1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Подавам си оставката

На вниманието на:

Доцент д-р Запрян Козлуджов –
Ректор на Пловдивския университет

Копия до:

Доцент д-р Мария Шнитер –
Декан на Философско-историческия факултет

Доцент д-р Светлана Събева –
Ръководител на катедра „Критическа и приложна социология“

Доцент Козлуджов,

От медиите научих, че Пловдивският университет е присъдил званието доктор хонорис кауза на г-н Христо Стоичков.

Няма да коментирам въпроса с какви постижения в сферата на науката и образованието новоизлюпеният почетен доктор на Пловдивския университет е заслужил тази чест. Известно ми е, че присъждането на най-високото академично звание на хора, доказали се преди всичко с умението си да ритат топка, се превърна в традиция за този университет. Това звание е присъждано на българския футболист Христо Бонев, италианската футболна звезда Карло Анчелоти, както и на германския футболен деятел Енгелберг Неле.

Случаят с г-н Стоичков, обаче, е връх на тази срамна традиция предвид факта, че става дума за впечатляващо неук и необразован човек.

Личното ми мнение е, че това унижава не само Вас и членовете на Академичния съвет на университета, които сте пряко отговорни за това решение, но и всички преподаватели и студенти на Пловдивския университет, които нямат нищо общо с него.

Тъй като не искам да споделям подобно унижение, настоявам незабавно да прекратя трудовия си договор с Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.

Ще дам, според силите си, гласност на това писмо и изразената в него позиция, тъй като смятам, че колениченето на академичните среди пред силните на деня е публичен проблем.

Доцент д-р Цветозар Томов

Катедра „Критическа и приложна социология“

Източник

Сега, когато медийната врява вече заглъхва, е време да обсъдим какво именно се случи тогава. Тук предлагам такова обсъждане под формата на открито писмо до Цветозар Томов.

Дълго се двоумях дали да отговарям на Цветозар Томов – оставката му като символен жест, парадоксалният му отказ да бъде унизен, когато никой не го унижава, поставя също така парадоксален проблем: какъв е мотивът на едно открито писмо, в което, общо взето, няма смислени мотиви? Като оставим юридическия казус (общо взето измислен, тъй като „модерният ляв“ наистина е лобирал за Пловдивския университет, т.е., има заслуги към него), удостояването на Христо Стоичков без съмнение е фарс, а той самият без съмнение е, както каза синът ми, символ на „чалгокрацията“; и това, което ме удивява, е как този символен жест беше провокиран от един фарс. Реших се да отговоря, тъй като жестът и медийната врява, възбудена от него – както и очаквах – бяха подкрепени от унизената от „силните на деня“ широка публика: като се тръгне от шофьорите на таксита и бръснарите, премине се през учителите и инженерите (които не са успели да станат шофьори на таксита) и се стигне до професорите (които са се изкушили да бъдат граждани за един ден) и академично изкушените политици в оставка. Общо взето, от всички, освен от Дучето. А тъй като пък това отклонява вниманието на публиката от действително тревожните проблеми на академичния живот, реших да не мълча. (Както виждаш, Цветозаре, изобщо не засягам уронването на престижа на Пловдивския университет, в който – според фолклора на същата тази публика – сме се поздравявали с „Алма ти матер!“ и сме отвръщали на поздрава с „Да ти хонорна каузата!“ – на фона на останалото това ми се струва пренебрежимо.)

В началото държа да кажа, че не само Цветозар Томов (както му казах в личен разговор), а всички ние – т. нар. академична колегия – от години се самоунижаваме, преди някой да ни е унизил: мълчанието за административните назначения под формата на академичен избор, за преписаните или писаните не от автора им научни трудове, за халтурните лекционни курсове, които от десетилетие не са били обновявани, за серийно произвежданите – благодарение на новия закон – професори, е само малко от това самоунижение. Действащите лица в този действителен академичен живот не са автори и лектори хонорис кауза, а такива, които са упълномощени да пишат статии и да четат лекции. Трябва да ги емнем тях, но не ни стиска. Ако, Цветозаре, искаш да обвиниш ректора на Пловдивски университет (и да си хвърлиш оставката), не го обвинявай за удостояването на Христо Стоичков с доктор хонорис кауза (и не хвърляй оставката си с, общо взето, безсмислен мотив), а – стига да можеш да го докажеш – го обвини, че с мълчанието си става съучастник в тези лишени от достойнство практики (и чак тогава я хвърли). Това ще са действителни въпроси за академичния етос и Запрян Козлуджов ще бъде длъжен да ти отговори; както, впрочем, и всички ние. Тъй като всички ние – а не само ти – сме виновни като съучастници. Затова, преди някой да изкупи вината си за тези самоунижения, той не е упълномощен да говори от името на академичния етос за фарса с Христо Стоичков.

Това, което остава, е да обсъдя доколко Цветозар Томов е упълномощен говорител на този етос като гражданин, а не като представител на академичната колегия; и веднага искам да призная, Цветозаре, че си. Ти несъмнено, както вече доказах (имам предвид, че едно лобиране, дори да е на „Камата“ и да го иронизираме, е заслуга към университета), нямаш смислени мотиви да хвърляш своята оставка заради това, което се случи в Пловдивския университет на 11. 11. 2011 г. в 11 часа, но това беше смел граждански жест. Този жест – макар че нито има трагичните мотиви, нито трагичното достойнство, както самозапалването на Ян Палах след нахлуването на съветските танкове в Чехословакия през 1968 г. – беше наистина граждански доблестен и може би своевременен. Граждански доблестен, тъй като някой наистина трябваше да разбуди задрямалия академичен етос. И може би своевременен, тъй като – освен подкрепата на унизената от „силните на деня“ широка публика – той може политически да събуди и дремещата гражданска енергия на българина. Тогава хвърлянето на оставка заради удостояването на Христо Стоичков с доктор хонорис кауза ще бъде метонимия на това, че вече са възможни граждански практики на неподчинение – то ще бъде платно, което метонимизира един нов политически кораб (засега, обаче, всичко това е само „може би“).

Държа да обсъдя по-задълбочено тази гражданска доблест на Цветозар Томов, тъй като тя е – все пак – донякъде избирателна (което ме смущава). Твоята гражданска доблест да обвиняваш силните на деня, Цветозаре, си личеше още в критиките ти към министър председателя; но Бойко Борисов не е министър председател хонорис кауза, а човек, който е упълномощен да взема държавнически решения (така че мисля, че тогава ти имаше смислени мотиви – решенията му не бяха добри). Ти, обаче, не напусна държавата, „не хвърли оставка“, когато едно политическо протеже на този „най-силен на деня“ беше удостоено с почетното звание президент – и то не от коленичилия Академичен съвет, а от коленичилия електорат (който би трябвало да представлява гражданското общество); от това, което съм забелязал дотук, Росен Плевнелиев не е държавник – той е добър бизнесмен и, общо взето, посредствен министър, и несъмнено е „пич отвсякъде“, но само толкова. Така че той малко се различава от Христо Стоичков, който за това, че може да рита топка, е удостоен – както ти сам каза – с най-почетното академично звание. Дано Росен Плевнелиев ме опровергае (за това засега можем само да гадаем).

Тук искам да се върна към собствено академичните проблеми, но вече през призмата на гражданските. И това, което ме безпокои, е че ти не разширяваш критиката си към „силните на деня“ в академичния ни живот. Надали е редно да забравяме, че Сергей Игнатов (който може да е добър египтолог, но надали е административно много ук и много образован) също не е министър хонорис кауза – той взема решения за държавната политика спрямо държавните университети – решения сякаш под давление, сякаш облагодетелстващи приватни интереси. Той дърпа, така да се каже, конците на тази политика; и – разказват – само чистачките в министерството не си поставят въпроса кой дърпа неговите конци. Надали, обаче, гражданските проблеми на академичния етос са само това. Никой от академичната колегия не обсъжда критично неолибералните идеологеми на т. нар. Болонски процес; тази колегия, а не само Академичният съвет на Пловдивския университет, следователно коленичи пред „силните на деня“ – вече тези в Европа, а не само у нас; коленичи, вместо да подкрепи критиците на „дневния ред“ (а такива има на Запад); не че можем да се върнем към хумболтианския университет, но все пак сме негови наследници. Това несъмнено е публичен проблем (не по-малко от удостояването на Христо Стоичков), който ние – като европейски граждани – не можем да подминем. Само че т. нар. академична колегия „се снишава“ (както казваше другарят Тодор Живков), докато „бурята отмине“.

Именно тук всеки от нас двамата (а и всеки, който е съпричастен на академичния етос) трябва да вземе своето решение. Ти избираш да хвърлиш оставката си, аз – да остана в Пловдивски университет (но не бива да забравяме, че едва след казаното дотук за академичната и гражданската критика оставката ти би имала смислен мотив); всеки от нас, както обичаш да казваш, е свободен човек. Твоят избор е продиктуван от това, че „модерният ляв“ е бил удостоен с почетното звание доктор хонорис кауза. Моят избор е мотивиран от новаторския експеримент за една освободена от наследствени догми социология (в който ти също участваше); но не по-малко и от залога на гражданската критика. Институтът за критически социални изследвания, подкрепен от Пловдивския университет, е и гражданска институция. (И тук мен малко ме интересува как – според остроумието на унизената от „силните на деня“ широка публика – в Пловдив сме се били поздравявали и сме били отвръщали на поздрава). Тъкмо за това имам самочувствието, че мога да бъда упълномощен говорител на академичния етос, а не Дон Кихот (оставам при добродушните аналогии, с които ме иронизираш ти). И двата избора предполагат компромиси, за които се налага да плащаме, и двамата сме приели, че ще платим за тях. Очевидно е, че се разминаваме; дано, обаче, с общи усилия да провокираме унизената от „силните на деня“ широка публика да престане да шушука в „интернет кьошетата“ и да заговори в критическата публичност по действителните проблеми на действителния академичен живот.

Угрозата, която е надвиснала над нас, Цветозаре, не е пространственият провинциализъм на този университет, а и на Пловдив изобщо (както сякаш мисли Ивайло Дичев); угрозата е времевият провинциализъм на европейския академичен живот от 90-те години на миналия век досега – провинциализъм, който е засегнал не по-малко и Софийския университет, и Сорбоната, и т. н. (не казвам „всички университети“). Времеви провинциализъм, на който не му трябват наистина критични мислители, като Фуко и Дельоз, Бурдийо и Мамардашвили, тъй като му стигат Хабермас и неговите епигони (символи, извинявам се, на една безобидна критика). На който не му трябва свободно и дълбоко мислене, не му трябва критическа теория за обществото, в което живеем. Този провинциализъм е функция преди всичко на институционализацията на науката и на висшето образование не само у нас, но и изобщо в Европа – Европа на банкерите и на Брюкселските бюрократи, обсебена от идеологемата „общество на знанието“ (следователно, общество, конкурентоспособно на Щатите и на Китай). Според мен, срещу времевия провинциализъм можем да се борим не с хвърляне на оставки (не че и на мен не ми е идвало да я хвърля), а само чрез новаторски експерименти в тази наука и в това образование; както и чрез търсене на нови форми на тяхната институционализация. Тъкмо това е залогът на академичната и на гражданската критика в началото на ХХІ век. Иначе наистина алма ни матер – съвсем заслужено „силните на деня“ ще ни хонорнат каузата.

Източник

Pin It
Деян Деянов е старши асистент в Института за критически социални изследвания към Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“.

Посетители

44

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Kirk Simon писа Още
    "както сочи... преди 12 минути
  • Гост писа Още
    Шопско не е в никакъв... преди 6 часа
  • Даниел писа Още
    От началото на юни... преди 22 часа
  • Бонго писа Още
    То вярно, че има... преди 23 часа
  • Бонго писа Още
    Има такава работа. преди 23 часа
  • Бонго писа Още
    Съгласен. В добавка... преди 23 часа
  • Бонго писа Още
    Като говорите на... преди 23 часа
  • Бонго писа Още
    Ти си калпав народ. Не... преди 23 часа
  • Ружа Манолова писа Още
    Получих отговор защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, Вальо,... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Преди всичко,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Ще го кажа пак, този... преди 3 дни
  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 4 дни
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 4 дни
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 5 дни
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 5 дни
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 5 дни
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 5 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 5 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 6 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 6 дни