Дискусии - Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Поредица
„Мястото на гей-тематиката в съвременните общества“

1. „Бисексуалните видове“ – Емили Дрискол

2. „Как е, когато се сваляш с някого от същия пол?“ – Криста Бъртън

3. „Божественост и анално лепило“ – Диаманда Галас

4. „И отново за думите, дупките и някои неща, които остават след тях...“ – Златко Енев

5. „Медийната видимост на хомосексуалността като парадокс“ – Николай Атанасов

6. „Да заминават за Конго!“ – Хилке Гердес

7. „Последният мит: заклеймяването на хомосексуалността в Библията“ – Николай Атанасов

8. „Да бъдеш хомо в Истанбул“ – Мехмет Мурат Сомер

9. „Политиката и горделивата нетолерантност“ – Станимир Панайотов

10. „Новаторска терапия за лечение на хомосексуалност“ – Десислава Петрова

11. „Комунизъм и хомосексуализъм в България (1944–1989 г.)“ – Михаил Груев

12. „Рисковано предложение“ – Маргарет Талбот

13. „Когато „Ню Йорк Таймс" излезе от килера...“ – Чарлз Кайзер

14. „Отношението на студентите към хомосексуалността“ – Иван Евтимов

15. „Как хомосексуалността е станала нещо нормално“ – Дейвид Розен

16. „Идея“ или „ефект“? – Самолет 005

17. „Три мнения за хомосексуалността“ – Николай Гочев, Мария Иванова Фьон, Александър Мануилов

18. „Еволюционната мистерия на хомосексуалността“ – Дейвид П. Бараш

19. „Нито ти, нито аз. И двете“ – Мишел Тий

20. „Защо ,да си роден гей’ е опасна идея“ – Шеймъс Кан

21. „Защо авторитарните водачи се страхуват от LGBT-правата?“ – Маша Гисън

Ако сте роден след 1970, мисля си, е почти невъзможно да си представите какво беше усещането да се отвори Ню Йорк Таймс Мегъзин в онази неделя през януари 1971, и да се открие „Какво означава да бъдеш хомосексуален“ – една дълбоко лична и красиво написана статия в защита на хомосексуалността.

Нищо такова не беше се появявало когато и да било преди това във вестник като Таймс. Бях млад студент в Колумбийския университет в Ню Йорк, когато се появи статията на романиста и журналист Мърл Милър и без съмнение бях купил Тйамс от някакъв киоск още в събота вечерта. Но със сигурност не споделих очарованието си от статията с никой от колегите си в неделя сутринта.

Бях осъзнал интереса си към други момчета още в тийнейджърските години, дори и още по-рано, но винаги бях приемал, че преминавам през някаква „фаза“ – защото така ни учеха по онова време, да не допускаме възможността, че може би сме засегнати от нещо, което ще ни осъди на „перманентно негърство сред мъжете“, както деликатно беше се изразил Джоузеф Епстийн в Харпърс, малко преди Милър да напише отговора си на неговата статия.

Шест месеца преди появата на статията на Милър, яростните тийнейджърски хормони, в съчетание с удобен шанс, най-после бяха ме довели до преживяването на първия ми зрял хомосексуален опит. Случи се в Авиньон, докато карах Лайънъл и Дайана Трилинг из френския юг. (Както подобава на истински нюйоркски интелектуалци, никой от двамата не притежаваше шофьорска книжка). Една нощ, след като великият критик и съпругата му се бяха оттеглили след вечеря, аз отидох с колата на градския площад в Авиньон, където множество млади хора се въртяха около десетки музиканти, актьори и всякакви други импровизирани изпълнители.

Знаех точно за какво бях отишъл и много бързо открих млад французин, който изглеждаше готов да утоли любопитството ми. Но тъй като никога преди това не бях вършил нещо такова, изминаха около 45 минути в игра на криеница, докато накрая успяхме да си кажем „bonsoir“. А след това незабавно се съгласих да закарам и двама ни до неговия апартамент. По пътя узнах, че той притежава магазин за грамофонни плочи заедно с любовника си, който пък бил на почивка в Мароко.

Първият ми зрял хомосексуален опит беше изключително щастливо попадение: французинът беше млад, мил, страстен и нежен, и когато седяхме един до друг на кушетката в апартамента му, първото нещо, което направи, беше да положи глава в скута ми. Останах при него поне два часа и дълго време след като бях го изтощил напълно, все още не ми се искаше да си отида.

Това бяха най-възбуждащите и удовлетворителни два часа в дотогавашния ми живот. И въпреки това, когато най-после си отидох, първата ми мисъл беше, „Е, хубаво, най-после си начесах крастата. Сега вече мога да се върна към момичетата!“

Няколко седмици по-късно, когато бях се върнал в Лондон, където прекарвах остатъка от лятото, намерих в парка някакъв отвратителен човек и преживях с него нещо силно отблъскващо. Това доведе до девет месеца на пълно въздържание от секс. Беше през времето, в което се появи статията на Милър и за мен тя беше дар Божи. Макар че по това време вече може и да съм гледал на себе си като на бисексуален, все още бях много неопределен относно това коя от двете страни в голямото сексуално разделение ще избера в края на краищата.

Като всеки човек в това положение от 1971, вече знаех какво ще се случи ако по някое време разкрия себе си публично като хомосексуален. Както Милър беше написал в послеслова към статията си, скрито хомосексуални доктори и терапевти са му казвали, че откриването им ще доведе до загуба на пациенти; адвокати биха изгубили практиките си; писатели биха изгубили читателите си, ако…

Бях израснал през петдесетте и шестдесетте, когато на практика единствените публични хомосексуални личности в Америка бяха Джеймс Болдуин, Алън Гинсбърг, Гор Видал и (бисексуалния) Пол Гудман. По телевизията нямаше гей-образи (ако не се броят Пол Линди и Валентино Либеръс, нито пък политици, подкрепящи гей-правата (а още по-малко такива, които бяха се разкрили публично сами), нямаше и новинарски предавания, чийто тон да е по-различен от онази злощастна статия от Ню Йорк Таймс от 1963, която носеше следното заглавие:

Нарастването на откритата хомосексуалност в града предизвиква широка загриженост

Статията съобщаваше, че „присъствието [в Манхатън] на може би най-голямата хомосексуална общност в света, както и все по-засилващата се нейна откритост… се превръща в обект на засилваща се загриженост сред психиатри, религиозни лидери и полиция“. Статията – появила се в бастиона на американския либерализъм – обявяваше, че „старата идея, усърдно разпространявана от хомосексуалисти, че хомосексуалността е вродена, нелечима болест, е опровергана от модерната психиатрия, по мнението на множество експерти. Тя може да бъде и предотвратена, и лекувана, казват тези експерти“.

Тази конвенционална мъдрост по онова време беше неразделна част от почти всеобщите предразсъдъци срещу хомосексуалните хора – идеята, че единствената здрава гей-личност е онази, която отчаяно се опитва да стане „правилна“. Джоузеф Епстийн беше просто първият човек, който изказа открито този предразсъдък след Стоунуолските бунтове от 1969 – с една грубост и пристрастност, която изглежда шокираща четиридесет години по-късно. Трябва да се помни, че тази статия се появи в Харпърс, когато списанието се издаваше от Уили Морис, един от южняшките герои за либералните писатели навсякъде – включително и за Милър. Самият Милър в никакъв случай не беше единственият човек, който смяташе, че Харпърс е „едно от най-добрите, а може би и най-доброто, списание в страната“.

1970 година маркира първия момент, в който трима кандидати от Ню Йорк за Сената на САЩ бяха подкрепили предложения за конституционни права за гей-хората, както и за отмяна на закона против „содомията“, според който хомосексуалната любов беше престъпление. Но въпреки това, дори и през 1978, Джеф Грийнфелд – бивш спийчрайтър[1] на Роберт Кенеди – написа един cri de Coeur[2] в манхатънското, много либерално, списание Вилидж Войс, озаглавен „Защо гей-правата се различават от всички други права?“ Грийнфийлд оспорваше яростно проектозакона на Нюйоркския градски съвет, според който трябваше да се премахне трудовата дискриминация, основаваща се на сексуална ориентация – и който, поради силната опозиция на католическата църква, нямаше да бъде прокаран чак до 1986. Грийнфийлд писа, „Не е отрицание на някакво фундаментално право да получиш отказ за повишение заради приятелите си“, и нарече борбата за антидискриминационни закони в полза на хомосексуалните „отклонение от работата в полза на политическата и социална справедливост“. Това, разбира се, беше точно обратното на истината.

Милър беше идентифицирал причините, поради които анти-гей предразсъдъците се съхраняваха така упорито сред някои либерали:

Хомосексуалните, за разлика от чернокожите, не могат да се осланят на никакво чувство за вина от страна на либералите. Доколкото мога да преценя, такива чувства просто не съществуват. Напротив, повечето хора от всички политически направления изглежда се чувстват твърде неуверени в собствената си сексуална идентификация, за да бъдат позициите им други освен отбранителни. Страхливи. А може и хомосексуалността да е заразна. Опитайте се да докажете, че не е.

Действително, никой не изглеждаше толкова уплашен от хомосексуалността, колкото Джоузеф Епстийн. В края на статията си той пишеше, „самият аз съм напълно неспособен да се помиря с нея“. Беше отвратен от „брутално простия факт, че двама мъже могат да правят любов един с друг“. И завършваше със заключението, че „нищо не би могло да ме натъжи повече от това някой от синовете ми да стане хомосексуален“. И макар да не го произнасяше открито, заключението, до което стигнаха много хора, беше, че дори един син със склонност към самоубийство би го направил по-малко нещастен от хомосексуалния син.

Епстийн беше класически пример за онова, което терапевтът Джордж Уайнбърг идентифицира като „хомосексуалния проблем“ в Обществото и здравият хомосексуален човек, революционната книга, която той публикува през 1972. Уайнбърг писа, че това е проблем на „осъждащата разновидност на човешкото съществуване“. Изключителното в случая беше бързината, с която хората от психиатричната професия застанаха зад просветеното гледище на Уайнбърг – само две години след публикацията на книгата му. Това беше много по-бързо, отколкото Милър и почти всички други бяха смятали за възможно.

На 15 декември 1973 съветът на Американската психиатрична асоциация (АПА) обяви, че е гласувал с тринадесет срещу нула гласове за премахване на хомосексуалността от списъка на психическите смущения. Декларацията моментално се превърна в новина от пръв порядък по заглавните страници на Ню Йорк Таймс и вестниците из цялата страна. Дори за мнозина гей-активисти това беше пълна изненада. До средата на 1960-те повечето от тях бяха приемали автоматично, че хомосексуалността е психическо заболяване.

Бях на 23 когато АПА обяви решението си. Четири десетилетия по-късно все още си го припомням като момент на върховно изживяване на собствените права. Може би именно това решение на АПА беше нещото, което позволи на моето поколение – както и на онези, които го последваха – да си създаде положителна представа за самото себе си, толкова различна от онази на повечето гей-мъже отпреди 70-те години. За някои промяната беше се получила дори и по-рано – още по времена Стоунуолските бунтове от юни 1969.

„Гей-сила!“, възкликна Алън Гинсбърг в деня след бунтовете. Вътре в хотел-ресторанта „Стоунуол“, той беше открил, че „момчетата бяха толкова готини – тя бяха изгубили онзи наранен изглед, който имаха всички педали допреди десет години“. Милър беше забелязал същото в по-младото поколение около 1971: „Все още не съм сигурен, че става дума за истинска революция“, писа той, „но при всички случаи имаше бунт, а за хиляди млади хомосексуални хора, а и за някои не толкова млади, с тихото отчаяние… е свършено. Те не са нито тихи, нито отчаяни“.

Усещането за щастие и диво освобождение, което толкова много от нас – първото поколение свободни гей-мъже – бяха изпитали през 70-те години, стигна до катастрофално прекъсване през юли 1981, когато една статия в Ню Йорк Таймс обяви появата на някаква странна и необичайно вирулентна нова болест – все още неидентифицирана – чиито жертви бяха най-вече млади гей-мъже. В продължение на повече от едно десетилетие – преди да бъдат открити лекарствата, които евентуално щяха да я направят управляема, поне за повечето й жертви в Америка – ние живеехме в ужасяващо време. Епидемията от СПИН щеше да покоси голяма част от моето поколение, убивайки мнозина от най-творческите му членове още преди да стигнат до 40 години. Собственото ми предположение е, че измряха около половината от нас в Ню Йорк и Лос Анжелис, а може би и още по-голяма част в Сан Франсиско. Ситуацията беше направена още по-тежка от президента Роналд Рейгън, който пое мандата си в същата година, в която епидемията беше открита – но дори не произнесе думата СПИН чак до седмата година от президентството си.

И въпреки всичко, въпреки травмата, тази отвратителна болест щеше да има и множество положителни ефекти. Повечето хора от професиите (включително и аз самият) все още не бяха излезли от килера към края на 1970-те, поради продължаващия страх от това как ще бъде възприета една такава декларация по работните им места. През 70-те години аз работех в Ню Йорк Таймс. По онова време главният му редактор беше известен хомофоб. А. М. Розентал, който беше управителен, а по-късно и изпълнителен редактор на вестника, беше отказал да даде на Уолтър Клемънс позицията на ежедневен литературен критик след като беше узнал, че той е гей. А на самата дума гей по време на неговия режим беше позволено да се появява във вестника само в кавички. (Статията на Милър беше публикувана след като Розентал беше станал управителен редактор, но преди неделното издание да попадне под негов контрол – една промяна, която се получи когато седмичният и неделният отдели на вестника бяха обединени през 1976).

В годината преди да бъде открита епидемията от СПИН, във вестника все още нямаше нито един открито хомосексуален репортер или редактор в новинарската секция. Едва след СПИН стана очевидно за всички, че има гей-хора във всяка професия и всяко направление от живота – от актьора Рок Хъдсън до известния антикомунист Рой Коън.[3]

В апогея на епидемията в Ню Йорк Таймс се получи драматична промяна в отношението към гей-служителите и гей-темите. Това стана когато Макс Франкел наследи А. М. Розентал като изпълнителен редактор през 1986. Почти веднага Франкел обяви публично за всички свои гей-колеги, че „дали те биха желали да бъдат открито хомосексуални или предпочитат да се чувстват по-спокойни без да правят хомосексуалността си публично достояние, а може би и напълно тайно гейове или лесбийки, си е тяхна собствена работа, по същество, а не моя“. Също така той бързо разшири представянето на гей-теми във вестника.

Промените бяха затвърдени през 1992, когато Артър Зулцбъргър беше наследен като издател от сина си, Артър Зулцбъргър младши. Младият Зулцбъргър беше дете на шестдесетте, който беше направил понятно за всички, че няма да толерира дори и нотка на предразсъдък срещу който и да било гей репортер или редактор. Едно десетилетие по-късно новият издател беше одобрил съществена промяна в отдела за „Сватби и празници“, така че Таймс се превърна в един от първите вестници, които оповестяваха гей-съюзите – цели девет години преди гей-браковете да станат законни в Ню Йорк.

Докато пиша тези бележки, новината за решението на тричленната съдийска комисия от Сан Франсиско, с което се обявява за незаконно Предложение № 8, което досега забраняваше гей-браковете в Калифорния, се разпространява мълниеносно из Интернет. Това е третата голяма победа за гей-движението, идеща откъм федералните съдилища. Първата беше Ромър срещу Еванс, през 1996, когато Върховният съд отхвърли едно законово допълнение от Колорадо, чрез което би станало възможно да се забранява защитата на гей-хората срещу дискриминация.

Втората и най-важна беше Лорънс срещу Тексас. Обявена на 26 юни 2003, тя обяви за незаконни каквито и да било „анти-содомитски“ закони в страната – закони, чрез които нашият начин на правене на любов беше обявяван за престъпление още от самото пораждане на републиката.

Не знам дали сегашният Върховен съд ще потвърди решението от Калифорния в полза на брачното равноправие, или може би ще ни се наложи да изчакаме още двадесет години преди базисното право на брак бъде разширено, за да обхваща гейовете и лесбийките в страната. Но пък знам следното: последните четиридесет години бяха най-доброто време за хората като мен, от ерата на Аристотел насам.

Източник



[1] Автор на речите, бел. пр.

[2] Страстен апел, бел. пр.

[3] Едно от главните действащи лица в „Ангели в Америка“ на Тони Кушнер – общопризнат шедьовър на най-новата американска драма, с открито хомосексуален сюжет. Бел. пр.

Чарлз Кайзер
Чарлз Кайзер е американски автор, журналист и блогър. Книгите му включват заглавия като 1968 in America и The Gay Metropolis, която е отличена като New York Times Book Review Notable Book. Той живее в Ню Йорк.
Посетители: 170

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 13 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 15 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 18 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 1 ден
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 2 дни