Дискусии - Култура

Изразителната думичка „паметопис“ срещнах в дневника на Иван Шишманов от октомври 1909 г. – там стоят три негови епиграми под заглавие: „Людокос (Извадки из моя тридесетгодишен сатирически паметопис)“[1]. Жанровото означение „паметопис“, приложено към злободневната игра с думите (епиграмите), ми се стори напълно подходящо и за всички кратки или по-обширни записки, с които Шишманов е белязал дните си, и които се подвеждат към общото понятие „дневник“. Очевидно едно от многобройните интелектуални занимания на нашия бележит учен, общественик и културен деец е било свързано със значението, което е придавал на фиксираната върху хартия памет за събития, места и хора, със съзнанието за историко-културната ценност на тази памет, съхранена за поколенията.

Има сведения, че Шишманов е смятал да използва своите ежедневни бележки, за да напише мемоарите си[2]. Вероятно е така, съдейки по записваните и по-късно публикувани спомени за изтъкнати наши и чужди учени, политици, културни дейци, писатели (Йосиф Щросмайер, Георг Брандес, Цани Гинчев, Драган Цанков). Знаем за неговата упорита и методична работа върху документирането на живота и творческите търсения на Вазов, за идеята да остави на потомците жива и автентична представа за Вазовата личност. Изобщо в цялостната научна, културно-образователна и политическа дейност на учения се откроява изключително сериозното му отношение към историческия извор, документа, личния архив, в частност към собственото му ръкописно наследство[3]. Що се отнася до практиката да се води дневник, Шишманов разкрива чрез конкретни примери (в бележки от 17 юли 1890 г.) своето виждане за жанровата специфика на разказваното по дни всекидневие: „Аз знам, един другар редуцираше цялата си биография от цифрите, които записваше за своите малки ежедневни разноски. Всяка покупка му напомняше где беше ходил през деня. Разбира се, другарят ми имаше силна памет. Но може ли по тоя начин да се обясни крайно баналния дневник на отца Неофита Рилски..., от когото видях няколко листа тая година като ходих по ревизия в Самоков (у Игнатия Рилски) и който ми е в ръцете сега за няколко години. (...). Странно нещо, действително! Тоя човек, който е възродил България, който на свойто време е представлявал цялото наше политическо и социално движение – сам самичък, не се е недосмислювал да запише поне откъслеци от своята и от съвременната си история. Обаче за прясната риба, за цирея, който му излязал на „несказуемото“, за бълхите – пълни цели страници! Бедният отец Неофит навярно не се е надявал, че тези му бележки ще паднат в ръцете на потомството“[4]. Заради подобна оценка в публикувания очерк за Неофит[5] Шишманов е критикуван от акад. Ив. Радев[6], който се опитва да коригира наложилото се в литературната ни история мнение на авторитетния учен. Основният упрек е, че Шишманов „осакатява“ текста, като го издава частично, смятайки, че тази намеса не нарушава целостта му и така недооценява неговата документално-литературна стойност[7].

За разлика от „бедния отец Неофит“ Шишманов вероятно не е бил далеч от мисълта за евентуална публичност на собствените му дневници или откъслечни бележки. Следвайки своето разбиране за стратегията на дневниковия разказ, който би трябвало да разкрие лична и обществена история, с присъщата му интелектуална енергия, Шишманов оставя един наистина осветляващ епохата паметопис – наситен с фактология, интригуващ и провокиращ с размисли и заявено отношение въпреки своята „незавършена“ форма, „отворена структура“[8]. Информативно и творческо представяне на преживяното ще открием в описания на пътувания с изобилие от данни за природен и културен ландшафт, на събития от обществено-политическия живот или лични житейски ситуации; в портрети и характеристики на личности, мнения и оценки; в размисли за народопсихологията на определени социални типове (наши и чужди), обществени нрави и морал; ще усетим ирония или съчувствие в не една злободневна история, граничеща със слуха и клюката. Появяват се лични планове, тезиси, библиографски ремарки, откъси от пресата – всичко това пречупено през ярко оцветена лична позиция и неприкрита чувствителност.

От извънредно богатия дневников материал ще представя няколко красноречиви примера, които илюстрират най-общо водещите намерения на автора в изобразяването на личности (портрет и характеристика), събития и места (природен и културен пейзаж). И малкото извадки от дневника дават представа за творческия подход на Шишманов към жизнения материал. Смятам, че отделни „паметописни“ страници показват разбирането му за смисъла от воденето на дневник, онагледяват дарбата му да изследва и повърхностните, и по-дълбоките следи от „колелото на живота“, да синтезира художествени внушения.

Особеностите на една впечатлителна натура, която преживява събитието и се стреми да го съхрани, се проявяват още в ранните години, когато Шишманов е ученик във Виена. Емоционален е разказът за пожара в „Ринг театър“ (на 8 декември 1881), той обхваща две страници, ще цитирам забележителен с пластичността си откъс, в който се откроява безспорният писателски талант на 19-годишния младеж. По силата на даровитото перо в документалната проза натежава белетристичното начало: „...един работник се забравил и се доближил със свещта до кулисите. Тънкият тифон се запалил; работниците на тавана като съглеждат пламъците дигат уж за добро кулисите нагоре и по този начин се запалят всичките декорации. Тогава захваща да гори. Огънят обзема завесата и в същата минута забелязва и публиката пламъците, които с бързината на фуриите избликват от всичките страни. Панически страх обзема всичките, особено посетителите на галериите, всеки тича да се избави. Стълбите тесни – и ето че се задръстват. Хора падат, други стъпват по главите им, а най-слабият става хиена. Инстинктът на самоодържанието направя всекиго да забрави любовта към близките си; за още по-голямо нещастие изгасва въздушния газ, още по-голям страх обзема всичките, още по-голяма става навалицата, още повече се задръстват стълбите с човешки тела и огънят все повече и повече се простира, димът повече и повече се сгъстява догдето най-сетне задушава мало и голямо със стотини, както налягали, както се наблъскали един върху други. Само малко се спасяват и занасят ужасната новина, че вътре висят още стотини хора в най-голяма опасност.“ [9].

Противоположно настроение предизвиква описанието на комична случка със самия Шишманов като актьор в самодейна ученическа театрална постановка: „Днес представлявахме ний, учениците от французкото училище на М-ме Федиш (Margarethenstr. 7 ,II Stock) една пиеса от Скриб: „La femme qui Le jette par la fênetre“ (...). На края на първия акт трябваше да пусна завесата; при този случай не знам как ми се изплъзна въжето из ръцете, завесата се откачи от горе и падна току до краката на представителите, само че не блъсна и суфлерина по главата. Внезапно – ужасна радост и аплодирвания за това. Скоро закачихме обаче завесата пак и пиесата можа да се играе без пречки до край. Кат свършихме ни аплодираха доволно; хората бяха видно задоволни. Дали и същите, истинските актьори усещат тази радост, каквато почувствувах и аз, като се явихме пред публиката подир ръкоплесканието? Но колкото шумно се измина нашето представление, толкози по-глухо ми се стори в салона. Като че ми беше после нещо криво. Моите поканени приятели ме гратулираха за успешното играние; и аз не бях малко горд като се управиха очите на всичките към мене, като излязох из бюната“[10]. Очевидно е умението да се документира събитие по забавен за читателя начин, като се даде израз и на емоцията чрез опит за психологически самоанализ.

Впечатляващ завършек на периода, прекаран във Виена, са пътните бележки от борда на „малкия параплув „Есег“ на път към дома (1882 г.), представени като писма до приятел: „За мое и за щастие на съдружника ми П. беше победила днес една чудесна сутрин нощта. Полечка-лечка се издигаше голямото златно слънчево кълбо над върховете на пратеровите дървета. Разно се отразяваха лучите от позлатената корона на виенската ротонда, като оставяха по ниско разположените обекти тържествена ведрина. Лечко се къдреха вълните на канала под острието на параплува, на сняг се преобразуваше мътната вода („синята“, както я наричат виенците с гордост) под бързите колелета. Един сладък зефир навейваше от юг, нежно си играеше той с лекия пушак на комина. Инък беше още всичко тихо. Тук-там, когато минеше параплувът под някой мост или край някоя варка, удвояваше екът шумението...“. Следват лирически излияния за радостта от дълго чаканото завръщане в отечеството и обръщение към получателя на писмото: „И да знаеш, колко лечко ми стана като стъпих на параплува, като изпищя свирката, като заскърца парната машина, като затупаха колелата – истина, като че турих вече крак на отечествений бряг, като че задишах вече балкански въздух....“[11]. Нататък се редят конкретни картини от крайдунавския пейзаж – селища, църкви, замък, мостове, воденици, руини[12]. Впечатлителност и разсъдъчност вървят ръка за ръка в едно ярко описано премеждие с паднал зад борда човек, за щастие спасен. След драматичното преживяване младият Шишманов извлича своята поука: „Днешното приключение – ще си взема за през живота си за траен пример. Предпазвание, пак предпазвание и пак предпазвание нека бъде за всеки случай паролата ми. Колко глупави постъпки не биха биле на този свят предизвиквани, ако се предпазваше всекий, разбира се, умно. Бих желал да ме наричат „кунктатор“, ако можех да поправя някои мои погрешки, на които зародишът е бил всякога в непредпазванието. Мисли на Наполеона І – и кажи нямам ли право донякъде“[13].

Избраният начин на изложение показва стремеж да се разнообрази формата – разчупване на банално-хроникалното в посока към съдържателното и мисловното му насищане, – което разкрепостява и отприщва творческата свобода. Тематичната тъкан и замисъла, заложени в мемоарно-документалния тип изложение, имат някои сходни с епистоларния стил особености – нагласа към осведомяване, предаване на събития (с цел споделяне или запаметяване), заедно със склонността към изповед, коментар, философско разсъждение. Това сюжетно, а в редица случаи и структурно-типологично родство улеснява реализацията на едно плодотворно междужанрово взаимодействие. То е отбелязвано в нашето литературознание – дневникът е определян като форма на „автокомуникация“, „писмо до себе си“[14]; вътрешно „аз“, „липсващ събеседник“ („въображаем двойник“)[15].

Затруднена съм да подбера тук образци от многобройните портретни характеристики, с които изобилстват дневниковите записки на Шишманов. Очевидно това е едно от най-последователно осъществяваните намерения на летописеца в отразяването на богатата му с пътувания и срещи научна, културно-обществена и политическа биография. Съзнателно се насочвам към по-малко известни и по-рядко цитирани откъси. Още като студент в Йена и Женева той впряга острата си наблюдателност и щрихира профили на свои професори. Ето как през 1886 г. представя женевския професор К. Фогт: „Дребен ръст, търбух издут, очи сиво-зелени, лице бледно – валчено. Коси загладени, доста дълги; изотзад малко къдравички. Уши малки, нос извитичък, уста малки, тесни, особито изрязани във вид на трапец, мустаки подрязани; брада от страните слаба, инак гладка. Тяло почти четвъртито. Облекло черно: жакет, жилетка без капаклия яка, широка, виси, не се приляга о търбуха. Яка превита, прешита на ризата, незакопчана вратовезка – едно черно плашило. Часовник със златна верижка (от 2 копче, всичко 5 копчета, към десния жеб). Държи ръцете си в жебовете на панталоните. Гласът му малко глухичък, прекъсван от пресекнато кашлюкание. Дрехата разтворена, но ръкавици няма. Често сърба въздух като приказва. Изговарянето му не е съвсем чисто. Вместо д’отр казва д’одр. Ж-то доста добре го изговаря. Извива си веждите; опулва си често очите. Обича да смесва в речта си шеговити забележки. Критикува другарите си Хъкслей и Хекел с остър сарказъм. Urschleim – No vail.“[16].

Този емблематичен откъс поразява с паметта за дребни детайли, заковани в кратки, дори елиптични изречения, които отразяват пътя на спомнянето и следват конспективната форма на дневника. Очевиден е замисълът да се покаже живо човешко присъствие – и като външност (черти, стойка, облекло), и като стил на поведение, при това с определен вкус към комичното и гротескното. Да снеме личността във всекидневното общуване не само фотографски, но да предаде излъчването й към околните и техните възприятия, Шишманов следва методично като творчески подход в своите забележителни портретни етюди. Нека си припомним казаното за Вазов, Цани Гинчев, Драган Цанков, за бащата на Шишманов; за Георг Брандес, Йосиф Щросмайер, царското семейство, румънския крал и кралицата, Димитър Стурдза; Плеханов, Ерисман, Ролан – баща и син; Сара Бернар и др. Това са релефни „психографски“ профили, които открояват дълбокия интерес към човешката характерология. В тях като мизансцен често присъства цялата комуникативна ситуация – актьори и материална / природна обстановка (дом, институция, ресторант, градина, вилно място, превозно средство). Така е например при маркирането на част от интериора във вилата на Ромен Ролан, където Шишманов гостува на семейството през 1923 г. Стаите и обстановката стават „видими“ като че ли с ефекта на кинокамера: „Бях на обяд у Ролан. Обядната стая в долния етаж, малка, но кокетна гледка към езерото (в посока на Женева) – до кухнята. През едно малко коридорче се отива в салона с пианото на Ромен Ролан, на което свири всяка вечер. Маса, натрупана с книги и списания на всички езици. Тук и книгата на [проф. Б.] Филова за старобългарското изкуство. Прекрасни японски издания. Няколко модерни акварели по стените. Хубави лавици с книги. Мебели, отчасти стари – семейно наследство – от Clamecy. Един великолепен стар (ХVІІ в.) шкаф в обедната стая – грамаден, каквито вече не се правят. От коридорчето се отива в горния етаж, гдето е кабинетът (същевременно спалнята) на Romain. Малка стара маса. На нея писал и „Jean Christophe“. Стените обшити с книги. Наместо легло грамаден висок миндер. (Също и в стаята на стареца до салона в долния етаж. Idem и в спалнята на Madeleine (спалня и будоар) до кабинета на Ролана). Най-горе мансарда за слугинята. В кабинета на Ролан ми направи силно впечатлениe един прекрасен портрет на Richard Strauss (Holsstich)“ [17].

В драматургичен ракурс фигурите бележат и оцветяват пространството, а образите оживяват освен с речта си и по силата на своята знакова свързаност с обитаваното от тях място. Хрониката на събитието става пластично поднесен разказ, дневниковият дискурс показва своите възможности да съвместява различни жанрови форми.

В белетристично поднесените записки от всекидневието се откроява богата със събития биография, а редом с нея и всестранна осведоменост на пишещия в не една сфера от обществено-политическия живот у нас и в други европейски държави, които е имал възможността да посети и в които е пребивавал за по-дълъг период. Особен интерес проявява Шишманов към културни събития, свързани с литературно, театрално и музикално изкуство. Неговите интерпретации на артистични (театрални и музикални) изпълнения респектират с познания и ясно изработен естетически критерий. Любопитно и информативно за културния живот на елита в столицата е описанието на едно камерно музикално събитие, свързано с гостуването в дома на Шишманов през 1890 г. на „тримата млади артисти“, певците Казаков и Славков, и музикантът Букурещлиев, „дошли недавно от Прага“, които: „Пяха и свириха и задоволиха напълно нас и поканените гости – Дилева и Койчу. Гласът на Казакова, баритон, е особено хубав в средните позиции (in dem Mittellagen), хубав, много симпатичен, би заслужавал да му се даде възможност да изобрази по-нататък към хубавия си и силен орган. Казаков при това има привлекателна външност, което много значи за сцената, а кога и да е у нас ще се създаде оперна сцена. Казаков ни изпя „Тореадор“ от „Кармен“, една ария от Balo im Maschera и леки чески песни – от които особено ни се хареса „Dodrano“ от Дворжака.

Славков е тенор, слабичък, но приятен. Пее точно, но много се криви. Ариите, които пее, беха добре избрани – тъкмо за гласа му. И Славков заслужава поощрение. (Учил е за жалост само 2 години).“[18].

Казаното за Букурещлиев е най-обширно и също така показателно за музикалната компетентност и художествения усет на Шишманов, който винаги вижда отделното събитие в контекст, търси общи тенденции и бъдещи перспективи, сравнява с европейски културни стандарти и милее за развитието на родното изкуство: „Букурещлиев е следвал 4 години в Школата на Pivade и Liegert-a в Прага. Има хубава техника. Удиви ни с какво спокойствие свири и най-мъчните пасажи. Това спокойствие много му помага за правилното и точното изпълнение и на най-мъчните пиеси. Букурещлиев намери и въведението ни към своята мелодрама „Бенковски“, след това една фантазия върху Фаустовия вещер, една чудесна полонеза (с вариации, много мъчна) и нещо – едно ноктюрно от Шопена. Уверен съм, че Букурещлиев може да стане истински виртуоз, ако още няколко време се поучи при някоя знаменитост, D. Albert или друг някой. Досега той е имал да се бори с технически мъчнотии. Сега той разбира чувството. Нека се не забравя каква е била досегашната ни музикална култура. Лесно е да бъде човек с голям вкус и чувствителен музикант, когат още от детството слуша много добра музика. А у нас? – От циганите ли, нашите начинаещи музикални сили да учат вкус? Та поне и тях да имахме случай да слушаме по-често!“[19].

В редица портретни изображения, които Шишманов ни е оставил, индивидуалността се разпознава и добива ясни контури върху етнопсихологическата тъкан на социалния тип. Много ярко той е очертан в бележки от 1886 г., писани в Женева: „Като съгледах на дясното дъно от външния салон, на една малка желязна масичка, едно речи го 18 годишно момче, по пръв поглед да го узнаеш, че е българче: лице длъгнесто, мургаво, очи черни, недоверчиви, калпак сив, балтон дълъг, две педи далеч под балтона наднича пестура – антерия, врат кой знае от кое време непохващан, немит; риза – заприличала на отрепка; ръце големи, жилести... Но при всичко това седка (поза) горда, инатчийска... Седнало момчето самичко, от двете му страни нашите махмони „цакат“ и не щат да знаят, че нов българин дошъл, че трябва да му се помогне, че трябва да му се дадат съвети това да направи, онова да остави. Но никой не ще и да знае. Отивам при Серафимова, разпитвам и него за горкия човечец, – и той не знае повече от мене. Подканям го да седнем на неговата маса и да видим какви намерения има. Сядаме; нашият пришелец не се нито помества, надига само малките си очи и ни изгледва полукръвнишки. Питаме го за това-онова, отговаря. Като че му късат думите из устата“[20].

Пристъпвайки към събитието и личността, Шишманов използва различна перспектива на изображение – фигури в обстановка, фигури в случващото се, във взаимодействие, комуникация. Реч, жест и мимика, облекло, изобщо уникалният език на тялото, типът културно изразяване тук имат означаващи функции. Статични или самоцелни описания, откъслечни данни и коментари също са със свое място в жанрова форма, чрез която сбито се отбелязва протяжно или динамично ежедневие, натрапчива мисъл, вълнение. Натежават обаче съзнателно натоварените с информация, и с такава цел композирани дневникови фрагменти, – по отношение на култура, история, бит, душевност.

Есеистичните миниатюри върху личността показват специалния интерес на Шишманов към едно синтетично опознаване и изследване на човека в обществото и културата, т. е. към културно-антропологичното познание. Особено внимание, дори специално проучване заслужава Шишмановата стилистика – лексика, синтактични особености, модалност, културни пластове. Поразителна е широтата на погледа и лекотата, с която се съвместяват качествата на вещ хронист и надарен разказвач. В определени откъси натежава педантизмът на учения, който трупа материал (фактология, библиографски данни, тезиси, набелязване на въпроси за анкетиране, собствени планове), за да разсъждава върху него, да го анализира. Подобна склонност не потиска обаче впечатлителността на наблюдаващия художник, не пречи на творческия порив да бъдат споделени преживелици, да се излеят импресии. Всички тези качества стъпват върху една завидна памет – умствена, визуална, емоционална, – без която наистина е невъзможно дневникът да бъде тази панорама на личности в историята, която Шишманов ни е оставил.

В хронотопа, който можем да сглобим от отделните картини на „бедни“ и „богати“ със съдържание дни, се очертават редица типови отношения (по принадлежност или като опозиция) в живота на социалния организъм – общество и време (епоха, нрави), общество и индивид, държава и политика; традиция и модерност; култура и цивилизация, образование и наука, професионализъм; морал, обществено мнение. Всички те са обсъждани, анализирани с вещина и отговорност, с увлечението на творческа натура, със самочувствието на свободна личност – съвместяваща дълбока разсъдъчност и ярка емоционалност. Ако искаме да прочетем личната история на индивида в голямата история на своето време (изискването към отца Неофита), а също и да обърнем огледалото, „паметописите“ на Шишманов са наистина забележителен културно-исторически извор.

Ст. н. с. д-р Светла  Петкова работи в Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей, БАН; секция „Антропология на словесните традиции“. Области на професионален интерес: български песенен фолклор, народни балади; разкази и разказване във фолклора; взаимодействие на устни и писмени традиции; култура и идентичност; локални общности; фолклор и съвременна култура; културни традиции и интернет общуване.