Горещ ден насред Манхатън е, но дълбоко вътре в една от стърчащите кули, музиката на кавър-бандата е готина и възпроизвежда Бийтлс нота по нота за предъвкващата обяда си тълпа. Фалшивите fab four[1] вече са стигнали в програмата си до Баладата и думите, написани от онзи всеизвестен нюйоркски имигрант, ечат над бетона: „Christ, you know it ain't easy ... They're gonna crucify me.“ Смешно-сериозна лирика, малко нещо поетическо своеволие с един религиозен текст, една метафора, която се оказа трагично-реална.
Високо на 21-я етаж на една от кулите, офисите са пълни с подредени редици от книги – също толкова мълчаливи, колкото и служителите тук. Литературната агенция на Ендрю (Чакалът) Уили изглежда просмукана от зловещо мълчание. Посочват ми един от ъглите в тукашния покой, където се очаква пристигането на един друг известен нюйоркски имигрант: авторът на Сатанинските строфи – смешно-сериозен роман, малко нещо поетическо своеволие с един религиозен текст; метафора, която се оказа неподозирано-реална.
През почти десетте години, през които му беше наложена fatwa – от Деня на Св. Валентин 1989 до есента на 1998 – Салман Рушди беше най-известния писател на планетата, по причини, които никой писател не би си пожелал – книгата му беше всеизвестна, но рядко четена, прогонена от дъбравите на литературата и захвърлена в глъчката на политиката. И така той беше станал също толкова разкъсан, колкото и разделените герои от собствената му белетристика.
Най-внезапно, един по същността си общителен човек беше се оттеглил в принудително усамотение, видим чрез известността си, но невидим навсякъде другаде; демонизиран от омразниците и обожествяван от защитниците си, но нито заслужаващ, нито пък желаещ, който и да е от двата етикета; един изпълнен с нежелание символ на разпокъсания ни реален свят. И макар че fatwa-та отдавна е отменена, демонизаторите все още са многобройни.
„Да се шибат. Да вървят по дяволите. Всъщност животът ми до голяма степен е живот на най-обикновен писател, вече над десет години. Но си спомням как Мартин Еймис беше измислил тази запомняща се фраза по онова време; той беше казал, че ‚съм изчезнал на заглавната страница [на медиите]‘. Така че съм щастлив от това, че се завърнах по страниците на книгите, а сега вече и по страниците на филмите“.
Да, гласът е на Рушди. Той вече е пристигнал – светлосив костюм, незакопчана риза, черни обувки, оредяваща коса, къси ръце, бъбрив пакостник – за да разчупи, но не и натроши, странното офисно мълчание. Някои писатели, разбира се не всички, са родени бърборковци и, в продължение на два часа, разказът му се разлива в множество подчинени изречения, напиращ напред в страстни заявления, отклоняващ се в остроумни анекдоти, щедър на дълбочина и лекота. Не мога да кажа нищо за репутацията му на светски лъв, или за парада от четири бивши съпруги, но поне толкова изглежда очевидно: обществената фигура Салман Рушди е изискан, очарователен и, очевидно, здрав и читав човек.
Реката от приказки се открива от две „разкрития“: две от творческите му постижения са дали плод почти едновременно. Първото, за което се очаква да бъде представено на гала-прожекция по време на Международния филмов фестивал в Торонто на 9 септември, е адаптацията на Среднощни деца, най-успешната му сред критиците книга, под режисурата на Дийпа Мета и приспособен за екрана от самия Рушди. Второто, предвидено за представяне само девет дни по-късно, е Джозеф Антон, неговият мемоар за времето на фетвата. Заглавието се отнася до псевдонима, който е използвал тогава (мислете си за Конрад и Чехов), а съдържанието, засега неизвестно, обещава да бъде издателска сензация. Действително, май наистина би било по-добре ако всичко това не би било разкривано така лесно – книгата се третира като държавна тайна.
„Ще ме убият ако се разприказвам отсега. През вратата ще нахлуят командоси“. Голям сърдечен смях. Без съмнение, в мемоара думи като „убивам“ и „командос“ сигурно ще изобилстват. Но тук те отново звучат щастливо и игриво, изпратени обратно на здравословното им място в страната на показния скромен хумор.
И тук отново вниманието ни се завръща към кинематографското разкритие. Филмът е бил конципиран около една вечерна маса: „Бях в Торонто през септември преди четири години; Дийпа и аз се срещнахме на вечеря. Аз държах правата на Среднощни деца и подписахме договор за един долар, с опция за още един, допълнителен долар. Отначало не исках да пиша сценария, но ако бях отказал, сигурно нямаше да успеем да съберем парите. Освен това знам, че адаптацията трябва да се прави без прекомерен респект към текста, а човекът, който е в състояние да бъде най-непочтителен към книгата съм самият аз“.
Необходими са били две години на неуважителност, за да се окастри книгата – широкообхватен разказ за Индия от времето на разделението и за магично-реалистичните деца, родени в болезнения миг на полунощното обявяване на индийската независимост – до обема на нормален филмов сценарий. Той е влюбен във филма си, разбира се, но вече не и в самото кино, както преди. „Разбира се, в холивудското кино, там вече не се прави почти нищо интересно“. Тонът му не е обвинителен, просто изпълнен със съжаление, защото някога киното играеше огромна роля както в живота, така и в белетристиката му. Самият той, почти среднощно дете, е роден през 1947 в Бомбай, а след това изпратен да съчетае в едно английското и индийското, образован в училището в Ръгби, а след това в Кеймбридж, където, в малките студийни кина, е сърфирал по многобройните Нови вълни.
„Винаги съм имал усещането, че получих голяма част от образованието си в онова малко помещение. Когато миналата година преподавах в Емори, се опитах да им предам усещането за това какво беше по времето, когато това бяха нови филми – „Сладък живот“, „Masculin Féminin“, „Седмият печат“, след това някой филм на Висконти, Трюфо, Сатяджит Рей, всяка седмица, от целия свят, включително и Америка. Като писател, едно от нещата, които всички ние научихме от филмите, беше един вид сгъстяване, което не беше съществувало по-рано, когато хората не са били свикнали да гледат филми. Например, ако бихте искали да напишете някаква ретроспекция, в по-ранни времена е било необходимо да я поставите в достатъчно много контекст, да я инсценирате. Днес вече читателите знаят точно какво правите. Същото се отнася и за едрите планове. Писателите могат да използват филмови средства, които всички ние сме възприели до такава степен, че вече дори не ги осъзнаваме като такива“.
По онова време самият Рушди е част от един културен ренесанс, от една поколение на талантливи британски писатели, което включва Еймис, Иан Макюън, Джулиън Барнс, Казуо Ишигуро, Тимъти Мо. Той се нуждае от малко повече време докато намери собствен глас, но когато пък го открива – в Среднощни деца, Срам, Сатанински строфи, Земята под нейните нозе, Шалимар клоунът – тембърът му е много отличителен. Тези романи се различават по качеството, но не и по метода си: раздвоени характери, променящи се обстановки, политическа експлозивност, съчетана с ексцентричен хумор, западен реализъм, проникнат от извисяващи дози източна магия.
Така че един наситен с факти мемоар е за него доста силно отклонение. Процесът на писане обаче си е останал същия: „Просто трябва да накарате хората да заживеят на страницата, независимо от това дали става дума за хора, които действително познавате, или за такива, които сте си измислили“. Упс, бърза проверка за командоси и той сменя темата, този път в полза на друго радикално отклонение и друг културен ренесанс, този път в областта на кабелната телевизия. Салман Рушди се среща с Шоутайм. Да, той пише пилотен сценарий за проектна телевизионна серия на име Следващите хора. Тук едно кратко резюме: „Това е фантастична серия, но без ракети и извънземни. Идейна фантазия“.
А ето и кратката обосновка: „Телевизията позволява творчество от вида, който по някакъв начин се оказа изхвърлен от областта на киното. Голяма част от него всъщност е писателско изкуство – Дейвид Чейс, Метю Уайнър, това са творческите сили, хората, които управляват шоуто. А освен това, за разлика отпреди десет години, сега е възможно да се обърнете към всеки актьор с идея за телевизионен сериал и те няма да ви изхвърлят от стаята“.
В действителност, връзката Рушди-Шоутайм не би трябвало да ни изненадва. Нюйоркчанин от 1999 насам (макар и да си е запазил апартамента в Лондон, за да може да посещава синовете си. Кратко отклонение: „Нямам намерение да се женя отново. Синовете ми имат много стриктни мнения по този въпрос“), Рушди е дълбоко потопен в Американа[2], популярна и политическа. Като такъв, той се оплаква от изчезването на местните писатели от Американския разговор: „Никой не пита повечето американски писатели за мненията им относно сегашната ситуация, докато в Европа и Англия ние все още го правим. Тук има писатели, които са сред най-изтънчените коментатори на американското, но никой не ги пита. Като например Дон де Лило, който до голяма степен предсказа модерния свят още преди той да се беше появил. Защо не питат Дон какво точно се случва? Едно поколение по-рано това ставаше редовно, при Мейлър, Зонтаг или Видал“.
Очевидно Рушди е изключение от това изключващо правило. След като веднъж е бил политизиран, сега вече му е разрешено да политизира: „По едно време пишех ежемесечен материал за Ню Йорк Таймс. Но спрях, защото наистина ми е трудно да излизам с по едно екстремно мнение всеки месец. Не знам как се оправят тия колумнисти, които имат по две-три идеи седмично; аз имах сериозни трудности с изказването на 12 неща годишно“.
Споменавам, че онези колумнисти може би имат малко по-милостива представа за това какво всъщност е една идея. Той се усмихва и продължава: „Винаги съм бил писател, който е инвестирал енергия в обществени въпроси и съм смятал, че човек трябва да взема директно участие в спора. Но започва да ми става все по-безинтересно да хуквам към телевизията, за да говоря за политика“.
Защо? „Сигурно остарявам. Интересува ме повече ежедневната ми работа. Идва един момент, в който вече не сте хлапе, когато започвате да разбирате, че времето ви е ограничено“.
Е, ако не друго, възрастта поне предлага перспектива и, гледайки назад към 65 години, Рушди е перфектно позициониран да оглежда настоящия литературен пейзаж. И той харесва онова, което вижда: „Преди десет години се чувствах малко потиснат за нещата, които се пишеха, защото имах чувството, че хората са се изместили накъм много по-дребни теми. Но сега си мисля, че има възраждане. Силно се възхищавам на Дейвид Мичел. Това е супер-талантлив и действително сериозен автор. Филмът по Облачен атлас ще се показва в Торонто, нали? И ми се струва, че Зейди Смит става все по- и по-добра. В американското писане винаги е имало силна емигрантска жилка, но днес има цяло разклонение в тази посока, като Нам Ли с неговия виетнамски произход, или пък Жуно Диас. Внезапно имате една емигрантска литература, която се превръща в американска литература, и това е много окуражително.
„В края на един писателски живот винаги е изключително приятно да се види, че се случва следващото по ред нещо, и е напълно ясно, че днес имаме множество невероятно талантливи писатели“.
Но краят не е чак толкова близо. След двойното разкритие и неизбежната работа по рекламата, както и съпътстващия култ на славата, какво друго? „Имам нов роман в главата си. И очаквам с нетърпение да намеря няколко свободни години за усамотено писане“. Или, както веднъж беше се изразил по-красноречиво: „Писателите наистина са много добри при създаването на тихо пространство, в помещение със затворена врата. Ако пишете прекалено усилено, през по-голямата част от времето се чувствате тъп. Толкова е трудно, че нямате време да мислите за това колко сте известен. То просто е нещо, което се случва навън“.
* * * * *
А навън се случват различни неща, обедната тълпа се е разпиляла, но среддневните деца са усилно заети. Докато един бездомник спи на ръба на тротоара, докато едно хубаво момиче танцува около статичния си приятел, докато Джозеф Антон си почива, а Джозеф Антон очаква да бъде роден, фалшивата банда се напъва истински, и откъм сенките, към светлото, се изливат мъдри думи: "Об-ла-ди, об-ла-да, животът продължава".
[1] Великолепните четирима – жаргонно название на Бийтлс, бел. пр.
[2] Всичко свързано с американската история и култура, включително и популярна, бел. пр.
