Дискусии - България

„Хей жени, разфереджете се, че Аллах няма, и всичко правят хората“ – начало на културната революция

Как протича този процес в Благоевградския регион?

На 30 май, 1958 г. в гр. Гоце Делчев по инициатива на НС на ОФ се провежда окръжно съвещание за подобряване на политическата и културно – просветна работа сред „българите мохамедани“. [3] На съвещанието присъстват: от Разложка околия – 54 души, от Благоевградска околия – 8 души, от Хасковска околия – 2-ма души и от Гоцеделчевска околия – 144 души, или всичко – 208 човека. Секретарят на ОК на ОФ в Благоевград – Евгени Васев предлага ръководство на съвещанието, в което влизат всички председатели на ОФ по места, представителят на НС на ОФ – Слав Захариев, народният представител – Тафик Орцев и секретарят на ОК на БКП в Благоевград – Иван Делев.

Доклад за политическата и културно – просветна работа сред българските мохамедани в Благоевградски окръг изнася Неофит Цветков – председател на ОК на ОФ в Благоевград.

Изказват се Али Поюков – председател на ОСК, с. Кочан; Салих Мушанов – партиен секретар на ТКЗС – с. Кочан; Рамазан Мустафов – с. Церово. Изказват се още петима мохамедани от региона, след тава като девети човек взима думата Александър Терзиев – председател на ОФ – гр. Гоце Делчев. След него взимат думата: Петър Минчев – председател на ОК на ОФ – гр. Хасково и Иван Делев – секретар на ОК на БКП. Последен взима думата Слав Захариев – председател на НС на ОФ в София.

Какви са акцентите в изказванията?

• „Ако се поогледаме в тази зала ще видим колко сме шарени – едни с рокли, а други с фереджета, а всички имаме един произход… Във връзка с носиите – другарите от нашия регион се обличат според сезона, а другарките ни през всичките сезони са с фереджета и оттук можете да се представите какви мъки изпитват през горещия летен сезон, за което най-голяма вина имаме ние мъжете. И оттука си правим извода, че трябва да въздействаме на другарките си, а това ще стане като ние самите им препоръчаме да се обличат според сезона. По този именно въпрос съвещанието ще трябва да се произнесе… Сега някой да не си въобрази, че се води политика на побългаряване. Вие знаете, че никой до сега не е казал защо се казваш Мохамед и прочие… Не трябва погрешно да разбираме тези въпроси и да мислим, че става прекръстване на мохамеданите, защото за Партията е ценно не името, а човека, делата на човека. [4] 
• „За да имаме по-добри резултати необходимо е при изпълнение на различните видове задачи да ги свързваме с един единствен въпрос – „верския фанатизъм“. В нашите мохамедански села разпространители на „верски фанатизъм“ са ходжите, които се делят на две категории. Първата, които не познават Корана и са болшинство, с които по-лесно можем да се справим и другата – които познават Корана и са по-малко, но с тях по-трудно можем да се справим, защото и ние добре не познаваме Корана…. Ние вече работим и по този въпрос – премахване досегашната носия на жените, но за да сме назад сме причина ние мъжете. “[5] 
• „По работата в ОФ сме зле, а това се дължи, че нямаме добър актив“[6] 
• „По въпроса за „верския фанатизъм“ понякога и ние грешим, като мислим, че ще стане с един замах, което на практика е неосъществимо, а е необходима последователна, системна и настъпателна работа…. Аз мога само да помоля актива и местната интелигенция да служи с личния си пример при поставяне и изпълнение на задачите. “[7] 
• „Добър пример може да послужи партийната организация в с. Стърница, която се състои от 18 души, които вземат решение на 1-ви май жените им да излязат с рокли. Та мисълта ми е такава, когато мъжете желаят, то жените са готови всеки момент да хвърлят фереджето. “[8]
• „Целта на нашето съвещание бе да обменим опит и да видят другарите от по-изостаналите села, че се живее по-добре „разбулени“… Фактът, че досега се изказа само една жена показва, че нашата работа сред тях е незадоволителна. Още трябва да се работи сред жените и местната интелигенция…. Най-важните задачи сега пред нас са: да създадем местна интелигенция и да се борим с „верския фанатизъм“. [9]
• „Съгласно Конституцията жената е равноправен гражданин, като мъжа, обаче религията отрежда робско отношение на мъжа към жената. Затова е необходимо ОФ под ръководството на Партията да поведе енергична борба против невежеството, суеверието и подтисничеството на жената. По въпроса за разбулването ние казваме така: нека да се разбулват жените тогава, когато се убедят от тази необходимост. А такива, които са разбулени и другарки на партийни членове, в никакъв случай не трябва да се допуска да се забулват отново. И там, където дадена жена работи по въпроса за своето разбулване сред родителите си, е необходимо да бъдат подпомогнати и подкрепени от актива на ОФ. [10]

Като резултат от съвещанието се прави анализ на настоящата ситуация и набелязват и конкретни мероприятия за по-нататъшната работа сред това население. Констатира се фактът, че работата на ОФ за превъзпитаването на българите мохамедани все още е незадоволителна. Организациите не водят редовен организационен живот; слаба е работата на агитаторския апарат; слаба е работата и на библиотеките и самодейността; не се работи с интелигенцията в селата. Набелязват се и конкретни мероприятия, свързани с изброените вече слабости в работата, както и нови такива – просветна учебна година; културни бригади в селата; подвижно кино; екскурзии с жените; седенки с тях и изграждане на женкомисии. Засилената работа сред жените е маркирана в края на документа. С оглед „разбулването“ на жените. [11]

На съвещанието в Гоце Делчев стартира и кампанията за „разфереджеряване“ на мохамеданските жени в окръга.

Националният съвет на ОФ излиза с официална информация за проведените окръжни заседания в Пловдив /27 май, 1958 г. / и Г. Делчев /30 май, 1958 г. / и определя насоките на работа на ОФ сред българите мохамедани. [12] В подкрепа на решенията на Националния съвет на ОФ от 27 декември, 1957 г. за работа сред българите мохамедани се планират и допълнителни мерки. [13] Планира се през месец септември в Хасково да се проведе окръжно съвещание за отчитане на постигнатото с мохамеданите в Хасковски окръг. На 26 септември, същата година, се провежда и окръжно съвещание в Златоград. [14] По повод съвещанието в Златоград, Тодор Панов – секретар на НС на ОФ, пише до НС на ОФ – Докладна записка от 10. 10. 1958, за работата на ОФ с мохамеданите в Хасковски окръг. [15] В цитирания документ за първи път официално се поставя въпроса за термина „българи – мохамедани. „В района има много българи мохамедани на отговорна работа като партийни секретари, председатели на ТКЗС –та, на ОФ, на Народните съвети, учители, лекари, инженери и т. н., които не се срамуват, не се обиждат да се наричат българи мохамедани. Дори в някои от тях зрее идеята, че това понятие „българин – мохамеданин“ вече е остаряло. Ако ще трябва да се наричат с някое име, което все още да ги отличава от другите българи, то трябва да се измисли по- подходящо, понеже понятието българин – мохамеданин носи в себе си религиозно съдържание. При тях много по-широко, по-масово явление е хвърлянето на фереджетата. В някои райони като Ардинско и др. 80% от жените вече са хвърлили фереджетата, а в село Кирково, Момчиловградско, от 32 момичета 20 са без фереджета… Никой от българите мохамедани не мисли вече за изселване в Турция. “[16]В докладната записка се посочват и формите, чрез които се провежда разфереджаването – общоселски събрания, срещи на жените, събори, седенките, лекторските групи, събранията, политическата учебна година, работата на читалището, художествената самодейност, подвижните кина и др. Предложени са и конкретни решения за по-нататъшната работа с българките мохамеданки от Г. Делчев, Разлог и Благоевград. [17]

През 1959 г. в Доклад на ОК на ОФ – Благоевград до Националния съвет на ОФ се прави анализ на работата на ОФ с българите мохамедани в региона. [18] В първата част на доклада подробно се коментира въпросът за българския произход на това население – насила помохамеданчено от турските поробители. Отчитат се големите успехи под грижите на партията за мохамеданите от региона – справяне с неграмотността, по високия образователен ценз на младежите, нови училищни сгради, местен образован елит, масово вливане в организациите на ОФ – 74% от избирателите. На фона на постигнатото се посочват и слабостите: девойките мохамеданки не могат да си изберат самостоятелно другар в живота; трудности в прибиране на децата, подлежащи на задължително обучение; родителите спират момичетата да учат в средните училища; религиозни бракове при ходжите. Не на последно място е казано и за забавените темпове на процеса на „разфереджаване“ и на „тайното носене на старото облекло“ от жените мохамеданки. Акцентува се в документа и върху вражеската пропаганда, която водят някои ходжи. „В с. Долно Дряново са разправяли, че българите ще им съборят джамията. В с. Бабяк, че тези жени, които са били на „екскурзия“ са се „погяурчили“. В с. Кочан, че танцовият колектив от Г. Делчев не са истински хора, а дяволи, които идват да им вземат вярата и да ги изкушават. “[19]Планират се и конкретни мероприятия от Околийските комитети на ОФ по места. [20]

В Доклад – отчет за извършената политическа и културно-просветна работа сред мохамеданите от Разложка околия /1959 г. / се докладва, че по инициатива на партийния актив в село Бабяк 40 жени са разбулени вече, като не ходят с джарове, а с рокли и палта. [21]

На 30. 12. 1964 г. /след проваления опит за смяна на имената/ НС на ОФ изпраща до ОК на ОФ – Благоевград, Смолян, Ловеч, Кърджали и Хасково нова инструкция от мерки, наречени „Мероприятия за подобряване работата с мохамеданското население в окръга“. Отново се планират мерки за контрол „свързани с религиозните предразсъдъци и суеверия; за захвърляне на фереджетата и яшмаците; срещу мевлюдите, сюнетите и други отживелици в бита на българите мохамедани. “[22]

В Информация за работата на ОФ в Благоевград от май 1966 отново на дневен ред се поставят проблемите с българите мохамедани. След като се изброяват успехите в работата с това население се прави и констатацията. „Необходима е широка разяснителна работа и разгласа, че фереджетата и шалварите са синоним на задържане на старото. “[23] Тази кампания по „разфереджаване“ в архивните документи от този период се представя с различни евфемизми – „Национално осъзнаване и борбата с религиозния фанатизъм“[24] „Утвърждава се тяхното самочувствие на българи“[25] „Много българки мохамеданки захвърлят шалварите и фереджетата“[26]; „Неизживени наслоения от миналото“[27];

Разфереджаване след преименуването

Десет години по късно в „Информация за съвременния бит и култура на селищата в Югозападна България по пътя на социализма“ въпросът за облеклото на жените мохамеданки продължава да се тематизира. „Носенето на религиозно облекло обективно цели да насажда у жените психика на страх и малоценност, на робско подчинение на мъжете и обществото. Не случайно у нашия народ се е затвърдило убеждението, че фереджето е „подвижен“ затвор за жената. Защото с това облекло ислямската религия „узаконява“ робското положение на жената. Облечена с черно фередже, жената не може да излезе на открито, на обществени места, да участва в културния живот, да посещава кина, театри, концерти“[28] Почти цялата информация е посветена на фереджето и вредата от него. „Носенето на фередже у нас има и други неудобства. То е черно и трябва да покаже, че жената е нечестиво същество. На черния цвят още от старо време се гледа като на цвят на смъртта. Религиозните елементи в облеклото пречат и на здравето на хората. Забулването не позволява на очите да се радват на дневната светлина. Фереджето пречи на женското тяло да е свободно и намалява неговата работоспособност. Носенето му през горещите летни дни изтощава до краен предел организма. Нима това заслужава трудолюбивата родопска жена днес“[29]

„Кампанията по „разфереджаването“, започнала в региона през 1958 г., продължава и през следващите две десетилетия. В отделните селища протича по различно време и става постоянна мярка на контрол. Във всички села има комисии от партийни членове и учители, които периодично обикалят селото и следят за облеклото на жените. На нарушителите се поставят глоби.

„В края ня 1974 и началото на 1975 г. се отпочна почти във всички селища въвеждането на новия бит и култура. Започна се с премахването на старата носия и някои други остатъци от миналото. В много от селата резултатите бяха радващи. Хората се вълнуваха и разговаряха по тези въпроси. Шиеха нови дрехи и ходеха да купуват платове на други места, защото в местните магазини бяха изчерпани. “[30]

Бюрото на ОК на ОФ през 1974 г. набелязва серия от мероприятия „За премахване чуждите белези в облеклото на жената българка, изповядваща мохамеданска вяра“[31]

В изказване на Филка Дерменджиева – секретар на СОНС с. Вълкосел, се казва по отношение на облеклото: „Искам да споделя радостния факт, че до 1975 беше много трудно да се изпрати момиче да продължи образованието си. През 1976 г. всички момичета, завършили осми клас, постъпиха в средни училища. Това е така, защото вече е премахнат отличителния белег – черното фередже, дълбоката бразда, която бе създадена години наред между кръвни братя, вече е срината. “[32]

„Трябва да се обяви война на обрязванията“

Мерките за „разферджаряване“ са успоредно с други мерки – за ограничаване на обрязването на мъжките деца, което като изискване не е споменато в Корана, но е регламентирано от няколко хадиса. Това е религиозен ритуал на приобщаване на момчетата към мюсюлманската общност.

В края на 1959 г. първоначално излиза Окръжно на министерството на народното здраве и социалните грижи сюнетите да се правят от лекари в самите здравни заведения. Така наречените „сюнетчии“ се преследват и наказват от закона. То е първата крачка към криминализирането на религиозното обрязване. [33]

В Информация на НС на ОФ до ОК на ОФ от 1964 г. [34] се казва „Обрязването на децата се извършва масово. Известни са шумните тържества, организирани миналата година в Корово, Пазарджишко по случай сюнета на децата, които взеха характер на антибългарска демонстрация“

След 1974 г., когато масово са сменени турска – арабските имена на българите мохамедани, контролът над религиозните обреди, какъвто е обрязването на момчетета става драстичен. „ Характерно е, че и през тази година /1975 г. / се забелязва тенденция на засилване в някои региони на религиозни ритуали и обреди. Да се вземе например обрязването на малките деца. В Корана е казано, че обрязването способства за трайна принадлежност към ислямската религия и по този начин те ще се различават от другото население. Информацията, която имаме за обрязването, ни дава основания за извода, че почти няма родител, който да не търси начин да обреже децата си. Обрязват се децата на обикновените хора, интелигенцията, безпартийните и членовете на БКП в това число и на такива на отговорна работа. Обрязването става на различни места, други окръзи, или пък скрито от идващи бербери по села и махали. Прави впечатление, че това явление се засилва в този момент, когато е поставен въпросът за националното и патриотично осъзнаване. Органите на МВР взеха необходимото отношение към тримата бербери, които обрязваха в нашия окръг, без да имат право. Единият от тях, жител на Г. Делчев, е осъден, а другите двама от района на Пазарджик са подследствени. Независимо, че бяха разкрити някои от обрезвачите, действащи на територията на окръга, напоследък се получават нови данни за обрязвания“[35]

Контролът върху обрязванията на момчетата продължава и в следващото десетилетие. Всеки месец се правят проверки на децата в детските градини и училищата. [36] Периодично се извършват открити проверки по населени места и общини, на които присъстват членове на бюрото на БКП, служители в кметството и медицински работници. Резултатите от тях се оформят като специална информация, която се изпраща до ОК на БКП. За 1983 г. такава информация е изпратена от следните общински центрове – с. Гърмен[37], Гоце Делчев[38], Якоруда[39], Хаджидимово[40], Белица[41]и Благоевград /с. Церово и с. Долно Осеново/[42] В информациите се съдържат обобщени данни за общините – брой родени деца за последните пет години, брой обрязани и брой необрязани деца; данни за родителите на обрязаните момчета – образовение, партийна принадлежност и професии. Посочват се и селищата от общините с най-висок и най-нисък % на обрязвания. „Въпросът за обрязванията на мъжките деца сега /1983 г. / се оценява на различни нива, анализира се дейността и личния пример на всеки комунист. Заостри се вниманието на актива по места, в резултат на което бе пресечен пътя на разни самозвани обрезвачи като техните сътрудници и тези родители, които са подложили децата си на обрязване, се дават на районния съд. В селата Теплен и Абланица са организирени публични разглеждания на делата и наложените наказания в затвора. Цялото внимание сега е насочено към опазване на всяко мъжко дете от обрязване. Същите са картотекирани и се извършват едномесечни прегледи от медицински органи. Населението от селата са добре запознати с Наредбата на Министерството на народното здраве и последствията от тайно обрязване или пък даването на подслон на разни самозвани обрезвачи“[43]Мерките, които се взимат по места – уволнения или даване под съд на родителите, обрязали децата, са реални. Въпреки тези драконовски мерки резултатите с обрязването на децата са плачевни за институциите. На 28. 04. 1983 г. Бюрото на ОК на БКП излиза с допълнителни решения за усъвършенстване формите на работа с родопското население. Точка 6, ал. 2 се отнася до обрязването и мерките за неговото прекратяване. [44] В Писмо отговор за извършеното по цитирания член Дирекция „Народно здраве“ изпраща до ОК на БКП писмо № 108 от 3 май, 1983 г. За резултатите на извършените профилактични прегледи на деца от мъжки пол, родени 1978 -1983. Отчита се, че са прегледани 2 882 деца, с което е обхванат 98% от контингента. От тях са обрязани 1 374, което е 47% от децата. „Всички деца са картотекирани и подлежат на периодични проверки. Дадени са указания за разширяване работата с родителите за ограничаване и ликвидиране на това явление“. Писмото е подписано от д-р Б. Попов – директор на дирекцията. Борбата срещу обрязването се контролира и следи на най-високо институционално ниво – от селски здравни пунктове до Дирекция „Народно здраве“. Високият процент обрязани момчета за Благоевградския район показва, че 10 години след смяната на имената, мюсюлманите въпреки изключително суровите мерки на режима се противопоставят. В Информация от с. Филипово от 1980 г. се казва:“Продължава обрязването на малолетните деца от мъжки пол, въпреки, че отделни родители са подписали декларации, че няма да вършат това“[45] Такива декларации са подписвали всички партийни членове, ръководители на ОФ, учителите и служителите в институциите.

И през 1983 продължават сведенията от отделните общини за състоянието на обрязванията на децата от мъжки пол. Такава информация има от община Гърмен. [46] и от община Якоруда, където се отчита, че от общо 649 деца на възраст 1 – 7 г. са обрязани – 321, а останалите са необрязани. Ръководството информира, че насочва вниманието си към родителите на необрязаните деца по тяхната месторабота[47]

Опити за промяна на погребалната обредност при мюсюлманите

Първият опит на власта за смяна на турско – арабските имена в страната е приключил неуспешно / 1960 – 1964/, но това не значи, че проблемът е отпаднал. Турско – арабските имена са само една малка част от мюсюлманската идентичност и затова тоталитарната власт съсреодоточава вниманието си върху семейната обредност и по специално върху погребалната, защото тя носи в себе си друга /мюсюлманска/ концепция за света и отвъдното.

В Информация на НС на ОФ до ОК на ОФ -Благоевгарад от 1966 г. [48] се констатира, че „ Ислямската религия е вкоренена все още в бита на голяма част от това население. Наистина посещението на джамиите е намаляло, но се забелязва друго явление – засилване на моленето в къщи. На много места се устройват мевлюди. Спазва се старият ритуал при разните обреди, свързани с раждания, женитби и погребения. Има доста прояви на турчеене, което получава най-ярък израз в браковете между турци и българки мохамеданки, в опитите чрез преригистрация да се смени българската националност. В Смоленски окръг има над 170 смесени брака, а в Дъбница са известни над 80 такива. На българите мохамедани с течение на времето ние ще върнем българското самосъзнание, но тези, които са се оженили за турци, са завинаги загубени за нас. Абсолютно нерешен е проблемът с погребенията“[49].

Погребалната обредност като приоритет на държавните структури през 1969 – 1970 г. подробно е разгледал Иван Еленков в статията си „Към въпроса за въвеждането на траурния ритуал и социалистическата празнично-обредна система у нас – 1969–1971 г. “[50]. Колегата цитира доклад на Атанас Димитров, председател на Държавния комитет за битови услуги и Младен Костов, началник на отдел „Народни съвети“ при Президиума на Народното събрание от юни 1970 година пред Министерския съвет. „Документът намира, че правеното към момента от народните съвети по извършване на погребения на починали лица е „… една изоставаща дейност от областта на административните и комунални услуги на населението… “ и за да бъде тя на нивото на големите успехи в социалистическото строителство, опечалените близки трябва да бъдат освободени от тежестта на множеството административни изисквания към тях, предявявани от различни инстанции, най-често и на немалко отстояние една от друга – за снабдяване с медицинско свидетелство, за съставяне на акт за смърт, за отпечатване на некролози, за отпускане на гробно място и заплащане на съответна такса, за набавяне на ковчег, за превоз, надгробни знаци и пр. Такива неуредици – продължава докладът – често пораждат лоши настроения сред населението и създават благоприятни условия за религиозното влияние. Това е и една от причините за слабата застъпеност у нас на гражданския погребален ритуал – само около 10 – 20% от погребенията се извършват с граждански ритуал, а останалите с религиозен“. С пълно основание Иван Еленков, отчитайки данните за религиозните погребения – 80%, изразява учудване „За 1970 година тази експертна констатация е направо изненадваща, още повече ако бъде съпоставена с ключови за провежданата в това отношение идеологическа линия документи от предходни години“[51]

Нашите предположения са, че вероятно този висок процент религиозни погребения включват основно погребенията при мюсюлмалското население в страната. На тях още от края на 50-те са забранени мюсюлманските погребения, но властта не им е предложила никаква друга форма – нерелигиозна и затова след стартирането на възродителния процес през юли, 1970 г. това става неотложна задача на институциите. Според нас първите мерки, които се взимат от управляващите, са административни – погребенията да станат безплатни и да се поемат от общинските народни съвети

„Последвалото съвсем наскоро Разпореждане № 338/28 юли, 1970 г. на Комитета за стопанска координация при Министерския съвет приема изказаните вече основни препоръки от доклада. На 25 декември 1970 г. в Държавен вестник се публикува подготвен съобразно гореизложеното „Правилник за погребенията“. Първата му част утвърждава безплатните погребения и конкретизира, че „… безплатно се отпускат – гроб, погребален ковчег или дъски и платно, надгробен знак по утвърдени проекти от Държавния комитет по битови услуги, отпечатването на скръбна вест, както и превозването на починалото лице от дома му или болничното заведение до гроба. Погребението обхваща всички действия и процедури, включително и траурния ритуал, които се извършват от смъртта на лицето до полагането му в гроба, поставянето на надгробен знак и съответно оформяне на гроба при самото погребение“[52]

Случаен ли е фактът на публикуване на „Правилника за погребенията“ само шест месеца след стартиране на кампанията за преименуване на помаците. Под „социалния“ мотив – безплатно погребение, всъщност се слага ръка на мюсюлманското погребение като семеен обред и то се превръща в обществено събитие под контрола на кметствата. Още повече, че всичко, което е предвидено да е безплатано /но в същото време и задължително и контрулируемо/ – ковчег, утвърден надгробен знак, смъртна вест, превоз на мъртвеца е в изключителен конфликт с религиозния мюсюлмански обред. Зад наглед невинното изброяване на погребалните „потреби“, всъщност стои друга концепция за смъртта и отвъдното, която е коренно различна от мюсюлманската и е по-близка до християнската – без свещенник и църква.

В ритуала на мюсюлманското погребение липсва ковчег. Всички мъртви се поставят и отнасят до гробищата на специален „табут“, който стои в джамията. Погребват се голи, обвити в платно. Гробът се копае от близките. Починалият се носи на ръце, като на гробищата ходят само мъже. Ритуалът включва молитва на ходжата. На паметниците не се поставят специални знаци и те са обикновенни камъни. Не се отпечатват скръбни вести. [53] От изброеното ясно личи, че от материална гледна точка – ритуалът на мюсюлманското погребение е безплатен. Отделно, че така наречените „потреби“ определят и една друга /мюсюлманска/ концепция за света и отвъдното.

Под идеята „безплатно погребение“ се оказва, че за властта няма безплатно. Тя ще поеме средствата /ненужни за мюсюлманските погребения/, но и ще ги контролира – „ нови потреби, нов ритуал“

„От 1 януари 1971 г. грижите за погребенията на починалите трябва да се поемат изцяло от общинските народни съвети, включително с доставката на необходимите погребални потреби, без да бъдат внасяни никакви такси от близките. Самите погребения да се организират от стопанските предприятия „Комунални услуги“ или от създадените към някои общински народни съвети погребални служби по разработени за тях специални мероприятия… На всички изпълнителни комитети на народните съвети документът вменява изрично и отговорността да поддържат гробищата в „приветлив вид“ и завършва с донякъде изненадващото настояване Държавният комитет за битови услуги, съгласувано със съответните ведомства, до края на октомври с. г. да внесе цялостно предложение за гражданските ритуали“[54]

След приключването на преименуването през 1974 г. властта насочва вниманието и усилията си към изграждане на „единна обредна погребална система“ в страната. За да се стигне до 1978 г., когато започва третият етап в развитието на социалистическата обредност, отново свързана с държавнически мерки. Отправна точка за него са приетите от Държавния съвет на НРБ на 12. 04. 1978 г. „Основни насоки за развитие и усъвършенстване на празнично обредната система в НРБ“. Страната е навлязла вече в етапа на изграждане на „зрялото социалистическо общество. “

Няколко месеца по-късно Министерският съвет на НРБ издава Постановление № 53 от 20 октомври, 1978 г. за създаване на Комисии по социалистическите празници и обреди и за приемане на Правилник за работата на комисиите по социалистическите празници и обреди. [55]

Две години по-късно, на 28 юли, 1980 г. ОК на БКП излиза с инструкция: „По работата с населението от Родопите“ в която акцентът е поставен върху утвърждаването на социалистическите граждански ритуали и празнично – обредната система и конкретно се насочва вниманието върху погребенията като слабо място в работата… [56]

За власт имащите „възродителния процес“ продължава и сферата на погребалната обредност се посочва като „неуспешен и трудно контролируем процес по местоживеене“[57]

На следващата година – 1981 в град Пловдив на 28 и 29 май се провежда на пръв поглед напълно безобидна научно – практическа конференция на тема: „Мястото на изкуствата в съвременните празници и обреди“

В основния доклад, който изнася Тодор Ив. Живков идеологически недвусмислено обосновава късната намеса на държавата в погребалната обредност.

„По сложно се развиха нещата в сферата на битовата и по-специално на семейната обредност. Може да се каже, че тя последна бе подложена на една целенасочена радикална промяна. Причините за възникналите проблеми и трудности са много. Без опит да систематизирам ще посоча, че тука бяха основните сили и възможности както на християнската религия, така и на другите религии, които имаха малко или повече място в живота на нацията. Това, което изграждащата се национална социалистическа култура още не можеше да постигне, религията го беше постигнала преди векове. “

Поставя пред участниците в конференцията и новата идеологическа задача – пълен контрол върху погребалния обред – от началото на смъртта до полагане на мъртвия в гроба. Тази идея ще стане отправна точка по-късно при разработване „сценариите“ на обреда. “Най-сложен и най-труден си остава проблемът с погребалната обредност. Сегашната практика показа едно разнообразие от варианти, което не би било смущавало, ако не е многообразие не само във формата, но и в съдържанието на обреда. Дори и отсъствието на църковни лица много често не лишава обреда от религиозно съдържание. Да не говорим за случаите, когато обредът е разделен – официалната част е светска, а неофициалната част /отнасянето на покойния до гроба, полагането в гроба и пр. / е религиозна…. Очевидно в случая е нужен диференциран подход, но във всички случаи у нас трябва да се преодолеят формите на християнско и мюсюлманско погребение и погребението трябва да стане изцяло светски обред. “[58]

Какво, обаче, реално е постигнато по отношение на мюсюлманските погребенията може да се разбере от един канкретен случай, който обаче не е изключение, а по скоро е масов. В Информация от с. Филипово от 1980 г. се казва: „Нерешен е въпросът с погребенията. Все още се извършват без ковчези и погребални слова. Покойният не се съпровожда от близките му до последното му жилище. За организиране и провеждане на ритуала има създадена комисия, но тя не се търси от близките на покойника. “[59]

В отчет на Об. К на БКП Сатовча от 1980 г. се отчита, че „Работата по възродителния процес е поставена на честна и дълбоко принципна партийна основа“… По отношение на погребенията, като се обясняват вкараните нови ритуали, се изтъкват и някои слабости в работата. „При нас все още се допускат отклонения от този порядък, какъвто беше случаят с бащата на др. Камен Балкански от с. Боголин, наш стар активист, дълго време председател на партийната организация. За това деяние др. Камен Балкански беше изключен от редовете на БКП. Отклонения се допускат и в с. Вълкосел и с. Бръшлян… Голям и нерешен проблем за нас е извършване на погребенията в селища със смесено население /Сатовча и Долен/ в едно гробище… Премахнахме всички турски гербове, поставени върху минаретата на джамиите. Унищожоват се турските надписи по чешмите и други паметници по полето. Сега усилията са ни насочени към премахване на надгробните плочи по гробищата и поемане стопанисването на същите от кметствата. Сега джамиите се посещават от вярващите само в петък, а сватбите се правят само в един ден. “[60]

Създаването и внедряването на единната празнична система, особено тази свързана с погребенията е важна част от „борбата“ по възродителния процес. Превръщането на погребенията от лично и семейно събитие в обществено такова, под контрола на кметствата и ОФ организациите е особено болезнено за българите мюсюлмани, тъй като „държавната погребална система“ влиза в явен конфликт с изповядваната от тях религия, която официално властите не могат да забранят, но за сметка на това административно се мъчат да наложат „новите – атеистични“, абсурдни „потреби“ и ритуали.

Вместо заключение

Така нареченият от комунистическия елит „възродителен процес“ претърпя неуспех. Този неуспех показа границите и на тоталитарната власт по отношение на идентитета. Идентичността е обусловена от множество обективни и субективни фактори, като свободният избор е съществена нейна черта. Властта се опита да наложи нова идентичност на помаците чрез общността на езика, общия исторически разказ за „насилственото помохамеданчване, модерното облекло, забраната на обрязването по медицински причини“ и чрез нови атеистични погребални ритуали. Асимилационната държавна политика беше евфеминизирана, а традиционната ислямска култура грубо стигматизирана. Помаците обаче запазиха традиционната за Османската империя представа за етничната идентичност преди всичко като религиозна. Насилието породи активна и пасивна съпротива, която намери израз в съхраняването на религиозната идентичност като криптоидентичност чрез множество хибридни стратегии – избиране не на арабско-турско, но не и на типично християнско българско име. „Изкълчените“ нови имена съдържаха ислямското име чрез запазване на първата буква, избираха се подигравателни съветски и други чужди имена. Появи се „двуименността“; по отношение на облеклото. Изникнаха „модификации“ – традиционните шалвари и фереджета се преобразиха в манти и панталони. Обрязването често се отлагаше за по-късен момент, когато контролът е отслабен. По отношение на погребенията табутът понякога се заместваше от ковчег. Пренебрегвайки значението на религиозната идентичност, тоталитарната власт не успя да наложи нова атеистична етно-лингвистична идентичност на помаците, като насилието породи не само съпротива, но и втвърди традицията, като така предотврати модерните тенденции в нейното развитие.

(Статията – написана от Анастасия Пашова в съавторство с Петър Воденичаров, преподавател в Югозападен Университет – е публикувана в сп. Балканистичен форум, кн1, 2010 г.)

Анастасия Пашова е преподавателка в Югозападен Университет„Неофит Рилски“.