1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

Велко Милоев, „Балкански случки, войни и легенди“
Изд. „Сиела“, 2007

2011_10_Balkanski_sluchki

През 2006 година – когато столичен вестник ни подари за Трети март карта на Санстефанска България, а същия ден на огромен митинг партия „Атака“ обяви похода си за сваляне на правителството – се случиха още някои събития в най-новата история на българския национализъм. В няколко града се изостриха напреженията около циганските махали, стигна се до сблъсъци, а станаха и два-три нетипични инцидента с оскверняване на джамии. Направи се третият за кратките години na демокрация – и най-успешен дотук – опит за президент да бъде избран националпопулист. По-точно, един от петимата кандидати от този род или вид стана втори и взе на балотаж една четвърт от народния вот.

Обаче официалните говорители на обществото, които малко по-рано бяха хиперреагирали на шеметния възход на „Атака“ до основна парламентарна сила, този път предпочетоха да видят, че чашата е наполовина пълна, а не наполовина празна. Предпочетоха да се зарадват, че победителят бе победил „с много“, та победеният бе обявен за „едно малко нищо“. Обясниха, че Фюрерът изразявал разочарования, а не националистически амбиции.

Това е вярно. Вярно е обаче за всички националпопулизми, които успешно прерастват в етнически конфликти. Не мога да разбера как някому 600 хиляди гласа изглеждат успокоително малко – не заради размерите на България, не дори заради съвсем приличните шансове разделенията в обществото да продължат да се задълбочават. А заради опита на съседите ни – че след първата гръмнала пушка „невъзможното“ до вчера става кошмарна реалност днес.

*

Впрочем спорът за чашата е непродуктивен. В България явленията на национализма, патриотизма или на толерантността и солидарността някак идват и минават на вълни, които задържат вниманието, доколкото са някаква промяна в сивото лично и обществено битие или доколкото някои кръгове намират макар и временен интерес в тези вълни.

А през цялото време по разни нива и етажи от съзнанието на голяма част от народонаселението битува гордостта, че сме едновременно любещи отечеството патриоти и снизходително-благородно, традиционно и народопсихологически толерантни към другите. Особено когато другите ги няма наоколо. Или поне когато не натрапват присъствието си. И ако не са прекалено многобройни. И прекалено различни. Като циганите. Или като турците…

*

Предлагам на читателя да закрие с длан следващите редове и да помисли – с кои от срамните грехове на европейските национализми или балкански верски фанатизми ние, българите, не сме се оцапали?

Следват кратките ми, субективни отговори, а аргументите са пръснати нататък из текста.

*

Имали сме времена на всенародни шовинистически подеми, пели сме – в непознато днес единство – кръволочни песни за враговете – съседи, размахвали сме знамена, кръстове и ножове. Напред!

Страдали сме от принудителни изселвания, но и сами сме правили етнически прочиствания, палили сме села, избивали сме цивилни през войните.

Провеждали сме асимилационни планове с насилствени покръствания и възродителни преименувания.

Кое ни е уникалното?

През Втората световна война, като съюзници на хитлеристите, сме заели ред елементи от идеологията и общественото устройство на националсоциализма, включително антиеврейски закони.

После заемаме пролетарския интернационализъм и коминтерновските възгледи по националните въпроси.

Вече във времената на демокрацията заехме от развития свят и неонацизма в уличните и парламентарните му форми.

Заехме същевременно от Америка и Европа една култура на неправителствени правозащитници на малцинствата, мнозина от които обаче тъй често говорят само от позицията на универсални принципи, без сетива за реалностите и сложностите в живота, та голяма част от обществото ги възприема с подозрение, като компрадорска интелигенция.

*

Когато става дума за грехове и тъмни петна в националната съдба, една естествена защитна реакция е да се каже, че това не се е случило. И тъй като и според учебниците някои лоши неща не са се случили, в тази глава ще има повечко примери, вероятно слабо познати или съвсем непознати за неспециализирания читател. Годините на комунистическо възпитание пък са засилили една универсална нагласа – отместването на вината. Ще каже някой и по повод примерите ми от горните редове – ама това не е народът, това са кривици на управляващите тогава, или на елитите, както се казва днес… Аз пък ще попитам опонента си: в парламента по времето на Богдан Филов, приел Закона за защита на нацията, или в Политбюро на Тодор Живков, провело последния възродителен процес, българи ли са седели или китайци?

Равносметката излиза проста и нерадостна – не сме пропуснали шанса да воюваме и освобождаваме, да митингуваме и да се опияняваме под знамената на който и да е актуален …изъм, не сме останали безгрешни в никоя комай от масовите националистически лудости на Европа. Сещам се за два плюса само и не ги подценявам ни най-малко. Българите не са извършили организирани и широкомащабни изтребления на „други“. Второ, за разлика от съседна Югославия, нямаме все още в съвременната си история, след разпада на Системата, въоръжени сблъсъци на етническа основа.

Но имаме потенциал.

Преди няколко години един български поп, известен с активната си позиция и действие по етно-религиозните въпроси, даде за столичен вестник експресивно, образно, но и много точно според мен описание на въпросния потенциал. Цитирам го по памет. „Етнически сблъсък? Дайте ми две каси ракия, няколко стари пушки и десет хиляди лева и до сутринта Кърджали ще пламне.“

Допускам, че на читателя не му се вярва толкова лесно да стават белите. И в моята Босна не са вярвали, че съседи, живели заедно сто години, заедно вдигали къщи и сватби, празнували заедно Коледа, Байрам и Първи май, ще почнат да трупат пушки и бомби в мазетата. Не са вярвали до последно, че войната идва – като че ли напук на здравия разум, на новините по телевизията и на народната мъдрост – чак докато мечката, заиграла в двора на комшиите, не влязла и в техния.

*

Това невярване всъщност не е ирационално, а основано на сериозен личен и колективен опит – толкова добре си живеем, кой може нещо да ни направи? Традицията на добросъседство между различните е може би също толкова характерна за нашите народи на Балканите, колкото и враждите, та заслужва малко вглеждане. Цели книги могат да се напишат (и пишат се, но уви, рядко) за безбройните примери на етнически алтруизъм в несекващите ни раздори – турчин помогнал на българин или обратно, сърбин спасил босненски мюсюлманин или обратно… От тия примери има да се черпи много морал и упование, но погрешно ще е да ги туряме на масата като козове в полза на някаква уж традиционна етническа толерантност. Благодеянията най-често произтичат от старо познанство, приятелство, съседство, т.е. става дума за една дълга патриархална традиция на взаимопомощ, при която религиозната или етническа различност на съседа отива на втори план, зад взаимната изгода и зад повелята на родовия морал. Пак историята на балканските конфликти и размествания на населения ни е дала много примери, как пришълецът, заселникът, бежанецът се оказва нежелан сред „своите“, подозрително гледат на него „братята“ от същата вяра и кръв, свикнали със старите си комшии. Познавам доста разпръснати семейства в следвоенна Босна и историите им, независимо от кой народ са, си приличат по едно – за староселците бежанецът е втора ръка човек.

*

И така, толерантността или враждата са в душите и в гените ни?

Започнах да пиша тази глава в квартал Абисиния на село Ездимирци, Трънско, България. Според една от селските легенди името Абисиния дошло от някакъв негър, чер арапин, пленен по фронтовете на Първата световна война, вероятно на Южния фронт, и по прищявката на съдбата озовал се в този затънтен и беден планински край. Необичайната гледка на чужденеца оставила дълбок отпечатък в паметта на селяните, че и в местната топонимия.

В Абисиния се замислих колко всъщност шансове – особено в по-новата история – е имал нашият кръстопътен народ да общува с другите, да развива т.нар. етнокултурни взаимодействия. Повече или по-малко са били тези възможности в сравнение например със съседните народи – дето също се изживяват да са били, че и още да са на кръстопът – да развием култура на съжителство?

*

Търсенето на мястото на българската традиция и душевност в спектъра от толерантността до ксенофобията се затруднява и от това, че 50 години от най-новите ни история бяхме изолирани не само от някои съществени факти за миналото, но и от нормални контакти с различния свят. Тогава образът на чужденеца бе загадъчен, дори мистичен. Едно от помнещите се събития в детството ми бе идването у дома, на обед, на чужденец – поляк, колега на покойния ми баща. То бяха приготовления, вълнения – как да подредим по-добре скромния си дом, ще му хареса ли софрата, носи ли подарък… Някакво трептящо сияние, привличащо и малко плашещо, формираше ореола на чужденеца турист, макар на Черно море да се усещаше, че чужденците поляци, чехи, руснаци и немци от ГДР, бяха нещо по-долно от наистина тайнствените, достъпни главно за келнерите чужденци англичани или германци от другата Германия; какво да говорим за американците, които рядко виждахме, най-вече по филмите, и за които знаехме, че бият негрите и се напиват неприлично с кока-кола. Най-примамливи – на морето – бяха естествено богатите чужденци и жените чужденки. Съответно финансовата или сексуална „победа“ над тях се изживяваше не само като доказване на националната ни супериорност, но и като геройско проникване в един чужд, студеникав и незаслужено високомерен свят. Негрите пък привличаха повече погледи по софийските улици и от най-големите красавици манекенки, които така или иначе не ходят много по улиците.

Горе-долу така е и днес.

В което и да е кръстопътно балканско кафене чужденецът се чувства неловко, защото не само събира зле прикрити погледи, ами и детенцето от съседната маса ще се приближи, за да го изучи под лупа. Не сме научили децата си, че втренченото гледане (starring, gazing) на нечие лице или дупе e невъзпитано. Не е нужно да си чер арапин – достатъчно интересно е да си рижав, бледолик, албинос или просто плешив.

*

На мен ми се струва, че отношението на българина към чужденеца, поне към преминаващия чужденец, може да се опише като смес от любопитство, сервилност, боязън и мека агресия – отношение, което лесно може да се обясни с липсата на опит и самочувствие. Нека обаче задълбаем по въпроса за „другите“, с които сме живели по-дълго. Какъв е историческият ни опит, къде сме днес между толерантността и ксенофобията?

Проблемът с четенето на историята е като с четенето на Библията – за всяка теза може да се намери красноречив пример, а опонентът веднага ще извади смазващ контрааргумент от друга глава на същата свещена книга, и така до безкрай. Особено ако се ползват селективно Вехтия и Новия завет.

Затова пак ще направя уговорката, че заради краткостта и четивността на тази популярна книга прегледът на фактите от миналото няма да отива в бездънни изследователски дълбини. Който иска повече подробности и повече истини, нека ги потърси в специализираната литература – има я, съвсем не е малко.

*

Най-лесно е с малките малцинства.

Гордостта от предотвратяването на физическото изтребление на по-голямата част от българските евреи обикновено премълчава факта, че през Втората световна война, още преди присъединяването на България към Тристранния пакт и идването на хитлеристките войски в страната, парламентът гласува Закон за защита на нацията с унизителни антиеврейски разпоредби. Освен носенето на жълтата звезда на Давид този фашистки закон налага забрани при упражняване на професии, извънредни данъци, „трудови лагери“, ограничения на придвижването (полицейски час за евреи, забранени зони в градовете), дори ограничения при пазаруването на храна, изселвания…

Гордеем се също със спасяването на отломка нищожна от арменския народ мъченик. В навечерието на Освобождението обаче българският възрожденски печат отбелязва печалното нападение над арменска църква в голям и пъстър по състав наш град. Не съм сигурен дали по този начин някой е отпразнувал основаването на Екзархията, но дописникът свързва с огорчение тези събития. А колко пък българи и днес знаят, че арменците са християни вече 1700 години?

*

Причините българският антисемитизъм да е благ в сравнение с други страни и да нямаме „арменски въпрос“ са лесни за разпознаване. В България тези два народа са показали изключителни воля и способност за адаптация, наблягали са на интегрирането си в обществото, а по-малко – на манифестирането на своята културна, езикова и религиозна различност, не изпъкват прекомерно със социална роля и материално благосъстояние над средното за българите. Последното важи и за други малцинства, но допълнителният „плюс“ на арменци и евреи е, че са малко. Те никога не са представлявали „демографска заплаха“ – едно от главните идейни плашила на балканските национализми.

*

Някакво индиферентно или романтично-снизходително отношение преобладава дълго време и към циганите – волни скитници, майстори калайджии, е – крадват по някоя кокошка, но са весели души, та няма празненство без тяхната музика, без циганина със златен зъб и вратни жили, изпъкнали от надуването на кларинета. Така, докато стават повечко – прекалено видими и осезаеми в градовете.

Като илюстрация към тези разсъждения нека се присетим за виетнамците и арабите. Виетнамските студенти и гастарбайтери от времето на социализма не показаха воля за адаптация и интегриране, превърнаха се в криминогенен фактор и бреме за обществото, което плати самолетния им превоз до родината.

Арабите и палестинците почти не бяха забелязвани или дори се радваха на известни симпатии като представители на братски, развиващи се и борчески народи, докато не се намножиха и не си направиха малка колония в центъра на София, където различността им е афиширана. А най-недолюбвани станаха онези, които като трайно пребиваващи демонстрират дразнещо благосъстояние, че се и женят за български девойки.

Ето ви впрочем тема за самостоятелен размисъл. Как се връзва „традиционната етническа толерантност“ с нищожния брой смесени бракове в България? Наше момиче да се ожени за негър или арабин си беше и си остава скандал и квартална хроника за години наред. Християнин да се залюби с мохамеданка или обратно – това е драма или дори трагедия като за Ромео и Жулиета; сюжет, достоен за кинофилм. Това са кървави понякога семейни свади, за които пишат вестниците.

*

Турците и българомохамеданите в България са и в относителни, и в абсолютни бройки много повече, отколкото в Сърбия, Черна гора или Гърция, където в резултат на националните борби се формират етнически чисти територии. (Мюсюлманите от областта Санджак, разделена между днешните Сърбия и Черна гора, са се изселили там, когато санджакът Нови пазар е бил още в състава на Османската империя.)

В „Балканите: Съжителство на вековете“[1] Евгения Иванова отбелязва, че въпреки масовите изселвания след Освободителната война, в България турците и ислямизираните местни жители останали многобройни, а властите в Княжеството и в Източна Румелия се отнасяли към тях внимателно, според задълженията си от Берлинския конгрес. В същото време не били редки случаите, когато българското християнско население заплашвало – повече или по-малко директно – съседите си мюсюлмани, за да ги принуди да напуснат домовете и имотите си. Тези християни (известни като „ямаджии“) или разграбвали цялата мюсюлманска собственост, или се самонастанявали в нея.

Прословутата българска толерантност към другите, продължава Иванова, разказите, за която имат множество основания, невинаги се проявявала в еднаква степен. Първите години, последвали освобождението от „турско иго“, били белязани от безсмислени отмъщения върху мирно население, извършвани най-вече от онези, които най-много се страхували от мюсюлманите по време на Османската власт…

*

От няколкото вълни на насилствени покръствания и преименувания на българските мюсюлмани първите две се случват по „царско време“, през 1912-1913 и през 1942 година; това са съответно Първата балканска и Втората световна война. Началото е поставено по план на Светия синод, осъществяван с участието на цивилни и военни власти, въстанически чети, ВМРО и случайни разбойници. Също както непосредствено след Освобождението, също както ще се случва отново и отново, чак до наши дни, войната или акцията в името на уж национален и верски идеал разкрива същността си на обикновен грабеж.

На 13 януари 1913 българският народовед и етнограф Стою Шишков пише докладна записка до митрополит Максим, председател на Комисията за раздаване помощи на опожарените в новоосвободените земи, по повод покръстването на помаците в Дьовленска (Девинска) околия.[2] „Както през време на войната, така и днес помашкото население продължава да бъде обект на зли и хищни хора, които от разни краища идват, обикалят селата, налитат в домовете и доограбват и последната му запазена здрава дреха, съд или добитък, а някои грозно безчинстват и с честта му. Населението, силно изплашено, понася робски всичко това, без да смее да се оплаче, пък и няма кому…“

Шишков настоява за бързи мерки с цел ред и законност, без които „начнатото християнско дело с доброволното и поголовно преминаване на помашкото население в християнската вяра още в началото си ще бъде компрометирано“.

Между другото, сред предложените мерки в името на „великия акт“ („в скоро време да имаме целите Родопи и Пирин свършено очистени от мохамеданството“) е и бързото изграждане на дъсчени параклиси, защото повечето джамии са изгорени и не могат да се „приспособят за черкви“…

Що се отнася до доброволността на покръстването, Карнегиевата комисия отбелязва, че обикновено не е било нужно да се прилага някакво реално насилие; заплахите, подкрепени с наличието на явна сила и власт, гарантираща тяхното прилагане, се оказва достатъчна… Светият синод се аргументира с пояснението, че тъй като сила е била приложена за покръстване на християните в Исляма, то справедливо било отново да бъде прилагана сила в обратния процес. Такива доводи представляват още едно доказателство, че народите, чието съзнание в продължение на векове се е оформяло от принципите за отплатата и от практиката на отмъщението, клонят към едно общо ниво на деградация.[3]

Точни изрази: принципът на отплатата днес се нарича „реципрочен отговор“; практиката на отмъщението – „възстановяване на историческата справедливост“…

Те ли са ни формирали съзнанието до деградация в ъгъла на континента или наистина сме дали на света български етнически модел?

*

Възродителният процес от осемдесетте години на миналия век – насилствена промяна на имената и изселване на българските мюсюлмани – е точна илюстрация за това, как поддържането на самомнението за толерантността изисква прехвърляне на вината за „грешките“ върху някого, който не е „народът“. „Живков преименува и изгони турците.“ Ако не е само Живков – Политбюро. БКП. Ами войниците, милиционерите, кметовете, местните активисти, провели процеса? Принудени са били. В края на краищата, и аз, безпартийният, бях принуден да присъствам на открито партийно събрание за възродителния процес, заклеймило с единодушно решение турските изменници.

По същото време бях и на подобно събрание за борбата със сушата – спомням си, че навън заплющя проливен дъжд точно когато се гласуваше ние, учрежденците на бюджетна издръжка, да прекараме половин събота в канцелариите си като компенсация за вредите от засухата.

Толкова беше „ползата“ и от възродителния процес, но да приемем, че някои са били принудени да участват. Ами онези, които купиха на безценица имотите на изселниците или по друг начин се обогатиха от бедата ми? Ами спонтанните демонстранти по улицата? Могат да те накарат да идеш на манифестация, добре. А да дюдюкаш и яростно да скандираш срещу „предателите“?

*

Споменът ми е беден, неясен и срамен. Бях се свил в кухнята си на „Граф Игнатиев“ в София, чудех се на дюдюканията от улицата, шумни като на футболен мач, срамувах се неясно от какво и се питах какви са тези хора. Тогава не видях лицата им, видях ги почти двайсет години по-късно на площад „Александър Невски“ в столицата, на празника на Освобождението.

Но преди това, през ноември или декември 1989, тоест малко след 10 ноември, зъзнех на същия площад, виках в подкрепа на демократичните свободи и се радвах на онези българи от околните кооперации, които бяха донесли горещ чай за турците и мохамеданите, митингуващи срещу възродителния процес.

Другаде пък протестираха срещу връщането на имената…

Тогава не знаех, че онзи възродителен процес и онази изселническа вълна са били само последните в дълга хроника от подобни патриотични проекти.

Последните?

*

По-късно още една война и моята, условно казано, умиротворителна роля след края й ми дадоха нова перспектива. В Босна, където единствените турци са май дипломатите и войниците от международните сили, безброй пъти са ме питали местните сърби „Колко турци/мюсюлмани имате?“ Уморих се да им обяснявам разликата – етнически турци, говорещи турски, а от друга страна – българомохамедани, местно славянско население, говорещо местния славянски език, само че ходят в джамия – като вашите бошняци в Босна или в Нови пазар. Опитвал съм се да рекламирам неясния феномен „български етнически модел“, който простичко свеждах до предимствата на интегрирането на малцинствата в обществото и във властта вместо циментирането им в някакви ъндърграунд сепаратизми. Да дообяснявам противоречивата роля на партия на етническа основа и номерата й с балансиране и обръчи, дисциплинираната фрустрация на нейния беден електорат, справедливото негодувание сред другите „други“ срещу чиито и да било прекомерни апетити за власт…

Толкова болезнено, чак със скърцане на зъби, изживяваме този наш толерантен и уникален модел, та сили за гордост не остават.

*

Впрочем гордостта е ненужна и потенциално смешна, както са ненужни и вредни закъснелите комплекси, натрапването на угризения в националната памет, капитализирането на греховете: вижте ме – аз съм модерен, начетен и толерантен, а вий, които не сте – покайте се! Иска се обаче малко повече да знаем за миналото си, та трезво да гледаме и на патриотичните си крайности, и на „традиционната“ си толерантност, в които не сме кой знае колко различни от балканските си съседи или други по-големи и по-далечни народи. Толерантността не е – в нашите сумрачни простори поне – национална черта. Тя е тип отношение към другите, променящ се с времето и мястото според конкретни, банално конкретни обстоятелства – колко на брой са другите и колко близко до моя дом и комшулук, дали са кротки или натрапчиви със своята другост, колко имат и колко искат и евентуално могат още да имат спрямо нашето си имане-нямане.

Та такава ни е традицията – в добри времена сме бивали добри и великодушни, но случвало се е да бъдем и жестоки в подходящите времена – история, какво да я правиш!



[1] Иванова, Евгения. Балканите: Съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност. С., Нов български университет.

[2] Архив на БАН, фонд 114, опис 3, а.е.1676.

[3] Карнегиева фондация за международен мир. Доклад на Международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни. ГЛАВА II. Войната и мирното население. http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/glava2_1.html

Pin It
Велко Милоев
Велко Милоев (56) е бивш журналист (най-дълго работил за вестниците „АБВ” и „Континент”), а от 1996 година е консултант на свободна практика за международни организации. Работил е по различни проекти на Балканите, а в последните години – в Ирак, Йемен, Афганистан и Судан. Автор е на няколко книги, сред които сборникът с разкази „Където не сте били” (2001) и публицистичните „Салата от глухарчета. Босна между две войни” (1990) и „Балкански случки, войни и легенди” (2007).
Други статии от този автор

Посетители

28

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    Значи "След разпада на... преди 3 часа
  • Гост писа Още
    Каквито и да са... преди 4 часа
  • начинаещ писа Още
    Странни и тъжни... преди 18 часа
  • начинаещ писа Още
    Ами нормално е когато... преди 19 часа
  • Татяна Ангелова писа Още
    Бих поспорила с г-н... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Впечатляващо... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 3 дни
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 4 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 5 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    “Хората свикнаха да... преди 3 седмици