Безспорно е, че ХIХ век е част от новото време, век изпълнен с много събития, чиито идеен поток върви от Просвещение към Романтизъм и т.н. Ако погледнем географската карта на Европа, ще видим, че Османската империя продължава да заема една съществена част от югоизтока. През ХVIII в. Русия е излязла на политическата сцена и активно взима участие във всички международни дела, като умело повтаря един стар и добре научен урок от монархическа Франция за стъпване на Босфора и поглъщане на „мюсюлманската“ империя. Последната е навлязла още от края на ХVII в. в своя упадък, бавен и продължителен, от който редица западни държави се възползват. Като че ли Франция взема преднина във влиянието си в Османската империя, защото още от ХVIII в. усърдно и целенасочено прокарва своя културен и технически напредък.
Благодарение на дългогодишните си търговски и консулски връзки чрез капитулациите и наложилия се френски език в областта на дипломацията и международните общувания, последната успява да наложи себе си. Носителка на просвещенските идеи и последствията от френската революция, тази западна държава от една страна допринася доста за европеизацията на Източната империя, а от друга – за досега на западното общество с балканските народи, останали поданици на султана. На пръв поглед изглежда, че българите излизат наяве и за тях в Европа тепърва започва да се споменава. В действителност нещата стоят по-различно.
Доскоро в българската научна литература битуваше схващането, че османският период е период на „тъмни векове“. Редица изследвания разкрепостиха това схващане[1] и напоследък рядко се среща подобно твърдение, дори и в учебната литература. И тъй, българите не „изчезват“ от Балканите, а от една страна стават част от общото понятие „балкански християни“, които в повечето случаи са възприемани от западните сили като съюзници срещу Османската империя. От друга страна, българската средновековна държава присъства в безброй западни исторически и художествени произведения. Историята й се вписва в политически и религиозен план между Цариград и Рим, между Изтока и Запада. Специално покръстването на българите е най-широко разпространената тема, която се използва умело от католиците с цел идейно противопоставяне на Реформата. Информацията се обогатява по книжовен път с течение на времето, благодарение на мисиите в Леванта. Комбинацията между византийски, латински, арабски извори и сведения от пътешественици води до няколко теории и интерпретации за българите. Последните са понякога със „скитски произход“ и католици, другаде пък са с „волжки произход“ и облагородени от християнството варвари; държавата им е загубена, а те са кротък и смирен народ изтърпяващ чуждата власт.[2]
Просвещенските идеи преобразяват коренно образа на българина. Новите постановки за природата на човека, за варварството и езика, който определя произхода на даден народ, дават своето отражение в интерпретацията за българите. Начетени книжовници отново разглеждат българското минало и тогавашното им състояние и дават оценка за него. Тогава най-новата версия (Й. С. Асемани, Ш.-К. дьо Пейсонел), подбудена от идеите на германеца Шльоцер е, че те са част от „славянската“ общност, защото независимо от „волжкия“ си произход, те са приели „славянския“ език, на който говорят.[3] Или с други думи, както се изразява един английски политик от началото на ХХ в.: „Българите обединяват местните племена и самите съвсем скоро се превръщат в славяни.“[4]
Така се нагаждат идеите и се постъпва с всички останали обитатели на Балканите и изобщо в Европа. Ще припомня, че западните просвещенци събуждат и разпалват „елинското“ начало у гърците – наследници на древна и значима цивилизация.[5] Търсейки идентичността си, последните добиват самочувствие, което става неизмеримо. Румънците подемат също подадената от Запада теория за „римското“ им потекло, което им служи за пряка връзка с френскоезичния свят, навлязъл плътно в балканската им култура от края на ХVIII – ХIХ в.[6] Макар и много по-късно от останалите събалканци, албанците намират своята идентичност пак в древни времена, в „Илирик“ – идея, също заимствана от западната книжнина, писана между ХVI и ХVIII в.[7]
Търсенето на „себе си“ започва още през Ренесанса в Италия и еволюира във времето, така както еволюира техниката, общуванията с чужди народи и цивилизации, търговията между Запада и Изтока. Най-общо казано, до ХVIII в. се натрупва, осмисля и преосмисля историята, нравите и обичаите най-вече на народите от Европа и Азия, на по-заден план остават Африка и Америка. Тази книжнина, която обхваща голям брой проблеми от развитието на човешките цивилизации, става и неволно носителка на памет. Между ХV и ХVIII в. Балканите са част от Османската империя и там не се развиват културно-историческите процеси на Запада. Последният се възползва от византийското или ориенталското наследство, за да го пресее и поднесе обратно на Балканите от ХVIII в. нататък. С други думи, един Паисий стъпва донякъде на една отъпкана почва, която е подсилена и от културата на Русия. Извървяната пътека се оказва и изгодна, поради актуални дадености. От идейна гледна точка османската власт не позволява на хилендарския монах да приеме друга теория за потеклото на сънародниците си, освен тази за „Мосох, Москва“ и съответно да направи идентификация със славянската общност. С други думи, изводите му по въпроса са лични и от друга страна, съвпадат с идеите на Просвещението. Поради факта, че е много четен и разпространяван, получава и съответно много последователи не само у нас.[8] Критичен поглед към неговото дело отправят не западните, а единствено гръцките книжовници от края на ХIХ в. – ХХ в., които оставайки верни на „великата си идея“, го определят като „антиеленист“.[9]
По същото време в просвещенска Европа съществуват и други теории по въпроса, застъпени най-вече от ориенталистите като Ербело, Ла Кроа, Де Гинь и др., които се основават на източни извори и гледат без пристрастие към българите и тяхната идентичност. У тях се застъпва тюркското начало. Тази линия също продължава през ХIХ и дори ХХ в. Към тези две идейни нива се прибавят и други: връзката с древността, с индоевропейското и хунското, които намират израз и в българската книжнина (Зографската история, Раковски, Фотинов и т.н.).[10] Разискванията по тях, в известен смисъл, продължават и днес. Това е съвсем обяснимо, като се има пред вид, че „празнината“ (ХV – ХVIII в.) в културно-исторически план в нашата литература е до голяма степен запълнена от Западна Европа и подетият от българска страна модел все още не е достигнал нивото на западната част от континента.
Паралелно с това в чуждата литература се формират и други виждания за българите. Изразителите са многобройни, затова тук очертавам основните им идеи.
Мисионери и консули, любознателни изследователи, продължават да дават „отчети“ за пътуванията си на съответното министерство на външните работи. По утъпканите пътища на Балканите винаги са се отправяли и се отправят хора с конкретни задачи. Дори известният Алфонс дьо Ламартин, (1790-1869), чиито романтичен поглед изглежда търсещ и капризен по природа, реализира пътуването си по определена заръка.
Както е известно, от 30-те години на ХIХ в. нататък Франция и Англия се ориентират към протекция целостта на Османската империя, чиито начални реформи се ръководят от проевропейски настроени политици.[11] Връзките се осъществяват не само на дипломатическо ниво. През 40-те години на ХIХ в. във френското министерство на образованието се формира специална комисия, която ръководи „научни и литературни мисии“ в източните страни. Не един мисионер се изявява като опитен наблюдател. Целите им се свеждат до това да допринесат за научните изследвания (география, геология, ботаника, физика, археология и др.) в страната си, както и за нивото на образованието в Османската империя. Ксавие Омер дьо Ел и Станислас Беланже пътуват по едно и също време – в края на 40-те години. Реформите на Махмуд II (1808-1839) и Абдул Меджид (1839-1861) впечатляват много чужденците. С имитацията на Европа невежеството на турците постепенно се стопявало. Това било така, защото най-сетне изоставяли идеята за силата на оръжието и решавали да заемат достойно място в света. Проблемът се изяснява по просвещенски чрез силата на разума.
Характерен момент в чуждия поглед е оценката на местното образование, което специално в Цариград обхващало представители на всички вероизповедания. Безспорно това на християните е по-напреднало от това на мюсюлманите. Тази констатация се прави и в края на ХIХ в. в отчетите на инспекторите, които също като споменатия Беланже, са имали за задача да установят доколко се изучава френския език и как той, „езикът на Просвещението“ служи за отваряне към новостите на Европа.[12]
Омер дьо Ел и Беланже прекосяват Балканите в края на 40-те години, когато българите продължавали да се учат в килийни училища и съществуването на габровското училище все още не означавало, че имат образователна система. Вниманието им е насочено към отделни страни от живота на балканското общество, чиито проблеми те пресяват през просвещенското си око. Липсата на противопоставяне между християни и мюсюлмани или между българи и турци води до един по-общ поглед и констатация за толерантността в Османската империя: „Цивилизацията е достъпна за всички народи от Ориента; така че духът им да е отворен към всички познания; характерът им да се формира и облагородява, така че, най-сетне, религиозната нетолерантност, вероятно по-слаба от тази в повечето държави в Европа, започва да изчезва и да отстъпва място на усещания за правдоподобност, които, поне за целите на образованието, не правят разлика между отделните религии.“[13] Безспорно е, че толерантността е качество, добре разбрано от западния човек, който има зад гърба си, във времето, религиозните войни, оставили значима следа в манталитета на европееца.
Развитието на човешкия интелект, образованието или образоваността на султанските поданици са в „прогрес“ през онези години, а специално Абдул Меджид е представен като много способен човек, надарен с ум от природата. Поемането на европейската цивилизация било като бит и материална култура, било като стремеж към информираност, оформят само една страна от вижданията на чуждите мисионери. Желанието за отвореност към света или към напреднала Европа те усещат по-скоро в градската среда на Балканите. Показателно в случая е описанието на Ксавие Омер дьо Ел, който характеризира българите с обичайното им гостоприемство, работливост и миролюбие. Ала дивашкият вид на овчарите им, дългите им мръсни коси и тъпият им израз се подчиняват на едно друго обяснение от страна на чуждия наблюдател: „те изглеждат естествения враг на всяка цивилизация и на всяко правителство“.[14]
цивилизация – варварство не подминава и българите. Като че ли просветата и стремежът към нея от страна на българите е най-ценното качество, добре оценявано от чужденците, пребивавали на Балканите. Гостоприемството им и мирният, кротък живот, на който са отдадени по време на османската власт, са традиционни качества, изтъквани редовно от пътешествениците. Очевидно към „видяното и чутото“ се прибавя и тази нова тенденция, която до голяма степен е свързана с европейската нагласа и ориентация. Просветата е мерилото за стремеж към знания, към усъвършенстване на човешката личност. Макар и в годините до Кримската война българите да са още в началния си етап на „светско образование“ – чиито антирелигиозни принципи са широко дискутирани във Франция след революцията (1789)[15] – процесът на чуждата, българска земя е засвидетелстван и отразен като положителен. Заявката за излизане от „мрака“ е вече даденост.
В следващите десетилетия, по време на Априлското въстание, английският военен кореспондент на „Дейли нюз“ Макгахан (1844-1878) ще оцени българите така: „Мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат много непълна представа за българите. Винаги съм чувал да се говори за тях като за диваци, не по-цивилизовани от американските индийци. Признавам, че до скоро и аз самият не бях далече от същата представа. Останах учуден обаче, както вярвам ще бъдат учудени и повечето от читателите ми, като научих, че едва ли има българско село без училище и че тези училища там, където турците не са ги изгорили, са в цветущо състояние. Те се поддържат от данък, който българите доброволно са си наложили, не само защото са били принудени от правителството да сторят това, а и заради всякакъв род спънки, правени от своенравните турски власти. Образованието, което се дава в тези училища, е безплатно и еднакво за всички бедни и богати. Едва ли има българско дете, което да не може да чете и пише, така че процентът на грамотните в България е равен на тези в Англия и Франция.“[16]
Малко по-иначе е поставена връзката цивилизация – варварство в творчеството на поета и публициста Ламартин, който в повечето случаи гледа с философско око.[17] „Полу-варварското“ състояние на българите не би било пречка, за да си намерeли пътя към освобождението. След сърбите, следвало те също да се надигнат. Съзнаването на свободата е дори степенувано: докато тя е изписана на лицата на сърбите, то българинът е добър и простодушен, готов да се освободи. „Напълно узрели за независимост... ще поставят основите на бъдещите си държави“.[18] Нежни по природа, българите страдали от превратностите на съдбата, която им била отредила да живеят под сянката на „велики империи“ като римска, германска, византийска и османска. Докато всяка от тях загивала от корупция и старост, те оставали здрави и устойчиви. Българската история е поставена в обсега на империите, които по просвещенски имат своя зародиш, кулминация и крах. Като че ли еволюцията на големите царства засяга единствено тях самите, а българите остават невредими и без да са рожба на същата тази еволюция. Може би Ламартин поставя така въпроса, защото трябва да оправдае и появата на манихейството. Става ясно, че сблъсъците на многото народи в югоизточната опетнена земя, непожалена от съседи, водят до различни последствия, но „природата“ и „земята“, на които тамошните балканци живеят, остават непроменени. Те са постоянните и сигурни величини, които определят нагласата на българите.
Ламартин донякъде отхвърля както варварството, така и пътя на варварите към цивилизацията. Самият той се определя като „ориенталец“. Тази си идентичност книжовникът излага, твърдейки, че е арабин, а страната на въображението му била Ливан. С такава нагласа тръгва на два пъти към Балканите и Мала Азия. В публикациите и речите си (1834 – 1841) пред френския Парламент за Източния въпрос, както и за състоянието на подчинените народи, депутатът ясно формулира и една друга двустранна връзка: мюсюлмани – християни, която отговаря на противопоставянето варварство – цивилизация. Безспорно е, че първите се идентифицират с османските турци и, в разсъжденията на философа, те са мързеливи, не работят и живеят на гърба на християните. Империята им била в пълна разруха и най-вече заради администрацията й. Тя щяла да се разпадне и да остави варварско безредие. Затова не трябвало да й се помага в този процес, за да не би помагачите да станат защитници на „варварството и исляма срещу цивилизацията и разума“.[19]
Турците са носителите на варварството в крайната му степен. Като опозиция отново се изправя образът на българина – често пъти наравно с този на сърбина – който е работлив, изпълнен с уважение към духовенството, живеел отделно от турците и бил по-организиран от тях. Без да подчертава нуждата от просвета, Ламартин е убеден, че българите имат всички качества, за да живеят в самостоятелна държава и много бързо да превърнат „пустинята“ в цветуща градина. Проникването в балканската среда и вникването в нравите и манталитета на заварените, за които дава политически рапорт, изясняват позицията му. След като идентифицира българите с народ, който е способен да отговаря за сетнините си, Ламартин отива по-надалеч.[20] Служейки на интересите на Франция, която държи на целостта на Османската империя, той поставя въпроса пред обществеността за протектората в „многочисления“ Ориент, когато новите националните държави ще бъдат факт върху територията на Турция. „Основете светия алианс на цивилизацията“ – прокламира Ламартин пред Великите сили. Тези идеи – в годините на Кримската война – са подсилени и от обезпокоителния факт, че Русия иска да владее Босфора и да „подчини Европа и Азия на същото робство“.[21]
В същото време, както още в ХVIII в., просвещенска Европа отправя апел към гърците, поданици на султана, да излязат от летаргията си и в името на древното си елинско начало, да се пробудят за нов живот, така и Ламартин се обръща към останалите балкански народи: „До населението от Македония и островите, Власи, Молдовци, Сърби, Българи: „Станете! Ние ще ви помогнем, вие се сбирате, вие водите, под гаранцията на Европа.“ Същите мисли за единство изразява и в поетична форма.[22]
Неприятните дни на „пътешественика“, прекарани в сърцето на Тракия, заради болест, като че ли съсредоточават вниманието му върху нрава на българите. Така и Ламартиновите образи – тези на поета и публициста – остават ярки и запомнящи се, защото пътят на тяхното изграждане събира в себе си политически дадености, собствени наблюдения, книжовни познания и актуални идеи. Просвещенският израз и романтичното донякъде отношение спрямо Ориента допринасят за търсенията на западния човек, който се убеждава сам в назрялата необходимост на българина за свобода.
Както се вижда от посочените дотук примери, идеите, произхождащи от връзката цивилизация – варварство и идентифициращи по някакъв начин българите, са сходни или се допълват. Може би единствено автори като известният политик и историк Франсоа Гизо (1787-1874) стигат до крайност в анализа си по тоя въпрос. В „Мемоарите за историята на моето време“ (1858-1867) той разглежда в общ план редица по-стари и нови исторически проблеми, без да обръща внимание на източна и югоизточна Европа. Тази част от континента за него не съществува. Гордо и надменно заключава, че Франция е центърът на цивилизацията, защото всички важни идеи и събития са се зародили там! Извън обсега на неговата страна, всичко останало не само че е варварско, но и не заслужава внимание. Може би такава позиция се отнася към т. нар. бахтинова „вненаходимост“ или нежелание да се приеме по никакъв начин чуждата култура. Цв. Тодоров, който не е особено информиран за образа на българина както в по-стари времена, така и в по-ново време, приема същата позиция. Продължавайки я, той заключава, че Франция трябва да се отрече от гледната си точка, за да се промени и гледната й точка спрямо „другия“.[23]
В контекста на мемоарната литература от края на ХIХ в., когато България е вече суверенна държава, се срещат подобни на предходното време идентичности. Без никаква преднамереност граф Робер дьо Бурбулон (1861-1932) – личен секретар на княз Фердинанд – разкрива една специфична страница от времето, когато е бил на служба в двореца.[24] Също като Ламартин и редица други чужденци, пребивавали на Балканите, първоначалната уплаха и насмешката спрямо ориенталската действителност постепенно намаляват за сметка на други емоции от всякакъв характер. Отново се проявява отношението между западната цивилизация и българите или по-скоро погледът отвън. Палитрата от впечатления включва природни пейзажи, запознаване с историята на българите и обичаите им, контакти с местното население и не на последно място, с държавници. Любопитният, пищен и симпатичен Ориент, на фона на който изпъква българинът, с течение на времето става привлекателен. Граф дьо Бурбулон формира току речи същите образи, които предходниците му поднасят на читателя. Излизането от рамките на Османската империя[25] и добиването на свобода се възприема като оттърсване от варварството и търсене на добрия път към цивилизацията. „Свободни още не значи независими... Те се опитват... да заздравят страната си, да я цивилизоват. Българите са извънредно сериозни, работливи и упорити. В тях няма нищо дребно и лекомислено... Убеден съм, това е нация с голямо бъдеще.“[26]
Тази мисъл за сетнините на българите граф Робер дьо Бурбулон потвърждава и чрез думите на сръбския крал Милан Обренович (1882-1889), който на базата на сравнения между тях и сърбите, изразява вижданията си за двата различни народа. Сериозният и практичен българин, който се грижи най-вече за земята си и по-малко за политиката, е противопоставен на бъбривия и шумен сърбин, който не си знае и не съзнава интересите си. Затова народ, който като сърбите нямал вяра в себе си, бил обречен на изчезване, докато бъдещето принадлежало на България.[27]
Авторът разкрепостява закостеняло схващане – явно популярно в неговата страна – че българите са свирепи турци, а по пътищата бродят разбойници. Установявайки разлика в поведението на владетеля, на интелигентните държавници и народа, както и разликата между града и селото, той допълва мозайката в посока цивилизация. По просвещенски графът набляга на напредъка в българското общество и подчертава „смайващата бързина“, с която българите се образоват и научават чужди езици: „...възприемат лесно и по-бързо от други народи постиженията на цивилизацията.“[28] В подкрепа на вярно избраният път на монархията, граф дьо Бурбулон смята, че българите се показват съпричастни с действията на княз Фердинанд. Показателен пример за това е женитбата му с Мария-Луиза Бурбонска. В контекста на събитията, свързани с проблема за официалното вероизповедание на княза, българите изпъкват като „не особено набожни“ и „безразлични към религиозните неща“. Въпреки „презираните попове и невежи църковни служители“ този народ държал на религията си. Последната обаче се явявала като национален защитник, неразделно свързан с идеята за родината.[29] Явно е, че понякога мълчаливите съгласия на българите с пътя към стабилност на младата България или „пътя към Европа“ показват несъзнателният им стремеж към приобщаване.
Националната идея и патриотизмът на българина са високо оценени от не един чужденец. Докато през османския период тези морални качества са свързани с борбата за духовна и политическа свобода, през края на ХIХ – началото на ХХ в. в границите на самостоятелната държава нещата изглеждат по-различно. Защитата на родната страна – чиято по-голяма част вече не е изтощена турска провинция – и повишеният боен дух на българина стават повод за редица размишления и оценки от страна на чуждите наблюдатели. Обсадата на Одрин (октомври 1912 г.) и напредването на войските към Босфора са една еуфория, „една чудесна война“, в която българите не претендирали за Цариград. Както сам се изразява граф дьо Бурбулон, „самото влизане там е всичко за тях“. Този голям ентусиазъм в името на родината се противопоставя не на турските настроения, а на притворството и раздорите, на неискреността и високомерието, на съмнителното приятелство от страна на гърците.[30]
Подобни позиции заема и У. Мънро, чийто пътепис (1914 г.) е първият по рода си на английски език, написан по време и за независима България. Без да излиза от очертаните традиционни рамки, той описва българите в контекста на съвременните събития. „Тя България значително е изпреварила гърците, румънците, сърбите и черногорците по повечето показатели, които характеризират общественото развитие и цивилизацията.“[31] Тези констатации са направени въз основа на дългата история на българите, написана по обичайния начин, според предходни творби, между които изпъква английският просвещенец Гибън. Впечатляваща е характеристиката за цар Симеон, чиято държава заемала достойно място всред цивилизациите. Общо взето Мънро избягва да определя българите като варвари. В повечето случаи говори за новото време и за напредъка на „селската нация“ – понятие натоварено с обективизъм – придобила свободата си след останалите балкански съседи: „Тая селска нация като се видяла на свобода, много бързо показала своите качества само за времето на едно поколение.“[32] В категорията „варвари“ попадат сърбите и гърците, чието злосторно поведение по време на балканските войни накарало българите да страдат много.[33] И пак същите балкански съседи са противопоставени по грамотност на българите, готови винаги да отделят средства за образование. Моралният напредък на българите, доказано способни да имат своя държава, оформя в представите на англичанина степента на напредък и цивилизация, отговаряща на европейското ниво.
Превратностите в съдбата на балканските народи по време и в ледствие на войните и разсъжденията по тях оформят неволно общочовешката взаимовръзка война – мир, която произтича от просвещенската опозиция варварство – цивилизация. Поставянето на българите в обсега на балканските и европейски дадености през ХХ в. в контекста на прегрупирваните сили води и до нови стереотипи. Европа заличава от географската си карта Османската империя, чието разпадане очаква повече от два века. Неразривно свързаните с това балкански народи, излезли един по един от сянката на мрака, заживяват по своему, продължавайки да търсят идентичността си през погледа на Европа.
[1] Вж. историографския преглед по въпроса: Вечева, Е. Европа, Балканите и българите (XV-XVII в.). Някои историографски проблеми. – Исторически преглед, 5-6, 2000, 5-21.
[2] Заимова, Р. Българската тема в западноевропейската книжнина (XV-XVII в.). С., Унив.изд., 1992; Произход, религия и език на българите: еволюция на гледищата в Западна Европа (XV-XVIII в.). – Историческо бъдеще, 1, 1997, 35-41.
[3] Заимова, Р. Произход..., Цит. съч.
[4] Will S. Monroe, Bulgaria and her people, 1914 by the Page Company. Вж. Уил Мънро, България и нейните хора. Прев. Владимир Германов. С., Весела Люцканова, 1997, с. 28.
[5] Dimaras, C. L’apport de l’Auflärung au développement de la conscience néo-hellénique. – In: Les Lumières et la formation de la conscience nationale chez les peuples du sud-est européen, Bucarest, 1970, p. 53 sq; Китромилидис, П. От кръста към флага. Аспекти на християнството и национализма на Балканите. С., 1999.
[6] Candea, V. Les Lumières et la naissance de la conscience nationale chez les Roumains. – In: Les Lumières et la formation de la conscience nationale chez les peuples du sud-est européen, Bucarest, 1970, p. 83-86; Duţu, Al. Political Models and National Identities in „Orthodox Europe“. Bucharest, 1998 и цитираната там литература.
[7] Legrand, E. Bibliographie albanaise. Description raisonnée des ouvrages publiés en Albanais ou relatifs а l’Albanie du XVe s. a l’année 1900. Paris-Athиnes, 1912.
[8] Danova, N. L’image de l’“autre“ dans les manuels bulgares du XIXe et le début du XXe s. – Revue des Etudes sud-est européennes, 1-2, 1995, p. 31-39; Robert, S. Les Slaves de Turquie, t. 2. Paris, 1852; Sergheraert, G. Les Bulgares de la Volga et les Slaves du Danube. Paris, 1939.
[9] Oikonomou, E. Paissij Hilendarski dans l’historiographie grecque et bulgare du XXe s. – Доклад, изнесен на българо-гръцки симпозиум „Политически, интелектуални и културни връзки между гърци и българи (XVIII-XX в.), Солун, март 2001 (под печат).
[10] Аретов, Н. Българското възрожденско възприемане на европейските литератури и проблемът за балканската културна общност. – В: Литературно-естетически процеси на Балканите, С., 1994, с. 122-139; Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно политическото развитие на Балканите през XIX в. С., БАН, 1994, с. 301 сл.
[11] Генчев, Н. Франция в българското духовно Възраждане. С., 1979, с. 40 сл.
[12] Archives Nationales, Instruction publique F 17 dossier 2938.
[13] Cioranesco, G. La mission de Stanislas Bellanger dans l’Empire ottoman. Thessaloniki, Balkan Studies, 1981, p. 227; Zaïmova, R. Un voyage littéraire en Turquie au début du XIXe siиcle. – In: Interférences historiques, culturelles et littéraires entre la France et les pays d’Europe centrale et orientale (XIXe et XXe s.), Sofia, 2000, p. 124.
[14] Voyage en Turquie et en Perse exécuté par le gouvernement français pendant les années 1846, 1847 et 1848 par Xavier Hommaire de Hell. Paris, 1854, p. 164.
[15] Archives Nationales, Instruction publique F 17 dossiers 11657, 11675.
[16] Сб. „Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали“, С., 1953, с. 370-371.
[17] Съвременникът му Бланки, свидетел на последствията от Нишкото въстание (1841 г.) има сходни идеи, но не така разгърнати: Rapport sur l’Etat social des populations de la Turquie d’Europe par M. Blanqui. Paris, 1842.
[18] Sergheraert, G. De Lamartine et Victor Hugo à Roger Vercel. Présence de la Bulgarie dans les lettres françaises expliquée par l’histoire. T. 3. Paris, 1971, p. 28; Френски пътеписи за Балканите (XIX в.), ред. Б. Цветкова, С., 1981, с. 231.
[19] Пак там, с. 233.
[20] Пак там, с. 229.
[21] Цитатът е по: Sergheraert, G. Op.cit., p. 26-27; Тълкуването на Б. Цветкова (Френски пътеписи..., Цит.съч., с. 231 сл.) за неразбирането на Ламартин по въпроса за ролята на Русия спрямо българите, оставям без коментар!
[22] Ibidem.
[23] Тодоров, Цв. България във Франция. – В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Съвременно състояние на българистиката. С., 1982, 91-108.
[24] Граф Робер дьо Бурбулон, Български дневници. Съст. и научна ред. З. Маркова, прев. от фр. Р. Ташева. С., 1995.
[25] По въпроса за това какви са днешните последици от разпадането на Османската империя вж: Ducellier, A. Les fantômes des empires. La longue durée politique dans les Balkans. – In: Le débat. Russie, Balkans: passé, présent (Gallimard), N 107, nov.-dec. 1999, p. 69-96.
[26] Пак там, с. 78.
[27] Пак там, с. 139.
[28] Пак там, с. 87; Подобно твърдение се среща и у ирландеца О’Махони, основател на сиропиталище за бежанци от Македония в София. Вж. О’Махони, П. Един ирландец в България. С., 1999, с. 36.
[29] Пак там, с. 221-222, 226-227.
[30] Пак там, с. 475-483; За стереотипите от Балканската война и след нея вж.: Кожухарова-Велкова, С. Славянският съсед и гръцкият национален „образ аз“ (1912-1941). С., Херон прес, (под печат).
[31] Мънро, У. Цит.съч.
[32] Пак там, с. 40.
[33] Тези констатации са по данните от Карнегиевата комисия.
