Дискусии - България

1 1 1 1 1 Оценка 73% (6 гласувания)

 

2016 02 Antievrejsko zakonodatelstvo sm
Част от корицата на книгата „Антиеврейското законодателство в Европа и България“.

 

Книгата „Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания“,[1] която се появи наскоро по книжарниците, е сборник от сериозни академични студии, посветени на правните аспекти на антиеврейските репресии в Европа и най-вече в България през годините на Втората световна война.

На пръв поглед всичко, което може да се каже както за оцеляването на евреите от т.нар. „стари предели“ на царство България, така и за унищожаването на 11343 мъже, жени, старци, младежи, деца заедно с родителите им, е казано. От много отдавна са очертани и коловозите, по които се движи българското говорене за тези трагични събития. Самата противоречива наша история ги е очертала – от една страна на медала имаме фактът на оцеляването на около 48 000 български граждани от еврейски произход, населяващи „старите предели“, а от другата – изтреблението на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Единият поток на говорене възхвалява „героичния български народ“, както и царя, Църквата, хуманитарната интелигенция и част от политиците,[2] другият осъжда властите на Царство България, възлагайки им отговорността за това, че ако не бяха техните действия, евреите от „новите земи“ нямаше да излетят като дим от комините на крематориумите в лагера на смъртта Треблинка. Нека оставим настрана оцеляването. Той безспорно прави чест на тези смели и доблестни обществени групи и отделни дейци, които допринесоха за него; оцелелите и потомците им ще са винаги благодарни за него.

2016 02 Antievrejsko zakonodatelstvoНо раната в историческата съвест на България е поради факта на убитите – задушените в газови камери и след това превърнати в пепел евреи от „новите земи“. Тъй като самият факт на унищожението няма как да се отрече, от десетилетия се води бурен спор за това кой е отговорен за самата гибел – България или Германия.

В него има една важна тънкост. И тя е, че в България, както и в Германия, унищожителната дискриминация на евреите през Втората световна война се извършва под мантията на законността. Всичките ужаси, които са ставали, не са произвол на вилнеещи бандити, намиращи се извън закона, а са просто изпълнение от страна на бюрократичната машина на съществуващото законодателство, на Закона за защита на нацията и на последващите го законови и подзаконови актове.

Книгата, за която иде реч, е посветена точно на този проблем: що за законодателство е това, което позволява и предполага унищожението на милиони хора само заради етноса им?

Сборникът е съставен от въведение, написано от ръководителя на Центъра за еврейски изследвания при СУ доц. Албена Танeва, от една обширна студия, дело на председателя на Института за модерна политика Борислав Цеков („Антиеврейското законодателство: правно-исторически и сравнително-правен преглед. Право ли е Нюрнбергското законодателство“), от една монография, написана от Здравка Кръстева, програмен директор на Института за модерна политика („Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940 – 1944 г.)“.[3]

Студията на Борислав Цеков е обширен и новаторски за българската правна наука преглед на антиеврейските правни актове в Европа от древността до наши дни. Той е преработил внушително количество източници, очертал е прецизно фактологията и в края на съчинението си твърдо застава на позицията на такива изтъкнати теоретици на правото като Роналд Дуоркин и Фулър, които твърдят, че едно право само тогава има легитимност, когато е неразривно свързано и произтича от моралните норми. Въпреки постановките на т.нар. правни позитивисти като много тачения Х. Л. А. Харт например, които твърдят, че правните норми не са по необходимост свързани с морала, нацисткото „право“, изтъква Цеков, е просто е аморален произвол, облечен в правни термини.

Но оправдано най-голям интерес в сборника предизвиква текстът на Здравка Кръстева. Това е изумително прецизен, изключително ерудиран и новаторски по същината си труд, който се опитва да отговори на много въпроси, най-важните от които са дали властите на Царство България, когато са „вдигали“ евреите, товарели са ги на конски вагони и са ги предавали на гара Виена на германците, са действали в съгласие или в разрез със съществуващите през периода на Втората световна война норми на международното хуманитарно право. Освен това – тя разглежда от правно-историческа гледна точка въпроса за статута на т.нар. „нови земи“ – дали те са под български контрол или не, както и извънредно важния въпрос самостоятелно ли е действало Царство България, решавайки „еврейския въпрос“ в „новите земи“ или е било само изпълнител на чужда воля, в случая на германската?

Невъзможно ми е в рамките на един кратък отзив да обърна внимание на изумително богатото съдържание на текста на Кръстева. Тя е прецизна до педантичност и, познавайки отлично международното хуманитарно право, действало по време на Втората световна война, не оставя камък върху камък от митовете, че страната ни е нямала суверенитет върху „новите земи“, че е била само изпълнител на волята на германците, че евреите са били „враждебно население“ и заради това пак германците са ги подкарали към лагерите на смъртта.

Впрочем, за съжаление, отрицанието на отговорността на Царство България за гибелта на македонските и тракийските евреи и прехвърлянето ѝ върху широкия гръб на нацистка Германия у нас се е превърнало в официална държавна политика. В Декларацията на Народното събрание по случай 70 години от спасяването на българските евреи се казва: „Оценявайки обективно историческите събития, днес не може да се оспорва фактът, че 11 хил. 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под германска юрисдикция. Като осъждаме този престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване, изразяваме съжаление, че не е било във възможностите на местната българска администрация да го спре.“[4] Както изтъква Кръстева, в тези две изречения се съдържат две основополагащи грешки: териториите, от които става депортацията, не са под „германска юрисдикция“, а под българска окупация, инициативата за изселването наистина е на нацистка Германия, но то е осъществено от българските власти и то след договор с Германия (спогодбата Данекер – Белев за изселването на 20 000 евреи).

Нека да се спрем само на два пункта, за да стане ясен подходът на авторката – въпросът за правния статут на „новите земи“ и на това били ли са евреите от беломорска Тракия и Вардарска Македония „враждебно население“ или не. Ако „новите земи“ не са били под българска юрисдикция, то тогава в най-добрия случай може да се говори за помагачество на българските власти, които, депортирайки евреите, изпълняват волята на суверена Германия. Това е всъщност официалната теза на българския Парламент. Ако евреите са били „враждебно население“, както твърди един бивш народен представител, Дянко Марков, в реч пред Народното събрание, произнесена на 27 юли 2000 г., то тогава по логиката на тези, които мислят така за това население, депортацията им е била оправдана.

Здравка Кръстева твърди, че „новите земи“ са били, първо, окупирани от българските войски и, второ, че България е извършила „изпреварваща анексия“ на тези земи. И в единия, и в другия случай страната ни има, според основния акт на международното хуманитарно право по това време – Хагския правилник от 1907 г. – задължения по отношение на населението в тези земи. Задължения, които по отношение на евреите страната ни брутално е нарушила.

Обикновено в защита на твърдението, че България не е имала суверенитет над новите земи, се изтъква спогодбата Клодиус-Попов.[5] Това е споразумение, по силата на което България отстъпва права и бъдещи приходи от обекти в „новите земи“ в полза на Германия. От това някои автори, казва Кръстева, правят странния извод, че Германия е владеела тези земи и ги е „отстъпила“ само за временен административен контрол на България. Но това е абсурдно, смята авторката, защото именно България, която контролира тези земи, отстъпва на Германия някои свои права и приходи, а не обратното. „Анализът на разпоредбите в спогодбата сочи, че страните по нея мълчаливо подразбират българската окупационна власт като вече установена, а предмет на самата спогодба е прехвърлянето в полза на Германия на някои от правата, произтичащи от тази власт“.[6] От текста на този документ ясно се вижда, че наистина окончателният статут на тези територии не е установен, това по правило става едва след края на войните, на мирна конференция. Но това не значи нищо друго, освен това, че става дума за окупирани територии. А на окупираните територии окупаторът, т.е. България, има според Кръстева неотменими задължения, произтичащи от Хагския правилник от 1907 г., по който България е била страна. Между тях са опазването на личните права, собствеността, реда и функционирането на такива неща като търговия, съобщения, здравеопазване и т.н. в окупираните територии. По никакъв начин окупаторът няма право да изселва население от тях, нито да го лишава от елементарни човешки права като право на безопасност и на живот, от които са били лишени единствено тамошните евреи.

Впрочем, в чл. 21 от Парижкия мирен договор, който урежда положението на България след войната, страната ни е направо назована „окупатор“, в него се говори за „вреди“, които България е причинила на Югославия и Гърция „чрез военни операции и военна окупация“.

С изселването на евреите България драстично е нарушила задълженията си, произтичащи от статута ѝ на окупатор, твърди Кръстева. Но нещата са още по-сложни. Защото страната ни не е обикновен окупатор. Тя обявява „новите земи“ за неразделна част от Царство България, въвежда веднага цялото наше законодателство там, предоставя поданство на гърците и югославяните, сиреч гарантира им цял сноп права чрез този акт, но не разпростира режима на поданството върху евреите, като ги прави лица без поданство, апатриди, т.е. хора, които са оставени на милостта или на произвола на властите. Тя, смятайки тамошното население за преимуществено българско и осъществявайки чрез присъединяването т.нар. „национално обединение“, прави и значителни инвестиции там – над 43 милиарда лева. Кръстева нарича всичко това „изпреварваща анексия“ и заключава: „Изпреварващата анексия е в нарушение на международното право и това е добре известно на съюзниците в Тристранния пакт и в частност на Германия, от която в най-голяма степен е зависело уреждането на окончателния статут при евентуална победа на Оста“[7]. Значи ли това, че страната ни е имала пълното право да прилага антиеврейското си законодателство, стъпвайки върху фактическото положение, че новите земи са анексирани? Не, отговаря Кръстева, защото „международното право не допуска анексирането чрез военна сила на територии, намиращи се под чужда суверенна власт“. И още защото „от гледището на международното право е без значение, че окупаторът не признава естеството на окупационите си действия и третира чуждата територия като суверен – с факта на окупацията върху него тежат задълженията, произтичащи от Хагския правилник и от обичаите на войната“.[8]

Любимият довод на защитниците на това, че наистина е прискърбно, че евреите са били депортирани, но те не са били български поданици, следователно българската държава не е могла да ги защити, се разглежда обширно от Кръстева и ето извода от нейните разсъждения: „Въпреки че международното право оставя свобода на държавите да решат кои лица да приемат за свои поданици, по отношение на беломорските, вардарските и пиротските евреи са нарушени актуалните към онзи исторически период международно признати принципи и хуманни ценности за третирането на малцинствата и за недопускането на апатриди (т.е. лица без поданство). Така, от една страна, Царство България не приема … тези земи за окупирани и в резултат не признава произтичащите от Хагския правилник … права на гражданското население на победената държава, от които … трябва без ограничение да се ползват евреите. От друга …, макар че третира земите като анексирани, и населението като собствено, България отказва поданство само на една група от трайно установеното в тези земи население – евреите“.[9]

След като изяснява подробно защо депортацията на мирно население от окупирани територии флагрантно нарушава чл. 52 от Хагския правилник от 1907 г., който изрично забранява такова нещо, авторката се спира и на въпроса дали беломорските и тракийските евреи са били „враждебно население“. Този „довод“ е ползван от някои тълкуватели на станалото през 1943 г. за оправдание на депортацията. Ето какво пише по този повод Кръстева и си заслужава да приведем един по-обширен цитат: „Ако допуснем, че властите са предприели изселването на евреите, водени от мотиви за отстраняване на враждебно население, то от гледище на окупационното право депортацията трябва да се разглежда като наказание за еврейското население в окупираните територии поради действия, увреждащи интересите на окупационната сила. В този случай по силата на чл. 50 от Хагския правилник депортацията на цялото еврейско население е недопустима поради забраната за колективно наказание“.[10]

А малко по-нататък става ясно, че примерът, който преди 15 години беше приведен – за изселването през време на Втората световна война на сто хиляди японци, живеещи в САЩ, за което никой не бил наказан, не отговаря на действителността. „През 1980 г. … със заповед на … Картър е образувано разследване, което установява, че принудителните действия са незаконни, защото не са били приложени към лица, които с поведението си са увредили интересите на държавата, а поради расизъм. По-късно с акт на … Рейгън е поднесено официално извинение на всички засегнати лица от японски произход и е изплатено обезщетение в размер на 20 000 долара на всеки пострадал“.[11]

Защитниците на тезата за това, че страната ни не е отговорна за депортацията и гибелта на македонските и тракийските евреи, много обичат да разсъждават за това, което е щяло да се случи, ако България не беше предприела тези действия. Да речем, щяла е да бъде окупирана от Германия. Това Кръстева нарича „виртуална история“. Историята е за това, което се е случило и не може нищо да каже за това, което би се случило, ако… нещата биха били такива и такива. Това е „виртуална история“, а не наука.

Сборникът, за който говорим, дава решително сражение на „виртуалната история“, на абсурдните и срамни опити със задна дата да бъде оневинена царска България за това, което е сторила на едни невинни 11 343 души. Донякъде е жалко, че той е, как да кажа, „твърде научен“, защото щатните и нещатни „патриотари“ не обичат науката и не биха прочели тази изпълнена с факти и доводи книга. Но на фона на написаното в това спретнато томче, официалната позиция на страната ни е срамна и нелепа. Лицемерното съжаление за станалото без признание на моралната вина и покаяние за извършеното уврежда много силно националната ни свяст. Липсата на поемане на отговорност и на покайване за стореното от предците е предпоставка за повторение – под друга форма – с друга група хора, на вече направеното. А това е страшно, освен че е много жалко, защото няма гаранция, не законова, а нравствена, че няма да има повторение.

Материал на сайта „Маргиналия“

Източник

 


[1] Борислав Цеков, Здравка Кръстева, Мирослава Манолова, Петя Неделева, Емил Георгиев, Алесандро Салупо, под редакцията на Албена Танева, Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания, издатели: Институт за модерна политика, Център за еврейски изследвания при СУ „Св. Климент Охридски“, С., 2015 г., 232 стр.

[2] Най-вече Димитър Пешев и подписалите прочутото писмо на 43-та народни представители от 25-тото Народно събрание, протестиращи срещу опита за депортация на евреите от Кюстендил, Дупница, Пловдив и други градове, огласено на 17 март 1943 г.

[3] Освен изброените, книгата съдържа и четири много по-къси текста, посветени на стопанските ограничения на които са подлагани евреите у нас през периода на действие на Закона за защита на държавата (Мирослава Манолова), на принудителния труд като репресивна мярка спрямо евреите през същия период (Петя Неделева), на въпроса за легалността и легитимността на антиеврейските ограничения от гледището на философията на правото (Емил Георгиев) и на един текст, посветен на политиката на въоръжени отряди в периода след Първата световна война (Алесандро Салупо).

[4] Тази декларация може да бъде намерена тук.

[5] Клодиус е заместник началник на отдел „Търговска политика“ на германското М-во на външните работи, Попов е външен министър на Царство България.

[6] Борислав Цеков, Здравка Кръстева, Мирослава Манолова, Петя Неделева, Емил Георгиев, Алесандро Салупо, цит. съч., стр. 119

[7] Цит. съч, стр. 127

[8] Пак там, стр. 129

[9] Цит. съч., стр 140

[10] Цит. съч, стр. 157

[11] Цит. съч., стр. 158

Емил Коен
Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.
Други статии от този автор
Посетители: 150

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • анатоли кирилов писа Още
    Я опитайте пак, г-н... преди 53 минути
  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 20 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 22 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици