От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 2021 03 Wreme Razdelno 

 

В продължение на близо пет века България е владяна от Османската империя и едва в края на 19-и век отхвърля властта на султана. В българската историография открай време се набляга твърде много на турските жестокости – повече, отколкото реалните факти предполагат. Тази тенденция е екстремно засилена по времето на комунизма, най-вече в литературата. Антон Дончев (1930), един от лансираните от това време автори, през 1964 г. публикува роман, в който централно място заема ислямисткият меч. „Време разделно“ разказва за (оспорваната от мнозина историци) насилствена ислямизация в Родопите и героичната българска съпротива срещу нея. Сред идиличните планински пейзажи се лее наистина твърде много кръв.

Мога да посоча редица достойни литературни произведения, в които България да бъде представена като съвременна европейска страна, а не като страна на хора, страдащи от исторически комплекси. И още по-лошо – от индивиди, които да генерират омраза.

Излишно е да питам защо са похарчени толкова пари на българския данъкоплатец.

Няма да питам и защо изобщо е това усилие да се преведе на повече от 30 езика един роман, който очевидно е посрещнат не така възторжено, както „у дома“, нито дали Антон Дончев или приемът на неговия роман в Европа са важни за „националното ни самочувствие“, нито дали романът е посредствен или е „безспорен шедьовър“.

Тук ще се спра предимно на контекста на създаването на „Време разделно“, на задачата, която този роман е трябвало да изпълни, и доколко успешно е изпълнена тя.


Small Ad GF 1

Отговорът на въпроса дали феноменът „Време разделно“ продължава да изпълнява своята роля в България и днес, над 50 години след написването му, и дали отношенията интелектуалец – власт са се променили през последните години, ще оставя на читателите му.

Всъщност всичките преводи, както и многобройните издания на този роман у нас са осъществени с финансовата подкрепа на българската държава, т.е. включително с парите на тези нейни данъкоплатци, които се определят като етнически турци.

Нека да разгърнем страниците на „Време разделно“ и да видим как са характеризирани част от хората, с чиито пари „Време разделно“ шества по света и у нас: „Те (вдовиците и децата – б. м.) бяха застигнати от турските орди и подложени на най-мръсни деяния, които може да извърши само турчин. Тия мръсни дела не мога да опиша – челюстите ми се схващат.“

Има и още: „Турците побесняха. Казвам турци, но това бяха зверове от десет народа и сто породи.“

Именно с този роман България кандидатства и за Нобелова награда за литература, а тя, както е известно, се връчва на писател, създал „най-забележително произведение с висши идеали“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Време разделно“ е действително „забележително“ произведение, иначе не бих се занимавал с него. В голяма степен именно благодарение на него мнозинството от днешните българи са убедени, че през XVII век в Родопите е била извършена масова насилствена ислямизация и никакви факти, доказателства и сериозни исторически изследвания (каквито вече има предостатъчно) не са в състояние да ги убедят в противното. Интересно би било да се проучи и дали романът евентуално не подхранва съзнателна или подсъзнателна етническа омраза, но това е работа на съответни научни изследвания.

Романът обаче е забележителен и с друго – той е написан по поръчка на Съюза на българските писатели (СБП), който пък от своя страна беше подчинен на БКП.

Както споделя академик Дончев, поръчката на СБП през 1963 г. не била отправена към него, а към Стефан Дичев, който категорично отказал да напише такъв роман. След това СБП се обърнал към Андрей Гуляшки, но и той отказал. Питали и други, но никой не пожелал. В последния момент обаче честта на СБП пред Партията е спасена от доброволеца Дончев, който успява да напише роман от 416 страници за 45 дни – рекорд, достоен за Гинес. Както сам авторът разказа – предварителното проучване на терена и историческите източници му отнели има-няма две седмици, защото за 15 дни и „само“ срещу 75 лева командировъчни обиколил Родопите, където никога преди не бил стъпвал. После се усамотил на Пампорово и написал, както твърдят някои, „най-добрия български исторически роман“. Ако това е така, толкова по-зле за българския исторически роман. Но това е по-малката беда.

Второто условие, на което предложеният от България за Нобелова награда роман очевидно отговаря, са „висшите идеали“. Да припомним за какви идеали е ставало дума през 1963 г. и изобщо как се калява… пардон, как се възпитава населението във вярност към комунистическите идеали, които тогава безспорно са били „висши“.

В продължение на половин век комунистическата власт контролира не само територията на държавата чрез своите строго охранявани граници и варди пиле да не прехвръкне (не толкова отвън-навътре, колкото отвътре-навън), но контролира и духовното пространство, мисленето и знанието. В продължение на половин век поколения българи нямаха право да получават друга информация и други знания, освен предлаганите от Партията. Да се слуша западна музика и да се четат западни книги никак не беше здравословно – за такава дързост мнозина са пращани на активен отдих в Ловеч, Белене и на други места. Чуждите радиостанции са, разбира се, вражески, слушането им – сериозно престъпление, а внасянето дори на безобидни лъскави списания – империалистическа пропаганда. Националната литература тогава е разделена на прогресивни (разрешени) и реакционни (забранени) автори. От своя страна, сред произведенията на разрешените автори има и забранени. Изкуството, особено киното, подлежи на строга цензура. Учениците не бяха обучавани да мислят самостоятелно или, не дай, Боже, да търсят източници на информация. Бяха учени да наизустяват готови отговори и непоклатими „истини“. Нестандартното мислене е заплаха, отлични оценки получават тези, които папагалски повтарят официалните клишета.

Контролът на миналото, историята и колективната памет е жизнено важен за контрола на настоящето и оттам на бъдещето, затова Партията грижливо си отглежда цяла армия псевдоинтелектуалци – послушни, изпълнителни и винаги готови да изпълнят партийните заръки. По поръчка се създават стотици „произведения“ – исторически и съвременни романи, повести и разкази, пишат се стихове, правят се филми, дори „научни изследвания“. „Творците“ са добре платени – с привилегии, научни титли, тлъсти хонорари и командировки, включително и задгранични. Както се вижда – и до днес.

След като насилствената колективизация и измислената социкономика претърпяват пълен икономически крах още през 50-те години, комунистическата номенклатура се изсулва от отеснялата кожа на пролетарския интернационализъм и жизнерадостно навлича народната носия. Ражда се националпопулисткият кич.

Новоизлюпеният правешки радетел на „българщината“ се вълнува от демографския проблем и Партията поема курс към преименуването на помаците и ромите и сключване на спогодби за изселване на част от живеещите в България турци.

Още в края на 1956 г., малко след Априлския пленум, Политбюро на ЦК на БКП взема решение, в което е записано: „Въпросът за националното осъзнаване на българите, изповядващи мохамеданска религия, за тяхното политическо и културно издигане се поставя като една общодържавна и извънредно важна задача.“

Към Академията на науките (БАН) се отправя призив да продължи своите изследвания в Родопите и да докаже „същинския български“ произход на помаците:

Изследването на историческото минало на българските мюсюлмани в Родопите, Ловешкия район и в други части на страната трябва да продължи, за да се направят нови разкрития на историческата истина за резултатите от асимилационната политика на турските поробители, за масовите и индивидуални преминавания към исляма.

Рецептата е изпитана и работи добре. Описана е от Джордж Оруел в „1984“: „А някъде – неизвестно къде – беше мозъчният тръст, съгласуващ усилията на всички и определящ политиката, която налагаше именно този фрагмент от миналото да бъде съхранен, друг да бъде фалшифициран, трети – напълно заличен.“

Целта на занятието също е известна: „Който контролира настоящето, контролира миналото, а който контролира миналото, контролира бъдещето“.

Но да се върнем към времето на поръчката: патриотичното им възпитание.

За целите на „приобщаването“ на помаците и особено за необходимото от страна на останалите български граждани одобрение към замисленото от властта поредно преименуване не помагат само „научните“ изследвания. Необходим е „исторически“ и „патриотичен“ роман.

Антон Дончев, неизвестен тогава писател, днес академик, предлага услугите си на изпадналия в затруднено положение СБП. Така се ражда „Време разделно“ – написан през есента на 1963. Преименуването в Гоцеделчевския район е през 1964, когато излиза и романът.

До 1976 г. преименуването на българите мюсюлмани е завършено „успешно“ – с десетки жертви – има убити, има и хора, които се самоубиват. Останалите са като попарени за цял живот. Процесът на асимилация продължава – през декември 1984 г. идва ред и на живеещите в България турци.

Взето е решение да се екранизира „Време разделно“.

ЦК на БКП решава, че за целите на пропагандата трябва да се използва киното и дава поръчка на „Българска кинематография“ да екранизира „Време разделно“.

Впрочем киноавантюрата „Време разделно“ е белег за дилетантството на тогавашните политици – те са си внушавали, че един игрален филм има мощта да съгради в чужбина положително обществено мнение по отношение на грандиозното престъпление, наречено „възродителен процес“.

Не са малко онези, които отказват да екранизиран филма, но Людмил Стайков приема. Отпускат се над 13 млн. долара и поръчковият филм, направен по поръчковия роман, е озвучен с „Долби“, заснет е на лента „Кодак“ и е пригоден за широк екран… Проф. Ивайло Знеполски твърди, че филмът „възвисява към културфилософско разсъждение“, че „говори на езика на народната идеология – кръв, чест, отмъщение…“ и заключава: „Резултатът си струва разноските“. Хвалебствена рецензия пише и Вера Найденова.

Как са се чувствали насилените да сменят своите имена, имената на родителите си и на децата си наши съграждани това не е въпрос, който занимава мнозинството от „чистите“ българи – дори и днес.

Многократно употребената с нехудожествени цели книга се смята за шедьовър, а историческата истина в нея – за непоклатима, въпреки че сериозни исторически изследвания доказват, че не е имало масова насилствена ислямизация в българските земи по време на османското владичество.

Пропагандата успява, отровата ѝ прониква в душите ни и днес. Питам се, кой има полза от това?

 

(Първоначална публикация във Фейсбук)

 

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...