1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

 

Бях възпитан с думи. Те се сипеха от масата в кухнята върху пода, където седях аз: дядо ми, чичовците и различни бегълци си подхвърляха едни към други руски, полски, идиш, френски и нещо, което минаваше за английски език, в някаква състезателна каскада от твърдения и запитвания. Сентенциозни остатъци от Социалистическата партия на Великобритания, още от ерата на Едуард, висяха по стените на кухнята, възхвалявайки Правата кауза. Прекарвах дълги, щастливи часове, слушайки различни централноевропейски самоучки, спорещи до късно през нощта: марксизъм, ционизъм, социализъм. Говоренето, така ми се струваше, е смисълът на съществуването на възрастните. Никога не съм губил това усещане.

На свой ред – и за да открия мястото си – аз също говорех. За малки изпълнения по време на партита аз запомнях различни думи, изпълнявах ги, превеждах ги. „Ооо, той ще стане адвокат,“ казваха те. „Ще очарова и птичките по дърветата“: нещо, което за известно време напразно се опитвах да правя в парковете, преди да опитам представлението – с не по-голям успех – в една кокни[1]-версия, през юношеските си години. По това време вече бях преминал от интензивността на полиглотските спорове към по-хладната елегантност на BBC-английския.

1950-те – когато бях в началното училище – бяха време, сковано от правила по отношение на преподаването и използването на английския език. Ние бяхме инструктирани, че дори и най-малката синтактическа волност е напълно недопустима. „Добрият“ английски беше в апогея си. Благодарение на BBC и кинопрегледите, бяха установени национално приети норми за подобаващ език; авторитетът на класата и региона, от които човек произхождаше, определяха не само как се произнасяха нещата, но и какви точно неща беше уместно да се произнасят. Изобилстваха различни „акценти“ (включително и моят собствен), класифицирани по порядъчност: по правило тези йерархии се основаваха на неща като социален статус и географско разстояние от Лондон.

Бях силно изкушен от гланца на английската проза в мимолетния й апогей. Това беше епохата на масовата грамотност, чийто упадък Ричард Хогарт предусети в елегичното си есе Ползите от грамотността (1957). Вътре в културата се надигаше една литература на протест и бунт. От Щастливият Джим до Погледни назад с гняв, та чак до „кухненските“ драми от края на десетилетието, класово-определените граници на задушаващата почтеност и „подходящия“ език се намираха под постоянна атака. Но самите варвари, в атаките си срещу наследството, използваха перфектните ритми на утвърдения английски език: докато ги четях, никога не беше ми минавало през ума, че за да се бунтува, човек трябва да се раздели с добрата форма.

По времето, когато стигнах до колежа, думите вече бяха моето „нещо“. Както предпазливо беше отбелязал един от преподавателите ми, аз съм притежавал талант на „сладкогласен оратор“ – комбиниращ (както самият аз уверявах себе си) наследената самоувереност на средата с критичната острота на аутсайдера. Лекциите от Оксбридж[2] възнаграждават преди всичко вербално сръчния студент: нео-сократическият стил („Защо написахте това?“, „ Какво искате да кажете?“) приканва обучавания към обширни обяснения, докато по същество възпрепятства боязливия, мислещ студент, който би предпочел да се оттегли към задните банки на семинара. Самоуверената ми убеденост в красноречието беше подсилена от всичко това: аз го считах не просто за свидетелство за интелигентност, а за интелигентността сама по себе си.

Дали е минавало през ума ми, че мълчанието на преподавателя е от решаващо значение при този педагогически подход? Със сигурност мълчанието беше нещо, в което никога не съм бил добър, независимо дали като студент или преподавател. Някои от най-добрите ми колеги в течение на годините се затваряха до степен да мълчат в повечето дебати или дори разговори, обмисляйки всичко, преди да се обвържат с някакво твърдение. Винаги съм им завиждал за тази самодисциплина.

Яснотата на речта обикновено се разглежда като агресивен талант. За мен обаче нейните функции са по същество защитни: реторичната гъвкавост позволява един вид измамлива близост – придаване на усещане за близост, докато в същото време се поддържа дистанция. Това е нещото, което вършат актьорите – но светът всъщност не е сцена и в това упражнение има нещо изкуствено: човек забелязва това у настоящия американски президент. Аз също организирах езика по начин, който ми позволяваше да се разграничавам от интимността – което може би обяснява романтичното ми предразположение към протестантите и коренните американци, и двете неща сравнително нови култури.

По въпросите на езика, разбира се, аутсайдерите биват често измамвани: спомням си как веднъж един старши партньор от консултантската фирма Маккинси ми обясняваше, че по време на ранните дни от работата в Англия му е било почти невъзможно да подбира млади сътрудници – всички те изглеждали толкова сръчни в словото, анализите просто се леели от писалките им. Как тогава човек би могъл да разбере кой от тях е истински умен и кой – просто сръчен с езика?

Думите могат да мамят – пакостливо и ненадеждно. Спомням си как бях омагьосан от фантастичната история на Съветския съюз, изплетена в Тревелианските лекции на стария троцкист Исак Дойчер (публикувани през 1967 под заглавие Недовършената революция: Русия от 1917 до 1967.) Формата така елегантно надхвърляше съдържанието, че ние го приемахме на доверие: детоксификацията, разбира се, ми отне доста време след това. Простата реторическа дарба, каквато и да е привлекателността й, не означава непременно оригиналност и дълбочина на мисълта.

И все пак неспособността за изразяване при всички случаи говори за недостатъци на мисълта. Това твърдение сигурно ще прозвучи странно за едно поколение, свикнало да бъде хвалено по-скоро за нещата, които се опитва да каже, отколкото за ония, които казва. Самото красноречие започна да се превръща в обект на подозрение някъде в 1970-те: оттеглянето от „формата“ насърчаваше безкритичното одобрение на простото „себеизразяване“, преди всичко в класните стаи. Но едно е да се окуражават студентите да изразяват мненията си свободно и да не се правят опити да бъдат премазани от тежестта на прекалено рано наложени авторитети. А съвсем друго е преподавателите да се отказват от формална критика в надеждата, че предложената по този начин свобода ще насърчи независимостта на мисленето: „Не се безпокойте от това как го казвате, само идеите имат значение.“

Днес, четиридесет години след 1960-те, вече има само малцина преподаватели, притежаващи самоувереността (или подготовката) да се заядат за неудачно изразяване и да обяснят ясно защо точно то потиска интелигентното разсъждение. Революцията на моето поколение изигра важна роля при това изкривяване: не трябва да се подценява значението на приоритета, отдаван на независимия индивид във всяка сфера на живота – „да вършиш своята си работа“ в края на краищата се оказа нещо, получаващо прекалено променлива форма.

В наши дни „естественото“ изразяване – в езика, както и в изкуството – бива предпочитано пред изкусността. Без да размисляме особено, ние предпоставяме, че истината, не по-малко от красотата, бива поднасяна по-лесно по този начин. Но в продължение на множество векове, в Западната традиция, красивото изразяване на една позиция е било тясно свързвано с достоверността на защищаваната теза. Реторичните стилове може и да варират от спартанския до бароковия, но самият стил никога не е бил нещо без значение. А „стилът“ съвсем не е просто някакво добре оформено изречение: бедната изразност говори и за бедна мисъл. Обърканите думи говорят в най-добрия случай за объркани идеи, а в най-лошия – за лицемерие.

„Професионализацията“ на академичното писане – и самоувереното сграбчване на сигурността на „теорията“ и „методологията“ – подпомага мракобесието. Това насърчи появата на една фалшива валута от словоохотливо „популярно“ красноречие: в историческата дисциплина това се онагледява от възхода на „телевизионния дон“, чиято привлекателност лежи именно в претенцията му да привлича масова публика в една епоха, в която колегите-учени са изгубили интерес към комуникацията. Но докато едно по-ранно поколение на популярната научност превръщаше авторския авторитет в нормално разбираем текст, то днешните „достъпни“ автори нахлуват по неудобен начин в съзнанието на публиката. Изпълнителят, а не темата, е нещото, което привлича вниманието на аудиторията.

Културната несигурност поражда и свой собствен езиков двойник. Същото се отнася и до техническия прогрес. В един свят на Facebook, MySpace, и Twitter (да не говорим пък за СМС), енергичните алюзии заместват способността за изразяване. Там, където Интернет някога изглеждаше като шанс за неограничена комуникация, все по-нарастващата комерсиална склонност на медията – „Аз съм онова, което купувам“ – носи със себе си едно собствено обедняване. Децата ми отбелязват, че комуникационните съкращения на техния хардуер са започнали да се просмукват и в самата комуникация: „хората говорят като СМС-и“.

Това би трябвало да ни разтревожи. Когато думите изгубят интегритета си, същото се случва и с идеите, които те изразяват. Ако ние предпочитаме личното изразяване пред формалните конвенции, то тогава приватизираме езика в не по-малка степен, отколкото сме приватизирали всичко останало. „‚Когато аз използвам някоя дума‘, каза Хъмпти-Дъмпти[3], с доста укорен тон ‚тя означава точно онова, което искам да кажа – не повече и не по-малко.‘ ‚Въпросът обаче е в това,‘ отвърна Алиса, ‚дали можеш да накараш думите да означават толкова много и различни неща‘.“ Алиса има право: резултатът е анархия.

В „Политиката и английският език“ Оруел бичуваше съвременниците си, че използват езика, за да мистифицират, а не за да изясняват нещата. Критиката му беше насочена срещу злонамереността: хората пишат зле, защото или се опитват да кажат нещо неясно, или преднамерено увъртат. Нашият проблем е по-различен, струва ми се. Слабата проза днес говори за интелектуална несигурност: ние говорим и пишем зле, защото не се чувстваме уверени в нещата, които мислим и не желаем да ги изразим по недвусмислен начин („Това е само мое мнение…“). Без да изпадаме в опасността от „новговор“, ние рискуваме да изпаднем в „неговор“.

Осъзнавам тези неща днес по-ясно, отколкото когато и да било преди. В плен на тежко неврологично разстройство, аз почти губя контрола над думите, точно в момента, в който връзката ми със света е ограничена почти само до тях. Те все още се оформят с безукорна дисциплина и ненакърнен обхват в тишината на мислите ми – гледката отвътре е все така богата както винаги – но вече не мога да ги произнасям с лекота. Гласните и шипящите съгласни се изплъзват от устата ми, безформени и недоразвити дори и за най-близкия ми сътрудник. Вокалният мускул, мое надеждно алтер его в продължение на шестдесет години, отслабва. Комуникация, изпълнение, утвърждаване: днес това са най-слабите ми активи. Преводът на съществуването в мисъл, на мисълта в думи и на думите в комуникация скоро ще бъде не по силите ми и ще трябва да бъде ограничен до реторичния ландшафт на вътрешния ми свят.

И макар днес да имам много по-добро разбиране за хората, принудени да мълчат, у мен все пак си остава презрението към изкривения език. Вече не свободен да го упражнявам сам, аз повече от всякога разбирам колко важна е комуникацията за републиката: не само средствата, чрез които живеем заедно, но и част от онова, което означава да живеем заедно. Богатството на думите, сред които бях възпитан, беше само по себе си публично пространство – а подходящо защитените публични пространства са нещото, което ми липсва днес. Ако думите се окажат повредени, то какво може да ги замени? Та те са всичко, което имаме.

Източник



[1] Лондонски диалект. Бел. пр.

[2] Комбиниран израз за „Оксфорд“ и „Кеймбридж“, синоним за елитно образование. Бел. пр.

[3] Герой от популярни детски рими в Англия, обикновено представян като говорещо яйце. Появява се и в историите на Алиса, където дискутира с нея езикови и други въпроси. Бел. пр.

Pin It
Тони Джуд
Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.
Други статии от този автор

Посетители

29

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    Значи "След разпада на... преди 3 часа
  • Гост писа Още
    Каквито и да са... преди 4 часа
  • начинаещ писа Още
    Странни и тъжни... преди 18 часа
  • начинаещ писа Още
    Ами нормално е когато... преди 19 часа
  • Татяна Ангелова писа Още
    Бих поспорила с г-н... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Впечатляващо... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 3 дни
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 4 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 5 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    “Хората свикнаха да... преди 3 седмици