1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Най-лесно ми е да кажа – балканец. Евроориентиран балканец.

Велко Милоев, „Балкански случки, войни и легенди“
Изд. „Сиела“, 2007

2011_10_Balkanski_sluchki

Българин. Роден съм в България от родители българи, пиша книгите си и предпочитам да чета на български. Не мога обаче да кажа, че обичам всичко българско и родно, нито се просълзявам на „Питат ли ме де й зората...“

Обичам няколко души. Като на повечето българи, драга ми е природата, особено чистата, но не съм в състояние да обичам територии, квадратни километри.

Въобще не се научих силно да любя и мразя. Не само враговете, но дори самата омраза не мразя, а се опитвам да й правя дисекция и да я препарирам за показ.

 

Все пак се смятам за патриот в достатъчна степен. Написах тази книга точно защото не ми е все едно в световен рай, в балкански пъкъл или в неутрална санитарна зона ще живеят хората на „таз земя“. Сещам се, че като дете написах патриотичното стихотворение „България“, макар че самото стихотворение не помня, а само детското стеснение при публичното му рецитиране. По-късно съвестно ходех в запас, докато ме търсеха – макар че се явяваше главно една и съща група от наивници или будали без връзки. Днешният ми патриотизъм е пацифистки.

 

Споменах в началото на книгата, че съм първият от четири поколения мъже по бащина линия, който не е ходил на война. По тази линия знам за пет поколения преди себе си. Най-първият се е казвал Петър (Пешо) Диков. Жена му Дойна била заклана от турците, когато носела хляб на комитите. Най-известен е неговият син и мой пра-прадядо Стоян Пешов Раковски – Войводата, роден в село Раковица, Кулско през 1821 година. За него дори има една малка книжка, написана от Генади Вълчев, откъдето са главно сведенията ми. Дядо Стоян е участвал в отбраната на Севастопол през Кримската война, след което се заселил и създал семейство в село Вратарница – близо до родното му място, но оттатък, в свободна вече Сърбия. Два или три пъти е минавал границата с чети да се бие с турците, раняван е и арестуван от сръбските власти. След Освобождението се връща в България с три от децата си и се оженва повторно. Заселва се в Добридол, Ломско, където правителството му дава държавна земя. На 64 години е доброволец в Сръбско-българската война, а на 73 му се ражда последното от десетте или единайсет общо деца. Макар и отрупан с медали, Стоян Пешев Войводата едва изхранвал голямото си семейство със земеделски труд, та дори Народното събрание през 1894 г. разгледало прошението му да бъде отменена глобата, наложена от един корумпиран контрольор по десятъка. Умира на 83 години сред почитта на многобройната челяд, но беден.

 

И по майчина линия родът ми има спомени от борбите. Името на брата на моя прадядо – хаджи Марко Недев – е написано на паметника на Левски в Карлово като една от жертвите на турското клане през Априлското въстание. Като въстаник той се върнал от позициите край града у дома, за да нагледа семейството си, и там го убили. Тая гибел ме подсеща за цитирания малко по-напред Иван Хаджийски, който пък често цитира „Записките“ на Захари Стоянов – може и да съм наследил нещо от типичното за онова патриархално време раздвоение между бунтовник и грижовен глава на семейството.

А от дядо си Александър Хаджимарков съм запомнил, че в семейството му се говореше с уважение за турците – негови приятели или някогашни работници на дарака му, като за работливи и почтени хора. И те го почитаха дори когато дядо Сашо бе осиромашал като експроприиран буржоа (даракчия). Той също почина в относителна бедност, зачитан и обичан въпреки напредналата старческа деменция.

 

Аз пък съм роден в София като член на едно неуютно малцинство – син на двама родители, „засегнати от мероприятията на народната власт“. Изхвърлени от университета (той – уволнен царски офицер; тя – дъщеря на национализиран капиталист), цял живот е трябвало да се борят за прехраната ни, да се бранят от доноси, да се плашат и изобщо да си траят. Заради доносите баща ми мразеше село Добридол, беше престанал да ходи там, така че аз не съм видял родната му къща.

Отчасти по тези причини днес се усещам повече член на семейството си, на карловския род и на неголям кръг приятели. Виждам се дори доста конкретно като гражданин на Европейския съюз, но не и вместен в широки и неясни понятия като „народ“. Едно от основните ми политически убеждения си остана, че е много гадно децата да отговарят за биографията на дядовците или да получават дивиденти от нея. През социалистическата си младост си мислех, че нямам друг избор освен да мисля какво ще стане с мен и със семейството ми утре или догодина – не си давах сметка, колко ми е стеснена перспективата. Много късно започнах да се интересувам от малкото запазени спомени и документи за миналото на рода и от открехващите се полека-лека свидетелства за народа.

 

Успях ли да стана безроден космополит?

Навремето можах да посетя като ученик и студент всички европейски социалистически страни без Албания и – съдба, съдба – Югославия. След промяната имах шанс да видя, макар и за кратко, някои екзотични и далечни места, но най съм горд, че донесох на вече болния си баща снимка, как съм минал през Бранденбургската врата в „обратна“ посока – от Западен към Източен Берлин. Най-западното място, на което той се беше снимал, бе Стената. Отсам естествено.

Разбрах, че съм балканец, през десетилетието, през което най-много време работех за международни организации в следвоенна Босна. На фона на разрушенията и на продължаващото масово обирджийство се формираха и възгледите ми по разните патриотични въпроси. Тогава, сиреч пак късно, започнах да се интересувам от балканска история, после четох усърдно, но след видяното „на терен“ не звънна в душата ми мажорна национална струна. И от медните тръби на „Нибелунгите“ не настръхвам.

Всъщност аз симпатизирам на национализма в една или две от многоликите му дефиниции и прояви. Да го кажа тъй – харесва ми интелигентният, умерен национализъм, който предпоставя диалог върху минали и днешни проблеми, за разлика от площадното кряскане и агресивното действие. Особено ме притесняват съвременните миксове на етнонационализъм и верска изключителност. Не си падам по религиозни тържества с участие на политици и по бизнес събития с попове.

 

Православен съм по вероизповедание. Кръстен съм в храма „Свети Седмочисленици“ в София като бебе, в едно много ранно и мразовито утро – родителите ми са имали тайна уговорка със свещеника, за да не ги видят ОФ-съседите, че влизат в църква.

По-скоро инженерното ми образование в дух на почит към точните науки, отколкото комунистическата идеология, ме формираха като умерен атеист, който постепенно се научи да уважава православните обичаи и изобщо доброто в традицията. Още като младеж прочетох Библията, която открих в мазето на дядо Сашо и ми бе великодушно дарена. Доста по-късно започнах пак да чета и надявам се, да разбирам. Мисля, че най-важното е в Новия завет, по-точно – в думите на Спасителя, доколкото евентуално точно са предадени в евангелията. С някакво свое верую, което смятам за християнско, но много рядко проповядвам, опитвам да гледам на живота си. Но си останах скептичен към днешната църква и към вярващите, които прекомерно афишират вярата си чрез светите символи и ритуали. Не се умилявам от „култовата“ комбинация на евангелие и револвер.

 

Кой съм аз? Или кои бяхме ние?

Роден съм в годината на Карибската криза – когато на мен и на човечеството на тънко им се разминала още една голяма война. Бил съм само на година при изстрелването на първия „Спутник“, но имам спомени за Гагарин. Свързвам ги с първото у дома радио „Пионер“, пред което пък помня родителите си, привели глави, с намален звук да слушат за някакви по-късни събития в Чехия, за които не щяха да ми кажат. Сещам се ясно за първите грамофонни плочи – на 33, 45  и 77 оборота, които пускахме на радио-грамофона „Акорд“, и за първия телевизор у съседите.

След което прогресът започна да се ускорява почти според предсказанията за революциите – научно-техническата продължава и днес, докато социалната или световната не се случиха по тогавашния план. Появиха се магнетофони, после – касетофони и „Бийтълс“ престанаха да бъдат идейно опасни. Някои телевизори станаха цветни, после – почти всички, но не ни позволиха да видим първите стъпки на човек на Луната. Чухме за компютрите. После на голяма ЕИМ във ВМЕИ собственоръчно написах програма за намиране на най-голямото измежду три числа, после получих служебен „Правец 82“, но истинската радост бе, когато раздадоха и дискетни устройства.

Съветите свалиха корейски пътнически самолет и влязоха в Афганистан, а част от българския народ за кой път бе възродена. Полупроводниците продължаваха да провеждат ток само наполовина, но с гласността се отприщи море от информация за миналото, че и за положението. Падна Стената. Падна почти всичко на изток от нея. В градинката пред „Кристал“ биха „група граждани“, а аз се престраших да ида на митинг-шествие от „Александър Невски“ до Народното събрание. Двеста метра, обаче една баба ме закичи с цвете и за пръв път чух народа да вика опасна и забранена дума – „ДемокрациЯ!“.

За пръв път прочетох за СПИН. От филмите и от чуждестранния печат узнах за мобилните телефони, а по-късно ги видях в Токио. В шоурума на „Панасоник“ един робот ме снима и по снимката ми нарисува доста приличен портрет. Научих се да пиша статиите си на компютър. Политиката у нас бе интересна – избори до дупка, а навън – скучна. Перестройката се срути. СССР се разпадна почти безкръвно. Проточилата се босненска война отегчи мен и колегите ми журналисти – и днес ли няма други международни новини за първа страница?

Пустинната буря бе временно стихнала. Протестирахме срещу шенгенския черен списък, махнахме кльона и направихме нови КПП-та, вдигнаха се палати от скъпоценна ембаргова нафта.

Междувременно учени от цял свят задружно направиха пълна карта на човешкия геном, а биотехнологията постави нечувани въпроси – редно ли е да ставам баща след смъртта си, а майката да ражда внучката си? Гении или войници ще клонираме? За начало от епруветка изблея овцата Доли. Тестирах се за СПИН за работа в чужбина. По литературни данни написах първата си статия за интернет и за електронната поща. После почти едновременно ми се наложи да се науча да ги ползвам заедно с мобилния и сателитния телефон.

Това беше в Босна, през 1996-а, когато след войната обикновените телефони не работеха, а с автобус и влак не успях да се върна навреме за погребението на баща си.

В зората на глобалното село обявиха края на историята, обаче историята продължи да става като че все по-бързо и пред очите ни. Пламнаха нови, отделно взети балкански пожарища. С бомбардировките над Югославия вече свикнахме да гледаме войните на живо по Си Ен Ен. След руснаците в Афганистан дойдоха талибаните, после – НАТО. България влезе в НАТО и обратно, защото Варшавски договор отдавна нямаше. Бях пак в Босна и пишех поредната си книга на компютър, когато ми се обадиха по мобилния телефон да видя по сателитната телевизия как горят „Близнаците“ в Ню Йорк.

След края на историята обявиха конфликт на цивилизациите.

Видяхме още една голяма война на живо – в Ирак. Впрочем тези неща вече ги знаят и помнят и младите, та съвсем накратко. Сещам се за опустошителни цунами и урагани, последвани от бързо затихващи вълни на разум и солидарност. Глобалното затопляне го усетихме с наводнения и овошки, цъфнали през декември. Световната енергийна несигурност под озоновата дупка също я усетихме в сметките си и май разбрахме, че тъй ще е, а антиглобализмът се поинтересува има ли почва у нас. Световния тероризъм го мислят все още само онези, които летят за някъде и се научиха кротко да се събличат и събуват по летищата, обаче с новините за коли бомби и атентатори самоубийци свикнахме всички като с редовните сводки за пътните катастрофи.

И пак Близкият Изток, пак Судан, пак Сомалия... Компютърни вируси, птичи грип и луди крави.

Пак СПИН и фундаментализми в Третия свят. Първите вълнички на голямото гладно емигрантско цунами вече се разливат през нашия полуостров, търсейки пролуки в баражите на богата Европа. Дори телевизионният българин разбра, че живее в транзитна зона за оръжие, дрога, девойки и други видове прясно или замразено двайсетгодишно месо. Междувременно Космосът изгуби цялата си лунна и марсианска романтика и стана достъпен за богати екскурзианти, а аз, ако ме питате, влязох в ЕС, но все още ми трябва виза, за да видя приятелите си в Босна.

 

Какво научих от всичко това, та да оправдая с няколко последни реда тази глава, без да пиша индулгенция на моето лично и спорно полувековно „ние“?

Постепенно си дадох сметка, че повечето хора не разбират колко интересен всъщност беше животът на моето поколение и че напук на всички беди сме извадили все пак – дотук – и някакъв колективен късмет. Макар да не съм сигурен дали най-лошото е вече зад нас или зад ъгъла. Че както сме си българи и балканци, а вече с двете перки в Европа, продължаваме да се въртим в световни водовъртежи, а там са всякакви по размер, едри и ситни риби с почти непредвидими шансове кой и накъде ще изплува.

Научих се, че следва да избягвам в писанията си патетиката за това, как всеки участва във всичко и е отговорен за всичко, макар да имам примери за връзката между лампичката на Ленин, електрическата крушка на „Сименс“ и озоновата дупка. Виждам и без три ракии връзката между течащото тоалетно казанче в кръчмата и пресъхването на големите сладководни езера.

Обаче между 1956-а и 2006-а усетих, че ставащото е може би прекалено много за един човек наведнъж и че търсенето на нещо по-добро трябва да започва от малкото. Преди да оправиш света, опитай да оправиш себе си. Гледай и подреждай комшулука, но редно е първо да очистиш собствения си двор.

Моят двор е точно под прозореца ми, а комшулукът ми е оттатък Калотина и Кулата. Нататък надничам, ходил съм, пак ще ходя или снимки поне ще гледам – както е речено.

Вярвайте, ако щете, може да е за диагноза, но често сънувам как подреждам някаква къща.

Pin It
Велко Милоев
Велко Милоев (56) е бивш журналист (най-дълго работил за вестниците „АБВ” и „Континент”), а от 1996 година е консултант на свободна практика за международни организации. Работил е по различни проекти на Балканите, а в последните години – в Ирак, Йемен, Афганистан и Судан. Автор е на няколко книги, сред които сборникът с разкази „Където не сте били” (2001) и публицистичните „Салата от глухарчета. Босна между две войни” (1990) и „Балкански случки, войни и легенди” (2007).
Други статии от този автор

Посетители

69

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Kirk Simon писа Още
    "както сочи... преди 54 минути
  • Гост писа Още
    Шопско не е в никакъв... преди 7 часа
  • Даниел писа Още
    От началото на юни... преди 22 часа
  • Бонго писа Още
    То вярно, че има... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Има такава работа. преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Съгласен. В добавка... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Като говорите на... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Ти си калпав народ. Не... преди 1 ден
  • Ружа Манолова писа Още
    Получих отговор защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, Вальо,... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Преди всичко,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Ще го кажа пак, този... преди 3 дни
  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 4 дни
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 4 дни
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 5 дни
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 5 дни
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 5 дни
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 5 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 5 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 6 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 6 дни