Дискусии - България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Веднага след края на комунизма у нас стана ясно, че само oколо един процент от българското население е виждало света отвъд Желязната завеса. През 80-те години нямаше интернет, така че нашите познания за Запада бяха оскъдни и най-често от втора ръка. Съответно и хората на Запад почти нищо не знаеха за нас. Освен че България е най-послушния васал на Съветския съюз.

Голямата българска диаспора започна да се формира едва през последните две десетилетия, след оставката на Тодор Живков и падането на Берлинската стена. Докато населението на България намалява, броят на българите, живеещи в чужбина, по предположения, идващи от Агенцията за българите в чужбина, е някъде между 3 и 4 милиона. Това е половината от броя на хората в Българи! Предполага се, че само в Съединените Щати живеят постоянно около 300 000 българи, 100 000 от които в Чикаго.

От друга страна, Чикаго е наричан „най-големият полски град в света след Варшава“ поради необичайно високия процент на американци от полски произход, които живеят в този град. Поляците, руснаците, сърбите са създали своите диаспори много по-отдавна от нас. И почти всички останали европейци. За тях не е толкова странно, колкото за нас, крушата да падне по-далеч от дървото.

В днешния глобален, пост-модерен и пост-индустриален свят границите падат, далечните места се приближават, мобилността на хората е такава, дори когато живеят постоянно някъде, че понятието за едноетнична нация става все по- условно. Представата за нацията като население от специфична етническа група, концентрирано в някаква исконно родова, свещена територия, обградена от крепостна стена (или телена мрежа с ток) е не само отживелица, но и нещо вече непостижимо. (Изключение прави може би само Северна Корея.)

Но дали разпиляването на хората – този неизбежен аспект на глобализацията – може да бъде повод за националистически терзания и опасения, че нацията изчезва?

Ако се поучим от опита на народите, отдавна пръснали се по света, като ирландците, поляците, евреите, ще гледаме по-спокойно на нещата. Народите с големи диаспори не само че не губят своята идентичност, не само че не се претопяват в други, но напротив, като че ли стават по-резистентни и запазват по-добре своя уникален културен облик.

До голяма степен полската култура през 19 век, когато не е имало Полша, а дори и руската през 20ти век след Революцията, е създавана от емигранти в Западна Европа и Америка. В Съединените Щати, тази държава с многоетническа нация, ирландците, например, са близо 10 пъти повече, отколкото в Ирландия. Да не говорим за евреите. Еврейската идентичност е оцеляла през хилядолетията, без изобщо да е била базирана в собствена национална държава.

Освен че национална култура може да се създава отвъд границите на националната държава, диаспората помага за популяризирането на културата на „старата родина“ по света. От личен опит мога да кажа, че когато живеем в чужда страна, ставаме много по-големи патриоти, защото „българин“ там е част от нашата лична идентичност. Което не е така в България, където всички сме българи.

Освен ако съзнателно не са решили да се претопяват, като откъсват децата си от техния корен (което рядко се случва), българите в Америка са големи патриоти – веят български флагове, ходят редовно в българските черкви, слушат българска народна музика, създават български неделни училища, вестници, радиопрограми. Същевременно българите в чужбина са граждани на света, които не страдат от патриотарско тесногръдие. Българите в Америка са и българи, и американци.

Диаспората допринася за културния имидж на страната. Големи източноевропейски поети като Васко Попа и Збигнев Херберт се радват на изключително уважение и популярност в САЩ, защото са много добре преведени от двама големи американски поети, съответно от сръбски и полски произход – Чарлз Симич и Чеслав Милош.

От началото на деветдесетте години на миналия век, с нарастването на нашата диаспора в САЩ, редица български писатели също се установиха да живеят там. За 13 години и аз бях един от тях. Освен писателите-имигранти от преди 10 ноември, като Атанас Славов и Любомир Канов, сега в САЩ живеят и получилият тази година наградата „Хеликон“ Захари Карабашлиев, авторът на романа „Дзифт“ Владислав Тодоров, Милена Фучеджиева, поети като Георги Белев, Кирил Мерджански, Любомир Николов, Катерина Стойкова, Димитър Кенаров. Сто на сто пропускам много други имена.

До неотдавна у нас беше широко разпространено схващането, че добра литература и особено поезия може да се пише само на „майчиния език“. Но това не е вярно. Има изобилие от примери за двуезични големи писатели – от Джозеф Конрад, през Самюел Бекет до Владимир Набоков. Между поетите, достатъчно е да споменем лауреатите на Нобелова награда Чеслав Милош и Йосиф Бродски. И не само през 20-ти век – винаги в историята от Рим до Русия, от Австро-Унгария и Османската империя до Съединените Щати и Индия голяма част от населението в имперските и многонационални държави е било дву- или триезично. Такива са били и българите до 19-ти век и по време на Възраждането. Така че – нищо ново под слънцето в това отношение.

Бих могъл да споделя известен личен опит като автор, пишещ на два езика. В последната ми българска книга „Любов и смърт“ (изд. Сиела, 2009) има няколко стихотворения, писани първо на английски и публикувани във втората ми американска книга „The Rainbow Mason“ (Cornerstone Books Publ., Va. , 2005).

Твърдението на Робърт Фрост, че поезията е това, което се губи при превода, е само донякъде вярно. Разбира се, всеки превод създава продукт, който, независимо от качеството си, се различава от оригинала. Между думите и словосъчетанията в два езика никога няма пълна еквивалентност. Но наистина непреводима е само тази поезия, която изцяло разчита на музиката на оригиналния език, на рими, алитерации, звукопис. Или на игри на думи, на омоними. Поезията, която разчита повече на визуалното, образната и метафорична поезия, е по-лесно преводима.

Вече споменах сръбския поет Васко Попа. Неговата образна минималистична поезия, в която няма рими и други музикални атрибути, звучи чудесно на английски. Както и други двуезични български поети, аз напълно се отказах от римите и непреводимите игри на думи в Америка. Изградих си един изчистен образен стил, който запазих в поезията си и на български език сега, след завръщането ми в България. Двуезичността винаги ни помага в писането, и в мисленето бих казал – независимо на кой език пишем или мислим.

Когато отидох в Щатите през 90-те години, срещнах симпатия към себе си и България – и никакви предубеждения. Мисля че причините бяха две: първата, и най-важната, беше спасяването на българските евреи от Холокоста, факт добре известен на всички евреи по света. Книгата на М. Барзоар „Beyound Hitler's Grasp“ („Отвъд хватката на Хитлер“) , която стана много популярна по това време, изигра доста голяма роля за положителния имидж на България в САЩ. Другата причина за това добро отношение към нас бяха, уви, югославските войни. Американците всеки ден гледаха по телевизията картата на пламтящата и пукаща се по шевовете Югославия. Виждаха, че тя граничи с България. И научаваха, че в източната съседка на „балканизираната“ държава на Милошевич има етнически мир. (Добре е нашите войнстващи националисти да разберат, че ксенофобията им само пречи на имиджа на България по света. И на България.)

Американците, като нация създадена от имигранти, по принцип са по-добре настроени към чужденците от западноевропейците. Но мисля, че сега, когато страната ни е интегрална част от Европа, ние сме доста по-добре третирани и в Западна Европа.

Проблемът си е в нас. Други нации, като евреите, са сплотени и винаги са си помагали, дори и когато не са имали независима и свободна „стара родина“. А у нас като че ли най-популярният и вечно актуален виц е вицът за българския казан в Ада, на който не му трябват дяволи да го пазят, защото грешниците сами се дърпат един друг за краката. Всеки е срещу всеки. Може би и затова, за разлика от сърбите, гърците и турците, ние още нямаме Нобелов лауреат, който пише на български.

Но нещата се променят. Има вече много млади хора, които живеят по света, чувстват се граждани на света, а същевременно обичат България и работят за България – било като създатели, било като популяризатори на българската култура. Да не говорим за науката, спорта и бизнеса, които по-лесно преодоляват националните граници.

11 януари 2010 г.

Текстът е част от книгата „Моят Бог и моите демони“ (изд. Сиела, 2010).
Публикация с разрешение на автора.

Владимир Левчев
Владимир Левчев е български поет и писател, автор на множество книги, между които: „Любовни писма до свободата. Роман“ (1998), „Бог е любов в приятелството, традицията и секса“ (2001), „Небесни балкани“ (2001), „Балканският принц“ (2001), „Архитектура на промените. Формални стихове“ (2003).
Други статии от този автор
Посетители: 78

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Николай Колев писа Още
    Г-н Поппетров е споменал... преди 11 часа
  • А. Кирилов писа Още
    Прочитането на статията... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    В цялата история се... преди 1 ден
  • Златко Ангелов писа Още
    Напълно съгласен с Ангел... преди 2 дни
  • Ангел Николов писа Още
    Самата идея, че която и... преди 2 дни
  • Българин писа Още
    Златко, Златко,... преди 4 дни
  • Яни Милчаков писа Още

    Вече казах за... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    "Чете го като дяволът -... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Разбира се. Случва се не... преди 4 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Уважаеми Златко,
    Кратки... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А между другото, Лешек... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Две забележки: първо, да... преди 4 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    И още нещо. Интегрално... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Делото на Дянко Марков... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Няма нищо по-ненаучно от... преди 5 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Надя,както прокурорът... преди 5 дни
  • надя писа Още
    Оцелял сте, разбира се.... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Добавям- това развитие,... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Скъпи Златко,
    Думите Ви... преди 5 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Обекти на съдебна... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Все пак е силно... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Не знам как да нарека... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и за двете... преди 5 дни
  • Павел Павлов писа Още
    След общите приказки... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Към бележката на Искра... преди 5 дни