Дискусии - България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Предговор към второто издание

Евгения Иванова,
„Отхвърлените приобщени“
Изд. „English Tourist Board“
София, 2011

2013 08 othv priob

Преди повече от десет години, когато написах тази книга, мюсюлманите в България все още стриктно диференцираха „възродители“ от „българи“. На „българите“ – общо – не се вменяваше вина за престъпленията на „възродителите“. Единствените, които си позволяваха да твърдят, че срамният процес – с всичките му периодически „възпаления“ – е „дело на българския народ“, бяха комунистическите апаратчици. Това би могло да се интерпретира и като основание за съмнение, че, все пак, са изпитвали някаква вина, която са искали да разпределят върху по-големи масиви от хора.

За десет години всички партии (почти без изключение), от всички страни на политическия спектър, с всякаква етническа целокупност или съвкупност се постараха да им помогнат в това начинание. Бяха изобретявани всевъзможни заплахи: като започнем от преференциално не-раздаване на дърва за зимата и стигнем до „радикален“ ислям и нов „възродителен“ процес. Обикновените партийни и политически страсти все повече се етнизираха. Страните в дребните махленски конфликтчета вече не бяха привърженици на партиите „Х“, „У“ или „Z“, а „българи“, „турци“, „помаци“… И конфликтчетата заплашваха да се превърнат в конфликт. Национален.

В резултат на тези обединени усилия разликата между „възродители“ и „българи“ в съзнанието на мюсюлманите все повече се заличаваше. Постепенно и все повече всички българи започват да се мислят като „възродители“, значи – като врагове.

Доживях, в любимите си Родопи, да чуя от една жена: „Всички вие лъжете!“ „Вие“ – българите…

Преди повече от десет години завърших тази книга с надеждата, че добронамерените послания, излъчвани от двете най-големи групи в България – християни и мюсюлмани – ще се пресрещнат, за да очертаят пространство на взаимно разбиране. Днес все повече се съмнявам в самата възможност за излъчване на такива послания. Не твърдя непременно, че агресията се увеличава. Увеличава се капсулирането в собствената група. Увеличава се недоверието. Страхът?

На мюсюлманите се вменява страх от нов „възродителен“ процес – без да се артикулира невъзможността такъв процес да се случи в съвременните условия.

На християните се вменява страх от „радикален“ ислям – без да се изяснява самото (твърде спорно, впрочем, в световен мащаб) понятие и без да се прецизират специфично българските традиции и религиозни практики. Извършват се показни акции, конфискува се „страшна“ литература – без някой да си направи труда да я подложи на специализирана експертиза (или поне обществото не научава за това). Нещо повече – извършва се познатото спекулативно диференциране между мюсюлмани и мюсюлмани, твърде много способствало за успеха на „възродителния“ процес: като склонни към „радикален“ ислям се мислят не толкова турците, а преди всичко помаците, защото били бедни и нямали ясно изразена идентичност.

Проблемът с „неясната“ идентичност на помаците също претърпя развитие през последните десет години. Появиха се нови теории за техния произход (араби, тюрки, траки) и дори нова терминология („българоезични мюсюлмани“, „родопски мюсюлмани“). Анализът на тези теории и съпътстващата ги терминология не е и не може да бъде предмет на този текст. Ще си позволя само да припомня, че „неясната“ идентичност не е следствие, а причина за тяхното все по-интензивно изобретяване. „Неясната“ идентичност е следствие по-скоро от традиционната двойна маргинализация на тази група (и от българи, и от турци), от систематично вменяваната им чуждост, междинност, непълноценност. Подозренията в „радикален“ ислям са само най-уродливото проявление на това вменяване.

За щастие, през изминалите десет години се появиха и положителни явления, свързани с „възродителния“ процес. Бяха изнесени нови документи и бяха написани нови академични изследвания.

Бих искала да разкажа тук само за един от тези документи, оказал се (поне за мене) не само нов, но и разкриващ една твърде неизяснена до този момент страна от „възродителния“ процес.

На 2 ноември 1973 – след като „голямата вълна“ на преименуването е „успешно преминала“ – се свиква Национално съвещание по турския (sic!) въпрос, където се отчитат успехите и се инициира (от ІІ Главно управление на ДС) създаването на Координационен съвет по турска линия. След като изслушва докладите на висшите функционери от МВР и ДС, които се хвалят, че най-сетне и за тези хора е дошъл 9 септември[i], министър Димитър Стоянов, ръководещ съвещанието, съобщава:

„Обстановката на Балканския полуостров беше обсъждана на срещата на др. Живков и др. Брежнев – при неговото посещение в България – в резиденцията във Воден.“

(АМВР, ф. 1, оп. 10, а.е. 986, л.63, 136)

Към папките със стенограмата на съвещанието са прикрепени и два листа на руски език (плюс превод на български от 02.11.1973 – денят на съвещанието) със заглавие „К совещанию“ и без подпис. Текстът критикува слабостите на българската политика по турския въпрос. (АМВР, ф.1, оп.10, а.е. 986, л. 186)

Разбира се, този документ е съвсем недостатъчен да маркира толкова издирваната от мнозина изследователи (от мене – включително) съветска „следа“ във „възродителния“ процес. Цитирах го, защото като че ли е единственият (поне засега), който третира тази връзка.

Документът е съвсем недостатъчен и в друг смисъл – да оневини инициатора на процеса Тодор Живков и „близкото му обкръжение“. В съзнанието на самите потърпевши обаче оневиняването, което отдавна наблюдаваме, се засилва. Когато обясняват носталгията си по времето на Живков[ii], мюсюлманите (и турци, и българи) сочат неговата невинност за „възродителния“ процес и обвиняват СССР, САЩ, Запада и дори Турция.

Другото (много по-разпространено) обяснение на носталгията е убеждението, че „тогава се живееше по-добре – имахме работа, построихме си къщи, децата ни си стояха при нас“…

Оказа се възможно – едни и същи хора – да мислят „възродителния“ процес като най-страшната травма в историческото си битие, а Тодор Живков – като най-важната личност. „Важността“ на Тодор Живков се мисли позитивно в мнозинството отговори.

Не мисля, че материалните затруднения на помаците, сочени като основание за податливостта им към „радикален“ ислям, ще имат, наистина, такъв резултат. Тъгата по времето на комунизма обаче е факт. Намирам я за не по-малко страшна. Защото означава приемане на тоталитаризма с всичките му уродливости – с „възродителния“ процес – включително.

Много бих искала да се окажа неправа.

Много бих искала хората в България (не само в Родопите) да разберат, че комунизмът не е алтернатива.

Много бих искала зад суетната врява и оперетните заплахи на националистите да не се привиждат всички българи.

Много бих искала добронамерените послания, наистина, да бъдат излъчени. И да се пресрещнат.

Моето послание е второто издание на тази книга.

Евгения Иванова, 2 април 2011

 

Глава I. „Кръстилката“    

„Аз кръщавам с вода, но посред вас стои Един,
Когото вие не познавате. Той е Идещият след мене...“
Йоан 1:26-27

Промените в имената на българите мюсюлмани привидно следват трийсетгодишен цикъл: 1912 – 1942 – 1972. Всъщност – това са пиковите години, периодичните обостряния – „възпаленията“ на един хроничен процес в българския организъм, който – най-общо – може да се нарече „непонасяне на чуждото тяло“. Току що изказаната теза не влиза в противоречие с тезата за прочутата българска толерантност, за спасяването на българските евреи и т.н. Както понятието „българи“ не е еднозначно (затова една от най-уродливите прояви на „българщината“ е да се говори за „българина“ – изобщо),  така не е еднозначна представата за „чуждо тяло“, не са еднозначни и реакциите към него. Нататък в този текст ще се опитам да проследя нееднозначните реакции на нееднозначните българи към нееднозначните „чужди тела“ в „националния организъм“. „Национален организъм“ също не е еднозначно понятие – това обяснява защо едни „национални организми“ непрекъснато отглеждат „свои“ и „чужди“ тела в себе си, а на други тези „тела“ не им правят впечатление.

„Новите“ земи

През 1912 България си връща Южните земи (Западна Тракия, Родопите и Източна Македония), които биват наречени и Нови земи – за разлика от Стара България, провъзгласена с Топханенския акт от 1886. В Новите земи живее ново/старо (свое/чуждо?) население – българско, но изповядващо исляма. Решението за това първо „приобщаване“, наречено направо „Покръстване“ (останало в народната памет като „Кръстилката“), е взето като на шега – в еуфорията от победите на българската армия възможните победи на българската църква сигурно изглеждали лесни. Важно е да се отбележи, че в „Кръстилката“ армия и църква вървели заедно. Подсилвала ги четата на Христо Чернопеев – Вътрешната македоно-одринска революционна организация била един от инициаторите на Светото дело. (Георгиев, Трифонов 1995:7 и 14) Имало и други чети – не толкова известни, сформирани набързо от християнските села, сред които особено се отличили Аламидере (Полковник Серафимово, край което станал прочутият бой, наречен впоследствие „Родопската Шипка“), Чокманово, Павелско, Хвойна... (Бозов 1993)

Моделът на всички последващи „възпаления“ на „възродителния“ процес, бил зададен още тогава – по времето на „Кръстилката“: привидна доброволност. Случаи, макар и много редки, на доброволност наистина имало – например братята Хакъеви/Хакьови/Якови от Даръдере (Златоград), които –  поради мъченическата си смърт –  в посетнешните патриотични съчинения били окичени (и до днес ги окичват) с ореола на мъченици за вярата.  Обаче братята, като че ли, са единственият пример, на който се позовават патриотичните съчинения. Останалите били записвани като доброволно покръстени, за да се прикрие насилието...

Насилието, запечатано в спомените на жертвите (Бозов 1993) и документирано дори в официалните донесения (Георгиев, Трифонов 1995), е произведено не само от патриотично-верски подбуди. Много често то било насилие за материално облагодетелстване. Някои от мюсюлманските първенци имали доста скътани пари... Твърде разпространено било и „ямаджийството“ – разграбването на селата, напуснати от мюсюлманите. За грабежите свидетелстват и някои от самите привърженици на „Кръстилката“: видният родоповед Стою Шишков и един от бъдещите герои на тази книга Христо Караманджуков (Георгиев, Трифонов 1995:17 и 26).

Антон Страшимиров пък подозира, че „покръстването е само предтекст. Нашите власти са действали по начин, позорен за страната ни и за човечеството. Единствената цел, която са преследвали, е лично обогатяване.“ (Другите...1995:147)

Крайното мнение на Страшимиров, доста запознат, впрочем, със ситуацията в „новите южни земи“, едва ли изцяло отговаря на истината. Едва ли „личното обогатяване“ е било „единствената цел“. Покръстителският патос[iii] съдържал и голяма доза искреност. Поп Ной Ангелов, който в началото нарича кампанията за покръстване на 1200 души месечно „башибозушко кръщене“, с напредването на процеса започва да се опиянява от „чудото на вярата“ и сам да произвежда „чудеса“. (Георгиев, Трифонов: 463-465)

В бързината, налагана от хода на военните действия, нямало време за подробен ритуал. Все пак, „кръстителите“ се стараели да придадат някаква тържественост на случая. Твърде интересен и многозначителен „ритуал“ е описан в Карнегиевата анкета от 1913:

„...докато поръсваше челото му със светена вода с едната си ръка, с другата той (свещеникът – Е.И.) го принуждаваше да хапне от къс месо. Свещената вода представляваше кръщението, а парчето месо – отричане от мохамеданската вяра.“ (Другите...1995: 146)

В това първо „възпаление“ на процеса нещата са някак много по-избистрени, откровени, бих казала – примитивни, отколкото нататък. Нататък демагогията се усъвършенства, а „доброволността“ и „радостта от възвръщането“ – било в „праотеческата вяра“, било в „лоното на българщината“ – стават водещи за „кръстителите“, вече наречени „възродители“...  

Разбира се, „радостта от възвръщането“ присъства и тук:

„Чепеларе, 10.02.1913

      Многоуважаеми г.Шишманов,

Току що се връщам от черкова, препълнен с впечатления и мисли, че не съм в положение почти да разсъждавам, живея би аз в действителност или сънувам. От една неделя насам помаците и в Чепеларе вече са кръстени и то тъй ревностни, както са били и те мохамедани. Мъжете с шапки на главите си с кръстчета на тях – отличителен знак, че не са вече мохамедеви верующи – а жени и моми хвърлили забулките си, палят свещи, целуват иконите, кръстят се и то твърде умело. Само по пъстрите им помакински носии, не сварили още да ги подменят, се различават от едноплеменните си, сега и едноверки, съседни българки. Картина чудна, трогателна. А какво е било дивно, хубаво това жизнерадостно, трезво и девствено племе. Право да Ви кажа, че аз, макар и родопчанин, щурал се през целия си живот между това дивно хубаво племе, не знаех, закривани винаги под булото , че ний имаме чуден женски тип у помакините.Не съм художник, ала твърдо се убедих, че ако гения на Рафаело би се върнал повторно на земята, той би потърсил и намерил из помашкото племе образа и гърдите на своята Мадона.

Велик акт се извършва в тези минути из Родопите...

                                                                             Вашия Ст. Шишков“

(Георгиев, Трифонов:135)

Друга гледна точка е представена – седем дни по-късно – пак от

„С.Чепеларе, 17 февруари 1913

Богутевски временен                                      До Негово В.Преосвещенство

енор.свещеник                                                      св.Пловдивски Митрополит

N 1                                                                                     Г-н  Максим

Ваше В.Преосвещенство,

Нелесно и без брутални средства, дохождат в съзнание тези заблудени наши братя и работата по просвещаването е свързана с големи – тежки мъчнотии и с риск за живота даже. Особено за тия наши братя, които спадат отсам, тук в Стара България, които имат малко много понятие от свобода; селата им са без никаква войска, каквото е напр.повереното ми чисто помашко с.Богутево, в което няма нито един войник, нито стражар, които да ги държи в респект. До завчера се ползувах със съдействие или охрана от Чепеларските войници, които се прибираха в Пловдив в частите си; така щото сега, и Чепеларе е без войници и без стражари. За това и Чепеларския кмет и пристава не могат и не ми дават съдействие и охрана, без каквато се опасявам да посещавам с.Богутево, или пак да замръкна там. При това и работата не върви, за която впрочем трябва бързо – трескаво да се работи.

      По тази причина, моля, Ваше В.Преосвещенство да се нареди потребното, отдето трябва и по-скоро да ми се прати войник или стражар за охрана и съдействие.

     Така, с Божата помощ, с Вашето съдействие и с Св.Ви молитви, надявам се, в скоро време да бъде изцяло покръстена Богутевската община.

                                                                     Най-покорно духовно чедо:

                                                                     Свещ.Димитър В. Мавров (Георгиев,Трифонов:145)

Изпращането на войници и стражари – там, където не действали четите – ставало все по-наложително. Защото хората се съпротивлявали. Съпротивлявали се в целите Родопи. В целите Родопи имало жертви: посечени, хвърлени от мостовете, пребити и починали от раните си... В Търън, Союджък (Върбина), Петково, Ахрене (Гълъбово), Долащър (Загражден), Малка Арда, в Маданско, Рудоземско, Даръдерско... (Бозов 1995)

Най-активна съпротива оказвали „първенците“ сред мюсюлманите – Агушевци в Тозбурун (Могилица), Исен паша в Енуздере (Елховец), Бекирци в Долащър. Към тях се отнесли и най-жестоко. Не само заради съпротивата. И заради златото... (Бозов 1995)

„Тозбурун е една яка крепост, която дава тон на околните села – се казва в Доклад на училищния инспектор за учебното дело в Гюмюрджински окръг от 15 юни 1913. – Ей затова тук потребни са добри сили, които да работят в пълна хармония. Тук живее старият Агуш Борис – закоравял в своите идеи като всеки стар мюфтия. Впрочем голямото му състояние – господар на 10 000 овци и обширни гори по балканите – кара го да се помири с положението, но затова пък добре е да се използва такъва една сила с неговите синове и роднини.“ (Георгиев, Трифонов:332)

С „кръстилката“ на Агушевци, впрочем, се занимавали високопоставени представители на самия Синод... (Бозов 1995)

„Кръстилката“ отминала само някои села, например „Грохотна, Гьоврен и Карабулак (Борино), понеже населението им е чисто турско“. (Георгиев, Трифонов:128) След шест десетилетия от тези три села ще започне заличаването на различията между мюсюлманите – българи и турци... Тогава обаче, през 1912, различията се спазвали стриктно.

От края на 1912 до лятото на 1913, когато избухва Междусъюзническата война, са покръстени около 200 000 души. (Георгиев, Трифонов:8) Джамиите са превърнати в черкви.

Постепенно – със затихването на военните успехи – затихва и покръстителският патос на свещениците.  Те все повече настояват за охрана – войници или агенти. Войниците обаче не достигат и за разгърнатия фронт, а агентите струват скъпо. Свещениците започват да настояват за отзоваване. А новопокръстените заговарят за изселване в Турция. (Георгиев, Трифонов:417 и др.)

На 29 септември е подписан Цариградския мирен договор, според който мюсюлманите в България се ползват със свобода на вероизповеданието.

На 16 октомври правителството на Радославов „поема управлението, като зачита вярата и народността на всички“. (Георгиев, Трифонов:9)

На 31 октомври Светият синод признава, че новопокръстените масово си връщат мюсюлманските имена и мюсюлманската вяра – дори в Даръдерско (Златоградско), което – в тази и в други кампании – често е сочено за пример на християнско рвение. (Георгиев, Трифонов:429)

На 24 декември друг (временен) чепеларски свещеник пише до Пловдивския Митрополит Максим:

„... от вчера е печатано и се чете във всички почти вестници: съобщението, че правителството е вземало всички мерки да се гарантира религиозната свобода и свободното повръщане в мухамеданството на всички ония помаци, които във вихъра на войната са били покръстени. Това съобщение им дойде като балзам. Изглежда, че те са очаквали подобно, понеже и жените помакини вече говорят пред някои стари българки: „Аллах ни помилва, та си ни ворна вяраса.“ (Георгиев, Трифонов:456)

Стотици страници са изписани за „предателската“ роля на Радославов, който – за да спечели гласовете на мюсюлманите от Новите земи – им разрешил да се върнат към исляма. Никой от застъпниците на тази позиция не си задава въпроса – щеше ли Радославов да спечели гласовете им, ако връщането към исляма беше противно на техните желания?

Тук няма да разсъждавам за мотивацията на либерала Радославов – дали била „чист“ доктринален либерализъм, или имало и други примеси – това в случая не е толкова важно. Важното е, че гласовете на българите мюсюлмани са спечелени чрез обещанието да им се върнат имената. Имената са върнати, но подозрението към държавата-мащеха остава. Дори в Златоград, откъдето – с доброволното покръстване на братята – уж започнало всичко:

„Обаче след като българските войски отминаха към Беломорието, в Златоград се зароди едно явление, което според мене – поради прибързаността му и методите му – нанесе известна вреда на нашата кауза вместо очакваната тогава полза. То трая от месец декември 1912 г. до юни 1913 г. Самоволното покръстване тогава на няколко видни българи мохамедани от Златоград стана повод за буржоазната българска власт да започне кампания за насилствено покръстване на всички българи мохамедани в града, околията, та и в целия Родопски край. Това стана причина за отчуждаването в известна степен по това време на българите мохамедани и мнозина от тях  се превърнаха в българофоби, а това от своя страна подпомагаше турската пропаганда в този край... Това състояние на нещата накара много българи мохамедани тогава да се повлияят от измислената за случая турска пропаганда,че те не са помохамеданчени българи, но били турско скотовъдно племе... (Запрянов 1977)

Всички бъдещи „възродители“ – с по-голяма или по-малка интензивност – ще отричат „кръстилката“, проведена от „буржоазната българска власт“. И ще я повтарят – с по-демагогски методи. Ще отричат и „предателството на Радославов“, което други също ще повторят...

Оттук нататък в отношението към мюсюлманите в България ще се борят политиката на „държавата-мащеха“ и „турската пропаганда“.[iv] И в двете „политики“ ще има периодически промени: българската държава невинаги ще бъде „мащеха“ („отстъплението“ на Радославов от „завоеванията на българщината“ ще бъде последвано от „отстъпление“ на Стамболийски), а „турската пропаганда“ съвсем скоро ще усвои модернизационните механизми на Кемализма. Тенденцията, която ще се запази (чак до средата на 70-те години), ще бъде все по-отчетливото диференциране между мюсюлманите – българи и турци.

Тази тенденция е като че ли най-ясно очертана в сферата на образованието. До средата на 20-те години децата от малцинствата получавали образованието си в частни училища, издържани от настоятелства и религиозни общини. Задължителното изучаване на български език в частните училища се въвежда още през 1885 със Закона за народното просвещение. За „Новите земи“ този   Закон влиза в сила след Ньойския договор от 27.11.1919. Това съвсем не означава обаче, че навсякъде се спазва. Нещо повече – съвсем скоро след тази дата – през 1921 – правителството на БЗНС отменя задължителното изучаване на български език.

Следва нова промяна в Закона – през 1924, която не само връща българския език в частните училища, но значително променя статута им. Мюсюлманските училища започват да се делят по народностен признак, като „българомохамеданските“ стават народни, а турските остават частни. (Кънев 1998:79)

До 1924 са се случили две неща: паднало е Земеделското правителство, толерантно към мюсюлманските малцинства,[v] и се е родила държавата Турция. По същото време в България се създава съюзът „Туран“ – проводник на кемалистките идеи за модернизация – не само на образованието.

В „Новите земи“ промените не настъпват веднага.  В община Долащър (Загражден), например, където живеят и българи мюсюлмани, и турци, през учебната 1924/25 всички училища са все още частни и са вписани като „турски“. На 23.04.1925 до общинските власти е изпратено указание за попълване на формуляри, в които на специално място да се посочи дали съответното училище е турско или „помашко“. През учебната 1926/27 учениците са вече разделени в графи по народност – „българомохамедани“ и турци. В „българомохамеданските“ училища се появяват учители българи и започват да преподават нови предмети, а в турските продължава да се изучава предимно Коран. (ДАСм:381К,2)

Дадох пример от района на Загражден неслучайно. В посетнешното развитие на различните политики за разделяне/сливане на българи мюсюлмани и турци този смесен район ще бъде терен за множество експерименти.

Периодът 1924-1934 не е изпълнен с особено вълнуващи събития от гледна точка на интересуващия ни проблем. Тенденцията на диференциране между българи мюсюлмани и турци постепенно, но не драстично се задълбочава.

„Новите“ политики

На 19 май 1934 идва на власт кръгът „Звено“, чиято политика към малцинствата (и специално към мюсюлманите) поема доста по-твърд курс. Новото правителство извършва грандиозна реформа в именната система на селищата – сменя всички чужди (най-висок процент от които са турски) имена с български. Дори твърдият курс на „Звенарите“ обаче трябва да преодолява известно стъписване пред  „турския проблем“: имената на селата, в които живеят турци, са сменени едва през декември, а всички останали – през септември 1934. Четири месеца селата в една и съща община (отново Загражден, например) са с различни имена. (ДАСм:381К,2)

Още на 20 май Софийската родопска културна дружба изпраща на Министър-председателя с копие до всички министри и Председателя на Народното събрание Изложение по българомохамеданския въпрос. Изкушавам се да цитирам няколко пасажа от това, доста дълго впрочем, Изложение, защото то би могло да обясни цялата по-нататъшна политика към българите мюсюлмани:

„Родината ни е доволно окастрена, от народа ни са откъснати доволно много други части, та не бива да оставяме изложени на опасност да се изгубят и тия наши братя. Изселят ли се те, ще остане празна една голяма ивица от нашата земя и – при оскъдността на нейната почва – не ще бъде лесно да се засели отново. Ще опустее и подивее тъкмо оная част от нашата погранична земя, която не трябва да пустее.

... Ала липсата на народностно съзнание и погрешното мнение, заседнало у тях, че принадлежат на друг народ, прави възможно, както се вижда, тяхното решение да оставят своята истинска родина. И голямата задача на българската държава е именно да се справи с тоя факт...

... Като една странична, културна организация ние бихме могли много по-лесно да извършим работа, която за самата държава би било неудобно да я извърши, стига само да ни се дадат нужните средства.“

Нататък авторите на изложението съобщават, че са провели „една анкета с цел да се узнае: представляват ли българомохамеданите изобщо елемент, годен за култура и напредък, кои са причините за тяхното недоволство, дали има надежда те да станат съзнателни и добри граждани с вярно народностно съзнание и какво трябва да бъде нашето отношение към тях?“

Като причини за недоволството на българомохамеданите се посочват покръстването от 1912-1913, невежеството, партизанските страсти в отношението на управляващите и презрението от страна на сънародниците им.

Останалите причини – стопанските – засягат, според авторите, всички родопчани: разорението от войните, отнемането – по силата на Ньойския договор – на Беломорието, където скотовъдците от Родопите пасат добитъка си през лятото и пласират произвоството си, недомислените горски закони, произвола на администрацията и граничните власти.

„При това положение на душевен гнет, на изоставеност, на сиромашия и на безправие, не е чудно, че могат да намерят благоприятна почва за своите нездрави семена фанатични ходжи и външни агенти, които подклаждат тяхното недоволство и ги приканват към бунт или към изселване. Когато стадото е изоставено, лесно може да стане плячка на диви зверове.

... Може би е вече късно да ги задържим. А може би пък едно частично изселване да облекчи общото положение... В такъв случай ще се изселят, навярно, само най-фанатичните, ония тъкмо, които са пречка за тяхното приобщаване към нас, както и тия, които са по-заможни и които са водачи на бедните. Останалите, освободени от попечителството на гореречените, ще се успокоят и ще си заживеят мирно и тихо, стига само да не бъдат предизвикани от служителите на държавата. Нещо повече, разредени по тоя начин, между тях ще се заселят българи-християни, а това ще улесни тяхното стопяване като чужда верска група, благодарение на близки съседски, а също и роднински връзки, които неминуемо ще се създадат от младите, между мохамедани и християни.“

Следват мерките, които, според авторите, трябва да се предприемат – стопански и по отношение на вярата, образованието, администрацията:

„Да се обърне особено внимание на тяхното положение във верско отношение. Тук трябва да се действува извънредно тактично и мъдро, защото тоя въпрос ги засяга най-дълбоко. Нашето мнение е, че трябва да се пазим от всяко насилие в тая област. Трябва да им оставим пълна свобода на вероизповедание, като ги пазим само от турско националистично влияние.

... Да престанем да ги наричаме с обидното име „помаци“. Вместо него да си служим с името „Българи-мохамедани“, което сочи право на техния произход, и то да стане официално, като се усвои от Дирекцията на статистиката, от съдилищата и пр.“

Нататък: да се ограничи пакостното влияние на партизанството, да се преобрази администрацията, да се предвиди специален бюджет за просвета, да се създадат ученически трапезарии и пансиони, да се уредят читалища, национални и културни кръжоци.

Накрая авторите отново напомнят готовността си да „вложат всичките си сили“ за осъществяването на „тая цел“. (АВМР, 21394, 107-109)

Изложението е подписано от Управителния и Контролния съвет на Дружбата – все видни фигури и все от Смолянско, сред които си заслужава да подчертая три имена: Николай Вранчев (подпредседател), който след 15 години ще издаде книга за българите-мохамедани, Тома Попратилов (секретар), който вече (1931) е издал в списанието си „Родопски преглед“ прочутата фалшификация „Исторически бележник“ – основа за повечето спекулации за „потурчването“ в Смолянския край, и Христо Караманджуков (също секретар), който след три години ще инициира дружба „Родина“.

Позволих си дългите цитати от Изложението не само, защото в него са перфектно изяснени сложните механизми на създаването на „Родина“ (и всичките й противоречия), а и защото приблизително същите механизми (изселването на водачите, „разреждането“ с християни, смесените бракове, пансионите...) ще използват всички следващи държавни политики – преди и след 1944 – в отношението си към българите мюсюлмани. Връзката между Изложението и дружба „Родина“ не е само името на Караманджуков. Тя е очевидна във всяка от изложените позиции. По-интересното е, че голяма част от тези позиции ще отстояват и комунистическите „възродители“ – най-напред открекли, а после – детаилно усвоили наследството на „Родина“.

Доброжелателният тон на Изложението, призивите към деликатност и ненасилие, назоваването на българите мюсюлмани „тия наши братя“ са само едната страна на отношението към тях.  Освен „наши братя“, те обаче са и „изоставено стадо“, неосъзната маса, готова да се хвърли в протегнатите лапи на Кемализма. Това отношение „отгоре“ доминира във всички държавни политики (и най-доброжелателните). Доминира и в обществените нагласи (и най -“братските“) от всички периоди. И днес.

Темата за Кемализма и неговото влияние (чрез клубовете „Туран“) върху мюсюлманските малцинства в България няма пряко отношение към разглежданите тук проблеми. Клубовете „Туран“ се създават главно в Северна България и обхващат главно турското население. Българите мюсюлмани (с изключение, може би, на по-богатите и интелигентните – неслучайно именно за тях авторите на Изложението препоръчват изселване) не са привърженици на Туранизма. Друг е въпросът, че в средите на управляващите се прокрадва страхът от „Кемалистката зараза“, която – след турците – може да обхване и тях. По отношение на турците управляващите реагират  със създаването (още през 1934) на Дружество на защитниците на ислямската религия, главната цел на което е да  противостои на модернизационните Кемалистки тенденции. С помощта на това Дружество в частните турски училища е върната арабицата. (Преди това в много от тях е въведена латиницата – по примера на образователните реформи в Кемалистка Турция.) Презумпцията е, че – колкото са по-безпросветни турците, толкова по-предани ще са на България...В решение на Конференцията на областните и погранични училищни инспектори през учебната 1935-1936, например, се казва:

„Министерството официално да дава вид, че прави всичко възможно от своя страна, че турското училище да се издигне на подобаваща висота, без обаче да дава ония резултати, каквито се добиват в народните училища. От друга страна, едно подчинено народностно малцинство, което е разселено в компактни маси... представлява... сериозна опасност за държавната ни сигурност, ако то чрез просвета бъде издигнато до едно стъпало.“ (Стоянов 1998:90)

По отношение на българите мюсюлмани политиката е коренно различна. Именно след 1934 тенденцията за отделянето им от турците се затвърждава напълно. Тази тенденция ще бъде следвана в продължение на още много години. Ако трябва да обобщя (съзнавайки риска от схематизиране, който носи всяко обобщение), ще кажа, че политиката към турците става политика към потенциален „враг“, а политиката към българите мюсюлмани – политика на приобщаване на „тия наши братя“. „Отгоре“.

Заради нюансирането на това „отгоре“ и за да не се повтарят грубичките методи от 1912-1913, е създадена дружба „Родина“, която изглежда създадена „отдолу“. Очевидно, идеята на Караманджуков и другите автори на Изложението е дала резултат...

„Родина“ има и своята предистория.

През 1931 се създава Културно-просветна комисия при читалище „Хр.Ботев“ – Пашмакли (Смолян) с председател Наум Главинчев – съдия, родом от Охрид. В своите (главно културно-просветни мероприятия) членовете на Комисията акцентират върху разликата между религия и народност. Разпространяват Корана на български, дори го препоръчват на християните, за да опознаят исляма. Мюсюлманската вероизповедна община (начело – пак! – с депутата Агушев) ги обвинява, че искат да християнизират българо-мохамеданите. Комисията отхвърля  обвиненията. (П.О.В. 1931)

През същата година членове на Управителния съвет на читалището са двама души, които впоследствие ще играят важна роля в моя разказ: Никола Палагачев и Райчо Гавраилов (и двамата – с леви убеждения). След създаването на Комисията, Гавраилов се отказва като „неудобен при нейната наличност“. Заместен е от „запасния“ член Юсеин Бейски, който също има важна роля в разказа. Бейски (както личи и от името му) е наследник на богат и известен род и е единственият мюсюлманин в списъците на читалището. (ДАСм:1Б,38,37)

Не открих много сведения за дейността на Комисията – освен няколко сказки и съобщение за уволнението на двама от най-дейните й членове. (П.О.В. 1932) Срещу самия Главинчев е образувана преписка в Министерството на правосъдието. В края на 1932 Смолянския окръжен съд е закрит и Главинчев напуска града, а Комисията преустановява дейността си. Очевидно, правителствата преди това на „Звено“ не са били много склонни да поощряват такава дейност. Очевидно е, също така, че предългото Изложение, което цитирах по-горе, също не е било подготвено и написано на 20 май 1934. Анкетата, за която се говори в него, също не е проведена тогава. Твърде е вероятно кръгът около Караманджуков и списание „Родопа“ (1922-1947) да са подготвяли отдавна създаването на някаква културно-просветна дружба за „възраждане на българите мохамедани“. Доказателства за това могат да се намерят в политиката на списанието, което – пак през 1934 – открива постоянна „колона за българите мохамедани“. Най-доброто доказателство е светкавичната им реакция – ден след преврата на 19 май – с цитираното Изложение. Година по-късно друг герой в последвалите събития – генерал Атанас Каишев, четири пъти смолянски депутат – представя в Министерството на вътрешните работи поверително изложение „Родопа планина“ с препоръки за политиката към българите мюсюлмани  (РС 7:145)

В лицето на „Звенарите“ и в следващите управления с „твърда“ политика по отношение на мюсюлманските малцинства те, очевидно, са намерили подръжници. За мащабността на идеята и за привидността й на родена „отдолу“ тяхната Софийска родопска дружба била недостатъчна. Трите години между 1934 и 1937, вероятно, са им трябвали за създаване на местни „кадри“ – преди всичко – от средите на самите българи мюсюлмани. Намерили са и „двигателя на делото“ – неуморния Петър Маринов, християнин, писател и служител в Архиерейското наместничество в Смолян.

През 1937 моментът дошъл.

Публикува се със съгласие на авторката


[i] Най-потресаващо ми подейства разказът за агент „Ракитова” от ОУ на МВР – Пазарджик, съобщила за подготвяна враждебна акция, в която участвал и съпругът й. За да може да отиде до Велинград и да докладва, тя притискала ръката на бебето си до посиняване, за да се направи, че отива на лекар. Накрая докладващият възклицава: „Но това е подвиг, героизъм, другари!” (възклицанието е задраскано)

(АМВР, ф. 1, оп. 10, а.е. 986, л.67)

[ii] Вж. предварителни резултати от представително изследване „Топоси на българската памет”, „Култура”, 11.02.2001.

[iii] Особено – от страна на убедени в правотата на „делото” свещеници като Ной Ангелов от Орехово. Още в края на ХІХ в. – много преди „Кръстилката”, в която взема изключително дейно участие – поп Ной е забъркан в „случая Юмер от Чепеларе”, получил скандална известност. Въпросният Юмер – пияница и пройдоха – искал да приеме християнството с помощта на напътствията на поп Ной, но цялата чепеларска общественост се възпротивила срещу този акт като срамен за религията. Юмер, все пак, станал християнин, но не в Чепеларе, а в Асеновград. (Елдъров 2001:599-601)

[iv] Интересно в този смисъл е изказването на Мустафа Кемал – военен аташе в София по времето на „Кръстилката”, направено двайсетина години по-късно, когато вече се е нарекъл „Ататюрк”: „Особено важно и благоприятно за нова Турция е обстоятелството, че турската разузнавателна политика в България е неделима от турската малцинствена и изселническа политика в същата.” (Стоянов 1997:51)

[v] Може би – защото повечето от техните представители живеят в селата, или – защото Стамболийски се вдъхновява от принципите и фигурата на Ататюрк.

Евгения Иванова
Евгения Иванова (род. 1952) е доцент в Нов български университет и автор на множество публикации в областта на етнологията.
Други статии от този автор
Посетители: 130

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018