1 1 1 1 1 Оценка 5.00 (1 гласуване)

За първи път в литературата споменава през 1841 г. названието „помаци“ Васил Априлов: „Във Филипополската епархия, Румелия и част от Македония в селищата живеят българи, които изповядват мохамеданска вяра…Всички тези потурчени свои братя българите наричат помаци…“ (Априлов 1841:87). За помаци говори и Раковски: „В България живее народ, под имянем помаци, кои говорят българский язык, а исповедат мохамедовая вяра.“ (Раковски 1857:252-257).

Помаците са трудна тема за българската етнодемографска статистика. По време на преброяванията и в статистическите публикации в продължение на нейната 130-годишна история сме свидетели на три взаимно изключващи се подхода:

– помаците, макар и мюсюлмани, са етнически българи и, следователно, те не трябва да бъдат наблюдавани самостоятелно;

– помаците са етнически българи, но представляват специфична група и затова трябва да бъдат наблюдавани самостоятелно;

– помаците образуват етнически обособена група, която трябва да бъде наблюдавана като такава.

Проблемът добива съвременното си измерение, ако се приеме стандартът, според който – по време на преброяванията – отговорите на етнодемографските въпроси (етническа група, вероизповедание и майчин език) трябва да се запишат точно така, както свободно са дадени от лицата, а след това тези отговори трябва да се обобщят и оповестят без да се подменя волеизявлението на преброяваните.

Не на последно място е и въпросът как да бъдат наричани – помаци, българомохамедани, българи мюсюлмани или по друг начин.

На османската демографска статистика през 19 век не се налага да преодолява такива трудности. В рамките на установената миллет-структура на обществото се отчита само принадлежността към мюсюлманската общност като цяло без да се държи сметка за народностната специфика (отделно се дават понякога циганите мюсюлмани). Илюстрация на османския етнодемографски подход ни дава дипломатическо писмо от 4.12.1876 г. на руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров (Геров 1932: док. № 273). В него Геров, информирайки за резултатите от преброяването в империята, проведено през 1874-75 г., пише, че в Пловдивския санджак мюсюлманите са 139 731, от които 127 260 турци и 12 471 цигани, и добавя, че мюсюлманското население на санджака „се състои от собствено турци и така наречените помаци, т. е. българи мохамедани, говорещи български“. „Смята се, продължава той, че помаците са до 20 000 души“.

През 19 век в Османската империя се провеждат етнодемографски изследвания и от редица независими автори,. В преобладаващата си част те разглеждат помашкото население като принадлежащо към българската народност, но което има своя специфика и затова изисква специално изучаване.

През 1842 г. чешкият славист Павел Йозеф Шафарик публикува изследване на славянските езици, в което прилага таблица на народите, които говорят славянски език. Сред тях са и българите – общо 3 587 000 души, живеещи в Турция (3 500 000), Русия (80 000) и Австрия (7 000). Шафарик дава и разпределението на говорещите български език по вероизповедание: гръко-православни – 3 287 000, католици – 50 000 и мохамедани – 250 000[1]. Това е и първата оценка за броя на говорещите български език мюсюлмани в Османската империя. Вижда се, че Шафарик припокрива езиковата и народностната принадлежност – българите са народът, който говори български език. (Šafarik 1842)

В навечерието на руско-турската война от 1877-78 г. руският дипломат Владимир Теплов анализира резултатите от преброяването през 1874-75 г. След като ги сравнява и с други източници, той публикува през 1877 г. свои оценки за етнодемографската картина на османските територии, населявани от българско население (България, Тракия и Македония, както ги нарича). Теплов дава отделно две разпределения по народности – на мюсюлманското и на немюсюлманското население. В групата на мюсюлманите той включва като отделна народност и помаците на брой 300 000 души. (Теплов 1877:24, 28)

През 80-те години на 19 век Стефан Веркович провежда топографско и етнодемографско изследване на Македония. Според Веркович помаците са родствени на българите („их рóдичи мусульманы-помаки“), както пише в уводния си текст. Той обобщава своите изследвания в таблици по каази и населени места, където – наред с графите „българи“, „турци“ (или в някои таблици – „мохамедани-турци“), „гърци“, „мохамедани-гърци“, „евреи“, „албанци“, „куцовласи“, „цигани“ – е дадена и отделна графа – „мюсюлмани-помаци“ (или в някои таблици – „мохамедани-помаци“). Сумарно, според него, в Македония по това време има 39 535 помашки къщи, като броят на мъжете помаци е 144 051 (Веркович 1889).

Десетина години по-късно публикува етнодемографски данни за Македония Васил Кънчов (Кънчов 1900). Той отделя специално внимание на така наречените от него „българи мухамедани“, определяйки ги като потурчени българи („потурняци“). Отбелязва, че тяхното преобладаващо название е помаци, но се срещат и други по-малко разпространени названия, като например торбеши, аповци и други. В таблиците, които прилага, населението е разпределено в следните графи: българи (с две подграфи – християни и мухамедани), турци, черкези, гърци (християни и мухамедани), арнаути (християни и мухамедани), власи, евреи, цигани и разни. Според пресмятанията на Кънчов българите мухамедани в Македония са 146 803 или, ако се добавят и помашките села Доспат и Барутин (с общо около 2 000 жители), броят им става 148 803.

В навечерието на Балканските войни Любомир Милетич изучава обстойно населението в Одринския вилает на Османската империя. И Милетич отделя специално внимание на „помаците“, както той ги нарича, които разглежда като „български елемент“. Отбелязвайки, че в Османската империя няма точна етнодемографска статистика, Милетич приема, че населението на Одринския вилает към 1912 година е около 1 000 000 души, от които турците са не повече от 400 000 души, а гърците са до 200 000. Според неговите оценки, българите във вилаета са общо 299 826 души, от които 116 190 души са помаци. Интересно е какъв е, според Милетич, броят на помаците в родопските каази (околии), които след Първата световна война остават в границите на България, както и техният дял от българското население в тези каази:

– Ахър челеби (Смолянско) – 26 485 помаци (64.2 % от посочения от Милетич общ брой на българите – 41 260 души), Даръдере (Златоград) – 16 990 (96.6 % от 17 590), Дьовлен (Девин) – 26 810 (100 %), Кърджали – 3 755 (96.5 % от 3 890), Егридере (Ардино) – 20 000 (95 % от 21 050); в тези данни турците и циганите (последните са много малко на брой) не са взети предвид. (Милетич 1918)

След учредяването на Княжество България и автономната област Източна Румелия в тях се предприема събиране и обобщаване на данни за броя на населението по народност по административен път. За Княжество България това се прави от руската администрация през 1979 г., а за Източна Румелия – под ръководството на областната управа през1980 г.

Публикуваните резултати за Източна Румелия са представени в таблици по департаменти, околии и населени места (Източна Румелия 1880). Графите по народности са: българи, турци, гърци, цигани, арменци, евреи, българи бежанци и гърци бежанци. В забележки е даден броят по населени места на „българо-католиците“ (като част от българите) и „българо-мюсюлманите“ (като част от турците). Така е постигнат противоречив компромис между стремежа на областната администрация да се подчертае българския характер на помаците (те са наречени българо-мюсюлмани) и традицията на османската официална статистика те да не бъдат отделяни от турците. Сумарно за областта населението е 815 951 души, от които българо-мюсюлмани 16 237 (2.0 % от цялото население). Най-голяма е концентрацията на българо-мюсюлмани:

– в околията Рупчос, разположена в северния склон на Родопите – от Ахър-Челеби (днешно Смолянско) до Станимака (Асеновград), с най-голямо селище по това време Широка лъка – там те са на брой 9 753, като е отбелязано в забележка към таблицата за околията: „Всички жители, забележени в стълпът „Турци“ са българо-мюсюлмани.“;

– в околията Пещера – там те са на брой 5462, населяващи изцяло селата Форцово, Дорково, Баня, Костандово, Ракитово, Осеново, Лъджене и Корово.

По време на преброяването в Източна Румелия през 1885 г. и първите три преброявания в Княжество България – през 1881, 1888 и 1893 г. не е наблюдаван показателя „народност“, а показателите „вяра“ и „матерен език“ са наблюдавани поотделно без да бъдат комбинирани. Това прави невъзможно да се дадат точни данни за помашкото население и неговото географско разпределение. Някои автори, стремейки се да запълнят породената от преброяванията празнина, провеждат проучвания, като предлагат свои оценки за броя на помаците.

През 1899 г. Любомир Милетич публикува изследване на помаците в Северозападна България, за които привежда аргументи, че са потурчени в миналото българи. Той ги нарича „ловчански помаци“, защото говорът им принадлежи към източното българско наречие „и то от типа на Ловчанското“ дори и когато живеят на запад от я-товата граница. Сравнявайки броя на мюсюлманите, броя на християните и броя на тези, които казват, че говорят българския език „като матерен“ в Ловчански, Плевенски и Врачански окръг, Милетич се опитва да извлече от преброяванията през 1881, 1888 и 1893 г., макар и косвено, броят на „нехристияните“, които говорят български език, предполагайки, че помаците са по-голямата част от тях. В същото време той си дава сметка, че групата на говорещите български език мюсюлмани не съвпада напълно с групата на помаците и следователно получените по този начин числа не могат да бъдат съвсем точни, „защото мнозина помаци ще да са вписали турският език като матерен, а при туй не малко от българските сир. християнските цигани ще да са минали за помаци“. В последна сметка той съпоставя своите изчисления с познанията си за помашките села в региона и в резултат получава окончателните си оценки. Според изготвената от Милетич таблица към 1893 г. в Тетевенска околия има 2 155 помаци, в Луковитска – 1040, в Плевенска – 39, в Белослатинска – 3012 или общо за четирите околии – 6 246. Констатирайки, че след 1893 г. сред помаците от региона протичат интензивни миграционни процеси, той изразява недоволството си, че във всички дотогавашни преброявания нито веднъж те не са преброени „под специална рубрика като помаци“, и препоръчва:

„Не мога да не изкажа желание, щото при идещото преброяване да би се обърнало по-специално внимание върху помаците както от северна тъй и от южна България, та дано да се запишат по-точно напр. под особна рубрика „помаци“.“ (Милетич 1899)

Тази препоръка е възприета при следващите четири преброявания – през 1900, 1905, 1910 и 1920 година, които се провеждат при сходна методика, осигуряваща сравнимост на резултатите.

Съществена новост през 1900 г. е включването на показателя „народност“. При публикуването на резултатите е въведена таблица, в която се комбинират разпределенията по матерен език и народност по окръзи, околии и населени места, като в краткия уводен текст се пояснява, че това се прави, за да се „схване присъствието на разните етнографически елементи в българското население“ и се добавя, че „помаците, които, ако и да спадат по матерен език и народност към българите, показани са отделно, за да може да се знае по-точно техният брой и местожителство“. Таблицата е оформена графично, така че рубриката „помаци“ да бъде включена като подграфа на графата „българи“.

Наред с това в публикацията за общите резултати от преброяването през 1900 г. е дадена комбинирана таблица с двумерно разпределение на населението по вероизповедание и матерен език – общо за княжеството, по окръзи и околии.

Според преброяването от 1900 г. общият брой на помаците е 20 638 (0.55 % от цялото население и 3.22 % от мохамеданите), а мохамеданите с български матерен език са 20 726 души (0.55 % от цялото население и 3.22 % от мохамеданите). Както се вижда, общият брой на двете групи през 1900 г. почти съвпада. Сравнителният анализ показва, че той почти или напълно съвпада и по околии и окръзи. (Преброяване, 1900)

С публикациите на резултатите от следващите две преброявания (1905 и 1910) се въвежда практиката да се дава подробно изложение на използваната методика, включително анкетната карта и обясненията към нея.. В подхода към групата на помаците е налице известна двойственост: В обяснителните бележки към въпроса за народност в анкетната карта те са представени като отделна народност: „На тоя въпрос ще се отговаря, като се покаже от каква народност е лицето по рождение, по произхождение (българин, турчин, евреин, грък, циганин, помак, цинцарин, гагузин и пр.)“ В същото време при публикуване на разпределението по народност по окръзи, околии и населени места помаците са дадени в подграфа на графата „българи“, като отново се пояснява, че те, ако и да спадат по матерен език и народност към българите, са дадени отделно.

– През 1905 г. броят на помаците бележи лек спад в сравнение с предишното преброяване и е 19 360 (0.48 % от цялото население и 3.21 % от мохамеданите), докато броят на мохамеданите с български матерен език расте – те са 23 734 души (0.59 % от цялото население и 3.93 % от мохамеданите). (Преброяване, 1905)

Едно възможно обяснение на очерталата се през 1905 г. разлика между броя на помаците и броя на говорещите български език мюсюлмани дава Любомир Милетич (виж по-горе), който предупреждава, че част от циганите могат да декларират за свой матерен език българския. Действително, от анкетираните по време на преброяването са заявили, че техният матерен език е циганският, само 67 3961 души В същото време деклариралите, че са цигани са 99 004, като на част от тях матерният език е българският. За да се направи окончателно заключение обаче, е нужно да се знае още колко от българоговорещите цигани са се определили като мохамедани, за което не е публикувана информация.

– Броят на помаците през 1910 г. е 20 332 (0.47 % от цялото население и 3.38 % от мохамеданите), а на мохамеданите с български матерен език – 27 008 (0.62 % от цялото население и 4.49 % от мохамеданите). (Преброяване, 1910)

Преброяването от 1920 г. отразява промените, фиксирани с подписването на Ньойския договор. Броят на окръзите е увеличен с три – Мъстанли (Момчилград), Пашмакли (Смолян) и Петрич, които са населени с многочислено помашко население.

– През 1920 г. (след войните) броят на помаците е нараснал значително – 87 729 души (1.81 % от цялото население и 12.70 % от мохамеданите). Нараснал е съответно и броят на мохамеданите декларирали, че техният матерен език е българският – 93 953 (1.94 % от цялото население и 13.60 % от мохамеданите. (Преброяване, 1920)

Ще отбележим, че през 1920 г. в окръзите на Южна България броят на помаците (п.) и на българоезичните мюсюлмани (б.е.м.) почти съвпада, съответно: Бургас – 19 п. и 54 б.е.м., Мъстанли – 13 335 п. и 13 510 б.е.м., Пашмакли – 38 448 п. и 38 663 б.е.м., Петрич – 21 846 п. и 22 235 б.е.м., Пловдив – 10 140 п. и 10 229 б.е.м., Стара Загора – 64 п. и 127 б.е.м. или общо за Южна България – 83 852 помаци и 84 818 българоезични мюсюлмани. Разликата между двете групи се откроява за окръзите Враца (717 п. и 3285 б.е.м), Плевен (2897 п. и 4724 б.е.м.) и София (55 п. и 762 б.е.м.), където е по-забележимо присъствието на циганско население.

Методически интерес представляват таблиците за разпределението на населението по народност, които се публикуват периодично в Статистическия годишник, който Главната дирекция на статистиката започва да издава от 1910 г. Текстът е двуезичен (на български и френски). Данните са общо за държавата. Всички таблици са съставени еднотипно, като народностите са разделени на две групи – славяни и неславяни. В тези таблици се дават данните от преброяванията за помаците (с това название до 1931 г. – виж по-долу), като те са включени като народност в групата на славяните. (Статистически годишник 1911–1937) Има неголеми различия между числата за помаците в Годишника и тези в официалните публикации. Нека да приведем за пълнота и данните за помаците от разгледаните дотук преброявания, така както са в Годишника: 1900 – 20 637 (0.55 %), 1905 – 19 373 (0.48 %), 1910 – 21 143 (0.49 %), 1920 – 88 329 (1.82 %)

В публикациите за преброяването през 1926 г. са направени известни промени, една от които е отпадането на рубриката „помаци“. В същото време трябва да се каже, че техният брой е бил наблюдаван, което се разбира от Статистическия годишник. Според Годишника броят на помаците общо за Царството през 1926 г. е 102 351 (1.87 % от цялото население и 12.97 % от мохамеданите).

В официалната публикация на общите резултати е оставена комбинираната таблица, която дава двумерното разпределение на населението по матерен език и вероизповедание – общо за Царството, по окръзи и околии – тя съдържа съответното разпределение на мохамеданите, чиито матерен език е българският. Техният общ брой през 1926 г. е 113 064 (2.06 % от цялото население и 14.32 % от мохамеданите).

Промените, направени през 1926 г., са в унисон с терминологичните промени, които настъпват в таблицата за народност в Статистическия годишник през 30-те години. Както вече беше казано, до 1931 г. използваният термин в изданията на Годишника е „помаци“ В изданията от 1932, 1933 и 1934 г. настъпва модификация – „българи-мохамедани (помаци)“, а в изданията от 1935 и 1936 г. съответният термин е „българи-мохамедани“.

При преброяването през 1934 г. настъпват радикални промени. Както се отбелязва в предговора на публикацията за преброяването, данни за разпределение на населението по народност не се съобщават, въпреки, че такива данни са наблюдавани, както се вижда от новата – „домакинска“ анкетна карта. Информация за броя на помашкото население не са публикувани, включително и в Статистическия годишник. Има обаче основания да се предполага, че този брой е бил наблюдаван. Така например в доклад на Разузнавателния отдел на Генералния щаб на Министерството на войната от 30 юни 1947 г., озаглавен „Турският малцинствен и изселнически въпрос“ се твърди, че „общото число на българомохамеданското население в България през преброяването през 1934 г. е било 110 322 души“.[2]

В първите години след 9 септември 1944 г., когато властта е завзета от доминирания от комунистите Отечествен фронт, се наблюдават колебания по отношение на това как да бъдат наричани помаците. В изказванията на представители на управляващия елит, партийни функционери и общественици , както и в официални документи, се срещат най-различни варианти – помаци, мохамедани, помаци-мохамедани, помаци-мюсюлмани, българомохамедани, българомохамедани (помаци), македонци мохамедани (помаци). Към края на 40-те години постепенно се утвърждава названието „българомохамедани“.

През 1946 г. се провежда поредното общо преброяване. Немногобройните официални публикации за резултатите от това преброяване съдържат непълна и неточна информация. В тях например не се съобщава нищо за наблюдавана народност „македонци“ (на брой 169 544[3]) . Не е публикувано и наблюдаваното разпределение по говорим език. Що се отнася до „българомохамеданите“, техният брой също е бил установен по време на преброяването – 129 387 души или 1.84 % от цялото население.[4] Впоследствие той е включен частично в броя на българите, и частично (тези, които живеят в Пиринска Македония) – в броя на македонците[5].

При преброяването на населението, проведено през 1956 г., отпадат въпросите за езика и вероизповеданието. Под влиянието на съветската статистика при публикуване на резултатите се прави преход от термина „народност“ към термина „националност“. Специално внимание е обърнато на „българомохамеданите“. В указанието към въпроса за националността е направено следното разяснение: „Не трябва да се смесва националността с религията. Така лица с мохамеданско вероизповедание не винаги са турци (например: българомохамеданите). При настоящото преброяване на населението гражданите няма да бъдат разпитвани за вероизповеданието, което имат. Лица, които посочват обаче като своя националност „българо-мохамедани“, трябва да се запишат като такива“. В писмо до ЦК на БКП председателят на Централното статистическо управление Евгени Матеев, подчертавайки, че „българомохамеданите по националност не са турци, а българи“, аргументира позицията на управлението по следния начин:

 „С оглед на социалната политика, която Правителството провежда за ликвидиране на изостаналостта на този слой от нашия народ, представлява интерес да се знае точно техният брой.“[6]

Разпределението на населението по националност общо за страната Евгени Матеев съобщава в докладна записка от 2 октомври 1957 г. до Секретариата на ЦК на БКП. От приложена таблица към писмото научаваме (на базата на петпроцентова извадка) броят на българомохамеданите – 138 643 или 1.83 % от цялото население.[7] Този брой е станал известен и на някои автори[8]. В официалните публикации те са включени в броя на българите.

Не са известни данни за броя на „българомохамеданите“ от преброяването през 1965 г. При преброяването през 1975 г., когато насилственото преименуване на помаците е окончателно приключило (Иванова 2002; Груев и Кальонски 2008) за официална оценка на техния брой вече не може да става и дума. А при преброяваното през 1985 г. въобще не са включени етнодемографски въпроси. В същото време е въведена практиката данни за етническия състав на населението в страната да се събират по административен път от органите на Министерството на вътрешните работи с участието на местните териториални органи и териториалните звена на статистиката.

С първото преброяване след политическата промяна през 1989 г., което се провежда към 4 декември 1992 г., са възстановени трите етнодемографски показателя с нови названия – „етническа група“, „майчин език“ и „вероизповедание“. Преди да се обработят и публикуват окончателните резултати председателят на Националния статистически институт Захари Карамфилов изпраща до президента на Република България Желю Желев писмо (Карамфилов 1993), в което му съобщава данните за броя на населението по етническа група, вероизповедание и майчин език, получени след обработката на двупроцентова репрезентативна извадка. В писмото той изрично подчертава предварителния характер на тези данни (размерът на грешката по отделните признаци варира в границите ± 15 000 лица).

В изследването специално внимание е обърнато на тези, които са заявили специфична етническа идентичност, давайки на въпроса за етническа група широк спектър от отговори – помак, българомохамеданин, мюсюлманин, ахрянин и други – всички те са обединени при обработката в общ шифър с название „българомохамедани“ и са представени в текста като такива. Техният брой е оценен на 65 546 души, от които 63 595 изповядват исляма и имат като майчин език българския. Дадено е и разпределението на българомохамеданите по региони (днешни окръзи):

– Благоевград – 10 702, Бургас – 152, Велико Търново – 100, Габрово – 50, Кърджали – 13 558, Кюстендил – 50, Ловеч – 1813, Пазарджик – 4 246, Пловдив – 200, Разград – 1 018, Русе – 398, Смолян – 31 094, Стара Загора – 1 167, Търговище – 498, Хасково – 250, Шумен – 250, общо за страната – 65 546.

Самоопределилите се етнически като българомохамедани не изчерпват групата на българоезичните мюсюлмани. Разработката показва, че 78 242 души са заявили, че са етнически българи и мюсюлмани по религия, като от тях на 70 251 души майчиният език е българският, 7243 са казали, че говорят турски, 698 цигански и 50 друг.

Трета група българоезични мюсюлмани са декларирали по време на преброяването турска идентичност – според извадката 25 540 мюсюлмани, чийто майчин език е българският, етнически са се самоопределили като турци.

Към писмото е приложена таблица по общини, в които живеещите мюсюлмани говорят български език, но са заявили, че техният майчин език е турският без в преобладаващата си част да го знаят. Таблицата е съставена въз основа на изчерпателни сведения от териториално-статистическите бюра в Благоевград, Шумен, Велинград и Смолян. От така съставената информация се вижда следното разпределение по общини на мюсюлманско население, което по правило говори български и не знае турски, но е заявило, че неговият майчин език е турският:

– Белица – 4 848, Якоруда – 7 972, Гърмен (без селата Хвостяне и Дъбница) – 4 902, Сатовча – 5 529, Гоце Делчев – 6 549, Хаджидимово – 1 212 (без селото Блатска), Банско – 429, Симитли – 29, Благоевград -17, Велинград – 5 243, Доспат – 1800, Мадан – 486, Върбица (регион Шумен) – 529 или общо – 39 545 души.

Сумирайки, получаваме, че групата на българоезичните мюсюлмани, декларирали през 1992 г. турско етническо самосъзнание, се състои общо от 65 085 души.

За пълнота трябва да се добави, че според двупроцентовата извадка в групата на българоезичните мюсюлмани влизат още 3 199 души, самоопределили се като цигани, а също така 6 653 души, които в справката на НСИ са дадени в графата „други“, с което общият им брой става208 783.

В публикациите на НСИ за преброяването от 1992 г. групата на самоопределилите се като „българомохамедани“ е изчезнала – те са включени в групата на българите, без да бъдат споменати. Докато от двупроцентовата извадка се получава, че 25 540 мюсюлмани, чиито майчин език е българският, са се самоопределили като турци, то в официалната публикация броят на турците, говорещи български език, е равен на нула (Преброяване, 1992: Том 1, 231).

През 2000 г. в Закона за преброяване на населението, жилищния фонд и земеделските стопанства в Република България през 2001 г. е включена норма, изискваща по време на преброяването данните за етническа група, вероизповедание и майчин език да „се предоставят доброволно“ Възползвайки се от въведения нов регламент, не са отговорили на въпросите за етническа група 1.1 % от населението, за майчин език – 0.9 % и за вероизповедание – 3.9 %. (Преброяване, 2001: Том 1, Книга 1)

И сега НСИ не съобщава в своите публикации броя на самоопределилите се като „българомохамедани“ – те отново са включени в групата на българите, без да бъдат упоменати специално. Броя им научаваме от коментарите на българското правителство по приетия през 2003 г. Трети доклад за България на Комисията срещу расизма и нетолерантността към Съвета на Европа. Според тези коментари: през 2001 г. „49 764лица са се определили като българи-мохамедани“, като невярно се твърди, че „този факт е надлежно отразен в официалните резултати от националното преброяване през 2001 г.“ и „следователно тези лица не са „смесени“ с членове на която и да е друга група“. (ECRI, 2003: 35,36)

Според публикацията на НСИ броят на мюсюлманите, които говорят български е 152 323души, от които принадлежащи към българската етническа група – 118 006 (българомохамеданите са включени тук), самоопределили се като турци – 21 904 (за разлика от предишното преброяване сега се оказва, че има такива), като роми – 2 093, други – 1 859 и не се самоопределят – 8 461 (Преброяване, 2001: Том 1, Книга 1, 213).

Представлява интерес дали и при това преброяване в общините, където традиционно живее българоезично мюсюлманско население, е наблюдавана заявена турска идентичност. Информация за това се съдържа в писмо на директора на „Демографска и социална статистика“ на НСИ до секретаря на Националния съвет по етнически и демографски въпроси при МС (Балев 2002). От приложена към писмото таблица се вижда, че в общини, в които мюсюлманското население е българоезично, са се самоопределили като турци:

– в Банско – 14 души, Белица – 4 737, Благоевград – 79, Гоце Делчев – 8 317, Гърмен – около 2 200 (от 4 529 самоопределили се в общината като турци са извадени живеещите в селата Дъбница и Хвостяне на брой около 2300 души, които в преобладаващата си част говорят турски и традиционно се самоопределят като турци), Сатовча – 3 203, Симитли – 29, Хаджидимово – около 1 200 (от 1 927 души самоопределили се в общината като турци тук са извадени жителите на село Блатска – около 700 души – част от които говорят турски и традиционно се самоопределят като турци), Якоруда – 7 826, Велинград – 5 066, Доспат – 263, Мадан – 498 или общо около 31 000 души.

Ако сравним това разпределение на мюсюлманското българоезично население, декларирало, че говори като свой майчин език турския, с цитираното по-горе (от 1992 г.), ще видим, че става дума в общи линии за една и съща география. Това показва известна устойчивост на наблюдаваната турска етническа идентичност в част от Западните Родопи и по поречието на Места.

Както се вижда, и при това преброяване може да се направи извода, че сред българоезичните мюсюлмани се наблюдават разлики в етническото самоопределение – като българи – 68 242 души, като българомохамедани (помаци) – 49 764, не по-малко от 31 000 – като турци, малка част като роми, „други“ и накрая такива, които не се самоопределят.

Що се отнася до последното преброяване, проведено към 1.02.2011 г., то ще остане в историята на българската етнодемография с високата степен на неопределеност на получените данни за наблюдаваните етнодемографски показатели (Преброяване, 2011: http://censusresults.nsi.bg/). Общо за страната неотговорилите за етническа група са 10.0 % от населението, за майчин език – 10.5 % и за вероизповедание – 27.4 %. При децата от 0 до 9 години тези проценти са значително по-високи: за етническа група – 18.4 %, за майчин език – 19.4 % и за вероизповедание – 50.1 %. Впечатляваща е степента на неопределеност на данните за отговорите на трите етнодемографски въпроса в област Смолян, където, както знаем, делът на българоезичните мюсюлмани винаги е бил голям: не са отговорили за етническа група – 22.9 %, за майчин език – 21.4 % и за вероизповедание – 49.3 % (Вж. статията на Е. Иванова в настоящия сборник).

Както се вижда, получените от преброяването през 2011 г. данни, отнасящи се до въпросите за етническа група, майчин език и вероизповедание, не дават възможност да се проведе количествен анализ. Колкото до интересуващия ни кръг от въпроси, отнасящи се до говорещите български език мюсюлмани и изразяваните от тях идентичности, невъзможността от данните от преброяването през 2011 г. да се правят каквито и да е изводи е несъмнена. Така помаците отново не съществуват за официалната българска етнодемографска статистика.

Многоаспектното изучаване на помашкото население в нашата страна, включително с методите на етнодемографската статистика, произтича както от чисто научни мотиви, така и от необходимостта да се формулират и провеждат държавни политики. Това е осъзнато от нашите изследователи още в края на 19 и началото на 20 век, някои от които заемат активна позиция, като Любомир Милетич, който, както видяхме по-горе, настоява при преброяванията да се въведе особена рубрика „помаци“. Този подход се споделя и от статистиците, които провеждат първите преброявания през 20 век. Нека да повторим, че в своите публикации те изрично подчертават: „Помаците, ако и да спадат по матерен език и народност към българите, показани са отделно, за да може да се знае по-точно техният брой и местожителство.“

За съжаление, този начин на мислене е характерен само за първите преброявания през 20 век, когато нашата наука, възприемайки най-модерните идеи за онова време в областта на етнодемографията и етнологията, е във възход. Преброяванията през 1900, 1905, 1910 и 1920 г. правят изключение, както с разработената си етнодемографска методика, така и с това, че в техните официални публикации е представена цялостната етнодемографска картина на населението в страната, включително разпределението по населени места на помашкото население.

От преброяването през 1926 г. ние знаем от полуофициалните публикации на Статистическия годишник само общия брой на помаците в България. След това – от 1934 г. включително и до сега, тази група е невидима за официалната българска статистика. До следващото преброяване, което се очаква да бъде през 2021 г., това прави 87 годишен период.

От друга страна е известно, че помаците (под названието „българомохамедани“) са били наблюдавани като отделна група в някои от преброяванията – със сигурност през 1956, 1992, 2001 и 2011 г. и много вероятно – през 1934 г. Съответните резултати обаче стават достояние за ползване само на ограничен кръг – в администрацията, специалните служби, както и на неколцина привилегировани специалисти. Чрез дипломатическата кореспонденция на българското правителство някои обобщени данни за периода след 1989 г. биват съобщавани в Съвета на Европа и други международни организации. В официалните публикации самоопределилите се като българомохамедани (помаци, ахряни и т. н.) биват включвани в групата на българите, което – наред с другото – означава, че е подменена волята на тези, които доброволно са заявили, че принадлежат към една определена етническа група, а в същото време без тяхно знание и съгласие са включени в друга.

Единствената по-подробна информация за „българомохамеданското“ население в периода след 1926 г., е съобщената в разгледаната по-горе двупроцентова разработка на НСИ от преброяването през 1992 г. Макар и приблизителни, данните, съобщени от Захари Карамфилов, представляват основа за правене на заключения за протекли през близо 70-годишен период процеси, отнасящи се до идентичността на българоезичните мюсюлмани. От сравнението на данните от тази разработка с данните от първите четири преброявания през 20 век, следва изводът, че – докато в началото на века групата на българоезичните мюсюлмани е относително хомогенна и се състои предимно от самоопределящи се като помаци (през 1920 г. броят на двете групи в окръзите на Южна България почти съвпадат) – то около 70 години по-късно тази група се е разгърнала (според начина на самоопределение на анкетираните) в етническо ветрило, състоящо се от три основни компонента – помаци (българомохамедани) – 63 595 (30.5 %), българи – 70 251 (33.6 %) и турци – 65 085 (31.2 %) от общо 208 783 души (оставащите около 5 % се състоят от 3 199 цигани и 6 653 други). (Виж още: Иванов и Томова 1994) Нека да напомним, че тези оценки са приблизителни, както и че за последните 20 години са настъпили промени, които би било добре да се проследят, но което от наличните известни данни, включително и от проведените социологически проучвания, не може да бъде направено. Интересен е въпросът дали и доколко декларираните от българоезичните мюсюлмани идентичности са многопластови и ситуационно променящи се, но това е предмет на изследвания от друг характер (виж например: Konstantinov and Alhaug 1995).

Накрая нека да изкажем пожелание при следващото преброяване помаците да се запишат под особена рубрика, каквото пожелание изказва преди повече от един век Любомир Милетич. Разбира се, това би имало смисъл, ако методиката за наблюдение на етнодемографските показатели се коригира, така че да позволява да се получава подаваща се на изучаване информация за разпределението на населението по етническа група, вероизповедание и майчин език.

 

Литература

Априлов, В., Деница ново-болгарскаго образования. Часть первая. Одесса, 1841.

Балев, И., Писмо до Михаил Иванов, секретар на Националния съвет по етнически и демографски въпроси от Иван Балев, директор „Демографска и социална статистика“. Национален статистически институт. Изх. № 93-00-99, С,, 14.08.2002 г.

Веркович, С., Топографическо-этнографический очерк Македонии, Санкт Петербург, 1889.

Геров, Н., Документи за българската история, том ІІ, Архив на Найден Геров (1857 – 1876), Част ІІ (1870 – 1876). С., 1932.

Груев, М. и А. Кальонски, Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим, С., 2008.

Дунав (в-к), година Х, брой 914, 18 октомври 1874 г.

ECRI, Коментари по Третия доклад за България на ЕКРН. Към: Европейска комисия срещу расизма и нетолерантността. Трети доклад за България, приет на 27 юни 2003 г.. Страсбург: 27 януари 2004, CRI (2004) 2 rev. Bulgarian version.

Източна Румелия, Официална статистика на Источно-румелйското население. Пловдив, 1880.

Иванов, М. и И. Томова, Етнически групи и междуетнически отношения в България, В: Русанов, В. (съст.). Аспекти на етнокултурната ситуация в България, С., 1994.

Иванова, Е., Отхвърлените „приобщени“ или процеса, наречен „възродителен“ (1912 – 1989). С., 2002.

Карамфилов, З., Писмо до президента на Република България г-н Ж. Желев от З. Карамфилов. Национален статистически институт, Изх. № 02–01-3, С., 15.03.1993 г.

Кънчов, В., Македония. Етнография и статистика, С., 1900.

Мизов, Н., Ислямът в България, С., 1965.

Милетич, Л., Ловчанските помаци, „Български преглед“, год. V, т. 5, 1899.

Милетич, Л., Разорението на тракийските българи през 1913 година, С., 1918.

Раковски, Г., Горский пътник от Г. С. Раковского, У Новый сад, 1857.

Статистически годишник на Царство България. Година І – 1909,…, ХVІ – 1924, Година ХVІІІ – 1926,…, ХХІХ – 1937. С.

Теплов, В (сост.), Материалы для статистики Болгарии, Фракии и Македонии. Санкт Петербург, 1877.

Konstantinov, J. and G.Alhaug, Names, Ethnicity and Politics. Islamic Names in Bulgaria. 1912 – 1992, Oslo, 1995.

Šafarik, P. J., Slowanský národopis. Praha, 1842.

Използвани са официалните статистически публикации за проведените преброявания, намиращи се в библиотеката на Националния статистически институт и на интернет страницата на института. Те са цитирани в текста като: (Преброяване, 1900), (Преброяване, 1905), (Преброяване, 1910), (Преброяване, 1920), (Преброяване, 1992), (Преброяване, 2001), (Преброяване, 2011). [9]

Текстът е публикуван за пръв път в „Помаците – версии за
произход и съвременна идентичност", НБУ, София 2013



[1] В контекста на цитираните публикации изложението ще се придържа към онези названия и термини, които са използвани от самите автори, като например: помаци, българо-мюсюлмани, българомохамедани, мохамедани, мухамедани, мюсюлмани, матерен език, ромънски език, еврейски език – шпаньолски, народност, вяра и т. н. Подчертаването навсякъде е мое.

[2] ЦДА, ф. 214б, оп.1, а. е. 716.

[3] ЦДА, ф. 1б, оп. 6, а. е. 34 17, лл 35-37.

[4] Пак там.

[5] ДА Благоевград, ф. 242, оп. 1, а. е. 25, л. 50

[6] ЦДА, ф.1б, оп. 6, а. е. 30231 лл 53, 54.

[7] ЦДА, ф. 1б, оп. 6, а. е. 34 17, лл 35-37.

[8] Николай Мизов съобщава, че „през 1956 г. българомохамеданите са обслужвани от 322 ходжи, т. е. един на 430“, докато през 1961 г. този брой е спаднал до „95 или един на 1459“. (Мизов 1965:195). Така по косвен път може да се пресметне, че по това време броят на българомохамеданите е бил около 138 000 души.

[9] Авторът благодари на г-жа Антоанета Парушева и другите членове на екипа на библиотеката на Националния статистически институт за оказаната от тях неоценима помощ при работата му в библиотеката.

Михаил Иванов
Михаил Иванов е доцент по теоретична и математическа физика. През 1989-1991 г. той е инициатор, говорител и секретар на Комитета за национално помирение (организация за толерантни междуетнически отношения и малцинствени права в България). Бил е съветник на президента на Република България по национално-етническите въпроси и вероизповеданията (1990-1997). През 2001-2005 г. е секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет. Михаил Иванов преподава „Етническа политика“ и „Права на човека“ в Нов български университет, София. Член е на Обществения съвет на Сдружение за човешки права „Маргиналия“.
Други статии от този автор
Посетители: 96

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Л. Стефанов писа Още
    Две знакови гледки в... преди 1 ден
  • Иван Митев писа Още
    Ситуацията в Република... преди 2 дни
  • Иван Младенов писа Още
    Здравейте,
    всъщност,... преди 6 дни
  • деду Въсу писа Още
    поздравления... шапка... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Може в Източна Европа да... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Въпроса с истината за... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    "Кръчмарски... преди 1 седмица
  • Севда Маринова писа Още
    Религията създава... преди 1 седмица
  • Валентина Минчева, журналист, писа Още
    Безпощадно, талантливо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Разбира се, никой не ми е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Напудрен глупак, който... преди 2 седмици
  • Димитър Венков писа Още
    Я да видим познанията на... преди 2 седмици
  • Митко Генов писа Още
    Блестящ познавач,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Бих искал да попитам кой... преди 2 седмици
  • Славимир Генчев писа Още
    Много от т. нар. десни... преди 2 седмици
  • Дора Апостолова писа Още
    Типични разсъждения на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря на Златко за... преди 2 седмици
  • Дамян Цоневски писа Още
    Силно тенденциозна... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Човек трябва да е сляп,... преди 2 седмици
  • Йордан Нихризов писа Още
    Един кратък анализ на... преди 2 седмици
  • Тодор писа Още
    Хубава статия. Няма... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Набързо откъм фейсбук...... преди 2 седмици
  • галка писа Още
    Хората са жестоки със... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Четох внимателно текста,... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Или не сте чели... преди 3 седмици