Дискусии - Култура

Известно е, че понятието за идеология е многозначно и съществуват множество различни разбирания за това какво представлява то, „предизвикващи бъркотия и конфузия между изследователите“.[1] В Енциклопедията на политическата мисъл Блекуел идеологията е дефинирана като „схеми от символично натоварени вярвания и изрази, които представят, интерпретират и оценяват света по начин, който има за цел да оформи, мобилизира, направлява, организира и оправдае едни начини или пътища на действие и да анатемоса други“[2]. Аз бих добавил, че идеологията представлява система от идеи, свързани с ценности и норми, от които следват изводи за това какво да се промени или запази в обществото. Поради това и те стоят в основата на действията на различни социални субекти и на първо място на политическите партии. Появата и развитието на политическите партии е неотделимо свързано поради това и с определени идеологии. Затова и изследването на промените в партиите в дигиталната епоха не може да не започне с анализ на въпроса какво става с идеологиите в резултат на промените в политическите комуникации. Този въпрос има две основни измерения. Първото е как се променя ролята, място и функционирането на идеологиите изобщо в процеса на промени на комуникациите, а второто е какви са идеологическите интерпретации на ролята и мястото на новите дигитални технологии и на първо място на интернет. По-долу ще се спра преди всичко на второто измерение на проблема за идеологиите.

Средствата за масова информация играят основна роля във формирането и разпространението на идеологиите и за тяхното прилагане в практиката. Който владее тези средства, той може да наложи и своята идеологическа хегемония. Така например вестниците са основният фактор, който благоприятства появата, възхода и разпространението на основните секуларни идеологии в края на ХVІІІ и първата половина на ХІХ век – либерализмите, консерватизмите, социализмите и комунизмите, които дават възможност за политическо обединяване на големи групи от хора, поддръжници на тези идеологии. На по-късен етап тази роля започва да се играе от радиото, което се превръща в основен инструмент, който се използва за пропагандиране на различни радикални идеологии след 30-те години на ХХ век, но играе много важна роля за разпространението и хегемонията и на либералната демокрация в развитите страни. Известно е например, че за победата на ислямската революция в Иран през 1979 г. много важна роля играят първоначално радиопропагандните изяви на Хомейни от емигрантските си позиции в Ирак, а след като е изгонен от там, той записва своите проповеди на касети и те са разпространявани в големи количества и слушани в джамиите в Иран, допринасяйки за ерозията на режима на шаха.

С появата и постепенното масово навлизане на телевизията през втората половина на ХХ век обаче започва да се наблюдава размиване и трансформация на предходните идеологии в резултат появата на нови играчи, претендиращи за авторство върху нови идеологии (неправителствени организации, граждански движения, партии на зелените и пр.). Резултатът е криза и трансформация на традиционните идеологии и размиване на разграниченията между ляво, център и дясно, което е особено видимо в западните либерални демокрации. С появата на интернет тези процеси се засилват и се стига до още по-голяма фрагментация в идеологическо отношение. Това в особено голяма степен се вижда със засилването на крайни идеологии като нацизъм, комунизъм, анархизъм и пр., които получават нова трибуна за разпространение и за обединяване на гражданите. На второ място се появява и феноменът, при който гражданите не обръщат толкова голямо внимание на самата идеология като такава, а се ангажират с един или няколко конкретни проблема, след което се обединяват за тяхното разрешаване. Посочените тенденции се засилват допълнително и от все по-задълбочаващите се глобализационни процеси. Т. нар. партия на българските емигранти „Другата България“ например не изразява определени идеологически виждания за света, а обединява хората от общия интерес за защита на техните права като емигранти.

Масовото навлизане на интернет в обществено-политически живот принуди политиците да се отнесат сериозно към този нов информационен източник за формиране на обществено мнение и едновременно с това да отреагират на новите предизвикателства, предимства, недостатъци и заплахи. Този факт доведе до, макар и зародишни на този етап, опити за формиране на интернет идеологии. Впрочем това са не толкова идеологии, като виждания за света, колкото опити да се формира отношение към интернет и към неговата употреба. В случая дори се стои повече в полето на идеите, отколкото на идеологиите. Липсва онази важна брънка от ясно, последователно и йерархично структуриране на система от идеи, която стои в основата на всяка една идеология. Важното в случая е, че аз ще използвам понятието идеология, тъй като те в една или друга степен са отражение на съществуващите в реалния свят леви, центристки и десни идеологии и това е напълно нормално с оглед на факта, че партиите отразяват имено такъв тип идеологии. Идеологиите се класифицират по множество различни признаци и за тези признаци и класификации се водят непрекъснати дискусии. Смята се, че един от фундаменталните признаци, по които се делят те е свързан с отношението към равенството – колкото в по-висока степен една идеология акцентира на равенството, толкова по-лява е тя, и обратното, в една или друга степен десните идеологии са склонни да оправдаят неравенството. От тук следват и други характеристики на идеологиите, някои от които са тясно свързани с отношението към равенството. Друго деление на идеологиите е на социалдемократически (и социалистически), либерални (и либертариански), консервативни. В най-общ план те могат да бъдат разграничени в отношението на държавата към икономиката и гражданина. Социалдемократическите и социалистически идеологии в тяхната доминираща версия през ХХ век подкрепят държавната намеса в икономиката и в личния живот на гражданите, опитвайки се да предложат равенство в максимално количество области – в удовлетворяване на минимални потребности, в здравеопазването и образованието, в достъпа до различни услуги, в реализацията на различни права. Те се стремят да подпомагат социални системи като образование, здравеопазване, помощ за хора в неравностойно положение, изравняване на неравенствата в обществата, подпомагане на работниците, по високо данъчно облагане за бизнеса и пр. Либералните (и техните крайни версии либертарианските) идеологии фаворизират ролята на свободата отделния индивид и на частната инициатива, като в същото време разглеждат държавата като „нощен страж“, който следва да се намесва дотолкова, доколкото трябва да наказва нарушаването на закона и на човешките права. Консервативните идеологии подкрепят равенството във възможностите, ненамесата на държавата в икономиката и същевременно традиционни институции като семейството, църквата, религията, морала и пр. Те се противопоставят свъхакцентирането от страна на либералите и либертарианците на индивидуалните права и пренебрежението към задълженията и общностите.

Проекции на тези три идеологически семейства можем да открием и във възприятието им на интернет.

1. Либерални и либертариански интернет идеологии

Традиционно идеята за свободата на словото и сдруженията е свързана с класически либерални ценности и права. В знаменитата книга „За свободата“ на един от класиците на либерализма Джон Стюарт Мил нищо не би следвало да ограничава свободата на мисленето, дискусията, словото.[3] Подобни идеи, приложени към свободата в интернет предлагат днешните киберлиберали и киберлибертарианци.

Либералните идеи по отношение на интернет се пропагандират с особена сила и от манифеста на Международната организация на библиотечните асоциации и учреждения“ (IFLA), които определят основните принципи в отношението към интернет, както следва:

§ „Интелектуалната свобода е правото на всеки човек да има и да изказва собствени възгледи, да иска и да получава информация; тя е основата на демокрацията и същност на библиотечните служби .

§ Свободата на достъп до информацията, независимо от държавните граници, е основна задача на библиотеките и на всички информационни специалисти .

§ Осигуряването от библиотеките и от останалите информационни центрове на безпрепятствен достъп до Интернет съдейства на отделната личност и на обществото като цяло да постигнат свободата, процъфтяването и развитието .

§ Необходимо е преодоляването на каквито и да е прегради по пътя на разпространяването на информацията и на първо място на тези, които водят до неравенство, бедност и безизходица.“[4]

Към либералните виждания за Интернет, макар и с твърде много условности, могат да бъдат причислени и вижданията на бизнеса и корпоративния сектор, които се стремят да придобият контрол и да максимализират печалбата посредством мрежата. Три са гледищата в тази насока:

- на първо място, това са т. нар. „дот коми“, които представляват изцяло интернет базирани частни инициативи. Те се отнасят с недоверие към държавния контрол, но са поставени в ситуация, в която рядко имат думата и трябва да се съобразяват с решенията на правителствата.;

- на второ място, това са високо технологичните компании като например Майкрософт или IBM. За разлика от „дот комите“ те разполагат с необходимите ресурси за оказване на влияние върху политическите решения. Въпреки това те често са изправени пред неприятни за тях правителствени решения, с които се налага да се съобразяват. Според тях интернет трябва да бъде свободен от държавна намеса, но въпреки това подкрепят правителствени решения, които могат да спомогнат за максимализиране на печалбата като например облагането с данъци.

- на трето място това са т. нар. “Bricks and Mortars“, които не използват интернет и осъществяват бизнес по „старомодния“ начин. По тази причина те се обявяват за налагането на възможно най-голям брой регулации, тъй като интернет подкопава техния бизнес.

Когато се говори за интернет либертарианството най-често можем да срещнем името на Джон Пери Барлоу. През 1996 г. Джон Пери Барлоу, основател на фондацията “Electronic Frontier Foundation“ публикува онлайн своята станала знаменита „Декларация за независимостта на киберпространството“, пледираща за неговата независимост от правителствата. Непосредственият повод за това е гласуването на закона за телекомуникациите в САЩ по това време. В нея той заявява тържествено: „Правителства на индустриални свят, вие досадни гиганти от плът и стомана, аз идвам от Киберпространството, новият дом на Ума. От името на бъдещето ви моля вие от миналото да ни оставите сами. Вие не сте добре дошли между нас. Вие нямате суверенитет, който да увеличавате при нас.“[5] Той обвинява САЩ, че нямат съгласието на управляваните да налагат закони на интернет. Остро критикува Китай, Германия, Франция, Русия, Сингапур, Италия, че се опитват да задушават интернет. От своя страна смята, че единственото правило, на което трябва да се основава интернет като свободно от правителствата пространство е така нар. „златно правило“, което има морален характер и се налага от самите участници в интернет – „не прави на другите това, което не искаш да правят на тебе“. Неговият призив става така популярен, че след девет месеца неговата декларация е копирана и качена на около 40,000 сайта в интернет. Около нея започва дискусия. Крайно анархисткият й характер е подложен на критика и осмиване, той е обвиняван в идеализъм и откъсване от сложните реалности, обръща му се внимание, но факт е, че те поражда една огромна дискусия за границите на свободата в интернет.[6]

В тази дискусия именно различни крайни поддръжници на свободата в Интернет са киберлибертарианци от типа на Барлоу.Киберлибертарианците са основните привърженици на интернет и свободата на участие на гражданите в него, което напълно естествено ги поставя в полето на центристките либерални идеологии. Главни поддръжници на този тип идеи са издателите и пишещите в списанието “Wired“, чиято основна цел е пропагандирането на свободата, която интернет предоставя и следователно на свободата в самата мрежа. Според тях интернет не представлява проблем, а ако създаде даден проблем то интернет разполага със потенциал да го реши. Те отричат необходимостта от намеса на държавата в дейността на интернет, тъй като всяка държавна намеса представлява основна предпоставка за ограничаване на индивидуалната свобода. Според тях единствено потребителите са в ситуация да контролират интернет. „За тях всеки, който предлага обществото, чрез своите легитимно избрани правителствени лидери, да играе роля в оформянето на мрежата ‘просто няма да го получи’“[7].

Киберлибертацианците са против комерсиализацията на интернет, защото това може в определени случаи също да застраши свободата с навлизането на повече потребители властта на мрежата неизбежно се увеличава и това като цяло увеличава свободата на гражданите. Тук обяснението за това е свързано с факта, че свободните граждани в интернет могат да се обединяват и да оказват съпротива на опита на правителствата да ограничават техните права. По въпроса за опасностите, които носи мрежата за навлизане в личното пространство на индивида те нямат мнение или по-скоро смятат, че това е въпрос на съответния потребител и на никой друг.

Като либерали те вярват, че на всяка цена трябва да има конкуренция в мрежата, тъй като това води до по-ниски цени за потребителите й и следователно увеличава възможността за навлизане на все повече потребители, но това е своеобразно противоречие, защото не дава отговор на въпроса как се съчетава този проблем с некомерсиалното използване на мрежата.

Един от основните проблеми при интернет е въпросът с интелектуалната собственост, на който повечето интернет идеологии обръщат съществено внимание. За киберлибертарианците обаче въпросът с интелектуалната собственост не стои. За тях с интернет в много отношения идва и краят на интелектуалната собственост. На практика идеите на киберлибертарианците са в такава степен крайнолиберални, че на моменти граничат с анархизма. За тях държава в интернет няма, не трябва да има и няма да има. Интересното при либертарианците е, че те се обявяват за минимална държава като в същото време помежду им съществуват различия на леви и десни анархисти, анархо-соицалисти и анархо-капиталисти, либерали и пр. В конкретния случай обаче киберлибертарианците стоят по-близко до левицата, доколкото обединени около списание „Wired“ се противопоставят на комерсиалното използване на мрежата и са склонни да пренебрегват въпроса за интелектуалната собственост.

По своята същност интернет представлява една силно либерална система, която в много отношения граничи с анархизма, което подтиква някои изследователи да се отнасят критично към нея. За тях Нетизмът представлява грешна система основно, защото дигиталното разделение поставя едни граждани в по-изгодно положение от други. По логиката на либерализма „’никой не е свободен да остане извън свободния пазар’. Днес не само правителствата, но и бизнеса, социалните движения, интелектуалците и артистите, всички искат да наложат мрежата. Това широко движение очевидно не търси само печалба. Това е идеологическо движение търсещо идеологическо налагане. Това налагане, универсализма, експанзионизма, тяхната принудителна природа, основата за несъществуване на свободата – това прави либералните структури грешни. Това се отнася до свободния пазар и се отнася присъщо за интернет“ [8].

1. Социалдемократически и социалистически интернет идеологии

Традиционната социалдемократическа загриженост за равенството в условията на възход на интернет поставя на преден план въпроса за преодоляване на неравенствата по отношение на достъпа до интернет или така нар. „дигиталното неравенство“. Смята се, че интернет е една много мощна информационна и комуникационна система, която създава нови възможности за преодоляване на традиционни неравенства, но може и да засилва тези неравенства, ако не се реши проблема за равенството на достъпа до него и възможността за получаване на дигитална грамотност. Изтъква се също потребността от акцент върху нови права, отнасящи се до промени в границите на частния живот и защитата на личната информация., за ограничения върху опитите на капиталистите да използват дигиталните технологии да контролират и следят работниците.[9] Паралелно с това те предполагат, че бизнес употребата на интернет също трябва да бъда регулирана, за да не води до допълнителни опасности, от гледна точка на безконтролно изтичане на средства от държавата.

В полето център-ляво могат да бъдат поставени т. нар. про-технологични социални инженери, които макар и да се определят като либерали, трудно могат да бъдат идентифицирани като такива. За разлика от киберлибертарианците те смятат, че наред със свободата, която интернет предоставя, неговият безпрецедентен по своята скорост растеж води и до често непредвидими и опасни последици за обществото. Това са въпроси като тероризма, дигиталното разделение, откъсването на потребителите от социалните контакти и общуването в реалния свят, интелектуалната собственост и пр. За тях интернет трябва да бъде основно средство за формиране и функциониране на общности и образователен инструмент, те „се страхуват, че неговите овластяващи възможности ще бъдат отнети от мощни мултинационални корпорации и от правителства, които ще оформят интернет така, че да служи на техните собствени тесногръди цели“[10]. Това е един показателен пример, който говори, че социалните инженери стоят в полето център-ляво – те от една страна се обявяват срещу корпоративната намеса, но от друга страна се обявяват и против държавната намеса. Те виждат ролята на държавата дотолкова, доколкото тя разполага с ресурсите за преодоляване на интернет разделението чрез налагане на ниски такси за включване в мрежата. Очевидно, за разлика от киберлибертарианците, които смятат, че този проблем може да бъде преодолян чрез конкуренцията, социалните инженери вярват, че това може да стане чрез намесата на държавата.

В полето на левите идеологии стоят и т. нар. стари икономически регулатори, според които държавата трябва да контролира интернет. За тях след като държавата е наложила регулации в реалния свят то подобен тип регулации трябва да бъдат наложени във виртуалния. Обратното би означавало анархия и за тях в настоящия момент интернет не представлява нищо различно от анархия, едно пространство или сборен пункт за престъпници, терористи, педофили, алчни корпорации и пр. Ясно е обаче, че регулациите в интернет са трудно постижими и изискват много високи финансови средства, които трудно могат да бъдат осигурени. Но дори и да бъдат осигурени ефектът е минимален. И макар икономическите регулатори да изразяват основателни страхове и да имат виждания в тази насока, отговорите на тези въпроси трудно могат да бъдат намерени. Така например те предлагат множество държавни и местни данъци и такси, с което могат единствено да засилят дигиталното разделение и да поставят индивидите различни изходни позиции за техния живот. По подобен начин стои и противоречието по отношение на корпоративния сектор. От една страна те се обявяват срещу узурпирането на мрежата от корпорациите, а от друга за налагайки високи такси има опасност да отнемат интернет от отделния индивид и го поставят именно в ръцете на корпорациите, които поради високите такси биха се опитали да си върнат средствата именно чрез цените на ползване на интернет услуги от отделните граждани. Не се отчитат и големите трудности при контрола на интернет. Много по-трудно е например да събираш данъци от продажби по интернет, тъй като те не могат да бъдат засечени от съответните държавни контролни органи по начина, по който това става във физическия свят. Либералите ги обвиняват, че си противоречат. От една страна за тях това човек да няма интернет е равносилно на социално изключване и следователно води до неравенство в обществото. От друга страна, по-високите данъци и такси могат да задълбочат дигиталното неравенство, защото могат да увеличат цената на ползването на интернет за индивидуалния потребител.

Новите демократи представляват подкрепящо навлизането на информационните технологии крило на демократическата партия в САЩ. С някои условности те стоят в ляво-център от гледна точка на специфичното за Съединените щати разделение между ляво, център и дясно. В основата на техните разбирания стоят бившият американски президент Бил Клинтън и бившият вицепрезидент Ал Гор, който бе в основата на специална програма за ускорено развитие на интернет. Те виждат в интернет един нов и изключително важен източник за икономически растеж, за увеличаване на властта и силата на гражданското общество и на отделния гражданин. Според новите демократи държавата трябва да се намесва в интернет, но в това отношение те се разграничават по един принципен въпрос от старите икономически регулатори. Това е, че те не виждат заплаха в интернет и не смятат, че трябва да се налагат ограничения за справяне с тази заплаха. За тях държавна намеса в интернет трябва да има, но тя следва да бъде по-линия на неговото подпомагане с цел увеличаване на предлаганите от мрежата възможности и постигане на пълния й потенциал. Както и при останалите интернет идеологии и те обръщат специално внимание на въпроса с дигиталното разделение и виждат неговото преодоляване в съвместна работа на правителствата с частния сектор, в осигуряване на интернет в публични институции като училища и библиотеки и, в осигуряване на стимули за включване на гражданите в мрежата и пр.

1. Консервативни и неоконсервативни интернет идеологии

Описание на особеностите на консервативните интернет идеологии можем да открием в работата на Аткиснън и Хам „Има ли дигиталната политика все още значение?“[11] При това става дума за няколко типа консервативни ориентации. Про-технологичните консерватори влизат в полето на десните идеологии. Според тях дигиталната революция представлява част от третата вълна в човешкото развитие след аграрната и индустриалната революция. Разликата е, че тази нова информационна революция навлиза със значително по-бързи темпове от предходните две, което има безпрецедентни обществено-политически и икономически последици. Според тях това ще доведе до значително намаляване на ролята на държавата и преместване на властовите центрове от нея към гражданите. Това е нещо, което те подкрепят и следователно се отнасят с недоверие към контрола от страна на правителствата върху интернет. Вместо това про-технологичните консерватори смятат, че новите информационни технологии са основна предпоставка за икономическо развитие, тъй като значително улесняват търговията, продуктивността и комуникацията както между отделните граждани, така и между частните компании. Макар и да възприемат интернет основно като инструмент за икономически растеж, те не могат да не признаят и неговите възможности за подпомагане на съществуващите общности и формирането на нови, подпомагането на образованието и увеличаването на контрола на гражданите върху техния собствен живот. От гледна точка на факта, че те гледат на интернет като една либерална система за икономически растеж и повишаване на качеството на живот смятат, че интернет трябва да се развива, а достъпа да се разширява. Следователно се обявяват против каквито и да било такси за достъп, за продажби в мрежата и пр.

Моралните консерватори, подобно на старите икономически регулатори, виждат в интернет не толкова нови възможности, колкото заплахи. Тези заплахи се изразяват в порнографията, педофилите, терористите и пр., които значително по-трудно могат да бъдат идентифицирани в мрежата в резултат на анонимността, която тя предлага. Да оставим нещата без контрол би означавало да изложим на нарастващ риск обществения живот Те осмиват наивността на либертарианци като Барлоу, изтъквайки че оставен без контрол интернет би се превърнал в място, където всякакъв вид терористи и екстремисти ще се обединяват и организират, заплашвайки устоите на обществото. Изтъкват, че ако интернет например е основен инструмент на Бил Ладен или на всякакви кибертерористи, измамници, крадци на лични данни, фалшификатори, мошеници, то оставянето му без контрол би имало много негативни следствия за стабилността на обществото и държавите. Така както само с морални принципи и без държава не бихме могли да обезпечим сигурността на човека в реалния свят, то още по-опасно е да оставим безконтролен виртуалния свят с неговите огромни възможности. Изхождайки от тези позиции те се обявяват за засилен държавен контрол върху мрежата и за налагането на правила и забрани, с което обаче ограничават свободата на потребителите. Просто не е коректно например, заради един педофил да се налагат неоправдани ограничения на стотици потребители. Въпреки това обаче интернет представлява публично пространство и като такова според тях то трябва да съществува в рамките на определени правила.

Макар и много различни по своето съдържание, всички посочени виждания за интернет имат една обща черта и тя е, че те не представляват идеологии в истинския смисъл на думата, но при всички положения могат да бъдат определени като първи опити за формиране на такива. С оглед на анархолибералната природа на интернет много от тях изглеждат неадекватни на съвременните реалности. Защо това е така? По същият начин нито една идеология не може да се пребори с анархолибералната природа на мрежата и естественият изход е не да се бориш за срещу интернет, а да потърсиш начин за неговото развитие по начин, който може да донесе най-много облаги едновременно на отделния индивид, на даденото общество и на всички граждани на планетата. За целта обаче най-напред е необходимо: първо, на никого да не се отрича възможността да разполага с интернет, освен ако той не е злоупотребил с правата си при използване на мрежата; второ, достъпът до мрежата трябва да бъде евтин и универсален; трето, не трябва да се налага цензура върху информацията – предпоставката за това е, че е по-добре човек да бъде информиран, отколкото невеж; четвърто, никой и по никакъв начин не трябва да ограничава достъпа до интернет; пето, трябва да бъдат положени всякакви усилия за предоставяне на интернет на тези, които нямат възможността да си го позволят, тъй като точно те най-много се нуждаят от ползите, които той може да им предостави; шесто, не трябва да се позволява доминацията на бизнес интересите в мрежата.[12] И макар всички тези правила да изглеждат трудно постижими, а на места дори опасни, те трябва да се прилагат, защото обратното би редуцирало новите възможности, които могат да бъдат реализирани за подобряване живота на всеки жител на планетата.

Източник

Христо Проданов е докторант по политология в СУ „Климент Охридски“ - София