1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It
ЗА РАЗЛИЧИЕТО В БЪЛГАРИЯ ДНЕС

Твоите деца не са твои деца. Те идват чрез теб, но не от теб, и макар, че са при теб, не ти принадлежат. Ти можеш да ги дариш с твоята любов, но не и с твоите мисли, тъй като те имат собствени. Ти можеш да дадеш дом на  тялото им, но не и на душата им, тъй като тя живее в къщата  на утрешния ден, която ти не можеш да посетиш дори и в  сънищата си. Ти можеш да им предадеш своя опит, но не за да заприличат на теб.

Из „Пророкът“, Халил Джубран


Социален работник съм. Освен майка. Освен единствен родител. Освен родител на специално дете. Или дете с увреждане – въпрос на терминология или различна гледна точка. И не това е причината да напиша тези редове. Всеки ден четем ужасяващи истории за деца, нещо потръпва в нас, но само докато отгърнем следващата страница. Докато свърши последното излъчване на „Великолепната шесторка“, докато не „избухне“ следващата новина за някое друго Могилино. Без да подозираме дори, че то, Могилино, е в самите нас, в душите ни, но по-добре ни е да не говорим за него.

Когато най-после чухме нещо неабсурдно за Могилино – решението да бъде закрито и децата преместени в защитени жилища, в един русенски квартал започва подписка срещу изграждането на такива при тях. Местните жители коментирали, че ежедневното присъствие в центъра на квартала на „недъгави деца“ ще бъде неприятна гледка, а майките на „нормалните“ деца от близката детска градина били притеснени как да обясняват на рожбите си вида на ония, различните. Най-вероятно същите тези майки са изпратили не един есемес за благотворителната акция за Могилино. И си позволявам да попитам – „различните“ деца ли са различни или ние сме такива?

Сред нормативите, касаещи децата и тяхната закрила, пазя началните редове на една статия „Болката е еднаква когато се ражда дете. Без значение каква е майката...“ Често ги цитирам в разговор с родители. И ако преди 10 години, когато мои близки емигрираха в Испания, за да осигурят нормална среда на своя двегодишен син с Даун (у нас любезно им бяха предложили да го оставят в дом, за  да го осиновят чужденци!!), не попитах гласно – ние ли сме различни или различните деца. Днес питам.

Питам, защото срещнах друга майка, получила безплатния „човешки“, а не лекарски съвет – да даде новороденото си с Даун дете за осиновяване. За да бъде то по-добре извън България.  Питам, защото през есента мило и любезно в един от центровете за детско здраве в София, наша видна детска психоневроложка ме посъветва да намеря път било към  Англия, било към друга европейска държава – и да отведа там дъщеря си. Не че била безнадежден случай, просто у нас нямало толерантност и разбиране за  различните деца… Индулгенция за чиста съвест или реалност?

Обвинението е път за никъде.

Може би корените на неприемането идват от традиционните културно-исторически нагласи на българина да отхвърля различните. Нашенска си е поговорката – „С белязан човек на път не тръгвай, другар не ставай, ортак не бивай!“ Векове културата ни се е развивала като „култура на оцеляването“, формирали са се духовни и поведенчески модели, които живеят и в днешния ни ден, в 21-я ни век.. Дете с увреждане у нас най-често е разбирано като „злочеста съдба“, като лична трагедия на родителя, а не като обществена отговорност. В едно от писмата си приятелката ми от Испания пише „…не можеш да си представиш, тук дори не се сещам, че синът ми е с Даун. Когато не говореше още добре испански, дори най-случайни минувачи по улицата биха му помогнали, да не говоря за учителите и училището, за родителите на другите деца… Тук той е приет за равен и нищо не го прави по-малко ценен“. И как да не попитам – ние, възрастните, ли сме различни у нас или децата ни, различните?

С течение на времето разбрах, че аз съм това, което съм, благодарение на моята „различна“ дъщеря. Минахме през много лекарски кабинети, през тестове и изследвания, през сантиментална жалост и отричане на проблема, през категоричното „Няма точна диагноза, не търсете невъзможното“. Лекарствената терапия на един специалист се отхвърляше от всеки следващ, а погледите се плъзваха встрани. Всъщност тя, моята десетгодишна дъщеря, ме „преведе“ през комплексите за вина, през чувството за срам, през горчивите мисли, че всичко е обречено… И сега продължава да ме учи безусловно да приемам случващото се. Изобщо не е лесно. Проблем и мой, и наш, на родителите е, че искаме децата ни да са стандартни. Да са като другите. Да се побират в нашите рамки за добро поведение, за социален успех. Да могат да четат като другите, да смятат като другите. Да изпълнят очакванията ни. А те просто имат нужда да ги приемаме.

Обвинението е път за никъде. Не обвинявам. Питам. Питам кога – въпреки създадените ресурсни центрове за осигуряване на интегрирано обучение, въпреки програмите за социална адаптация и интеграция, въпреки многото изследвания и проекти, въпреки предизборните обещания за по-добро утре на всички деца – кога няма да има родител, хванат натясно в капана на дочутата реплика в училищния коридор „Защо не си стоят тия в помощните училища?... и без това не им трябва образование.“ Кога родителят на дете с увреждане, на дете, което е „различно“ няма да посегне да го изостави или да го пребие от бой, само защото не знае как да си помогне, не намира покой от мисълта – какво ще стане утре с моето дете тук.

Започнах с Халил Джубран. Искам да оставя отворени моите въпроси, но искам и на всички като мен да преразкажа историйката, която все разказвам на дъщеря ми: „Едно малко слонче в зоопарка било розово, толкова розово сред сивите слончета, че всички му се смеели. Не му било добре и все стояло настрани... Докато заспало една вечер под голям храст. Събудил го шум от тичане и чуло разтревожените гласове на пазачите, които го търсели под дърво и камък. Станало му хубаво, че го търсят. И тогава един от пазачите видял розовото сияние в полумрака и го намерил. ‚Ето къде си било! Толкова те търсихме! Добре, че си такова розовичко, иначе как щяхме да те намерим!‘ И тогава малкото слонче разбрало, че има моменти, когато е важно да си различен, да се отличаваш от другите!“

Все още моето дете не е разбрало приказката. Имам вярата, че ще я разбере някога... А ние, които не сме разбрали – у нас ли е различието или в „различните“ деца...

Pin It
Албена Прокопиева
Албена Прокопиева е завършила българска филология, а после социални дейности. В момента  тя работи като социален работник в България, където, по собствените ѝ думи, „е моето място“.  
Други статии от този автор

Посетители

42

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 1 ден
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 седмица
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 3 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 3 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 4 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 4 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... преди 4 седмици
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Практиката в това... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... Петък, 23 Октомври 2020
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... Сряда, 21 Октомври 2020
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... Вторник, 20 Октомври 2020
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... Понеделник, 19 Октомври 2020