От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Разговор с Малина Петрова.


Малина Петрова е родена на 3 септември 1950 година в Бургас. Завършва Немската езикова гимназия в родния си град, (семестриално математика в СУ) и режисура във ВИТИЗ, в класа на кинорежисьорите Христо Христов и Георги Дюлгеров. Автор е на 13 документални и 2 игрални филми, сред които „Пътешествие“, „Синът на Мария“, „Тетевенска 24“, „Пантеон“, „Фермата“, „Виновни няма“, „Сърцето умира последно“, „Реката“, „Балкански уроци по история“, „Духът и камъните“ и др. Председател е на фондация „Утре“, която осъществява проекти в областта на културата и подпомага деца в неравностойно положение. Малина Петрова е първият носител на наградата „Паница“ за гражданска доблест. За последния си филм „Приключено по давност“, чиято премиера се състоя през юни тази година в Бургас в рамките на Фестивала на европейските кинопродукции, първият й коментар бе лаконичен: „Това не е филм просто за пожара на една партийна централа, това е филм за нашия злощастен преход“

Малина Петрова: Като се създава Русенския комитет (Обществен комитет по екологична защита на Русе), те толкова се изплашват, че зарязват цялата държава. И Политбюро, начело с Тодор Живков, свиква някакво зловещо заседание, защото там има нелегална организация, даже един от тях каза: „Бе те са като нас на 9-ти септември, тая работа има отзад много сериозна организация!“ Дори не допускат, че от другата страна стоят всъщност едни аджамии, които абсолютно нямат понятие от подобна нелегална работа.

Разговарях с Малина Петрова в моя дом, не можеше да ме покани у тях – точно този ден умираше кучето й. Тя е един от основателите на Русенския комитет. Сега, двайсет години по-късно, не е министър, не е депутат в Народното събрание и няма частен хотел.
Продължава да прави филми, които продължават да стигат много трудно до зрителите. Филмът й за Трайчо Костов чака седем години (и то след промените) за да бъде показан на телевизионния екран посред нощ. За последния й документален филм за подпалването на Партийния дом „Приключено по давност“ още се води мъчителна преписка с БНТ, която се суети и ослушва да го излъчи и сега, през 2009 година, въпреки огромния зрителски интерес на данъкоплатците. Малина Петрова разказва за онези времена без озлобление и с чувство за хумор.


Малина Петрова: Цялата работа започна от това, че много преди да бъде написано писмото на художниците, бяхме командировани в Бургас на един кинофестивал на любителските филми – някакви хора по улиците с кърпи на устите, млади жени с бебета и т. н
. … И се чудим какво става…

Ивайла Александрова: И това е преди „Дишай“ на Юри Жиров?

М. П.: Юри Жиров още нямаше хабер да прави този филм. Бях много озадачена и си казах: „Аз живея в тази държава, а дори не подозирам, че съществува такова чудо“ Връщам се в София и започвам да питам, толкова съм потресена от това. Междувременно се появява писмото на Светлин Русев, след това и на младите художници – председател на Кабинета на младите художници беше Иван Русев. И разгеле, повод (Смее се). Вече беше започнал да се снима филмът на Юри Жиров. И ние решихме да обявим основаването на Обществен комитет за екологична защита на Русе на 8 март: случайно срещнах Юрий и го питам дали са готови с филма, и той ми отговори, че вече са го направили. Така включихме и „Дишай“ в програмата. Всъщност ние, Кабинетът на младите филмови дейци, поканихме тези жени да дойдат от Русе, във фоайето на Дома на киното хората събираха пари, за да можем да им платим пътя.

Беше абсолютно гражданска проява. Наистина в навечерието на създаването няколко души се събрахме в кабинета на Петко Симеонов. Всички хора, които участвала, бяха поканени от нас на нашето събрание – и Стефан Гайтанджиев, и Желю Желев, и Ивайло Трифонов…

И. А.: Обаче Петко Симеонов след това се е отказал. Защо?

М. П.:За Петко Симеонов трябва да питаш Петко Симеонов, ние едва сега се изяснихме. Той не искаше да вземе участие и смяташе, че не е време, че народът не е узрял за такива акции,
тогава влязохме в спор с него. Сега призна, че когато е видял колко е подготвен Стефан Гайтанджиев, е помислил, че това е провокация. И че всъщност, едва ли не Държавна сигурност се намесва и ни тласка към тази работа. Така ми го обясни.

И. А.: А какво се оказа със Стефан Гайтанджиев впоследствие?

М. П.: Той ходил и питал май Стоян Михайлов, с някой се беше съветвал за всеки случай преди събранието, такова обяснение беше дал в един момент. Понеже след като вече направихме Русенския комитет и на Съюза на филмовите дейци беше наредено да се разправят с мен, при първата ни среща, като ме извикаха, казаха: „Какво сте направили вие? Вие сте направили Зелена партия!“ (Смее се) От девет часа сутринта зазвъняха от ЦК…Сега много хора не искат да си спомнят онова време. Сякаш се срамуват от това, че са били толкова истински, мислят си, че са били излъгани в някои неща. Всичките сме били излъгани вероятно, но не може да се срамуваш от това, че тогава си бил толкова открит, че си бил гражданин. Всички тези години приличат наистина на пиянството на един народ, в хубавия смисъл на думата – с такава вяра, с такава откритост, с такова желание нещо да се промени най-после, сякаш бяхме излезли от мрачен тунел; усещането за нещо друго, че ние сме в състояние да го променим, хората се чувстваха силни. Около четиристотин души май се бяха записали, но според мен бяха повече, не знам дали не бяха към петстотин. Разбира се, имаше хора, които се изнизаха много бързо.

И. А: Уплашили са се?

М. П.: Имаше и хора, които се уплашиха, да, познава ги, видях как си тръгнаха.

И. А.: Кои се уплашиха?

М. П.: Кои се уплашиха? Ами хората се уплашват, когато имат какво да губят. Аз от какво да се уплаша, когато нямам какво да губя? Свободата си мога ли да я изгубя? Има си човек някакви ценни неща и ако това нещо се поставя под въпрос, тези твои ценности, разбира се, че ще избягаш. Имаше хора, които имаха работа в ЦК на БКП, естествено чиновническа, синекурна длъжност, но малко ли е, изхвърчаха бързо, бързо. Аз не мога много и да ги обвинявам, защото хайде, да речем мен ме познават, обаче излизат някакви други хора, които те не познават, кой тогава познаваше Стефан Гайтанджиев, кой познаваше Ивайло Трифонов, някакви, на които те с основание не могат да се доверят. И понеже хората са лъгани много – често впоследствие се оказва, че твой много близък човек, на който толкова вярваш, че дори си го превърнал в идол, е играл такава двойна игра, дори не можеш да допуснеш, че е възможно.

Сега в последния си филм, пожалих някои хора, пожалих ги, въпреки че стигнах до някои много неприятни истини. Отишли са си от този живот, трагично са си отишли, но са създали такъв ореол около себе си, че само при споменаването, че съм стигнала до нещо друго, виждах потреса и ужаса, като се разбере за какво става дума. Наистина има неща, които човек не може да повярва, че са възможни. Ето, ние сега си говорим, а представи си, че аз играя двойна игра и ти ми вярваш; гледам те в очите и те уверявам в разни неща. Ти ме възприемаш като съмишленик, а се оказва, че моите намерения са съвсем други. Но тогава болшинството от хората се изплашиха, включително и тези, които бяха членове на Управителния съвет, в момента, в който се разбра, че това не е поръчано от ЦК. Имаше хора, които какво ли не направиха на събранието, за да влязат в Управителния съвет, а след това изведнъж се дръпнаха като ужилени. Понеже ние все пак продължавахме да действаме – бяхме подвели, така да се каже, петстотин души, а Управителният съвет се изпокри, една нощ на един приятел му дожаля, като видя колко много се тюхкам и се чувствам отговорна, и ми предложи: „Абе, аз не влизам в такива работи, но ще ти помогна, искаш ли с моята кола да те водя хо адресите…“ И с този човек започнах да обикалям по адресите на хората от Управителния съвет. Най-достойно се държа Вера Михайлова, химичката, има такава жена, проф. Вера Михайлова. Тя единствено ме посрещна много радостно и възторжено в дома си. Такива сцени имам! Помня една сцена, например, с един професор, който ме вкара в кухничката си и ме заби в едното кюше: „Как може, вие, да ме викат, да ми търсят сметка, вие не сте питали ЦК, вие да ни заблудите…? „Ама, казвам аз, моля ви се, кой ви е казал, че съм искала разрешение от ЦК?“ Крещя! Имаше други, които ме посрещнаха на вратата много студено. И се оказа, че трябва да се направи нещо. С голям зор успяхме да съберем половината Управителен съвет в кафенето на студия „Екран“ и там вече тези, които бяха привикани, започнаха да разказват кой, какво къде е бил извикан, какво му е било казано. Аз в един момент напуснах, защото вече бяха намерили начин да ме извикат в ЦК на Комсомола като председател на Кабинета на младите филмови дейци, по линия на младата художествено-творческа интелигенция. И ме извика секретарят по идеологията, същият този Александър Мирчев, за когото става дума във финала на „Приключено по давност“, този същият, който е дал информация на Димитър Луджев за събитията около пожара на Партийния дом. Бяхме извикани с още някои от Кабинета и аз помолих Асен Владимиров, който ми беше заместник, да отидем двамата. Първоначално бяхме сами с Александър Мирчев. Направи ми впечатление, че като започнахме разговора, той пусна музика, някакъв джаз май беше, и си казах: „Аааа, сигурно се плаши от подслушване, щом пуска музика. “ Започнахме разговора, всичко много любезно, аз разказвам какво се е случило, че няма нищо особено, нали, всичко нормално, той проявява разбиране. И в един момент вратата започна да се отваря и да влизат някакви хора, които дори не казаха добър ден, седяха отстрани и гледаха страшно. И взеха да задават въпроси, от ЦК, от Градския комитет на партията, от не знам къде си…Изведнъж се оказах като на разпит, започнаха да се държат строго – как си позволяваме да проявяваме такива волности, и т. н., докато не решиха, че аз съм станала жертва на някакви тъмни сили.

Следващата среща беше след известно време при Георги Йорданов. И беше много смешна тази среща. В книгата си той разказва пред Политбюро как първоначално съм се държала дръзко, като Смолянов, но постепенно, в хода на разговора, вече не съм била толкова уверена и как съм започнала да се изчервявам (смее се…), а който не ме познава, само той не знае, че моето състояние е такова постоянно. Истината е друга. В началото той започна да ми докладва какво всъщност са извършили ЦК и Политбюро.
Аз дори се учудих защо така подробно ми обяснява как другарят Живков, който има такива възможности, какво ли не е правил, но не е могъл да постигне нищо, а ние какво си въобразяваме, че можем да постигнем, че ето вече има някакви договорености с румънците, вие знаете ли, много хубаво, нали?“ – Да! – Вие мислите, че е хубаво, обаче има други хора, които не се радват на това, и има други тъмни сили, които се стремят към власт, вие може да сте заблудена от тъмни сили. И аз казах по едно време: „Абе всички ми говорят за тъмните сили, ама кои са тези хора, които не се радват, че ще спре обгазяването, кои са тези?“ Казва: „Не мога да ви кажа имената, защото това са хипотези“ И продължава „Това са тъмни сили, които еди-какво си, еди-що си“ Аз реагирам: „Другарю Йорданов, всички ми говорят за тъмни сили, ама не мога да разбера кои са тези сили, може ли да ми ги обясните вие или може би това отново са хипотези?“ И изведнъж този човек скочи и започна да крещи: „Не са хипотези, не са хипотези, не са хипотези!“

Те изкараха по едно време, че аз съм ченгето, ченгетата изкараха, че аз съм ченгето. А аз се чудя защо хората се плашат от мен. Докато най-сетне проумях, когато един познат ми обясни те говорят това, и това, е това, за да хвърлят съмненията върху теб. Как тогава всички няма де се отдръпнат, ами ще се пазят, и се пазеха, и близки се пазеха. Така че някои от тях не мога и да обвиня, кой знае какво са им говорили. Хората са били спонтанни, дошли са, самият факт, че дойдоха на това събрание, седяха на опашка, подписваха се, а след това излезе, че те са вкарани. Доскоро вървеше мълвата, че Русенският комитет е направен от ченгетата. Бяха извикали Ивайло Трифонов и му бяха казали: ти знаеш ли там е еди-каква си организация?! Аз го репликирам: „Недей така, братко, аз ви поканих, не ги слушай, поне ме познаваш!“ И той ще повярва на мен? Как ли не – там са се събрали хората от Политбюро, казват – така и така, ти ще вярваш на тях, така е… (смее се)

Имаше друг трагикомичен случай. Не ми казват какво готвят да направят в Университета. Обажда ми се кинокритичката Светла Иванова, моя приятелка. Аз обикновено мълчах на телефона, да не вземе някой да се закачи за нещо, и бързах да приключа разговора. Тя каза: „Хайде добре, няма да говорим, довечера ще се видим в Университета. “ „Какво ще има в Университета?“ – питам. „Ами ти не знаеш ли? Добре, добре, добре“ и затвори телефона. Смешното беше на следващия ден вечерта. Бяхме с Петър Берон и с Джуто, Юлия Папазова. Берон сладкодумно разказваше нещо забавно за преживяванията си в Азия. По едно време, късно вечерта, се обади Мария Желева, за да съобщи, че са създали Клуба. Сутринта, като отворих в Студия „Време“ в една от стаите събрани всички – редактори, режисьори, почти всички били на събранието за създаването на Клуба. И аз казвам: „Сега ще видите как Държавна сигурност ще ме призове“. Реакцията беше: „Хайде сега, ще те призове. Ами ти нали не беше снощи?!“ – „Ще видите!“

В обедната почивка се появява един човек, облечен туристически. Гледа в едно листче и пита: „Коя е Малина Петрова, ако обичате, излезте навънка!“ Подаде ми една призовка и каза, че след два часа трябва да бъда при прокурора на републиката.

Оказа се, че са повикани четирима души, тримата са участвали, а четвъртия, сиреч с мен правят гаф, не допускат, че аз може да не съм там. На улицата срещат Желю Желев, опитват се да му връчат призовката, но той като по-опитен, отказва да я приеме: „Не мога да я получа на улицата!“ И те викат Мария Бойкикева, която е първият председател на Клуба, Ивайло Трифонов и мен. И докато Мария е вътре, пристига Ивайло, когото накарали от лекции да се върне вкъщи, за да му връчат призовката; пристига той и като ме вижда при секретарката, пита: „Какво правиш ти тука, ти нали не беше?“ Като дойде моят ред и влязох – голям кабинет, масичка с диван, друга голяма заседателна маса и бюро, пред бюрото сложен стол. А аз не знам за какво точно съм там, и нали много приказвам, все някой нещо може да е казал и кой знае какво може да произтече; ако е казал нещо за Тодор Живков – ами казвала съм не един път, хиляди пъти съм казвала, но не знам за какво точно ме викат. Прокурорът седи зад бюрото и пита: „Къде бяхте на еди-коя си дата в еди-колко си часа?“ О, казвам си, значи те бъркат, не са разбрали. И отговарям: „Аз не знам. Вие може би знаете по-добре от мен“. И той започва да тупа по папките: „Тука всичко е написано. Ние всичко знаем“.

Докато снимах филма за Трайчо Костов, се срещнах с много следователи от онова време и питах по-откровените: „Как успявате да накарате хората да говорят, да говорят и нелепици, по какъв начин?“ – „Много просто, между няколко листа хартия слагаме вестник, за да изглежда по-дебело, и почваме да тупаме по масата и да викаме: ‘Кажи, кажи, кажи, всичко знаем!’“ И като видях този номер си казах: охоо, аз тия номера ги знам, и изтърсих: „Добре, щом вие знаете, значи знаете повече от мен, защото аз не съм била там“. „Не, вие трябва да си признаете…“ – по еди-кой си член, имаше един член 272-ри или 293-ти, не знам кой беше, за контрареволюционна дейност, против държавата. „За последен път ви викаме, за да ви предупредим. “ Аз разбира се веднага го разказах на Желев и те пуснаха по западните радиостанции, че все пак са направили гаф. И това беше моето участие. Те непрекъснато ме визират като участник, като запаметен в списъците на Клуба за гласност и преустройство, ама аз никога не съм била, нямам участие там.
 
Ивайла Александрова е журналистка и редакторка в Българско национално радио,
една от водещите на „Артефир“ по програма „Христо Ботев“.
Занимава се с писане и литературна критика. (Автор е на книгата „Горещо червено“)
 
Постпродукция – Ина Вълчанова
Радиотеатър.
Излъчено на 30 ноември 2009 в предаването „Добър ден“ на програма „Христо Ботев“

 

Малина Петрова е родена на 3 септември 1950 година в Бургас. Завършва Немската езикова гимназия в родния си град, (семестриално математика в СУ) и режисура във ВИТИЗ, в класа на кинорежисьорите Христо Христов и Георги Дюлгеров. Автор е на 13 документални и 2 игрални филми, сред които „Пътешествие“, „Синът на Мария“, „Тетевенска 24“, „Пантеон“, „Фермата“, „Виновни няма“, „Сърцето умира последно“, „Реката“, „Балкански уроци по история“, „Духът и камъните“ и др. Председател е на фондация „Утре“, която осъществява проекти в областта на културата и подпомага деца в неравностойно положение. Малина Петрова е първият носител на наградата „Паница“ за гражданска доблест.  

Pin It

Прочетете още...