От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 08 Christi
Кристи в дома си в Девън, 1974 г.

Снимка: Лорд Сноудън / Камера Прес / Ретна

 

Те са събрани – може би осем или девет души – на малко място: затрупан от сняг влак, девическо училище, английска провинциална къща. А после – о, не! Пада тяло. Кой го е направил? И защо, и как? Сред събралите се или скоро повикани се намира детектив, който казва, че никой не бива да напуска, моля. След това той започва да разпитва един по един засегнатите хора. Накрая събира всички заинтересовани страни и прави „разкритието“: назовава убиеца, мотива и метода. Почти никога виновникът не протестира. Понякога той излиза и се самоубива, но по правило си признава („Бог да му изгние душата в ада! Радвам се, че го направих!“) и излиза тихо, под полицейски ескорт. Всеки, който някога е гледал филм за Чарли Чан, играл е играта „Ключ“ или е чел детективски разказ от последния половин век, ще разпознае този сценарий, създаден от Агата Кристи, така наречената кралица на престъпленията, през 20-те години на ХХ век.

Детективската история е измислена от Едгар Алън По, макар че той е написал само четири от тях, преди да загуби интерес. Други писатели продължават там, където той е спрял, но първият „професионален“ практикуващ жанра, който е важен за нас и днес, е Артър Конан Дойл, чиято поредица за Шерлок Холмс излиза от 1887 до 1927 г. По времето на Кристи вече са установени поне две конвенции. Първата е ексцентричността на детектива. (Холмс, когато не преследва престъпник, лежи на дивана си, повален от скука и кокаин, и стреля с куршуми в стената на кабинета си). Второто правило е абсолютно централната роля на разсъждението. Детективът, когато работи, не показва почти никакви емоции. Това, което той показва – и което представлява основното удоволствие от разказите – е индуктивното разсъждение.

Агата Кристи, която започва да публикува детективски романи тридесет и три години след Конан Дойл, като цяло следва тези правила, но ги доразвива, създавайки описания по-горе сценарий – малкото място, разпитите, разкритието – и го използва сравнително последователно в шестдесет и шест детективски романа, публикувани между 1920 и 1976 г. Според редица източници книгите ѝ, преведени на около четиридесет и пет езика, са продадени в повече от два милиарда екземпляра, което я прави най-четения писател в историята. Непрекъснато се издават и книги за нея. През изминалата година излязоха още две: „Херцогиня на смъртта: (Phoenix) от Ричард Хак, който преди това е писал живота на Майкъл Джексън и Джей Едгар Хувър, и „Тайните тетрадки на Агата Кристи: (HarperCollins) от Джон Къран, всеотдаен фен. В случая с Кристи става дума не толкова за литературна фигура, колкото за широкообхватен културен феномен, като Барби или Бийтълс.

Кристи е родена през 1890 г. и израства в голяма къща в Торки, морски курорт в Девън. Баща ѝ, Фредерик Милър, имал скромно наследство и то му било достатъчно. В автобиографията си от 1977 г., публикувана посмъртно, Кристи описва деня на баща си: „Всяка сутрин той напускаше къщата ни в Торки и отиваше в клуба си. Връщаше се с такси за обяд, а следобед се връщаше в клуба, играеше вист цял следобед и се връщаше в къщата навреме, за да се облече за вечеря.“ Тя добавя: „Той нямаше никакви изключителни качества.“ Но майка ѝ, Клара, е имала характерни черти. Пишела е поезия и се е интересувала от душата. По време на младостта на Агата майка ѝ преминава през унитаризма, теософията и зороастризма. Агата я обожава и прекарва часове в разглеждане на бижутата и панделките ѝ.


Small Ad GF 1

Когато Агата е била дете, не е имала спътници, за които да се говори. Сестра ѝ и брат ѝ, Мадж и Монти, са по-големи с повече от десетилетие. Нямала е и съученици, защото почти не е ходела на училище (Учела сама, от книгите.) Била парализиращо срамежлива; дори като възрастна, пише тя, трудно можела да се накара да влезе в магазин. Социалният ѝ свят се състоял главно от тримата прислужници на семейството. Освен това всеки ден дълго време общувала с въображаеми спътници: крале, котенца, пилета. Ентусиазирано морбидна, тя обожавала погребенията и често ходела да поднася цветя на гроба на покойното си канарче Кики. „Имах много щастливо детство“, пише тя.

Но в едно отношение то не е било щастливо. Когато Агата била на пет години, Фредерик бил информиран, че очевидно в резултат на лошо управление в имението му не са останали почти никакви пари. Той се опитва да си намери работа, но, пише Кристи, „като повечето си съвременници“ – тя има предвид съвременниците от неговата класа – „не е бил обучен за нищо“. Умира млад (на петдесет и пет години) и обезсърчен. Агата и майка ѝ продължават напред. Често вечерята им е само оризов пудинг.

Като млада жена Агата не мисли за кариера. Единственото, което иска, е съпруг, и когато е на двадесет и четири години, го получава: лъчезарния Арчи Кристи, член на Кралския летателен корпус. Двамата се женят малко след началото на Първата световна война. След това Арчи е изпратен във Франция, а Агата работи в амбулаторията на импровизирана болница в Торки. След войната двойката се установява в едно лондонско предградие. Имат едно дете, Розалинд. Арчи започва работа в града, а Агата започва да пише романи. В крайна сметка ѝ хрумва, че нещо не е наред с Арчи: той е безпардонен егоист. Тя го цитира да казва: „Мразя, когато хората са болни или нещастни – това някак си разваля всичко за мен.“ Когато Агата, на тридесет години, губи младежкия си вид и става все по-успешна писателка, той прекарва все повече време на игрището за голф.

През 1926 г. Клара умира и дъщеря ѝ изпада в скръб, която според Арчи пречи на щастието му. Агата се премества в къщата на майка си, за да я подготви за продажба. Арчи я посещава от време на време. Един ден той пристига и ѝ казва, че се е влюбил в позната жена – Нанси Нийл, добра играчка на голф – и че иска да се разведат. След това той живее предимно в клуба си, като се вижда с Нийл през уикендите. В продължение на месеци, когато си е вкъщи, Агата се опитва да го убеди да промени решението си. Една вечер тя се качва в колата и си тръгва. Полицията я открива едва след десет дни.

Това, което се е случило, доколкото е могло да бъде сглобено по-късно, е, че тя е изоставила колата си близо до малък град в Съри, на около час път от дома, след което е взела влак до гара Ватерло в Лондон. Там видяла плакат, рекламиращ хотел „Hydropathic“ в Харогейт, курортно градче в Йоркшир. Същата вечер тя пътува до Харогейт, където се настанява в хотела под името Тереза Нийл. Прекарва дните си в четене, пазаруване и разходки.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Междувременно е започнало издирване. Полицията в Съри, увеличена до петстотин души, претърсва пущинаците и езерата в района около изоставената ѝ кола. Когато идва уикендът, към тях се присъединява тълпа от доброволци, някои с кучета. Продавачи на сладолед поставят щандове, за да обслужват тълпата. Повечето от големите вестници всекидневно пишат за случая. Съжителите на Кристи в хотела разглеждат снимките ѝ във вестниците, но никой не успява да направи връзка. Всъщност по-късно тя си спомня, че е играла бридж с тях и са обсъждали странния случай с изчезналата писателка.

В крайна сметка е предложена награда от сто паунда. Кристи обича да ходи в Палмовия двор на хотела след вечеря и да слуша оркестъра. След известно време барабанистът и саксофонистът я разпознават и отиват в полицията. Полицията се обажда на Арчи; той пристига и се разполага във фоайето на хотела. Когато Кристи слиза долу, той я разпознава.

За обяснение на този епизод са изказани редица теории. Една от тях е, че изчезването е било опит на Агата да си върне любовта на Арчи. Според друг сценарий бягството ѝ е било начин да се повишат продажбите. И накрая, изказана е хипотезата, че тя е преживяла фуга – форма на амнезия, при която човек пътува до друго място и може да приеме друга самоличност. Последното обяснение е това, на което се спират Кристи и семейството ѝ. Тя твърди, че не си спомня за случилото се, а в автобиографията ѝ няма нито дума за инцидента. Ако това е било уловка, за да си върне Арчи, тя се е провалила. (Той убеждава Агата да му даде развод. Скоро се жени за Нийл и се твърди, че са били щастливи до края на живота си). Но ако бягството на Агата е било опит да привлече вниманието на обществеността, то е било успешно. По това време тя е създала шест детективски романа, последният от които, „Убийството на Роджър Акройд“ (1926 г.), е изключително популярен. Този успех отчасти е причината изчезването ѝ да получи толкова голямо внимание. И обратно, изчезването ѝ, интересната връзка с детективската литература, я превръща в знаменитост. По-ранните ѝ романи са преиздадени и се разпродават.

За хората от времето и класата на Кристи писането не е било необичайно занимание. Сестра ѝ, Мадж, има пиеса, поставена в Уест Енд много преди нея. Но защо детективски истории? Това отново не е някакъв особен избор. Периодът между Първата и Втората световна война е наричан златната ера на детективските истории. Практически всеки, който е искал да пише, се е опитвал да го прави. Подобни книги са били обожавани от обикновените читатели – според Колин Уотсън, историк на жанра, домакините са ги носели вкъщи в пазарската кошница, но те са били също толкова популярни и сред образованите хора. У. Х. Одън казвал, че когато вземе детективска история, не може да я остави, докато не я завърши. В „Семейно събиране“ на Т.С. Елиът загадката е разгадана от героиня на име Агата. Интелектуалците не само са чели детективски истории, но и са ги писали: Честъртън; К. Дей-Луис; Роналд Нокс, римокатолическият капелан на Оксфорд; С. С. Ван Дайн, изтъкнат изследовател на Ницше. Тъй като тази форма е толкова популярна, почти всеки детективски роман има добри шансове да получи договор. Този факт не буди никакво съмнение у Кристи – заплатата на Арчи е малка. В началото тя е тромава писателка. Но успяла да предложи на читателите си това, което те искат – „whodunnit“, наричана още „загадка с пъзел“ – история, която представлява състезание между автора и читателя за това дали читателят ще успее да отгатне кой е виновникът преди края на книгата.

Въпреки че романите на Кристи понякога имат колоритна обстановка – параход в Нил, археологически разкопки в Месопотамия – действието на повечето от тях се развива в Англия. Трупът може да бъде открит на обичайното за времето си място – библиотеката, а може и да бъде напъхан в шкафа под стълбите, при ракетите за тенис. Що се отнася до оръжието, по този въпрос писателите на мистерии от златния век проявяват голяма изобретателност. По думите на колежката на Кристи Дороти Сейърс, жертвите са били повалени чрез „близане на отровни марки; четки за бръснене, заразени със страшна болест… отровни матраци; ножове, пуснати през тавана; пробождане с остър лед; токов удар по телефона“. Кристи е по-малко фантастична. От време на време жертвата е простреляна или намушкана с нож, а бедната Агнес, тази, която се съхранява при тенис ракетите, е прободена с шило, но Кристи предпочита чист удар по главата или – нейното преобладаващо предпочитание – отрова. Този избор със сигурност е резултат от работата ѝ в диспансера с многобройните рафтове с потенциално смъртоносни лекарства. Но отровата вероятно ѝ допада и защото не включва нападение. Кристи не обича насилието. Когато в романите ѝ някой започне да изглежда опасен, детективът ѝ не вади пистолет. Всъщност той няма пистолет. Случайните минувачи могат да повалят злосторника на земята. В един от случаите, когато няма случайни свидетели, детективът пръска сапунена вода в лицето на убиеца. Това дава резултат.

Убийството, което поставя началото на сюжета, рядко е шокиращо. От една страна, почти никога не виждаме как то се случва. Освен това жертвата обикновено е човек, на когото не съчувстваме, дори когато ни се струва, че трябва да съчувстваме. Кристи няма нищо против да убие едно или две деца. Едното е хвърлено от скала, другото се удавя, докато се мъчи да си откъсне ябълки. В „Убийството е лесно“ (1939 г.) сред жертвите е и малкият Томи Пиърс, градският социопат, който измъчва животни. „Никога няма да забравя лицето на Томи, когато го бутнах от перваза на прозореца онзи ден“, казва милият стар маниак, който го е ликвидирал. Много по-често обаче жертвата е богат, гаден старец, който обича да се подиграва на бъдещите си наследници с обвинението, че желаят смъртта му, за да могат да си приберат наследството. Обикновено той е прав. Доста скучно е, че най-честият мотив за убийство при Кристи са парите.

Това правило – че убийствата на Кристи не докосват сърцето – допуска едно любопитно изключение: убийството, което се извършва след основното убийство, за да се отърве извършителят от някой, който знае твърде много. В този случай жертвата често е приятен или във всеки случай безупречен човек и ние ставаме свидетели на престъплението или поне на неговата прелюдия. В „Обявено е убийство“ (1950 г.) мис Мъргатройд, която знае, че Лети Блеклок не е била в трапезарията, когато е гръмнал пистолетът, сваля прането от въжето, когато чува, че някой се приближава. Тя се обръща и се усмихва в знак на поздрав, очевидно на съсед. Започва да вали. „Ето ти шал“, казва посетителят. „Да го сложа ли на врата ти?“ Човек потръпва.

Кристи създава двама известни детективи: Еркюл Поаро и Джейн Марпъл. Поаро, бивш служител на белгийската полиция, е пенсионер, но от време на време е готов да се заинтересува от един или друг случай. Най-очевидната характеристика на Поаро е неговият дендизъм. Той боядисва косата си; пуши тънки, черни руски цигари, които често се приемат с тревога от тези, на които ги предлага; носи остри лачени обувки, неподходящи за разходки по терените на селските къщи, където често трябва да извършва разследванията си. Оплаква се от предпочитанията на англичаните към чистия въздух, слабите жени и чая. Поаро казва, че по време на разпитите винаги преувеличава своята чуждост. Тогава разпитваният не го приема толкова сериозно и в резултат на това му казва повече. Неговото френско произношение е удоволствие. „Говоря английскиЯТ много добре“, казва той с гордост.

Мис Марпъл е противоположност на Поаро. Тя идва от едно заспало селце, Сейнт Мери Мийд, и изглежда като „сладко замаяна стара дама“. Има сини като порцелан очи; плете непрекъснато; никой не си мисли нищо за нея. А би трябвало, защото тя е детектив с твърд ум. Казва, че когато се занимава със случай, по правило вярва в най-лошото за всеки – по думите ѝ, има ум „като мивка“ – и със съжаление съобщава, че опитът я е утвърдил в тази гледна точка.

Мис Марпъл се сблъсква с неудобството, че тъй като не е професионален детектив, не може да разпитва. Но тъй като изглежда като досадна стара дама, тя – подобно на Поаро с неговите остри обувки – е склонна към отстъпки и затова може да накара хората да кажат повече, отколкото трябва. Нейният метод е да мърмори баналности. В „Карибска загадка“ (1964 г.) я намираме на плажен курорт, без да има какво да прави и без да се вижда убийство. И тогава тя получава новината, че майор Палгрейв, старецът, който я отегчава със спомени за службата си в Кения, е починал през нощта. Тя се впуска в действие. Ето я, разговаря с мис Прескот за господин Дайсън, съквартирант, който не ѝ харесва. Мис Прескот говори:

„Изглежда, че е имало някакъв скандал, когато първата му съпруга е била още жива! Очевидно тази жена, Лъки – такова име! – която според мен е била братовчедка на първата му съпруга, е дошла тук и се е присъединила към тях.... И хората говореха много, защото те се разбираха много добре – ако разбирате какво имам предвид.“

„Хората забелязват нещата толкова добре, нали?“ – каза мис Марпъл.

„И после, разбира се, когато жена му почина доста внезапно…“

„Тя е починала тук, на този остров?“

„Не. Не, мисля, че по това време бяха в Мартиника или Тобаго.“

„Разбирам.“

„Но разбрах от някои други хора, които са били там по онова време и които дойдоха тук и разказаха за нещата, че докторът не е бил много доволен.“

„Наистина“, каза мис Марпъл с интерес.

„Разбира се, това бяха само клюки, но – ето, господин Дайсън със сигурност се е оженил отново много бързо.“ Тя отново сниши глас. „Мисля, че само след месец.“

„Само месец“, каза мис Марпъл.

Историята на Кристи се развива приблизително по следния начин. Чрез разпит – или, в случая на мис Марпъл, чрез шпиониране (тя не избягва употребата на бинокъл) – следователят установява две неща за всеки заподозрян. Първо, има ли той мотив? Например дали е бил син на жертвата и дали е имал големи дългове? Вторият въпрос е дали лицето е имало възможност да извърши престъплението. Къде се е намирал задлъжнелият син по време на убийството?

Отговорите рядко са категорични. Понякога хората, които имат мотиви, все пак имат твърдо алиби. И обратното – невинни хора могат да имат съвсем слаби алибита. В „Коледата на Еркюл Поаро“ (1938 г.), когато един млад мъж казва, че е бил сам в балната зала и си е пускал плочи, докато патриархът на семейството е бил на горния етаж и са му прерязали гърлото, Поаро приема това по-скоро като показател за невинност, отколкото за вина. Той казва, че това е „алибито на човек, който не е знаел, че ще бъде призован за такова нещо“. В крайна сметка този човек наистина е заподозрян, но скоро уликите се насочват към някой друг. Тази игра на мистификация е стандартен похват в литературата на напрежението, но никой не го е правил така добре, както Кристи.

Тя се опитва да помогне на читателя или се преструва, че го прави. Често детективът си има довереник, пред когото, както при Холмс и Уотсън, обобщава откритията до момента. Детективите, които нямат на кого да разкажат нещата, често правят списък на доказателствата за и против всеки заподозрян (който Кристи показва). Чрез подобни похвати Кристи поддържа у читателите мисълта, че ще успеят да разрешат загадката.

След това тя започва да ги обърква допълнително. Класически трик са подвеждащите обстоятелства. Когато Вайълет припадне при споменаването на името на Джим или когато Пилар изхвърли паспорта си през прозореца, опитните читатели знаят, че трябва да пренебрегнат това. Това е твърде ефектно. Но когато Поаро забележи, че след смъртта на Роджър Акройд в кабинета му е преместен стол – т.е. когато случката е тривиална, но въпреки това се споменава – това е потенциално истинска улика. Или пък може да е подвеждащо подсказване, което поради своята скромност се маскира като истинска улика.

Сродна хитрост е „двойният блъф“. Тук в началото на книгата Кристи ни дава очевиден виновник. В „Убийство в дома на свещеника“ (1930 г.) градският викарий се прибира една вечер и вижда Лорънс Рединг, местен художник, да изтичва от жилището му, блед и разтреперан. След това викарият влиза в къщата си, отива в кабинета си и открива мразения от всички магистрат на града, полковник Протероу, присвит над бюрото, с куршум в главата. Кристи сякаш ни казва, че Рединг е виновникът. Но ние вече я познаваме, затова си казваме, че Рединг е твърде очевиден – и при това твърде рано в книгата – поради което го зачеркваме от списъка си. Скоро, изглежда, сме оправдани. Рединг отива в полицията и си признава за престъплението. След това Ан Протероу, съпругата на полковника, признава, че Рединг, нейният любовник, само се е опитвал да я предпази. А след това подозренията се сменят отново и отново – докато кръгът се завърти напълно. Оказва се, че убийците наистина са Рединг и Ан. Разбира се, двойният блъф може да се окаже троен блъф. Досещайки се, че Кристи ни заблуждава, ние можем да бъдем заблудени, както при подвеждащото подсказване.

Но всъщност гадаенето, което се очаква от нас, е почти безплодно, защото решението на загадката обикновено включва фантастично количество фонов материал, който ни е известен едва в края на книгата, когато детективът го споделя с нас. Романите на Кристи гъмжат от самозванци. Лети не е истинската Лети; тя е Лоти, сестрата на Лети. И Хати не е Хати. Тя е боклукчийка от Триест, която заедно със съпруга си, сър Джордж, е убила Хати (която също е била омъжена за него) и е приела нейната самоличност. Следователят изкопава този материал, но не казва на никого до края.

В отговор на протестите, че получените развръзки са неразгадаеми и следователно „несправедливи“, Кристи отговаря, че читателят би трябвало да може да ги разгадае. Виновникът, казва тя, винаги е най-очевидният човек; той просто не изглежда така. Това е нагла лъжа. В повечето от книгите на Кристи убиецът се оказва най-невероятният човек. В една от тях той е мъртвец, а в друга – дете. В още една, удивително, това е Поаро. При едно от виртуозните изпълнения престъплението се извършва от всичките дванадесет заподозрени заедно. Тук не говорим за един по-често срещан проблем: убийци, които са симпатични хора и които поради това не подозираме. Чел съм всичките шестдесет и шест детективски романа на Кристи и успях да отгатна само двама от извършителите. Обзалагам се, че това е доста типичен рекорд.

Как Кристи е измислила тези гениални сюжети? В наскоро публикуваната книга на Джон Кърън „Тайните тетрадки на Агата Кристи“ въпросните тетрадки са училищни тефтери, в които Кристи е разработвала сюжетите си. В много от тях някои страници вече са били използвани. В една от тях дъщеря ѝ се е упражнявала в писане, в друга семейството е записвало резултатите си от бридж. Но Кристи е била пестелива жена и е използвала останалите празни страници, за да разработи сюжетите си. Съставяла е списъци на възможните жертви, извършители и почерци. После е избирала комбинациите, които са ѝ допадали. Кърън смята, че това показва плодовитостта на въображението ѝ. Аз мисля, че по-скоро показва готовността ѝ да работи по формула и по този начин да се откаже от дълбочината в полза на загадката. Ако би дала на героите си някакво психологическо определение, щяхме да разгадаем загадката. Но докато те са прикрити и непрозрачни – както и трябва да бъде, за да си остане книгата загадка – всеки един от тях може да бъде виновник.

Тази практика я излага на презрението на някои критици. Едмънд Уилсън пише за детективските разкази: „Най-накрая усетих, че трябва да разопаковам големи сандъци, като поглъщам талаша, за да намеря на дъното няколко огънати и ръждясали пирона.“ Същата теза всъщност е изказана от Кристи чрез г-жа Ариадна Оливър, един повтарящ се персонаж, който е автор на детективски истории. „Когато всичко това излезе наяве – казва госпожа Оливър, – убиецът изглежда някак си толкова неадекватен“. Нещо като антиклимакс.“ Ако един герой не е интересен, на кого му пука дали е убил полковник Протероу?

Нещото, което получаваме вместо това, е не просто пъзел, а комедия. Когато героите са информирани за убийство, те са склонни да казват неща като „Много неприятно“ или „Най-неприятно за вас, Елспет“. Това може и да звучи като стандартно остроумие след Оскар Уайлд, но Кристи може да го превърне в прекрасни сцени. В „16:50 от Падингтън“ (1957 г.) в плевнята на голямо имение е намерен разлагащ се труп. Внукът на семейството, Александър, се е прибрал от училище във ваканция с приятел. Двете момчета, развълнувани от новината, се запътват към плевнята с велосипедите си с надеждата да видят тялото. Полицаят на вратата им отказва. Александър моли:

„О, господине, моля ви, господине. Никога не се знае. Може да знаем коя е тя. Моля ви, господине, бъдете спортсмен. Това не е честно. Ето едно убийство, и то точно в собствената ни плевня. Това е шанс, който може никога повече да не се повтори. Бъдете любезен, сър.“...

„Приеми ги, Сандърс“, каза инспектор Бейкън на полицая, който стоеше до вратата на плевнята. „Човек е млад само веднъж!“

Убийците също са забавни. Един от тях се притеснява, че може да провали задачата да ликвидира избраната от него жертва, затова първо убива някой друг – градския настоятел! – за да се поупражнява.

Година след развода на Кристи с Арчи тя заминава на пътешествие в Близкия изток и посещава известните разкопки в Ур, Ирак. Там се запознава с археолога Макс Малоуан, за когото скоро след това се омъжва. Тя е на тридесет и девет години. Малоуан е с четиринадесет години по-млад, но не вижда пречка. Той е интелигентен и непринуден човек и бракът е изпълнен с любов. Години наред Кристи ходи с него на разкопки в Ирак и Сирия – страни, които започва да обича. В повечето от тези обекти за нея е запазена специална стая за писане. Възлагат ѝ отговорна работа – да премахва мръсотията от находките (тя използва почистващ препарат за лице) и да ги фотографира. Вечер целият екип се облича за вечеря, а готвачите приготвят хубави неща, като орехово суфле.

Макс и Агата правят тази ежегодна миграция чак до 1960 г. В по-късните си години Макс заема катедра в Лондонския университет; след това е избран за член на колегията „All Souls“ в Оксфорд. Кристи, разбира се, остарява по-рано от него. В мемоарите си тя описва себе си като „тринадесет камъка“ – около 90 килограма – „със солидна плът и нещо, което може да се опише само като ‚добро лице‘.“

Някои хора казват, че най-бляскавият период на Кристи са средните ѝ години. Аз смятам, че тя е написала най-добрите си книги, редувайки ги с най-лошите, до самия край. Тя не е велика писателка, а някои от почитателите ѝ, включително Джанет Морган – в оторизираната биография – казват, че дори не е била особено добра. Аз не съм съгласен. Тя може да създаде лоша книга и когато го прави, обикновено го знае. По средата на „Накрая идва смъртта“ (1944 г.) тя пише на Макс, че е „отчаяна от това“. (Това наистина е най-лошият ѝ детективски роман.) Но още от самото начало тя се вписва идеално в жанра си. Не само че сюжетите ѝ са стегнати, но и пише отличен, естествен диалог. С течение на годините тя развива добър усет към детайлите. В една от книгите епископът на Уестчестър, който се среща с мис Марпъл във фоайето на хотела, изведнъж си спомня за детството си, прекарано в Хемпшир. Той си спомня, че си е казвал: „Бъди крокодил, леля Джени. Бъди крокодил и ме изяж.“ Видението проблясва, след което изчезва.

Когато обаче Кристи е в средата на четиридесетте си години, писането започва да ѝ омръзва. Дълго време тя пише средно поне по един роман годишно. Чувствала се като „машина за колбаси“, казва тя. Сега тя описва Поаро като „егоцентричен гадняр“. Както Конан Дойл с Шерлок Холмс, тя се опитва да го премахне, но феновете, а оттам и издателите, протестират. Изгубила е и вкуса си към греха, може би заради Втората световна война, покрай която малките ѝ убийства може би вече ѝ се струват несериозни. Порочността, казва тя в един роман от 1961 г., „не притежава черно и зло великолепие“.

Когато губи интерес към художествената литература, тя се насочва към драмата, а след това към киното и телевизията, за които адаптира своите романи и разкази. Но през голяма част от времето, в късните си години, тя изобщо не иска да се занимава с писане. Книгите си, пише Джанет Морган, тя пише „в паузите между други занимания – градинарство, готвене, разходки, помощ на Макс – и с готовност изоставя някоя глава заради поредната разходка“. Това се усеща. Героите изтъняват, темпото се забавя, някои от сюжетите са абсурдни. (В един от тях къщата е подложена на циганско проклятие.) Накрая се появява делириум. Тя умира през 1976, на осемдесет и пет години.

По ирония на съдбата през последните години тя става все по-популярна. Книгите ѝ, дори в твърда корица, се продават в четиридесет до петдесет хиляди екземпляра още през първите няколко седмици от издаването им. През 1971 г. получава една от висшите награди на кралството. Правителството на Никарагуа поставя лика на Поаро на пощенска марка.

За днешните читатели едно от удоволствията от книгите на Кристи е нейният портрет на времето: периодът между двете световни войни и най-вече промените, настъпили след Втората война. Нейните хора са от горната средна класа, а понякога и от висшата. Те гледат с учудено отвращение към жилищните комплекси и супермаркетите. Оплакват се горчиво от високите данъци и от това, че вече не могат да си позволят да поддържат големите къщи, които са смятали за свое право. В крайна сметка те продават тези огромни купчини на новобогаташите. (Собственият дом на Кристи в Девън, прекрасна георгианска къща на река Дарт, е предаден на Националния тръст през 2000 г.) В една прекрасна сцена посетител в апартамента на стар майор вижда върху паркета големи светли правоъгълници. Това е мястото, където са лежали ориенталските килими, които майорът току-що е бил принуден да продаде.

Социалното неравенство изглежда не е означавало нищо за Кристи, нито за повечето други автори на детективски романи от златния век. Джулиан Саймънс, в романа „Кърваво убийство“, ерудирана и остроумна детективска история, обобщава това по следния начин: „Социалният ред в тези истории е също толкова фиксиран. … като и онзи на инките.“ От друга страна, ако разглеждаме Кристи в контекста на нейното време и социална класа, тя е протофеминистка. Мис Марпъл далеч не е единствената пресметлива следователка в нейните романи. И макар че на Поаро е позволено да прави снизходителни забележки за жените („Жените никога не са любезни“), подобни коментари, както и острите му обувки, са част от нейната сатира на глупавите му, французки постъпки. Нещо повече, неговите забележки са като прашинки в сравнение с изобразената от Кристи трудност да бъдеш жена. „Винаги съм имала мозък, дори като момиче“, казва една от старите дами. „Но не ми позволяваха да правя нищо.“ (Тя е тази, която избутва Томи Пиърс през прозореца.) Друга жена, обвинена, че е златотърсачка, отговаря: „Светът е много жесток към жените. Те трябва да правят каквото могат за себе си – докато са млади. Когато остареят и станат грозни, никой няма да им помогне.“

Расизмът, антисемитизмът и ксенофобията се появяват постоянно в книгите на Кристи. В една от тях домакинята поднася специален десерт, наречен „Негър в ризата си“ (шоколадов пудинг, покрит с бита сметана). Срещат се също така презрителни названия като „даго“ [презрително название на испанци и португалци], уогс [същото за хора от средиземноморския регион] или „очи-цепки“. Най-често обаче се коментират евреите. В един от ранните ѝ романи, „Тайната на комините“ (1925 г.), Херман Исакщайн, който, разбира се, е финансист с голям нос, е поканен на политическа среща в провинциално имение. Когато съобщават на домакина, лорд Катеръм, кой е Исаакщайн, той казва: „Любопитни имена имат тези хора“. Катеръм започва да го нарича Носищтайн. Останалите възприемат това и го съкращават на Носи.

Следователно третирането е замислено като комично. То е част от сатирата на Кристи, която от книга на книга се отнася до нейните сънародници: тяхната мания по градините и кучетата им; техните сковани устни; техните сандвичи с краставици; техните неповторими имена на села (Мъч Дипинг, Чипинг Сомъртън). След Втората световна война някои читатели, особено американците, не се забавляват с възгледите на героите ѝ за етническите различия. Издателите на Кристи получават писма, включително едно от Лигата срещу поругаването. Агентът ѝ вероятно е преценил, че подобни писма ще ѝ се сторят смешни. Във всеки случай той не ѝ ги препраща. Той просто дава разрешение на Dodd, Mead, американските ѝ издатели, да изтрият всички потенциално обидни препратки към евреи или католици. Очевидно тя не е забелязала промените.

Някои хора намират тънки обяснения за популярността на Кристи и за общия ентусиазъм по отношение на детективския роман по нейно време. Одън смята, че основната привлекателност е религиозна. Поне в протестантските страни, пише той, разгадаването на престъплението по ангажиращ начин облекчава вината ни, възстановява усещането за невинност. Други твърдят, че утехата е политическа. Междувоенните години са белязани от ужасни политически сътресения. Детективската история може би е успокоявала хората, че разрушителните сили не се крият в обществения ред, а само в един лош човек, който може да бъде отстранен. Според Джон Коуелти в „Приключения, мистерии и романтика“, изследваща история на детективския разказ, жанрът все още изпълнява тази задача. Друго предположение е, че загубата и възстановяването са литературни – че читателите от двадесетте години насам, нападнати от модернизма, са били благодарни, че са открили в детективската литература изречения с предмети и сказуеми и истории с начало, среда и край. Борхес казва, че след като прочетеш детективски роман, другите фикции ти се струват безформени. В основата си всички тези аргументи са едни и същи: привлекателността на детективската история е във възстановяването на реда.

Мис Марпъл не е съвсем съгласна. Или, според нея, редът се възстановява само до следващия път. Тя казва, че след Втората световна война не знаеш кои са съседите ти, но всъщност не вярва, че има причина за съвременното безпокойство. „Можеш да обвиниш войната (и двете войни)“, смята тя, „или младото поколение, или жените, които отиват да работят, или атомната бомба, или просто правителството – но това, което човек наистина има предвид, е простият факт, че остарява.“ Що се отнася до престъпността, тя изглежда смята, че тя съществува открай време и че малките, стабилни общности не предлагат никаква защита. „Човек вижда толкова много зло в едно село“, казва тя. Обича да описва отравянията, побоищата, изнасилванията, намушкванията и т.н., които са се случвали в Сейнт Мери Мийд. Това е комично, а комедията е там, както твърдят теоретиците, за да укроти злото. Но у Кристи винаги има меланхолична нотка, скептицизъм. В „Тялото в библиотеката“ (1942) тялото принадлежи на Руби, инструкторка по танци в хотел. Тя е удушена със сатенения колан на празничната си рокля. „Разбира се, тя може да е имала някои забележителни качества“, казва за момичето полицейският комисар. „Вероятно не“, отговаря мис Марпъл.

 

Източник

 

Джоан Акосела е сътрудничка на The New Yorker от 1995 г. насам. От 1998 г. до 2019 г. е танцов критик в списанието. Писала е за танц, литература и други изкуства. Получавала е награди от Американската академия за изкуства и литература, Кръга на нюйоркските книжни критици, Конгреса за изследване на танца и Американската психоаналитична асоциация.


Pin It

Прочетете още...

Борхес и бог

Хорхе Луис Борхес, Освалдо Ферари 11 Апр, 2015 Hits: 10799
Струва ми се много сериозно, че един човек…