От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 01 Roma

 

Нека бъдем откровени към себе си: страната ни тъне в тихичко отчаяние пред собственото си безсилие да се справи по някакъв начин с опустошенията и разрушенията, които „преходът“ изглежда нанесе навсякъде. Като се започне с душите на хората и се завърши с природата на тази някога тъй красива страна, всичко изглежда погребано под сиви планини от боклук: боклук човешки, боклук индустриален, боклук – да пази Господ! – комай вече вселенски, тоест неотстраним. Обществото, доколкото може да се говори за такова, е притихнало в един вид настръхнало очакване на неизбежното: „диваците“ – винаги „другите“, никога „ние“ – са не пред вратите, те отдавна вече са проникнали вътре във всяка поричка на тази страна, това пространство, това леговище, което някога може и да се е наричало „човешко място“, но днес, уви, изглежда се е превърнало в джунгла, където всеки ръфа всекиго, в очакване на неизбежния, тъпо-предвидим, сиво-погребан-под-боклуци, всеобщ край…

Така, или долу-горе така, си представям начина, по който голяма част от сънародниците ми преживяват днешното си съществуване (думата „живот“ май изглежда някак неподходяща за описание на всичко това). Във всеки случай това е картината, която ме достига в редките случаи на човешки откровения, с които се срещам от време на време – било при посещенията ми в страната, било в кратичките писъмца, които ми изпраща този или онзи приятел. Светът е подивял не на шега, спасение няма, не ни остава нищо друго, освен да чакаме неизбежното…

Принуден да се отърсвам като куче след всеки такъв разговор, всяко такова докосване, аз все пак си мисля, че някой нещо все трябва да направи – ако не друго, то поне да друсне едно самотно и зло хоро, като у Антон Страшимиров, а после…

Именно в „после“-то е проблема. Започнах това монотонно и унило въведение не защото споделям дори и частица от настроението му, а защото си мисля, че нерядко привидно най-непосилните и неразрешими проблеми – лични, групови, дори обществени – се разкриват като просто нежелание да се погледнат нещата в очите и да се види, оцени и признае очевидното. След което да се започне някакво действие за неговото изправяне – ако става дума примерно за някакъв „гигантски“ проблем, за какъвто изглежда цяла България е обявила своето ромско население. Няма оправия, хаосът и ентропията изглежда поглъщат всички ни – и ромите са неговият ариергард, неговият боен юмрук, който някой ден ще разбие на пух и прах всичко, което някога сме се опитвали да подредим. Абе, я подай ракията…

Добре, нека сега помислим трезво, само за момент, и се опитаме да кажем на самите себе си за какво всъщност става дума. Онова, което всички изглежда виждат, е една огромна група хора, която живее с вековна традиция на неуседналост, отказ от всякакво чувство за ред и уют, дива съпротива срещу всякакви опити за „очовечаване“ и пр. Но дали наистина е така? Кога е бил последният път, в който самите вие сте били – физически, действително – в някое ромско поселение? За самия мен това беше преди няколко години, в родното ми градче, където ромите открай време живеят в собствен квартал – бях там по покана на един от съучениците от детството, синът му имаше рожден ден. И знаете ли какво открих? Странна гледка: един вид пейзаж от Чернобил, само че някак наполовина. Кварталчето се състои почти изцяло от доста големи къщи – същите като всички останали в провинциалните български градчета: неугледни квадратни постройки без особена грижа за естетика и красота, важното е да има пространство, да е много, да е на няколко етажа… Само че, за разлика от нашите с вас къщи – недовършени. Първият или втори етаж обикновено е направен, оттам нататък започват някакви невъзможно фантастични конструкции, измайсторени от подръчни материали и, разбира се, цялото се разрушава бавно и неотклонно, просто защото конструкцията като правило няма покрив – а една къща без покрив… М-да.


Small Ad GF 1

Попитах Илийката – приятеля от детинство – защо е така, а той ухили беззъба уста и ми вика: „ами, колкото успяхме да построим по времето на бай Тошо – успяхме. Оттам насетне животът свърши“.

Сега, поемете си въздух, направете кратка пауза и се опитайте да разберете защо ви разказвам тази история. Ами, просто е – защото тази картина показва повече от ясно, че тези хора не са животни, не са говеда, не са лишени от всякакво чувство за дом и уют, както ги рисува популярното въображение, обикновено невиждало обиталищата им и през крив макарон.

Може да се съгласите с мен, може и не. Аз обаче ще приема, че съм ви поднесъл първата част от аргумента си, която гласи: ромите, също като всички останали хора изпитват реална, човешка нужда от нормални условия за живот. Сигурно и сред нас има достатъчно идиоти, които и в палат да ги пуснеш, за нула време ще го осерат, само че, понеже са си наши, ние не бързаме да правим заключения. Когато се стигне до ромите обаче, всеки махва с ръка: каквото и да правиш, каквото и да им дадеш, все на пух и прах ще го направят, все ще го одрискат…

Няма да споря срещу това, ще изтъкна само очевАдния аргумент, че в такъв случай не ни остава нищо друго освен да вземем и да се обесим… пардон, да заживеем в очакване на неизбежния край на вселената – колко остава, май вече по-малко от месец е – както изглежда го правят немалко от сънародниците ми. Аз обаче за такива неща време нямам, така че продължавам тук бавно по линията, която съм си намислил.

Значи, какъв е основният проблем с българските роми в момента? Ами същият, какъвто е и на всички останали – всеобщо оскотяване, само че при тях потенцирано многократно, доведено до мащаби и измерения, които действително напъхват немалко от тях в ролята на не-съвсем-човеци. А основната причина за това е, че младото им поколение – децата, от които всички толкова се страхуваме, щото някой ден „ще ни глътнат“ – все повече и повече губи и онази тънка връзка с останалата част от обществото, която може би е позволявала на родителите им да поддържат някакво все пак човешко съществуване: елементарното образование, в смисъл знанието на български език, както и способността да се пише и чете. Без този минимум, то се знае, никой човек няма шансове, остава единствено пътя на сегрегацията, дрогите, престъпността и пр. Ах, да – и колективното очакване на края, разбира се, само че с малко повече музика – така поне твърди популярното въображение, „абе, тия и до шията в лайна да са, пак ще се веселят“… А никой изглежда не знае какъв е броят на самоубийствата сред ромите (само няколко дни преди това един друг съученик от кварталчето, Хасан Чоролу, един от най-острите умове и най-непокорни характери, които някога съм срещал – тежка, много тежка комбинация – беше се обесил вкъщи, само на няколко улици от Илийката)…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Е добре, но след като вече сме формулирали ядрото на проблема (ако сте съгласни с мен), то може би е време да посочим и очевАдното му решение: ромите се нуждаят от образование. Вече ви чувам: „ама те не щат!“… Добре, добре… Може и да е така, а може и да не е. Опитайте се само за миг да си представите какво означава да бъдеш дете от гетото, което не разбира бъкел български и което е принудено да седи в тъпо очакване до края на поредния мъчителен ден, без да разбира и думица от онова, което се опитва да му влее даскалът или даскалицата – той или тя обикновено не по-малко „наказан/а“ от самото дете, проклинащ/а лошия си късмет или тъпотията си, която го/я е принудила да бачка точно тук, в клоаката на света… И така нататък, и така нататък…

Е добре, но какво да се прави тогава? Решение няма, нали? Може да няма, а може и да има. Хайде сега да се опитаме да си представим един друг вариант – при който даскалът или даскалицата е не българин или българка, който/която се чувства тук в гетото точно като риба на сухо, че и по-лошо, а също ром или ромка – за предпочитане млад/а, за предпочитане добре образован/а, за предпочитане току-що завършил/а педагогическо образование със специализация в родния си език и – о да, о да! – пълен/пълна с желание и ентусиазъм да докаже на света, че тези тук хора са ХОРА, ХОРА, ХОРА, а не дивите, годни единствено за клане говеда, каквито изглежда вижда в тях немалка част от съгражданите им…

И ся кво, спря ли да мечтаеш?, може би ще ме попитате. И къде ги тия млади, ентусиазирани и образовани роми, дето биха могли да променят съдбата на етноса си, или поне да се опитат? От Марс ли да ги внесем, откъде?

При което вече е време да дръпна завесата – аз през цялото време ви водех за носа бе, будали, вие какво си мислите? – и да разкрия печалната истина, до която трябваше да ви доведа именно по този начин, бавно и с хиляда заобикалки, защото, ако ви я поднеса директно, вие няма да искате да слушате. Знаем си се, нали? Всичко това вече го е имало, уважаеми – имало го е реално, или поне в зародиш, като ентусиастки план, който…

Който е съборен с булдозерите, както немалко други неща у нас, ще го кажа веднага, но пък това съвсем не означава, че планът, идеята, са реално за изхвърляне. Значи, специалността „детска педагогика със специализация по ромски език“ (и то ТОЧНО с идеята, че единствено роми могат да се заемат с оправянето на ромските бакии, че единствено роми ще се съгласят да се гмурнат и преподават в гетата без цялата работа да е пълен фарс, още петнадесет минути преди да е започнала)… всичко това вече го е имало и дори е изглеждало многообещаващо – в Търновския университет, допреди няколко години – преди една шепа, няма да си кривя душата и ще ги нарека както си го заслужават, „тъпи копелета с университетски заплати“, да решат, че не може да има такова чудо в България, образовани роми, хайде де, я марш оттука – и да разпилеят цялата чудесна идея и работа, и инициатива, и ентусиазъм, и всичко, бам-бам с булдозера, айде марш на мястото си, манго, еееее, видяхте ли всички, че от ром човек не става бе, аз какво ви разправях?

Ако не ми вярвате, изгледайте ето това тук видео. А след това си преценявайте сами кое и как. Аз само ви казвам…

Тъй върви светът, както казваше дядо Вонегът. Е да, ама не! Там, където има тъпи копелета, има и други – винаги е така, навсякъде, с всички. Хайде сега да направим следващата логична крачка и да регистрираме очевидното – че там, където веднъж е текло, не само може, ами и трябва, да потече отново. Идеята е добра, вече е опитвана, вече е давала резултати. Тъпите копелета, то се знае, са на друго мнение, но човек знае какво се случва когато слушаш тъпи копелета – ей ти я цяла България под носа… Та, значи, онова, което следва напълно логично, напълно анти-фантастично, от всичко казано дотук е, че има поне една абсолютно проста, абсолютно логична идея за някакъв вид подобряване, някакъв вид частично, колкото и да е, решение, на „ромския проблем“, и че не ромите, ами самите ние – и преди всичко тъпите копелета сред нас – са ония, които не виждат слона, дето ще им извади очите, а вместо това са се завайкали и заридали – Ботевата майка пасти да яде – за страната си горка, дето била отивала на кино и нам кво още…

Разбирате ли сега какво се опитвам да ви кажа през цялото време? Колкото по-сложни изглеждат нещата, толкова по-прости се оказват идеите за тяхното решение, колкото и частично, колкото и невъзможно да изглежда то на всички останали. Който е роден за рев – той реве. Който е роден за работа…

Та значи, да си дойдем сега на приказката. Това тук издание, така ме уверяват статистиките на сайта, се чете от сто хиляди души месечно (лъжа, истина – толкова показва). А сред тях със сигурност има и такива, дето им викат „фактори“ – пак хора с добри заплати, ха дано не се окажат и те тъпи копелета. И, ако имат за по две пари ум в главите си, то поне някои от тях би трябвало да разберат, че тази идея не само може ами и трябва, и то НА ВСЯКА ЦЕНА, да бъде приложена на практика, реализирана. Човекът, който я е измислил и започнал, си е жив и здрав. Як, свестен, сто кила здравеняк и умник ром, който просто пращи от желание за работа, но вместо да инвестира енергията си в ромско, тоест в България, си развява шапката от конференция на конференция из Европата, поради липса на по-добра алтернатива. И то не защото не иска – не ми скачайте веднага с тъпото „циганска, пардон, ромска работа“ – ами защото тъпите копелета не само са му изяли хляба, ами са направили и всичко възможно да го направят злобно, мръснишката, унищожително – с компроматец и всичко, както си му е редът у нас – така че ромът-здравеняк-и-умник накрая се е видял принуден да зареже родината и да се залута немил-недраг където не му е работа…

Станаха много приказки, време е да приключваме. Значи, ако има сред вас хора, които могат да направят нещо реално по въпроса, то нещата са… хм, колкото прости, толкова и фантастични, разбира се, защото онова, за което говоря тук, не е нищо по-малко от национална, правителствена инициатива за подобряване на ромското образование – именно на ромското, а не някое друго – с плановете, му, с националната му дирекция (евентуално под ръководството на същия тоя ромски професор – ако тъпите копелета съумеят да го преглътнат, разбира се), с целевото му създаване на такива специалности в поне няколко български университети, така че да се появи поне някаква следа от шанс някъде нещо си в тази страна, изгубена в превода, да се подобри и да заима шансове… Ромска интелигенция. Да го повторя ли още веднъж? Собствена ромска интелигенция, ромски, а не български даскали, това ни трябва, поне в момента. Инак, как беше – подавайте въжето, че края на света наближава…

Разбрахте ли ме сега или да започвам пак отначало? Аз така си говоря, малко нахъсано, малко агресивничко, щото дългите години на общуване с тъпи копелета са ме поизкривили малко отвътре и вече ми е комай трудно да повярвам, че може да има и някакви други, но вие не ми обръщайте внимание. Господ си знае работата и понякога избира какви ли не криви дървета, за да върши прави работи… Така че, оставете настрана повърхностните емоции, не се хващайте за глупости, ами се захващайте за работа. Както на ромите, така и на нас никой друг не може да ни помогне, освен самите ние. Паре нема, действайте!

Разбрахме ли се или не?

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...