени) осигуряват, в най-прагматичния смисъл, фрагментарното запазване и трансмисията на античната култура – трансмисия, чието въздействие е било донякъде притъпено и променено от християнското Откровение. Така образоваността се оказва определяща черта на „клира“ (а оттам  на интелигенцията) и на онези идеологически и властови зависимости, които правят възможно управлението на Църква и Държава. Именно от това наследство, разгърнато по един несравним начин в трактатите на Данте върху народностния език и литературното образование, водят началото си модерните западни концепции за образоваността и нейните употреби – като в случая „модерни“ означава просто следсредновековни.

Това наследство носи със себе си и размиване на термина „образованост“, който придобива поне две принципни значения. На по-високо равнище образоваността се превръща в емблема на communitas, на общия код за референция на просветените. Понятието насочва вниманието към факта, че просветените са притежателите на материалните средства за четене и писане. То става идеалната основа на великата епоха на частната библиотека, с нейната дъга от времето на Еразъм и Монтен до средата на 20 век. То обединява производителите и потребителите на литература – забележете източника и съдържанието на тази дума[25], – законодателите и духовниците, учените и философите, политическите мислители и историците, метафизиците и поетите. Свети Йероним пред своя пулт е символът на тази общност на граматиката. Belles lettres[26] и „книжовници“, readers[27] в академичната йерархия (тази рубрика продължава да съществува и до днес в системата на британското висше образование), кореспонденти по обществени и лични дела в европейската civilitas, жени и мъже, които могат да „пишат писма[28]„, – това са категории, които илюстрират обхвата и централното положение на думата „образованост“. Много бавно, по пътя на една неохотна осмоза, високата култура и комуникационни техники се смъкват надолу. Това има известен ефект върху рудиментарните, в повечето случаи минимални умения за четене и писане. Библиотеките се отварят за всички, училищната система се разширява. В резултат на Просвещението, на Френската и на Индустриалната революция, на викторианската дидактика, социалния мелиоризъм[29] – вижте ключовите функции на образоваността у Джон Стюарт Мил, у Матю Арнолд – и ранните модели на държавата на благоденствието образоваността прониква сред цялостното население. Ролята на печатарството и на печатната продукция, например евтините вестници, е съществена и очевидна.

Но нека бъдем внимателни. Дори в този втори, широк смисъл „образоваността“ често е била, фактически остава и до днес маргинална. В продължение на поколения обучението се е свеждало до най-необходимото. Огромното мнозинство от селяните и работниците, от жените, заети в домакинството или като прислуга, от прекъсналите училище са били „образовани“ само в най-повърхностен и ограничен смисъл. В най-добрия случай те са могли да разберат един прост текст, а писмените им умения на практика са били равни на нула. Какви ли книги са могли да четат, да не говорим да притежават? Социалните историци продължават да се ровят в това непрогледно минало. Наличните данни са показателни. Повече от една трета от френските донаборници през 1914-18 е трябвало набързо да бъдат научени да четат криво-ляво. Вече загатнах за аналогична изостаналост сред прекъсналите училище британски младежи. В САЩ специалистите от рекламния бранш и масмедиите гледат винаги когато е възможно да избягват думи с повече от две срички, както и конюнктивите. Подчинените изречения са почти извадени от употреба. Придобива критична актуалност въпросът дали повечето хора са в състояние да разчитат етикетите и указанията на лекарствата, които купуват. В тъй наречения „Трети свят“, в голяма част от Азия, Африка, Латинска Америка, но също и в селските райони на средиземноморска Европа грамотността остава спорадична. Образователният потенциал на телевизията е очевиден, но засега резултатите са противоречиви. Изображението надделява над надписа. Ефикасни кампании за масово ограмотяване, наложени от горе, бяха проведени в Турция, в СССР, в обширни области на Китай. Такива са преките последици от диктаторската политическа воля. Диктаторите могат да диктуват. Масовата пазарна демокрация е по-снизходителна. Неотдавна един британски спортист, суперзвезда на небосклона на британския спорт и мода, и еталон за поведение на милиони, запита: „За какво ми е да си губя времето с книги?“

Успоредно с неравномерното разгръщане на образоваността се стигна до невиждан възход на науките – теоретични и приложни, чисти и технологически. Началото на това развитие трябва да се търси във вавилонската астрономия, при Питагор и Платоновата възхвала на геометрията. Вече видяхме как Нийдам проучваше разклонението на корените му в древен Китай. Но окончателният пробив може да се припише на постулата на Галилей, че езикът на природата, на действителността в движение, когато те бъдат осмислени и подредени от човешкия разум, е езикът на математиката. Именно огромното обогатяване на математическите инструменти и концепции беше двигателят за развитието на космологията и физиката от Галилей и Кеплер до Нютон и Айнщайн. Теорията на Дарвин за еволюцията и молекулярната биология са пронизани от математическа статистика. Систематичната метеорология или генетиката, експерименталната психология или бихейвиоризмът са загубени без алгебрически и топологически инструментариум. Дори дисциплини като лингвистиката, социалната теория или антропологията, смятани по традиция за незасегнати от математиката, се оказаха в растяща зависимост от алгебричните алгоритми. Тромави наименования като „иконометрия“ и „клиометрия“ са свидетелство за тази повсеместност. Световете на компютъра и на информационната теория, на изкуствения разум и на интернет са световете на математиката.

Необходимото ниво на математическата култура неизбежно се повишава с всяко ново поколение. От днешните университетски първокурсници се очаква да са на „ти“ с алгебрически операции, които биха затруднили Гаус или Харди. Сериозните изследователи в полето на икономиката, на финансово-застрахователните или демографските модели работят с теореми, които до неотдавна бяха запазен периметър на чистата математика. Учениците играят на компютрите си с кристалните структури на фракталите. Ако наблюдава империализма на математическото в науката, в технологията, във философската логика и механизирането на всекидневния живот, човек добива впечатлението за една интернализирана динамика, за стръв към присвояване, която няма равна на себе си. Както твърдят Галилей и Декарт, маса от знание, натрупване от данни и прозрения узрява и се превръща в наука, в логически последователна дисциплина, само когато може повече или по-малко да се математизира.

Едно от последствията на това развитие беше дебатът за „двете култури“. Струва ми се, че покрай цялата язвителна полемика, предизвикана от Ч. П. Сноу, бе пренебрегнат един съвсем основен момент. Фундаменталната разлика между хуманитарните и естествените науки се свежда до посоката, в която сочи стрелката на времето[30]. Буквално по дефиниция науката и технологията се движат напред. Утрешният ден е по-богат, по-всеобхватен от днешния. Нови знания, нови теоретични възможности ще бъдат на разположение от идния понеделник. Дори един редови учен или инженер стои на вървящ нагоре ескалатор, ако той или тя е член на един квалифициран екип или лаборатория (днес науката е предимно екипна работа).

През по-голямата част от своята дейност западният хуманист гледа винаги назад. Той учи, той преподава, той коментира философиите, литературите, музиката, художествените изкуства и историята на миналото. Той чества годишнините на Бах или Годината на Моцарт. Неговият дом са архивите, монументалното, музеят. Около деветдесет процента от програмите на оперите, симфоничните концерти и камерните рецитали черпят от класиката. Хуманитаристиката се стреми да пробуди за нов живот спомена за отминали неща. Погледнато логически, индуктивно, няма абсолютно никаква причина защо да не очакваме появата утре сутринта на нов Шекспир, Микеланджело или Бетховен; защо в съседния жилищен блок следващият Гьоте да не работи върху своя безпрецедентен Фауст. Ала колцина от нас, дори най-страстните почитатели на съвременното, експерименталното изкуство, вярват наистина в такава епифания? Съпротивлявайте се, ако можете, на изкушенията на повърхностния патос, на заника ала Шпенглер; игнорирайте предупреждението на Валери за смъртността на нашата цивилизация; занимавайте се рецептивно с концептуално изкуство, с електронна и алеаторна музика, с постмодерни текстове. И все пак предчувствието ви гризе: хуманитаристиката и изкуствата на Запад са умения на залеза и спомена.

Причините за това не се поддават на сигурна диагноза. Самото явление може да е оптическа измама. Още ренесансовите теоретици говорят за започващ упадък. Но ако има залез, той би могъл да насочва към възможността, че „умората“ е колкото физиологически факт, толкова и психическа и колективна истина. Необятността на изминалата история, в двата смисъла на думата, тегне върху Европа и върху всичко архивно в американския Едем. В областта на мисълта и на изкуствата прецедентът може да въздейства както вдъхновяващо, така и сковаващо. Приведен над празната страница, Кийтс се чуди как може да изпише думата „трагедия“, когато Софокъл и Шекспир надничат над рамото му. Забележете колко хитро усвояват традицията много от майсторите на нашия модерен 20 век. Джойс ангажира Омир, Пикасо открито антологизира разгръщането на западното изкуство от пещерните рисунки до Веласкес и Мане, Стравински варира метаморфични хармонии, базиращи се върху шаблони от Ренесанса, барока и 18 век. Пустата земя на Елиът, Cantos на Паунд са един последен, почти отчаян опит за каталогизиране на миналото, преди музеят да бъде закрит. Историците изчисляват на седемдесет до сто милиона жертвите на война, глад, депортация, принудителен труд и целенасочен геноцид между август 1914 и май 1945 в Европа и европейските части на Русия. Въпреки глобалното им разрастване, двете световни войни бяха европейски граждански войни. В много отношения последвалото материално възстановяване е trompe-l'oeil[31] – електрошок, привеждащ в движение един мъртъв крайник. Векът на изтреблението (той продължава), Шоата промениха може би самия статут на индивидуалната смърт. А именно този статут е основополагащ за миналото изкуство, литература и метафизика, именно той поражда в западното съзнание глада за трансцендентност. Както учи Commedia, хуманитарните науки – в най-дълбокия, най-съзидателен смисъл – целят да „увековечат“ човека: comel'uom s'eterna. Можем ли ние все още да вярваме в тази цел? Нима евентуално завръщане към хуманистични постижения от първостепенен ранг не би било истинско чудо?

Въпросът за образоваността, за това какво би трябвало или би могло да означава „образованост“ през новия 21 век, е свързан сега с един нов, в много отношения решаващ фактор. Изкушавам се да го нарека „трета култура“. Става дума за електронната, компютърната революция, която избуя от алгоритмите за кодиране и за разбиване на тайни кодове през Втората световна война. В продължение на около осемдесет години след Гутенберг продължават да се произвеждат и ценят ръкописи. Революцията, която доведе до съвременния компютър, интернет, глобалната мрежа, планетарния пласмент на информация чрез спътници (може ли знанието да се притежава?), изкуствения разум и теоретически неограничените средства за съхранение и обработка в информационни банки и търсачки (Гугъл), е с необозрима сила и последствия. „Техника“, по начина, по който още Хегел и Хайдегер използват този термин, е едно недостатъчно понятие. Компютърният свят, заедно с растящото ускорение на неговото развитие и разпространение, включително в дома и началните училища, е свят, в който фундаментални константи като знание, информация, комуникация, психологически и социален контрол, дори нашето разбиране на човешкия мозък и нервна система (wiring[32]) се оказват в процес на радикална промяна и преоценка. Роботът се прокрадва все по-близо до мисловните процеси. Хипотезата на някои космолози и неврофизиолози, според която нашата Вселена и мястото на човешкия мозък в нея могат да се изобразят най-добре като компютърна проекция, като резултат от синапси в една „мрежа на мрежите“, притежава спекулативна сила, надминаваща научната фантастика.

Ден след ден компютърната грамотност бива изживявана като ритуал на прехода към сферите на юношеството и зрялата възраст. В индустриализирания Запад компютърното обучение започва почти от най-ранно детство, а достъпът до по-високо образование изисква растяща компютърна компетентност. Компютърът е задължителен инструмент в бизнеса и финансите, в държавното управление и организацията на медиите и медицината, във всяка фасета на дизайна и войната. Нахлуването му в личния живот, във всяка пролука на свободното време изглежда неудържимо. Никой предишен артефакт или изобретение, във всеки случай след усвояването на огъня, не е упражнявал такова определящо въздействие върху ежедневието на човека, както PC[33] и лаптопа, мобилната текстова обработка и интернет. Електронният екран се превърна в огледало за човека. Още от сега изглежда вероятно, че онези групи и индивиди (аз съм един от тях), неспособни да овладеят процесора и „мишката“, механизмите на търсачките и „сърфирането“, ще изпаднат в една нова долна класа – на илотите на забравата. Интересно е и това, че тази „трета култура“ има дял както в хуманитаристиката, така и в науката. Нейните корени са в математическата логика и електромагнитните уравнения. Информационното й съдържание обаче, нейната иконография и референциален периметър обхващат всички семиотични конструкции и всички езикови приложения било в литературата, историята, изучаването на художествените изкуства или формалната логика. Без съмнение с течение на времето това разпространение ще получи „фийдбек“, който ще даде отражение върху формите на човешката мисъл и навиците на възприятие.

Надеждата за запазване или възраждане на хуманистичната образованост в някаква традиционна форма ми се струва илюзорна. Тази образованост, този периметър на класическото принадлежаха на един елит. Както съм изтъквал, демократизацията на обучението и политическото общество противоречи на Платоновите идеали, които бяха целта на класовите разделения и властовите отношения в образованието през ancien régime[34] или във Великобритания по времето на Виктория и Едуард. Възприемчивостта за високата култура съвсем не е естествена или универсална. Тя може да се стимулира или увеличава, но само до определена степен. Изучаването на гръцките неправилни глаголи или метриката у Хораций винаги е било занимание за малцина. В по-широк, макар и не съвсем очевиден смисъл, способността за възприемане на сложни аргументи, за ответна реакция при четенето на един диалог от Платон, на трактат от Спиноза, монография от Кант или сонет от Шекспир е характерна само за едно малцинство. Това се отнася също за изкуствата, както и за класическата и съвременната музика. Мъгла от политическо лицемерие и педагогически преструвки обвива цялата тази проблематика. „Политическата коректност“ и покаятелното подчинение пред правата на популизма правят фактически недопустимо да се подходи отговорно към фундаменталните бариери, които може би пресичат достъпа на мнозинството мъже и жени до високите места, до „паметниците на неостаряващ интелект“ според Йейтс.

Неспособността на високата култура да пази ъгъла си ефективно, така нареченото „предателство на интелектуалците“[35], произтича от едно горчиво, често потискано прозрение. Варварството на 20 век изригна в сърцевината на европейската култура. То разцъфтя в самите центрове на естетическо и философско достолепие. Лагерите на смъртта не бяха изградени в пустинята Гоби, нито в екваториална Африка. И когато варварството се надигна, хуманитаристиката, изкуствата, голяма част от философските търсения се оказаха безсилни. Още по-лошо – културата съдействаше като украшение на деспотизма и изтреблението. Не един и двама бяха любителите на художествените изкуства и класическата музика сред палачите, не един и двама – ценителите на голямата литература сред подлеците. Самото обозначение literae humaniores[36] звучи сега кухо.

След повече от петдесетгодишни усилия да чета голяма литература и философски текстове с моите студенти, ме преследва една идея. Наричам я „парадоксът на Корделия“. Когато човек се прибере вкъщи след четене и препрочитане на 3, 4 и 5 действие на Крал Лир, след като е бил на театър, след макар и неумели усилия да схване и оцени тези преживявания, викът в текста или на сцената завладява нашето съзнание. Той изпълва нашето същество. Фикцията измества онова, което Фройд нарича „принципа на реалността“. Викът на измъчения Лир, терзанията на Глостър и Корделия заличават света. Ние не чуваме вика от улицата. Или пък, ако го чуем, не се вслушваме в него, нито се забързваме да окажем помощ. Великите произведения на литературата, шедьоврите на изкуството, омайващите мелодии далеч не хуманизират нашите рефлекси, както уверяват Аристотел или Матю Арнолд, напротив – те сковават нашата отговорност – една ключова дума – пред лицето на непосредствената човешка беда, на страданието и несправедливостта. По един упоителен начин, те могат да дехуманизират. Дали е правдоподобно човек така да се потопи в агонията на Лир, така да се вживее в нея и тя да предизвика такава реакция у него, че да заякчи, да направи по-конкретни неговите морални и граждански ресурси, е въпрос, на който аз нямам отговор. Толстой постановява това за невъзможно.

В основата на кризата на хуманитаристиката, била тя политическа, социална или психологическа, стои онази ерозия на организираната религия, за която стана дума в началото. Факт е, че традиционната образованост и културата и училищното обучение, които я пораждат, бяха обвързани с теологически предпоставки и ценности. Днес нашата цивилизация се носи без компас, а образоваността се оказва без котва. Както тръби тъй нареченият „постмодернизъм“ – anything goes. Това не означава, че ние ще престанем да произвеждаме и да четем книги, някои от тях стойностни, да посещаваме музеи, да строим концертни зали. Разбира се, че ще продължим да го правим. Публиката може дори да се увеличи. Много неща могат да бъдат четени онлайн или да бъдат разглеждани като холографски изображения. Защо човек да не си свали от интернет Missa solemnis? Песимизмът притежава известен снобизъм. Това означава обаче, че тези удоволствия и свързаните с тях усилия ще се конкурират върху една обща скала на престиж и икономическа подкрепа с масови развлечения от най-брутален и оглушителен вид, със спорта (истинската теодицея – това е дузпата на футболното поле). Сериозната книжарница ще се конкурира, при абсурдно неравностойни условия, със съседното порнографско студио. Все повече някогашни мандарини и хора на изкуството ще се натискат за ролята на звезди в масовите медии. Строгите благини на уединението и тишината, на непопулярността, от които сериозната мисъл и оригиналното творчество така често зависят, ще стават все по-недостъпни. Демокрацията се отнася с подозрение към самотата. Може би критериите на супермаркета ще отнесат дори към Платон, Гьоте или Пруст онзи циничен, булеварден галицизъм: Ce n`est que de la littérature[37].

Тогава „какво да се прави?“, според прочутото питане на Ленин.

Както казах вече, нямат брой законовите инициативи в образователната сфера, хартите за реформи, консултациите на федерално равнище относно кризите в нашите училища. Колко горди дървета бяха превърнати в хартиена маса, за да се захранва този безкраен поток от досадна измет!

Оправия, макар и частична, има. Дори най-добрите и предани учители биват систематично унижавани, а планините от легалистична бумащина и гнетяща бюрокрация им пречат да си вършат същинската работа. Те са зле платени и третирани със снизхождение. Резултатът от всичко това е един автоматизъм на саморазрушението. Твърде често в системата на средното образование попадат учители с минимално академично вдъхновение, които предават своята печална посредственост на поколения от отегчени ученици. Едва ли е необходимо да споменавам ерозията на елементарна дисциплина и учтивост в класната стая, ерозия, подсилвана от физическо насилие, родителски заплахи и буквоедски пречки. Всеизвестна истина е, че нито британският A-level, нито рамковите условия на американските гимназии, при които треньорът по баскетбол печели много повече от училищния директор, подготвят ученика за модерния свят. Въпреки това заинтересувани сили и един истаблишмент, който се страхува от обновление, систематично възпират извършването на реална реформа: въвеждането в Обединеното кралство на международна бакалавърска степен, за да се пресече абсурдното закърняване на жизненоважни умения, за да се даде на учениците солидна основа както в хуманитаристиката, така и в точните науки. Кой може да изброи опитите за налагане на истински умения по писане и аритметика или известна компетентност по отношение на чуждите езици в американските училища? Такива цели са изцяло в обхвата на здравия смисъл и политическата воля (сталинизмът организира невероятно равнище на грамотност, на аритметически способности, на изучаване на чужди езици, като повиши заплатите на учителите и общественото им положение). За тези неща не е необходима магия.

Възстановяването на стандарта изисква популистките претенции да отстъпят място на една скала на заслуги, при която ще стане възможно истинските постижения да се отличават от бурно разрастващите се паразитни форми. Единственото, което липсва, е политическа смелост, която да изобличи и да се противопостави на това пренебрежение към интелектуалния живот, това недоверие към върховите постижения, характерно за масовото потребление през късния капитализъм. (Нека си спомним краткотрайния, но въодушевяващ повик към образование и интелектуални приключения, който озари САЩ след като Съветите поставиха началото на космическите полети). Още веднъж: ние трябва да приемем, че човешките способности, средствата за концентрирана духовна работа са разпределени неравномерно. Че не всеки мъж и жена може да смели (според уместния израз на Бен Джонсън) Кантовото синтетично априорно съждение или едно нелинеарно уравнение. Думата „елит“ означава нещо много просто: тя означава, че някои неща стоят по-високо от други, че в един институт по физика няма място за човек без математическа компетентност, че Боб Дилън, колкото и покоряващ да е талантът му, не може да се мери с Кийтс. Подозирам, че Страшният съд ще бъде concours, ръководен от френски изпитващи.

Ала колкото и спешни и важни да са тези проблеми, те не засягат същината на работата: нуждата от фундаментална образованост, концептуално ядро за днешните и утрешните жени и мъже („учебно ядро“ е една полезна кратка формула). Под „образованост“ аз разбирам способността човек да се захване с най-големите и най-съзидателни предизвикателства в нашите общества и да реагира на тях. Да долови енергиите на интелигентния дебат и да даде своя принос към него. Да се научи да различава „новините, които остават новини“, както се изразява Езра Паунд, от приливните вълни на ефимерна глупост, суеверие, ирационалност и комерсиална експлоатация. В състояние ли сме да изготвим такъв централен учебен план за интелекта и чувствата? Можем ли да очертаем основа, съответстваща на латентните сили на въображението, централна ос на повишена чувствителност, взаимодействаща с изискванията и очарованието на света?

Провизорните идеи, които развивам сега, ще се сторят на мнозина утопични, дори скандални. Има обаче кризисни моменти, в които само утопията е реалистична.

Упадъкът на математическите способности в нашата култура, игнорантността спрямо математическите понятия и операции сред онези, които се смятат за образовани, са едновременно клише и злокоба. Почти няма компонент в начина на функциониране на нашия свят, в който математическите функции да не играят важна роля. Не само природата, но и модерният живот говори с езика на математиката. Въпреки туй за едно огромно мнозинство от нас съответните елементи представляват отблъскваща мистерия или смътен спомен за училищни уроци, зле предавани и щастливо забравени. Попитайте близките или приятелите си дали знаят какво е „средно аритметично“.

Загубата далеч надхвърля практическата сфера. Човекът, това хищно, териториално, често садистично млекопитаещо, е създател на шепа дейности, на продукти на съзнанието от неуталитарно естество и с трансцендентна красота. Тези „пориви на духа“ (Данте) включват музиката, поезията, метафизиката. Техният произход остава една утешителна загадка. Но преди всичко от тези пориви се ражда чистата математика. Спорът по въпроса дали математическите абстракции имат своето утвърждаващо ги съответствие във външната действителност, както е смятал Платон, или са автономно духовно „забавление“, аксиоматични игри с главозамайваща дълбочина и чистота, които са се развили тъй да се каже отвътре, остава неразрешен. Този спор засяга най-мистериозната страна на ресурсите и мечтите на човешката психика. Онова, в което не може да има съмнение, е абсолютната красота, диплещата се елегантност, на моменти дори виц, на математическото начинание. Да срещнеш Евклид, както казва Една Сейнт Винсънт Милей, е все едно „да съзерцаваш самата Красота“. И наистина именно в математиката се сбъдва извършеното от Кийтс малко реторично равнопоставяне между истина и красота. Тази „Красота“ обаче има точно, самостоятелно значение, което е почти недостъпно за математически неграмотните; за всички онези, които не могат да проумеят какво е имал предвид Лайбниц, изразявайки мнението, че „когато си пее сам, Бог пее алгебра“.

Преобладаващото гледище е, че отвъд рудиментарната рутина математиката може да бъде усвоена само от особено надарените. Тъжната истина е, че твърде голяма част от преподавателската работа е в ръцете на разгромените, на онези, чиито собствени постижения са били посредствени. При това положение фийдбекът е отрицателен и спиралата сочи надолу. Несъмнено съществуват вродени, може би устойчиви различия в полето на математическите способности. Те обаче се преувеличават извънмерно много. Оттук убеждението ми, че дори сложни математически концепции могат да се окажат завладяващи и понятни, когато бъдат представени с достатъчно въображение и в исторически контекст. Необходимо е да се обясни интелектуалната и социална история, която стои зад тях и която е довела до решения или липсата на решения – като последната е може би най-интригуващата и поучителна категория. С помощта на тези големи пътешествия и приключения на човешкия ум, толкова често заредени с лични съперничества, емоции и разочарования – галеонът потъва или зацепва в ледовете на нерешимото, – ние, нематематиците, можем да хвърлим поглед в едно суверенно и важно царство. Нека ви дам два примера.

В течение на хилядолетия и в безброй култури се е смятало, че математическите постулати и доказателства са най-сигурното, най-неопровержимото от човешката мисъл. Платон, Декарт, Спиноза свързват своята увереност с необходимото съществуване на божественото начало. Аксиоматичното е смятано за емблемата на вечността и съвършенството. Първи съмнения се появяват през 19 век във връзка с парадоксите, произтичащи от неевклидовите геометрии. На 7 октомври 1930 в града на Кант, Кьонигсберг, един съвсем млад и неизвестен математически логик извършва най-голямата стъпка в човешката мисъл след Декарт, както много години по-късно се казва в почетната му грамота от Харвард. Курт Гьодел доказва, че във всяка стриктно формална система съществуват твърдения, които нямат решение. За да бъде системата кохерентна, в нея винаги ще трябва да има поне едно правило или твърдение, внесено сякаш извън нейната аксиоматична тоталност. Когато доказателството на Гьодел бе разбрано и започна да се прилага, стана ясно, че основите на математиката, които са и основите на науката като цяло, са се пропукали непоправимо. Занапред новите светове щяха да бъдат световете на неопределеността. По емоционални причини, Айнщайн, който дълбоко почита Гьодел, не успява никога да се примири с този катаклизъм. Освен това последствията далеч надхвърлят математиката, физиката и логиката. Откритието на Гьодел поставя радикално под въпрос отдавна смятания за неограничен, поддаващ се на проверка напредък на числената рационалност. То позволява на Роджър Пенроуз да опровергае всички изкусителни аналогии между компютъра и човешкия мозък. Тази вдъхновена критика достига своята кулминация в констатацията, че „благодарение на теоремата на Гьодел, умът винаги ще има последната дума“; дори ако, и особено когато тази дума е белязана от несигурност. Човекът си връща една огромна свобода. Можем само да си представим каква би била реакцията на Галилей или Спиноза.

Вторият ми пример засяга простите числа, строителния материал на нашата вселена. По думите на един велик математик: „Само Бог би могъл да измисли простите числа“. Всяко будно дете може да се опита да се потопи в тяхната магия. Хипотезата на Рийман, развита през 1860-те от Бернхард Рийман, визира разпределението на простите числа – знаем, че броят им е безкраен – и отношението им към нулата. Хипотезата на германския математик гласи, че това разпределение може да се маркира върху една „лей-линия“[38], което би позволило да се предвиди къде ще се появи следващото просто число. Видни математици, сред които и някои от най-големите, се захващат да докажат интуитивно убедителното предположение на Рийман. Техните усилия възбуждат не само концентрация на гений, но и най-ожесточено съперничество. Неведнъж доказателството изглежда изкусително близо. Неведнъж е откриван някакъв недостатък в доказателствената верига. Някои от участниците в драмата преживяха душевен срив, стигна се дори до самоубийства. Последният историк на тази увличаща сага, самият той виден чист математик, пише: „Въпреки най-добрите усилия на най-големите математически умове да обяснят модулацията и трансформацията на тази мистична музика, простите числа си остават една неразрешена загадка. Ние все още очакваме човека, чието име ще живее навеки като името на математика, накарал простите числа да запеят“.

Поставете това търсене в неговия интелектуален, исторически, социален и дори идеологически контекст, пробудете у детето и студента интерес към удоволствието и предизвикателството на математическата мистерия, и вие ще отворите вратите към „морета на мисълта“, по-дълбоки и по-оживени от всички други на глобуса.

Натрапчивото взаимопреплитане на математически и музикални термини и понятия, твърдението, че „простите числа съдържат в себе си музика“, не са случайни. От Питагор нататък се смята, че между музиката и теорията на числата съществува органична връзка. Извънредно влиятелният възглед за „музиката на сферите“ подкрепя убеждението на Кеплер, че елиптичните функции, които управляват движенията на планетите, са от музикално естество, че категорията harmonia mundi има напълно емпиричен и доказуем смисъл. Питагор, Кеплер, Лайбниц сигурно щяха да се зарадват, че радиовълните, които днес се смятат за ехо и потвърждение на Големия взрив, катапултирал в битието нашата вселена, биват наричани „фонов шум“. Разгледайте един канон от Бах или някоя партитура от Булез и ще забележите близостта им с алгебрични кодове и структури.

Много етнически общности и традиции не притежават това, което по право може да се нарече „литература“. Няма обаче общество на Земята, колкото и „примитивно“, колкото и непривилегировано в икономическо или екологическо отношение, което да съществува без музика. Подобно на аритметиката, нотописът, формално фиксиран или не, е универсален език, който далеч надхвърля аспирациите на всякакво есперанто. Една мелодия, превърнала се в хит, озвучава едновременно задните дворове на Патагония и баровете на Владивосток. Електронният пренос, даунлодването, дисковете от един или друг вид умножиха безгранично тази всемирност. Езикът на музиката (както и този на математиката) няма нужда от преводачи. Но въпреки очевидната роля на музиката в индивидуалното и колективно съществуване – колцина от нас биха искали да живеят без нея?, – остават някои загадки. Ако дефинираме музиката като организиран звук, това означава, че се опитваме да заобиколим въпроса. Могат ли често хармоничните, синкопирани звуци, издавани от птиците или от китовете да се дефинират като музика в пълния смисъл на думата? Дали музиката е присъща само на човешкия вид? Интуицията навежда на мисълта, че музикалните форми, дори по-сложните, предшестват развитието на речта. Ако това е вярно, как са възникнали те? Марксизмът привежда като довод колективните, хорови звуци, издавани по време на съвместен труд. Леви-Строс е по-предпазлив: „Изобретяването на мелодията е най-голямата тайна в науките за човека“. Всеки един от нас – съществува ли истинска музикална нечувствителност? – познава способността на музиката да завладее чувствата ни, да стимулира тъга или радост, жестокост или нежност, динамично очакване или носталгия. Как работи механизмът на музиката вътре в нас, какви са допирните й точки с нашата нервна система, с нашата вътрешност? Защо можем да бъдем безразлични към мелодии, които други смятат за незабравими? Как е възможно едни и същи композиции, например музиката на Бетховен към Шилеровата „Ода на радостта“, да служат за химн на диаметрално противоположни политически и идеологически движения? На първо място стои въпросът за семантиката. Всяка музикална композиция има някакво значение. Но когато се опитаме да артикулираме това значение, да го изразим с думи, резултатът се оказва смътно метафоричен или отчайващо банален. Само програмната музика се поддава на превод. Музиката има извънредно дълбок смисъл. За мнозина от нас тя предлага най-голямото от всички човешки дейности съприкосновение с евентуалната близост на трансцендентното. Но строго погледнато, тя няма смисъл. По същество нейната поразителна сила е безполезна. Именно тази могъща безполезност дразни и тревожи Платон; именно това анархично „бездействие“ го принуждава да ограничи музиката в идеалния полис до спортни и военни функции.

Ако в рамките на естествената си надареност – най-добрият съвременен перкусионист е абсолютно глух – човек се научи да пее или свири, това представлява огромен тласък за неговите физически и социални ресурси. Както отдавна се предполага, музиката може да бъде терапия за наранения дух и в медицинска перспектива. Когато се научи да разбира музиката, човек се оказва конфронтиран с изненадващо тесните граници на езика. Само танцът може би е в състояние да изтълкува музиката. Помолен да обясни един труден етюд, Шуман просто го изсвирва втори, после трети път. Тъкмо това абсолютно присъствие отвъд всякаква езикова перифраза, доказателство или логическа диагноза изглежда е свързано с „граничните“, но извънредно важни феномени на религиозната вяра, ероса и смъртта. Моите уважения към Витгенщайн, ала границите на езика не са границите на моя свят. Ницше вижда много по-надълбоко, когато дефинира музиката като mysterium tremendum на необяснимо очевидното.

Наричат архитектурата „замръзнала музика“. Окачествяват я също като „геометрия в движение“. Сродството между музика и архитектура е възпято в класическата митология и практика.  Музика съпътства основаването на градовете. Атиняни издигат стените на Пирея под звуците на флейти; Тива се възправя под акомпанимента на лирата на Арион. В своя платонически диалог, посветен на архитектурата, Валери пише, че целта на архитекта е „да разпредели светлината, придавайки й понятни форми и почти музикални перспективи, в пространството, където се движат простосмъртни“. За онези, които са се научили да чуват, „една фасада може да пее“. Както в архитектурата, така и в музиката става дума за връзките между елементарни аспекти на хармонията, пропорцията, тематичното разнообразие. На свой ред тези аспекти са в основата си геометрични и алгебрични. Тяхната красота и истина се раждат от нумерологичната хармония. Оживеният храм, отбелязва Валери, „е математическото изображение на едно момиче от Коринт“. С фантазия надминаваща всяка метафора, божественото сътворение – в митовете на човечеството за сътворението, както и в Платоновия Тимей – се представя като дело на един върховен архитект, на майстор строител (срв. ироничния реприз на този мотив у Ибсен). Компасът и отвесът са символите на космическия проект.

Днес архитектурата изживява един от звездните моменти в историята си. Навсякъде по света се строят обществени и частни сгради, мостове със забележителна красота и иновационна енергия. Съответните теоретични фактори и техники включват геология, материалознание, инженерство, дизайн и висша математика; икономика и социално планиране, транспорт, урбанизация и екология маркират техните днешни и утрешни хоризонти. Вникването във функциите на архитектурата в съвременния живот ни изправя пред кардинални дилеми в състоянието на нашите градове, на нашата мобилност, на идеалите ни по отношение на социална справедливост и здравеопазване. След като станахме свидетели на толкова варварски разрушения, след като видяхме с очите си трагичната крехкост на нашите най-горди кули, сега ние сме обхванати от строителна треска. Освен това тъкмо в архитектурата компютърът се проявява откъм най-креативната си страна. Съществува архитектура преди и след компютъра. Граничната линия и преходът могат да бъдат онагледени с разликите между все още експерименталната, тактилна математика на операта в Сидней и създадените и контролирани от компютър чудеса на Музея Гугенхайм в Билбао или Еврейския музей в Берлин. И в двата случая дизайнът и реализацията биха били немислими без високо прецизно холографско моделиране и точни изчисления. „Дайте златния медал на компютъра“, подметна Франк Гери, описвайки своя проект в Билбао. По сходство, във входа на лондонския музей Тейт Модърн звучи електронна музика, която е настроена така, че да „обосновава“ и да активира концептуалните пространства. Да се научи човек да „чете“ една сграда означава да придобие грамотност по отношение на значителна част от най-красивото и изразително в модерната епоха.

Четвъртият синапс от нашето образователно ядро, от новия quadrivium[39], е въведението в молекулярната биология и генетиката. Истинската експлозия на тези две дисциплини, последвала разчитането на структурата на ДНК и нейната двойна спирала, променя тъканта на личния и обществения живот. Клонирането, създаването на саморазмножаващи се молекули ин витро, геномните проекти, потенциалната трансплантация на жизненоважни органи и функции, включително памет, имат или ще имат такива последствия, че ще предизвикат мутации в съществуването на човека. Коя фасета на етиката, правото, демографията, социалната политика може да остане незасегната от тези реорганизации в телесния живот и съзнание? Подлежат на преосмисляне всички въпроси, засягащи лична отговорност, идентичност, продължителност на живота, правото за програмиране на наследствената маса, границите на държавната намеса при определяне на пола (с военни цели) и пресичането на генетичните деформации. В най-трезвата перспектива хоризонтите на съществуването изглеждат безгранични, ала над тях са надвиснали и заплахи. Всяко зряло, отговорно съзнание ще се нуждае от достъп – макар и на подготвително, тъй да се каже предтехническо равнище – до понятията на новата алхимия. В противен случай жените и мъжете ще бъдат изключени от актуалните политически, социални и лични дебати. Още на този етап споровете около терапевтичния аборт, евтаназията, клонирането и „евгеническите“ манипулации изискват значителни интелектуални усилия от така интензивно засегнатия неспециалист. Ако си позволя да перифразирам известната максима: науките за живота са нещо твърде сериозно, за да бъдат оставени на учените. Заинтересуваният лаик ще трябва да свърши малко подготвителна работа, ако иска неговият или нейният глас да се чуе. Още сега фундаменталистката цензура и политическата експлоатация на примитивната игнорантност демонстрират спешността на проблема и императивната нужда от някаква степен на биолого-генетична образованост.

Централна учебна програма по математика, музика, архитектура и науките за живота. Преподавани, винаги когато е възможно, в историческо русло. Като се започне от стъпалото на началното образование, компютърът може да съчетае тези четири сфери и да ги приведе във взаимодействие с ума и въображението на учащия. Тези четири просеки повишават интелектуалната чувствителност за най-непосредствените предизвикателства, както и за най-далечните пробиви на мисълта. Хубавото е, че те притежават и огромен потенциал за забавление, игра и естетическа наслада. Homo ludens[40] се оказва впрегнат до неспокойната сърцевина на своето същество. Да доловиш виц в математиката, хумор в музиката (Хайдн, Сати), игривост в архитектурата – оня корнишон[41] над Лондон – или красотата на някои молекулярни структури означава да участваш в една педагогика на надеждата. Никой мъж и никоя жена през това ново хилядолетие не бива да се чувства образован, без известна представа за това какво представлява едно нелинеарно уравнение, без известно понятие за това как музиката говори своя глобален език, без известно разбиране на актуалните въпроси, естетически и практически, формални и политически, които възникват, когато една нова сграда се издигне на хоризонта, и без известен усет за биогенетичната трансформация на нашата идентичност (егото на Аристотел или Декарт не е повече нашето его). Как иначе можем да се чувстваме у дома си или дори да бъдем информирани гости в тъй наречената от Мартин Хайдегер „къща на битието“?

Всяко систематично, сравнително изследване на тези изводи и предложения, заедно със съответните статистически данни, изисква съвместни усилия, екипна работа. За съжаление аз не съм подходящ за тази наложителна стратегия. Никоя комисия не е извлякла полза от моята анархична неуместност. Така че по-добре да се опитам да свърша собствената си работа.

Образоваността – математическа, музикална, архитектурна и биогенетична. Един луд проект. А ми се ще да беше още по-луд.

Превод от английски Стоян Гяуров

Текстът е част от есеистичния сборник на Джордж Стайнър
Моите ненаписани книги“, който предстои да излезе
в издателство „Изток-Запад“.



[1] Massachusetts Institute of Technology (MIT).

[2] Елитен френски университет.

[3] Предпоследният клас.

[4] „Бръшляновата лига“: група университети в североизточните щати на САЩ с най-висока академична и обществена репутация.

[5] Елитен италиански университет, основан през 1810 по заповед на Наполеон като филиал на парижкия École Normale.

[6] Третата възраст (фр.).

[7]All Souls College, колеж в Оксфорд.

[8] Гимназиални учители от най-престижната категория във Франция.

[9] Улица в Латинския квартал, където се намира École normale.

[10] London School of Economics.

[11] От 1870 до 1940.

[12] Френската матура.

[13] Ежегоден изпит за избор на учители за лицеите.

[14] Имитация.

[15] Герой от романа на английския писател Джеймс Хилтън Довиждане, мистър Чипс (1934); няколко филмови адаптации.

[16] Тип училище първоначално с акцент върху класическите езици, а по-късно с по-академична насоченост. Въпреки реформата, много от тези училища продължават да се наричат grammar school.

[17] Училища в Англия и Уелс (1945-76), финансирани от държавата и с приемни такси.

[18] Benjamin Jowett (1817-93), английски теолог и филолог, ректор на оксфордския Balliol College.

[19]Sixth-form са последните два класа на гимназията, фокусирани върху подготовката за матурата. Те се предлагат предимно от специализирани училища, наричани sixth-form college.

[20] В случая частни гимназии.

[21]A(dvanced)level – заключителен изпит в края на гимназията, използван като квалификация за прием в университета.

[22] „Теологическа омраза“ (лат.) – понятие, с което са били описвани често разгорещените теологически спорове.

[23]Еpluribus unum (лат.): „От множеството – едно цяло“, надпис върху лицевата страна на държавния герб на САЩ.

[24] В оригинала: the cleric and the clerk – „клерикалът и чиновникът“, откъдето е видно, че  понятието „чиновник“ се е развило непосредствено от понятието „клерикал“.

[25] Стайнър има предвид връзката между literature и literacy, думата, която той използва почти неизменно в своя текст и която аз превеждам предимно с образованост, или с близки по смисъл понятия. 

[26] Белетристика (фр.).

[27] „Читатели“; във Великобритания reader е също академична длъжност, по-ниска от професор.

[28]Letters (писма) насочва към общия корен с literature и literacy – от латинската дума littera, буква, писмо.

[29] Философска доктрина, според която светът може да бъде подобрен с усилията на човека.

[30] През 1959 британският учен и писател Чарлс Пърси Сноу развива влиятелната теза, че хуманитарно-литературната и научно-техническата култура стоят на диаметрално противоположни позиции, сближение между които е невъзможно. Според него хуманитаристиката е обърната назад, докато точните науки гледат към бъдещето.

[31] Художествена техника, създаваща илюзия за триизмерност на изображението.

[32] Кабелиране (англ.).

[33] Съкращение от personal computer, личен компютър.

[34] Епохата на френския абсолютизъм преди 1789.

[35] По заглавието на известната книга на френския философ Жулиен Бенда La Trahison des Clercs (1927).

[36] Класическа филология, емблематичната хуманитарна дисциплина.

[37] Нищо повече от литература.

[38] Ley line (англ.), въображаема линия, по която са разположени места от географски и исторически интерес, например мегалити или древни паметници.

[39]Quadrivium (четири пътя, лат.) – четирите „висши“ предмета (аритметика, геометрия, астрономия и музика) от общо седемте „свободни изкуства“, преподавани в средновековните университети.

[40] Играещият човек (лат.).

[41] Небостъргач в лондонското Сити (арх. Норман Фостър), наричан популярно The Gherkin, Корнишона.

Джордж Стайнър
Джордж Стайнър (род. 1929) е влиятелен англо-американски литературен критик, есеист, философ, романист, преводач и преподавател.
Други статии от този автор
Посетители: 115

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 5 часа
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 19 часа
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 5 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици