Журналисти от всички краища на България споделят своите истории, свързани с бежанците и езика на омразата
© за всички фотографии: Марица Колчева
„Езикът на омразата: степени на толерантност“ беше темата, която провокира проекта „Непознатият друг“ и която събра журналисти от всички краища на България в Непознатото пространство на 23 октомври 2015 година. Те споделиха истории за отношенията българи-бежанци, останали само на регионално ниво. Оказа се, че всичко онова, което филтърът на централните новини не е допуснал, често е по-важно, защото засяга пряко всички нас и ни дава възможност да се разберем и да живеем заедно много по-добре, отколкото поредната „разтърсваща новина“, пооформена с „шок“ и „ужас“ за разкош. Срещата беше обявена като уъркшоп, но се превърна в събиране на съмишленици, които са на път да изградят своеобразна журналистическа мрежа, схващаща като най-важни за професията информацията и истината, а не конюнктурата и рейтинга. Ето някои от хората, с които се срещнахме[1]:
Ани Турлакова, журналист в ТВ Стара Загора, кореспондент на Нова телевизия
В началото на 2015 година се запознах със семейство сирийски бежанци, които бяха получили хуманитарен статут. Идваха от Харманли и разказаха потресаващи неща. Бяха тръгнали в сравнително добро благосъстояние от Сирия, но трафикантите и хората около лагера в Харманли са ги оставили почти на нула. Озоваха се в Стара Загора благодарение на групата „Приятели на бежанците“, която в града работи много активно. Не бих казала, че нагласите в Стара Загора към тези хора са положителни. Когато снимахме сирийското семейство, техните съседи в блока ми казаха: „Е, вие защо идвате сега да ги правите герои?!“. А те реагират така, защото не знаят какви са – били мръсни, не били ваксинирани, можело да плъзне зараза… И нека да си признаем – медиите сме виновни за тези нагласи. Истината е, че медиите започнаха да показват репортажи за това, че ще плъзнат зарази в България. Обикновеният човек, съсед, няма да се сети за това.
Когато репортажът за сирийското семейство излезе в местната телевизия през януари (2015, бел. ред.), Нова телевизия не го излъчи. Репортажът беше: ето това се е случило на тези хора, избягали са от война, минали са през тази граница, газили са с двете си деца в снега, отишли са в Харманли, там са им обрали парите, добри хора им помагат в Стара Загора, те искат да се установят в България, дайте да им намерим работа. А бащата е готвач по професия, говори английски и френски – защо да не си намери работа? Не можехме да намерим и училище за децата. Говорих с няколко директори, те казват „Ами не знам… Ами Държавната агенция за бежанците…“ Държавната агенция за бежанците спи, естествено, включително и Агенцията за закрила на детето.
През училища и институции успя да мине една изложба на ЮНЕСКО със снимки на деца от бежански лагери в България. За мен беше важно да видя реакцията на местните деца. Когато им се обясни, че това са други деца, но те са в неизгодна ситуация, тяхната реакция беше: „Ами дайте да им помогнем!“. Това е реакцията на децата – за съжаление, тя се губи някъде в порастването… Желанието ми е да реагираме на езика на омразата. Не само да не го ползваме, но и да реагираме на него. Нека да направим материали за това, че има сайтове, които всяват паника и страх. В крайна сметка това е наказуемо. Прокуратурата би могла да се самосезира.
Цветан Тодоров, Ловеч
главен редактор на NEWS глас – седмичник, онлайн издание и блог
Темата за бежанците дойде във вестника с въпроси на читатели, които се бяха объркали – не знаят какво е бежанец, имигрант, мигрант и постоянно ме питаха дори по телефона. Оттам се наложи да обясняваме на тези читатели за какво става дума. А3 поддържам проевропейска линия, винаги съм защитавал тези основни ценности и смятам, че основният критерий при отразяване е законността. Много е важно, когато попаднеш на случай, да знаеш доколко е законно и доколко – не. И ако моралът се различава от закона, да го посочиш.
Относно темите, които се повдигнаха3а речта на омразата: нашата общност по принцип се саморегулира. Хубаво е, когато колега навлезе много смело в тази област, да му се даде знак, че това не е редно. Например как може да излезеш и да кажеш: „Циганизирахме Ловеч!“ Циганите са малцинство в града. Ще дам друг пример: излиза кметът на Ловеч в „Панорама“ и казва, че въпросът в града е решен: „Ние казваме Не! на бежанците, няма да допуснем бежанец в града“. Но кога е поставен този въпрос, кога градът го е решил? Не е имало обществено обсъждане, но кметът излиза и го казва. А3 не съм съгласен с това. Това не е точно реч на омразата, но внушението, което ми оставя, е точно такова.
Вилдан Байрямова, Кърджали
кореспондент на Информационна агенция БГНЕС
През септември (2015 г., бел. ред.) ходих няколко пъти до Одрин. Там на три пункта имаше бежански лагери. Бях потресена от това, което видях: под открито небе имаше бебе на три месеца; във възможно най-малките палатчици се побираха по пет-седем души. Охраняваха ги полиция и жандармерия. Не знам дали заради камерата, но охранителите се държаха изключително човешки. Един полицай грабна бебето на една сирийка, гушна го и каза: „Аз имам такова вкъщи, но заради вас не мога да го виждам често“.
Имаше огромно напрежение, когато от най-големия лагер, намиращ се в нивите покрай магистралата във вътрешността на страната, тръгнаха около 600-700 души. Те бяха решили, че ще стигнат до границата. Не искаха да минат през България. Тяхната цел беше Гърция и от там да се прехвърлят към Германия. Една голяма част от бежанците, с които разговарях, бяха опитали да започнат работа, но негодуваха, защото пазарът на труда в Турция се подиграва с тях. Те са готови да работят възможно най-черната работа, но им се плащат жълти стотинки. Всъщност идеята им да потеглят за Европа е, че там, дори да работят черната работа, ще получават нещо по-достойно, за да могат да живеят. Друг е въпросът, че турската държава полага страшни усилия, правят се специални училища за децата на бежанците и мигрантите. Но има напрежение и в турското общество, защото евтината работна ръка подбива заетостта на местните хора.
По-сложно е обаче в България, защото тук мненията са наистина жестоко поляризирани. Няма я златната среда. Малко са хората, които биха могли да прегърнат бежанец, да прегърнат дете на бежанец. Всички си даваме сметка, че като най-бедната европейска държава ние не сме в състояние да поемем голям брой бежанци и да ги издържаме. Но поне за малкото, които са тук или тепърва ще дойдат, трябва да направим така, че да внушим на нашите читатели, че бежанецът не ни е враг. Той е човек като нас – иска да работи, да се храни, да си гледа децата, да бъде един от нас.
Христо Русев, Свиленград
фотограф
Следя конфликта с бежанците от 2013 година, когато бяха първите им стъпки в България. Имам наблюдения най-вече от лагера в Пъстрогор, но съм снимал и в Любимец и Харманли. Хората не приемаха бежанците, не ги приемат и сега. Тези хора, когато имат интерес, застават зад някаква маска, че приемат бежанци, но гледат на тях като на подвижни касички – кой за трафикантски услуги, кой за таксиджийски, кой за интернет услуги. Имай хора от града, които срещу съответната сума се съгласяват да станат попечители на деца бежанци, които са на почти 17 години и им остава малко до пълнолетие. И досега не съм видял цялостен материал за икономическата страна на бежанската вълна.
В момента в лагера в Свиленград почти няма хора или е наполовина запълнен. В Пъстрогор има около 150 души при капацитет 300. Преди, когато лагерът беше пълен, имаше много хора, които ходеха до града. Тогава един сириец отвори дюнерджийница в Свиленград. Него доста го уважават. Уважават тези, които са се интегрирали и са успели да преборят системата. Има и няколко семейства, които си купиха жилища.
Сериозен проблем обаче е, че се появиха много сайтове през това време, кои то започнаха да създават огромно напрежение сред хората, понеже всеки втори стана журналист и фоторепортер. Наскоро бяха обявили, че терористи от „Ислямска държава“ са окупирали наше погранично село. Това са нереални неща, но хората им вярват и започват да мразят бежанците – смятат, че трябва да има „трепане“.
Уъркшоп „Езикът на омразата: степени на толерантност“.
София, октомври 2015 година
Препубликува се от „Непознатият друг“,
Фондация Фотофабрика, София 2016, стр. 68-73
[1] Всички изказвания от уъркшопа „Езикът на омразата: степени на толерантност“ може да прочетете в дневника на проекта на www.nepoznatiatdrug.org
