От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2015 06 Georgi PetrovГеорги Петров Драгиев (1891–1959), известен като Георги Петров и може би затова често смесван с многобройни свои съименници, е „главният народен обвинител“ на Народния съд и прокурорът на най-важния негов Първи състав, привлякъл към наказателна отговорност и осъдил политическия (и част от интелектуалния) елит на страната – регентите, царските съветници и министрите от правителствата от 15 февруари 1940 г. до 9 септември 1944 г. (двете правителства на Богдан Филов и правителствата на Добри Божилов, Иван Багрянов и Константин Муравиев).

Историческа фигура, незаслужено изтласкана от историческата памет (за което си има достатъчно „обясними причини“[1]), Г. Петров е не само деец, заслужаващ вниманието ни със своята несъмнена роля на партиен „юмрук“, размазал политическите противници на новоустановения деветосептемврийски режим, но и автор, чиито текстове (повечето останали в ръкопис) са не по-малко важен и значим знак и знаме на времето. Усилията му на добросъвестен пръв хроникьор и историограф на Народния съд, а дори архивист, грижливо документирал деянията си на главен народен обвинител, заслужават нашата закъсняла (по независещи от нас причини) благодарност. Несъмнено изненадващо за автора, неговото писмовно дело намира днес своя неочакван адресат.

Авторът Георги Петров разголва до болка, до непоносимост, до погнуса дееца Георги Петров – без излишна метафорика и сантименти, без семиотични препратки, без нюанси. Рядък случай, когато авторът е равен на дееца, еднакъв е с него и е единствено и само непосредствено негово продължение. Тук теорията на отражението триумфира, демаскирана като тривиална огледалност.

Георги Петров е автор на автобиографии, спомени (книга за своето участие в Септемврийското въстание в родния му Стара Загора), публицистика, различни по жанр (но еднакво важни!) текстове, свързани с неговия „звезден час“ като „главен народен обвинител“, и, най-сензационното, – на поезия. Той, очевидно, иска да бъде оценяван не само като комунист-прокурор, но и като комунист-поет. „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите“ (Лук. 11:9).

Както ще се убедим, животът и делото на Г. Петров са интересни не толкова сами по себе си, колкото със своята натрапчива типичност, като „представителна извадка“, като клише; знак, който трябва да бъде прочетен, символ, който непременно се нуждае от интерпретация.


Small Ad GF 1

Георги Петров не заслужава забрава. Георги Петров трябва да бъде помнен.

 

1. Автобиографията като биография

Биографията на Георги Петров е типична за голяма част от лявата българска интелигенция от „средния ешелон“, формирала светогледа си в годините около точката на среща между XIX и ХХ в., минала през войните и калила характера си в политическите борби от междувоенните десетилетия. Тъкмо това поколение на 40–50-годишните е в най-активна възраст в „ключовото“ пето десетилетие на века – вземането на властта „веднъж завинаги“ през 1944-та, незабавната и безпощадна разправа с политическите противници; това е поколението, което полага темелите на социалистическото строителство. Както ще видим, и в този случай могат да бъдат фиксирани силни регионални и приятелски обвързаности, върху които у нас до голяма степен „полягва“ светогледното единомислие и дори партийното съратничество – очевидност, която обикновено бива премълчавана. Става дума за връзки, установени и укрепнали в младостта на героя (както и обикновено става в живота), които по-късно във времето, едновременно с набъбването на значимостта на свързаните лица, постепенно се освобождават от регионалния си характер и се пренасят в плоскостта на общонационалната съдба и история. Впоследствие, със смяната на поколенията паметта за тези връзки избледнява по съвсем естествен начин; впрочем, и приживе се прави всичко възможно те да не бъдат експлицирани. Както ще видим по-долу, връзката Георги Петров – Минчо Нейчев е точно от този тип.

Биографията на Георги Петров не само успоредява биографията на своята партия; нещо много повече – тя я въплъщава, олицетворява до тъждество, до неразличимост. Както ще видим, едно случайно съвпадение, един дребен биографичен факт дори и без да бъде специално тематизиран и дълбоко промислян, все пак рефлектира в писмовното наследство на Георги Петров: нашият герой е роден на същата „сакрална“ дата – 20 юли (2 август) 1891 г., – на която на Бузлуджа е заченато социалистическото движение. Така Георги Петров може (и трябва!) да бъде мислен, схващан като нещо по-голямо от себе си, т.е. не само като такъв, какъвто той е в своята парциална биографичност, но и като символ. Георги Петров – това е обикновеното, всекидневно лично име на Партията, а Партията – това е удълженото социално тяло на Георги Петров, негова висша еманация.

Нашият герой е автор на няколко автобиографични текста, които са и основният извор за критична реконструкция на неговата биография. Можем да приемем, че основните факти са достоверни, като на критическа преоценка подлежи интерпретацията и изтъкваната връзка между фактите. Не можем обаче да не държим сметка за принципната несводимост на автобиографията до биографията, за непреводимостта (без остатък) между двете; не можем да си позволим (особено в случаи като този с несъмнен „обществен интерес“) да попаднем в капана на (авто)биографичните автоидеологии. Все пак, както ще се убедим и по друг повод, Георги Петров е общо взето добросъвестен историограф и архивист – в това число и по отношение на собственото си минало.

Георги Петров, роден в Стара Загора на посочената по-горе дата, несъмнено принадлежи към градската лява интелигенция; тук няма да намерим типичния зачин на автобиографията от времето на социализма: „роден съм в бедно селско семейство“. Така или иначе обаче и тези текстове не могат да избягат от формулите, характерните тропи за този тип автобиография: и тук става дума за бедно детство, ранна среща със социалната несправедливост, за кариера сред редовете на учителството, за участие в социалистически кръжок и т.н. Не ни е спестена детската травма на автора: през 1897 или 1898 г. (в различните автобиографии присъстват различни години) нашият герой остава без баща – занаятчия и дребен търговец, споминал се едва на 43 години от рак. На майката са завещани грижите по препитанието и отглеждането на четири деца (Георги тогава е на 6–7 години); тя обаче доживява до дълбока старост. Не ще и дума, че не ѝ е било леко, но такава е съдбата на всяка майка в подобна ситуация не само в края на XIX век и не единствено в България.[2] Детската травма обаче е силно идеологизирана в по-късните автобиографични текстове; споменът се обагря в цветовете на класовата ненавист. Комунистът сякаш е човек без детство, без радостен спомен: „детството ни премина в нерадост и в тежки лишения“ – споделя Г. Петров в последната си, предсмъртна автобиография, написана с оглеждане към ЦК на БКП, обяснимо най-силно идеологизираната между трите. Можем обаче да се усъмним в достоверността на спомена за детството: както научаваме от същия текст малко по-долу, „у нас живееше на квартира съученика ми Димо Недев от гр. Чирпан“, сиреч семейството е имало и дом, и „нетрудови доходи“, по терминологията на социализма. Така или иначе Георги Петров завършва Старозагорската гимназия (1909), което също не говори в полза на предвзетата теза за краен недоимък. Така или иначе въобразената бедност е формула на спомнянето през социализма; тя обаче има своя свръхзадача – да обоснове светогледния и политически избор на автора: „Това тежко положение от ранни години създаде у мен чувството на недоволство от буржоазните, капиталистически порядки в живота и чувството на социална справедливост, към която започнах да се стремя още от най-ранна възраст.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Към обичайните мотиви за младежкия нонконформизъм и идейната мода (по това време социалистическите идеи се разпространяват като епидемия из цяла Европа) ще добавим още два, повече или по-малко характерни за България – религиозният индеферентизъм (не винаги тъждествен с атеизма) и свързаният с него опит всички проблеми на мирозданието да бъдат преформулирани като „социална несправедливост“ (оттук детската травма от ранната загуба на бащата лесно сублимира в „чувство на социална справедливост“); и, второ, социалната завист, която обикновено не се отчита, но всъщност е мощен психологически инструмент.

Срещата със социалистическите идеи става още в гимназията – и тук нищо оригинално: „още през ученическите години бях в социалистическото движение. През 1906–7 година имахме ученически социалистически кръжоци, в които редовно участвувах.“ В най-пространната, предсмъртна версия на своята автобиография Г. Петров уточнява, че кръжоците са били два – литературен, в който е членувал и той, и марксически, до който той, очевидно, още не е бил дорасъл (за това – малко по-долу). Авторът не си противоречи, когато разказва как след завършването на гимназията през 1909 г. в течение на 5 години е учителствал в харманлийските, бургаските и старозагорските села – епизод, в който отново няма нищо екстраординарно или укоримо за неговото поколение. Естествено, няма как да се изненадаме от това, че тези години младият Георги Петров използва за по-дълбоко навлизане в социалистическото движение и идеи. По това време обаче той все още не застанал на „единствено правилните позиции“: „...аз не бях напълно ориентиран по спорните въпроси“ – свенливо признава той.

Следва изключително любопитния сюжет със студентството на нашия герой, в който отново се оглежда съдбата на цяло едно поколение. В своите „кратки биографични бележки“ – всъщност най-пространният автобиографичен текст на Георги Петров – тази история попада в раздела „Войната – периода 1914–1918 год.“: едно любопитно приплъзване от Университета към войната, което се оказва не съвсем случайно, а дори – „с далеч отиващи последици“. Ето как разказва той за това: „През този период напустнах народното учителство, с намерение да следвам в Брюкселския Свободен Университет правни науки. Бях вече готов да замина зад граница, но на 1 август 1914 год. се обяви Първата Световна война, границите неочаквано бяха затворени и аз не можах да напустна страната. При това положение, бях заставен да запиша правни науки при Софийския Университет. А на следната година (1915 год.) нашата страна се намеси в Световната война на страната на Германия и аз бях извикан на военно обучение в ШЗО-Княжево, гдето бяхме в един взвод с моят съгражданин Гео Милев, който през този период беше още краен индивидуалист и модернист.“

Тръгнал да учи на Запад, бъдещият виден болшевишки функционер по неволя („бях заставен“) се оказва в Alma Mater, където следва право всичко на всичко два семестъра. Това обстоятелство обаче в една от автобиографиите, написана на 2 октомври 1953 г. по покана на Правния институт на БАН, се припомня така: „имах и два семестра като студент при Брюкселския университет“; изглежда, споменът се променя според адресата. Както и да е, след завършване на Школата за запасни офицери Г. Петров участва във войната на Битолския фронт до 1918 г.; според автобиографиите му той не толкова е воювал, колкото е мислил за ... Партията, естествено: „През времето на войната у мен се развиваха непрестанно левичарските тенденции, които безспорно се подхранваха от масовата пропаганда на Партията“. Тук, в предсмъртния текст на Георги Петров (18.XII.1959) тази версия е развита най-подробно, но и другаде Г. Петров не пропуска да отбележи: „заради моята антивоенна дейност ми образуваха на два пъти следствени дела, които не дадоха резултат“. Ако вярваме на автора излиза, че той – взводен командир в 12 пехотен полк на Битолския фронт – в течение на близо 3 години не е воювал, а по-скоро е изпълнявал партийни поръчения – нещо, което никой друг явно не е забелязал, понеже „и от войната се изплъзнах невредим, въпреки моите левичарски прояви“. Изобщо казано, впечатлението е обратно на онова, което иска да ни внуши мемоаристът, а именно: каквито и изяви да има (или да си приписва) срещу съществуващия ред, Г. Петров винаги до 1944 г. се „изплъзва невредим“, т.е. без особено сериозни последици за себе си и своето здраве. И по-късно „фашистката държава“, срещу която „главният народен обвинител“ ще произнесе вдъхновени филипики, така и не го лишава от препитание, възможност да упражнява професията си (която, както ще видим, същата държава до голяма степен му подарява!) и да издържа семейството си. Впрочем, няма какво да се чудим: комунистът не може да не си спомня „политкоректно“, винаги в синхрон с партийната линия, с негласно предпоставяния „свръхадресат“...

Да се върнем към архилюбопитния сюжет с юридическото образование на Георги Петров. Той, както и мнозина други негови връстници, които като студенти са били мобилизирани, връщайки се от фронта (демобилизиран е декември 1918 г.), получават неочакван дар от страна на държавата: „войната ни се зачете като следване и след завръщане от фронта се оказа, че съм завършил университета по правни науки.“ Оказва се, че Георги Петров завършва право почти без да е следвал: както видяхме, дори за двата семестра, които най-вероятно е изкарал „успоредно“ на учебната програма, нашият герой по-късно не е съвсем сигурен в кой точно университет това се е случило... Това обаче не е всичко, жестът на държавата отива и по-нататък – направено е всичко възможно за бързото дипломиране и по-скорошното вливане на набора в живота: „До м. юни 1920 г. издържах всичките си изпити по правните науки, постъпих на адвокатски стаж и от м. февруари 1921 година започнах да упражнявам адвокатската си професия“. В друг автобиографичен текст Г. Петров уточнява: „през 1920 год. изкарах съкратен адвокатски стаж и станах адвокат в родния си град Стара-Загора“. Адвокатският стаж е бил „съкратен“, а каква ли ще да е била процедурата по сдаване на изпитите? Очевидни са дефектите в образованието и правосъзнанието на един от „главните“ правници на социализма от времето „когато се наливаха основите“.

Така в началото на 20-те години в българския обществен живот се влива цяло поколение специалисти-висшисти, изкарали „следването“ си в окопите на Първата световна. И точно от това учило-недоучило поколение, което в средата на 40-те години на ХХ в. е в най-активна възраст, идват редица дейци и „експерти“ на новия режим. Тук можем да дирим и един от източниците на безпрецедентната жестокост, с която това ляво поколение се разправя с опонентите си: противникът е враг, който трябва да бъде унищожен като на война.

И така, има всички основания да се смята, че в началото на 20-те години на ХХ в. Георги Петров вече е успешно интегриран в „буржоазното“ демократично общество: той вече има престижна професия, обществен статус и, очевидно, добри перспективи. Интересно е, че точно тогава протича процесът на неговата радикална болшевизация; през същата 1921 г., когато става адвокат, „...станах член на БКП – при преливането на левицата от БСДП (об.) в БКП, като влязох в състава на Окр[ъжния] Комитет на Партията“. Дотогава Г. Петров е широк социалист-общоделец (първоначално е поддръжник на Никола Харлаков), а вътрешните борби по това време сред различните социалистически крила, както знаем, са „притча во язицех“. Ето едно интересно свидетелство на нашия автор по въпроса: „Между прочем (т.е. в периода 1918–1921 – Е.Д.) започна и борбата в партията на широките социалисти между общоделците и левицата. За това допринесе Транспортната стачка в страната. Бях избран за Секретар на Окр[ъжния] Комитет в партията на широките, а останалите членове на Окр[ъжния] К[омитет] бяха все широки социалисти (общоделци). Аз правих усилия да провеждам своите левичарски разбирания, но скандалите бяха ежедневни. А когато Пастухов стана министър на вътрешните работи и започна своите издевателства, отношенията ни станаха нетърпими, просто се биехме на партийните събрания с книги, мастилници, столове и пр.“

Няма как да не маркираме символичното съвпадение: юристът Г. Петров се ражда едновременно с комуниста Г. Петров; оттук насетне тази връзка ще бъде неразривна, правото ще бъде в услуга на партията, а позицията на юриста винаги ще бъде „съгласно инструкцията“. Не знаем (а и това не е толкова важно) дали адвокатът Георги Петров е имал добра клиентела в Стара Загора, но със сигурност знаем, че далеч преди 9 септември той е един от привилегированите, доверените адвокати на болшевизираната партия. Според декларацията му (подкрепена, впрочем, с позоваване на отделно удостоверение) той е организирал и вземал лично участие в защитата на около 50 партийни процеси по ЗЗД и по други политически обвинения, както и в други 80–100 политически процеси в различни градове на страната. През 1941 г. Георги Петров се мести в София и заема мястото и кантората на починалия Стефан Дечев, понеже е назначен за сътрудник на ЦК на БКП по политическите процеси; той се явява лично като защитник „само когато за това реши изрично ЦК на Партията“. И тя решава това да се случи на няколко пъти; най-прочутият казус е „пред военния съд като защитник на Трайчо Костов по процеса против ЦК на Партията“. Изпълнил партийната заръка, Георги Петров без съмнение получава и партийното доверие на най-високо равнище; това доверие ще бъде манифестирано съвсем скоро: когато малко след преврата на 9 септември 1944 г. той излиза на преден план като „главен народен обвинител“, това само за непосветените е случайно. Ето защо транформацията от адвокат в прокурор е толкова безболезнена и дори естествена – общият знаменател между тях е Партията и нейната воля.

Но да се върнем към началото на 20-те години и разцеплението сред общоделците в Стара Загора. Както стана ясно, лявото крило се обособява, „съгласно инструкцията, в отделна организация, „комунистическа левица“ и след няколкомесечно организационно съществувание се вляхме в БКП (т.с.) заедно с известните другари: Георги Бакалов, Найден Николов, Николай Харлаков, Д-р Минчо Нейчев и др.“ Другарите наистина са известни, а дружбата с един от тях – Минчо Нейчев (1887–1956) – ще има „далеч отиващи последици“ – и за тях лично, и за страната като цяло. Удивителен е паралелизмът между жизнените им съдби – и двамата са адвокати в Стара Загора (М. Нейчев завършва право в Швейцария през 1908 г.), и двамата стават едновременно комунисти и влизат в ръководството на Старозагорската партийна организация, и двамата участват в Септемврийското въстание, а след това са арестувани и т.н. (понякога се засичат и в местата за изтърпяване на наказания, като в лагера „Кръсто поле“ в началото на 40-те г.). Удивителна е „координацията“ между двамата дейци и непосредствено след 9 септември: М. Нейчев е министър на правосъдието в първите кабинети на Отечествения фронт (1944–1946), а Г. Петров – главен народен обвинител; несъмнено, двамата са сред основните фигури, разчистили сметките с миналото и „пречупили гръбнака“ на опозицията и всяка съпротива и другомислие. На двамата, между другото, до голяма степен дължим правните стожери на социализма: през 1947 г. Минчо Нейчев е председател на законодателната комисия, подготвила т.нар. „Димитровска конституция“, а след това е председател на Президиума на VI Велико народно събрание (1947–1949) и на I-то народно събрание (1950); Георги Петров пък като председател на Законодателния съвет при Министерството на правосъдието (1951–1953) ръководи изработването на едни от най-важните закони на социалистическата държава – Закона за собствеността, Гражданския процесуален кодекс, Наказателно-процесуалния кодекс, Указа за адвокатурата, Закона за устройството на съдилищата и др. И, последно, дипломатическата кариера на Г. Петров (посланик в Полша 1952–1954), несъмнено, се развива под крилото на неговия приятел, земляк и съратник М. Нейчев, завършил кариерата си във висшите етажи на властта като министър на външните работи (1950–1956).

Както стана дума, Георги Петров активно участва в Септемврийското въстание – той е член на военната организация на БКП (т.с.), а на 12 септември 1923 г., когато се извършват масови арести, преминава в нелегалност; член е на Окръжния революционен комитет, който обявява въстанието на 19 срещу 20 септември и лично командва атаката на пехотинската казарма. Арестуван и прекарал в затвора до май 1924 г., той, както и неговите съмишленици, е амнистиран – сюжет, който в живота му се повтаря още на два пъти (след априлските събития 1925 г. е отново арестуван и след 7 месеца отново освободен). Г. Петров е автор на ръкопис – пространни мемоари за Септемврийското въстание, – под който стои датата: „Варшава, 21 януари 1956 г.“; книгата в две части остава неиздадена. Можем да гадаем защо мемоарите на Г. Петров така и не са привлекли интереса на неговите партийни другари; според мен – понеже те биха го извели на преден план, биха напомнили за автора, за неговите дела и заслуги, докато всъщност най-добре е Партията изобщо да забрави за него. Забравата винаги е най-добрата награда за инквизитора и палача...

Адвокатът Петров е бил помилван и след събитията през 1923-та, и след тези в 1925-та; как ли прокурорът Петров след години би осъдил участник във въоръжен метеж срещу любимата му народна власт? Въпросът, естествено, е реторичен. Изобщо казано, спомените на Георги Петров, просветнати от делата на Георги Петров, зазвучават в съвсем друга тоналност.

Малко след като приключва мандата му на главен народен обвинител, Г. Петров за кратко си припомня някои прийоми на адвокатския занаят – този път като адвокат на един закон. Става дума за брошура, в която се сравнява Законът за защита на държавата (1924) със Закона за защита на народната власт (1945); основният патос е, че тези два сходни закона всъщност не могат да се сравняват. (Вж.: Георги Петров. Закона за защита на народната власт и закона за защита на държавата. С.: Издава Националният комитет на От. Фронт, [1946]. 19 с.)

Поредният реторичен въпрос: как биха били квалифицирани делата на Георги Петров срещу „фашистката“ държава (между тях – участие във въоръжен метеж) от гледна точка на закона, чийто вдъхновен адвокат е самият той?

Не ще и дума: активното участие на Георги Петров в „борбите на Партията“ преди 9 септември калява неговия характер до безпощадност; развива до пароксизъм революционната злоба и отмъстителност; приспива съвестта, по-точно я премахва поради „делегирането“ й на безличния партиен организъм; прави безболезнено неволното приплъзване от разбираемото недоволство към съществуващия ред към физическата разправа с политическия и интелектуалния елит на нацията.

Според една от фолклорните максими, „началникът е винаги прав“; аналогично: „партиецът винаги знае своята биография“, т.е. неговата автобиография е биография, споменът му е вездесъщ, той твори реалността на факта. Оттук – динамиката на (авто)биографиите, които са в точно съответствие с динамичния, стремглаво променящ се спомен на Партията.[3]

 

Текстът е публикуван за пръв път в:
9 септември 1944: литература и политика.
Съст. Пл. Дойнов. С.: Кралица Маб, 2015, с. 111–148.

 


[1] Личността и делото на Георги Петров никога не са привличали вниманието на изследователите; в капиталната седемтомна енциклопедия „България“ (С.: БАН, 1978–1996), донякъде нормативизираща паметта на нацията, липсва статия за Г. Петров – очевиден е стремежът споменът за него да бъде изличен. Както ще видим обаче той е взел „всички мерки“ това да не се случи.

[2] Между другото, в най-кратката си автобиография (наречена просто “Биография“) Георги Петров пише: „Имах още един брат и две сестри, които майка ни като работничка е издържала докато станаха на възраст да работим“. Значи, „капиталистическите порядки в живота“ на границата между XIX и XX в. в България са били такива, че една работничка е била в състояние да издържа и изучи четири деца!

[3] Пример за механизма, по който автобиографиите се превръщат в официална биография, е пространната биографична справка, съпровождаща описа на архивния фонд на Георги Петров (ЦДА, ф. 250Б). Справката всъщност е изработена в бившия Централен партиен архив, ergo: партийната историческа „наука“ наистина нормативизира автобиографията като официална биография. Впрочем, историята и на европейската, и на българската култура дава достатъчно примери за подобен ход на мисълта, при който автобиографията е канонизирана като биография (напр. в случая с Вазов).

Eмил Иванов Димитров (род. 1961) е български автор, преводач, изследовател и издател. През 1985 г. завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" и докторантура през 1989 г. Занимава се с разнообразни изследвания, най-вече на руската и българската култура от XIX-XX век, с архивистика и документални проучвания; автор е на около 200 публикации, сред които и книгата „Досието на Михаил Арнаудов” (С., 2007). Поет: "Eва" (лирика, 2000), циклите "Пиянството на един поет", "Сбогом на ХХ век" (пародии и шаржове на идеи и мислители), "Изповед". През 90-те години активно се занимава с издателска (ИК "Славика") и книгоразпространителска дейност (хуманитарна книжарница “Достоевски”). Специализирал е източно богословие в Рим. Работи в Института за литература на БАН.

Pin It

Прочетете още...