Дискусии - България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Пиша това есе на собствен риск. Не преувеличавам опасността от изразяването на нещата, които ще последват по-долу: в края на краищата това издание се чете само от няколко хиляди души, повечето от тях застаряващи, лишени от глас и възможност за някакви по-особени действия хора, сред едно все по-застаряващо и някак все по-изморяващо се общество (без да отричам мощния импулс на последната вълна от протести, задвижвани основно от по-млади хора, какво облекчение!). И все пак нещата, които напират някъде отвътре в мен са си силно кощунствени, разглеждани поне от позицията на националния ни исторически канон, такъв какъвто той е в момента. В този смисъл предварително приемам осъждането ви, изразено или не. Някакво особено място за извинения тук не виждам: пиша всичко това просто защото вече не мога да удържам на напора му, това е всичко. Дай боже някой ден то да получи и по-системна, някак по-убедителна форма…

И така: от доста време насам ме измъчва един въпрос, на който успявам да намеря отговор(и) само отчасти…

Защо именно Левски?

Васил Иванов Кунчев – Левски, Апостолът на свободата, е в момента безусловен връх на българската канонизация (и иконопис). След около четири десетилетия на едно чисто идеологически обусловено оспорване на първото място, дарено от комунистическия режим на Христо Ботев, днес Левски е онзи самотен и недостижим връх на българското желание за обожествяване, вероятно многократно подсилвано от задължаващата необходимост от изнамиране на нещо, което да бъде противопоставено на убийственото усещане за геополитическа, културна, европейска, та дори и вътрешно-балканска незначителност, с което сме принудени да живеем всички. Не съм си го измислил аз, зачетете Вазов и онова „и на клеветата строшава зъбът“, ако все още не ви е съвсем ясно за какво точно говоря. Компенсаторността на българския национален патос не е новина за никого в нашето време на банализирани до зъбобол „деконструкции“. Така че поне мисълта за някакво новаторство не е част от онова, което се опитвам да ви кажа…

И все пак, защо именно Левски?

Опитайте се да видите нещата от гледната точка на човека, който се среща с тях за пръв път, примерно някой абсолютно среден (и може би посредствен) французин, германец, англичанин, та дори и турчин или грък. От една страна, фигурата на Васил Левски очевидно е такава, която няма ни най-малко значение за никоя друга култура или национална история освен чисто българската, при това интерпретирана именно по начина, по който това  се случва у нас от около сто и тридесет години насам. Левски не е оставил след себе си някакво особено литературно, идеологическо или каквото и да било друго наследство. Фактическите следи от дейността му се свеждат до прословутото тефтерче, плюс неоспоримия факт на неговия личен героизъм, организаторски гений и мъченичество – неща, които в никакъв случай не са уникални и които в една или друга степен се споделят от повечето герои от националния ни исторически канон. Той не е привилегирован – или обременен – нито от някакво по-особено образование, нито от особено познание за чужди култури, идеологии или дори нрави и обичаи (изключвайки ония на най-непосредствените ни балкански съседи – но това отново е типичната за повечето ни национални герои ситуация). Ние не притежаваме свои собствени идеолози, сравними в какъвто и да било смисъл с европейските, нито дори идеолози-посредници от мащаба на Адамантис Кораис или Вук Караджич. Всичко, което имаме, са хора, които поназнайват по нещичко за „Европата“, най-вече в резултат на образование, получено в някой от центровете на тогавашната българска емигрантска култура – Одеса, Букурещ, Истанбул, донякъде също Буда(Пеща) и Виена. Това не е опит за омаловажаване, не и съзнателен, във всеки случай. Просто се опитвам да поставя нещата в един контекст, лишен от безумните изкривявания на чисто националния ни патос (напън?)…

От друга страна, Левски безусловно е онзи връх на българската сакралност, до който не смее да се докосне никой, абсолютно никой! Никой у нас, искам да кажа – вън от нас подобна потребност просто липсва, поради пълната му непознатост, за разлика от вече споменатия Ботев или дори Каравелов, които все пак са оставили след себе си преводими и напълно представими в някакъв европейски контекст литературни наследства.

Защо, защо, защо?

Каква е причината, какво е обяснението?

Обяснението – донякъде вече дадено в меродавния труд на проф. Мария Тодорова[1] – най-вероятно се съдържа в идеята за абсолютната използваемост на Левски за каквито и да било политически, идеологически или дори по-широко културни цели. Именно поради факта, че е оставил след себе си толкова малко твърди свидетелства за една или друга идеологическа насоченост, но пък в замяна на това повече от достатъчно доказателства за напълно безкомпромисната си решителност да следва докрай избрания път на национално-революционна борба (обоснован или не от историческите обстоятелства), Левски се превръща в един вид неизчерпаем източник на все нови и нови интерпретации, все нови и нови експлоатации, най-вече идеологически. Добре известно е, че няма почти никакви политически или идеологически направления в България – от най-десни, чисто фашистки групировки по време на (и около) Втората световна война, до уж-радикално-леви, „наднационални“ комунистически такива, които най-късно от времето не седмия конгрес на Коминтерна получават ясната инструкция „да се осъзнаят национално“ – които да не са използвали името и „идеите“ на Левски за свои собствени цели.[2]

И все пак мащабите на феномена са поразителни. И напълно необясними, освен ако не бъдат поставени в един далеч по-широк и по-мащабен контекст на културна деконструкция. Взет сам по себе си, колкото и „пластичен“ да се оказва Левски, той никога не би могъл да получи едно толкова сакрализирано място в националната памет, освен в ролята на пословичния „връх на айсберга“, тоест чисто и просто връхната част на един далеч по-гигантски, далеч по-мащабен процес на сакрализация, започнал непосредствено след Освобождението и продължаващ с нестихваща сила до наши дни. Имам пред вид процеса на сакрализация на цялото ни национално-освободително движение, чиято цел, както ще се опитам да ви убедя оттук нататък, не е нищо друго освен едно възможно най-пълно измиване на срама, предизвикван с неизбежност от силното несъответствие между (повече от скромните) мащаби на това движение, от една страна, и необходимостта от бърза и ефективна национално-военна мобилизация, предизвикана от конкретните обстоятелства след българското освобождение, от друга[3]. Но разбира се, този конкретен момент на сакрализацията може да обясни само нейната най-първа, начална фаза, която приключва, силно неуспешно, най-късно с края на Първата световна война. Оттук нататък – именно поради факта на пълната безславност и неуспех на така формулирания български национален проект – необходимостта от неговото постоянно сакрализиране на практика се самоувековечава. Повтарям, точно поради неуспеха му. Срамът от неуспеха, невъзможността за признаването на изначалната погрешност на целия проект, в неговия по неизбежност силно милитаризиран и националистически-агресивен вариант, правят напълно невъзможно и едно негово по-реалистично, по-малко раздуто до мащабите на национална революция осветяване и интерпретиране. Това важи за цялата ни досегашна историография, без видими и познати изключения, поне що се отнася до собствените ми познания[4]. Разглеждан от този зрителен ъгъл, българският исторически канон не е нищо друго освен едно вечно бягство от срама, чиято скорост и мощ, поне досега, изглежда не биват смекчавани в никаква видима степен от историческата дистанция, поне ако може да се съди по неговите най-видими проявления. България и българите продължават да живеят живот(и) на едно безумно надпрепускване със срама – и колкото повече се увеличава скоростта на живота, в резултат на цивилизационни промени, толкова по-задъхваща и непосилна се оказва поетата преди повече от сто години сакрализационна щафета. Но ние не се отказваме, разбира се. Такъв е заветът на апостолите ни, поне във формата в която сме избрали да го интерпретираме – никога да не се отказваме, дори и когато резултатите от усилията ни няма как да доведат до нещо смислено и заслужаващо уважение, поне от една външна, незакована в рамките на чисто националното ни себевъзприятие, гледна точка. Историята ни трябва да бъде интерпретирана като акт на непосилно, нечовешко, надминаващо всякакви рамки на историческа или културна логика, превъзмогване на всякакви фази на постепенно, бавно, мъчително, чисто цивилизационно развитие, през което ония преди нас са преминали във вековете на нашия „национален позор“ (според канона, не според мен – отбележете, моля, че моята собствена интерпретация на националния срам е радикално различна от узаконената такава – според мен той започва след „робството“, а не по негово време). Ние, разбира се, трябва да постигнем за „двадесет и пет години“ (най-много) онова, което „ония“ са постигнали в течение на векове – такова е непосилно тежкото наследство на канона, на наследството, оставено от героите ни (едно наследство, създадено от самите нас, а не от тях, естествено – но за това ще стане дума с малко повече подробности по-долу).

И така, нека започнем.

Българското Възраждане – този колкото лесен за обяснение[5], така и напълно неразбираем, пред вид пълната си уникалност в досегашната ни история, процес на икономически и културен подем, осъществен изцяло със собствени сили – намира, от моя гледна точка, перфектното си описание като процес на културно и национално формиране, намерило връхната си форма в създаването на независимата българска Екзархия.[6] Опитите да се представи съпътстващия го процес на национално-революционна борба като „още по-върховен“, логично-довършващ нещата чрез акта на Освобождението, апотеоз на Възраждането и цялостното ни национално развитие, се сблъскват според мен със силно очевидни и тежки, пред вид практическите им последствия, факти и аргументи, които бих обобщил тук в едно изречение:

България и нейното население са напълно неподготвени за „свободата“ през 1878 г., и то по минимум три различни, но изключително решаващи, начина.

1. България и българите са неподготвени в икономическо отношение. Както безспорно показват изводите от сравнително по-новите историко-икономически изследвания, Освобождението, вместо да се превърне в стимул за засилено икономическо развитие, води до тежка и продължителна икономическа депресия, която продължава още минимум две десетилетия и бива компенсирана – илюзорно, както ще го покаже по-късната ни история – едва от мощната милитаризационна програма, осъществена от Фердинанд и съответните правителства в хода на подготовката на Балканската война.[7]

2. България и българите са неподготвени културно – процесът на езиковото и културно формиране на нацията е далеч от приключване по това време, в резултат на което Македония, която е само на път да получи повече или по-малко обособено българско национално самосъзнание, не само никога не приключва този процес, но дори и започва да се отдалечава от него, в резултат именно на освобождението и последвалото го разделение на българските земи и население. Резултатите от това ще се окажат многократно катастрофални за по-нататъшния ход на българската история.

3. България и българите са неподготвени за свободата и политически, тъй като частта от тогавашното българско общество, която желае свободата и активно я подготвя и се бори за нея, е нищожно малка и на практика лишена от реално влияние. Преобладаващото мнозинство от влиятелните тогавашни кръгове – тоест по-заможната прослойка, както и по-голямата част от интелигенцията, абсолютно не поддържа идеята за национално освобождение и дори активно й се противопоставя, по множество причини, най-очевидната от които е, че тя директно подкопава основния фактор, способстващ съществуването й(им), а именно: достъпа до пазарите (що се отнася до българските производители) и административните постове в Османската империя (що се отнася до интелигенцията). От друга страна селячеството, разбира се, се влияе най-вече от мнението на местните си първенци – и в съответствие с това резултатите от Априлското въстание са абсолютно неравномерни, възможно най-меко казано.

Особено важно обаче е това, че освен самата България, за нейното освобождение не готов и европейският Запад. Още в момента, в който приключва неочаквано успешната война на Русия срещу Османската империя, става моментално ясно, че огромните отстъпки, извоювани в Сан Стефано, няма как да бъдат приети от Запада. Много преди Берлинския договор вече е ясно, че Русия ще трябва да направи големи компромиси, че новоосвободената България ще трябва да бъде смалена значително (нещо, което се държи в тайна от „новоосвободените“, разбира се).

Разглеждано в светлината на тези сравнително очевидни и лесно разбираеми аргументи, българското освобождение се оказва нещо, чиито последици са в много по-голяма степен негативни, отколкото положителни. От този момент нататък България на практика е лишена от друга възможност за осъществяване на националния си проект, освен чисто военната – една изключително тясна, трудна за изминаване и свързана с невероятни жертви „пътека“ на историческо развитие, която се оказва абсолютно не по силите на България и българите.

Разбира се, възможността да се признае – или дори осъзнае след повече от век на масирана артилерийска идеологическа подготовка – всичко това, е нещо изключително трудно, нещо свързано с естествено чувство за срам. Трудно и срамно е да се признае една толкова решаваща грешка, маркираща самото начало на новата ни национална история, която ще определя с абсолютна неизбежност хода й оттук нататък. Трудно е да се признае, че смисълът на Възраждането най-вероятно изобщо не е бил в достигането на това тъй неподготвено, тъй колебливо проведено и тъй безжалостно премазано въстание (а всъщност поредица от некоординирани, зле организирани единични бунтове). Трудно е да се признае, че целият последващ лавинообразен ход на събитията може да бъде обяснен по съвсем не телеологически начин, като оправдаваща самата себе си чутовна саможертва, довела да почти чудодеен, напълно неочакван край. Трудно е да се признае, че тук решаваща роля играят няколко чисто случайни исторически обстоятелства, а именно:

А. Присъствието на един английски кореспондент, който успява да започне кампания на осъждане на кланетата в България, която много скоро ще мобилизира английското обществено мнение до степен, която ще направи невъзможно за Дизраели и английския кабинет да не дадат на Русия картбланш за провеждане на поредна война срещу Турция, само двадесет години след войната на обединена Западна Европа срещу Русия, в която й е показано повече от недвусмислено, че тя трябва да се държи настрана от Империята.

Б. Директният интерес на Бисмарк, и по-точно на току-що създадената Германска империя, да охлади отношенията между Русия и Франция по всякакъв възможен начин, така че Германия също се превръща в един от най-силните привърженици на войната.

В. Прастарият проект на Русия за завоюване на Протока и Цариград, за което тя се нуждае от балкански плацдарм, в какъвто отлично би могла да се превърне една голяма и намираща се под руски контрол бивша османска провинция.

Г. Разглежданото от руснаците като неизбежна необходимост спасяване на Сърбия, която, след като се е осмелила да воюва сама срещу Империята, е на крачка от изгубването на независимостта си.

Трудно е да се признае, че българската история не е някакъв акт на божествен промисъл, на чисто хегелианско проявление на някакъв Световен дух, който върши делото си и постига целта си – чутовното българско освобождение – дори и след като целият ход на достигането на това освобождение представлява директно зачеркване на почти всички придобивки на българската култура и (зараждаща се) нация, постигнати чрез бавна, мълчалива и напълно негероична цивилизационна работа – нещо, от което тя изглежда ще се откаже напълно след този тъй изключителен период в историята си, отдавайки предпочитанията си, и до ден-днешен, на „бързи“ и „вълшебни“ „решения“ – най-вече войни, революции и диктатури от всевъзможни видове.

Всичко друго, само не и бавна, „безславна“ работа.

Е добре, как мислите – кое е следващото чудо, което ни очаква по този път? Кое е следващото ни „освобождение“?

Позволете ми да завърша това тъй несвоевременно писание с директен цитат, в случая от Нийл Постман. Ето какво казва той в есето си „Информирайки се до смърт[8]:

…ще завърша, цитирайки мъдрия стар опосум на име Пого, създаден от художника Уолт Кели. Предлагам думите му на всички технологически утописти и месии, които присъстват тук. „Ние се срещнахме с врага“, каза Пого, „и той беше ние.“



[1]  Maria N. Todorova, Bones of Contention: The living archive of Vasil Levski and the making of Bulgarias national hero, Central European University Press, 2009. На български език: Мария Тодорова, Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой, изд. „Парадигма“, 2009.

[2] Op. cit., pp. 237-267 („A Banner for All Causes: Appropriating the Hero“).

[3] Тоест конкретните обстоятелства, съпровождащи историческото развитие на българския национализъм, който, ако и силно закъснял в сравнение с повечето останали балкански такива, „наваксва“ достатъчно бързо, за да даде впоследствие своя собствен, напълно специфичен, принос към ужасите на Балканските и следващите ги войни, въвели в световния политически речник печално известния термин „балканизация“.

[4] Впрочем, не съвсем. Благодарение на чудесния труд на Румен Даскалов за българското Възраждане са ми известни поне имената на хората, които вече са изказвали такива или подобни на тях идеи в националната ни историография, ако и да не познавам самите им текстове (Борис Йоцов, Тодор Влайков, Петър Мутафчиев, Тодор Карайовов и Иван Орманджиев). Виж Roumen Daskalov, The Making of a Nation in the Balkans: Historiography of the Bulgarian Revival, Central European University Press, 2004, pp. 162-164.

[5] Например от гледната точка на модела на Модерната световна система на Имануел Уолърстайн, по-специално на начина, по който традиционните местни икономически и властови мрежи биват „разхлабени“ от взаимодействието им със западноевропейската „свят-система“, от средата на 18 век нататък. В резултат на това взаимодействие икономическата (но не и военна, нито пък политическа) власт в империята започва постепенно да преминава в християнски ръце, най-първо със създаването на огромната гръцка комерсиална флота към края на 18 век, последвано от сходни, ако и не толкова мащабни процеси, в останалите „прото-национални“ места по полуострова, включително и бъдеща България. Виж в тази връзка Victor Roudometof, Nationalism, Globalization, and Orthodoxy: The Social Origins of Ethnic Conflict in the Balkans, Greenwood Press, 2001, Chps. 1 and 2.

[6] Виж в тази връзка Janette Sampimon, Becoming Bulgarian: The Articulation of Bulgarian Identity in the Nineteenth Century in Its International Context: An Intellectual History, Pegasus, 2006.

[7] Виж в тази връзка Michael R. Palairet, The Balkan Economies C.1800-1914: Evolution Without Development, Cambridge University Press, 2003. На български език: Майкъл Паларе, Балканските икономики 1800-1914: еволюция без развитие. София, Апострофи, 2005. Доколкото ми е известно, същите са изводите и на Румен Аврамов, чиито икономически трудове за съжаление не познавам.

[8] Публикувано в „Либерален преглед“, 5 септември 2008.

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 125

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018