От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2011 06 Bulgarian Tolerance

 

Не вярвам в българската толерантност. Не мога, колкото и да се опитвам. Слушам хвалбите, в които за хиляден път ми се разказва приказката за това как неотдавнашните ни предшественици спасили евреите, оглеждам се наоколо, търся някаква прилика, търся нещо, което да строши злия зъб на съмнението ми – и не мога, и не мога… Накъдето и да погледна, в каквото и да се вторача, където и да потърся упование за надеждата си, посреща ме все едно и също – зли, ниско приведени рога, търсещи в какво да се впият, какво да повдигнат във въздуха, та след това да го пухнат ó земи, на прах и пепел да стане, коренчето му да се затрие.

Кажете ми, как да повярвам в толерантността на един народ, който в течение на само четиридесет – само четиридесет! – години, първо спасява едно малцинство, а след това, пред очите на всички, злобно и без каквото и да е видимо чувство за срам и свян, ограбва, унижава и се опитва да унищожи, едно друго, двадесет пъти по-голямо? Съжалявам, но ако за това нещо има някаква дума, то тя е по-скоро „шизофрения“, а не „толерантност“. Пълно раздвоение на личността, на идентичността. Някакъв непонятен, необясним, космически изблик на състрадание, милост и човечност, в един нищожно мимолетен миг от историята ни – и дива, унищожителна злоба, злост, ненавист, жажда за исторически реванш – през цялото останало време, включително и сега, именно в момента, в който пиша тия горчиво хапещи, разкъсващи самия мен повече от всички други мои сънародници, думи. Вековната злоба на роба… Вековната злоба на роба… Вековната злоба на роба.

Всеки ден – всеки божи ден! – ме среща с все нови и нови отрицатели. Хора приведени, криещи се зад маската на анонимността или дори не нуждаещи се от нея. Хора, които отричат и отричат, и отричат… Няма такова нещо! Не бяхме ние, бай Тошо беше! Ако не той, то тогава някои други – комунистите, анархистите, мазохистите, онанистите… Всички други, само не и ние! Не, не и не! Хиляда пъти не. Ние сме добрички, ние сме толерантни, ние сме широко скроени. Само, ако може малко така, да се махнете от очите ни, ако може така да ви няма, да се изпарите във въздуха, да изчезнете от лицето на земята, моля! Раждате много деца, дебнете ни мълчаливо и подло, залагате под краката ни демографската бомба, ако и да ни се правите инак на много хрисими и благи… Вие всички – Другите, Не-нашите, Различните…

Защо сме такива? Защо сме такива, по дяволите? Може ли някой да ми го обясни, може ли някой да ми подскаже коя е тази скрита страна, потайна струнка, магическо скрито кътче, на душата българска, към което да се обърна, пред което да застана на колене, което да умолявам… Хора, недейте! Хора, опомнете се! Хора, не пийте страха си като слаба ракийца! Единствените, които печелят нещо от това, са сеячите на страх – хитри, хищни, с ястребови инстинкти копелета, които надушват кръвчица и плячка точно там, където започват оскъдните руини на нашето национално и човешко достойнство.

Сеячите на страх. Дребните, но неутолими, неизличими, комай непобедими паразити, които са се впили някъде в командните центрове на нашите с вас нервни и умствени системи, които са ни парализирали, обвили в някаква луда паяжина от страхове и клишета, напълно парализиращи слабите повици на тъй дълбоко вцепенените ни съвести… Ездачите на мътно озъртащия се, омаян, обаян, урочасан гигант, наречен народ. Зомби-майсторите, майсторите на пехливанлъка, познавачите на Фатки и Майсторлъци, овчарите на стадото, свирещи на дудук, омайващ сетивата ни, с ръка скрита под ямурлука, тайничко полегнала върху дръжката на ножа, приготвен за поредното приношение, в което да бъде покосена някоя и друга овчица, за да настъпи след това яката лапачка…


Small Ad GF 1

Кой друг освен тях – тази шепа хора, непрестанно надуващи зурните и бурузаните на страха, има полза от всичко това? Кой друг, неразумний уроде? „Българите ще ни смажат, те винаги са се опитвали – на вълни, на вълни, на всеки двадесет години!“ Това от едната страна. „Турците ще ни погълнат, те са като прилив, който се надига бавно и неумолимо! Не им ли набиваме главите – на всеки двадесет години – с нас е свършено.“ Това пък – от другата. И зомбитата танцуват, с мозъци изтрити до пълна гладкост, под звуците на тия толкова простички, толкова лесни за поглъщане и безкрайно преживяне, заклинания. Двата големи етноса, съставящи тоя народ, се дебнат в непрекъснато очакване на поредния удар, откак са заживели заедно, откак се помнят един-друг. Двама пехливани, запотени, задъхани, обилно намазани с мас, лъщящи… И ако това поведение може би е било неизбежно в по-ранни исторически епохи, то какво е обяснението, какво е оправданието му днес, в наши дни, когато уж постепенно започваме да захвърляме изтърканите национални кошули и се опитваме да облечем нови, градски дрехи, с ярко изписани, грамадни европейски звезди по тях? Защо не успяваме да се смесим, защо отказваме да съставим едно-единствено, хомогенно цяло, да оставим зад гърба си вечното „българи, турци, арменци…“ и да се опитаме наистина да станем нещо ново, единно и цялостно, европейско ли ще бъде , какво ще бъде… Нещо, което най-после да ни позволи да престанем да броим бебетата си така, сякаш всяко новородено е един вид гол, вкаран във вратата на противника?

Кога, кога, кога? Може ли някой да ми помогне, да ми даде малко надежда, малко упование, сред безумната въртележка на тази непресекваща лудост?

Кога, хора?

Кога?

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...