От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 08 Marquez Hemingway

 

Разпознах го веднага, докато минаваше със съпругата си Мери Уелш по булевард „Сен Мишел“ в Париж, в един дъждовен пролетен ден на 1957 г. Вървеше от другата страна на улицата, по посока към Люксембургската градина, облечен в много износени каубойски панталони, карирана риза и бейзболна шапка. Единственото нещо, което не изглеждаше да му подхожда, бяха чифт очила с метални рамки, малки и кръгли, които му придаваха преждевременно дядовско излъчване. Беше навършил 59 години, едър и почти прекалено видим, но не създаваше впечатлението за брутална сила, което несъмнено му се искаше, защото бедрата му бяха тесни, а краката му изглеждаха малко изтощени над грубите дърварски обувки. Изглеждаше толкова жив сред сергиите за книги втора употреба и младежкия поток от Сорбоната, че беше невъзможно да си представя, че му остават само четири години живот.

За част от секундата, както винаги, се оказах раздвоен между двете си съперничещи роли. Не знаех дали да го помоля за интервю, или да пресека алеята, за да изразя безрезервното си възхищение от него. Но и при двете идеи се сблъсквах с едно и също голямо неудобство. По онова време говорех същия елементарен английски, какъвто говоря и сега, а не бях много сигурен в испанския му език на тореадор. И така, не направих нито едно от нещата, които можеха да развалят този момент, а вместо това сложих ръце пред устата си и като Тарзан в джунглата изкрещях от единия тротоар към другия: „Maaaeeestro!“ Ърнест Хемингуей разбра, че сред множеството ученици не може да има друг учител, и се обърна, вдигна ръка и ми извика на кастилски с много детски глас: „Adiooos, amigo!“ Това беше единственият път, в който го видях.

По онова време бях 28-годишен вестникар с публикуван роман и литературна награда в Колумбия, но в Париж се носех по течението и бях без посока. Големите ми учители бяха двамата северноамерикански романисти, които сякаш имаха най-малко общо помежду си. Бях прочел всичко, което те бяха публикували дотогава, но не като допълващо се четиво – по-скоро точно обратното, като две различни и почти взаимно изключващи се форми на възприемане на литературата. Единият беше Уилям Фокнър, когото никога не бях виждал и когото можех да си представя само като фермера по риза, който се чеше по ръката редом с двете малки бели кучета от прочутия му портрет, направен от Картие-Бресон. Другият беше ефимерният човек, който току-що се беше сбогувал с мен от другата страна на улицата, оставяйки ме с впечатлението, че нещо се е случило в живота ми, и то за всички времена.

Не знам кой е казал, че романистите четат чуждите романи само за да разберат как са написани. Аз вярвам, че това е вярно. Ние не се задоволяваме с тайните, разкрити на повърхността на страницата: обръщаме книгата, за да открием шевовете. По начин, невъзможен за обясняване, ние разграждаме книгата до основните ѝ части, а след това я сглобяваме отново, след като разберем тайните на собствения ѝ часовников механизъм. В книгите на Фокнър усилието е обезкуражаващо, защото той сякаш няма органична система за писане, а вместо това върви сляпо из библейската си вселена, като стадо кози, пуснати в магазин, пълен с кристал. След като е разглобил някоя негова страница, човек живее с впечатлението за останали пружини и винтове, които е невъзможно да се сглобят отново в първоначалния вид. Хемингуей, напротив, с по-малко вдъхновение, с по-малко страст и по-малко лудост, но с великолепна суровост, оставя винтовете напълно открити, както са при товарните вагони. Може би по тази причина Фокнър е писателят, който има много общо с душата ми, но Хемингуей е онзи, който има най-много общо с моя занаят – не просто заради книгите, а заради изумителното си познание за аспекта на занаятчийството в науката на писането. В историческото си интервю с Джордж Плимптън в The Paris Review той показва за всички времена – противно на романтичната представа за творчеството – че икономическият комфорт и доброто здраве благоприятстват писането; че една от главните трудности е доброто подреждане на думите; че когато писането стане трудно, е добре да препрочитаме собствените си книги, за да си спомним, че винаги е било трудно; че човек може да пише навсякъде, стига да няма посетители и телефон; и че не е вярно, че журналистиката завършва писателя, както често се казва – по-скоро обратното, стига човек да я напусне достатъчно скоро. „След като писането се превърне в основен порок и най-голямо удоволствие“, казва той, „само смъртта може да му сложи край.“ И накрая, неговият урок е откритието, че всеки ден работата трябва да се прекъсва само когато човек знае откъде да започне отново на следващия. Не мисля, че някога е бил даван по-полезен съвет за писането. Той е, ни повече, ни по-малко, абсолютният лек за най-страшния призрак на писателите: сутрешната агония от сблъсъка с празната страница.

Цялото творчество на Хемингуей показва, че духът му е бил блестящ, но краткотраен. И това е разбираемо. Вътрешно напрежение като неговото, подложено на такова силно господство на техниката, не може да се поддържа в необятните и опасни пространства на романа. Такава е била природата му, а грешката му е била, че се е опитал да надхвърли собствените си великолепни граници. И затова всичко излишно при него се забелязва повече, отколкото при други писатели. Романите му са като разкази, които са несъразмерни, които включват твърде много. За разлика от тях, най-хубавото в разказите му е, че създават впечатлението, че нещо липсва, и именно това им придава загадъчност и красота. Хорхе Луис Борхес, който е един от най-големите писатели на нашето време, има същите граници, но е имал разума да не се опитва да ги надскочи.


Small Ad GF 1

Единственият изстрел на Франсис Макомбър към лъва ни показва много неща като урок по лов, но и като обобщение за науката за писането. В един от разказите си Хемингуей пише, че бикът от Лирия, след като профучал покрай гърдите на матадора, се обърнал като „котка, която завива зад ъгъл“. С цялото си смирение вярвам, че това наблюдение е една от онези вдъхновени глупости, които идват само от най-величествените писатели. Творчеството на Хемингуей е пълно с такива прости и ослепителни открития, които разкриват момента, в който той коригира определението си за литературно писане: че подобно на айсберг то е добре балансирано само ако се поддържа отдолу със седем осми от обема си.

Това съзнание за техниката безспорно е причината Хемингуей да постигне слава не с романите, а с по-дисциплинираните си разкази. В един разговор за „За кого бие камбаната“, той казва, че не е имал предварителен план за изграждането на книгата, а по-скоро го е измислял всеки ден, в движение. Едва ли е нужно да го казва: това е очевидно. За разлика от романа мигновено вдъхновените му разкази са неоспорими. Като например трите, които е написал един майски следобед в мадридски пансион, когато снежна буря е наложила отмяна на борбата с бикове на празника Сан Исидро. Тези разкази, както самият той разказва на Джордж Плимптън, са „Убийците“, „Десет индианци“ и „Днес е петък“; и трите са величествени. В тази връзка, по собствения ми вкус разказът, в който силите му са най-сгъстени, е един от най-кратките – „Котка в дъжда“.

И въпреки това, дори и да изглежда като подигравка със собствената му съдба, ми се струва, че най-очарователната му и човешка творба е заедно с това най-неуспешната: „Отвъд реката, сред дърветата“. Както сам той разкрива, това е нещо, което е започнало като разказ и се е заблудило в мангровите джунгли на романа. Трудно е да се разберат толкова много структурни пукнатини и толкова много грешки в литературната механика у един толкова мъдър техник – и толкова изкуствен, дори измислен диалог у един от най-блестящите златари в историята на писмеността. Когато книгата е публикувана през 1950 г., критиката е ожесточена, но погрешна. Хемингуей се чувства наранен там, където го боли най-много, и се защитава от Хавана, изпращайки страстна телеграма, която изглежда недостойна за автор от неговия ранг. Това е не само най-добрият му роман, но и най-личният, тъй като го е написал в зората на една несигурна есен, с носталгия по безвъзвратно преживените години и с остро предчувствие за малкото, които му остават да живее. В нито една от книгите не е оставил много от себе си, нито пък е намерил – при цялата красота и нежност – начин да придаде форма на основното чувство на творчеството и живота си: безполезността на победата. Смъртта на героя му, привидно толкова мирна и естествена, е прикрито предусещане за собственото му самоубийство.

Когато човек живее толкова дълго с творчеството на един писател, при това с такава интензивност и привързаност, той остава без възможност да отдели фикцията от реалността. Прекарвал съм в четене много часове от много дни в онова кафене на площад „Сен Мишел“, което той е смятал подходящо за писане, защото му се е струвало приятно, топло, чисто и дружелюбно. Винаги съм се надявал да намеря отново момичето, което е видял да влиза в един див, студен, ветровит ден – момиче, което било много красиво и свежо на вид, с коса, подстригана диагонално по лицето като крило на гарван. „Ти ми принадлежиш и Париж ми принадлежи“, пише той за нея с онази безмилостна сила на присвояване, която притежава писането му. Всичко, което е описал, всеки миг, който е бил негов, му принадлежи завинаги. Не мога да мина по улица „Одеон“ № 12 в Париж, без да го видя в разговор със Силвия Бийч, в книжарницата, която вече не е същата, докато е убивал времето до шест вечерта, когато Джеймс Джойс можел да се отбие случайно. В прерията на Кения, виждайки ги само веднъж, той става собственик на бизоните и лъвовете, както и на най-интимните тайни на лова. Става собственик на тореадори и боксьори, на артисти и стрелци, които са съществували само за миг, докато са ставали негови. Италия, Испания, Куба – половината свят е пълен с места, които той си е присвоил само като ги е споменал. В Кохимар, малкото селце край Хавана, където е живял самотният рибар от „Старецът и морето“, има паметна плоча, посветена на героичните му подвизи, с позлатен бюст на Хемингуей. Във Финка де ла Вигия, кубинското му убежище, където живее до малко преди смъртта си, къщата остава непокътната сред сенчестите дървета, с разнообразната му колекция от книги, ловните му трофеи, писателската му катедра, огромните му за мъртвец обувки, безбройните дреболии от живота по цял свят, които са били негови до смъртта му и които продължават да живеят без него, с душата, която им е дал само с магията да ги притежава.

Преди няколко години се качих в колата на Фидел Кастро – който е упорит читател на литература – и на седалката видях малка книжка, подвързана с червена кожа. „Това е моят майстор Хемингуей“ – каза ми Фидел. Наистина Хемингуей продължава да бъде там, където човек най-малко очаква да го открие – 20 години след смъртта му – толкова траен, но ефимерен, както в онази сутрин, може би през май, когато каза „Сбогом, амиго“ от другата страна на булевард „Сен Мишел“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

1981 г.

Източник 

 

Габриел Гарсия Маркес е колумбийски писател, журналист, издател и общественик. Той често е сочен като най-известен представител на магическия реализъм в литературата.

Pin It

Прочетете още...

Азбуката на страха

Андреа Кьолер 10 Окт, 2009 Hits: 17392
Шведската академия в Стокхолм предизвика не…