От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Джаред Даймънд, „Пушки, вируси и стомана“
Изд. „Изток-Зпад“, 2006 г.

2011_10_Pushkala_Jared_Diamond red

Целта на тази книга е да предложи една кратка история на всичко случило се през последните тринайсет хиля­долетия. Основният въпрос, на който се градеше и мотивацията ми, бе: Защо историята се развива по различен на­чин на различните континенти? Ако този въпрос ви кара да из­тръпнете от мисълта, че сте попаднали на някой расистки трак­тат, по-добре се успокойте. Не е така. Както ще се убедите сами, моята теза няма нищо общо с расовите различия. Ударението пада върху търсенето на окончателни отговори и възможно най-стриктното проследяване на историческата причинно-следстве­на връзка.

Повечето книги за световната история всъщност се фокуси­рат главно върху историята на писмените евразийски и северно- африкански общества. Коренните общности от другите части на света – Субсахарска (или „черна“) Африка, двете Америки, Юго- източна Азия, Австралия, Нова Гвинея и тихоокеанските ост­рови – получават в най-добрия случай кратки обзори, свързани предимно със случилото се в най-новата им история, след като са били открити и покорени от западноевропейците. Но дори и в самата Евразия историята на нейната най-западна част се пол­зва с много по-голямо внимание, отколкото тази на Китай, Ин­дия, Япония, тропическа Югоизточна Азия и други източноевразийски общества. Случилото се преди появата на писмеността (ок. 3000 г. пр. Хр.) също не се проследява особено подробно, въпреки че то съставлява 99.9994% от продължаващата вече пет милиона години история на човешкия вид.

Всяко подобно стесняване на фокуса страда от три основни недостатъка. Първо, днес все повече расте, и то напълно разби­раемо, броят на хората, интересуващи се и от други общества, освен тези в Западна Евразия. В края на краищата тъкмо тези, „другите“, обхващат и по-голямата част от човечеството и са огромното мнозинство от етническите, културни и езикови групи в света. При това някои от тях вече са се наредили – а други са на път да ги последват – сред най-могъщите световни икономи­чески и политически сили.

Второ, дори на хората, вълнуващи се само от формирането на модерността, една история, свеждаща се до световното разви­тие след появата на писмеността, едва ли ще предложи особено благодатна храна за размисъл, а и по-задълбочени познания. Не бива да оставаме с впечатлението, че обществата на различните континенти са се движели в пакет до 3000 г. пр. Хр., когато западноевразийските сякаш изневиделица са открили писменост­та и оттогава насам са започнали да се откъсват пред останалите и в редица други отношения. Напротив, около тази дата вече е имало не само евразийски, но и северноафрикански общества с наченки на писменост, централизирано държавно управление и градове. Те вече са намирали по-широко приложение на свои­те метални сечива и оръжия, както и на домашните си животни (товарни, ездитни или впрегатни), т. е. играещи ролята на „меха­нична тяга“, и са се прехранвали със земеделие и скотовъдство. На този етап обаче никое от тези неща не е било налице в пове­чето части на другите континенти; някои, но далеч не всички, се появяват в отделни части на двете Америки и субсахарска Аф­рика, но едва през следващите пет хилядолетия – да не говорим, че австралийските аборигени така и никога не се сдобиват с тях. Това вече би трябвало да ни подскаже, че корените на западноевразийската доминация в модерния свят са заложени още в този безписмен период, продължил до 3000 г. пр. Хр. (Под „западноевразийска доминация“ разбирам не просто челната позиция на самите западноевропейски общества, но и на тези, изградени по техен образец на останалите континенти.)

Трето, една история, фокусирана върху западноевразийските общества, очевидно игнорира и най-важния въпрос. А той е: защо само тези общества са се сдобили с такава несъразмерно голяма мощ и изобретателност? Обичайните отговори касаят т. нар. проксимални фактори – появата и възхода на капитализма, меркантилизма, науката, технологията, както и на онези гадни вируси, които убивали хората на другите континенти при всеки техен контакт с евразийци. Защо обаче всички тези компонен­ти на „империализма“ са се появили именно в Западна Евразия, а навсякъде другаде са били в много по-скромни мащаби, ако изобщо ги е имало?


Small Ad GF 1

Всеки компонент си остава само един проксимален фактор и не може да ни даде окончателния отговор. Защо например ка­питализмът не е пуснал корени в предколумбово Мексико? Защо меркантилизмът не е процъфтявал в Субсахарска Африка? Защо науката (такава, каквато я разбираме днес) не е намерили поч­ва в Китай? Защо коренните жители на Северна Америка не са познавали развитите технологии, а австралийските аборигени – „гадните вируси“? И ако в отговор някой се позове на т. нар. специфични или „идеосинкретични“ културни фактори – при­мерно че развитието на науката в Китай е било възпрепятствано от конфуцианството, но затова пък в Евразия е било поощря­вано още от древните гърци и юдеохристиянските традиции, – то това би означавало, че този някой отново пренебрегва не­обходимостта от окончателен отговор. Аз пък бих го попитал следното: а защо не се е получило обратното – конфуцианството да се развие в Евразия, а юдеохристиянската традиция в Китай? Нещо повече, това би означавало да се игнорира и фактът, че до XV в. сл. Хр. („епохата на великите географски открития“) Китай всъщност е бил много по-напреднал от Западна Евразия в сфе­рата на технологиите.

Но човек не би могъл да разбере дори развитието на западноевразийските общества, ако се е фокусирал единствено върху тях. Най-интересните въпроси засягат тъкмо техните различия с другите общества. И за да отговорим на тези въпроси, ние трябва да разберем и останалите общества, а това на свой ред озна­чава да поставим западноевропейските в един много по-широк контекст.

Някои читатели може би ще си помислят, че за разлика от „конвенционалните“ историци аз изпадам в другата крайност и отделям прекалено малко място на Западна Евразия за сметка на останалите части на света. Бих им отговорил така: история­та на някои от тях е и доста поучителна, тъй като в рамките на тези сравнително малки географски ареали са живяли не само многолюдни, но и доста различни общества. Ще се намерят и такива, които ще побързат да се съгласят с един от рецензентите на тази книга. Не без известна ирония този мой рецензент писа, че аз явно съм склонен да разглеждам световната история като гигантска луковица, на която модерният свят е само външната обвивка, а другите – вътрешните пластове – трябва да се отлюспват един по един, за се стигне накрая и до смисъла на истори­ческото развитие. Да, световната история наистина наподобява луковица! Но отстраняването на отделните „люспи“ е и едно дос­та интригуващо занимание, криещо безброй предизвикателства – а и е от изключителна важност за самите нас, особено днес, когато се стремим да усвоим уроците на миналото, за да можем да посрещнем подобаващо и своето бъдеще.

Дж. Д.

Въпросът на Яли

Всички знаем, че историята е протекла много различно за хората в различните части на земното кълбо. През тринайсетте хилядолетия, изминали след края на последната Ледникова епоха, на някои места са се развили писмени и индустриализирани общества, боравещи с метални сечива, на други – безписмени земеделски общества, а на трети са се съхранили единствено тези на ловците-събирачи с каменни сечива. Тези исторически несъразмерности продължават да хвърлят дългите си и мрачни сенки върху модерния свят, защото първите, или писмените общества с метални сечива, са покорили и/или изтребили останалите. Но ако в тези различия се състоят и най- основните факти в съвременната история, то причините им си остават несигурни и спорни. Същият щекотлив въпрос за разликите в историческото развитие ми бе зададен преди четвърт век, макар и в по-опростена и строго индивидуална форма.

През един юлски ден на 1972 г. аз се разхождах по брега на големия тропически остров Нова Гвинея, където бях пристигнал в качеството си на биолог, за да изучавам еволюцията на птиците. Вече бях подочул нещичко за един колоритен местен политик, на име Яли, който точно тогава обикаляше из околността. По чиста случайност и той бе решил този ден да се разходи по брега и по някое време нашите пътища се пресякоха. Повървяхме заедно около час, като през цялото време разговаряхме.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Яли излъчваше харизматичност и енергия. Очите му горяха с хипнотичен плам. В тона му личеше самоувереност, но ми задаваше и някои доста куриозни въпроси и внимателно изслушваше отговорите ми. Нашият разговор започна с темата, която в ония дни бе обсебила мислите на всеки новогвинеец – назряващите със стремителна скорост политически промени. Тогава Папуа Нова Гвинея (както сега се нарича родината на Яли) все още бе протекторат на ООН под пряката юрисдикция на Австралия, но въпросът за независимостта вече витаеше във въздуха. И Яли побърза да ми разясни как вижда своята роля в тази ситуация – да подготвя сънародниците си за бъдещото им самоуправление.

След малко той реши, че сме изчерпили темата, и ме подложи на обстоен разпит. Яли никога не бе напускал Нова Гвинея и образованието му се свеждаше до гимназиално ниво, затова и изгаряше от любопитство да научи нещо повече за света. Най- напред поиска да разбере в какво точно се състои работата ми с новогвинейските птици (включително и заплатата ми). Аз се опитах да му разкажа накратко за различните групи птици, създавали свои колонии в Нова Гвинея в хода на милиони години. После той пожела да узнае как неговите предци са достигнали бреговете на Нова Гвинея през последните няколко десетки хилядолетия, а накрая и как точно белите европейци са успели да колонизират Нова Гвинея през последните две столетия.

Разговорът запази коректния си тон, независимо че напрежението между двете общества, които аз и Яли представлявахме, бе достатъчно добре известно и на двама ни. Само допреди два века всички новогвинейци са „живеели в Каменната ера“. Тоест използвали са каменни сечива, които в Европа са били заменени с метални още преди няколко хилядолетия, и са живеели в селища, които не са били организирани около някакъв политически център. Тази структура им е била наложена от белите, когато пристигнали тук, но освен нея те донесли и някои материални блага, чиято стойност и разнообразие местните не пропуснали да оценят – като се започне от стоманените брадви, кибрита и лекарствата и се стигне до дрехите, разхладителните напитки и чадърите. В Нова Гвинея всички тези неща се появили колективно като „карго“.

Повечето бели колониалисти не криели презрението си към новогвинейците, които смятали за „примитивни диваци“. Дори и най-некадърният бял „господар“ (както все още ги наричаха през 1972 г. в Нова Гвинея) се е радвал на доста завиден жизнен стандарт в сравнение с местните – несравнимо по-висок и от този на „харизматичните“ политици от типа на Яли. Но преди да се срещнем, Яли вече бе разпитвал доста бели, а и аз бях поразпитал за това-онова доста новогвинейци. И двамата отлично знаехме, че ако не всеки, то поне средният новогвинеец е също толкова умен, колкото и европеецът. Явно точно това се е въртяло и в мислите на Яли, когато той ме изгледа изпитателно с искрящите си очи и ми зададе следния въпрос: – Защо вие, белите, произвеждате толкова много неща и ги докарвате дотук с кораби, а ние, черните, си имаме толкова малко наши стоки?

Въпросът наглед бе прост, но стигаше до сърцевината на нещата – или поне тези, които Яли бе опознал от личен опит. Никой не може да отрече, че между начина на живот на средния новогвинеец и този на средния европеец (или американец) съществува огромна разлика. Подобни разлики се наблюдават и сред много други народи в света. Тези несъразмерности в развитието би трябвало да имат и причини (които според някои са очевидни).

Въпросът на Яли може да изглежда прост и дори донякъде наивен, но всъщност е доста сложен. Аз например тогава не успях да му дам задоволителен отговор. Но и професионалните историци все още не са постигнали съгласие по този въпрос, да не говорим, че повечето от тях дори не си го задават. През всичките тези години след разговора ми с Яли аз се занимавах с всичко друго, имащо отношение към човешката еволюция, история и език, но не и с това, за което той ме бе попитал. В тази книга обаче, написана след цели двайсет и пет години, ще се опитам да му отговоря, както подобава.

Яли имаше предвид контрастите между начина на живот на новогвинейците и на белите европейци, но въпросът може да бъде поставен и в много по-широк контекст, за да обхване и редица други контрасти, съществуващи в съвременната епоха. Народите с евразийски корени, особено тези, които и сега живеят в Европа и Източна Азия, плюс онези, които са били „присадени“ в Северна Америка, заемат доминираща позиция в модерния свят, ако говорим за богатство и могъщество. Други – в това число и повечето африканци – отхвърлиха европейската колониална доминация, но затова пък доста изостават по отношение на богатството и могъществото. Но има и една трета група, например коренните жители на Австралия, двете Америки и най- южната част на Африка, които дори и сега не са господари на собствените си земи, тъй като в продължение на векове са били избивани – в някои случаи изтребени до крак – и покорявани от европейски колониалисти.

Следователно въпросът за неравенството и диспропорционалността в модерния свят може да бъде зададен и в тази форма: защо богатството и могъществото са били разпределени така, както са в момента, а не по някакъв друг начин? Защо например коренните американци, африканците и австралийските аборигени не са избивали, покорявали или изтребвали европейците и азиатците?

Спокойно можем да се върнем с още една крачка във времето, примерно, в 1500 г. сл. Хр. Тогава световната колониална експанзия на Европа тепърва е започвала, но народите на различните континенти вече чувствително са се различавали в технологическо и политическо отношение. В по-голямата си част Европа, Азия и Северна Африка са се състояли от държави и империи, опознали всички преимущества на металообработването, а някои от тях вече са били и пред прага на индустриализацията. В същото време два от коренните американски народи – ацтеките и инките – са владеели цели империи, служейки си все още с каменни сечива. Част от субсахарска Африка е била разделена на малки държавици или по-скоро племенни общности, боравещи с железни сечива. Много други народи – включително тези от Австралия и Нова Гвинея, повечето тихоокеански острови, както и огромни части от Америка и някои от субсахарска Африка – са живеели в земеделски общности, а дори и като „орди“ на ловци и събирачи, служещи си с каменни сечива.

Разбира се, тези технологически и политически различия от 1500 г. са само непосредствената причина за днешната диспропорционалност. Повече от ясно е, че една империя, разполагаща със стоманени оръжия, е в състояние да завладее или изтреби всички околни племена с каменни и дървени сечива. Ето че въпросът може да получи и друга форма: а как светът е стигнал до това състояние, в което се е намирал в началото на XVI в.?

Този въпрос също може да бъде изтеглен още по-назад във времето, за което ще ни помогнат писаната история и археологическите данни. До края на последната Ледникова епоха, т. е. до XI хилядолетие пр. Хр., абсолютно всички хора на абсолютно всички континенти са били просто ловци-събирачи. Значи различните стадии на развитие, постигнати през изтеклия период, са довели и до всички тези икономически и политически диспропорции, които са били факт в началото на XVI в. Но ако австралийските аборигени и много от коренните американци са си останали ловци-събирачи, то повечето евразийци и една не малка част от американските и субсахарските народи постепенно са развили земеделие, скотовъдство, металургия и по-сложни политически организации. В отделни части на Евразия и в поне едната от двете Америки хората са успели да развият, независимо едни от други, и писменост. Но всяко от тези нововъведения се е появявало първо в Евразия. Например масовото производство на бронзови изделия и сечива, което едва е започвало в Андите в периода непосредствено преди Конкистата, вече е било факт в някои части на Евразия още преди четири хилядолетия. През 1642 г., когато европейските изследователи са установили първите си контакти с тасманийците, каменната технология на последните е била доста по-семпла от тази, която е преобладавала в Европа през Горния палеолит, т. е. още преди десетки хилядолетия.

А това на свой ред означава, че можем да преформулираме въпроса за диспропорционалността в модерния свят и по следния начин: защо човешкото развитие е достигнало толкова различни стадии на различните континенти? Именно тези диспаратни величини задават и параметрите на най-мащабния исторически модел, както и темата на моята книга.

Тази книга има отношение най-вече към историята и праисторията, но нейната тема представлява не само академичен интерес – тя има и своите чисто практически и политически импликации. Именно историята на взаимодействието между диспаратните, или непропорционално развити културни общности, е тази, която е формирала модерния свят в хода на военните експанзии, епидемиите и геноцида. Тези колизии са породили и сътресения, които не само не са отшумели напълно след толкова столетия, но продължават и до днес в някои от най-конфликтните точки на света.

Например една огромна част от Африка все още се бори със своето колониално наследство от близкото минало. В други региони – в това число по-голямата част от Централна Америка, Мексико, Перу, Нова Каледония, бившия Съветски съюз и някои части на Индонезия – сред коренното население бушуват граждански вълнения или партизански войни срещу правителствата, доминирани от потомци на нашествениците-завоеватели. Много други туземни общности като коренните жители на Хаваите, австралийските аборигени, сибирските народности, както и индианците в Съединените щати, Канада, Бразилия, Аржентина и Чили са толкова намалели покрай геноцида и болестите, че по брой вече значително отстъпват на потомците на своите завоеватели. Може би само това не им позволява да се вдигнат на открита гражданска война, но затова пък те все по-активно отстояват своите права.

Наред с тези политически реверберации, задействани от конфликтите между отделни народи в миналото, днес са налице и такива от чисто езиково естество – изразяващи се най-вече в масовото изчезване на повечето от шестте хиляди езика, съхранени в света, които биват измествани от английския, китайския, руския и някои други, като броят на говорещите ги е нараснал неимоверно през последните столетия. Всички тези проблеми на модерния свят са следствия от различните исторически траектории, присъстващи имплицитно във въпроса на Яли.

Но преди да потърсим отговорите, би трябвало да спрем за миг и да разгледаме възраженията срещу една евентуална дискусия на тази тема. Някои хора приемат дори самото задаване на този въпрос като оскърбление. Причините са няколко.

Едно от възраженията се свежда до следното. Ако успеем да обясним защо се е получило така, че някои народи днес доминират над останалите, дали това няма да оправдае и самата доминация? А и резултатът от едно такова изследване като че ли изглежда предопределен, затова има ли смисъл днес да се опитваме да го променим? Това възражение обаче се основава на една често срещана склонност да се смесва обяснението на причината с оправданието или безкритичното приемане на резултата. Каква е ползата от едно историческо обяснение е отделен въпрос и той не съвпада със самото обяснение. А вникването в смисъла му много често става и повод да се „променя“ самият резултат, вместо да бъде повторен или доразвит. Но ето че психолозите се опитват да разберат мисленето на убийците и изнасилвачите, социалните историци се опитват да разберат механизмите на геноцида, а лекарите – причините за човешките заболявания. Това естествено не означава, че те се стремят да оправдаят убийството, изнасилването, геноцида или болестта. Напротив, целта им е да намерят по-ефикасно приложение на своите знания за причинноследствената верига, за да прекъснат и… самата верига.

Второ, дали отговорът на въпроса на Яли не предполага автоматически и евроцентричния подход към историята, изразяващ се в добре познатия ни апотеоз на западноевропейците и обсесивното изтъкване на челната позиция, която Западна Европа и европеизираната част на Америка заемат в модерния свят? Но дали пък тази „челна позиция“ не е само едно преходно явление от последните столетия, още повече че днес то като че ли избледнява на фона на стремителния напредък на Япония и Югоизточна Азия? Впрочем в по-голямата си част тази книга е посветена не на европейските, а на съвсем други народи. Вместо да се фокусираме единствено във взаимоотношенията между европейците и неевропейците, ние ще се спрем и на контактите между най-различни неевропейски народи – по-специално тези, които са били осъществявани в Субсахарска Африка, Югоизточна Азия, Индонезия[1] и Нова Гвинея сред коренното население на тези региони. Вместо да се разливаме в дитирамби за народите от западноевропейски произход, ние просто сами ще се уверим, че най-съществените елементи на тяхната цивилизация всъщност са били развити от други народи, живеещи в други части на света, и чак след това са били внесени в самата Западна Европа.

Трето, дали понятието „цивилизация“ и словосъчетания от типа на „възход на цивилизацията“ не създават погрешното впечатление, че цивилизацията сама по себе си е нещо по-добро от племенните култури на ловците-събирачи, а историята от последните тринайсет хилядолетия се изразява в „постигането на все по-голямо човешко щастие“? В интерес на истината, аз не приемам тезата, че индустриалната държава е нещо „по- добро“ от племето, занимаващо се с лов и събирачество, или че замяната на този начин на живот с базираната на металообработването държавност представлява „прогрес“ и гарантира по- щастлив живот на нейните „поданици“. Личният ми житейски опит, натрупан в Съединените щати и селищата на Нова Гвинея, по-скоро показваше друго – че така наречените „блага на цивилизацията“ съвсем не са еднозначни. Наистина гражданите на модерните индустриални държави се радват на по-добро медицинско обслужване в сравнение с ловците-събирачи, рискът от насилствена смърт при тях е по-нисък, а и средната продължителност на живота им е доста по-голяма; затова пък получават много по-скромна обществена подкрепа в лицето на приятели и роднини. Мотивът ми да проуча тези географски различия между човешките общности не се свеждаше до това да изтъкна достойнствата на даден тип обществено устройство за сметка на някой друг, а просто да разбера случилото се в нашата история.

Наистина ли въпросът на Яли се нуждае от още една книга, за да намери окончателен отговор? Нима вече не знаем този отговор? Но ако е така, кой е той?

Вероятно най-често срещаното обяснение се базира, било то имплицитно или експлицитно, на биологическите различия между хората. През столетията непосредствено след 1500 г., когато европейските учени започват да осъзнават огромните различия, съществуващи между отделните народи в технологическо и политическо отношение, те стигат и до извода, че тези различия се дължат на разликите във вродените им способности. С появата и възхода на дарвинизма обясненията им получават нова формулировка, съобразена с понятия като „естествен подбор“ и „еволюционно развитие“. Технологически примитивните народи се сочат като доказателства за една от основните тези, а именно че човечеството е произлязло – и еволюирало – от своите маймуноподобни предци. От тази гледна точка замяната на тези „изостанали“ народи с колонисти от по-“напредналите“ индустриални общества е пример за оцеляването на най-приспо- собимите. По-късно с развитието на генетиката обясненията отново се преформулират, този път в генетичен дух. На този етап европейците вече се възприемат (от генетическа гледна точка) като по-интелигентни от африканците, да не говорим пък за австралийските аборигени.

Днес западното общество като цяло публично заклеймява расизма. Но пък много (ако не и повечето!) западняци продължават да приемат – тихомълком или подсъзнателно – расистките обяснения. В Япония и много други страни подобни обяснения се дават публично и без каквото и да било извинение. Дори образовани бели американци, европейци и австралийци, когато стане дума за австралийските аборигени, са склонни да приемат, че има нещо примитивно в самите аборигени. Те със сигурност изглеждат по-различно от белите. И много от днешните потомци на онези аборигени, оцелели през епохата на европейската колониализация, установяват, че им е изключително трудно да преуспеят икономически в бялото австралийско общество.

В такива случаи се изтъква един наглед убедителен аргумент. Белите имигранти в Австралия са изградили една писмена, индустриализирана, политически централизирана и демократична държава, основана на металните оръдия на труда и на производството на храни – всичко това в рамките само на сто години, през които са успели да колонизират цял един континент, на който аборигените са живеели, организирани в малки племенни общности на ловци и събирачи, не познаващи металите, в продължение на близо 40 000 години. Тоест тук са проведени два последователни експеримента в сферата на човешкото развитие, като околната среда е оставала идентична, а единствената разлика са хората, които са я заемали. Нужни ли са повече доказателства, за да се разбере веднъж завинаги, че различията между австралийските аборигени и европейските общества се дължат на различията между самите хора?

Възражението към подобни расистки обяснения не се свежда просто до това, че по този начин се насажда омраза – на всичкото отгоре тези обяснения са и погрешни. Всъщност липсват каквито и да било сериозни доказателства, че човешките различия в интелигентността са паралелни на човешките различия в сферата на технологията. На практика, както сега ще се опитам да обясня, нашите съвременници от „Каменната епоха“ не само че не са по-малко интелигентни, но най-вероятно дори превъзхождат в това отношение индустриалните нации. Това може да звучи парадоксално, но както сами ще видим в Глава XV, фактът, че белите имигранти в Австралия са успели да изградят грамотно и индустриализирано общество съвсем не се дължи на гореспоменатите добродетели. Наред с това хората, които съвсем доскоро са били примитивни в технологическо отношение – например същите тези австралийски аборигени, както и новогвинейците – много рутинно усвояват индустриалните технологии, стига да имат възможност да го направят.

Представителите на когнитивната психология са положили огромни усилия да установят разликите в коефициента на интелигентност (IQ) на хората от различни географски региони, които понастоящем живеят в една и съща страна. По-специално един немалък брой бели американски психолози в продължение на десетилетия се опитваха да покажат, че черните американци от африкански произход са по рождение по-малко интелигентни от своите белите сънародници от европейски произход. Само че, както е добре известно, въпросните групи се различават значително по своята социална среда и възможности за образование. И този факт затруднява двойно повече усилията да бъде доказана емпирично хипотезата, че интелектуалните различия стоят в основата и на технологическите. Първо, дори нашите познавателни способности като възрастни да са повлияни от социалната среда, в която сме расли като деца, това съвсем не доказва наличието и на други предходни влияния, примерно от генетично естество. Второ, всяка проверка на интелектуалните способности (от типа на IQ-тестовете) по-скоро показва нивото на образованост, или общата култура, но не и т. нар. „интелектуални заложби“, каквото и да означава това. И тъй като средата от детството и усвоените в хода на образованието познания несъмнено влияят на резултатите от ^-тестовете, усилията на психолозите и до ден днешен не успяват да докажат прословутия „интелектуален дефицит“ на не-белите хора.

Моят подход към тази щекотлива тема се основава на 33- годишната ми практика с новогвинейци в техните собствени и „недокоснати от цивилизацията“ общества. Още в самото начало ми направи впечатление, че средният новогвинеец е като че ли по-интелигентен, по-буден, по-експресивен и дори проявяващ по-голям интерес към околния свят в сравнение със средния европеец и американец. В някои по-сложни дейности, където със сигурност намират отражение мозъчните функции – например умението да се ориентираш в непозната среда – той се оказва много по-находчив и „сведущ“ от западния човек. Разбира се, новогвинейците като цяло се представят доста по-не- задоволително в онези дейности, за които – за разлика от тях – западняците са били подготвени още като деца. Вследствие на това „неукият“ новогвинеец от затънтено селце изглежда глупав в очите на западняците, когато се озове в града. Само че винаги съм си давал сметка, че най-вероятно и аз изглеждам „глупав“ в очите на новогвинейците, когато съм с тях в джунглата, тъй като демонстрирам въпиеща некомпетентност дори в такива прости дейности като ориентирането в гората или построяването на подслон, в които, за разлика от мен, новогвинейците се обучават още от деца.

Не е трудно да се посочат поне две причини, поради които моето впечатление, че новогвинейците всъщност са по-съобразителни и по-„умни“ от западняците може да се окаже напълно оправдано. Първо, европейците от хилядолетия живеят в гъсто населени общности с централизирано управление, полиция и законодателни органи. От чисто историческа гледна точка инфекциозните епидемични заболявания в тези гъстонаселени региони (например дребната шарка) са били и основните причинители на смърт, докато убийствата са били относително редки, а състоянието на война – по-скоро изключение, отколкото правило. Повечето европейци, които са избегнали фаталните инфекции, са избегнали и другите потенциални причинители на смърт и затова са успели да предадат по-нататък своите гени. По същата причина днес повечето живородени бебета в западните общности оцеляват от фаталните инфекции и на свой ред се възпроизвеждат, независимо от интелектуалното си ниво и гените, които носят. Новогвинейците са в тъкмо противоположната ситуация – те живеят от хилядолетия в малки общности, броят на чиито членове е твърде малък, за да се стига и до епидемични заболявания. Затова и смъртността в традиционните им общности се дължи най-вече на убийствата, нестихващите „хронични“ племенни войни, злополуките и проблемите, свързани с намирането на храна.

Логично е да предположим, че интелигентните хора по-лесно биха избягвали всички тези причини за високата смъртност в традиционните новогвинейски общности в сравнение с недотам интелигентните си събратя. Само че високата смъртност, съпровождаща епидемичните заболявания, има много малко общо с интелигентността и зависи не от генетичната резистентност, а от някои детайли, свързани с обмяната на веществата в човешкото тяло. Например хората с кръвна група В или нулева са по- резистентни към дребната шарка, отколкото тези с А. С други думи, естественият подбор, отсяващ гените на интелигентността, вероятно е протичал доста по-безмилостно в Нова Гвинея, отколкото в по-гъсто населените и политически по-комплексни общности, където той е бил по-осезателен по отношение на вътрешната обмяна на веществата.

Освен тази чисто генетична причина има и втора, поради която новогвинейците може би са по-умни от западняците. Днешните европейски и американски деца отделят огромна част от времето си за пасивни развлечения – телевизия, радио и филми. В едно средно американско домакинство телевизорът работи по седем часа на ден. Затова пък децата от традиционните новогвинейски общности на практика нямат изобщо достъп до такива развлечения и вместо това прекарват по-голямата част от времето, в което са будни, в доста по-активни занимания, например разговори и игри с другите деца (или възрастните). Почти всички изследвания изтъкват ролята на стимулирането и активността в психологическото развитие на детето и подчертават опасността от необратимото му забавяне, ако тези фактори отсъстват. Този ефект със сигурност внася един негенетичен компонент в по-добре развитите ментални функции, които демонстрира средният новогвинеец.

Тоест, ако говорим за интелектуални заложби, новогвинеецът най-вероятно превъзхожда в генетично отношение европееца и американеца, но освен това той със сигурност избягва негативното въздействие на околната среда, в която днес растат децата в индустриализираните общества. И със сигурност няма основания да се говори за каквато и да е интелектуална „непълноценност“ на новогвинейците, която би могла да послужи за отговор на въпроса на Яли.

Вероятно същите два фактора – генетичният и енвироменталният – отличават не само новогвинейците от западняците, но и ловците-събирачи и другите представители на технологически по-примитивните общности от тези на технологически развитите общества като цяло. Което пък означава, че обичайните расистки доводи могат да бъдат преформулирани по един доста радикален начин. Например защо се е получило така, че европейците, въпреки предполагаемите си генетични недостатъци и несъмнено негативно въздействащата си (поне в днешно време) околна среда, в крайна сметка произвеждат несравнимо повече стоки? И защо пък новогвинейците са толкова изостанали в технологиите, въпреки своя по-висок коефициент на интелигентност (в което лично аз съм напълно убеден)?

Генетичното обяснение не е единственият възможен отговор на въпроса на Яли. Има и втори, особен популярен сред жителите на Северна Европа, който се позовава на предполагаемия стимулиращ ефект на родния им студен климат и съответно „задържащия“ ефект, който топлият и влажен тропически климат оказва върху човешката продуктивност. Да, възможно е вариращият през сезоните климат на по-северните ширини да отправя и по-разнообразни предизвикателства в сравнение с доста по- стабилния в това отношение климат в тропиците. Възможно е също студеният климат да изисква от хората да бъдат по-находчиви в технологическо отношение, за да оцеляват – най-малкото защото им се налага да си строят топли домове и да си шият топли дрехи, докато в тропиците биха могли да се задоволят и с много по-семпли жилища, да не говорим че могат да минат и без дрехи. Или пък този аргумент може да бъде обърнат наопаки, но отново ще стигнем до същия извод – че дългите зими в северните ширини дават възможност на хората да прекарват повече време в домовете си и… да изобретяват разни неща.

Макар и популярни в миналото, обясненията от този тип също не издържат по-щателна проверка. Както ще видим, до последното хилядолетие народите от Северна Европа всъщност не са допринесли с нищо за огромното значение на евразийската цивилизация; те просто са имали късмета да живеят на такава географска ширина, където са могли да получават наготово някои културни нововъведения (като земеделието, колелото, писмеността и металообработването), реализирани преди това в по-топлите части на евразийския континент. Например жителите на студените региони в най-северните и най-южните части на Новия свят са били далеч по-онеправдани в това отношение. Единствените общества на коренни американци, които са развили писменост, се зараждат в Мексико, на юг от Тропика на рака; най-старата керамика в Новия свят е сътворена в близост до екватора – в тропическа Южна Америка; а обществото, което единодушно се приема като най-напреднало в сферата на изкуството, астрономията и някои други отрасли, са маите от Класическата епоха, живели в американските тропици (и по-точно Юкатан и Гватемала) през първото хилядолетие след Христа.

Възможен е и още един отговор на въпроса на Яли. Някой би се позовавал на предполагаемото огромно значение на речните долини в зоните с по-сух климат, където високопроизводителното земеделие е зависело от широкомащабни напоителни системи, а те на свой ред са изисквали централизирано управление. В основата на това обяснение стои един безспорен факт: най-ранните известни на науката империи и писмени системи са възникнали в Месопотамия, или плодородното междуречие на Тигър и Ефрат, и долината на Нил в Египет. С централизирана политическа система очевидно са били свързани и напоителните системи в други части на света, например в долината на р. Инд на индийския субконтинент, долините на Хуанхъ и Яндзъ в Китай, маянските низини в Мезоамерика, както и пустинното крайбрежие на Перу.

Уви, археологическите данни показват, че комплексните иригационни системи не съпровождат възхода на централизираната бюрокрация, а го следват, и то след един значителен отрязък от време. Тоест политическата централизация е възникнала по някаква друга причина и едва след това се е пристъпило към изграждането на сложни напоителни системи. Например в Месопотамия производството на храни и селищният живот започва на хълмовете и планините, а не в речните долини. Долината на Нил е била сравнително изостанала в културно отношение в продължение на цели три хилядолетия, след като селското земеделие е започнало да процъфтява по хълмовете на Месопотамия. Речните долини в днешната югозападна част на Съединените щати след време стимулират и появата на иригационно земеделие и сложно структурирани общности, но това става едва след като много от постиженията, послужили за основа на тези общества, са внесени от Мексико. Речните долини в Югоизточна Австралия обаче са останали населени от племенни общности, непознаващи земеделието.

Има още едно обяснение, отчитащо непосредствените фактори, които са позволили на европейците да избиват и покоряват другите народи – по-специално огнестрелните оръжия, заразните болести, стоманените сечива и манифактурно произвежданите стоки. В този случай отговорът е във вярната посока, доколкото тези фактори са били пряко отговорни за европейските завоевания. Но и тази хипотеза е непълна, тъй като дава само едно приблизително (или първоначално) обяснение, идентифициращо непосредствените причини. Темата се нуждае от много по-задълбочени изследвания, за да се намери отговор и на най-фундаменталния въпрос: защо тъкмо европейците, а не африканците или коренните жители на Америка са разполагали с огнестрелни оръжия, вируси и стомана?

Ако по темата за европейското завладяване на Америка все пак е осъществен известен прогрес по изясняването на първостепенните причини, то Африка все още си остава една огромна загадка. А това е континентът, където еволюцията на нашите предци е продължавала най-дълго и където най-вероятно се е появило и съвременното (от анатомична гледна точка) човечество, а специфичните за региона заболявания като маларията и жълтата треска са били гибелни за европейските изследователи. Ако по-добрият „начален старт“ е от някакво значение, защо тогава огнестрелните оръжия и стоманата не са се появили първо в Африка, което пък е щяло да позволи на африканците (и техните вируси) да завладеят Европа? И как да си обясним неуспеха на австралийските аборигени да надскочат стадия на ловците-събирачи с каменни сечива?

Въпросите, възникващи при всяка съпоставка на човешките общества в света, в миналото се ползваха с огромно внимание от страна на историците и географите. Най-известният пример от по-ново време е 12-томното Изследване на историята от Арнълд Тойнби. Тойнби проявява по-специален интерес към вътрешната динамика на 23 развити цивилизации, 22 от които – писмени, а 19 – евразийски. Интересът му към праисторията, а и към безписмените и по-просто устроени общества е значително по-малък. Но корените на неравенството в модерния свят се крият тъкмо в глъбините на праисторията. Затова и Тойнби никога не си е задавал въпроса на Яли, нито пък се е опитал да изгради това, което аз наричам най-мащабен исторически модел. По аналогичен начин и другите книги, посветени на световната история, се фокусират в напредналите и писмени евразийски цивилизации от последните пет хилядолетия и само бегло се спират върху предколумбовите цивилизации в Америка. Интересът им към останалите части на света е още по-скромен и се свежда главно до техните взаимотношения с евразийците в по-ново време. А и след Тойнби опитите за глобален синтез на историческата причинно-следствена връзка като че ли не се радват на особен успех сред историците, най-вероятно защото последните не желаят да се занимават с този неразрешим според тях проблем.

Междувременно специалисти от най-различни други дисциплини предложиха свои варианти на въпросния глобален синтез. Особено ценен е приносът на еколозите, културните антрополози, биолозите, изучаващи култивирането на растенията и опитомяването на животните, както и учените, интересуващи се от ролята на заразните болести в световната история. Техните изследвания хвърлиха известна светлина върху отделни части от ребуса, но предлагаха само фрагменти от така необходимия синтез.

С други думи, все още няма общовалиден отговор на въпроса на Яли. От една страна, приблизителните отговори звучат ясно и разбираемо: някои народи са успели да създадат преди останалите такива неща като огнестрелните оръжия, вирусите и стоманата плюс някои други фактори, способстващи за постигането на политическа и икономическа мощ, докато редица други народи не са постигнали нищо по-съществено в това отношение. От друга страна обаче липсват окончателните отговори – защо например бронзовите сечива се появяват толкова рано в Евразия и толкова късно в Новия свят, при това само на отделни места, а австралийските аборигени дори не стигат до тях?

Тази липса на окончателни отговори и изчерпателни обяснения оставя една огромна интелектуална празнота, тъй като остава необяснен и възможно най-мащабният исторически модел. Много по-сериозна обаче е зейналата морална празнота. За всеки човек, независимо дали расист или не, е повече от ясно, че на различните народи им е „потръгнало“ по различен начин в историческото им развитие. Съединените щати са общество, създадено по европейски модел и заемащо земи, отнети от коренните американци, което включва и потомците на онези милиони черни от Субсахарска Африка, докарани в Новия свят като роби. Затова пък съвременното европейско общество в никакъв случай не е създадено по модела на черните африканци, нито пък е докарвало някога в земите си милиони коренни американци, превърнати в роби.

Тоест резултатите от историческото развитие на отделните общества са абсолютно несиметрични. Не можем например да кажем, че 51% от двете Америки, Африка и Австралия са завладени от европейците, но затова пък 49% от самата Европа е преминала в ръцете на коренните американци. Това нещо просто не се е случило. И целият облик на модерния свят се дължи именно на такива „несиметрични резултати“. Затова и всички тези въпроси трябва да получат своите окончателни и необорими обяснения. Имам предвид отговори по същество, а не тези, които изясняват отделни детайли – примерно кой е имал късмета да спечели някоя битка или да изобрети нещо си преди еди-колко си хилядолетия.

Изглежда напълно логично да предположим, че историческият модел отразява и вътрешните различия между самите хора и народи. Разбира се, от деца знаем, че не е учтиво да се казват такива неща на всеослушание. Четем разни специализирани изследвания, писани с претенцията, че показват въпросните вродени различия, както и техните опровержения, които пък твърдят, че първите страдат тъкмо от синдрома на тясната специализация. В своето ежедневие непрестанно се натъкваме на факта, че някои от покорените народи продължават да са „хора втора категория“, и то векове след като са били победени или превърнати в роби. Уверяват ни, че и това не се дължи на някакви биологични недостатъци, а на причини от социално естество, ограничени възможности и т. н.

Въпреки това ние продължаваме да се чудим защо се е получило така. Просто няма как да не видим тези въпиещи и непреодолими различия в обществения статус. Уверяват ни, че биологичните обяснения за неравенството в света (например това от 1500 г. сл. Хр.) крият един прозрачен, расистки подтекст и затова са погрешни, но не ни казват кое е правилното обяснение. А докато не получим едно убедително, подробно и съгласувано обяснение за по-мащабния исторически модел, повечето хора ще продължават да таят съмнението, че именно расистките по своята същност биологични обяснения в крайна сметка ще се окажат и верни. А това за мен бе и най-силният аргумент да напиша тази книга.

Журналистите най-редовно молят авторите на по-дебели книги да обобщават творбите си в едно изречение. За тази книга бих предложил следното: „Историята е следвала различен курс при различните народи, защото е била различна средата, в която са живеели, а не заради биологичните различия между самите народи.“

Естествено идеята, че околната среда и биогеографските фактори влияят върху общественото развитие, съвсем не е нова. Днес обаче този възглед вече не се споделя от историците, които го смятат за погрешен, опростенчески или го отхвърлят с презрение като някакъв „енвироментален детерминизъм“, или пък заявяват, че всеки опит да се разберат различията в света е обречен на неуспех, тъй като материята е прекалено сложна. Но географската среда очевидно оказва все някакъв ефект върху историята; остава отворен въпросът колко голям е този ефект и дали географията би могла да обясни по-мащабния исторически модел.

Назрял е моментът за един нов, свеж поглед върху тези въпроси, защото разполагаме и с нова информация от някои научни дисциплини, на пръв поглед нямащи нищо общо с историята. От тях бих изтъкнал най-вече генетиката, молекулярната биология и биогеографията, занимаващи се с културните растения и техните диви предшественици, както и бихейвиористката екология, която пък изучава поведението на домашните животни и техните диви предци; молекулярната биология, изучаваща човешките и сродните животински вируси, епидемиологията на човешките заболявания; хуманната генетика; лингвистиката; археологическите изследвания на всички континенти и по-големите острови; както и историята на технологията, писмеността и политическата организация.

[…]

Ето че е настъпил най-сетне и моментът, в който – естествено, с помощта на много мои приятели и колеги – аз ще се опитам да задоволя любопитството на Яли.

Превод: Юлиян Антонов



[1] Както сами ще се убедите, в повечето случаи, когато цитира географски реалии, Джаред Даймънд не смята за нужно да пояснява, че става дума за днешната страна, известна под това име. – Б. пр.

Джаред Мейсън Дайъмънд (род. 1937) е американски еволюционен биолог, физиолог и биогеограф. Известен е с книгата си, спечелила награда Пулицър „Пушки, микроби и стомана“ (Guns, Germs and Steel) (1998), която изследва географските, културни, природни и технологични фактори, които са довели до доминиращата позиция на Западната култура в света.

Pin It

Прочетете още...

Непознатият Фройд

Фредерик Крюс 13 Юни, 2023 Hits: 3215
Фройд е поставил началото на псевдонаука –…

Париж, Бекет и аз

Джон Калдър 05 Сеп, 2013 Hits: 8089
Джон Калдър, издател и близък приятел на…