От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 11 Train wreck

 

Предполагам, че немалко от вас са чували този прословут цитат от Бекет:

Ever tried. Ever failed. No matter. Try Again. Fail again. Fail better.

Ще го преведа, защото около него е построено цялото това размишление – доколкото евентуално се получи, разбира се. И така:

Винаги си опитвал. Винаги си се провалял. Няма значение.
Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.

Това, че започвам да мисля точно по тази тема не е случайно, разбира се. Провалът като теория и провалът като реалност са две доста различни неща, както могат да засвидетелстват куп неща, от размишленията в стил Бекет, та чак до неизличимите белези в душата, примерно. Казано най-общо, принципната неизбежност на провала е единствената му абсолютно сигурна характеристика. Това, както и повсеместният страх от него. Поне сред повечето от нас. Провалът – така изглежда в очите на болшинството хора – е окончателното свидетелство за житейска неспособност. Оттук и всеобщият му статус на плашило за гарги, предполагам.

Е добре, аз отказвам да се съглася с това. Не само защото намирам подкрепа у такъв именит дебелоглавец, какъвто е Самуел Бекет. Не и поради това, че, съзнателно или не, се опитвам да оправдавам пред себе си позицията на неприемане на какъвто и да било знак на одобрение, откъм хората или от „съдбата“ – и която май става единствено възможната и допустима в живота ми през последните няколко години позиция. Не, аз просто не вярвам, че е така. И онова, което ме тласка към всичко това е – парадоксално, но факт – инстинктивното усещане за абсолютна здравословност на провала. Да, именно здравословност.


Small Ad GF 1

Готовността за постоянен провал не е нещо, което съм избирал доброволно. Като повечето от нас и аз живеех (докога ли, всъщност? Май вече не мога да си спомня) в постоянен страх пред него. Опитвах се да го избягвам, правех всичко възможно, за да чертая пред очите си кривата на един житейски път, определян от неговата липса. Онова, което направи невъзможна тази умонагласа беше, естествено, цяла поредица от провали – забележете, не поставям думата в кавички – която се посипа отгоре ми след достигането на зрелостта, някъде след 40-та ми година. Няма да ги изреждам, правил съм това в множество други текстове. Това, както и далеч по-важния факт, че, с огромно удивление, в един по-късен момент от живота си аз установих, че провалите не само не са ме съсипали, ами, напротив, май са направили от мен един далеч по-жилав, по-кризисно-устойчив и, което е най-важно, просто по-здрав човек. Ницше беше казал някъде, че, когато човек гледа прекалено дълго време в пропаст, то по някое време пропастта започва да гледа обратно в него. Същото май се случва в някакъв смисъл и с провала. Ако успеете да издържите тежестта на погледа му достатъчно дълго време, то в някакъв момент той изглежда махва с ръка и отива да си търси по-лесна плячка. Двата погледа, в някакъв смисъл, са се неутрализирали взаимно. Не знам, може и всичко това да се окаже най-банален опит за себеразкрасяване. Но такова е усещането, с което живея тази част от живота си.

Вече дори не знам дали в живота ми е останало нещо, което да не изглежда като провал (примерно в очите на майка ми). Прекарах дълги години в постигане на образование, което никога след това не се опитах да използвам за печелене на пари, уважение или просто съществуване. Изградих от нищо сериозна компетентност в модерна, сравнително динамична сфера, свързана с компютърни технологии, само за да я оставя да закърнее и изчезне от само себе си – поне като средство за препитание – в момента, в който започнах да чувствам прекалено силно, че живея в несъгласие със себе си. Създадох семейство, което изглеждаше монолитно и непоклатимо за всички наши познати – но само до момента, в който съпругата ми безпощадно разголи принципния му, самоубийствен фалш пред широко затворените ми очи. Отгледах, поне за известно време, двете деца сам, но само за да приема – десетина години по-късно и с повече или по-малко готовност – факта, че връзката с майка им изглежда е далеч по-силна от онази с мен (нищо на тоя свят не може да ме убеди, че мога да се намажа дори на малкия пръст на собствения си баща, когато става дума за това най-трудно от всички изкуства, бащинството). Като всеки човек на моята възраст съм имал достатъчно много връзки с жени, всичките завършвали с някаква форма на раздяла, къде по-лесно, къде не – само за да гледам на всяка следваща любов като на поредното очакване на Годо: ще почакам, почакам, пък после ще си тръгна. Или ще го направи тя. Тъй вървят нещата.

С няколко думи: живея без особено много очаквания, с изключение на постоянното, онова на поредния провал. И, понеже съм свикнал толкова много с тази мисъл, с това чувство, вече дори не му обръщам особено внимание. Провал, баба ти трънкина! Случва се просто някакво събитие. Случва се винаги онова, което трябва да се случи. Въпрос на подготвеност, житейски опит и известна тренировка е да успявам да преживея всяко от тях по такъв начин, че при следващото да се представя малко по-добре. Разбира се, рано или късно ще дойде и последното от тях – в това, поне засега, все още не се съмнява никой – но дотогава, да се надяваме, има още доста време, а значи и още доста възможности за преживяване на вълнуващи, интересни, увлекателни провали. Е, че кой ти го дава?

Опитвам се да живея с умонагласата на самурай – или поне онова, което си представям като такава умонагласа. Човек трябва непрекъснато да гледа смъртта право в очите, ако иска да получи някакъв шанс да се размине с нея и този път. Като всеки хищник тя също не обича да пилее сили и енергия, търси си най-лесната плячка, където това е възможно. Вярно, гладът рано или късно ще я накара да се нахвърли и върху теб, но дотогава… Дотогава – каквото сабя покаже.

Способността да се гледат нещата в очите – особено страшните, кошмарните, застрашителните неща на този свят – за мен е единственото средство да се живее по начин, който ни прави по-малко зависими от прословутата „воля на съдбата“. Това е същото като основното изискване при писането – човек трябва да убива точно онези (неща), на които държи най-много. Не се вкопчвай в нищо, бъди постоянно готов да изгубиш всичко – и само тогава ще станеш способен на онзи тип хладнокръвно преминаване през всевъзможни препятствия, който различава истинския житейски маратонец от случайния пътник, попаднал на влак-стрела.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Споменах думата „маратонец“ не случайно, защото все пак бих искал да не крия от вас последната, най-интимна илюзия, раздялата с която съм си запазил за най-последния, окончателния миг от живота си… Илюзията, че живея в свят, управляван от някакъв невидим, недосегаем, дори неразбираем, но все пак вездесъщ, разум. Бидейки пълен атеист, аз все пак гледам на себе си като на дълбоко религиозен човек. Вярата ми в разумността на вселената е напълно непоклатима. Следвайки Бенедикт Спиноза, аз съм избрал именно нея, вселената, за свой единствен, но напълно достатъчен Бог. Един Бог, който не награждава лесно усилията ни – или каквото и да било друго – но който, въпреки всичко, отдава само и единствено заслуженото. Независимо от това, че то може и да се случи по начини, които ние се оказваме напълно неспособни да разберем или дори регистрираме. Справедливостта е нещото, върху което се гради всичко. Както е казал Херкалит, слънцето не може да се помести от пътя си, защото инак ериниите ще го накажат. В това – така поне си мисля – е скрито едно от най-дълбоките прозрения за същността на света, който ни е отредено да обитаваме.

Връзката между всичко това и безразличието към провала би трябвало да е ясна, надявам се. Провалът – като изключим най-грубите му физически прояви – е по същество човешка, социална категория. Разбира се, има неща, чиято неприятност е трудна за оспорване – пълната липса на пари, примерно. Но, доколкото човек успява да се дистанцира от подобни крайности, почти всичко останало си остава силно спорно. Успех? Кажете ми, какво е успехът? В моя случай, да речем, може би признание, примерно литературно? Но аз ставам, заедно с вас, ежедневен свидетел на всевъзможни възходи и падения, породени най-вече от прекомерното търсене на, простете, одобрението на тълпата. При това ние с вас живеем в една малка, консервативна, сравнително лишена от възможности за истински големи заслепения, среда. А какво да кажем за хората, които живеят точно на върха на вулкана?

После идват другите неща, които обикновено свързваме с липса на провал. Подреден семеен живот, примерно. Ами, прощавайте, това съм го опитвал. Прекалено много ограничения, прекалено висока цена за един човек, чиято единствено оставаща надежда е да продължава да изобретява себе си и собствения си живот непрекъснато, или поне на всеки десет години. Любови? Дай боже всекиму, но, простете цинизма ми – не ви ли е омръзнало вече все едно и също? На мен поне ми е омръзнало, много. И всеки следващ човек, всяка следваща любов, разсейва това усещане само за известно време – при това едно комай все по-съкращаващо се време. Полуразпадите на любовта май също засилват скоростта си неимоверно, когато човек е вече попреминал на попрището жизнено средата. Интересното и вълнуващото, както казва брат ми – един много жилав, много гладен за живот циник – е като два пръста мед най-горе в каца, инак пълна с лайна. Ами хубаво, в такъв случай май единствено смисленото нещо е човек да не гребе прекалено дълбоко.

Остава си, разбира се, детинската надежда, че в някакъв окончателен, ослепителен, искрометен и трудно въобразим момент, всичко на тоя свят (или поне в моя свят) – цялата лудост на ежедневния отказ от търсене на съгласие или одобрение, трудно поносимата скука на комай херметично затвореното ежедневие, дори огорченията и разочарованията, свързани с наивно-упоритото търсене на „сродни души“, отново и отново – ще придобие някакъв очевиден, прост и ясен смисъл. Че ще прозвучат фанфари, ще пропеят ангели, ще блесне светлина.

И тогава…

Тогава просто ще видим. Тогава всичко ще си дойде на мястото.

Ами ако не, може би ще попитате?

О, по дяволите! Просто поредният провал, какво пък чак толкова?

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Едно обесване

Джордж Оруел 10 Май, 2008 Hits: 29488
Това беше в Бирма, едно разкиснато утро през…

Зомбификация

Виктор Пелевин 21 Авг, 2012 Hits: 12857
Когато по време на партийно събрание зад…