1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2021 12 Paisij 

 

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения изследването на холандската историчка и изследователка на българското Възраждане, Жанет Сампимон: „Ставането на българщината“. Този изключително важен труд, досега напълно непознат за по-широките читателски кръгове в България, е според нас в състояние значително да разшири и допълни собствените ни представи за процеса на националното ни оформяне, не само защото идва „отвън“, но и защото е издържан в дух на една (международно-компетентна) научност, и до днес все още напълно чужда за българската историография. Какво точно имаме предвид с това предизвикателно твърдение може би ще установите сами, ако направите опит да се потопите малко по-дълбоко в текста.

 

 

5: Промени в българските земи

Ситуацията в Османската империя през XVIII в. беше описана в предишните две глави. През XIX в. в Османската империя настъпват важни политически и икономически промени, които подобряват възможностите на българите да се организират. В тази глава е направен преглед на тези промени.

§5.1 Развитие на българските градове и селища

Както е описано по-горе (в §1.1 и 3.1), българите в Османската империя са сравнително добре осигурени за дълъг период от време. В хода на XVII и XVIII в. се развива силна българска икономика, въпреки кърджалийството (вж. §3.2), което прекъсва процеса за около двадесет години между 1790 и 1810 г. Това съвпада със значителен ръст на населението.

Между 1825 г. и 1875 г. броят на жителите в българските земи се удвоява със завръщането на голяма част от около половин милион българи от Влашко и Сърбия, избягали от страната си по време на кърджалийството и Руско-турската война от 1828‑9 г. Интересно е, че делът на градското население остава стабилен, около 20%, макар че не се развива нито един първостепенен град, поне не в рамките на българските земи, а по-скоро възниква мрежа от по-малки градове. Около 1850 г. в България има двадесет града с над 5000 жители и шест с над 15 000 жители. Най-големият град е Пловдив с 30 000 души[1]. Разбира се, значителните български колонии в близките градове Истанбул и Букурещ представляват фактор, с който е трябвало да се съобразяват. Понякога Истанбул е наричан „най-големият български град на XIX в.“[2]: според изчисленията по време на Кримската война в него са живели между 30 000 и 40 000 българи[3].

С увеличаването на производството на селскостопански продукти и търговията със Западна Европа ролята на градовете като центрове на търговията и занаятите също става важна[4]. Занаятите стават все по-специализирани и вече не са странична дейност на земеделците, каквато са били преди. Еснафите, в които са организирани занаятчиите, все повече доминират в живота на градовете. Те се занимават с благотворителност, посредничат между управляващата класа и своите членове, а също така организират празненства и фестивали[5].

Вълнената промишленост е най-добре развита благодарение на събитията от 1826 г., когато султан Махмуд II разпуска ордена на еничарите, след като войските му се разбунтуват срещу плановете за модернизация[6]. На негово място султанът създава редовна армия, която купува абà (вълнен плат, използван за униформите) или самите униформи от абаджии, тъкачи в България[7]. През 1830 г. тъкачите от Сливен предоставят на армията 1000 бали абà, като една бала обикновено съдържа около 20 метра плат. Три години по-късно армията поръчва, общо от Сливен и Котел, 60 000 бали, като броят им нараства до 80 000[8].

Други процъфтяващи занаяти са плетенето на въжета, тъкането на килими и боядисването на текстил. В началото на XIX в. промишлеността започва да се автоматизира. Първата тъкачна фабрика е открита в Сливен през 1834 г. под ръководството на служител на турската армия[9].

Развива се и търговията, както в рамките на Османската империя, така и в международен план. Добър пример за това е фамилията Гешови, която през 1834 г. основава търговска фирма в Пловдив. Една година по-късно те откриват клон във Виена, където продават розово масло, абà, памук и други продукти от България и внасят оттам продукти от австрийските фабрики[10]. Особено облагодетелствано е село Банско, тъй като много от неговите търговци, които търгуват с памук във Виена, стават много богати.

Заради търговията с Хабсбургската империя градовете по Дунав имат най-пряк контакт със западната култура, така че архитектурата в градове като Русе придобива централноевропейски облик. Тези градове заемат водеща роля в развитието на новата българска национална култура, превръщайки се в културни центрове, чието влияние се разпространява в целия регион[11]. Първите читалища, театри и други културни институции се появяват в градовете по Дунав. В градовете в Стара планина, като Котел и Габрово, през XVIII в. се развива занаятчийството, което едва по-късно е последвано от търговията. Въпреки това тези градове се превръщат в културни центрове, които оказват влияние върху селата около тях.

Някои села, като Копривщица, Арбанаси и Банско, се ползват със специален статут в Османската империя и впоследствие са много богати. Те се възползвали от освобождаването от някои данъци в замяна на услуги като охрана на пътища или проходи или доставка на стоки за османското правителство. Според Ричард Крамптън:

… жителите на Копривщица се шегували, че софиянците, които посещавали града, обикновено се прекръствали всеки път, когато минавали покрай къща на търговец, тъй като сградата била толкова внушителна и пищна, че посетителите предполагали, че това трябва да е манастир[12].

Важна промяна в османската администрация, допринесла за развитието и разпространението на национализма сред българите, е назначаването на български бирници вместо османските спахии (васали на султана), които са вършили тази работа преди това. Тези събирачи на данъци, набирани от редиците на чорбаджиите, българския елит, често стават и кметове на градовете си. Освен това през 1864 г. са създадени градски съвети, в които еснафите също заемат важно място. Това довежда до ожесточени местни дебати за това как най-добре да се изразходват данъчните приходи. Противоречивите възгледи на консервативните и прогресивните българи стават все по-очевидни, което води до по-ясно формулиране на политическите идеи.

§5.2 Български манастири: Атон и Рила

През целия период на османското владичество българските манастири остават важни културни центрове. В тях се преписват стари книги и се предават устни традиции. Таксидиотите, монаси, които пътуват, за да събират дарения за своите манастири, също действат като важни звена за контакт между манастирите, селата и градовете, както и от едно село до друго, като пренасят не само пари и книги, но и информация. Понякога таксидиотите остават на дадено място за по-дълъг период от време и работят като учители с местното население.

Светата планина Атон е особено важна не само като български културен център, но и като славянски център изобщо. На Атон има три славянски манастира: Хилендар (от сръбски произход), Зограф (от български произход) и Свети Пантелеймон (от руски произход); те са домове на славянски монаси от различни националности.

Зографският манастир, за който се смята, че е основан в началото на Х век, е имал тесни връзки с политическите лидери на Второто българско царство. Още от Средновековието монасите от Зограф, а също и от други манастири, са пътували по българските земи като таксидиоти, скрепявайки силните си връзки с българската общност. Неслучайно Паисий Хилендарски (вж. § 5.3) съставя своята история на България именно там.

На територията на българските земи Рилският манастир, намиращ се в днешна Югозападна България, е смятан за най-важния център на българския религиозен живот от Средновековието. Той се е ползвал с много привилегии, предадени от султана, и въпреки че неколкократно е бил разрушаван и разграбван, винаги е възстановяван в предишния си вид.

Рилският манастир поддържа тесни контакти със славянските манастири на Света гора, както и с Русия, откъдето получава много книги, а също и с манастирите в Хабсбургска Сърбия чрез дейността на таксидиотите[13]. Манастирът е имал връзки с градове и селища в цяла България[14].

През XVIII в. в манастира са работили много известни учени, сред които: Йосиф Брадати, Тодор Врачански, Теофан Рилски и Йоан Врачански[15]. Тези мъже се занимават, наред с другото, с изготвянето на религиозни антологии, известни като дамаскини. Брадати прави и напълно нов превод на Thisavros от Дамаскинос Студит, който е преписван на ръка многократно от неговите ученици, особено от Никифор Рилски[16]. Освен това Брадати е привърженик на използването на местния език в църковните служби и е сред първите, които подчертават значението на образованието за децата:

Тако длъжни есу родителе от малки да накажут своиа чеда, да ги учат от седмо лето или пето, догде да придут до ~ис~ лета. Понеже душа младо дете ту подобна ест како бело платно, и аще ва каква боя поставиш его, то остает ему до последи[17].

Така родителите трябва да дисциплинират децата си, да ги възпитават от седмата или петата година, докато навършат 16 години. Душата на малкото дете е като бяла кърпа и каквато и боя да сложите върху нея, тя ще остане там и след това.

Когато през 1833 г. Рилският манастир е възстановен, след като е изгорял, парите за тази цел идват от цялата страна. Значителни дарения идват например от жителите на Габрово[18]. Увеличаващият се брой поклоннически пътувания до манастира от цяла България го превръща в символ на Възраждането. В края на Възраждането Рилският, подобно на други български манастири, се превръща в убежище и подслон за революционерите. През 1852 г. тук се укрива хайдушкият войвода Ильо Марков (по-известен като дядо Ильо Войвода).

Когато руският учен Виктор Григорович (вж. § 6.5) посещава Рила през 1845 г., той е силно впечатлен от факта, че службата в манастирската църква се води на славянски език и че Неофит Рилски преподава гръцки, славянски и български език наред с църковна история. Григорович обаче е разтревожен от ограничените средства, с които разполага училището, затова дарява някои от своите руски книги на Неофит[19].

Рила е и ранният център на печатарството. През 30-те и 40-те години на XIX в. с това се занимава проигуменът[20] хаджи Исай Рилски, който се погрижил да бъде построена специална сграда за дошлите от Виена печатарски машини[21]. Печатниците, които произвеждали десетки копия на ден, обикновено изобразявали сцени от живота на патрона на манастира Иван Рилски и изгледи от манастира. Те били много популярни сред поклонниците. Чрез таксидиотите гравюрите се разпространявали и в Русия и Сърбия. По този начин манастирът спомага за издигането на Иван Рилски в ранг на национален светец.

Рилският манастир е само един от примерите за ролята, която манастирите са играли в българското Възраждане. Имало е и други манастири, които са имали печатница, като Троянския, или са давали подслон на революционери.

§5.3 Първата българска история: Паисий Хилендарски

Основно важен текст, написан от Зографския манастир на Атон, и ключово произведение в българското Възраждане, е История славяноболгарская[22] от 1762 г. на монаха Паисий Хилендарски. Това е история на България, в която Паисий, макар и всеотдайно православен, продължава делото на илирийските интелектуалци от XVIII век.

Паисий Хилендарски е роден през 1722 г., син на Михаил хаджи Вълков, в град Банско, сега в Западна България. Рожденото му име вероятно е било Петър или Пенко[23]. Брат му Лазар, (Лаврентий по монашеско име), е бил игумен на Хилендарския манастир на Атон. Паисий не получава официално образование, но през 1745 г. отива в Хилендарския манастир, за да стане монах.

Тринадесет години по-късно той пътува до Сремски Карловци в Хабсбургска Сърбия, за да получи наследството на игумен Герасим, който е починал там[24]. По време на това пътуване в библиотеката на архиепископията Паисий прочита редица произведения, които са споменати в Историята – книга, която започва да пише след завръщането си на Света гора. Има предположения, че в Сърбия Паисий се е срещнал със сръбския историограф Йован Раич (вж. § 2.6) и че е пътувал още по на север, може би дори до Виена, но липсват сигурни доказателства. Сигурно е, че след разногласия в Хилендарския манастир Паисий се премества в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва ръкописа си.

Питър Макридж твърди, че при написването на националната история на българите Паисий е бил силно повлиян от Хронографос – гръцки текст на Доротей Монемвасийски, написан през 1631 г.[25] Вероятно освен книгите, които е прочел в Сремски Карловци, Паисий се е опирал и на произведенията от библиотеките на атонските манастири, в които са се съхранявали грамоти на българските царе, както и на произведенията на Търновската книжовна школа от XIV в., като например житията на Евтимий Търновски и Константин Костенечки, както и разказа на Григорий Цамблак за пренасянето на мощите на св. Петка от Велико Търново в Сърбия[26]. Известно е, че Паисий е използвал и руската Кормчая книга (Пидалион) и няколко руски жития, както и сръбски произведения: Житието на свети Сава и латинската Стематография, в нейния славяносръбски превод (Стематография, вж. §2.6)[27]. Въпреки това източниците, които Паисий е използвал най-много, са руските преводи на Annales Ecclesiatici (Преподобни Чезаре Бароний, 1538-1607 г.)[28] и Il regno degli slavi[29] на Мауро Орбини (1601 г., вж. §2.2).

Работата на Паисий започва с обяснение за стойността на историята. Първоначално това есе е написано от полския йезуит П. Скарга за полския превод на произведението на Бароний, но е включено и в руския превод[30]. Паисий продължава с обсъждане на произхода на българите, като повтаря библейския мит, че различните народи са потомци на различните синове на Ной, при което се смята, че европейците са потомци на Яфет. Бащата на славянския народ е синът на Яфет, Мосхос, който дава името си на река Москва[31].

Паисий описва накратко и историята на сръбските крале, за които не се изказва особено ласкаво. Той пише например, че легендарният средновековен владетел Стефан Душан убил баща си и узурпирал титлите цар и патриарх. По-голямо внимание е отделено на българските царе, на които е посветена благоприятна критика.

Интересна е версията на Паисий за историята на Кирил и Методий, която се появява в „Историята“. Според Паисий българският цар Муртагон (другото име на Борис) искал да бъде изрисуван дворецът му и помолил Метод, който бил изкусен художник, да му нарисува животни, птици и лъв. Вместо това Метод нарисувал идването на Господ. Казват, че той направил това толкова добре, че царят се почувствал поразен и приел християнството. Едва след това, според Паисий, братята и техните ученици отишли в Моравия.

В сравнение с други версии на същата история Паисий е обърнал реда на събитията, а именно, че Кирил и Методий първо отиват в Моравия, а след това с учениците си в България, където покръстват царя. В своята последователност на събитията Паисий подчертава, че българите са първите сред славяните, които приемат християнството, и че именно българите са дали азбуката на славяните:

Тако болгари от сви народи славенски прежде приели православие, прежде имеали себе патриарха и цара и по своему язику читати почели[32].

Така българите приели православието преди всички останали славянски народи и преди тях те имали свой патриарх и започнали да четат на своя език.

В своята история Паисий разглежда в мрачни краски и българската култура от собственото си време. Той оплаква загубата на религиозна автономия, факта, че България не е имала своя църква, за която да се говори[33] и сравнява положението на България с онова на Сърбия. Ясно е, че Паисий е разглеждал църквите като жизненоважни в това отношение:

Тако и србие, кои су под турчина даници, горе су прости и нищетни от болгари, а кои су под Немечка држава, те мало по искусни читати и писат, защо имат свобода црковна[34].

Особено тези сърби, които са поданици на турците, са много по-прости и по-бедни от българите, но тези, които са в германската [Хабсбургска, б.р.] държава, са малко по-умели в четенето и писането, защото имат свобода в църквата си.

Към края на своята история Паисий прави преглед на българските светци, като в послеслова си обяснява, че за целта е трябвало да се поразрови за информация, тъй като Орбини, като „латинец“, не пише в своето II regno degli Slavi за български и сръбски светци, живели след Великата схизма[35].

В изследванията си Паисий се опира на предшестващите го слависти-илиринисти и отчасти споделя техните илирийски тенденции. Но основната му идентификация изглежда е била българска, а не илирийска[36] и със сигурност не е бил съгласен с първенството на сърбите в рамките на илирийската идеология, което Зефарович изразява в своята „Стематография“ (вж. §2.6)[37].

Оригиналният препис на Паисиевия текст дълго време е бил неизвестен. Той е открит в библиотеката на Зографския манастир на Атон през 1902 г. от Антон Стоилов и е идентифициран като оригинал[38]. Поради това през целия период на Възраждането текстът на Паисий е бил известен само чрез преписи.

Паисий пътува лично, за да разпространява своя текст. Известно е, че през 1765 г. той е бил в Котел, където Софроний Врачански прави препис. Предполага се, че е починал на връщане към Атон. По-старите изследователи приемат за дата на смъртта му 1798 г., а по-късно се стига до консенсус, че е починал през 1772 г., в Станимака, в днешно време Асеновград[39].

Първият препис на Паисиевата история е направен от Софроний Врачански (вж. § 3.7) през 1765 г. Затова този препис е известен в науката като Софрониев препис. Вторият препис (Самоковски препис) е направен от Алекси Велкович Попович в Самоков през 1771 г. Смята се, че това копие също е направено по оригинала. През следващата година Никифор Рилски прави още един препис за библиотеката на Рилския манастир[40].

През годините са направени редица копия, които от 1782 г., когато Софроний прави второ копие, във все по-голяма степен съдържат промени, допълнения и поправки. Общо по всички български земи – от Македония до Бесарабия – са направени около 60 копия. Повечето от тях са направени през 30-те години на XIX в., около шестдесет години след завършването на текста. Последният препис е от 1845 г., една година след като текстът е станал достъпен за печат. Повечето копия са направени в северните части на България[41].

Междувременно можем да регистрираме някои последици от историята на Паисий у Христаки Павлович, Васил Априлов и Константин Фотинов. Първата печатна версия на историята на Паисий е издадена през 1844 г. от Христаки Павлович в Пеща под името Царственик (Царска книга)[42]. Павлович използва няколко ръкописа за своето издание и коригира езика и пунктуацията им. Във въведението си Павлович косвено призовава българите отново да станат едно цяло, като твърди, че именно разногласията са направили средновековните българи слаби.

По време же пак ослабеха, обезславихасе и под иго подпаднаха. Но това от къде?

От несогласия их: понеже разбезаха союз согласия, разделихасе един на една страна, а друг на друга. Й така они со согласием прославихасе, а с несогласием изгубиха своята славу…[43]

С времето те отслабват, губят славата си и попадат под иго. И защо?

Заради несъгласието си: защото развалиха връзката на съгласието и се отделиха един в една посока, а друг – в друга. И така, в съгласие те бяха известни, а в несъгласие изгубиха славата си.

Девет години по-рано Павлович издава в Белград Разговорник грекоболгарский. В този речник той подчертава значението на образованието на родния език и подобно на Паисий твърди, че българите имат също толкова впечатляваща история, колкото и гърците. За да докаже това, към Разговорника вече е била приложена кратка история на България, съставена от откъси от Паисиевата История.[44] 

Въпреки издаването на Царственик, през 30-те години на XIX в. Паисий все още няма статут на национален герой. През 1837 г. интелектуалецът Васил Априлов (вж. § 7.8), една от водещите фигури на българската колония в Одеса, изпраща на своя приятел, украинския учен Юрий Венелин (вж. § 7.7) в Москва, препис от Паисиевата история. По това време историята на Паисий се разглежда само като едно от важните произведения от периода, непосредствено предшестващ Възраждането[45]. В своята Денница от 1841 г. Априлов поставя началото на Възраждането не с Паисий, а с реформите в Османската империя, премахването на еничарския корпус през 1826 г. и Танзимата – програмата за реформи, започнала през 1839 г.

В Мисли за сегашното българско учение от 1847 г. Априлов обяснява защо не иска да участва в Царственика, изданието на Паисиевата история, което Павлович подготвя за публикуване:

… Защото е пълен с много неправилности, погрешки, анахронизми, не считаме за добро да даваме лъжливи понятия за нашето битоописание.[46] 

Николай Аретов отбелязва, че това трябва да се разглежда в дебата от 40-те години на XIX в., когато българите в Одеса се смятат за единствените истински представители на българския народ и гледат отвисоко на всички като Павлович, които не са получили задълбочено (разбирай руско) образование.

 

2021 12 Ist Slav Bolg

 

Историята на Паисий е спомената от Константин Фотинов в увода му към Любословие, първото периодично издание на български език, отпечатано в Измир[47]. Дейността на Паисий е спомената отново през 1852 г. от руския учен Виктор Григорович[48]. Много българи остават в неведение за текста: революционерът Георги Раковски например не знае за творбата през 1858 г., когато пише на Драган Цанков:

Открих една история ръкопис българска, писана в лето (1762) в Атонска гора от някого си иермонах Паисия. Тя е досто обширна и писана от ученаго человека[49].

Една година по-късно, в анонса на своя труд Няколко думи за Асеню Парвому и Асеню второму в Цариградски вестник, Раковски пише за историята на Паисий[50]. Но когато през 1859 г. Раковски съставя своята културна програма Показлец, в която изброява българските дейци, заслужаващи биография, той не включва Паисий, докато Софроний Врачански и Неофит Бозвели са споменати[51]. През 1863 г. Райко Жинзифов (вж. §7.9) очевидно смята Паисий за важен, тъй като го цитира в предговора.

Едва след специалното внимание, което Марин Дринов обръща на Паисий, монахът започва да се възприема като „този, който е започнал всичко“. През 1871 г. Марин Дринов, професор по славянска филология в Харковския университет в Украйна, пише портрет на Паисий в четвъртия брой на Периодическо списание на Българското книжовно дружество, който е озаглавен Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му. Това е било предхождано от Васил Друмев в предишни издания в писания за значението на историческата биография: Животописване. Значението на животописите. В петия брой Друмев добавя биографията на Софроний Врачански[52].

В първата статия от поредицата Друмев хвали Паисий с много думи:

Какъв език! Какъв чуден и дързовит език, особено в онези тежки времена! С такъв език е можал да говори само онзи, който е имал неизказана, небесна любов към своя злочест, но мил и драг народ. [… ] О, велик е бил отец Паисий![53] 

Марин Дринов е онзи, който предлага Паисий да се смята за основател на Възраждането. Дотогава за такива са смятани личности като Неофит Рилски, Васил Априлов и Юрий Венелин, които действат 60-70 години след Паисий. Авторитетът на Дринов гарантира, че това мнение е възприето от българите, а чрез неговия близък приятел, чешкия славист Константин Иречек[54], то става признато и извън България. От 1878 г. нататък консенсусът е, че началото на Възраждането е поставено от отец Паисий.

През ХХ в. социални историци като Боян Пенев[55] и Иван Д. Шишманов твърдят, че Паисий трябва да се разглежда само като представител на колективен процес на нарастващо съзнание. Въпреки това Паисий продължава да се радва на лична слава като икона в българското национално съзнание и почти всички истории на българското Възраждане започват с глава за Паисий. Ефрем Каранфилов се изразява по следния начин:

И все пак особен интерес събужда фактът, че Паисий е първият. Така сме свикнали да мислим за него. Той е родоначалник на нашето възраждане, на нашата историческа наука, на нашата литература[56].

§5.4 Хатт-и-шериф и реформите на Танзимата

През 1839 г. султан Абдулмеджид издава декрета Хатт-и-Шериф, с който поставя началото на големи реформи в Османската империя. Последвалият период е известен като Танзимат[57]. Самият декрет е много общ в някои части, но в него изрично се посочва, че ще се гарантира сигурността на поданиците на Османската империя, ще се регламентира данъчното облагане и системата за заплащане на войските. Това се отнася за всички народи, независимо от тяхната религия[58]. Създаден е Танзимат-съвет, който да следи за изпълнението на реформите, набелязани в указа. Член на този съвет е Стефан Богориди (вж. §4.2).

По-късно по време на Танзимата са провъзгласени нови реформи и в други области. Реформата в правосъдната система предвижда християните да получат същите права като мюсюлманите и да се забрани на пашите да конфискуват имущество или да изтезават по свое желание. Освен това провинциалната администрация трябва да бъде по-строго контролирана от столицата. Макар че повечето от реформите са изпълнени само частично или изобщо не са изпълнени, символичната стойност на Хатт-и-Шерифа е голяма.

През 1856 г. указът Хатт-и-Хумаюн обещава по-нататъшни реформи. В него се провъзгласява равенство за всички граждани на империята и се обявява реорганизация на милетите, която да отговаря на „прогреса и просвещението на времето…“[59].

§5.5 Църковният конфликт

Около 1850 г. основното средство на развиващата се българска национална идентичност е църковният конфликт. Реймон Детрез посочва, че още от самото начало той проявява много от чертите на масово движение, а следователно и на дейност от фаза С в класификацията на Хрох, целяща постигането на независимост чрез демократични реформи, преговори и дипломатически натиск[60].

Както беше отбелязано по-горе, още католическите интелектуалци от XVII в. (§2.6), а през XVIII в. и монасите от Рилския манастир, като Йосиф Брадати (§5.2), подчертават, че е право на хората да слушат църковните служби на своя език. Дълго време, до засилващата се централизация на православната църква и премахването на Охридската архиепископия през 1767 г., българите в Османската империя са имали това право.

Макар че Паисий Хилендарски (вж. §5.3) отбелязва още през 1762 г., че сърбите са по-добре от българите, защото имат национална църква, дискусията за църквата в българските земи е, в духа на Йосиф Брадати (вж. §5.2), изцяло свързана с назначаването на български свещеници в българските села, за да се избегнат езикови проблеми. През 40-те и 50-те години на XIX в. обаче вниманието се насочва към политическия въпрос за автономна българска църква. Основаването на католическия милет през 1831 г. и на гръцката национална автокефална църква през 1833 г. вероятно засилват българската кауза, показвайки, че политическата ситуация в Османската империя не е неизменна и че гръцкият език може да се разглежда като етнически, а не като социален признак.

Първите събития, които оформят църковния дебат, са призивите на чорбаджиите от Враца през 1824 г. да бъде свален корумпираният гръцки епископ Методий[61]. Второто събитие е през 1838 г., когато 16 български каази [окръзи] изразяват желанието си българинът Неофит Бозвели да бъде назначен за митрополит на Велико Търново. Патриархът пренебрегва това желание, назначава гръцки митрополит, а Бозвели става „протосингел“ (секретар). Междувременно се разгарят размирици. През 1839 г. българската общност в града става по-организирана с пристигането на Неофит Бозвели. Той се превръща в един от духовните водачи на общността, който ще играе важна роля в църковните дебати.

Неофит Бозвели (1785-1848) е монах от Хилендарския манастир на Атон, откъдето е известен и като Неофит Хилендарски. От манастира е изпратен в Свищов, където работи като учител и публикува редица образователни книги. През 1839 г., след като е назначен за протосингел на Велико Търново, вместо за митрополит, той заминава за Истанбул, за да подкрепи българската страна в църковния конфликт. През 1840 г. е заточен заради революционна дейност.

Другият водач на българската общност в Истанбул, Иларион Макариополски (1812–1875), също е монах в Хилендарския манастир. Той е получил образование в Арбанаси, Велико Търново, Атон, остров Андрос (където се присъединява към българското общество), в гимназията в Атина и в училището Куручешме в Истанбул. Това училище е най-доброто светско училище за православното население в Османската империя[62]. В училището е имало няколко български ученици, които са се организирали в „Македонско дружество“, в което е членувал и Макариополски, както и бъдещият революционер Раковски.

През 1844 г. Бозвели и Макариополски връчват на султана молба за построяване на българска църква в Истанбул. За това те са изгонени, Бозвели за втори път. Бозвели умира на Атон, а Макариополски се завръща в Истанбул през 1850 г., където една година по-късно става представител на атонските манастири в двора.

Най-влиятелният по това време българин, Стефан Богориди (вж. §4.2), остава първоначално настрана от конфликта, въпреки че поддържа контакти с Неофит Бозвели. През 1848 г. това се променя: докато патриархът все още се колебае дали да даде разрешение за построяването на българска църква в Истанбул, Богориди изпраща молба до султана, в която предлага собствената си къща в квартал Фенер като място за издигане на църквата. Тази намеса, както и продължаващата ангажираност на Богориди с църквата, вероятно са били решаващи. Веднага след като султанът се съгласява, през 1849 г. е построен малък „параклис“, посветен на Свети Стефан в чест на дарителя. От този момент нататък българите в Истанбул имат свой собствен религиозен и културен център, където могат не само да извършват богослужения на български език, но и да обсъждат църковни въпроси и политиката като цяло.

Ситуацията се променя след издаването на декрета Хатт-и Хумаюн от 1856 г., който потвърждава и разширява реформите, издадени с Хатт-и-Шериф от 1836 г. Този декрет има за цел да се справи с дискриминацията между мюсюлмани и християни, но българите го интерпретират като релевантен за собствените им отношения с гърците в рамките на православния милет. Тогава българите започват изрично да искат национална църква с отделна църковна йерархия. Патриархът, както се и очаква, отказва. Показателно е, че по време на великденската служба през 1860 г. Иларион Макариополски, който през 1858 г. е назначен за епископ, отговарящ за българската църква, пропуска името на патриарха в своята великденска лития. По този начин той отрича властта на патриарха над общността. Това събитие, известно като Български Великден, ще има решаващи последици: то довежда до дълъг период на размирици, в който са проведени редица църковни събори без ясни резултати, които приключват едва когато на 28 февруари 1870 г. султанът се намесва и признава Българската екзархия, състояща се от петнадесет епархии. Както ще видим, решението на султана е силно повлияно от руската дипломация. Българската църква е първата национална институция за българите и като такава имала голяма символична стойност.

§5.6 Дипломация в двора на султана

Както беше разгледано по-горе (в §3.1), най-авторитетната фигура в Османската империя, султанът, не е бил склонен да дава свободи на националните групи в началото на XIX в., тъй като се е смятало, че това ще подкопае системата на управление на милета. В хода на века обаче настъпва промяна в тази позиция в резултат на гръцката война за независимост, упадъка на османската власт като цяло и отслабването на централното управление в частност. С постепенното рухване на османския режим се засилва влиянието на чуждестранната дипломация, което значително подпомага българите в постигането на техните цели.

Един от хората, които оказват влияние върху османския двор в полза на българите, е руският дипломат граф Николай Павлович Игнатиев (1832-1908), син на капитан, подкрепил цар Николай по време на въстанието на декабристите през 1825 г. Имайки за кръстник царя, Игнатиев е изгряваща звезда в двора, преговаря за интересите на Русия след поражението в Кримската война и на 26-годишна възраст става генерал[63]. След забележителен успех като дипломат в Китай[64], той става адютант на царя.

През 1864 г. Игнатиев става специален пратеник и пълномощен министър в руското посолство в Истанбул, където през 1867 г. става посланик. Той прави добро впечатление както на османския двор, така и на останалите европейски дипломати в града, не само заради таланта си на дипломат, но и заради умението си да говори на турски език с османските държавници и султана. Игнатиев е изучавал турски език през четирите години, през които е бил в Пекин. Това го прави единственият дипломат в Истанбул, който води преговори с Портата, правителството на султана, без преводач.

Игнатиев изиграва важна роля в откъсването на българската църква от православната патриаршия, което го поставя в противоречие с патриарха. Той изиграва решаваща роля и в заключителните етапи на борбата на България за независимост. Твърди се, че когато през април 1876 г. избухва последното въстание, Игнатиев убеждава султана, че става дума само за стачка на няколко железопътни служители и че не си струва да се намесва с военни действия. Това забавяне от страна на султана дава на въстанието време да набере скорост.

Заключения

След дълъг период на относителна стабилност, през XIX век Османската империя променя драстично характера си. Гръцката революция, както и основаването на национална гръцка църква, дава на българите пример как може да се извоюва национална държава. Националността, вместо религията, се превръща в разграничителен критерий, както това става в края на XVIII в. в Западна Европа.

Тази идея се разпространява сред българите и засилва желанието им за собствени национални институции. В практическото осъществяване на това желание те все повече са подкрепяни от руската дипломация.

Българските национални идеи за първи път намират израз в църковния конфликт. При отсъствието на светска публична сфера религиозната сфера е първата публична трибуна, на която българските национално ориентирани интелектуалци обединяват усилията си. Първоначално те са предимно монаси и свещеници. По-късно българите се организират все повече в светска публична сфера, формирана от дружества, светски училища, периодичен печат и др. Този процес е описан в следващата глава.

 

[1] John R. Lampe, & Marvin R. Jackson, Balkan economic history, 1550-1950. From imperial borderlands to developing nations [Икономическа история на Балканите, 1550-1950 г. От имперските граници до развиващи се страни] (Bloomington: Indiana university press, 1982), 140.

[2] Тончо Жечев. Българският великден или страстите български  (София, изд. „Народна младеж“, 1975), 7.

[3] Майнингер, Формирането, 10.

[4] Иван Тютюнджиев, Иван Лазаров, Пламен Павлов, Петко Ст.Петков, Милко Палангурски и Лора Дончева, Кратка стопанска история на България (Велико Търново: Издателска къща Faber, 1996), 95.

[5] Shaw, Empire, 157.

[6] Stanford J. Shaw, Ezel Kural Shaw. Reform, revolution and republic; the rise of modern Turkey 1808-1975 [Реформа, революция и република; възходът на съвременна Турция 1808-1975 г.] (Cambridge: Cambridge University Press, 1977) [History of The Ottoman Empire and modern Turkey, II], 20-22.

[7] Crampton, Bulgarian society, 188.

[8] Тютюнджиев, Иван, Кратка стопанска история, 98.

[9] Lampe, Balkan economic history, 145.

[10] Тодев, Кой кой е, 69.

[11] Marta Bur, „Die Städte am Unterlauf der Donau im internationalen Handel (18.-19. Jh.)“ [Градовете по долното течение на Дунав в международната търговия (ХѴІІІ-ХІХ в.)], Bulgarian historical review #4 (1987): 55.

[12] Crampton, “Bulgarian society”, 14.

[13] Ангелов, Българската народност, Angelov, 235.

[14] Десислава Лилова обаче обръща внимание на факта, че Рилският манастир или потенциалният национален светец Иван Рилски не успяват да се превърнат в български национални символи във Възраждане заради тесните връзки с Патриаршията. Лилова, Възрожденските значения, 35.

[15] Пак там, 231.

[16] Боню Ст.Ангелов, Съвременци на Паисий (София: БАН, 1963), 27.

[17] Тодоров, Българско възраждане XVIII, 102.

[18] Димитров, Страшимир (1980). История на Габрово (София: Издателство на Отечествения фронт). [433 ], 79.

[19] Виктор Григорович. Очерк за пътешествие по европейска Турция 1844-1845 (София: БАН, 1978 [на руски език, взето от второ издание 1877 Москва]), 129.

[20] В православната йерархия проигуменът е монах, който е един чин под игумена.

[21] Wytrzens, „Die Bedeutung“, 125.

[22] Самият Паисий не дава заглавие на творбата си. Вижте факсимилето на оригинала: Паисий Хилендарски. История Славяноболгарская 1762. Зографска чернова (София, Наука и изкуство, 1989), 1a.

[23] Прието е православните монаси да приемат монашеско име, което започва със същата буква като тяхното християнско име.

[24] Паисий Хилендарски. История славяноболгарска (ред. Н. Аретов, Велико Търново: Слово, 1999 [1762/1871]), 6.

[25] Mackridge, “The Greek intelligentsia”, 75.

[26] Димитър Цанев. Българската историческа книжнина през Възраждането. XVIII-първата половина на XIX век (София: Наука и изкуство, 1989), 47.

[27] Пак там, 48.

[28] През 1719 г. тя е преведена от полски на руски език като Чезар Бароний Деяния церковная и гражданская.

[29] Тя е преведена на руски език под заглавие Книга историография от Феофан Прокопович, архиепископ на Новгород и издадена в Санкт Петербург през 1722 г., вж. също Дерменджев, „Българският герб“, 63.

[30] Цанев. Българската историческа книжнина, 49.

[31] Хилендарски, Паисий (1989). История Славяноболгарска 1762. Зографска чернова (Софя: Наука и изкуство), 8a. Последната теза не присъства в трудовете на Барони и Орбини. Ангелов, Българската народност, 245, предполага, че Паисий е взел това от хрониката на Нестор, или Повест временних лет (Сказание за отминали години), но в тази хроника не се споменава за Мохос. В Библията Мешех (на гръцки Мосох) се споменава като пети син на Яфет.

[32] Хилендарски, История, 59а.

[33] Пашалис Китромилидис предполага, че Паисий не проявява враждебност към гърците в това отношение, както е традиционното българско схващане, а че призовава българите да следват примера на гърците. Китромилидис, „Православна култура“, 139.

[34] Хилендарски, История, 59b.

[35] Хиленадрски/Аретов, История, 90. Този пасаж не е включен в оригинала на Паисий, било защото оригиналът не е пълен, било защото е по-късна добавка.

[36] Ангелов, Българската народност, 250.

[37] Ангелов, Българската народност, 254.

[38] През 1906 г. Йордан Иванов атакува това заключение в дълга дискусия. Райков, Божидар (1989 [1762]).

[39] Хилендарски/Аретов, История, 7.

[40] Тодоров, Българско Възараждане XVIII, 149.

[41] Боян Пенев. Българска литература през първата половина на XVII и XVIII век (3 тома; София: Министерство на народното просвещение, 1932). [История на българската литература, II], 304.

[42] Пенев. Българска литература през първата половина на XVII и XVIII век, 318. Пълното заглавие е Царственик или история болгарская, която учи от где са болгаре произлизли, како са кралевствовали, како са царствовали и како царство свое погубили и под иго попаднали, из Мавробира Латинскаго, Барония, Ионна Зонарис, Буефира Французскаго, Теофано Греческаго, светаго Евтимия Терновскаго, светаго Димитрия Ровстовскаго и других летописцев собрана „Царска книга или българска история, в която се разказва за това, откъде са дошли българите, как са били крале, как са били царе и как са загубили царството си и са паднали под иго, събрана от латинските Мавробира, Барония, Йоанна Зонари, Французина Буефира, Теофана Грека, свети Евтимий Търновски, свети Димитрий Ростовски и други летописци“.

[43] Пенев. Българска литература през първата половина на XVII и XVIII век, 319

[44] Пак там, 318.

[45] Михаил Арнаудов, Паисий Хилендарски. Личност, дело, епоха (второ издание с допълнения; София: Наука и изкуство, 1972 [1962]), 9.

[46] Аретов, Българското Възраждане, 62.

[47] Любословие, 1844, 28-29.

[48] Виктор И. Григорович, Статьи, касающиеся славянского языка (Казан, 1852), 52, цит. По Ангелов, В зората, 65.

[49] Ангелов, В зората, 72.

[50] Пак там.

[51] Арнаудов, Паисий Хилендарски, 12.

[52] Пак там, 5.

[53] Пак там, 6-7.

[54] Jireček, Geschichte, 519.

[55] Пенев, Боян (1910). „Паисий Хилендарски. Историко-литературна студия“, Периодическо издание на българското книжовно дружество, XXII #LXXI: issue 9-10.

[56] Каранфилов, Ефрем (1973). Българи (София: Народна младеж). IV, 7.

[57] За повече информация относно периода на Танзимата виж Shaw, Reform, 55 и сл.

[58] L.S. Stavrianos. The Balkans since 1453 (London: Hurst & Company, 2000 [1958]), 316.

[59] Stavrianos, The Balkans, 386.

[60] Реймон Детрез (2004). „Българското национално движение в светлината на анализа на Мирослав Хрох за националното възраждане в Европа“, публикувано на http://cf.hum.uva.nl/natlearn/Balkan/athens_detrez.html). (публикувана в „Либерален преглед, 1.9.2013).

[61] Иван Лазаров, „Борба за независима българска църква“, в Кратка история на българския народ, изд. М. Босева (Софиа: Просвета, 1993), 137.

[62] Майнингер, Формирането, 184.

[63] N.C. Balsem, „Nikolaas Paulowitsch Ignatjew“, в Mannen van betekenis in onze dagen, изд. N.C. Balsem (Haarlem: H.D. Tjeenk Willink, 1878), 237.

[64] През 1858 г. той изиграва лоша шега на лидерите на английската и френската армия, които се сражават срещу Китай, когато като дипломат в двора на китайския император ги предупреждава да не тръгват срещу Пекин, защото ги очаква огромна китайска армия. Всъщност вече не е имало такава организирана китайска армия. Когато европейските войски се изтеглят, Игнатиев подписва с китайския император договора от Айгун, с който Амурската област се предава на Русия, за да се подчертае приятелството между двете страни. През 1860 г. Игнатиев успява да убеди китайския император отново да отстъпи част от земята си на Русия, този път парче, голямо колкото Франция, включващо 160 мили брегова линия и три добри пристанища, което на практика дава на Русия контрол над всички китайски и японски води.

 

Pin It
Жанет Сампимон
Жанет Сампимон е холандска историчка и българистка. Работи в Института за култура и история към Амстердамския университет. Основният й труд „Ставането на българщината“ (Becoming Bulgarian) защитава идеята за предимно културното, а не толкова революционно, съдържание на българското Възраждане.

Посетители

168

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 1 ден
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 2 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 2 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 1 седмица
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици