Цинизмът е най-големият ни проблем, казва издателят Манол Пейков…
(Интервю за вестник „Стандарт“, проведено от Елица ИВАНОВА; тук публикуваме пълната версия на текста)
Г-н Пейков, няма да ви питам дали протестирате, а къде го правите?
Навсякъде, където мога. Най-много във фейсбук – това е новата агора. Чисто физически на протест в София съм ходил само два пъти. В Пловдив също бях няколко пъти, но енергията не е същата. Когато протестираш срещу някого, който е на 150 км от тебе, не можеш да насочиш енергията си по същия начин. Но да бъдеш на улицата не е единственият начин да протестираш. Погрешно е да се смята, че само тези 20-30,000, които са на площада, имат проблем със сегашното управление на страната. Хората са неизмеримо повече, но повечето си имат житейски план, който не им позволява да присъстват телом. Много от тях вършат ежедневната си работа, която е не по-малко важна за изграждането на тази държава. Но това не означава, че с ум и дух не са част от този протест.
Ясно, е че всички искаме нещата да се променят, но изниква въпроса как само с морал да победим олигарсите?
Това, което е пословично трудно в България, е да има единомислие между хората. Най-големият проблем според мен е цинизмът – отказът на много хора да повярват, че промяна е възможна. И това се вижда най-добре в изборния ден. Почти половината българи не излизат да гласуват. А нещата могат да бъдат различни. Убеден съм, пък и протестът го доказва. Никога толкова много хора не са отстоявали правата си на улицата по толкова позитивен и градивен начин и така упорито. Това означава, че обществото ни се променя. Да не забравяме, че почти пет десетилетия хората са учени да мислят, че от тях нищо не зависи, били са мачкани от една безмилостна в психологически план система.
Българинът способен ли е обаче да се обедини? Не го ли прави само когато му вадят нож?
Не мисля така. Предпочитам да мисля за България като за една много млада държава с кратка история. Така е по-градивно, отколкото да говорим за тия прословути1300 години – и че все не можем да оправим, та сега ли аджеба ще успеем? А истината е малко по-различна. Трудно е да се говори за приемственост между периода преди Османската империя и този след Освобождението. Да, има приемственост що се отнася до езика, територията и (донякъде) бита. Ала националната идея не е съществувала в края на Второто българско царство – тя е по-късно схващане. Затова трябва мислим за България като за една млада държава, на около 140 години, през които сме преживели най-невероятни катаклизми. Минали сме през всички познати на човечеството политически устройства – империя, царство, по време на което сме имали капитализъм и фашизъм, после комунизъм, после период на преход към капитализъм (който сам по себе си е нещо различно от самия капитализъм). Това е тотална смяна на парадигми през поколение. Довчерашното горе изведнъж става долу, довчерашното ляво – дясно, довчерашното напред – назад. Как оцелява едно човешко същество при толкова драматични промени, които го сполитат въпреки волята му? Ние се намираме на кръстопът на интереси и винаги сме били зависими от Великите сили. Единствената ни смислена и самостоятелна история като държава е в годините между Освобождението и Втората световна война, в които сме построили всичко, което днес имаме. И само за някакви си петдесетина години – към средата на трийсетте – ставаме една от силните икономики в Европа. През 1930-те дядото на жена ми е учил в Бордо; издържала го е леля му с учителската си заплата в Чирпан. Какъв по-добър пример, че нещата могат да бъдат нормални? Само дето онова поколение съвсем целенасочено е затрито от лицето на земята през епохата на комунизма. Давам си сметка, че това което сме ние в момента е изковано тъкмо в тази епоха. И – тъжно ми е да го кажа, – но за да се променим трябва поколенията да си отидат.
Баща ми е един от хората с най-висок морал, които познавам. Той ме е учил на морал. Но виждам колко му е трудно – не само на него, но и на цялото негово поколение – да се отърве от идеологемите, с които е възпитавано. Парадигмите за добро и зло, с които си отгледан като млад, така засядат в ума ти, че се превръщат в психосоматика – и няма отърване. Много е трудно да отделиш, например, любовта си към руското изкуство и култура от политическата идея за Русия, която днес е демонична сила в Путинови ръце. Идеологията се заиграва с дълбоко съкровени неща и така вгражда определени идеи у човека, че дори после да ги отхвърлиш с ума си, с тялото си не можеш. По-младите пък, които не помнят какво е било преди, от своя страна са отраснали в едно спорно като етика, естетика и морал време, в което властваше законът на джунглата. Всичко това трябва да изтече, за да се случи различното.
Значи промяната започва в душата на всеки, а не на улицата?
Промянта се случва в общуването. Прекарвам часове в дискусии с протестиращите и забелязвам, че някои от тях подсъзнателно копират модели на мислене точно от онези, срещу които протестират. Например – разделят хората на активно и неактивно протестиращи. Така че борбата е не само на улицата, но и в умовете. А именно литературата има най-голямата сила да променя умове, гледни точки, дори цели вселени. Не случайно издавам книгите, които издавам. Не онези, които продават по 30,000 копия. Повечето от моите книги продават по 500 бройки, а ако случайно стигнат 1000 ги смятам за бестселъри. Но съм щастлив – защото те са част от моята лична битка за нормалност, за добър вкус. И всеки нов читател, който завоювам, е лична победа.
Как ще коментирате тогава тезата на Франсис Фукуяма за революцията на средната класа, която е неспособна да се обедини с масите, да начертае конкретни политически цели и да я достигне?
Времето ще покаже. Предизвикателствата на бъдещето са много големи – глобално затопляне, пренаселване, остър недостиг на ресурси. На прага сме на голяма промяна. Най-големите квантови скокове в мисленето и общественото устройство се случват след големи сътресения, кризи. Тогава нещата внезапно се оголват и човек стига до ядката на смисъла, задава си фундаменталните въпроси – кое е истински важното и без какво може. Вера Мутафчиева казваше, че историята не е учителка на народите – народите разбират само от кютек. И даваше следния пример: държавите, които днес са най-добре, са именно онези, които загубиха войната, които бяха сринати до основи преди половин век – Германия и Япония. Може би ние не сме преживели достатъчно големи катаклизми, за да ни дойде акълът в главата. Цинизмът, нищоправенето и чесането на езиците – защо да сме ги махали тези, като нямало кой по-добър да дойде? – ни пречат. След като стана до болка ясно, че това правителство е неморално и не служи на интересите на народа – значи то незабавно трябва да се махне. Ще минат изборите, ще видим кой ще дойде на власт. И ако трябва – ще повтаряме същото упражнение. Десет пъти ако трябва. Нещата не се случват без търпение, без настойчивост. Но важното е, че всеки следващ път ще сме все по-близо до истината. Защото няма начин енергията на улицата да бъде изличена напълно.
Не я ли надценяваме?
Понеже хората са променени отвътре, затова излизат на улицата. Най-важният резултат от този протест е, че нормалните хора у нас вече не се чувстват самотни. До съвсем скоро те живееха в затворен кръг без желание да се обединяват в политически или обществени групи. При тях промяната се случваше в личен план, но отвъд кръга от семейство и приятели много трудно намираха съмишленици, чувстваха се самотни. А сега изведнъж виждаш, че на улицата има още 30,000 души, които мислят като теб и туптят като теб – макар и да изповядват най-разнообразни политически идеологии. Защото тези хора се борят не за идеологии, а за фундаментални идеали и принципи в управлението на държавата. Когато внезапно откриеш толкова много съмишленици, изведнъж обичайните изходи – терминал 1 и терминал 2 – вече не са императив. Протестът стимулира повече нормални хора да останат тук, защото виждат, че на са самотни.
Възможно ли е едно издателство у нас да се самоиздържа, издавайки качествена литература?
Възможно е. Но ако приоритетът ти е да печелиш пари – значи това не е твоята сфера, по-добре да гушиш гъски или да гледаш прасета. Ако целта ми беше да печеля пари, щях да използвам енергията си за нещо друго. Печатницата ни години наред печелеше много добре. Спечелените от нея пари майка ми влагаше години наред в българската литература. И изведнъж се оказа най-големият издател на съвременни български автори. Правеше го от вътрешна потребност – тя самата е поет и писател. Даваше си ясна сметка, че едно цяло поколение е обречено на изчезване, защото след разпадането на старата система всички изведнъж забравиха, че има българска литература. Тя, обаче, не забрави. Но ще е несраведливо ако кажем, че беше сама в това си начинание – хора като Малина Томова, например, посветиха живота си на издаването на добра литература, и то в годините на най-голямата мътилка.
Защо говорите в минало време?
От 7-8 години нещата не са същите. Самият полиграфически бранш навлезе в друг етап. Бизнесът е много по-труден, конкуренцията много по-голяма, цените много по-изпилени. Откакто започна кризата е истинско предизвикателство да си покриваш насъщните разходи. Но днес ние берем плодовете от авторите, в които инвестирахме навремето. На първото представяне на новата книга на Георги Господинов „И всичко стана луна“ миналата седмица имаше опашка за автографи от над 100 души, а Йорданка Фандъкова чакаше по средата й. Години наред продавахме неговият „Естествен роман“ на цена, близка до себестойност. Но Жоро имаше редкия шанс да бъде правилният човек на правилното място, в правилния момент. Той си падна като дялан камък на мястото и доби небивала популярност. Хората чакаха 13 години вторият му роман, „Физика на тъгата“, но си заслужаваше. Само за месец след излизането си книгата продаде над 10,000 броя. Хубавото е, че Жоро не е единствен – напоследък автори като Милен Русков и Калин Терзийски го гонят по популярност. Нямаше да повярвам, ако някой ми беше казал, че ще дойде ден, когато издателството ще носи на гръб печатницата – както се случи миналия декември. Заслужава си да градиш, за да се появят един, двама, трима писатели от този калибър, които да се превърнат в живи класици. А аз съм сигурен съм, че и някои от онези, които днес продават не повече от 500 бройки, след време ще бъдат оценени и ще влязат в пантеона на българската класика.
С какво е длъжник държавата на българската книга?
Две са фрапиращите неща. Първо, България е единствената страна в Европа (освен Дания), която не се е възползвала от възможността за намаляване на ДДС върху книгите. Това е срамно и скандално. Книгата е душата на един народ, длъжни са да го направят. При това става дума за незначителен финансов интерес от гледна точка на държавата. В България на година се купуват около 5 милиона книги – по 10 лева средно, това са 50 милиона лева; върху които (грубо) ДДС-то е около 10 милиона. Това са ужасно малко пари в сравнение с тези, които се дават за подслушване и полиция, например. При намаляване на ДДС (в повечето страни в Европа то варира между 4 и 9%), парите, които сега отиват в държавния бюджет биха се разпределили между всички участници в ценностната верига на книгоиздаването: преводач, редактор, коректор, издател, читател. Всеизвестно е, че преводачите в България са заплатени пословично зле и в много случаи работят от гол ентусиазъм. А те са хората, както казва Жозе Сарамагу, които създават световната литература – докато писателите създават националната.
Вторият проблем е, че България е единствената държава в Европа (освен Великобритания, която няма нужда от това), която няма програма за финансиране на издаването на свои автори на чужди езици. В съседна Сърбия, например, за това са отделени 100,000 еврогодишно – с които успешно се издават около 100 книги от сръбски автори на чужди езици всяка година. Което драматично увеличава „мекото влияние” на тази страна по света. А нашите издадени на чужд език автори се броят на пръстите на едната, най-много на двете ръце – и това се случва основно благодарение на личните им усилия. Погледнете на нещата така: за референдума за „Белене“ (за който от самото начало беше ясно, че е напълно безсмислен), се дадоха над 20 млн. лева. Та тези пари щяха да стигнат за финансиране на подобна програма за 100 години напред! И ползата от това за България щеше да е необозримо по-голяма, отколкото от пет, че и десет Белене-та. Нашата литература няма агенти по света, защото в това нещо хляб няма. Ако има държавна програма за превод интереса към нашите автори ще е в пъти по-голям – ще се появят и агенти, което пък от своя страна още повече ще повиши интереса.
Как намаленото ДДС би се отразило на книгоиздателския бранш според вас?
Как мислите, дали али ако цената на една книга падне от 20 на 17 лева, да речем (спестеното ДДС в случай на намаляване на ставката) повече хора ще купят книгата? Аз лично съм уверен, че ще са доста повече. Представа си нямате как (особено в провинцията!) хората си броят стотинките по премиери, за да притежават някоя книга, за да я вземат в ръце.
Качествената литература в България се продава в тиражи от 300 до 1000 броя, не повече. За да си избие разходите един издател (а без това няма как да оцелее – без значение колко възрожденски разсъждава той или тя) му е нужно да продаде (в зависимост от структурата на разходите) между 500 и 800 броя. За да почувства той/тя по-голяма сигурност – и да издава смело качествени книги – е достатъчно продажбите да се вдигнат малко, не много. Ако до вчера е продавал/а средно по 450 броя – днес да продава по 600. А това със сигурност ще се случи при намаляване на ДДС. Което, от своя страна, ще отвори пазара за много некасови, но качествени и важни за българина заглавия.
Но цялото спестено ДДС няма да отиде в намаляване на коричната цена на книгата. Да си представим, че говорим за книга от 300 страници, издадена в тираж 1000, на цена 20 лева. По-реалистично е да се допусне, че цената, ако ще пада, ще падне по-скоро с около лев. Останалите два лева на книга спестено ДДС, умножени по тиража, правят 2000 лева. Не можем да знаем как точно ще бъдат разпределени тези пари (това ще го определи пазара, както и самите издатели), но аз лично бих предложил да предположим, че ще бъдат поделени по равно между преводач, редактор и издател.
Какво означава това? Ако на преводача са платили 6 лева на страница (обичайна в настоящия момент тарифа), то той е взел 1800 лева (300 страници по 6 лева). Ако добавим към това 1/3 от тези 2000 – 660 лева – това ще вдигне заплащането му на 2460 лева. Което ще повиши заплатата му с повече от 25%. Имайки предвид, че, според повечето преводачи, с които съм разговарял, за да е истински качествен преводът трябва да се превеждат по около пет страници на ден – заплащането би се увеличило от 30 лева дневно на 40+ лева дневно. За много хора това може да е разликата между мизерно съществуване и що-годе приличен живот.
Сега за редактора. В момента повечето книги в България се издават без редактор – издателите просто не могат да си позволят да платят за това. (Това сваля драстично нивото както на преводната, така и на българската литература.) Ако изобщо плащат – дават по лев на страница (отчайваща тарифа, подобаваща по-скоро за коректор). Ако допуснем, че 660 лева ще отидат при редактора – това прави 2.20 лева на страница. Добавим ли и левчето отпреди – редакторът би получил около 3 лева на страница, три пъти (!!) повече отпреди: заплащане, което уважава и оправдава труда му. Тогава масово ще се появят редактори – и то добри редактори. Повярвайте ми, това би променило качеството на издаваната в България литература драматично! И продажбите също ще се вдигнат – защото в момента много хора не купуват определени книги по единствената причина, че преводите им са толкова трагични, че са на практика нечетими.
660-те лева, които остават при издателя могат да отидат за маркетинг и/или премиери. (Зала: 150-200 лева. Критик, който да говори за книгата: 70-100 лева. Това прави две и половина премиери. Стотина спечелени души за каузата на въпросната книга, плюс петдесетина продадени копия в повече!)
Този анализ, разбира се, е напълно въображаем – но не и нереалистичен. Изводът: намаляването на ДДС върху книгата сериозно ще промени пейзажа на българското книгоиздаване. Издателите ще се чувстват по-сигурни, преводачите ще са по-добре платени, ще се появят (истински!) редактори. Това би бил един своеобразен квантов скок за българската книга, както и за българската култура изобщо. И то срещу много малка, почти символична инвестиция от страна на държавата. Остава и политиците да го проумеят...
