Дискусии - България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2015 12 Partei Tuerken

 

„Не е случайно това, че много от изселилите се в Турция български турци пишат по стените на къщите своите антифашистки лозунги на български език“

Шукри Тахиров (днес: Орлин Загоров), 1984

Въведение

В периода между декември 1964 и март 1985 в българската асимилационна политика по отношение на турското малцинство в страната се получи чувствително изостряне, което беше съпровождано от смяна на методите и подкрепящите аргументи на кампанията. Най-очебийната мярка беше принудената, отчасти чрез налагане на военна сила, смяна на имената на цели турски села и региони.[1] Същевременно бяха оформени нови директиви за бъдещето, съдържащи възможно най-голямомащабно потискане на турския език, исляма и всички „етнически-диференциращи рецидиви от миналото“[2] във всички области на живота – това се отнася също и за неща като обрязването, носенето на шалвари и фереджета и др. под.[3] Освен това се подготвя постепенното разтуряне на сравнително компактните турски селищни области в североизточна и югозападна България. Това трябва да се постигне отчасти чрез усилване на естествените миграционни тенденции, но също и чрез принудителни преселвания[4].

Истински неочакваното при това ново изостряне на асимилаторския курс обаче е „научната“ конструкция, която служи за неговото обосноваване: турското малцинство в България, чийто брой възлиза на около един милион души, респ. над 10% от населението[5], нямало никаква етническа връзка с турците, живеещи извън България, тоест на първо място с народа на Република Турция. Благодарение на нови „научни“ постижения това гледище, до този момент „погрешно застъпвано и в България“, е коригирано по такъв начин, че народностната група, наричана досега „турци“, всъщност се състояла от българи, които са били подложени на принудителна асимилация по време на османското владичество, при това двойна – религиозна и езикова. Ставало дума, значи, за българи, които са били както ислямизирани, така и тюркизирани, и които чрез това са изгубили националното си самосъзнание, но които въпреки това са „плът от плътта и кръв от кръвта на българския народ“.[6] Доказателствата за това – така обявиха различни членове на Политбюро през февруари 1985 в публични речи – щели да бъдат предоставени в най-скоро време от българската историография и историческа етнология.[7] (Въпреки големите усилия да се изпълни това обещание, двете споменати научни направления не успяха да го направят, поради което в началото на 1986 на помощ трябваше да им дойдат историческата антропология и генетиката.[8])

С твърдението, че българските турци съвсем не били турци, ами най-чисти българи, се прави опит да се застрелят с един куршум два заека: на първо място то трябваше да осуети „опитите на панислямските и пантюркски реакционери да се намесват във вътрешните работи на България“ (и особено големия страх от евентуално изискване на „културна автономия за българските турци“[9]) – има се пред вид, разбира се, Турция. На второ място се смята, че така ще може да се реши и вътрешно-политическия турски проблем, който от около едно десетилетие насам се схваща от българското ръководство преди всичко като демографски.

С едно съобщение от българската преса от 1983, според което населението на българския регион с най-висок процентен брой турци, нараствало шест пъти по-бързо от средното за страната[10], се целеше да се подготви общественото мнение в страната за мерките от 1985. И действително, пропагандистки фигури като историка Христо А. Христов говорят без заобикалки за „процеса на възстановяване на националното единство и прочистването на демографската сцена.“ [11] Също и проведеното през 1985 преброяване се намираше изцяло под знака на въпроса „Накъде отиваме като нация, общество и държава?“, респ. знака на „общонационалните интереси“.[12] Реакциите в страната против смяната на курса в политиката към малцинствата бяха много силни сред засегнатите, отчасти дори войнствени[13], но от страна на зле информираното българско мнозинство, напротив, предимно положителни. Отзвукът в ислямската и най-вече западна чужбина беше остро негативен.[14] Тук новите мерки и обяснения на българското ръководство бяха оценени като внезапно и очевидно скъсване с досегашната политика.[15]

Но всъщност тази промяна не е чак толкова внезапна, нито пък съвсем неразбираема. За демографските страхове вече стана дума. Но политиката на партията и държавата беше насочена против турците в България още от началото на петдесетте години, под формата на асимилация, при която понякога се променяха методите, но не и генералната линия. Тя беше насочена, поне от 1956/58 нататък, към постепенна и пълна асимилация както на турските, така и на другите национални малцинства.[16] В такъв смисъл събитията от пролетта на 1985 са просто последователно, ако и необичайно драстично продължение на тази линия. Това може да бъде онагледено чрез следния цитат. Под показателното заглавие „Нашият Еверест“, един от членовете на групата, наречена – буквално – „турскоезични българи, които доскоро бяха погрешно наричани турци“, описва в един местен вестник, преди това издаван и на двата езика, как е покорил своя личен „Еверест“, т. е. своето турско етническо самосъзнание и е достигнал до разбирането, че в действителност той е „българин като всички останали“:

Някой би могъл да ми отвърне: „Как е възможно да си се преобърнал толкова бързо на 180 градуса?“ В действителност аз още преди това вече бях извършил едно преобръщане на 170 градуса, така че в решаващия момент ми оставаха само още 10 градуса“. [17]

Историческата перспектива

В следващата част от този текст ще бъдат скицирани, от една страна, различните промени в българската малцинствена политика след 1956/58, а от друга – постепенният и лишен от сензационност процес на споменатото преобръщане на 170 градуса в тази политика, преди удара от 1864/85. При това като общовалидна тяхна черта може да се посочи, че по правило провежданите от държавните органи практически мерки и предоставяният от партията пропагандистки музикален съпровод вървят паралелно и напълно некоординирано. [18] Изобщо, теоретическите основания изглежда служат по-скоро за убеждаване на отговорните партийни кадри, отколкото на самите хора, засегнати от процеса, тоест българските турци.

Теми като „национални въпроси“, „интереси на нацията“ или „национални задачи“ винаги са играели доминираща роля в политическия живот на България. Не толкова поради някакъв политически разум, колкото поради непосилни реалности, през втората половина на двадесети век тежестта на политическите аргументи постепенно се измества откъм (вече признатите като непостижими) „национални въпроси“, тоест териториални претенции, към предполагаемите вътрешни, все още нерешени национални задачи.

Важна ключова дата на тази промяна на акцентите е годината 1956, в която в България се поставят насоките на бъдещото развитие в множество различни смисли, но също и по отношение на малцинствената политика (за пръв път представени през април 1956 на партийния пленум[19] и обявени вътрешно-партийно през 1958[20]). Те са валидни и до днес. Конкретно, те се състоят в следното:

1. „България не е многонационална държава“. Това изречение, основната мантра на цялата последваща малцинствена и турска политика, представлява ясно разграничение от федералния модел на Съветския съюз и Югославия. То означава, че българската държава е на първо място централистки организираната национална държава на българите, която ще отдава на останалите малцинства ограничени права[21]. Актуализираната версия на това изречение от 1985 е още по-експлицитна, В новия вариант тя гласи: „България е еднонационална държава“.[22]

2. „Българските турци са неразделна част от българския народ“ – моля да се отбележи, на народа, а не само на държавата. Тази точка представлява български вариант на едно изказване на Фридрих Енгелс, според което в обозначението „унгарски немец“ акцентът трябва да пада върху „унгарски“, а не върху „немец“. Решаващата специфика на един български турчин, според тази [българска] интерпретация следователно е неговото българско гражданство, а не турското му етническо съзнание[23]. Употребеното там понятие „български народ“ важи оттогава насам като събирателно съществително за български турци, български евреи, български арменци и пр., а освен това и за „български българи“. Освен това понятието „неделима част“ съдържа и ясен отговор на партията по т. нар. „изселнически въпрос“, тост желанието на една част от турското население да се изсели в Турция. (Това обаче съвсем не означава, че в същото време българската държава изключва емиграцията по принцип – напротив: през 1968 тя сключи споразумение за емиграция с република Турция – изтичащо през 1978 – и се представи като готова за обединяване на разделени семейства по хуманитарни причини).[24]

3. Твърдението от точка 2 – „неделима част от българския народ“ се обосновава с това, че по време на петте столетия „турско робство“ българските и турски селяни и занаятчии са се сраснали едни с други във вид съдбовна общност. Според тази интерпретация българските турци винаги са възприемали себе си като потисната класа и по тази причина са се ориентирали според разделящите с тях една и съща съдба българи, а не – както би трябвало да се очаква – според верските и етнически връзки, които ги свързват с османските потисници.

4. Накрая: „Трябва да се прави строга разлика между вероизповедание и националност“. Тази точка указва основния проблем на БКП по отношение на предимно мюсюлманското турско малцинство, както и изобщо по отношение на исляма – а именно, почти напълно припокриващите се религиозни и национални чувства на тази народностна група. И до днес българските турци дефинират своята турскост на първо място чрез исляма (и едва на второ място чрез турския език), което им се вписва индиректно като „измяна към социализма“ от страна на българското ръководство.[25]

Тук се вижда как се поражда дилемата на БКП като партия-носител-на-държавата [staatstragende Partei], която от една страна трябва да спазва гарантираната по конституция свобода на вероизповеданията, но от друга страна провежда непрестанни атеистически офанзиви[26]; и отново – от една страна трябва да зачита маргиналните, все още съществуващи права на малцинствата, но от друга поддържа гледната точка за отстраняване на каквито и да било етнически различия. Тази дилема става особено видима в отношението на партията към мюсюлманската религиозна организация. Тази държавно субсидирана институция е до голяма степен контролирана от партията, но пък на духовенството ѝ, ако и през последните години силно намалено по брой, бива вменявано националистическо и антикомунистическо подстрекателство – със сигурност не без основания, особено в по-низшите му рангове.[27] Заедно с това обаче съществуването на мюсюлманската църковна организация служи и като доказателство за зачитането от страна на държавата на конституцията и гарантираните в нея човешки права.[28]

Стратегиите на партията за „преодоляване на религиозността“, както и „утвърждаването на морално-политическото единство на трудещите се от всички националности“ се характеризират открай време с определен привкус на „социално инженерство“. Ако Ленин е постановил формулата „Съветска власт + електричество = комунизъм“, то БКП предпочита една друга формула: „Социализъм + индустриализация = хомогенна българска нация“. В една по-заострена формулировка би могло да се каже, че българското партийно и държавно ръководство разглежда социализма – покрай неговите легитимационни и служещи за запазване на властта функции – просто като средство за постигане на национална хомогенност. Като предпоставка за „обезтурчаването“ на българските турци през 1956/58 се планира тоталната де-ислямизация на тази народностна група, при което този проект всъщност представлява опит за изчисляване квадратурата на кръга, доколкото, както вече беше споменато, едното е неделимо от другото. Като средство за де-ислямизацията на турците и спечелването им за делото на социализма, БКП по неизбежност трябва да си служи с турския език, тъй като той е единственото средство за достигане на това до голяма степен едноезично малцинство. Ето защо, преди всичко като следствие от културната политика на петдесетте години, насочена към ограмотяване, етническото самосъзнание на турците само се засилва още повече. Формулата на Тодор Живков „турска форма, социалистическо съдържание“ не може да прикрие реалното положение на нещата. По думите на партийния шеф от 1962:

Под ръководството на партията и народната власт турското население изучава без пречки при нас своя език, развива своите национални песни и танци на социалистическа основа, с ново, социалистическо съдържание“.[29]

Тази цел, а именно, в резултат от една – буквално – „културна революция“[30], да се изгради секуларна турска култура под социалистически покров, по пътя към пълната асимилация, си остава непостигната. Прекалено механистичното схващане на марксовата формула за битието, определящо съзнанието, води до обясняване силата на исляма – над две трети от българските турци се обявяват открито, още в началото на шестдесетте години, за религиозни[31] – единствено чрез социалната и икономическа изостаналост на турските селищни области. Това е и причината, поради която се очаква да се постигне в най-скоро време появата на нов, класово-съзнателен, патриотично и интернационално настроен български трудещ се от турски произход – просто под влиянието на процесите на урбанизация и индустриализация, повишаването на мобилността, образователното ниво и стандарта на живот (накратко, под влиянието на „прогреса“). Как точно се вижда връзката между прогреса и съзнанието демонстрира следният цитат, който А. Алиев привежда от името на свой сънародник:

Най-голяма роля при освобождаването ми от религията изигра работното ми обкръжение. Като работник имах възможността да преживея директно силата на новите машини, на тракторите и комбайните. Осъзнах също и нуждата от напояване. По-рано се молехме на Аллаха за дъжд, но не го получавахме“. [32]

Този идеален тип на де-ислямизирания турски трудещ се остава обаче – като се изключат пропагандните писания – нереалистичен. Това дава основания да се предположи, че една от допълнителните причини за внезапното изостряне на турската политика от 1984/85 може би е простото нетърпение.

Трите основни етапа на българската турска политика след определянето на посоката от 1956/58 обхващат съответно: 1. времето до средата на 1970-те години; 2. времето до юни 1984; 3. сегашната, все още продължаваща фаза.

Първата фаза (но също и останалите) се характеризира от всевъзможни подеми и спадове. Късните петдесет години, с техните многобройни пленуми на ЦК по въпроси на турската политика и понижаването на турския език от задължителен до свободно избираем предмет в училищата,[33] са последвани от 1962, в която окончателно се укрепва позицията на Тодор Живков като безпрекословен лидер, а след това от кратък период на истинска тюркофилия, поне в партийната реторика. Партийният шеф посещава турски села и обръща голямо внимание на турската преса в страната.[34] Очевидно в партията е имало съмнения по отношение на форсирането на образователната и езикова политика. Дори самият Тодор Живков се вижда принуден да даде обяснения в тази връзка: българският език нямало да замени напълно турския, а само да го доминира в определени области на живота:

Българската комунистическа партия и народната власт са открай време на мнение, че и след сливането на [турските и български] училища, преподаването на турски език трябва да бъде продължено. Децата на турското население трябва да притежават добри познания по майчиния си език и винаги да ги допълват. За тази цел е необходимо постоянно подобряване на училищното преподаване. Както днес, така и в бъдеще турското население ще говори майчиния си език, ще развива своите прогресивни тенденции, своите съвременни литературни произведения и чудно красиви песни на него“. [35]

Заедно с това в партията има спорове и относно инструментите, най-подходящи за асимилирането на турците, примерно по въпроса за интернатите. Една част от кадрите са за разделяне на поколенията турци чрез форсирано изграждане на детски ясли, градини, занимални, полуинтернати, ученически пансиони, интернати и общежития.[36] Друга част аргументира, че, действително, така ще бъде по-лесно да се асимилира турската младеж, но пък ще се изгуби напълно връзката с техните родители, баби и дядовци. Според това гледище младежта трябва да се използва по-скоро като посредник при асимилацията на по-старите поколения.[37] Също и военната повинност на турците винаги е представлявала проблем. На аргумента, че обучаването на турците да си служат с оръжие е прекалено рисковано, поради което те се изпращат предимно в трудови войски, се отговаря, че Българската народна армия е реалното училище на нацията и важен асимилационен инструмент, а следователно не трябва да се дава повод за възникване на негативно отношение към тази институция.

През 1967 идва ред на втората фаза от поставеното през 1956 като задача подновено осъзнаване на българските традиции. И този път на преден план стои македонският въпрос,[38] но вече през 1969 Политбюро се обръща отново към турците. От една страна тук се постановява „Ускоряване на естествения исторически процес на преодоляване на етническите различия“,[39] от друга – също такова ускорение „на културния възход на трудещите се турци“.[40] Паралелно с това изостряне се провежда и своеобразно „повишаване на оценката“ на „партийните турци“[41]. Особено ясен знак за предстоящото влошаване на положението на българските турци е приетата на 8 май 1971 – две седмици след X конгрес на БКП – нова българска конституция. Докато в така наречената Димитровска конституция все още се признава съществуването на колективни национални малцинства, в новата вече се говори единствено за индивиди и техните религиозни (не национални!) малцинствени права. Единствената „отстъпка“ е параграф 45, член 7: „Гражданите от небългарски произход имат правото, освен изучаването на български език, да изучават и собствения си език.“ В прав текст това означава: турският вече не е задължителен предмет, а може да се изучава само незадължително, като чужд език. (Във всеки случай ще изминат още няколко години, преди турският да изчезне напълно от практическото преподаване.) Също и в идеологическата област юздите са затегнати отново. Членът на Политбюро Александър Лилов, предполагаемият всевластен възпитател на партията, изисква на един партиен пленум от 1974 нова „офанзива за сближаване“ с мюсюлманите.[42] Главна жертва в случая обаче се оказват не турските, а българските мюсюлмани, помаците. В началото на седемдесетте години те са заставени да се откажат от ислямските си имена.[43]

В средата на седемдесетте години започва политическият възход на дъщерята на Живков, Людмила, която скоро получава монопол в областите на културата и националните въпроси. Силно своеобразната форма на възгледите ѝ често води до това, че мисловните ѝ категории биват възприети само отчасти в практическата политика, а понякога и напълно игнорирани. Централните елементи от мирогледа на Людмила Живкова са хармонията, естетиката – „законите на красотата“ – както и някои традиционни хуманистични идеали, на първо място образованието и културата – всичко това покрито с дебел пласт национално-българска лакировка[44]. За разлика от баща си, Людмила Живкова интерпретира марксисткото понятие за битие не преди всичко в материален, а в „духовен“ смисъл. „Духовното битие“, а не толкова материалната реалност, трябвало – колкото и странно да звучи това – да се превърне в нова основа за асимилацията на българските турци. Предшестващият я Шукри Тахиров обвързва тази политика с три основни пункта, които обяснява в различни програмни писания. Според него най-важно е да се разбие „етноцентризма“ на турското малцинство, тоест да се премахнат всички негови религиозни и национални особености, за да се подготви по този начин възприемането на една напълно нова обществена, респ. „етно-социална“ организационна форма, онази на „единната социалистическа българска нация“.[45] Трите предпоставки за това според него са: първо „пълно приемане на делото на социализма от българските турци“; второ: „всестранно сближаване на трудещите се турци и българи“; трето, „всеобхватна интернационализация на обществения живот на това малцинство“. За да се изпълнят тези предпоставки според Тахиров е необходимо усилено „класово-партийно, патриотическо и интернационално възпитание“ на турците, „повишаване на тяхната обществена активност“, както и изясняване на факта, че за изселване не може повече да се мисли.[46]

[…]

Резултатите от три десетилетия асимилационна политика, както се оказа в началото на осемдесетте години, бяха повече от скромни: турското малцинство се различаваше значително в социално, културно, верско и езиково отношение от българското. И, което беше най-важното: то растеше по-бързо.

Отделните съставни части на „новия“ курс от 1984/85 са, повече или по-малко ясно изразено, налице още от 1956/58. Тук могат да се посочат четири характерни области, а именно: 1. практиката на принудителната смяна на имената; 2. „болни теми“ като изселване, обрязване, шалвари и фереджета; 3. новата дефиниция, респ. интерпретация, на понятието „български народ“ и накрая, 4. въпроса за етническия характер на българските турци.

1. Принудителната смяна на мюсюлманските имена със славянски е асимилационен инструмент, който през седемдесетте години беше изпробван не само върху помаците, но в отделни случаи също и с български турци.[47] Важно е в тази връзка да се спомене, че при исляма на личните имена се отдава далеч по-голямо значение, отколкото в неислямските общества[48].

2. „Болни теми“ са онези, на които българското ръководство реагира алергично, та дори и истерично, когато бъдат свързани с българските турци. Към тях принадлежи например искането на културна или дори териториална автономия. Може да се каже, че по принцип това са всички пунктове, които правят възможна идентификацията на българските турци като турци. Освен религиозните ритуали и особености като облекло и начин на живот, те включват и един комплекс от представи, които се основават на типично български предразсъдъци. Тези предразсъдъци, каталогизирани и „верифицирани“ от ксенофобски настроения български автор Георги Г. Димитров още в края на 19 век,[49] са валидни и до днес с нестихваща сила. Според тях турците са мързеливи, отдадени на удоволствия и склонни към лакомия; алчни, високомерни, шовинистични, фанатично-религиозни, фаталистично настроени, суеверни и безотговорно размножаващи се.[50] Тези стереотипи понякога се инструментализират от партийното ръководство, както например в случая, когато Тодор Живков обещава пред една турска аудитория „още по-богато покрити трапези и още по-пълни джобове“, защитава слушателите си от въображаемия упрек в мързел и липса на трудова дисциплина, или пък заключението му, че турците вземали активно участие в строителството на социализма, обосновано с изречението: „Това се вижда вече по облеклото им“.[51]

Особено остри са българските реакции към всичко, свързано с исляма, но преди всичко с външните му форми. Празнуването на ислямски празници като рамазан байрам, ислямските погребални обичаи, култът към мъртвите и оформлението на гробищата, както и турските наименования тук винаги са били трън в окото.[52] Едновременно с това се признава, че дори турски комунисти спазват религиозните предписания. [53] При тези култови дейности отново излиза на преден план проблемът за (не)различимостта на религиозното и националното. От гледната точка на БКП например обрязването е пълна безсмислица, тъй като това култово действие вече било изгубило религиозния си характер и значи се използва от турците като етнически белег. Премахването на всички тези „етнически диференциращи“ елементи се обосновава с аргументи от хуманитарно-медицинско (като например при обрязването), еманципаторно-естетическо (при шалварите и фереджетата), или цивилизационно-хигиенно естество, както например при изискването за използване на ковчези вместо дървени носилки.

3. Че понятието „български народ“ е разширено още през 1956/58 година до такава степен, че в него да попаднат и националните малцинства, вече беше споменато. По отношение на турците се постановява тезата, че те били изминали еволюционен процес от „капиталистическо национално малцинство“ през „социалистическо национално малцинство“ до една нова форма на малцинство, която им позволявала разтварянето в една нова форма на общност, а именно „единната българска социалистическа нация“. В тази общност, така гласи тезата, етническите специфики отстъпват напълно пред характеристиката „строител на социализма“. Понятието „българин“ можело да се приравни със „строител на социализма“, поради което и турците (или, по-точно казано, турските трудещи се) можело в този смисъл да бъдат обозначавани като българи.[54] Аналогията със съветското понятие за „съветски народ“ е близо до ума.

4. Българската аргументация преди и след 1984/5 е в такъв смисъл непоследователна, че не остава единствено при това разбиране („българин = строител на социализма в България“), но добавя и още един аргумент, който също трябва да докаже причастността на това малцинство към „българската нация“. Тази „съшита с бели конци“ аргументация всъщност показва колко големи са несигурностите в това отношение. Едва ли е случайно, че дори именити пропагандисти като историчката и писателка Вера Мутафчиева подчертават, че турският въпрос е „изключително деликатен“.[55] Още през ранните шестдесет години отделни историци, етнолози и етнографи застъпват гледището, че една неопределена част от българските турци се състои от потомци на български еничари, както и от принудителни бракове между българки и османски завоеватели.[56] С това вече е конструирана етническата missing link между истинските българи и турското малцинство, ако и в началото тази конструкция да не се използва в партийната пропаганда. Единственото истински ново твърдение от 1985 е, че не само една част от българските турци, а всички те принадлежали към тази категория крипто-българи. Също и цветисти изрази като исторически-натовареното „възраждане“ на българските турци, тоест предполагаемото осъзнаване, че в действителност те били българи, се откриват далеч преди 1985. Така например М. Бейтулов говори през 1979 за едно „пробуждане от многовековен дълбок сън и победоносен марш към духовно възраждане“.[57] Интересно е тук да се отбележи, че аргументът за етническата идентичност в никакъв случай не е комунистическо изобретение, а произлиза от православната църковна пропаганда,[58] и между другото е поддържан от споменатия по-горе Георги Г. Димитров още преди повече от сто години. По онова време това предположение се поддържа чрез наличието на редица различия от езиково, етнографско, физическо и друго естество между румелийските и анадолските турци.[59] Но етническият аргумент винаги е бил най-трудният за подкрепяне.

[…]

Заключение

Отделните елементи на новата аргументация на БКП по турския въпрос от 1985 присъстват [на партийно-културната сцена] още от 1956/58, но особено силно от седемдесетте години насам. Единствено „новото“ тук е, че и трите споменати аргументационни разклонения са обединени в едно цяло, при което се стига до цялостното твърдение: в България няма турци, респ. онези, които до скоро са били считани за такива, са всъщност българи. „Турският въпрос“, според българското ръководство, е по този начин окончателно решен.

Едно от по-оригиналните определения за понятието „нация“ е: „група хора, обединявани от едни и същи погрешни представи по отношение на произхода си и едни и същи омрази срещу съседите“. Ако тази „дефиниция“ би била уместна – а това не може да се отрече със сигурност – то шансовете за изграждане на „единна социалистическа българска нация“ биха стояли възможно най-зле: българите и турците в НРБ не са обединявани нито от едни и същи „погрешни представи за произхода си“ – тази погрешна представа изглежда съществува най-вече от страна на българското ръководство – нито пък от „обща омраза към съседите“. Не само че турците са напълно безразлични към българските антипатии по отношение на Югославия – но те не хранят, по напълно разбираеми причини, никаква антипатия и към Република Турция, ако и това малцинство (настроено всякак другояче, но не и иредентистки), да е много по-малко „определяно отвън“, отколкото се предполага в София.

Едно евентуално продължение на сегашния твърд курс в българската асимилационна политика обаче със сигурност би могло да тласне българските турци много по-силно към Турция. Също и по тази причина регионът на Тракия, където се намира една от допирателните точки на двете големи [световни политически] системи, може би се намира само на крачка от разпалване на евентуален регионален конфликт, който пък би могъл да доведе до международна криза.

Оригинална публикация:
Stefan Troebst: Zum Verhältnis von Partei, Staat
und türkischer Minderheit in Bulgarien, 1956-1986
.

In: „Nationalitätenprobleme in Südosteuropa“,
hrsg. von Roland Schönfeld, R. Oldenbourg Verlag,
München 1987, S. 231-254.

 


[1] Срв. в тази връзка: Amnesty International, Bulgaria: Imprisonment of Ethnic Turks. Human Rights Abuses during the Forced Assimilation of the Ethnie Turkish Minority, London, April 1985; Torsten F. Baest (Anagramm), „Neues von der einheitlichen sozialistischen Nation“: Die VR Bulgarien und ihre türkische Minderheit (1944-1985)“, Neuer Nationalismus und nationale Minderheiten (Osteuropa-Info Nr.61), Hamburg 1985, S.92-118 (публикуван със съкращения като „Bulga­ria’s War at Home“, Across Frontiers [Berkeley, СА] II [1985], No. 2, S. 18-26); Jens Reuter, „Die Entnationalisierung der Türken in Bulgarien. Sofias Politik der Zwangsbulgarisierung aus jugoslawischer Sicht“, Südosteuropa 34 (1985), S. 169-177; както и документациите на Wolfgang Höpken und Stefan Troebst, също в Südosteuropa 34 (1985), S. 359-367 и 477-506. Също и: Hans-Joachim Hoppe, „Bulgarien und seine Türken (Doku­mentation)“, Osteuropa 36 (1986), S.A 467-489.

[2] Изразът принадлежи на Шукри Тахиров (днес: Орлин Загоров), „Българските турци по пътя на социализма“, София 1978, стр. 5. За съжаление не ми беше достъпна книгата на Юсеин Мемишев, „Задружно в социалистическото строителство на родината“ (Приобщаване на българските турци към изграждането на социализма), София 1984.

[3] Срв. в тази връзка документацията в Südosteuropa 34 (1985), S. 489-499, както и програмната статия на Надя Аспарухова (преди: Найде Ферхадова), „Действена и ефективна работа за патриотичното и интернационално възпитание“, Нов време 62 (1986), кн. 2, стр. 18-26. Amnesty International публикува различни фотокопия на български формуляри, от които става ясно, че публичното използване на турския език се наказва с глоби от 5 до 20 лева. Подобни глоби има и за носенето на шалвари на работно място или в магазини (Amnesty International, Bulgaria, S.8, 10 и 19).

[4] За разлика от останалите „програмни пунктове“ това намерение е оповестено публично, макар и косвено. Срв. изказванията на члена на Политбюро Станко Тодоров в една реч от 28 март 1985. (цитирана в съобщение на югославската телеграфна агенция Танюг: „Bugarska samo za bugare: Sofija o nacionalnom pitanju“ Poli­tika [Belgrad], Nr. 25 676 v. 29. III. 1985, S. 3), както и Amnesty International, Bulgaria, S. 14. За сегашните компактни турски региони виж картата „Die Türken in Bulgarien“, in: Der Fischer Weltalmanach 1986, Frankfurt/M. 1985, Sp. 147.

[5] Въз основа на анализи на две различни бази данни от 1985 Волфганг Хьопкен е изчислил броя на българските турци съответно на 948,922, респ. 10,6% или 963,641, респ. 10,8%, при общ брой на населението от 8,942,976 (Преброяване от 1985) (W. Höpken, „Moderni­sierung und Nationalismus: Sozialgeschichtliche Aspekte der bulgarischen Minderheiten­politik gegenüber den Türken“, Südosteuropa 33 (1986), S. 437-457; hier Tab. I, S. 441.

[6] По думите на члена на Политбюро Милко Балев, в реч от 6 март 1985, държана в Хасково (публикувана в Хасковска трибуна от 9 март 1985. Частично преведена в T. Baest, „Neues“, S. 108-110).

[7] Срв. в тази връзка документацията от Südosteuropa 34 (1985), S.359-363. – През лятото на 1985 тази аргументация беше променена по следния начин: „до 1978“, тоест годината, в която е изтекъл един сключен през 1968 с Турция договор за обединяване на разделени семейства, е имало български граждани, „които са се чувствали като принадлежащи към турската нация“. Такива са думите на заместник-министъра Иван Ганев от 1 август 1985, по време на пресконференция, дадена в Хелзинки (Кой се е загрижил за мохамеданите в България и защо? Факти-документи-въпроси-отговори-репортажи, София 1985, стр. 60).

[8] Емил Зидаров, Яни, Бойчев, „Чертите на българина“ (Интервю със сътрудници на Лабораторията за антропология към Института по морфология на Българската академия на науките), в. Отечествен фронт, 1 януари 1986, стр. 2-3. Срв. също Carl E. Buchalla, „Der bulgarische Türke“, Süddeutsche Zeitung v. 14.1.1986, S. 3.

[9] Мехмед Бейтулов, „Животът на населението от турски произход в Народна република България“, София 1975, стр. 94. М. Бейтулов е на мнение, че „само открито фашистки режими като Южна Африка, Родезия и др. под., биха прибягнали към такива „дискриминационни“ средства като даването на културна автономия (пак там).

[10] Цит. по: Stephen Ashley, „The Census: A Cause for Anxiety and Controversy“, Radio Free Europe Research. Bulgarian Situation Report/il· (RFER BSR), 17.XII. 1985, S.23-29; hier: S. 26. От дълго време насам в България се счита, че тукашното ниво на раждаемост, 13,6 на 1000 (предпоследно в Съвета за икономическа взаимопомощ) застрашава развитието на страната. Виж напр. Кирил Василев, „Проблеми на социалистическото семейство“, Ново време 61 (1985), кн. 1, стр. 40-53; Срв. също Wolfgang Flöpken, „Demographische Entwicklung und Bevölkerungspolitik in Bulgarien“, Südosteuropa 35 (1986), S. 88-99.

[11] Христо Христов, „Възродителни и възобновителни процеси в развитието на българската народност и нация“. Земя и прогрес V (1985), кн. 10, стр. 19-23; (Членът на академията Христо Христов е директор на Института по история на Българската академия на науките).

[12] Александър Начев, „Демографска карта на развитието“, Отечествен фронт №. 12 308, 15.1.1986, стр. 1.

[13] Срв. T.Baest, „Neues“, S. 104-106 и 110-111; Amnesty International, Bulgaria, S.7-14; както и публикувания също от Amnesty International списък с около 450 имена на засегнати и арестувани български турци от 14. II. 1986.

[14] Турската дипломация имаше значителен успех в опитите си да постигне в ислямския свят подкрепа против България. Срв. Stephen Ashley, „Turkey’s Effort to Defend Moslem Minorities in Bulgaria“, RFER BSR/3, 27. III. 1986, S. 29-33. Успехът на българската ответна офанзива в арабските страни беше доста ограничен. Срв. тук Мая Теофилова, „свободен диалог в името на мира и разума“ (Посещение на сирийския главен мюфтия в България), Софийски новини, № 10 от 24. VII. 1985, и Абдел Хюсеин Шабан „Бълагрските мюсюлмани между империалистическия чук и турската наковалня, Софийски новини, № 13 от 2. IV. 1986.

[15] T. Baest, „Neues“, S. 106-108. Документация в Südosteuropa 34 (1985), S.477-485. За пропагандистките опити за оправдаване от българска страна виж брошурите, които се предлагат в консулствата на НРБ: Йорд. Делев, За фалшивите аргументи на злостната антибългарска кампания по въпроса за малцинствата (1985); Отворено писмо на група българи от НР България, които отново са приели българските си имена. До минисътр-председателя на Република Турция, София 1985. За специфичните езикови средства, използвани за тази цел добра представа може да се получи от декемврийското издание на бюлетина „България. Информации – Мнения – Гледни точки“ на българското посолство в Бон. (стр. 18).

[16] В последно време се появи едно добро, кратко представяне на българската политика по отношение на турците след 1944: Zachary T. Irwin, „The Fate of Islam in the Balkans: A Comparison of Four State Poli­cies“, in: Religion and Nationalism in Soviet and East European Politics, ed. by Pedro Ramet, Durham, NC, 1984, S. 207-225 + 268-271 (hierbes. S. 218—221); виж освен това множество представяния в Wissenschaftlicher Dienst Südosteuropa I (1959)-XXX (1981). По-малко полезни в тази насока са работите на Peter John Georgeoff, „Ethnic Minorities in the People’s Republic of Bulgaria“, in: The Politics of Ethnicity in Eastern Europe, ed. by George Klein & Milan J. Reban, New York, NY, 1981, S. 49-84, както и, от същия (в съавторство с David Crowe), „National Minorities in Bulgaria, 1919-1980“, in: Eastern European National Minorities, 1919-1980: A Handbook, ed. by Stephan M. Horak et al., Littleton, CO, 1985, S. 274-308. Струва си обаче да се прегледа, от ислямско-научна гледна точка, Alexandre Popovic, L’Islam balkanique. Les musulmans du sud-est euro­péen dans la période post-ottomane, Berlin (West) 1986, S. 95-106 + 366-367.

[17] Юлиан Ризов (Секретар на общинската партийна организация от Джебел в Кърджалийски окръг), „Напият Еверест, Нов живот (Кърджали), 11 юни 1985.

[18] Партийният жаргон познава в тази връзка термина „кампанийност“ – нещо, което е силно критикувано, например в Али Алиев (днес: Александър Александров), Формирането на научно-атеистичен мироглед у българските турци, София 1980, стр. 96. Друга честа критика е онази за липсващия „личен пример“ сред турски комсомолци, партийни членове, служители и т. н. (Шукри Тахиров, Социалистическа обредност и духовно единство, София 1984, стр. 160.

[19] Освен това на 15 септември 1956 се състои и заседание на Политбюро по въпросите на практическата малцинствена (турска) политика (Мехмед Бейтулов, Културният възход на българските турци при условията на социализма, Известия на института по история на БКП 40 [1979], стр. 197-227). На 26 декември същото управленческо тяло приема решения за регионалната политика (Николай Мизов, Ислямът в България – същност, модернизация и преодоляване, София 1965, стр. 180).

[20] На 21 април 1958 – само 14 дни след като VII Конгрес на БКП е приключил, в присъствието на Никита Хрушчов – Политбюро представя за вътрешнопартийна дискусия своите „Тези на ЦК на БКП за работата на партията сред турското население“ (М. Бейтулов, Културният възход…, стр. 221; Юлиан Г. Марков, Развитие на образованието сред турското население в България [1944-1952], Исторически преглед 27 [1971], kn. 1, str. 69-79, които се приемат на Пленум на ЦК от 2-4 октомври 1958. (Н. Мизов, Ислямът, стр. 181; Мустафа Мюслюмов, Българската комунистическа партия – наша родна партия, в: Народна република България – наша родина. Учебно помагало. Изд. от Кольо Йотов и Ахмед Арунов, София 1964, стр. 170-215). По онова време е оповестено официално само, че е бил проведен пленум, на който Тодор Живков между другото е говорил за „вътрешното положение и задачите на партията“ (Съобщение на Централния комитет на БКП, „Работническо дело № 278 от 5 октомври 1958, стр. 1). По тази причина споменатите автори цитират партийните решения по протоколите на Централния партиен архив на БКП.

[21] Изглежда, че по онова време Хрушчов е дал на българската страна, като ответна услуга за „помирението“ между София и Белград, свобода на действие в малцинствената политика. Основното следствие от това е промяната на курса по македонския въпрос, респ. по отношение на (възможно чисто фиктивното) малцинство на „пиринските македонци“, но последствията му се отразяват най-отрицателно върху турското малцинство.

[22] Например според Милко Балев, в споменатата по-горе реч от 6. март 1985 (цит. При T. Baest, „Neues“, S. 109).

[23] Например у А. Алиев, Формирането, стр. 117.

[24] За информация по турските емиграционни вълни от 1950/51 (153,998 души) и 1969-1978 (81,299 души) срв. Huey Louis Kostanick, „Turkish Resettlement of Bulgarian Turks 1950-1953“, University of California Publications in Geography VIII (1957), No.2, S. 65-164, както и Zachary T. Irwin, „The Fate of Islam“, S. 220-221 и „Спогодба между Народна република България и Република Турция за изселване от НРБ в Република Турция на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 г.“, Държавен вестник № 82 от 21.X. 1969, стр. 1-2. Според споменатия по-горе бюлетин на българското посолство в Бон, напротив, в рамките на това споразумение са се изселили просто „130,000 български граждани при роднини в Турция“ (a.a.O., S.4). За сегашната ситуация срв. „Съобщение“, Работническо дело нр. 92 от 2. IV. 1983, стр. 6, и FAZ Nr. 31 от 6. II. 1987, S. 7.

[25] „Смесването на религиозното с национално и националистическо чувство води до това, че българските турци обвързват националната си гордост с неща, намиращи се извън родината, миналото, настоящето и бъдещето на българската нация, чиято неделима част те са. […] Всякакво търсене на обекти на гордост за българските турци извън социалистическа България води до национализъм“ (А. Алиев, Формирането, стр. 122). Шукри Тахиров доразвива последователно това размишление, като казва: „Всякакво друго разбиране на националната гордост на етническите групи при нас – и особено онази на българските турци – представлява измяна към класово-партийния, марксистко-ленински научен подход към обществените явления“. (Ш. Тахиров, Социалистическа обредност, стр. 109).

[26] „Атеистическата масова работа“ е открай време източник на грижи за партията. Тя се провежда от (специално подготвените) български и турски партийни членове предимно според една схема, състояща се от компонентите: доклад, доклад с дискусия, „вечери с въпроси и отговори“. (А. Алиев, Формирането,, стр. 156)

[27] Драстично намаляване на броя на официалните мюсюлмански духовни лица се получава през годините 1956-61, през които цифрата им спада от 2393 на 462. (Н. Мизов, Ислямът, стр. 195). В момента изглежда има „над 400 официални имами, 6 мюфтии, 2 мюсюлмански съдии и един върховен мюфтия“ (Ш. тахиров, Българските турци, стр. 70), работещи в около 1180 турски джамии (Църкви и изповедания в Народна република България, София 1975, стр. 80).

[28] Срв. документацията в Südosteuropa 34 (1985), S. 479-481.

[29] Тодор Живков, Дружни и единни към нови победи на социализма. Реч […] пред митинга в село Владимировци, Разградски окръг, произнесена на 28 май 1962. „Работническо дело“ нр. 153 от 2 юни 1962, стр. 1-2. Притеснителната формула „турска форма, социалистическо съдържание“ се обосновава подробно от Ибрахим Татарлъ (днес Илко Траянов[!] Татрлиев) в: Народна република България, стр. 142-169. Нека си припомним тук българско-югославската компромисна формула относно историята на Макеедония, която гласи „македонска форма, българско съдържание“. Срв. в тази връзка Stefan Troebst, Die bulgarisch-jugoslawische Kontroverse um Makedonien 1967-1982, München 1983, S. 49-50.

[30] Този лозунг, възникнало по времето на „големия скок напред“ – срв. спомената статия на Ибр. Татарлъ от 1964) – се подхваща отново през втората половина на седемдесетте години. Срв. М. Бейтулов, Културнията възход, стр. 226-7, ккато и Касим Янъзов, Ролята на социалистическата културна революция за формирането на социалистическия бит на българските турци, Научни трудове на академията за обществени науки и социално управление. Т. 132, София 1982, стр. 232-251.

[31] Срв. резултатите от едно сравнително непреднамерено допитване от 1962 г., публикувано в Процесът на преодоляването на религията в България. Социологическо изследване. Изд. от Живко Ошавков, София 1968, стр. 136, в което се посочва цифрата 67,02% религиозни турци (срещу 32,76% религиозни българи).

[32] А. Алиев, Формирането, S. 129.

[33] Според М. Бейтулов замяната на преподаването на турски език от български в училищата е биля проведена „по желание на [турските] родители, поради голямото натоварване на децата […] (М. Бейтулов, Животът, стр. 89). […]

[34] Срв. Тодор Живков, Дружни и единни, Стр. 1-2; същият: Приветствие до редакцията на списание ,Yeni hayat), „Работническо дело нр. 64 от. 4. III. 1964, стр. 1. […]

[35] Пак там. В своята приветствена реч Живков подчертава, че „няма никакви решения, нито пък планове за изселването на турците от Народна република България и не може да ги има“.

[36] Един от решителните привърженици на тази политика е Шукри Тахиров, който се надява, чрез такива институции „да се даде на детето възможност в някои случаи да се избави от неблагоприятни въздействия на семейната среда“ […] През 1978 той преценява, че около една трета от турските деца и младежи са обхванати от тази интернатна система (Ш. Тахиров, Българските турци, стр. 161-2).

[37] Н. Мизов се противопоставя на възгледи от рода на тези, които по-късно защитава Ш. Тахиров: „Това гледище показва неспособността на някои от нашите партийни, държавни и други местни функционери, да разберат сложността на взаимоотношенията между стари и млади, както и ролята, и значението на семейството в обществото“ (Н. Мизов, Ислямът, стр. 129).

[38] Срв. S. Troebst, Kontroverse, S.74-79.

[39] На заседание на Политбюро от 25. II. 1969 (А. Алиев, Формирането. 119).

[40] На заседание на Политбюро от 19. VI. 1969 (М. Бейтулов, Културният възход, стр. 208).

[41] В началото на 1970 партийното ръководство провежда среща с турски журналисти и спортисти (Среща на секретариата на ЦК на БКП с редколегията на вестник „Yeni işik“ – „Нова светлина“ – и активисти на населението от турски произход“) „Работническо дело“ нр. 185 от 4. VII. 1970, стр. 1).

[42] Александър Лилов, Да издигнем идеологическата работа на висотата на задачите, поставени от Десетия конгрес и новата програма на партията за изграждане на развито социалистическо общество. Доклад […] пред пленума на ЦК на БКП, състоял се на 7 и 8 февруари 1974 г.“ „Работническо дело“ нр. 45 от 14. II. 1974, стр. 1-7 и нр. 46 от 15. II. 1974, стр. 4-6.

[43] Като пропагандистко съпровождащо четиво в тази връзка виж книгата Свои, а не чужди от Владимир Арденски, София, 2. изд. 1975. За оценка на кампанията срещу турските села виж Мехмед Юсеинов Ферадов, Дискриминация на комунистическото правителство, Бъдеще (Париж) 1976, кн. 2-3 (23-24), стр. 49-52.

[44] За запознаване с мирогледа на л. Живкова, силно повлиян от българския мистик Петър Дънов, виж потискащия, посмъртно публикуван том Мислете за мен като за огън. Книга за Людмила Живкова. Изд. от Стоян Михайлов и др., София 1982.

[45] Ш. Тахиров, Българските турци, стр. 18 и 26-27. […]

[46] Ш. Тахиров, Българските турци, стр. 17-18 и 26.

[47] O.A., „Problems with the Turkish Minority“, RFER BSR/5, 21.11. 1974, S.3-5, und O.A., „Migration of Turkish Minority and the Status of Bulgarian Moslems“, RFER BSR/13, 29. IV. 1976, S. 5-9.

[48] llhan Bajgöz, „The Meaning and Dimension of Change of Personal Names in Turkey“, Turcica. Revue d’études turques XV (1983), S. 201-219; Abdelkabir Khatibi, La Blessure du nom propre, Paris 1974.

[49] Виж Г. Димитров, Княжеството България, стр. 62-70. Книгата на Г. Димитров се цени и цитира и до днес от български автори като М. Бейтулов и историка-функционер професор Петър Петров като „важен източник“.

[50] За „чисто научните“ вариации на тези предразсъдъци виж Ш. Тахиров, Социалистическата обредност, стр. 27, 73.

[51] Тодор Живков, Дружни и единни, стр. 1. […]

[52] Срв. отново Ш. Тахиров, Социалистическата обредност, стр. 140.

[53] Така например Н. Мизов се възмущава от двойния морал на съдиите в окръжния съд в Кърджали, които през ранните шестдесет години уж се борят срещу браковете на малолетни турски момичета, но в службата си одобряват почти всички молби за специално разрешение. (Н. Мизов, Ислямът, стр. 133).

[54] Владимир Топенчаров, За класово-партийния подход, за критиката и за журналистическите кадри. „Български журналист“ 1981, кн. 1, стр. 12.

[55] Срв. нейния предговор към книгата на Ш. Тахиров Единението, стр. 5.

[56] Срв. например Борис Дерибеев, Ахрида, непознатата земя, София 1982, стр. 174-175. […]

[57] М. Бейтулов, Културният възход, стр. 226. […]

[58] Вселенският отдел на Светия синод на българската православна църква публикува през 1975 една брошура, в която за турскоезичните мюсюлмани се казва: „Следователно голяма част от днешното мюсюлманско население в североизточна България са директни потомци на помохамеданчени и асимилирани българи и българки, които са се женили за еничари и турци. Ето защо тази турска част от населението е не само в териториално, но и в етническо отношение свързана с българския народ“ („Църкви“, стр. 76; срв. също и стр. 21).

[59] Г. Димитров, Княжеството България, стр. 63.

Щефан Трьобст
Щефан Трьобст (род. 1955) е професор по културни изследвания на Източно-средна Европа в университета Лайпциг. През 1998/1999 получава стипендията Хайзенберг на Немското изследователско общество.
Посетители: 141

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • анатоли кирилов писа Още
    Я опитайте пак, г-н... преди 42 минути
  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 20 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 22 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици