Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

 2021 11 K P Harden

 

До тридесет и три годишната си възраст Катрин Пейдж Хардън, професорка по психология в Тексаския университет в Остин, се радва на толкова стабилно професионално издигане, че изглежда така, сякаш е направлявана от ръката на предопределението. Когато за пръв път излиза на пазара на труда, на двадесет и шест години, нейният ментор от висшето училище, Ерик Търкхаймър, професор от Университета на Вирджиния, я препоръчва с почти мистична готовност. „Повече от всеки друг, преминал през лабораторията ми, съм готов да отговарям на определени въпроси с думите: „Трябва да се консултираме с Пейдж“, пише той. „Абсолютно съм убеден, че тя ще бъде успешно попълнение към всеки факултет и има значителен шанс да се превърне в суперзвезда.“ Ранната ѝ научна дейност е отличена с престижни награди и стипендии, а на тридесет и две години ѝ е предложено постоянно назначение [което в американските университети обикновено означава до пенсиониране, бел. пр.]. През 2016 г. тя започва да води съвместно с колегите си курс по „Въведение в психологията“, изнасян от звукозаписно студио в стила на сутрешно телевизионно шоу – тя и партньорът ѝ пият кафе от еднакви чаши – който се предава на живо всеки семестър, чрез стрийминг, за повече от хиляда студенти. Вече дори не може да пресече кампуса, без да я спрат за селфи.

Хардън работи в областта на поведенческата генетика, която изследва влиянието на гените върху чертите на характера (невротизъм, угодничество), както и резултатите от живота (образование, доходи, престъпност). Подобни изследвания в миналото са разчитали на „проучвания на близнаци“, които сравняват еднояйчни с двуяйчни близнаци, за да се разграничат генетичните ефекти от онези на средата. Като млада професорка тя е съоснователка на Тексаския проект за близнаци – първият регистър, създаден с цел максимално представяне на семейства с ниски доходи от етнически различни среди. В неотдавнашна статия Хардън задава въпроса: „Имате само един живот, но ако бихте могли да превъртите лентата и да започнете наново от същата генетична и екологична отправна точка, колко различно би могъл да протече животът ви?“ Тя продължава: „Като цяло изследванията на близнаци показват, че в алтернативния си живот може и да не сте се развели, да сте спечелили повече пари, да сте по-екстровертни или по-организирани, но едва ли ще се различавате съществено по отношение на когнитивните си способности, образованието или психичните си заболявания.“ През последните няколко години, отбелязва Хардън, новите молекулярни техники са започнали да подкрепят основното откритие, че личните ни житейски траектории зависят в значителна степен от гените ни.

По време на творческия си отпуск за академичната 2015-2016 г. Хардън и Елиът Тъкър-Дроб, неин колега, за когото по онова време тя е омъжена, са поканени в Ню Йорк с двете си малки деца – тригодишно момче и деветмесечно момиче – като гостуващи учени във фондацията „Ръсел Сейдж“. Фондацията, която се помещава в красивата сграда „Филип Джонсън“ в Манхатън, подкрепя предимно социолози, журналисти и икономисти, но наскоро стартира инициатива за интегриране и на биологичните науки. Хардън почти веднага се почувствала нежелана на редовните съвместни обеди-дискусии на стипендиантите. Много от ляво ориентираните социолози изглеждали сигурни, че поведенческо-генетичните изследвания, независимо колко добронамерени са, вероятно ще ни отведат „през задания двор“ към евгениката. Казвали на Хардън, че светът ще бъде по-добър, ако тя би се отказала. Когато групата им отишла да гледа [мюзикъла] „Хамилтън“, останалите изразили изненада, че Хардън и Тъкър-Дроб са се забавлявали, сякаш работата им можела да се върши единствено от хора, които се чувстват неудобно пред една включваща визия за американската история.

Хардън предположила, че подобна подигравателност е остатък от една отминала епоха, когато гените са били описвани като „хардуер“ на индивидуалната съдба, и че критиците ѝ биха могли да бъдат успокоени от евентуална допълнителна информация. Две седмици преди семейството ѝ да се върне в Тексас, тя изпратила на колегите си по електронната поща ново проучване от [списание] Psychological Science, ръководено от Даниел Белски от университета „Дюк“. Статията се основава на мащабно международно сътрудничество, в рамките на което са били идентифицирани различни места в генома, които имат статистически значима връзка с образователните постижения; Белски и колегите му са използвали тези данни, за да съставят „полигенен резултат“ – претеглена сума от съответните генетични варианти на индивида – който би могъл да обясни отчасти различията между населението по отношение на способността за четене и годините на обучение. Проучването му обхващало извадка от новозеландци от северноевропейски произход и било внимателно контролирано по отношение на социално-икономическия статус в детството. „Надявам се, че намирате това за интересна храна за размисъл“, написала тя.

Уилям Дарити, професор по публична политика в университета „Дюк“ и може би водещ учен в страната в областта на икономиката на расовото неравенство, отговорил лаконично, с което поставил началото на дълга верига от отговори. Като се имат предвид трудностите при разграничаването на генетичните и екологичните ефекти върху социалните резултати, написал той, подобни изследвания са в най-добрия случай безполезни: „Няма да има причина изобщо да се провеждат такъв тип изследователски програми и те могат да бъдат поставени на същото място, на което се намират изследванията за отричане на Холокоста.“ Когато Дарити написал следващия си имейл, няколко часа по-късно, един от малкото поддръжници на Хардън сред колегите вече бил променил заглавието на темата от „Нова статия по генетика“ на „Сериозно? Отричане на Холокоста?“ Дарити отговорил: „Убеден съм също толкова силно, че не трябва да поддържаме схващанията, че светът е на 6000 години или че изменението на климата е измислица.“


Small Ad GF 1

Хардън отбелязва, че да бъдеш наречен скептик по отношение на климата е малко за предпочитане пред това да бъдеш наречен отрицател на Холокоста. Тя предложила на всички, които проявили интерес, да организира обяд, на който да се обсъдят безспорните основи на генетичните изследвания. Дарити не желаел да остави въпроса без коментар: „Един последен коментар от мен и след това ще се оттегля в невежеството си.“ През 1994 г., написал той, политологът Чарлз Мъри и покойният психолог Ричард Хернщайн „публикуваха един бестселър, който придоби голяма известност – „Кривата на Бел“ [The Bell Curve]. Освен твърденията си за генетичната основа на ‚расовата‘ йерархия в интелигентността, книгата твърдеше, че социалните резултати като бедността и неравенството в доходите имат генетична основа. Лично аз смятах, че книгата е скандална и тъжно възкресява идеи, които все по-често са били отхвърляни като „псевдонаука“. Работата на Белски ми се струва като един вид продължение на възгледите за света на Мъри-Хернщайн.“ В заключение той казал: „Мисля, че в някакъв момент все пак трябва да кажем, че това е достатъчно.“ (Дарити ми каза за имейлите си: „Поддържам всичко това.“)

Като почитателка на работата на Дарити – особено по отношение на репарациите за робството – Хардън била изненадана, че е предизвикала такава ярост у човек, с когото иначе е била в почти пълно политическо съгласие. След размяната на мнения някои от другите стипендианти престанали да говорят с нея, а веригата от имейли била препратена до членовете на управителния съвет на фондацията. На следващата година, след като спечелила наградата на Американската психологическа асоциация за изключителен научен принос в областта на психологията в началото на кариерата си, Хардън кандидатствала за субсидия от инициативата за биологични науки на „Ръсел Сейдж“, която в миналото е подкрепяла подобни изследвания. Получила ентусиазирани рецензии от научните си консултанти и изхождала от разбирането, че отпускането на стипендията е свършен факт. Но целият съвет [на фондацията] гласувал за отмяна на препоръката на научната група. През следващата година работната група по биологични науки преразгледала насоките за финансиране на програмата, като в окончателния проект се посочвало, че вече няма да се подкрепят никакви изследвания на първостепенните ефекти на гените върху поведението или социалните резултати. В крайна сметка управителният съвет решил да прекрати изцяло инициативата. (Говорител на „Ръсел Сейдж“ ми каза по електронната поща, че решението се основава на „разглеждане на множество фактори, включително относителната липса на опит на RSF в тази област“).

Хардън е прекарала последните пет години в размисъл върху възраженията на Дарити. Както ми каза наскоро: „Когато препрочетох имейлите му, всичко това ми се стори много чеховско. Един вид, ето тук всички пушки, които ще гръмнат в пето действие.“ Хардън разбира защо левицата, с която тя се идентифицира, е възпитала позиция на отвращение към генетиката. Тя е завършила училище в Шарлотсвил, родното място на Кери Бък, жена със „слаб ум“, която е била стерилизирана против волята си през 1927 г. в рамките на щатска евгенична програма, санкционирана от Върховния съд. Но тя не смята, че признаването на тази ужасяваща история трябва да води до категорично отхвърляне на настоящия научен консенсус. Решението на левицата да се оттегли от разговорите за генетиката и социалните резултати оставя вакуум, който десницата с удоволствие запълва. Ситуацията се използва като „червен флаг“ за разобличаване на либералното лицемерие. Днес Хардън е начело на едно зараждащо се движение, понякога наричано „левица на наследствеността“, посветено на разработването на нова морална рамка за начините, по които се мисли и разговаря за генетиката.

Тази есен издателството на Принстънския университет ще публикува книгата на Хардън „Генетичната лотария: Защо ДНК има значение за социалното равенство“, която се опитва да съчетае резултатите от нейната област с ангажиментите ѝ за социална справедливост [книгата е вече публикувана и широко достъпна, бел. пр.]. Както тя пише: „Да, генетичните разлики между двама души са незначителни в сравнение с количествата ДНК, навити във всяка човешка клетка. Но тези разлики са огромни, когато се опитваме да разберем защо например едно дете има аутизъм, а друго не; защо едно е глухо, а друго чува; и – както ще опиша в тази книга – защо едно дете ще има трудности в училище, а друго не. Генетичните различия между нас са от сериозно значение за живота ни. Те са причина за различията в нещата, които ни интересуват. Да се изграждат аргументи в полза на егалитаризма въз основа на генетичното ни уеднаквяване означава да се строи къща върху пясък.“

Хардън разбира, че води кампания на два фронта. От лявата ѝ страна са тези, които са склонни да настояват, че гените нямат значение; от дясната ѝ страна са онези, които подозират, че гените всъщност са единственото, което има значение. Историята на поведенческата генетика е история на опитите на всяко поколение да намери среден път. Когато дисциплината започва да се развива в началото на 1960-те години, споменът за нацистките зверства прави заплахата от евгениката съвсем нетеоретична. Властващият модел на човешкото развитие, който изглежда в съответствие със следвоенните либерални принципи, е бихевиоризмът с неговата надежда, че манипулирането на околната среда може да доведе до всякакви желани резултати. Не е нужно обаче много, за да се забележи, че в разпределението на човешките способности има значителни различия. Първите поведенчески генетици изхождат от предпоставката, че нашата природа не е нито напълно фиксирана, нито напълно пластична, и че това е добре. Те приемат за свой интелектуален патриарх руския емигрант Теодосий Добжански, еволюционен биолог, който се ангажира с антирасизма и с убеждението, че „генетичното разнообразие е най-ценният ресурс на човечеството, а не жалко отклонение от идеалното състояние на монотонна еднаквост“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Съвременните пионери в тази област се стремят да докажат, че интересът им е ограничен до чисто академични въпроси и дават приоритет на сравнително чистото изучаване на животните. През 1965 г. Джон Пол Скот и Джон Л. Фулър съобщават, че въпреки забележимите генетични разлики между породите кучета, не изглежда да има категорични различия, които да позволят да се заключи, че, да речем, немските овчарки са по-умни от лабрадорите. Най-важните различия се проявяват на индивидуално ниво, а условията на околната среда са също толкова важни, колкото и вродените качества, ако не и повече.

Тази епоха на приятелство [между двете противоположни идеологии] не продължава дълго. През 1969 г. Артър Дженсън, уважаван психолог от Бъркли, публикува в Harvard Educational Review статия, озаглавена „Колко можем да повишим коефициента на интелигентност и училищните постижения?“ (How Much Can We Boost IQ and Scholastic Achievement?). Дженсън хладнокръвно твърди, че в Америка съществува разлика в IQ между расите; че причината за тази разлика е поне отчасти генетична и следователно, за съжаление, неизменна; и че е малко вероятно политическите интервенции да попречат на естествената йерархия. Аферата „Дженсън“, продължава повече от десетилетие в годините преди публикуването на „Кривата на Бел“. Най-видимите резултати от нея са безкрайни обществени дебати, студентски протести, изгорени чучела, смъртни заплахи, обвинения в интелектуален тоталитаризъм. Както пише Аарон Панофски в книгата си „Misbehaving Science“ [Непослушната наука], която е история на дисциплината, „споровете се разрастват и намаляват, понякога възникват експлозивно, но никога не се разрешават и винаги заплашват да се появят отново“.

Проблемът е, че повечето от колегите на Йенсен са съгласни с някои от основните му твърдения: изглежда, че съществува нещо като „обща интелигентност“ при хората, че тя може да бъде смислено измерена с тестове за интелигентност и че генетичното наследство има доста общо с нея. Критиците бързо изтъкват, че сложните социални пътища, които водят от гените до чертите на характера, правят да изглежда глупава всяка проста представа за генетична „причинност“. През 1972 г. Кристофър Дженкс, социолог от Харвард, предлага мисловен експеримент с държава, в която на червенокосите деца е забранено да ходят на училище. Естествено, би могло да се очаква, че тези деца ще демонстрират по-слаба способност за четене, което, тъй като червената коса е генетична по произход, ще бъде видимо свързано с техните гени – и в някакъв странен смисъл ще бъде „причинено“ от тях.

Ричард Левонтин, генетик и убеден егалитарист, развива друга аналогия. Представете си торба с царевични семена. Ако засадите една шепа в бедна на хранителни вещества почва, а друга – в богата, то ще има явна разлика в средната височина на стъблата им, независимо от генетичната предразположеност. (Също така ще има по-голямо „неравенство“ сред добре осигурените растения; може би е нелогично, че колкото по-равномерно благоприятен е климатът, толкова по-силно изразени са ефектите от генетичните различия). Така че расовото сравнение на Йенсен е необосновано и злонамерено: абсурдно е да се смята, че в Америка през 1969 г. различните раси се радват на еднакво благодатни условия.

Бихевиористките генетици подчертават, че техните собствени проучвания показват, че по-бедните деца, осиновени от богати семейства, са получили значително повишение на средния коефициент на интелигентност. Ученият Джеймс Флин установява, че по причини, които не са напълно изяснени, средният коефициент на интелигентност на населението се увеличава значително с течение на времето: повечето хора, живели преди сто години, ако им бяха направени съвременни тестове, лесно биха били квалифицирани като онова, което първите психометрици са наричали (с предполагаема техническа точност) „идиоти“ или „имбецили“. Такива тестове може би измерват нещо реално, но каквото и да е то, не може да се счита за „чисто“ биологично или непроменливо.

Способността ни да коригираме генетичните различия е отделен морален въпрос. През 1979 г. икономистът Артър Голдбъргър публикува язвителна реплика към социалните консерватори, които твърдят, че генетичните различия правят социалния апарат свръхзадължителен. „По същия начин, ако се докаже, че голяма част от различията в зрението се дължат на генетични причини, то Кралската комисия за разпределение на очилата може и да си събира багажа“, пише той. Това, че резултатите могат да бъдат частично генетични, не означава, че те са неизбежни.

Докато през осемдесетте години на ХIХ век проучванията на близнаци се разрастват, резултатите от тях допринасят за съществени промени в моралните ни интуиции. Когато се оказа, че например шизофренията и аутизмът са до голяма степен наследствени, ние престанахме да обвиняваме за тези разстройства студените или неумели майки. Но по отношение на такива натоварени [с идеологически конотации] характеристики като интелигентността, либералите си остават разбираемо обезпокоени и продължават да настояват, че различията – не само на групово, но и на индивидуално ниво – са просто артефакти на неравностойната среда. Консерваторите пък изтъкват, че подходът към научните открития „à-la-carte“ [подчинен на предварителни идеологически предпоставки, бел. пр.] е интелектуално непоследователен.

През 1997 г. Търкхаймър, може би най-изтъкнатият поведенчески генетик на своето поколение, публикува кратко политическо размишление, озаглавено „В търсене на психометричната левица“, в което призовава своите колеги-либерали да приемат, че няма от какво да се страхуват, когато става дума за гени. Той предлага „психометричната левица да признае, че човешките способности, индивидуалните различия в човешките способности, мерките за измерване на човешките способности и генетичните влияния върху човешките способности са реални, но дълбоко сложни, твърде сложни за налагане на биогенетични или политически схеми. Тя би твърдяла, че най-важната разлика между расите е расизмът, чиито корени са в ужасяващата институция на робството само преди няколко поколения. Не е нужно противопоставянето срещу детерминизма, редукционизма и расизма, в техните крайни или умерени форми, да зависи от цялостното отхвърляне на неоспорими, макар и лесно погрешно интерпретирани факти като наследствеността.“ В заключение той казва: „Всъщност по-добре да не е така, защото ако това стане, евентуалната победа на психометричната десница е гарантирана.“

След като изтърпяла лятото на 2020 г., затворена в потискащата жега в Остин, Хардън била благодарна за поканата да прекара тазгодишния юни в Държавния университет на Монтана в Бозман. Неотдавнашният приток на богатство, идещо извън града, се е ускорил по време на пандемията, а индустриалните съоръжения на града са били безмилостно обновени, за да отговорят на нуждите на интелектуалните работници, работещи от разстояние. Хардън, която има очи с цвят на мъх, крива усмивка и сериозна непринуденост, ме посрещна в кафене, което изглеждаше така, сякаш тази сутрин е било докарано със самолет от Сан Франциско. Тя носеше мека фланелена риза, избелели дънки и тъмни слънчеви очила Ray-Ban. Въздухът беше горещ и сух, но Хардън е от хората, които сякаш са придружавани от вечен бриз. „ ‚Кривата на Бел‘ излезе, когато бях на дванадесет години, и някак си хората все още говорят за нея – каза тя. „Във всяко поколение има по един нов бял тип, който става известен, говорейки за това.“ Почти всеки път, когато Хардън изнася презентация, някой я пита за „Гатака“ – филма от 1997 г., в който се представя антиутопия, изградена от генетично-обусловени касти. Хардън отговаря, че животът на един поведенчески генетик приличал на друга класика от 90-те години: „Омагьосан ден“.

Хардън е израснала в консервативна среда и макар че по-късно отхвърля голяма част от възпитанието си, тя запазва недоверието на новопокръстения към ортодоксалността. Семейството на баща ѝ е съставено  от фермери и работници по тръбопроводите в Тексас, а баба и дядо ѝ – последователи на Петдесетницата, които са приемали изцелението с вяра и баене – са били изведени от крайна бедност от военните. „Това е класическа история за целевото създаване на бяла средна класа от страна на правителството“, казва тя. Баща ѝ служил като пилот във военноморските сили, след което започнал работа като летец за FedEx, а Хардън и брат ѝ израснали в предградие на Мемфис. Хардън скандализирала християнската си гимназия, когато на петнадесет години написала курсова работа за [романа на Силвия Плат] „The Bell Jar“. Не повторила житейския път на родителите си. „Те все още са много религиозни – много подозрителни към мейнстрийм медиите, светските университети, всичко светско – нещо, което се ускори в годините на Тръмп.“

Родителите на Хардън настоявали тя да остане в Юга, за да учи в колеж, и университетът „Фурман“, бивш баптистки колеж в Южна Каролина, ѝ дал пълна стипендия въз основа на почти перфектните ѝ резултати на изпита SAT. Получила платени летни стипендии по генетика на гризачите и открила, че предпочита грубата работа в лабораторията пред трудното жонглиране, което се изисква от работата като сервитьорка и продавачка на дребно, с която била свикнала. Едва по-късно осъзнала, че целта на програмата е да привлече към науката студенти от слабо представени среди. На двайсет години кандидатствала за аспирантура по клинична психология. Единственият коментар на баща ѝ бил: „Страхувах се, че ще направиш нещо такова.“ Отхвърлили я почти навсякъде, но Търкхаймър, който отбелязал опита ѝ в лабораторията и изключително високите ѝ количествени резултати по G.R.E., я поканил на интервю. Тя носела строг костюм, а той бил обут в сандали. Символът на електронната поща на Търкхаймър е гръцката буква psi, означаваща „психология“, на фона на логото на Grateful Dead; той ѝ предложил да я приеме, при условие че престане да го нарича „сър“.

Преживяванията ѝ като начеваща учена са само част от причините, поради които се е разочаровала от евангелизма: „След 11 септември се развихри невероятен национализъм – на олтара редом с кръстовете се вееха знамена – който зарази моята църква до степен, в която се чувствах неморална и груба. Понякога се чувствам така, сякаш за единадесетте години, прекарани в християнско училище, съм усвоила всички неща, които никога не съм искала да усвоявам. Мислех си, че следваме етоса на социалната справедливост, според който кротките ще наследят земята, и сигурно съм пропуснала коловоза, който доведе до войната в Ирак.“ Търкхаймър ѝ препоръчал местен психоаналитик, който, както казва Хардън, я приел като „благотворителен случай“.

Може би е изглеждало странно, че поведенчески генетик препоръчва аналитично лечение [двете школи се разглеждат като несъвместими, бел. пр.], но Търкхаймър отдавна е известен с убеждението си, че биологичните обяснения на поведението едва ли някога ще изместят културните и психологическите. Дългогодишният съперник на Търкхаймър, плодотворният изследовател Робърт Пломън, вярва точно в обратното, прогнозирайки, че един ден ще постигнем знание на молекулярно ниво за нещата, които правят хората такива, каквито са. Търкхаймър се асоциира с това, което Пломън нарича „мрачна перспектива“ – схващането, че съответните процеси са твърде объркани и идиосинкратични, за да бъдат някога опознати в достатъчна степен. Според Търкхаймър перспективата е мрачна само от гледна точка на един социален учен. Като личност той има по-сантиментално мнение: „В дългосрочен план мрачната перспектива винаги побеждава и никой не би искал да живее в свят, в който това не е така.“ [Тоест никой от нас не би искал да живее в свят, в който поведението му/ѝ е предварително определено по биологически прчини.]

Това не означава, че генетиката на поведението е безполезна, а само, че тя изисква по-скромно разбиране за знанието, което може да се постигне: изследванията на близнаци може и никога да не обяснят как даден генотип прави даден човек по-склонен към депресия, но биха могли да помогнат да се избегнат погрешни заключения, които търсят обяснения в лошото възпитание. Работата на Хардън в лабораторията на Търкхаймър остава точно в рамките на тази традиция. Например щатът Тексас харчи много пари за училищни програми за насърчаване на сексуалното въздържание въз основа на изследвания, които показват връзка между ранната сексуалност на подрастващите и последващо антисоциално поведение. Хардън използвала проучване на близнаци, за да докаже, че близначка, която е започнала да прави секс по-рано, не е показала по-голяма вероятност да се ангажира с рисково поведение от своята сестра, която се е въздържала. С други думи, и двете поведения може да са израз на някаква скрита предразположеност, но не може да се направи причинно-следствена връзка. Подобна е и работата ѝ, в която тя показва, че идеята за „натиска от страна на връстниците“ като фактор за злоупотреба с наркотици сред подрастващите е в най-добрия случай радикално опростяване на изключително сложната динамика на взаимодействието между гените и средата.

Аспирантските години на Хардън съвпадат с появата на истински генетици в една област, дълго време доминирана от психолози. През 2003 г. беше завършена първата пълна карта на човешкия геном и изглеждаше, че визията на Пломън ще се потвърди. Някои болести – например болестта на Хънтингтън – се оказаха резултат от мутация в един-единствен ген, а предположението, че сложните личностни характеристики могат да бъдат обяснени по същия начин, получи широко разпространение. По онова време се твърдеше, че е идентифициран ген за агресията, ген за депресията и ген за хомосексуалността. Но тези изследвания не можаха да бъдат повторени и ерата на „кандидат-гените“ в края на краищата беше отписана като груба грешка. Стана ясно, че сложните признаци се управляват от множество гени и че отделните гени могат да се отнасят до различни качества.

По времето, когато Хардън завършва дисертацията си, изследователите започват да се чудят дали е възможно да бъдат идентифицирани стотици или дори хиляди места в генома, където разликите в нашите ДНК последователности могат да бъдат свързани с даден признак или резултат. Този изследователски проект се нарича „изследване на асоциациите в целия геном“ [genome-wide association study] или gwas (произнася се джи-уас). Характерно за Търкхаймър е, че не е впечатлен от първоначалните резултати, които са слаби. На годишната конференция на Асоциацията по генетика на поведението през 2013 г. той изнася съкрушителна реч: да се опиташ да разбереш човешкото поведение с помощта на gwas е все едно да поставиш компактдиск под микроскоп, за да разбереш дали дадена песен е добра. Хардън също била сигурна, че няма да научат нищо от тези измислени статистически упражнения. „Но ние грешахме“, казва тя днес.

През последните пет години резултатите от gwas са се развили много бързо. Сега полигенните резултати могат да обяснят голяма част от вариациите в ръста и теглото на населението и е доказано, че могат да предскажат неща като сърдечносъдови заболявания и диабет. „Това наистина е повод за празнуване“, каза ми Пломън. „Представете си появата на предсказващата медицина – да можем да идентифицираме медицински проблеми, преди те да са се появили.“ Изследователите са открили връзки и със сложни поведенчески черти. „Отчетени са значителни съвпадения при поведенчески черти като консумацията на кафе и чай, хронични нарушения на съня (безсъние), умора и дори дали даден човек е ‚дневен‘ или ‚нощен‘,“ отбелязва Пломън в книгата си от 2018 г. „Проектът: Как ДНК ни прави такива, каквито сме“. [Blueprint: How DNA Makes Us Who We Are] Новите изследвания, пише той, „поставят началото на ДНК революцията в психологията“.

Най-голямото досега gwas, свързано с образователните постижения, е открило почти 1300 места в генома, които са свързани с успеха в училище. Въпреки че всяко от тях може да има безкрайно малка статистическа връзка с резултата, заедно те могат да бъдат сумирани, за да се получи резултат, който има прогностична валидност: вероятността хората от групата с най-високи резултати да завършат колеж е приблизително пет пъти по-голяма от тази на онези с най-ниски резултати – приблизително толкова точен прогностичен показател, колкото и традиционните променливи в социалните науки, като например доходите на родителите. Никой не знае какво точно да прави с тези резултати, но, както ми каза един популационен генетик, „влакът е напуснал гарата – дори и ако изследователите все още не разбират напълно какво откриват, това е начинът, по който геномът се използва сега“.

В момента Хардън и нейните сътрудници провеждат свои собствени изследвания в областта на gwas; напоследък те изследват поведения, включително агресия и поемане на рискове в юношеска възраст, които са силно предсказващи за продължителността на живота и резултатите на пазара на труда. Тя знае, че може би никога няма да успее да убеди Търкхаймър, който продължава да твърди, че светлината, която генерират тези изследвания, е твърде слаба, за да разсее мрачното му настроение. Но тя смята, че те представляват постепенна стъпка напред: „Ерик казва, че е опасно да се говори за гени, ако не се знае как точно те са свързани с резултата, но ние дори не знаем как точно бедността променя нещата – защо е добре да бъдеш осиновен в богато семейство?“ След което добавя: „Невъзможно е да не ме интересува как това, с което хората започват, определя живота им.“

* * *

На гости на Хардън в Бозман е по-малкият ѝ брат Мика, който идва от Мемфис. Седим заедно на покритата тераса на просторната къща, която Хардън е наела с партньора си, архитектурен дизайнер на име Травис Ейвъри. Това е най-дългият престой, който тя някога е правила далеч от децата си, които са на пътешествие с баща си. (Двойката се е развела през 2018 г.) Мика все още не е прочел книгата на сестра си, но неохотно се е съгласил да му бъде направен генотип. „Имаме една и съща кестенява коса, едни и същи зелени очи, една и съща склонност да правим това, което доведената ни майка нарича ‚бавното мигане на Хардън‘ – да затваряме очи за няколко секунди, когато сме ядосани на някого“, пише тя. „Въпреки тези прилики, животите ни се развиват по много различни начини.“ Мика все още живее близо до дома, в който са израснали, не е напускал църквата и може да тича нагоре-надолу по футболно игрище, „без да се задъхва и за момент“. Тя ми казва, че по-общата ѝ мисъл е, че братята и сестрите, които споделят само около половината от ДНК-то си, са колкото несходни, толкова и сходни. „В тринадесетата си хромозома ние сме по същество двама непознати.“

Мика е дошъл със съпругата си Стефи и десетмесечната им дъщеря Хадли – интелигентно, хитро дете с очарователно предизвикателен поглед. Докато възрастните седят наоколо и разговарят, Хадли замисля как да отмъкне бадемите и чашите им с вино. Всеки път, когато се измъква от надзора на възрастните и се качва на масичката за кафе, Мика използва възможността да подразни сестра си, като казва с усмивка: „Изглежда, че Хадли е спечелила генетичната лотария!“ Хардън извръща очи и му напомня, че това е точно обратното на онова, което тя е имала предвид. Оказва се, че Мика знае точно какво е имала предвид; той вече е описал книгата пред Стефи като „обясняваща на десните, че не са лунатици, а на левите, че интервенциите са по-сложни, отколкото им се иска да повярват“, за което Хардън признава, че е страшно точно. Мика и Стефи са се запознали, докато са играели футбол, и Хардън ги закача, че Хадли може да изостави терена заради музикалния театър. Тя смята, че всички книги за дребните решения на родителството – дали да въведем първо моркови или броколи, примерно – са „опит да се защитим психологически от това колко малко контрол имаме върху света, върху себе си и върху децата си“.

Епизодът в „Ръсел Сейдж“ е накарал Хардън да се замисли какво всъщност означават изследванията ѝ: „Това беше за мен повратна точка в една кариера, която инак беше почти изцяло свързана с провеждането на емпирични изследвания, към повече метанаука.“ „Генетичната лотария“ отразява годините, прекарани в странстване в пустинята. Книгата не избягва техническите детайли, но се отнася леко към собствените идеи; наред с честите библейски алюзии Хардън споменава и филми като „Баровки“ и „Плъзгащи се врати“.

Хардън ми описва книгата си като „фундаментално защитна в много отношения“ и преди да направи каквито и да било твърдения за това какво можем да научим от резултатите на gwas, се спира подробно на ограниченията им. gwas просто дава представа за това как гените са свързани с успеха, психичното здраве или престъпността за определени групи от населението, в определено общество, в определено време: не би имало смисъл да сравняваме резултатите за образователните постижения на жените в Америка днес с жени, които са навършили пълнолетие преди дискриминацията по полов признак да бъде забранена във висшето образование. И резултатите от gwas не са „преносими“: проучване, проведено върху бели британци, не ви казва почти нищо за хората в Естония или Нигерия. Полигенетичните резултати си остават лош показател за индивидуалните резултати – има много хора в долната част на спектъра на образователните постижения, които продължават да учат висше образование, и много хора в горната част, които никога не получават диплома за средно образование.

Резултатите от Gwas могат случайно да разкрият също толкова много за културата или географията, колкото и за гените. Проучване на употребата на пръчици за хранене в Сан Франциско би установило, че уменията са генетично свързани с източноазиатски произход, което е далеч от откритието за вродена сръчност с определен инструмент. Един от начините да се заобиколи този капан е като се сравнят резултатите от gwas в рамките на семейството, където е доказано, че те надеждно обясняват разликите в житейските резултати между братята и сестрите. Но дори и тази мярка не решава проблема на Кристофър Дженкс с червенокосите. „Човек може да стигне далеч в образованието, защото е умен, любопитен и трудолюбив, или защото е конформист, избягва риска и е обсебващ, или защото има характеристики (красив, висок, слаб, светъл), които го привилегироват в едно неразрешимо предубедено общество“, пише Хардън. „Проучването на това, което е свързано с успеха в дадена образователна система, не ви показва дали тази система е добра, честна или справедлива.“

В някакъв момент Хардън трябва да остави настрана предпазните си мерки и да започне да твърди, че чистият генетичен късмет играе причинно-следствена роля за резултатите, които имат значение: „Ако хората се раждат с различни гени, ако топчето в генетичната рулетка попадне на различна полигенна комбинация, то те се различават не само по ръста, но и по богатството си.“ За нея това приемане е необходима прелюдия към всеки разговор за това какво трябва да се направи по въпроса. „Ако искате да помогнете на хората, трябва да знаете кое е най-ефективно, така че се нуждаете от наука“, казва ми тя. Хардън смята, че разговорът за генетиката на поведението ще продължи да се върти в кръг, докато поддържаме лекото разграничение между неизменните генетични причини и променливите причини на околната среда. Би било по-добре, ако приемем, че всичко е изтъкано от дълги причинно-следствени вериги – от гените през културата до личността – и че колкото повече разбираме за тях, толкова по-ефективни могат да бъдат нашите интервенции.

Първото, което геномиката може да направи в социалните науки, е да помогне на изследователите да контролират смущаващите генетични променливи, които почти навсякъде се пренебрегват. Както казва Хардън в книгата си: „Генетичните данни премахват един от източниците на човешките различия, така че околната среда е по-лесно видима.“ Например от 2002 г. насам федералното правителство изразходва почти един милиард долара за нещо, наречено „Инициатива за здравословен брак“, която цели да намали брачните конфликти, като един от начините за борба с бедността и младежката престъпност. Хардън не е изненадана да чуе, че тази политика не е имала забележим ефект. Нейното собствено изследване показва, че когато сестри-близначки имат бракове с различни нива на конфликтност, децата им са еднакво застрашени от престъпност. Смисълът не е да се оценят ефектите на ДНК като такава, а да се предостави допълнителна контрафактология за анализ: дали наблюдаваният резултат би продължил да се запазва, ако участващите хора имат различни гени? Хардън може да идентифицира проучвания по широк спектър от теми – „Дали обучението на родители с недостатъчни ресурси да говорят повече на децата си, би могло да намали разликите в образователните постижения? Дали ранната вечеря подобрява семейните отношения?“ – чиито заключения тя смята за съмнителни, тъй като изследователите са контролирали всичко, освен факта, че родителите предават на децата си както домашната среда, така и генома си.

Тя признава, че техниките на gwas са твърде нови, а опасенията относно генетиката на поведението – твърде дълбоко вкоренени, за да могат досега да дадат много непосредствено полезни примери. Но тя посочва едно проучване от миналата година като доказателство за концепцията. Екип от изследователи, ръководен от Джасмин Уерц от университета „Дюк“, използвал резултатите от gwas, за да проучи четири различни „аспекта на родителството, за които преди това е било доказано, че предсказват образователните постижения на децата: когнитивна стимулация; топлота и чувствителност; хаос в домакинството (с обратен код, за да се посочи нисък хаос в домакинството); безопасност и подреденост на семейния дом“. Те са установили, че един от тях – когнитивната стимулация – е свързан с академичните постижения на децата и гените на техните майки, дори когато децата не са наследили съответните варианти. Изборът на родителите да четат книги, да решават пъзели и да посещават музеи, може да е обусловен от собствените им гени, но въпреки това той е довел до значителен ефект върху околната среда.

Дори откритието, че даден резултат е до голяма степен генетичен, не означава, че неговите ефекти ще се запазят неизменно. През 1972 г. правителството на Обединеното кралство е повишило възрастта, на която учениците могат да напускат училище, от петнадесет на шестнадесет години. През 2018 г. изследователска група проучва ефекта от допълнителната година върху учениците и установява, че здравните им резултати по показатели като индекс на телесна маса, независимо от причината, са се подобрили. Но при онези с висока генетична предразположеност към затлъстяване е имало значително подобрение – диференцирано въздействие, което лесно би могло да остане незабелязано.

Някои от най-новите изследвания на Хардън са посветени на проследяването на учебните програми по математика – интуитивен пример за това как взаимодействието между гените и околната среда може да създаде обратна връзка. Установено е, че бедните училища са склонни да изпускат всички свои ученици: онези, които имат вродени математически способности, рядко се насърчават да посещават класове за напреднали, а на тези, които се затрудняват, се позволява да изоставят предмета – ситуация, която често изключва възможността за постъпване в колеж. Най-богатите училища, напротив, са в състояние да започнат благотворни цикли при най-надарените ученици и да прекъснат порочните цикли при по-малко надарените, като повишат тавана и долната граница на постиженията.

В резултат на подобни проучвания Хардън забелязва нова готовност да се разглежда ролята на генетиката: „Сега получавам имейли от любопитни социолози, които казват: ‚Никога не съм смятал, че генетиката е полезна или подходяща за мен, отчасти защото се притеснявах, че няма как да говоря за гените и интелигентността или за гените и поведението, без да се впусна в научен расизъм в стил Мъри‘.“

„Пушката“ на Мъри-Хернщайн, която е висяла на стената на електронната поща на Уилям Дарити, е гръмнала около година по-късно [с други думи, опасенията за евентуални залитания към опасни обобщения са се оправдали, бел. пр.]. На 23 април 2017 г. популярният водещ на подкастинги Сам Харис е пуснал епизод под название „Забранено знание“, предназначен да предизвика вълнение сред либералните интелектуалци. Харис е свързан с т.нар. „Интелектуална тъмна мрежа“, неформален клуб на разномислещи (от който той впоследствие се дистанцира), свързан от обща съпротива срещу онова, което се възприема като „либерално групово мислене“. В интервютата си Харис използва един вид сънлив речитатив, който сякаш цели да подчертае ангажираността му с безпристрастното популяризиране на спорни идеи. По този повод той приканва слушателите да се включат в разговор с Чарлз Мъри за „Кривата на Бел“, която Харис рекламира като „една от най-спорните книги от последно време“.

Според Харис книгата е предизвикала толкова голяма враждебност, защото в нея се говори за неприятни истини. „Хората не искат да чуят, че интелигентността е нещо реално и че някои хора я притежават повече от други“, казва той. „Те не искат да чуят, че разликите в коефициента на интелигентност са от значение, тъй като те силно предсказват различен успех в живота – и не само за неща като образователен ценз и богатство, но и за неща като раждане извън брака и смъртност. Хората не искат да чуят, че интелигентността на даден човек се дължи в голяма степен на неговите гени и че, както изглежда, можем да направим много малко в околната среда, за да повишим интелигентността на даден човек, дори в детска възраст. Не че околната среда няма значение, но гените изглежда са от петдесет до осемдесет процента от историята. Хората не искат да чуят това. И със сигурност не искат да чуят, че средният коефициент на интелигентност се различава при различните раси и етнически групи.“

Харис е привлечен в защита на Мъри след инцидент в колежа Мидълбъри, предния месец, при който Мъри е бил освиркан от протестиращи студенти, а придружителят му от факултета е бил ранен в последвалото меле. Харис смята това за „част от истерията срещу свободата на словото, която се разпространява в университетските кампуси“, и заключава: „Намирам за шокиращи нечестността, лицемерието и моралното малодушие на критиците на Мъри. И фактът, че бях подвластен на това оклеветяване и на практика станах част от една мълчалива тълпа, която просто наблюдаваше нещо, равносилно на съвременно изгаряне на вещици – всичко това беше недопустимо за мен.“ Двамата мъже обсъждат твърдението на Мъри, че наблюдаваните расови различия са поне отчасти генетични по произход и че подобряващите намеси, като програмите за социални помощи и позитивните действия [избирателното допускане до висше образование въз основа на расови признаци], едва ли ще се окажат успешни.

Харис изглежда не се интересува толкова от Мъри като учен или експерт, колкото от идеята за културна война. Скоро след събитията в Мидълбъри, уеб списанието Vox публикува статия, която отхвърля дори основните тези на Мъри за интелигентността. Подкастът на Харис сякаш има за цел да разкрие, че отхвърлянето на Мъри от страна на левицата е мотивирано от политика, а не от наука. След публикуването му Vox е помолил Търкхаймър да предостави опровержение, и той предложил на Хардън да му сътрудничи. Хардън се почувствала отговорна да приеме задачата. „Хората са много изкушени от идеите на Мъри, а има и определен тип хора, които почти сигурно не са чели ‚Кривата на Бел‘, но пък слушат Сам Харис, който има огромна аудитория“, каза ми тя.

Тя смята, че стандартният отговор на левицата не е особено полезен. „Това, което ще кажа, е много християнско нещо, но то ми напомня за епизода, в който Исус е изкушаван от Сатаната в пустинята“, каза ми тя в Бозман. „У Мъри има достатъчно истина, така че ако човек каже: ‚Всичко това е погрешно‘, ще се вкара в ситуация, в която ще говори интелектуално нечестни неща. Исус трябва да каже: ‚Тази част е вярна, а тази е невярна‘.“ Тя прави пауза: „Моля ви, не записвайте, че сравнявам Мъри със Сатаната“, а след това продължава: „Знам, че всички искаме да кажем, че не е вярно, че тестовете за интелигентност предсказват нещата, но това не е лъжа.“ Да кажеш подобно нещо означава да рискуваш да задълбочиш „мъченичеството“ на Мъри и да придадеш блясък на идеята, че идеите му наистина са „забранено знание“. Ученият и критик Фредрик деБур, който се позовава много на работите на Хардън, е още по-остър в критиката си. В едно есе от 2017 г. той пише: „От изборите насам либералите се перчат като партия на фактите, като говорители на истината, които се борят срещу онези, които са отхвърлили самия разум. И подозирам, че по някои въпроси може би са прави. Но нека бъдем ясни: отричането на влиянието на генетиката върху академичните резултати на хората е фейк нюз.“

Статията на Vox, която Хардън и Търкхаймър пишат заедно със социалния психолог Ричард Нисбет, е озаглавена „Чарлз Мъри отново разпространява научен боклук за расата и IQ“. Те пишат, че има много добри доказателства в подкрепа на идеите, че „интелигентността, измерена чрез IQ тестовете, е значим конструкт“ и че „индивидуалните различия в интелигентността са умерено наследствени“. Те дори признават, с много уговорки, че „расовите групи се различават по средните си резултати на IQ тестовете“. Но просто няма добра научна причина да се заключи, че наблюдаваните расови различия са нещо друго, освен последици от расизма. Те изтъкват, че в единствения случай, когато Харис използва работата на Джеймс Флин, за да се противопостави на идеите на Мъри, последният отговаря с размахване на ръце, като признава, че този изследователски труд е твърде сложен, за да го разбере.

Противно на подстрекателското си заглавие, статията представлява необичайно фина намеса в културната война. И въпреки това Харис и легионът от негови поддръжници я приемат като подбуда за „клеветническа кампания“. В Quillette изследователят Ричард Хайер сравнява отхвърлянето на Мъри от Хардън и Търкхаймър с отричането на климатичните промени – за втори път в рамките на една година Хардън е обвинявана по този начин, този път от десницата. Обвиненията в това, което Хардън сега описва като „фиаското на Vox“, се проточили през цялата следваща година с паради на аргументи и контрааргументи, изтичане на лични имейли и нива на продължително подкастване, които са, според всички стандарти, крайни. Хардън ми каза: „Популярната реакция беше толкова разединена от тази на научната общност, че хора в интернет ми изпращаха статии, за да ги прочета, без да осъзнават, че цитират работи на бившия ми съпруг и че те са мета-анализ на собствените ми статии.“

Миналото лято анонимен посредник предложил на Харис и Хардън да решат нерешените си проблеми. Хардън се появила в подкаста на Харис и търпеливо обяснила защо спекулациите на Мъри опасно изпреварват науката. В момента техническите и методологическите предизвикателства, както и устойчивите ефекти на неравностойната среда, биха направили невъзможно провеждането на експеримент, който да провери безучастно подстрекателските хипотези на Мъри. Тя отказва да допусне, че провокациите му са невинни: „Не че не съм съгласна с вас в настояването за интелектуална честност, но аз виждам всичко това като за „и … и“ – с други думи мисля, че тази ценност е много важна, но също така смятам, че е много важно да се вслушваме в хората, когато казват: „Притеснявам се как тази идея може да бъде използвана, за да навреди на мен или на семейството ми, на квартала ми или на групата ми“. (Харис отказа да коментира този материал.) Както тя веднъж се изразява в едно есе: „Има нещо средно между ‚никога да не говорим за гени и да се преструваме, че познавателните способности не съществуват‘, от една страна, и – „нека просто зададем някои въпроси, които да се харесат на една злобна онлайн общност, населена с расисти със свастики в Twitter“.

Хардън не е сама в стремежа си да осъществи мечтата на Търкхаймър за „психометрична левица“. Книгата на Далтън Конли и Джейсън Флетчър „Факторът геном“ от 2017 г. излага подобни аргументи, както го прави и социологът Джереми Фрийз. Миналата година Фредрик деБур публикува „Култът към интелигентността“, в която твърди, че движението за реформи в образованието е било спънато от умишленото игнориране на генетичните вариации. Възгледи, свързани с „левицата на наследствеността“, са изразявани и от психиатъра и есеист Скот Александър и философа Питър Сингър. Сингър ми каза за Хардън: „Нейните етични аргументи са неща, които поддържам от доста дълго време. Ако игнорирате тези неща, които допринасят за неравенството, или се преструвате, че те не съществуват, вие затруднявате постигането на обществото, което цените.“ И добавя: „Има една политически коректна левица, която все още не е отворена за тези неща.“ Стюарт Ричи, изследовател на интелигентността, ми каза, че според него книгата на Хардън може да създаде своя собствена аудитория: „В този дебат има толкова много токсичност, че ще отнеме много време, докато мнението на хората по този въпрос се промени, ако изобщо. И все пак мисля, че книгата на Пейдж е изключително ясна в обяснението на науката.“

Номенклатурата дава на Хардън известна свобода на самоопределение между двата полюса – от една страна определението за „наследствен“, което може да означава по-биодетерминистични възгледи, а от друга, определението за „ляв“ – ДеБур е комунист, Александър клони към либертарианството, а Хардън ми се представя като „емпирик от Матей 25:40“ („Царят ще ви отговори: Истина ви казвам, каквото сте сторили за един от тия мои най-малки братя и сестри, за Мене сте го сторили“). Политическата чувствителност на темата е убедила много симпатизиращи икономисти, психолози и генетици да държат главите си под радара на академичните надзиратели. Както ми каза генетикът по популациите, с когото разговарях: „Генетиците знаят как да говорят за тези неща помежду си, отчасти защото ние разбираме термини като ‚наследственост‘, които използваме по технически начин, който невинаги се припокрива напълно с разговорното им значение, и отчасти защото сме милосърдни един към друг, приемаме добронамереността си – знаем, че колегите ни не са евгенисти. Но нямаме представа как да говорим за това публично и, макар че не съм съгласен с всичко, което тя казва, понякога ми се струва, че всички сме седели и сме чакали книга като тази на Пейдж.“

Откровеността на Хардън предизвика сериозен отпор от страна на левицата. В Туитър тя беше окарикатурена като един вид глуповата буржоазна дилетантка, която дава подкрепа на алт-райта [крайната десница]. През март тази година, след като тя изрази подкрепа за стандартизираните тестове – които според нея предсказват успеха на учениците повече от средния успех и могат да помогнат за увеличаване на представителството на хората с ниски доходи и малцинствата – се появи пародиен акаунт под хаш-тага @EugenicInc с име „Д-р Хардън, социална справедливост чрез евгеника!“ и биография „Не съм детерминистка, но да, гените причиняват всичко. Просто искам да развъждам повече Хилари Клинтън за по-качествени бъдещи хора“. Един туит гласеше: „В тази къща вярваме, че науката е истинска, правата на жените са човешки права, черните животи имат значение, новините не са фалшиви, а някои деца имат тъпи-та-претъпи гени!!!“

През 2018 г. тя написа статия в „Таймс“, в която твърди, че прогресивните хора трябва да приемат потенциала на генетиката за подобряване на образователната политика. Дороти Робъртс, професорка по право, социология и африкански изследвания в Университета на Пенсилвания, изразява категорично несъгласие: „Просто няма начин генетичните тестове да доведат до справедливо преструктуриране на обществото в бъдеще – имаме сто години доказателства за това какво се случва, когато социалните резултати се приписват на генетични различия, и то винаги е заклеймяване, контрол и наказание на хората, за които се предвижда, че имат социално обезценени черти.“ Икономистът Дарити ми каза, че не разбира как Хардън може да настоява, че различията вътре в групите са генетични, но че различията между тях не са: „Това е преструвка и опит за измъкване от нейна страна, да каже: ‚Е, аз разглеждам само вариациите между индивидите‘.“

За този вид загриженост има добър прецедент. В „Blueprint“ Робърт Пломън пише, че полигенните резултати трябва да се разбират като „гадатели“, които могат „да предсказват бъдещето ни още от раждането“. Джаред Тейлър, лидер на белите супремасисти, твърди, че книгата на Пломън би трябвало да „разруши самата основа на цялата егалитарна концепция от последните около 60 години“. Той се възползва от твърдението на Пломън, че за много резултати „екологичните лостове за промяна не са в обсега на нашите възможности“. Тейлър пише: „Това е унищожителна констатация за армиите от учени и творци, които смятат, че всяка разлика в резултатите е по вина на обществото.“ Той продължава: „И въпреки че ‚Blueprint‘ не включва нищо за расата, последиците за ‚расовата справедливост‘ са също толкова колосални.“ Хардън е безпощадна в отговора си към поведенческите генетици, чието дисциплинарно представяне – а може би и нещо по-лошо – неволно подклажда крайната десница. В собствената си рецензия за книгата на Пломън тя пише: „Да се настоява, че ДНК е от значение, е научно точно; да се настоява, че тя е единственото нещо, което има значение, е научно нелепо.“ (Пломън ми каза, че Хардън е представила погрешно намеренията му.) Той добави: „[Желая] успех на Пейдж да убеди хората, които са ангажирани в културните войни, в правотата на средния път, който тя предлага… Моето мнение е, че не си струва да се изправяме срещу хората и да спорим с тях“).

При първата рецензия на книгата на Хардън тази динамика се разиграва като по даден сигнал. Разиб Хан, консервативен блогър, който се идентифицира с движението за „човешкото биоразнообразие“, пише, че се възхищава на научното ѝ представяне, но е отблъснат от политиката на книгата; макар да отбелязва, че негов колега веднъж е чул Хардън да бъде наричана „Чарлз Мъри в рокля“, той явно смята, че „почетното споменаване“ е неуместно. „Уви, ако не идвате в тази дискусия с ангажимента на Хардън към социалната справедливост, голяма част от ненаучното съдържание [на книгата] ще ви се стори погрешно, безпричинно и на моменти дори нечестно.“ Това не попречи на някои от левите потребители на Twitter да изразят незабавно отвращение. Кевин Бърд, който в биографията си в Twitter се описва като „радикален учен“, написа там: „Лично аз не бих бил много щастлив, ако някой привърженик на расовата наука сметне, че книгата ми е добра.“ Хардън въздъхва, когато разказва за обмена на мнения: „[Нападките] идват винаги и от двата фланга. Чувствах се като поредната миниатюрна версия на Харис от едната страна, и на Дарити от другата“.

В деня след като братът на Хардън се върна в Мемфис, двамата с нея се разходихме из кампуса на Щатския университет в Монтана. Запътихме се към Музея на Скалистите планини, който разполага с колекция от вкаменелости на динозаври на световно ниво, и тя отбеляза, че преживяването би било по-забавно, ако децата ѝ бяха с нас. Попитах я дали работата ѝ е дала някакъв специален поглед върху предизвикателствата на родителството, а тя се засмя и вдигна ръце, шегувайки се, че единствените утвърдени публични роли на професорите по психология са или като дясноцентристки анализатори, или като разпространители на съвети за отглеждане на деца. А после ми каза: „Като родител се опитвам да не забравям, че различията между хората са примери за обратната връзка при взаимодействието между гените и околната среда. Хората имат някаква първоначална генетична предразположеност към нещо и това ги кара да избират едни приятели пред други, а от своя страна тези първоначални контакти имат определен ефект, вие го харесвате и го избирате отново, а след това тези вериги на обратна връзка се самоподсилват.“

Генетиците на поведението често цитират една стара дисциплинарна сентенция за това как при първото дете родителите са наивни бихевиористи [тоест привърженици на идеята, че всичко в поведението на човека може да се модифицира], и че второто дете ги превръща в убедени генетици. В една от главите на книгата си Хардън споменава, че синът ѝ се бори с говорно увреждане. „Когато наблюдавам как децата ми се различават в способността си да изговарят определени думи, лесно виждам капризната ръка на природата“, пише тя. „Що се отнася до наследяването на комбинацията от генетични варианти, която позволява на човек да произнесе дума като ‚катеричка‘ преди тригодишна възраст, дъщеря ми имаше късмет. Синът ми го нямаше.“ Тя подчертава, че родителите вече са наясно с това как можем да говорим за генетиката, без да правим нормативни преценки. „Със сигурност не намеквам, че едно от децата ми е ‚по-добро‘ или ‚по-лошо‘ от другото“, пише тя. „Вербалните способности са важни, но наличието на добри вербални способности не прави едно от децата ми по-ценно за мен. Генетичните разлики между тях са значими за живота им, но тези разлики не създават йерархия на вътрешна стойност.“

Окончателната претенция на „Генетичната лотария“ е изключително амбициозен акт на морално дръзновение. Хардън твърди, че оценяването на ролята на простия генетичен късмет – наред с всички други произволни лотарии на раждането – ще ни направи като общество по-склонни да гарантираме, че всеки има възможност да се радва на достоен и комфортен живот. Тя пише: „Мисля, че трябва да премахнем фалшивото разграничение между ‚неравенствата, за които е отговорно обществото ‘, и ‚неравенствата, които се дължат на биологични различия‘.“ Тя цитира изследвания, които показват, че повечето хора са много по-склонни да подкрепят политиките за социално преразпределение, ако различията във възможностите се разглеждат като произволно несправедливи – и дълбоко разпространени.

Както тя ми каза в един имейл: „Дори ако премахнем всички неравенства в образователните резултати между половете, всички неравенства според социално-икономическия статус на семейството, всички неравенства между различните училища (които, както знаете, са много свързани с неравенствата според расата), ще премахнем само малко повече от една четвърт от неравенствата в образователните резултати.“ Тя ме насочи към изчерпателен набор от данни на Световната банка, публикуван през 2020 г., който показва, че седемдесет и два процента от неравенството на ниво начално училище в САЩ е вътре в рамките на демографските групи, а не между тях. „Общите интуиции за мащаба на неравенството в нашето общество и представите ни за това колко голям напредък бихме постигнали, ако премахнем видимите неравенства по расов и класов признак, са дълбоко погрешни“, пише тя. „Науката ни сблъсква с форма на неравенство, която иначе би била лесна за пренебрегване.“

Перспективата на „генната слепота“, смята тя, „затвърждава мита, че онези от нас, които са ‚преуспели‘ в капитализма на XXI век, са го постигнали преди всичко благодарение на собствения си труд и усилия, а не защото са се оказали бенефициенти на случайности при раждането – както екологични, така и генетични“. Тя се позовава на трудовете на философите Джон Ролс и Елизабет Андерсън, за да докаже, че трябва да отхвърлим „идеята, че Америка е – или някога би могла да бъде – вид ‚меритокрация‘, където социалните блага се разпределят според това, което хората заслужават“. Реториката ѝ е внушителна, макар че практическите последици, доколкото тя ги обсъжда, не са далеч от социалдемократическия консенсус от средата на века – приоритетите, да речем, на Хюбърт Хъмфри [високи данъци, ниска степен на социално разслоение, бел. пр.]. Ако гените играят съществена роля в образователния ценз, то може би трябва да проектираме обществото си така, че да не е необходимо да имаш висше образование, за да си осигуриш здравни грижи.

В разговорите ми с нейни колеги всеобхватната идея на Хардън почти навсякъде беше определяна като красива и същевременно безнадеждно донкихотска. Както каза един философ: „Това, което обичам в Пейдж и което намирам за невероятно трогателно, смело и безразсъдно, е, че тя смята, че може да промени целия апарат – тази мащабна рамка за морална отговорност – въз основа на разбирането за гените ни. Не съм сигурен, че генетиката е в състояние да промени интуициите ни, поне в ляво – защото, разбира се, десните вече се интересуват от гените. По принцип левите също биха могли да се опитат да вземат гените като отправна точка, но на практика вероятно става дума за друга история. Наистина е ужасно да се говори така, но мисля, че фактът, че тя е привлекателна и харизматична жена от Юга, изглежда не е без значение за нейната привлекателност като съюзник на десницата в културната война.“ Джеймс Табери, философ от Университета на Юта, смята, че за подчертаването на генетичните различия е също толкова вероятно да увеличи неравенството, колкото и да го намали. „Наистина е благородно Пейдж да изложи аргументи защо можем да мислим за биологичните различия като за сходни със социално конструираните, но всичко това се сблъсква с голяма историческа, икономическа, политическа и философска инерция – и това е опасно, без значение колко благородни са намеренията ѝ, защото веднъж излезли навън, идеите ще бъдат усвоени по начина, по който ще бъдат усвоени“, казва той. „Правилата на играта са определени от доста време насам.“

В Бозман Хардън изглеждаше притеснена, че не е чула нищо от Търкхаймър за книгата си. Той ми каза, че му е отнело много време да я прочете, отчасти заради разминаванията в идеите им през последните години, но когато най-накрая го направил, ѝ написал имейл, в който пишело: „Наистина смятам, че книгата е страхотна – всъщност мисля, че тя веднага ще бъде призната за най-важната книга за генетиката на поведението, която някога е била писана. Трябва да се подготвиш за голяма известност.“ И още: „Наистина се гордея с Пейдж. Тя е невероятна. Изключително интересно преживяване е да имаш възпитаничка, която постига такъв успех, отчасти въз основа на това, че не е съгласна с теб.“ Той все още гледа накриво към GWAS. „Мисля, че дилемата на Пейдж – и не искам да кажа това в лош смисъл, защото тя приема проблема много сериозно – е в онзи баланс, който всеки трябва да търси. Ако си човек като мен, който мисли, че всичко е просто корелация, тогава си човекът с ‚мрачната перспектива‘ и всички те смятат за мърморко. А ако мислиш: ‚Уау, целият свят се оказа генетичен‘, тогава си Чарлз Мъри. [Проблемът е в това], че между двете крайности трябва да се крачи много внимателно. Трябва да се вярва в определено количество генетична причинност, иначе няма наука, но не може да се вярва в твърде много генетична причинност или просто, че бедните хора са бедни, защото имат лоши гени. А това е много, много деликатна пътека.“

Политическият оптимизъм на Хардън е смекчен от спокоен личен реализъм. В края на нашата разходка тя призна, че не винаги ѝ е било лесно да се примири с всичко, което ни казват резултатите на поведенческите генетици. „Да вземем например наследствеността на нещо толкова обичайно като развода – това е нещо напълно произволно, защото имате съвсем друг партньор!“ И все пак множество изследвания на близнаци показват, че наследствеността има значима, макар и озадачаваща, генетична връзка с развода. Родителите на Хардън са разведени, както и тя самата.

„Използвам примера с моите слънчеви очила“, казва тя. След което сваля очилата и вади телефона си, за да ми покаже снимка на два предишни чифта, като и двата са изгубили едно и също стъкло. „Мисля, че наследствеността на житейските събития е повторяемост на нещата, които изглеждат случайни. Аз съм тромава по начин, който се запазва във времето, имам определени вкусове, които се запазват във времето, и предполагам, че мисля за наследствеността на развода по същия начин. Субективният ми опит от чупенето на слънчевите ми очила е, че човек винаги има добри намерения, а животът ги обърква – лесно е да се интерпретират тези неща като събития, които просто ти се случват. Но, от друга страна, аз нося със себе си всякакви неща, които правят тези преживявания повторяеми по начини, които са изключително трудни за описване. Очевидно е трудно да се направи точна наука за начините, по които многократно чупя слънчевите си очила, също както е трудно или невъзможно да се обясни семейното положение на молекулярно ниво.“ Тя вдига слънчевите си очила от масата и ги слага обратно. „Но смятам, че в крайна сметка се превръщаш в самия себе си.“

 

Източник

 

Гидеон Люис-Краус е щатен автор в „The New Yorker“. Преди това е бил редовен автор в списание „Ню Йорк Таймс“, сътрудник на „Wired“ и редактор в „Харпърс“. Израства в Ню Джърси, учи в Станфордския университет и е стипендиант на „Фулбрайт“ в Берлин. Автор е на мемоарните книги „Усещане за посока“ и „No Exit“ и е редактирал сборници на Ричард Рорти и Филип Рийф.

Pin It

Прочетете още...

Станете по-умни

Жамè Касио 26 Окт, 2019 Hits: 5733
До 2030 г. най-вероятно ще сме свикнали с (и…