Дискусии - България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Изданието, съдържащо 609 документа, е осъществено с помощта на 2013 08 BHK

Благодарности

Депортирането на евреите от Вардарска Македония,
Беломорска Тракия и Пирот (март 1943 г.). Документи от българските архиви
Съставителство и обща редакция: Надя Данова и Румен Аврамов
София, Обединени издатели, 2013

2013 08 Deport evr

Замисълът ни за издаване на сборник с документи, отразяващи де­портирането през март 1943 г. на евреите от Вардарска Македония, Бело­морска Тракия и Пирот възникна през лятото на 2010 г. Идеята се породи както от емоционалната натовареност и експресивност на тези архиви, до които се бяхме докосвали в хода на свои изследвания, така и от ясното разбиране, че в България събитието е слабо познато и – по множество причини – връщането към него се отбягва.

Пристъпвайки към осъществяване на проекта си дадохме сметка, че сложните проекции на тематиката поставят особени граници. Най-напред осъзнахме, че изданието трябва да бъде изрично насочено към българ­ската общественост. В чужбина тези факти са много по-добре познати, дефицитът на знание е именно тук. По-нататък приехме, че инициативата за подобна публикация не следва да идва от (а още по-малко да се вменява на) българската или чужда еврейска общност. Те са пряка или косвена жертва на събития, в които главни изпълнители са българи и българската държава. Тъкмо заради техните решения и действия, хвърлящи и до днес дълга сянка върху България, сметнахме накрая, че най-подобаващо е с изданието под някаква форма да се ангажира наша държавна инстанция. Това не би било очакваното от мнозина в страната ни и навън тържестве­но официално извинение, но би представлявало жест на чувствителност към посланията на историческата ни памет.

Поредица „Антисемитизмът и България“

„Спасение“ и падение – Румен Аврамов

Усилия в търсене на истината – Ед Гафни

Холокостът и България – Любомир Марков

Евреите в българската словесност от началото на ХIX век до Освобождението – Олга Тодорова

Спасение, депортиране или Холокост? – Щефан Трьобст

България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи – Надя Данова

Българска антисемитска логика в 1940 г. и 60 години по-късно – Динчо Желязков

Кратката история на евреите в народна Република България – Улрих Бюксеншютц

Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. – Румен Аврамов

Ти вярваш: Осем погледа върху Холокоста на Балканите – Леа Коен

Крехкостта на доброто – Цветан Тодоров

Забравено свидетелство за антисемитизма в България – Николай Поппетров

70 години война на интерпретациите – Стилиян Йотов

Четейки архивите на депортацията – Румен Аврамов

Дългата сянка на миналото – Надя Данова

За човешката цена на националния идеал – Румен Аврамов

Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина? – Александър Везенков

Забранените травми – Румен Петров

Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.) – Здравка Кръстева

Публикуването на сборника обаче прояви друга действителност. Държавна Агенция „Архиви“, която е тъкмо институцията с подобно призва­ние отказа в лицето на последните си двама ръководители да се ангажира с изданието. Отказ дойде също от ректора на Софийския университет и от издателството на БАН. Тези непублични позиции бяха изразени на фона на подготовката и провеждането на честванията на 70-тата годишнина от спасяването на българските евреи. Възпоминания, в които сюжетът за съдбата на евреите от „новите земи“ беше не само маргинализиран, но и крайно превратно представен в декларацията на Народното събрание от 8 март 2013 г., показала, че все още липсва социална зрялост, необходима за осмисляне на сложни, често нелицеприятни факти от собствената ни история.

При тези обстоятелства нашето усилие можеше да намери подкре­па единствено сред гражданското общество. Изданието стана възможно благодарение на съвършено безкористната помощ на съмишленици, към които отправяме цялата си сърдечна благодарност. Тя е преди всичко към Българския Хелзинкски комитет, осигурил основната част от финансира­нето на публикацията и особено към Юлиана Методиева, която отдавна, последователно и всеотдайно прави всичко възможно депортирането на евреите от Беломорието, Тракия и Пирот да стане обект на публичен дебат. Искрено благодарим на Бойко Киряков за съпричастността към проекта от самото му начало. Държим да отбележим с уважение професионалната работа на Светлана Тодорова за набора и редакцията на документите и съпътстващите текстове. Накрая, изразяваме радостта и удоволствието си от общуването с младата хебраистка Сузана Хазан: ако изследователските ни пътища се пресякоха случайно, то единомислието ни с нея беше пълно, а забележителните и работоспособност и усет към историческата материя, с която работихме, ни дариха с неочаквани открития, с нови документи и с проникновено интелигентна гледна точка.

От съставителите

юни 2013 г.

Четейки архивите на депортацията

Съдбата на евреите в контролираните от България територии през Втората световна война не е преставала да привлича вниманието на исто­рици и на широки кръгове в страната и извън нея[1]. Отразявал политиче­ските промени, конюнктурни обстоятелства или развитието на самото историческо познание, този интерес неизменно се е изправял пред трудност­та – професионална и чисто човешка – да бъдат осмислени във взаимната им обвързаност двата тясно преплетени разказа за оцеляването на едни и трагичната участ на други. И ако първият от тях е широко и позитивно експониран, като през годините се спори само за положителните роли, то този за депортирането от българските власти на 11 343 евреи от Беломорието, Македония и Пирот в нацистките лагери не успява да излезе от острастения дебат за вина и (не)отговорност, от частичното осветляване или от витиеватите интерпретации. При това, към обичайните политически и идеологически разделителни линии през последните две десетилетия се добавиха изкривявания, свързани с трудните отношения между България и Република Македония.

Пристъпвайки към подготовката на сборник с документи от съхраня­вани в България архивни фондове, посветени на депортацията на евреите от Беломорието, Македония и Пирот, се ръководехме от два принципа. Преди всичко приехме, че събитията са част именно от българската ис­торическа действителност и наследство, че те са особено важен тест за зрелостта на обществената ни памет. На второ място, стъпихме на оче­видността, че предусловие за какъвто и да е дебат е познаването на об­стоятелствата. Преглеждайки обнародваното досега, си дадохме сметка, че немалко важни архивни документи са правени публично достояние. Но това е ставало фрагментарно или несистемно, което затруднява осмисля­нето на множество пластове от събитието и на общите му послания. Про­дължават да са в оборот и редица неистини или изопачени факти. Ето защо тук представяме случилото се възможно най-цялостно и ясно структу­рирано. Ядрото на събитието („вдигането“ и депортирането на евреите) е поставено в по-широк времеви контекст, който включва свидетелства както за годините, предшествали депортацията от март 1943 г., така и за последвалия период до произнасянето от Народния съд на присъдите сре­щу някои от изпълнителите. Архитектониката на сборника от своя страна цели да онагледи най-важните, по наше мнение, аспекти на разглеждания исторически материал.

При подготовката на архивни сборници съставителите неизбежно са длъжни да правят серия от избори, в които се проявява отношението им към събитието и към документите. В подбора сме следвали правилото да поместим възможно най-изчерпателно архивните следи, свързани с възло­ви решения и факти, а когато става дума за масови и повтарящи се проце­си – да публикуваме представителни за тях документи.

*

На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт и германски войски влизат в страната. След бързо развитие на събитията на Балканите, на 6 април германската армия атакува Гърция и Югославия във взаимодействие със съюзниците си от пакта, като съществена част от силите й използват коридора през българската територия. С окупирането на двете държави, въз основа на споразумения с Германия и Италия, бъл­гарската армия и администрация от 20 април 1941 г. насетне започват да се настаняват в Беломорието, Вардарска Македония и Западните покрай­нини. Взаимният интерес е очевиден – за Райха това осигурява освобож­даване на военна сила за други цели; за България той е в постигането на „националния идеал“ чрез стъпване в „изконни“ земи.

Към онзи момент в трите области живеят около 13 000 евреи (близо 8500 в Македония и около 4500 в Беломорието), съсредоточени почти из­ключително в по-големите градове (Дедеагач, Ксанти, Гюмюрджина, Ка­вала, Драма, Серес, Битоля, Щип, Скопие и Пирот), където от столетия съществуват добре организирани еврейски общини. Раздел 1 на сборника представя документи, които показват настъпилите след април 1941 г. про­мени в техния стопански и социален живот, както и действията на българ­ската администрация. Отразени са демографията и поминъкът на еврейско­то население, изселването на част от него от Беломорието в други области на Гърция, преобладаващите настроения сред общностите. Става ясно как евреите в „новите земи“ веднага попадат под ударите на вече действащия Закон за защита на нацията (ЗЗН), на приетия през юли 1941 г. закон за еднократния данък върху тяхното имущество и на другите антисемитски разпоредби, приети в България. Вижда се посредническата роля на Централната консистория в София, която настойчиво апелира към лоялност, превръща се в трансмисия при прилагането на мерките, но и се мъчи да установи общуване между евреите от „старите“ и от „новите“ предели на страната. Документите регистрират как педантичното прилагане на забра­ните в тези области води до стопанска парализа на еврейските общности. Приведените финансови отчети говорят за техни общини, останали без никакви приходи поради напълно замряла активност и за масова безрабо­тица, което неизбежно насочва членовете им към сивата икономика.

От лятото на 1942 г. антиеврейските мерки в България рязко се втвър­дяват и в края на август е учредено Комисарството за еврейските въпроси (КЕВ). Сборникът показва отраженията на тези промени в „новите земи“: премахването и на привидната самостоятелност на еврейските общини; затягането на забраните за движение на много публични места; бързо по­тушеното недоволство на местния бизнес и на общински предприятия за­ради загубата на клиентела; задължението за носене на жълти звезди ... В документите може да се проследи влошеното икономическо положение на евреите вследствие третирането им като чужденци и съответната невъз­можност да упражняват търговска дейност, а от 29 август 1943 г. – прак­тически и на каквото и да е търговско, занаятчийско и полузанаятчийско занятие. Макар за влизането в сила на тези ограничения да е дадена из­вестна отсрочка, в навечерието на депортацията е заповядано те да бъдат изпълнени в срок от две седмици. Отразени са мерките за настаняване на софийски евреи сред общностите в „новите земи“, както и гетоизирането на еврейски квартали в някои градове като Битоля.

Раздел 2 е посветен на оформянето на замисъла за депортиране на беломорските, македонските и пиротските евреи и на държавните реше­ния, взети за неговото изпълнение. Става дума за сложен процес, който включва дипломатически контакти и интензивни преговори с Германия, законодателна и нормативна подготовка.

Ключови в това отношение са въпросите за статута на териториите и за поданството на евреите в тях (вж. раздел 2.1.), които заемат важно мяс­то в продължаващите и до днес дебати за отговорността на българската държава за случилото се. Приведените в сборника документи засягат как­то чисто правната трактовка на проблема, така и фактическото положение на нещата, стоящо често на границата и отвъд нея.

„Новите земи“ са завзети от германско оръжие, но за Райха те не представляват обект на дългосрочни териториални претенции, а са само инструмент за военно-дипломатическо въздействие (по време на войната и след нея) върху държавите в региона и източник на известни икономи­чески изгоди. Това се потвърждава напълно от поместената в сборника спогодба Клодиус-Попов, чиято главна цел е да предостави на Германия стопански гаранции. Доколкото се докосва до въпроса за суверенитета, тя съвсем не оспорва българските претенции, а напротив – удовлетворява ги, оставяйки оформянето им за след края на конфликта. Това е добре разбираемо, доколкото всяко присъединяване на територия (включително на „новите земи“) и прокарване на граници в хода на война има условен, временен и международноправно непризнат характер преди окончателно­то подписване на мирен договор.

В цялостната си политика и пропаганда обаче българската държава гледа на администрирането на тези територии като на решаваща стъпка към тяхното бъдещо безусловно придобиване. Действията на България са изцяло насочени към елиминиране на каквато и да е двусмисленост в статута им. Представените свидетелства показват как върху „новите пре­дели“ е утвърждаван де факто българският суверенитет, прокаран в част­ност имено през призмата на „еврейския въпрос“.

Във всички произхождащи от Беломорието, Македония и Пирот до­кументи, включени в сборника, настойчиво се натрапват българската държавна символика и атрибути (например печати), с които те са оформени, а бюрократичният език бързо и трайно приема, че „новите земи“ са част от България. Публикуваните архиви говорят за суверенно отношение и в редица имуществени норми: облагането с еднократния данък засяга, както показва наредбата за приложението му, българските поданици от еврей­ски произход, независимо дали живеят в „старите“ или в „новоприсъединените през 1940 и 1941 г. земи“ (т.е. върнатата през септември 1940 г. по силата на международен договор Южна Добруджа е напълно приравнена в юридическо отношение с „новите земи“ от 1941 г.); преписките за издъл­жаване на сумите по този данък се проточват месеци след депортацията на евреите; постъпленията от ликвидирането на имуществото им отива, пряко или косвено, в полза на българската държава. Приведени са статис­тически данни, според които в началото на 1942 г. евреите в страната са вече не 48 000, а 58 876 д. В самата договореност с Германия (вж. раздел 2.2.2.) открито е посочено, че България ще заплати „на глава“ за всеки изселен именно защото ще „спечели“ от ликвидирането на техните вещи и активи. А когато през май 1942 г. в Министерството на правосъдието обсъждат поданството в „новите земи“, професионалните юристи в прав текст ги третират като българска територия, върху която „се упражнява суверенитет на държавата“, и самата наредба – като привеждане на по­данството в съответствие с този български „териториален суверенитет“.

Както става ясно, фактическото овладяване е пряко или косвено при­знато и отвън. Германия преговаря и сключва споразумение за депортира­не на евреите от Беломорието и Македония с българското правителство; Народното събрание одобрява спогодба между двете държави около 800 „български поданици от германски произход“ (живеещи предимно в „но­воосвободените земи“) да се изселят „от България“ в Германия; редица от поместените архиви засягат дейността на чужди (включително германски) консулства в Скопие или Битоля, акредитирани не другаде, а в София. А според спогодбата Клодиус-Попов България поема припадащите се дъл­гове на бившата гръцка и югославска държава и на съответните им нацио­нални банки, което е класическа клауза при встъпване в суверенни права върху новопридобита територия. Документите показват, че независимо от епизодичните търкания с германците и неминуемо временния характер на новите граници, Германия толерира процеса на утвърждаване на българ­ска власт.

В този раздел на сборника намират място редица архиви, свързани с установяването на статута на евреите в Беломорието и Македония, като самото даване на поданство на населението в „новите земи“ е върховен израз на суверенитет. Поместени са двата основни правни акта, уреждащи въпроса между април 1941 и юни 1942 г. – приетият през декември 1940 г. нов Законът за българското поданство и Закона за защита на нацията. Те са гласувани преди депортирането изобщо да стои на дневен ред, но въ­веждат правила, които впоследствие ще бъдат използвани за него: загуба на поданството при изселване от страната (в частност по споразумение с друга държава) и забрана чужди евреи да го приемат. Както показват други от публикуваните документи, политиката на властите в присъедине­ните територии през този период не изключва еврейското население. То на практика е третирано като с българско поданство, което е и записано в редица административни формуляри (вж. Факсимилета). А мъже ре­довно са прибирани в еврейски трудови групи, така както се постъпва в „старите предели“.

Слагането на ред в поданството в Беломорието и Македония (през май-юни 1942 г.) предшества с около месец началото на преговорите с германците за депортацията. Но уреждането на материята е вече подчине­но на една радикална визия (включваща възможността за масово изселва­не) относно бъдещето на евреите там, за които е търсен специален статут. В сборника (вж. раздел 2.3.) са поместени възловите документи в тази насока (Наредбата за поданството в новоосвободените през 1941 г. земи от 5 юни 1942 г. и релевантните членове 7 и 29 на Наредбата от 29 август 1942 г. за възлагане на Министерския съвет решаването на „еврейския въпрос“). С тях евреите са граждански маргинализирани и целта за изсел­ването им от „новите“ и от „старите предели“ е публично формулирана[2]. Публикувани са също протоколите от обсъждането в Министерството на правосъдието на наредбата за поданството, където ясно са изречени юридическите аргументи и са претегляни уязвимите точки. Крайният й ре­зултат е превръщането на евреите от Беломорието и Македония във фак­тически апатриди (хора без гражданство) – те няма как да са български поданици, а теоретично могат да бъдат само такива на вече несъществу­ващи (окупирани) държави, които не са в състояние и не желаят нито да ги приемат, нито да се застъпят за тях; когато се стига до депортирането, евреите се оказват единствените „законно“ засегнати от мярката „чужде­нци“. Приведени са публични разяснения по този статут, изискванията за ежемесечна регистрация, симптоми на съответната бъркотия в бюрократичната документация и дори в самите списъци, подготвяни за депор­тирането, където през 1942 г. евреите фигурират ту като „нелишени от югославско или гръцко поданство“, ту с гръцко/югославско или „бившо гръцко/югославско поданство“, ту като „евреи“, ту като „гръцки евреи“ или дори с квалификацията „българско поданство“. (вж. Факсимилета).

В сборника са публикувани пространни изложения до царя и минис­тър-председателя (не е ясно дали те са достигнали адресатите), както и до други по-ниски инстанции, с които непосредствено след издаването на наредбата еврейските общини от Македония настояват на членовете им да се даде възможност да станат български поданици. В тези петиции еднозначно се заявява, че до 5 юни 1942 г. те в действителност са били приемани тъкмо за такива и че благоприятно решение би ги освободило от месечната такса за пребиваване в качеството им на чужденци, която при тяхното положение и при лишаването им от право да упражняват занятие се превръща в осезаемо финансово бреме. Тези отчетливо изразени ис­кания (посрещнати с разбиране дори от някои български чиновници) са съзнателно игнорирани или формално отхвърляни, при това още преди да бъде изразен германският интерес за депортация от България. На корес­понденцията по въпроса окончателно е сложен край, когато през февруари 1943 г. от КЕВ отговарят, че всякаква размяна на писма е станала безпред­метна, тъй като „предстои ликвидиране с еврейството общо в България и особено с това в освободените през 1941 година земи.

Още по време на събитията от март 1943 г. юридическите решения с поданството на евреите от „новите земи“ са публично осъдени в две памет­ни парламентарни изяви на Никола Мушанов и Петко Стайнов (вж. раз­дел 4). Техен предмет е именно поданството, а не българската власт върху териториите, която не е оспорвана от никого. В речта си Мушанов показ­ва, че депортираните евреи са превърнати в res nullius (ничия собственост, безстопанствени хора) и свежда стореното до флагрантно посегателство върху правовия ред, при което без обвинения и доказателства невинни са задържани и лишавани от права. А в интерпелацията си от 22 март и в последвалите прения П. Стайнов стига до също така лапидарни изводи, доказвайки, че изградената правна конструкция не е в състояние да лиши евреите от българско поданство, защото „личността следва по право съд­бата на територията“, а „новите земи“ са присъединени от България.

Ако изработването на юридическата рамка е предисторията и предусловието за депортацията, то конкретното обмисляне и подготовка на начинанието се осъществяват със започналите в началото на юли 1942 г. преговори с Германия. Към този момент стратегическо виждане за изсел­ването на българското еврейство (включително това от „новите земи“) имат Александър Белев и, вероятно, неговият непосредствен началник Петър Габровски и министър-председателят Богдан Филов (вж. раздел 2.3). То заляга в Закона за възлагане решаването на „еврейския въпрос“ на Министерския съвет и в наредбата от 29 август 1942 г., които са подгот­вени в края на юни и през юли. В тях обаче представите са все още доста абстрактни и неопределени, тръгвайки да придобиват ясни контури, след като Германия по дипломатически път слага въпроса на масата. Докумен­тите за този и за свързаните с него аспекти от събитията са поместени в раздел 2.2. Те са сред най-добре известните на българската историогра­фия и използвани от нея[3], като редица от тях са публикувани и в други архивни сборници.

Включеното тук по този проблем може да се резюмира в два пункта. България не е инициатор на идеята за изселване на евреите с цел унищо­жаването им и вероятно без външния импулс тя не би задвижила подобна операция. Когато обаче политиката е възприета, българското правител­ство я привежда частично в изпълнение с разбиране и убеденост, усърдно, добросъвестно и последователно, търсейки същевременно възможности да я използва за собствения си дневен ред. Така евреите от Беломорието и Македония се превръщат в разменна монета.

Поместените документи говорят, че още в края на 1941 г. българското правителство пренася на международната сцена въпроса за третирането на евреите-чужденци, който ще се окаже тясно свързан с възможностите за депортирането им (вж. раздел 2.2.1.) Предложението на външния ми­нистър Иван Попов за паневропейска политика спрямо „чуждите“ евреи е внимателно прецизирано от германските дипломати и юристи в Берлин, където България (заедно със Словакия и Румъния, но за разлика от Испа­ния, Унгария и Италия) е приемана за „безпроблемна“ по отношение на „еврейския въпрос“.

Българското политическо решение узрява окончателно когато в изпълнение на плана от конференцията във Ванзее Германия стига до еврейството на Балканите и в частност до това под българска юрисдик­ция. В тази перспектива синхронът с наредбата за поданството в „новите земи“ прилича повече на съгласуван акт, отколкото на случайно съвпа­дение.

Както се вижда от публикуваното в сборника, при първите контакти от началото на юли 1942 г. властите в София дават принципно съгласие евреите, български поданици, живеещи в Германия и в окупираните от нея земи, да бъдат изселени „някъде на Изток“ без повече да се интересу­ват от съдбата им. По указание на Рибентроп, през септември – ноември 1942 г. преговорите стават по-интензивни и всеобхватни и се поставя въ­просът за депортирането на евреите от всички подконтролни на България територии. През този период кристализират най-важните характеристики на решението на „еврейския въпрос“ в страната, а Белев формулира иде­ята за триетапна схема на депортацията (вж. раздел 2.3.): първо Беломо­рието и Македония; после София и Пловдив; накрая останалите райони. Документите установяват съществената роля на главния секретар във външното министерство Димитър Шишманов за определяне окончател­ния вариант на представената като българска инициатива. В подготвената от него нота (изпратена на 12 ноември) наредбата от 29 август 1942 г. е посочена като потвърждение, че правителството само е имало идеята да депортира евреите от България; то счита депортацията за своя цел; дър­жавата декларира, че не е в състояние да я осъществи самостоятелно, и поради това се обръща за помощ към Германия, която в подходящ момент предлага услугите си; България е готова да заплати за тях, получавайки в компенсация достъп до имуществото на изселените. Единственият пункт, по който правителството не отстъпва е исканата от немците сума от 250 райхсмарки за всеки депортиран, които му се виждат прекомерно висока цена. Датата е неопределена (предвидена е за след 1942 г.) и все още не се прави никакво разграничение между евреите от „старите“ и от „новите предели“.

Така, последователността във времето на българската и германската позиция следва модела с налагането на ЗЗН. В двата случая управляващи­те в София добре разбират интереса на Берлин и изпреварващо изграж­дат рамката за неговото осъществяване. През декември 1940 г., т.е. преди присъединяването към Тристранния пакт, те приемат вече прокараното в редица държави базисно антиеврейско законодателство; през юни-август 1942 г. разписват юридическата основа за депортацията преди формално да са сезирани от Германия, но с напълно ясното съзнание, че изселване предстои и при отлична осведоменост за вече стореното в тази насока дру­гаде из Европа.

Приведените документи показват как от декември нататък и особено след пристигането на Теодор Данекер в София на 21 януари 1943 г. конта­ктите стават съвсем делови, изцяло посветени на тактиката и логистиката на предстоящата акция. Германските представители се отнасят уважител­но към решенията на българските власти, твърдо насочвайки действията им в желаната посока, но и съобразявайки се с вътрешнополитическите им съображения. Когато започва мисията на Данекер, Габровски вече е приел, че първо ще бъдат депортирани евреите от „новите земи“, като за останалите намерението не е изоставено, но изпълнението се отлага. Виж­да се, че предложението за добавка на 8000 „нежелателни“ евреи от „ста­рите предели“ е възприето и защитавано от Белев, но че то произхожда от Данекер и впоследствие е одобрено от българското правителство. „Бъл­гаро-германски“ внушения за депортация тръгват и от по-ниски админи­стративни равнища (областната дирекция на МВР в Скопие и германският консул в града), които не са били в течение на вече уточняваните планове. В навечерието на изселването преговорите между България и Германия са изчистили всички основни точки. Непосредствената подготовка е за 20 000 евреи (правителството в нито един момент не е взимало формално решение за тотална депортация, макар в прав текст да е огласявало тази цел), а пряко заплашени са 8000 от довоенните граници на страната, кои­то – строго погледнато – са оцелелите точно благодарение развитието на събитията през м. март. Разбира се, неуспехът при първата стъпка нару­шава общия план и след като властта веднъж се е препънала, й е по-трудно да продължи. На нея й остават съвсем немалки енергия и воля през май 1943 г. да изсели всички евреи от София, но през следващите месеци ситу­ацията във войната до такава степен се е променила, че радикални стъпки са вече трудно мислими. След смъртта на царя всякакви проекти и от бъл­гарска, и от германска страна са изоставени.

Поместените в сборника документи поставят случилото се в Беломорието, Македония и Пирот в контекста на прецедентите в Европа (вж. раздел 2.2.2.). Преговорите с Германия мотивират правителството да се заинтересува отблизо от тях и през октомври 1942 г. Б. Филов разпорежда на българските легации да съберат съответните сведения: постъпка, изда­ваща неувереност и желание да се действа според съществуващите „най-добри стандарти“. Картината, която очертават отговорите, е пъстра, като още през октомври българските власти са били наясно, че съществуват варианти за фронтален отказ, за депортиране само на апатридите, или за репатриране на евреите, чужди поданици, ако техните държави поискат това. Публикуваме и резултатите от втори кръг допитвания до български­те легации по инициатива на Филов, проведени в средата на март 1943 г., в самия разгар на депортирането. Това вече е ход, говорещ за съмнение, че може би се е отклонил от преобладаващата тенденция в Европа. По­местените отговори регистрират видимо изменение в общата обстановка, а България изпъква като държава, възприела крайна позиция спрямо ев­реите с размито или чуждо поданство от териториите под неин контрол. Решението за отмяна на депортацията от „старите предели“ е напълно съзвучно с общата тенденция сред съюзничките на Германия към известно „смекчаване“. Случващото се в Беломорието и Македония обаче е по-радикално, отколкото при държави в близка ситуация. Българската политика спрямо евреите в придобитите територии се втвърдява тогава, когато дру­гаде практиката на изселване е отменяна или изоставяна. „Вдигането“ от „новите земи“ се осъществява при пълна информираност, че под влияние на стратегическите военни неуспехи на Германия у нейните съюзници са се появили колебания и пречупване в следваната дотогава линия.

Особено показателни са съпоставките с Румъния и Унгария, които са в най-сходно положение. Депортацията от управляваните от България територии става, след като през октомври 1942 г. Румъния[4] е спряла да изселва евреи от придобитите си земи (от „старото Кралство“ тя не го е правила), отстоявайки през следващите месеци тези си решения, въпреки силния германски натиск. Аналогичен отказ (както личи от архивите – за­белязан от българската дипломация) публично декларира и Унгария, про­тивопоставяла се успешно на всякакво депортиране на „свои“ евреи до март 1944 г., когато е окупирана от Германия. Тази алтернативност на траекториите сред съюзниците на Райха доказва наличието на варианти в унищожаването/оцеляването дори в най-тежките моменти от войната, като прави силно условна тезата за „българското изключение“.

Раздел 2.2.3. отразява отношението на държавата към българските евреи в чужбина. Поместената дипломатическа кореспонденция по въпро­са носи информация и за антиеврейските политики из Европа, в частност в съседна Румъния и във Франция. Документите от Виши показват, че в сравнение с други страни България е най-пасивна в подпомагането и ре­патрирането на „своите“ евреи, като КЕВ даже изрично забранява подоб­ни действия. Накрая, тясно свързан с външната рамка сюжет е този за евреите, чужди поданици (вж. раздел 2.2.4.). Неговото значение от гледна точка на съдбата на депортираните е в това, че отношението към небългарските евреи показва какво евентуално е можело да бъде третирането на онези от Беломорието и Македония, ако те бяха получили автентичен ста­тут на чужденци, а не на де факто апатриди. Постъпките на чужди държави отразяват и възможната протекция за „собствените“ им евреи в чужбина. Поместените документи само докосват обширния проблем за политиката на българските власти към притока на емигриращи от Централна Евро­па евреи непосредствено преди и в първата година и половина на войната[5]. Става ясно, че през септември 1938 г. Дирекцията на полицията вече заема твърдо становище за ограничаване притока на чужди евреи във и през България, а през септември 1940 г. категоричната й линия (утвър­дена с новия закон за поданството от декември с. г.) е за освобождаване на страната от „чуждия елемент“ и за отказ да му се оказва каквото и да е съдействие при напускане. Документите говорят, че спрямо пребивава­щите законно чужди евреи България държи да прилага нормите на ЗЗН и на последвалите разпоредби, без да се съобразява със законодателствата, уреждащи въпроса в техните страни. Въпреки това, както показват по­местените архиви, постъпките на легациите в защита на гражданските и имуществените интереси на евреите с тяхно поданство са многобройни (често водещи до компромисни решения), като при това визират не само поданиците им в „старите предели“, но и тези в „новите земи“. И по този въпрос Б. Филов възлага на българските легации да направят проучвания, но единствената отстъпка (за разлика например от Словакия) е да им се даде известна отсрочка или някои улеснения за напускане на страната, ако не желаят да попаднат изцяло под ударите на антисемитските мерки.

Раздел 2.3. съдържа основните решения на изпълнителната и на зако­нодателната власт, приети във връзка с депортирането на евреите от Беломорието, Македония и Пирот. (Редица от тях имат отношение към замис­ляното изселване на евреите и от „двата предела“ на България.) Тук е по­местено добре известното споразумение от 22 февруари 1943 г. между Ал. Белев и Т. Данекер, което е основната договорна рамка на депортацията. Включени са (заедно с придружаващи материали) и постановленията на Министерския съвет (ПМС), приети на 2 и 5 март, осигурили нормативната основа и окончателната политическа санкция за операцията. Особеното в тези актове е, че нито един от тях не одобрява в явен вид подписаното на 22 февруари. Това става косвено, като ПМС № 127 посочва, че изселване­то е „в споразумение с германските власти“. В правителствените решения е прокарана двусмисленост относно обхвата на депортацията. Предвиде­ният железопътен транспорт е за евреите от Македония, Беломорието или старите предели на страната, ПМС № 127 се отнася до „заселените в ново­освободените земи“ при положение, че бройката от 20 000 ги надхвърля с 8000 д., оставяйки врата за изселване и от „стара България“, а лишаването от гражданство засяга единствено последните. Това разноезичие отразя­ва преплитането между стратегическата цел на правителството (тотално изселване) и непосредствената му тактическа задача (депортиране от Беломорието, Македония и от ограничен брой точки от „старите предели“), като оставя възможности за маневриране според обстоятелствата. В раз­дела са поместени и концептуалните доклади на Белев, които формулират общата идеология на депортирането.

„Вдигането“ и изселването на евреите от Беломорието, Македония и Пирот е впечатляваща по своя замах, стегнатост и ефективност опера­ция. В тези си параметри тя е до голяма степен нетипична за тромавата и неефикасна българска администрация, която в случая успява да разгър­не сложна логистика, в кратки срокове да изпълни множество задачи и в крайна сметка да постигне напълно целите на начинанието. Раздел 3 гру­пира значителен брой документи, отразяващи в най-големи подробности случилото се през февруари – март 1943 г. Поместен е началният проект от 4 февруари, очертал основни линии: събиране на евреите в концентра­ционни лагери; отвеждане до определени гари в „старите предели“; из­искване за пълна тайна и обяснение, че се преселват във вътрешността на страната; финансиране от фонд „Еврейски общини“[6]. В него все още е отворен изборът дали да се изселят всички или 20 000 евреи (тези от Беломорието и Македония + „нежелателните“ от „стара България“). По-нататък, в процеса на организацията редица по-частни решения отпадат, променя се и самият график на акцията.

От документите става ясно, че най-интензивната фаза от подготовка­та е вместена в малко повече от седмица, между 23 февруари и 3 март, ко­гато са проведени „конференции“ с висшето ръководство на комисарство­то, разпределени са отговорностите, Белев прави инспекционна обиколка из Беломорието, изготвят се списъците, осъществено е окончателното устройване на лагерите. До 4 март КЕВ разгръща активно нормотворче­ство. В сборника са приведени различни варианти на конкретните пла­нове, инструкции и наредби, които скрупульозно описват предстоящите действия. Те проявяват грижа както за съхранно отвеждане на всички ев­реи до границата, така и за опазване имуществото им, което впоследствие в голямата си част ще бъде осребрено в полза на държавата. Общият план за действие е одобрен от КЕВ, от военните и от областния управител и размножен на циклостил на 1 март. През следващите два дни е уточнен за всеки град. Архивите ясно разкриват разпределението на политическите и другите отговорности в непосредственото изпълнение на акцията: де­портирането е проведено от българската полиция, със съдействието на всички административни и други власти, особено военните, под общото оперативно ръководство на полицейските коменданти и представителите на КЕВ по места и при политическия надзор на съответния областен упра­вител. Именно той например взима решение за изтегляне датата на „вдига­нето“ в Беломорието от 9 на 4 март поради това, че подготовката е станала по-широко известна от предвиденото.

Документите от раздела описват всички фази и критичните моменти между 4 и 29 март: нощна военна блокада на градовете в Беломорието (4 март), Македония и Пирот (10 март); „вдигане“ на евреите от домовете им; отвеждане същия ден във временните концентрационни лагери в Беломорието и Пирот; транспортиране от Битоля и Щип до етапния лагер в Скопие, а на тези от Беломорието (между 5 и 9 март) до етапните лаге­ри на съсредоточаване в Горна Джумая и Дупница с прекачване в Демир Хисар; извозване от Горна Джумая, Дупница (17 и 18 март) и Пирот (19 март) през София до Лом; натоварване за последния им път към бивша Полша на очакващите ги кораби в Лом (20 и 21 март) и композиции в Ско­пие (22, 25 и 29 март). Основен извор са докладите на длъжностни лица, които неизменно наблягат на „абсолютното спокойствие“, липсата на произшествия, неподчинение и съпротива, на отсъствието на смущение в гражданството и „почти неусетното“, „безшумно“ придвижване, на много добрия ред, и „инертно държане“ на депортираните. Подготвяни са също статистически и обстоятелствени отчети, където броят на „вдигнатите“ е съпоставен с този от предварителните списъци, регистрирано и описано е издирването на отсъстващи, „залавянето“ на допълнителни (включител­но укриващи се) лица, прибирането на случайно намерени деца. Освен от служебните рапорти и от показанията пред Народния съд (вж. раздел 7), свидетелства на очевидци идват от придружавалите влаковете коман­дировани лекари, български евреи, и от няколко сестри-самарянки (също еврейки), оказвали помощ на междинните гари. Отразени са престоят във временните лагери и последващото транспортиране до етапните и до Лом с влакове на БДЖ, чиято абревиатура стои на вагоните и в повечето от съхранените разпореждания или отчети. След предаването на евреите на германските военни власти в Скопие няма български документални сви­детелства за депортираните от Македония. За беломорските евреи, нато­варени в Лом, са налице докладите на изпратените с третия и четвъртия кораб български лекари. Те дават основание да се отхвърли разпростра­нената извън България мълва за потънал (потопен) кораб и за удавянето (или дори избиването) на депортираните с него евреи. Най-отдалечената точка, до която стигат български представители е Виена, тъй като герман­ците отказват да допуснат когото и да било по-нататък.

Поместените свидетелства изясняват все още често дискутирания въпрос за охраната на депортираните до Скопие и Лом. Напълно е опро­вергано твърдението за участие на германски сили (мотив, появил се още при дознанията на Народния съд и мултиплициран впоследствие), като е ясно установено, че композициите са охранявани изцяло от българската полиция и отчасти от военни. Германци се появяват само в крайната фаза на операцията – при предаването на евреите на отправните точки и при конвоирането на транспортните средства, излизащи извън страната. Ох­раната е практически изцяло германска (българското полицейско присъст­вие е символично) от Скопие до границата със Сърбия. За сметка на това броят на българските полицаи на корабите от Лом до Виена е съществен и преобладаващ.

Документите в сборника съдържат следи от присъствието на евреите в Беломорието и Македония след депортацията от март 1943 г. (вж. раз­дел 3.5). Преброяване през м. май в Беломорието регистрира единични членове на някогашните еврейски общности в отделни градове. В Маке­дония най-многолюдната останала група е в Скопие, формирана от неза­сегнатите евреи с чуждо поданство. Само тук-таме до есента там живеят български евреи, по-голямата част от тях лекари или аптекари. Към края на 1943 и началото на 1944 г. се пристъпва към окончателно закриване на еврейските общини. След това продължава единствено уреждането на висящи имуществени въпроси, с което са натоварени клоновете на БНБ, общините и други инстанции и което се проточва до септември 1944 г.

Ако обществените реакции към провалилия се опит за депортация на евреи от „старите предели“ на България са широко известни, многократно публикувани и коментирани, то следите за реакцията към депортирането от Беломорието, Македония и Пирот остават по-встрани от вниманието. Преобладаващо е мнението, че за случилото се в „новите земи“ българска­та общественост е знаела малко, че онова което е научила е узнала твърде късно, и че българите там са били недостатъчно, за да повторят стореното в София. В раздел 4 са събрани архивни свидетелства, отразяващи най-ярките публично изразени позиции и по-интимни рефлексии на ключови политически фигури.

Без съмнение, сред защитните инициативи най-силно се откроява из­дигнатият глас от Димитър Пешев, Никола Мушанов, Петко Стайнов и шепа други депутати. Приведени са писмото на Пешев, речите на Мушанов и Стайнов, както и интерпелацията на последния, които са бляскави образци на висок парламентаризъм, убедена привързаност към правовия ред и лична почтеност. За разлика от предходни техни публикации, тук са включени интегралните стенограми на разискванията по въпроса. Това са опозиционни прояви в момент, когато „вдигането“ на евреите (а при ня­кои от тях и изпращането зад граница) е вече факт. Внимателният прочит на писмото на Пешев от 17 март показва, че то апелира за смекчаване на отношението към евреите, маркира съпротива срещу всякакъв повторен опит, но визира и друго – да предупреди за „масовото убийство“, в каквото би била обвинена България при депортирането. (За ставащото в „новите земи“ вече циркулира немалко информация). Че съществен акцент в пе­тицията са събитията в Беломорието и Македония, говори и поместената реч на Тодор Кожухаров от 26 март 1943 г., в която той пряко свързва бламирането на Пешев именно с протеста му срещу изселването на евре­ите от присъединените територии. Особено изразителни са извадките от слабо познатия дневник на Н. Мушанов, където политикът слага на хар­тия разсъжденията си върху положението на евреите през януари – април 1943 г. Неговите записки говорят за осведоменост относно акцията и съд­бата на депортираните, за радикално отхвърляне, от класическа либерална гледна точка, на установения държавен режим, за отвращението му от по­литическата и личната позиция на Филов. Размислите на Мушанов рязко контрастират с приведените в сборника пасажи от дневника на премиера, отнасящи се до същия период. Документите показват, че за случващото се в Беломорието и Македония е можело да се протестира, че публична съпротива е имало и тя е получавала (не непременно одобрителен) отглас дори в дълбоката провинция, че управляващите са били предупредени как­ва отговорност поемат, но въпреки това – за разлика от завоя им по отно­шение на „старите предели“ – не са отстъпили и са завършили замисле­ното. Вижда се как противопоставянето срещу депортацията в парламента се основава на хуманистични аргументи, на протест против потъпкването на човечността и флагрантното нарушаване на закона, което (по думите на Мушанов) не може да бъде оправдано с „държавнически или политиче­ски съображения“. Става ясно и нееднозначното отношение към проблема сред митрополитите на Българската православна църква, които обсъждат гоненията на евреите от разнообразни гледни точки, всеки със своя дневен ред и нюанси, но стигат до огласяването на общи становища, а някои от тях и до конкретни действия.

В този раздел и другаде из двутомника са налице свидетелства за ор­ганизирани и автономни изрази на спонтанна симпатия към изселваните. В документите, където е фиксирана съпричастност на въвлечени длъж­ностни лица основно става дума за по-мека тоналност на служебните доклади, за автентична загриженост по повод хуманитарната ситуация с евреите, за изявено желание на български дипломати да се помогне на съграждани евреи в чужбина... Що се отнася до локалното гражданско об­щество, в архивите са отбелязани доброжелателни жестове към задържа­ните в лагерите както от българи, така и от гръцкото и от друго „инородно“ население, на католически свещеник в Скопие, на италиански служби в града. Включени са също изразителни примери за взаимопомощ между отделни еврейски общини. Разбира се, впоследствие, пред Народния съд (вж. раздел 7.1.) обвиняемите привеждат повече разкази за благосклонно отношение.

Наред с това са поместени и образци на немалкото положителни от­зиви в подкрепа на депортацията: от задоволство, че със заминаването на евреите изчезват черната борса и други битови проблеми до потока по­ръчани „отгоре“ телеграми към инстанциите в София, засвидетелстващи одобрение и възторг. А в редица от докладите за хода на депортирането и за ликвидирането на имуществото са налице преценки за коментарите и страховете на местното микрообщество. Настроенията и вълненията сред малки еврейски общности в България след изселването от март 1943 г. пък са уловени в рапорти на Държавна сигурност от Лом и съседни гра­дове. В сборника отсъстват сложните отношения в рамките на далеч не монолитното и подвластно на разнопосочни идейни течения ръководство на българското еврейство, които представляват самостоятелна и обширна тематика.

Раздел 5 е изцяло посветен на хората, станали жертва на депорта­цията. В него поместваме списъци на евреите, живели в съответните гра­дове непосредствено преди изселването. Става дума за уникални, силно емоционално натоварени и натоварващи документи, които едновременно с това носят много знание за унищожените общности. Включваме ги в сборника, защото приемаме, че всяка публикация на тези дълги поредици от имена е знак на уважение към загиналите. Но го правим и с мисъл, че имената придават човешка идентичност на един архивен корпус, пълен с дехуманизирани документи.

Списъци на депортираните от Македония са публикувани през 80-те години на 20. век[7], а за там, както и за Беломорието такива са достъпни в ресурсите на големи мемориални центрове, като Яд Вашем и Музея на Холокоста във Вашингтон или в интернет пространството. В България обаче това е първа публикация.

В архивния фонд на КЕВ са налице различни варианти на списъците. Като правило най-ранните от тях са изготвени непосредствено след 22 февруари 1943 г., когато комисарството спешно организира регистрация­та на набелязаните за депортиране евреи, извършена от еврейските общи­ни в сътрудничество с адресните служби. Впоследствие листите и техни допълнени преписи са използвани при „вдигането“ на хората от къщите, при вкарването им в лагерите и във влаковете. При всяка една от тези опе­рации срещу съответните имена са слагани отметки или бележки на ръка. На последния етап списъците са преведени и на немски език с помощта на служители на германското консулство в Скопие.

Поместените в сборника варианти не са изчерпателни списъци на за­гиналите в нацистките лагери евреи от Беломорието, Македония и Пирот. На много места се посочва, че акуратността, и на българските, и на нем­ските версии не е пълна, че в тях има (неизбежни) пропуски и грешки. Освен това, само някои от наличните списъци са използвани при натовар­ването на евреите на изходните точки. Нямаме никаква информация и за евентуалните събития (бягства, смъртни случаи, отклонение на назначе­нието), настъпили по пътя към полските земи. Ето защо, приемаме публи­куваните тук списъци като приблизително отражение на състава на еврейските общности в последните десетина дни преди депортацията. За избора измежду няколко запазени варианта сме се ръководили от прин­ципа да поместим най-“близкия“ до момента на изпращането. (Той може да е и с по-малко имена от съставените от еврейските общини.) При други равни условия сме се спирали на списъка с повече информация за всяко лице. А кратки пояснителни бележки в началото на раздела предоставят обобщени данни за броя на депортираните, както и друга агрегирана ко­личествена информация, извлечена от публикуваните в сборника архиви.

След хората идват вещите и парите. И ако според сключеното спо­разумение с Германия българската държава престава да се интересува за депортираните от момента, в който те пресекат границата, то тя продъл­жава още месеци наред старателно да се занимава с оставеното от евреите имущество. В раздел 6 са поместени представителни документи, свързани с неговото ликвидиране, подбрани измежду огромния масив, запазен във фонда на КЕВ. Макар да почиват на една и съща логика, разпореждането с имуществото на евреите от „новите земи“ се различава съществено от процеса в „старите предели“. Разликата е не толкова в разработените пра­вила, колкото в обстоятелството, че в „стара България“ властта все пак влиза в административен или правен досег с евреите, докато в Беломорието и Македония имуществото принадлежи на отсъстващи (обречени или вече не между живите) собственици.

В сборника са включени основните наредби, съгласно които става разпореждането с имуществото, принадлежало на депортираните. От тях става ясно, че в КЕВ са си давали сметка за възможните злоупотреби и гра­бежи, свързани с обсебването на толкова голям обем лична собственост, и че са се погрижили да придадат видимост на „правов“ ред. Създават се комисии, които да разхвърлят отговорността, организират се открити тър­гове, изискват се подробни описи, вещите трябва да бъдат грижливо под­реждани в хранилища по вид и качество, предвижда се постъпленията от продажбите да бъдат преведени по блокираната сметка[8] на идентифици­рания собственик. Ликвидирането е обявено и като грижа за обществения интерес чрез даване на държавни и обществени институции приоритетен достъп до имуществото.

Документите на самото комисарство обаче показват как предвиде­ните защити не сработват, как изливането на „свободно“ имущество за­действа присвоителните инстинкти на държавата и на широки слоеве от населението, как насилственото отнемане на собственост е неразделно от злоупотреби с нея, как общественият дух е отровен с недоверие и подозри­телност. Става ясно по какъв начин значителна част от сумите от продаж­бата в крайна сметка не постъпват по личните сметки на евреите, а отиват в активите на комисарството, тъй като бившият собственик на вещите не е могъл (или не е правено усилие) да бъде установен. На 23 юли КЕВ вече постановява (легитимирайки една и без това широкоразпростране­ната практика) занапред всички постъпления да отиват по негова сметка. Същевременно, по време на разпродажбите данъчните служби внимател­но следят да бъдат прихванати всички висящи задължения към фиска на изселените.

В ликвидирането на „еврейското имущество“ в Беломорието, Маке­дония и Пирот е ангажиран значителен управленски и административен ресурс, впрегнат в мащабна бюрократична задача (вж. раздел 6.4.). В сборника са поместени редица първични документи от операцията, като протоколи-описи от прибраните и депозирани в БНБ пари и ценности при самото „вдигане“ на евреите (вж. раздел 6.2.), наддавателни листове от търговете, списъци на разпродаденото имущество и др. Приведени са ар­хиви, отразяващи работата, отчетите, оплакванията и проблемите на раз­личните видове комисии – за отпечатване на жилището (или магазините) след „вдигането“; за приемане, съхранение, сортиране и подреждане на вещите; жилищната, получаваща ключовете от къщите и натоварена с тяхното стопанисване и отдаване под наем; провеждащите търговете и т.н.

Публикуваното очертава характера на търсенето и предлагането на изложените вещи и недвижимости. То свидетелства за настъпилата въз­буда и за ажиотажа сред учрежденията (вж. раздел 6.3.1.), гражданските организации (вж.раздел 6.3.2.) и населението (вж.раздел 6.3.3.). Държав­ни ведомства отначало се опитват не да купуват, а да получават предла­ганите вещи. Исканията им са формулирани с убедеността, че останалите „свободни“ вещи се полагат на въпросната институция, че тя не може и не трябва да изпусне появилата се възможност. Същата е логиката на десетки граждански, религиозни или дори благотворителни организации, които правят сходни постъпки, търсейки привилегирован достъп или предлагайки заплащане. Вижда се как след кратко напасване на процеду­рите, комисиите възприемат правилото първо да задоволяват заявките на държавните и обществените структури, за които се подбират и отделят по-качествените вещи и които получават оферта по изгодни цени. Проблем за тях се оказва по-скоро липсата на предвиден бюджет и те често просрочват плащанията. Втори приоритет при преразпределението на имуществото са държавните чиновници, извоювали си привилегията да им бъде предос­тавено първо право на избор и организирането на затворени само за тях търгове. Останалото след учрежденията и чиновниците отива на открити наддавания сред гражданството. Поместеното отразява и разпределението на недвижимостите, при което стриктно се следва указанието да се запазят няколко от най-добрите къщи (заедно с покъщнината) за високопоставени „гости от администрацията и от други ведомства“ (вж.раздел 6.4.2.).

Акцията по ликвидиране на толкова значително по обем и така раз­нородно имущество неизбежно поражда вълна от установени и слухове за подозирани злоупотреби. Поместените отчети за „вдигането“ са изпъс­трени с констатации за мародерски кражби (инцидентите са като правило приписани на „малцинствата“ или на бедняци-маргинали) и за използване на служебното положение (вж. раздел 6.4.3. и други части от раздел 6). Същата тематика, но изложена по-всеобхватно и с много по-остър тон, присъства в документите на Народния съд (вж. раздел 7).

Депортирането е изцяло финансирано от българската страна. Сред­ствата идват от бюджета на КЕВ, но в крайна сметка това са пари на са­мата еврейска общност (бюджетът на комисарството се формира от да­нъците, събирани от фонд „Еврейски общини“, и частично от държавна субсидия) или от одържавени постъпления, получени при ликвидиране имуществото на изселените (вж.раздел 6.5.). В сборника са публикувани решенията на Съвета към КЕВ, който постфактум (на 13 март 1943 г.) преразпределя 40 млн. лв. от различни параграфи на утвърдения бюджет, за да може комисарството да допълни предвидените 15 млн. лв. по перото „преселване, изселване, лагери, настаняване и помощи за бедни хора“ и да поеме непредвидените разходи. Приведена е много подробна разбивка на отчетените към края на март разноски от 22.5 млн. лв.: те са значително под приетите по спешност от КЕВ, както и под постъпилите близо 44 млн. лв. от ликвидираното за първите девет месеца на 1943 г. имущество на евреите от „новите земи“.

Заключителният раздел 7 включва материали, свързани с работата на VII състав на Народния съд, специално натоварен с делата на обвинените в преследвания срещу евреите. Обособяването на тези документи се на­лага поне по две причини. От една страна, те произхождат от институция, чиято легитимност е отдавна оспорвана и част от чиито решения са отме­няни по съдебен ред през 90-те години на миналия век. От друга, показа­нията на обвиняеми и свидетели в подобен процес носят повече от всякога залога за физическото оцеляване на изправените пред трибунала (което силно влияе върху тактиката на защитата) и отпечатъка на репресивния натиск на властта.

Въпреки това, редица аргументи натежаха в полза на решението доку­менти от VII състав да бъдат включени в сборника. Преди всичко, процесът е естествен завършек и неотделима част от историческия епизод, а тъкмо този състав е първата известна ни съдебна инстанция, криминализирала сами по себе си антисемитизма и системните държавни гонения срещу евреите през годините на Втората световна война. Като се отчитат всички очевидни несъвършенства и изкривявания, произтичащи от политическата обстановка, не може същевременно да не се подчертае, че това става още преди края на войната, преди Нюрнбергския процес (който всъщност не включва антисемитизма в точките на обвинението си) и по много по-ясен начин, отколкото в други държави, където тези престъпления се размиват в общи процеси или се организират епизодично, и то значително по-късно. Съществено е също така, че процесът дава думата и на „другата страна“, а гласът на потърпевшите и на техни свидетели трябва да бъде чут в името на обективността. Защото дори той да е обяснимо предубеден, нищо не дава основание да се мисли, че привидно напълно обективните, гладки и успокояващи служебни доклади, изпращани през март 1943, са лишени от изкривявания, нагаждане или укриване.

В раздела са включени показания на подсъдими и странични свиде­телства, които със задна дата разказват същата онази история, която е непосредствено документирана в предходните части на сборника. Подсъ­димите я излагат като смес от неочаквано точна фактическа рамка, личен опит и повече или по-малко правдоподобни слухове. Неизбежни при тях са приспособяванията, декларативната подкрепа за новата власт, вмъква­нето в разказа на хуманни постъпки и заслуги, отклоняването от лична от­говорност, позоваванията на заповеди отгоре и на служебния дълг. Пред съда много от обвиняемите се отказват от писмените си показания, като някои правят внушения за упражнен натиск. А, от друга страна, преслед­ваните или симпатизиращи им свидетели емоционално описват мъките, но и не спестяват добра дума за проявена към тях човещина.

При подобни проблеми подборът на документи, които да отговарят на приемливи критерии за историческа достоверност, бе подчинен на кри­тично филтриране. За достатъчно надежден извор приехме материали, чи­ето съдържание може да бъде потвърдено с архиви от момента на самите събития; където няма (или са минимални) видими следи от приспособя­ване към линията на обвинението; които съдържат преди всичко преки свидетелства и не препредават мълви или разкази от втора ръка. На такива изисквания съответстват най-вече някои от показанията на обвиняеми и свидетели от фазата на разследването, сред които се открояват депози­раните от Ярослав Калицин, излагащи пределно систематично и цялостно всички стъпки от акцията и функциите на действащите лица. Поради прякото им отношение към темата са поместени и извадки от дознанията на двама министри, съдени от Първи състав на Народния съд. Накрая, включени са произнесените присъди и обвинителният акт, коментиращ две от интерпретациите за оцеляването на българските евреи, които де­сетилетия след това ще се редуват според политическата конюнктура. Не са поместени протоколи от самите съдебни заседания, където събитията са предадени в твърде свободна форма, през многобройни разнопосочни и противоречиви лични версии.

*

Архивите в сборника засягат и редица други въпроси, които не мо­гат да бъдат отнесени към обособените раздели. Проявяват се например важни щрихи и нюанси от дейността на КЕВ, изплуват типажи на слу­жителите в комисарството, тяхната мотивация и реакция пред задачите, с които са натоварени... Но особено съществено познание, разпръснато из различни точки на този корпус документи, има отношение към парливите питания, които и до днес съпътстват споровете около депортирането на евреите от Беломорието, Македония и Пирот: какво са знаели органи­заторите и извършителите на депортацията? чия е отговорността? над всичко и във всичко – можело ли е тези хора да бъдат спасени?

По първия въпрос приведените свидетелства носят известна, макар и непълна определеност. Документите в сборника отпреди Народния съд очертават кръгове и нива на информираност сред самите депортирани, сред изпълнителите и държавната бюрокрация, сред обществени групи. Става ясно, че най-широко разпространената, включително за висши уп­равляващи, официална версия е, че евреите се изпращат като работна сила в завладените от Германия земи. Мнозина са я приемали без подозрения, други са си задавали въпроси. А наред с нея пълзят и паралелни слухове и информации. Но това, което изплува от редица от поместените документи, е, че назначението е било (или в определен момент е ставало) известно на разнородни, пряко въвлечени и по-странични среди. Те са знаели, че евре­ите се изпращат в Полша, като висшият персонал и част от апарата в КЕВ са били осведомени за дестинациите Катовице и може би дори Треблинка. Няма, и е трудно да се очакват, директни писмени доказателства, че участ­та и още по-малко конкретната технология на изтребление е била записа­на на хартия в България. Но има изобилие от изказвания, показващи как масовото депортиране еднозначно се свързва с убеденост, че тези хора отиват на смърт. От приведеното в сборника[9] най-ярките са писмото на Д. Пешев и записите в дневника на Н. Мушанов, като към същото навежда известното на българската администрация относно избиването на евреи в други държави и в тила на Източния фронт. Така, представените тук до­кументи оформят разбирането, че немалка част от българското общество е разшифровало топоса Полша. Кодът е разчетен от влиятелни сегменти в политическата класа и управляващите елити, инстинктивно или инфор­мирано е разбиран от еврейската общност, интуитивно е чувстван като нещо мрачно и фатално сред онова гражданство, което е имало сетива за случващото се. И дори да не е било известно, че хората са били изпращани на смърт, само по себе си принудителното изселване на невинни цивилни (както посочват в разгара на събитията Н. Мушанов и П. Стайнов) още тогава е оценявано от мнозина за недопустимо престъпване на една ва­лидна и по време на война нравствена граница. В крайна сметка този акт действително се оказва най-драстичното и мащабно посегателство срещу гражданско население, извършено от българските власти през военните години.

Разсъжденията по другите два въпроса неизбежно се преплитат. Ал­тернативните отговори на последния са при всички случаи интелектуални упражнения: изречени вероятности нещо неслучило се да се е случело са хипотетична конструкция. Дори да се тръгне по тази пътека, мисля, че е достатъчно правдоподобно да се приеме, че тези хора са били поставени в ситуация на пределен риск, на границата на обречеността. По общата ло­гика, навсякъде в Европа животът на евреите, населявали старите ядра на останалите неокупирани държави е бил малко по-защитен, а най-уязвими и обект на най-интензивни изселвания са били онези с чуждо поданство и/или живелите в периферни, гранични, оспорвани, сменяли ръка по ня­колко пъти територии. Но отвъд общите съображения нишката отвежда към конкретната отговорност: към свободата на избор на България; към възможностите и желанието й да се противопостави в „новите земи“ на германската политика за депортация; към дилемата кой да извърши де­портирането. Тамошните евреи са се намирали в български ръце и, защо не, бихме могли да въобразим ситуация, при която, опитвайки се да запази бъдещото си добро име, българската държава отстъпва, или поне прави опити да отстъпи, мръсната работа изцяло на петимната за нея съюзна Германия. За това обаче са били необходими твърди морални ориентири и воля, а от поместените документи става съвършено ясно, че българските власти в нито един момент не са проявявали колебания дали да изселват евреите от Беломорието и Македония, че от самото начало и до края пра­вителството е приемало тяхното депортиране като допустимо за постига­не на свои външнополитически цели.

Четейки архивите на депортацията, става по-ясно, че дебатът за отго­ворността всъщност не може и не бива да се затваря във фактологията или още по-малко във формалните присъди на Народния съд. Задължително трябва да се отиде по-далече от случилото се през 1942 и 1943 г., като се осмисли подреждането на приоритетите години по-рано. Когато на върха на ценностната пирамида е поставено осъществяването на „националния идеал“, всички останали задачи и стъпки придобиват подчинено значение, а каквито и да са решенията, те получават изначално оправдание, окъпано в патриотарски възторг. На такъв фон веригата от събития и решения, довели до депортирането, става по-дълга и необратима; то е сведено до една от многото цени, които си струва да се платят, а евентуалното про­тивопоставяне по този повод на Германия (дарителят и гарантът на най-сетне докоснатото „обединение“) – до един от многото рискове, които не си струва да се поемат. Именно гонейки „националния идеал“ в сложните предвоенни условия, България прави своя избор и става съюзник на Гер­мания във войната. Акт от който, независимо дали са поделени с друг или поети под натиск, произтичат отговорности за последствията, чието сляпо и упорито отричане води единствено към недостойния негационизъм.

Публикувано в:
Депортирането на евреите от Вардарска Македония,
Беломорска Тракия и Пирот (март 1943 г.). Документи от българските архиви.

 Съставителство и обща редакция: Надя Данова и Румен Аврамов

София, Обединени издатели, 2013, т.I, стр. 11-35
(Тук се помества със съгласието на автора и издателите)



[1] Вж. в настоящи сборник: Данова, Надя. Дългата сянка на миналото. Депор­тацията на евреите от Западна Тракия, Вардарска Македония и Пирот: състояние на проучването на проблема.

[2] Наредбата преследва и по-обхватните цели за „хомогенизиране“ на населе­нието в новите територии и за възможно най-пълното им прочистване от „чужди“ и „нежелателни“ елементи. Всичко това с оглед окончателно постигане на „националното обединение“.

[3] Вж. в настоящия сборник: Данова, Н. Дългата сянка на миналото.

[4] За всеобхватно и детайлно проследяване на антиеврейските политики в Ру­мъния вж.: Final Report of the International Commission on the Holocaust in Romania Presented to Romanian President Ion Iliescu. International Commission on the Holocaust in Romania chaired by Elie Wiesel. November 11, 2004. Bucharest.

[5] Подробно този въпрос е разгледан в.: Шеалтиел, Шломо. От Родина към Оте­чество. Емиграция и нелегална имиграция от и през България в периода 1939-1949 г. С.: УИ Св. Климент Охридски, 2008.

[6] Фонд „Еврейски общини“ е предназначен за издържане на еврейските общи­ни, за подпомагане на бедните евреи и за покриване разходите на Комисарството за еврейските въпроси. Средствата на фонда постъпват от изземване на част (5 или 8%) от сумите по блокираните сметки на евреите и от всички събрани такси и облози от еврейските общини. В негов приход са отнесени имуществата на еврейските църков­ни и училищни общини и на сдруженията им с идеална цел. Като задача на фонда е изрично посочено „да подготвят изселването на еврейското население“.

[7] Вж.: Колономос, Жамила, Вера Весковик-Вангели. Евреите во Македонща во Втората светска во_ща 1941/1945, Зборник на документи, т. 1-11. Скоще, 1986.

[8] В тези сметки постъпват всички приходи на евреите, но те имат правото да те­глят от тях само ограничени суми за посрещане на ежедневните си разходи. Сметките са в български банки и са поставени изцяло под контрола на КЕВ.

[9] Индикации за известното по света относно терминалното назначение на де­портираните се съдържат и извън кориците на сборника. Днес е добре известно, че информации за масово унищожаване на евреи започват да изтичат от пролетта на 1942 г., че през декември с. г. Съюзниците, а дни по-късно и отделно Съветският съюз правят декларации, че в полските земи е в ход изпълнение на план за целенасо­чено изтребление на европейското еврейство. През март-април 1943 г. американците и англичаните отправят по радиостанциите си предупреждения, че българските вла­сти ще отговарят за това, което правят с евреите. А в позивите, изданията и радиопре­даванията на комунистическата съпротива недвусмислено и многократно се посочва, че изселените евреи ще бъдат унищожени. Значителен обем от тази информация се следи и стига до управляващите, но вероятно е и на част от нея да не е обръщано внимание или да не е интериоризирана. Във военновременните условия много от ид­ващото „от другата страна“ се етикетира като пропаганда на противника, филтрирано е, или просто е цензурирано и (не)съзнателно автоцензурирано. Показателна в това отношение (ако е искрена) е реакцията на Б. Филов (отразена в приведената извадка от дневника му) при предупреждението на управляващия швейцарската легация в Со­фия, че изселването на евреите в Полша означава изпращането им на смърт.

Румен Аврамов
Румен Аврамов (Център за академични изследвания) е икономист и стопански историк. Автор е на „Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало“ (2007); „Пари и де/стабилизация в България, 1949-1989“ (2008); „Спасение или падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944“ (2012); съавтор с Надя Данова на документалния сборник „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г.“ (2013 г.).
Други статии от този автор
Посетители: 58

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 1 ден
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 2 дни
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 2 дни
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 2 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 4 дни
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 6 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 1 седмица
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 1 седмица
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 1 седмица
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 2 седмици
  • Проф. Стефан Панайот... писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не знам дали има... преди 3 седмици