1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2022 02 Vazrazhdane

 

С този текст „Либерален преглед“ приключва публикацията на изследването на холандската историчка и изследователка на българското Възраждане, Жанет Сампимон: „Ставането на българщината“. Този изключително важен труд, досега напълно непознат за по-широките читателски кръгове в България, е според нас в състояние значително да разшири и допълни собствените ни представи за процеса на националното ни оформяне, не само защото идва „отвън“, но и защото е издържан в дух на една (международно-компетентна) научност, и до днес все още напълно чужда за българската историография. Какво точно имаме предвид с това предизвикателно твърдение може би ще установите сами, ако направите опит да се потопите малко по-дълбоко в текста.

 

9: Заключение

В началото на XIX в. не съществува български национален културен живот, няма такова нещо като българска публична сфера, виртуално пространство за срещи, в което се формират мнения, нито дори конкретна идея за значението или полезността на понятието „българин“. Българите са участвали в академични и обществени дебати, но тези дебати са били по-скоро универсални и международни, отколкото национални, и са се провеждали на гръцки език. Частните разговори и частните писма са били единственият начин българите да обменят мнения по общи въпроси.

Въпреки това, от това начало през XIX в. се развива публична сфера, която до 1876 г. се развива до такава степен, че може да формира интелектуалната атмосфера за Априлското въстание – събитие, което поставя на изпитание решимостта на българския народ да се обяви за такъв; събитие, което по този начин, по думите на Ренан, манифестира волята на българите да бъдат нация.

§9.1 „Въобразената общност“ и българска публична сфера

Процесът на създаване на публична сфера, който се изразява конкретно в българското образование, езиковите дебати и нарастващата социалност, настъпва на Балканите по-късно, отколкото в други части на Европа. Това е логично, като се има предвид фактът, че балканските народи са имали ограничен достъп до широко разпространени медии, а дълго време – абсолютно никакъв достъп до национални медии. В Османската империя е имало много малко печатници, а тези, които са съществували, са били под строг контрол – или от правителството, или от патриаршията.

Българската публична сфера се развива дори по-късно от тази на сръбската, румънската и гръцката общност. Това може да се обясни с по-автономния статут на Сърбия и румънските княжества в рамките на империята, който позволява създаването на печатници. Гръцките интелектуалци, доколкото идеите им са били подкрепяни от Патриаршията, са можели да използват нейната печатница в Истанбул, за да разпространяват мненията си. За разлика от тях българите са зависими от ръчното копиране на книги, което до късно е ограничено до ограничен брой манастири.

През османския период българите не разполагат нито с политическа власт, нито с национална културна инфраструктура. Официалните национални културни институции, като Академията на науките или Министерството на образованието, които играят важна роля за утвърждаването или подчертаването на една нация и изискват подкрепа от страна на държавата или друг управляващ орган (институционална инфраструктура на Леерсен), са открити едва след създаването на автономната българска държава и играят незначителна роля сред българите в периода на това изследване (1800-1860 г.). Основаването на Българската екзархия през 1870 г. осигурява на българите собствен милет, но по това време, поради реформите в Османската империя, милетите не са толкова автономни, колкото са били преди.

Въпреки че институционалната инфраструктура сред българите дълго време е слабо развита, неформалната социална атмосфера, ако следваме терминологията на Леерсен, се развива по-рано. В увода видяхме, че развитието на националната култура обикновено започва в частната сфера, а след това се пренася в получастната сфера на салоните.

Важно е да се осъзнае, че този процес се извършва извън пределите на България. Емигрантските центрове на българите в диаспората изиграват значителна роля в еволюцията от частна към публична сфера. Българите в Брашов (вж. §4.5), изготвят програма за национално образование през 1820-те години. През 1840-те години в българските общности в Москва, чийто домакин е Иван Денкоглу, и в Одеса, на семейство Тошков(ич)и (§7.11), се организират салони. Българите в Истанбул също изпълняват ролята на национални пионери.

В процеса на интензификация тези свободни и изолирани общностни и национални инициативи се сгъстяват. Социалността, участието в обществения живот се разширява и обществата придобиват все по-организиран характер. През 1850-те години съществуват многобройни дружества, като Братски Труд в Москва (1859 г., вж. §7.9), Одеското българско настойничество (1854 г., §7.11), Българско книжовно дружество (Браила 1869 г., §6.14), както и предшестващите го Българска матица (Санкт Петербург 1852, §7.9), Общество болгарской писменности (Истанбул, 1856) и Славянобългарско ученолюбиво дружество на българските студенти в Атина. Някои от тези институции, особено Българско книжовно дружество, придобиват официален характер, с или без руска държавна подкрепа, и оказват голямо влияние върху обществения живот.

След като първоначалното развитие на салоните и студентските дружества се утвърждава сред емигрантите, както в Истанбул, така и извън границите на османската територия, в българските земи настъпва сливане на културни инфраструктури. Типично място за срещи става общественото читалище, където хората могат да се събират, да четат книги и периодични издания или да се наслаждават на театрални постановки. Някои такива са създадени през 1856 г. в Свищов, Лом и Шумен (§6.7).

Появата на редовна преса също е друга проява на социална организация. В българския случай тя също се развива сравнително късно. Дълго време българските интелектуалци разполагат само с публични писма (обществено писмо), за да изразяват своите възгледи. Първото българско списание – Любословие на Константин Фотинов – е основано едва през 1844 г. в Измир, а първият вестник – Български орел – през 1846 г. в Лайпциг. Първият широко четен вестник, Цариградски вестник, е издаден през 1848 г. Това са първите, макар и ограничени, форуми, на които българските интелектуалци изразяват мнението си по обществените въпроси. Първите списания и вестници, които се издават в България, се появяват още по-късно. Но след като развитието е започнало, те стават все по-многобройни (макар че някои са доста краткотрайни) и повечето от българските интелектуалци са сътрудничили на един или повече от тях. Това свидетелства, ако не за успешното им функциониране, то поне за отзивчивия тон, който те предизвикват сред интелигенцията.

Друга проява на развиваща се национална социална атмосфера е филантропията на патриотите, които даряват пари на училища, абонират се за книги или предоставят стипендии. Дейността на хора като Антон Йованович Камбуроглу, Васил Априлов или Иван Денкоглу в това отношение улеснява дейността на интелектуалците и превръща националната принадлежност в критерий при решението им кои ученици да подкрепят.

С развитието на стандартния език, появата на български списания и вестници, както и подобрения достъп до печатници, първо в Хабсбургската империя, а след това и в Русия, възможностите на българите да се изразяват публично рязко се увеличават. Националното образование, салоните и читалищата засилват този ефект, тъй като улесняват разпространението на идеи, формулирани от малки групи интелектуалци, сред много по-голяма част от населението.

Въпреки че има случаи на хора, които твърдят, че са българи преди 1800 г. (напр. католическите дейци или Паисий Хилендарски), приемането на българската идентичност и броят на хората, запознати с понятията за „национално съзнание“, се утвърждават бавно. Бавно се формира българско общество, в което проявите и действията престават да бъдат изолирани, започват да се подсилват взаимно и да се предават; в този процес се утвърждава и понятието за българска идентичност.

Особено за първото поколение български интелектуалци, хора като Петър Берон, Неофит Рилски и Васил Априлов, които са активни през 1820-те и 30-те години, „България“ придобива качеството на „въображаема общност“, както я описва Бенедикт Андерсън. Все още няма държава, няма културни институции, но въпреки това българските интелектуалци са съгласни, че имат нещо общо. Те чувстват, че са членове на българска национална общност, въпреки че нацията още не е създадена като такава и въпреки че са твърде отдалечени и твърде разпръснати, за да формират „реална“ (местна, лична) общност.

В поколението интелектуалци, което ги последва, благодарение на засилената комуникация, „менталната представа за българската нация“, по думите на Шпербер, става публична и част от това, което може да се нарече национална култура. Това развитие е завършено едва в периода след създаването на автономната българска държава през 1878 г., когато се създават много институции, първо неформално, а след това и официално, и могат да се провеждат дискусии по много теми. Едва тогава се появява канонът на българското културно наследство[1].

§9.2 Имало ли е български национализъм от „Фаза А“?

Ясно е, че решаваща роля за развитието на българската национална мисъл имат филолозите. Много преди да се появят политически активисти и да започнат да настояват за независимост на българския народ, учените активно изучават българската история, българския фолклор и българския език. Изглежда анахронично тези хора да бъдат наричани историци, лингвисти или да им се дават подобни имена на специализирани професии: те са били, ако не друго, „филолози“, както ги описва Леерсен[2].

Според модела на Хрох за изграждане на нация се наблюдават три последователни фази: научен интерес (A), агитация (B) и масова подкрепа (C)[3]. До известна степен тези фази могат да се наблюдават в българския случай, макар че преминаването през тях не е непрекъснато. Самият Хрох разглежда българското национално движение като „въстанически тип“, в който практически не могат да се разграничат дейности от фаза А. Представеният тук материал предполага друго заключение.

Българското възраждане се състои от няколко различни течения: движение за църковни реформи, образователно движение и борба за език. Това по дефиниция затруднява сравняването му с модел, който предполага монолитно движение. Дори когато се изучават отделни области на културен интерес, не винаги може да се види плавен преход от A към B и C.

Така сложният процес на изграждане на нацията в България съдържа всички елементи на модела на Хрох, но различните фази протичат едновременно. По-стари елементи са включени в по-нови дейности и са представени като нови. Това „рециклиране“ на стари материали може да се наблюдава в не една област, но най-ясно в историографията, в случая с историята на Паисий Хилендарски.

Българският национализъм не следва строго последователния ред A-B-C. Реймoнд Детрез с право е посочил, че първото подтикващо течение на възраждането, което се развива, е църковният конфликт[4]. Това е движение за политически реформи в рамките на Османската империя, а не сепаратистко национално движение, основано на етническа принадлежност. Като се има предвид другото основно подтечение до църковния конфликт – еманципацията на образованието – цялото ранно възраждане може да се разглежда по-скоро като движение за граждански права, отколкото като революционно освободително движение. То има социалното проникване и характеристиките на фаза С на Хрох, но не е непременно предизвикано от дейности от A и B.

Периодичният и хронологическият ред на различните аспекти на Българското възраждане (дали събитията са се случили в реда (А-)B-С или C-А-B?) поставят въпрос, който вероятно ще изисква повече дискусии, отколкото отговори. Ясно е обаче, че в определен момент решаваща роля изиграват българските филолози, ангажирани с дейности, които Хрох би обозначил като „фаза А“, и че Българското възраждане е движено не само от социално-икономическото развитие, но и от културни дейности.

§9.3 Европейският контекст

България преживява културно развитие, което вече е настъпило в останалата част на Европа, но значително по-късно. Идеите на Просвещението за усъвършенстване на обществото и стремежът към съвършено и универсално знание, които са вездесъщи в Европа през XVIII в., засягат и Балканите, също както идеите на Романтизма за културен релативизъм и ценността на националните традиции, които дават възможност за национализъм. Но там, където Просвещението навлиза първо в Западна Европа, сред българите, както и сред румънците, просвещенската и романтичната мисъл се появяват почти едновременно. Това е отбелязано от Георги Гачев, който го нарича „Ускорено развитие“[5].

Българското възраждане е по начало предимно движение в стила на културния патриотизъм, стремящо се към културна еманципация и политически права в рамките на милетната система, а не романтично-националистическо. Когато започва църковният конфликт, централният въпрос е не толкова за църковно-националното самоопределение, колкото за злоупотребата на епископите с властта им и за неспособността на свещениците да говорят езика на енориашите си. Едва по-късно църковният конфликт се фокусира върху националистическата цел за постигане на автокефална [независима] църква, свързваща българската нация с една българска територия, в която няма място за гръцко влияние. Разбира се, би било твърде схематично да разглеждаме това в смисъл на преминаване от „патриотичен“ към „националистически“ характер: подобни промени на други места в Европа също се описват в смисъл на граждански срещу етнически национализъм, като преминаване в рамките на националната мисъл от ранния демократичен регистър към по-късния етнически ексклузивизъм. Въпреки това остава фактът, че такива промени се случват, обикновено в едната, а не в другата посока, и че това се е случило в България в ускорена или компресирана форма.

По същия начин интересът към езика, на който говорят хората, първоначално има патриотична мотивация: създаването на стандартизиран национален език би било от полза за националното образование. В това отношение българите последват примера на сърбите и по-специално на Вук Караджич.

Романтизмът, достигнал до българите, е облечен в панславянски одежди. Културният релативизъм, въведен от Хердер, води до две тенденции: интерес към историята и интерес към народа, които в славянски контекст пораждат понятието за славянска „взаимност“.

Когато католическите интелектуалци през XVII в., много преди Хердер, посвещават вниманието си на историята, те следват примера на дубровнишките духовници и традицията на католическата църква. През XIX в. се появява съвсем различно течение: романтичният историзъм, който присъства в цяла Европа. Романтичният интерес към националната история намира отражение в творчеството на Атанас Нешкович, Христаки Павлович, Юрий Венелин, Васил Априлов, Георги Раковски и Марин Дринов.

В Западна Европа изразители на интереса към фолклора са Клод Фориел във Франция, Елиас Лонрот във Финландия и братя Грим в Германия. Най-изявеният представител на новия интерес към фолклора на Балканите е Вук Караджич. Подтикнат от Ерней Копитар, Караджич разширява научните си интереси от сърбите към българите. Първите му публикации за българите са от езиковедски характер, като например Додатък, но по-късно той събира и фолклорен материал. През 1830-те години Виктор Григорович е първият руснак, който възприема романтичен подход към изучаването на българите. Български последователи в областта на етнографията са братята Димитър и Константин Миладинови, Васил Априлов, Иван Богоров и Георги Раковски. Те са силно стимулирани от руски учени като Осип Бодянски.

Интересът към историята и фолклора, който се развива сред българите през XIX в., показва, че българското възраждане се вписва в европейското романтично движение от XIX в.

§9.4 Епидемиология на убежденията

Българското участие или намеса в по-широките европейски процеси повдига въпроса как се е стигнало до това. Кои влияния от други интелектуалци в съседните страни и другаде в Европа са били най-важни за дейците на българското възраждане? Както видяхме, многобройни български интелектуалци са били повлияни от чуждестранни примери, така че българската култура очевидно не се е развивала изолирано от случващото се в останалата част на Европа.

Не е случайно, че първият културен национализъм сред българите се проявява в чужда среда. Национализмът сред емигрантите или, както го нарича Гелнър, национализмът на диаспората се проявява и сред други национални групи, като например гърците. Особено в големите градове като Одеса, Виена, Букурещ и Париж, където различните национални общности са живеели в тесен контакт, примерите за културен национализъм в една група често са стимулирали националистическа дейност в други групи.

През периода 1800-1860 г. българските интелектуалци се вдъхновяват от примери от чужбина. Приемат се не само идеи и примери, но българите се обръщат към други народи и за практическа подкрепа: да използват техните печатници, да посещават техните училища и т.н. Вече стана ясно, че всички околни народи и държави са допринесли с нещо за българското национално движение. Начинът, по който това се случва, е различен във всеки отделен случай и зависи от разглеждания въпрос. Във времеви порядък могат да се разграничат приблизително следните влияния:

Илирийските интелектуалци посяват сред българите семето на идеята за национална идентичност и оказват влияние върху зараждането на българската историография.

Гръцките интелектуалци демонстрират на българите идеите за национално възпитание и патриотизъм, както и любов към литературата. Особено в началото на възраждането гръцките примери са от решаващо значение. Гръцките училища осигуряват образователната база, без която не би бил възможен никакъв български културен национализъм. Освен този улесняващ фактор, гърците показват също, че националната държава е кауза, за която си струва да се води борба.

Това е добра илюстрация на тезата на Андерсън за преносимостта на желанието за национална държава: една група хора, които са създали нация, са пример за други групи, които се стремят към този статут. Това е в противоречие с тезата на Хрох, че нациите се развиват индивидуално, без да се влияят от чужди примери.

След обявяването на гръцката независимост за българите е трудно да получат практическа подкрепа от гърците, а други национални групи стават по-влиятелни за българите.

Хабсбургската империя, и особено сърбите в нея, предоставят на българите примери за сценични изкуства и събиране на фолклор, показват посоката в дебата за езика и улесняват образованието. Хабсбургската империя е важен канал, по който идеите за науката и обществото се предават от запад на изток. Това започва още с трудовете на илирийските учени от XVII в., а през XVIII в. – на Йован Раджич. През XIX в. съществуват два канала от Хабсбургите към българите: единият чрез връзката Копитар-Караджич-български търговци, а другият – чрез немско-чешки и словашки учени към руски учени и български студенти.

Русия е най-важният чуждестранен фактор, който допринася за българската историография, църковния конфликт и образованието. По-късно Русия заема водеща роля и в насочването на българския език в дебата за езика и в събирането на фолклор. Първоначално славянофилството е движение на руски индивиди, които се чувстват свързани с останалите славяни в Европа и ги подкрепят от благотворителност.

От 1840-те години руската държава, вдъхновена от идеите си за панславизъм, подпомага развитието на българското движение за граждански права в политически национализъм. В последните години преди войната за независимост Русия оказва най-голямо влияние върху българските националисти и е единствената държава, към която те се обръщат за идеологическа и практическа подкрепа.

В кръговете на руските филолози редица български емигранти (в Бесарабия и Одеса), както и студенти (в Санкт Петербург и Москва) се сблъскват с идеите за славянската взаимосвързаност, с Хердеровата идеализация на славяните и с руското славянофилство. Този процес следва сравнително точно модела, описан от Дан Шпербер в Епидемиология на убежденията: концепцията, която е приета в една група, се предава чрез общуване на друга група.

Българските интелектуалци не изобретяват колелото. В края на разглеждания период техните национални чувства са отражение на националните чувства и движението за национална църква и държава, които те са наблюдавали в чужбина: сред другите славянски народи, сред гърците и в Русия. Това е съзнателно развитие. Българите от XIX в. напълно осъзнават, че трябва да възприемат културната самостоятелност, която другите народи са имали при други политически обстоятелства. Без приноса на околните държави и народи българското национално движение не би могло да се осъществи – или поне би поело по съвсем различен път.

§9.5 Лични мрежи

Описаната по-горе епидемиология може да се осъществи само чрез лични контакти. Всеки от редица български интелектуалци поотделно се е вдъхновявал от чужди примери и е предавал новосъздадените си идеи на своите сънародници. Васил Априлов следва идеите на Юрий Венелин, Неофит Рилски научава за новия алилодидактичен метод на преподаване от гръцки учители във Влашко, Найден Геров е формиран от руски учители в Ришельовското училище в Одеса, а руснакът Виктор Григорович подтиква Димитър Миладинов да започне да събира фолклорен материал.

Тези лични контакти са част от една по-голяма европейска мрежа от филолози, в която идеите циркулират от една национална група към друга. Добър пример за това е Вук Караджич. Караджич е бил ръководен в дейността си от Ерней Копитар и чрез него е контактувал с почти цялата европейска общност от филолози, включително с братята Грим в Германия, Добровски и Шафарик в Прага, както и руски филолози като Погодин. Тези мрежи от лични контакти, изразяващи се в кореспонденция и дебати в периодичния печат, сътрудничество, както и взаимоотношения между учители и ученици, предлагат плодотворен подход в изследването на интелектуалната история.

Следващата стъпка в изследването на „епидемиологията на убежденията“ би била да се приложат мрежовите теории, както се използват в социологията, например към балканските интелектуалци или, още по-добре, към европейските филолози като цяло. Анализът на личните им контакти ще покаже, че европейските интелектуалци са формирали мрежа, в която са участвали представители на всички нации; както на по-развитите, така и на народите, които по онова време са били в процес на създаване. Тази мрежа е осъществявала разпространението на идеи и идеологии, и в същото време е осигурявала връзка с институционалната инфраструктура на съответните държави.

§9.6 Нова картина на възраждането

Важен момент за всеки, който изучава Българското възраждане, е направен от Румен Даскалов в книгата му Как се мисли българското възраждане. Той доказва, че образът на Възраждането се е променял значително във времето и е силно зависим от контекста на времето, в което е направено изследването. Учените националисти от 1930-те години, които се фокусират върху развитието на българската нация по един примордиален начин, създават различна картина на периода от учените комунисти от 1950-те години, които се интересуват най-много от класовите борби, или от учените посткомунисти от последните десет години. Общото между тях обаче е, че те разглеждат възраждането като положителен процес, който заслужава възхищение.

От трите фази на национализма, разграничени от Хрох, в българския случай най-подробно е изследвана фаза Б. Агитатори, които са се борили с перо, меч или и с двете, като Георги Раковски и Христо Ботев, са се превърнали в национални герои. Тъй като Русия е водещ интелектуален център за българите по времето, когато национализмът е достигнал своя връх, руското влияние върху формирането на българската нация е изследвано много подробно.

Паисий Хилендарски, който сякаш не се вписва в собствения си осемнадесети век, се вписва идеално в темите на романтичните националисти. С това може да се обясни защо, погледнато назад, той става толкова популярен. Обикновено Паисий се сочи като онзи, който поставя началото на процеса на възраждането сред българите, защото дейците на късното възраждане го назовават като такъв.

Предхождащият Просвещението патриотизъм, който осигурява образователната система, направила възможни по-късните дейности, и се появява във време, когато самите българи все още не се стремят към създаването на национална държава, е по-малко изследван в българската научна общност. Това не означава, че той не е имал решаващо значение за развитието на българската култура. Първо, възможностите, които гръцката общност предлага за образование, а по-късно и подкрепата на Хабсбургите за печатането на книги, както и срещите със сърби, разпалват българските умове, които избухват в пламък много по-късно.

Онези български интелектуалци, които са били активни в рамките на зараждащата се българска обществена сфера, но в ретроспекция се оказва, че са представлявали страничен път в развитието на „българщината“, като братята Цанкови, които подкрепят униатската идея, Иван Селимински, който е смятан за прекалено повлиян от гръцката културна сфера, или хората, които остават лоялни към османските власти, с течение на времето получават все по-малко внимание от страна на учените. Ако искаме да си съставим по-пълна картина на Българското възраждане в европейски контекст, от основно значение е да бъдат изследвани не само големите имена, но и по-малко известните филолози.

Образът на възраждането е изграден в българската историография много отдавна и остава изненадващо стабилен за дълъг период от време. На новото поколение учени се пада задачата да го изследва отново в контекста на Европа през ХХІ век, с отворено съзнание към съответните участници и събития. Трябва да се осъзнае, че българската публична сфера от 1800-1860 г. се е разпростирала отвъд държавните граници също толкова лесно, колкото и сега, и ще го направи след влизането на България в Европейския съюз.

 

КРАЙ

Източник 

 

[1] Кьосев, Литературният канон, 133.

[2] Leerssen, The cultivation of culture, 20.

[3] Hroch. Social preconditions, 13.

[4] Реймонд Детртез, Българското национално движение в светлината на анализа на Мирослав Хрох, „Либерален Преглед“, 11.9.2013.

[5] Гачев. Ускоренное развитие литературы.

 

Pin It
Жанет Сампимон
Жанет Сампимон е холандска историчка и българистка. Работи в Института за култура и история към Амстердамския университет. Основният й труд „Ставането на българщината“ (Becoming Bulgarian) защитава идеята за предимно културното, а не толкова революционно, съдържание на българското Възраждане.
Други статии от този автор

Посетители

107

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Златко, ти си прав.... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Да не се отплесваме,... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Аз подържам другото... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    За да разполага една... преди 2 дни
  • свободен човек писа Още
    Златко, пропускаш... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Какво мислите за... преди 2 дни
  • Теодора Петранова писа Още
    Добре е да пише/мисли... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодря! преди 3 дни
  • Милка Кралева писа Още
    Провалът в личния... преди 3 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Истински... преди 3 дни
  • Вл. Трифонов писа Още
    Добре си се... преди 3 дни
  • Иван Вакрилов писа Още
    Мисля, че има признаци... преди 4 дни
  • Venera Dachkova писа Още
    Връщам се за втори път... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, позадрямал... преди 4 дни
  • Format Z писа Още
    Nineteen-twenties са... преди 4 дни
  • Бахтияр писа Още
    Силно въздействащо... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    По книгата на Агата... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    По интернета има... преди 5 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Първо започвам,... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Прощавайте за дългата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    горчиво, болезнено,... преди 1 седмица
  • Надя писа Още
    Беше време, когато ме... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    За евреите е писано... преди 2 седмици
  • Виргиния писа Още
    Поздравления на... преди 2 седмици
  • Дом Зелен писа Още
    Този етап в... преди 2 седмици