От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 03 Vaterland

 

Регистрирам с удоволствие, че поредният превод на един от любимите ми млади автори – Сбогом, Източна Европа! на Джейкъб Микановски – се радва на добро читателско внимание и дори предизвиква спорадични коментари. Нещо не особено често на едно уебмясто, известно със сприхав и не особено толерантен модератор, където и публиката не гори от желание да се изказва. Разбира се, това последното не е особено важно; важното е, че тук се чете хубав текст и че той размърдва нещо в умовете и сърцата на хората.

Добрият Джейкъб е открил удачен способ да представи на американската публика едно място, за което тя инак знае долу-горе толкова, колкото и за устието на Замбези. Разказва кратки и плътни истории, в които вижда нещо като дестилат от душевността и мисловността на това място. Австро-унгарски офицери с боядисани мустаци, казашки атамани, самозвани пророци и, разбира се, кръв, кръв, кръв. Добър текст, стегнат и поучителен, не ще и дума. Джейкъб, както винаги, си остава на висота.

Но една подробност няма как да не смути вечно щръкливата (ми) душа българска – в един текст за Източна Европа не се споменава и дума за България. Както винаги, мааму стара! Почесва се човек така малко обидено, пита се за хиляден път защо така бе, да му се на знае, нас няма ли ни на тоя свят, прозрачни ли сме, невидими ли сме нещо? Що така никой не ще да разказва за нас истории, не ще да ни забележи, регистрира, постави на координатната система?

След което, разбира се, си подхваща отново работата. Какво толкова да се бъхтим, не ни знаят хората, майната им на всички. Като не щат те да ни знаят, и ние не щем да ги знаем. Бихме ли германците през 94-та на световното – бихме ги! А сега да ни кажат нещо де! Мълчат си като… да не казвам, такова.

Такааа. Дотук хубаво, но нали моята работа, пусто, е да редя думички, то като как точно да си подхвана работата след такъв текст? Да взема да споря, да оборвам, да доказвам, че напразно не ни виждат? Ами не, няма смисъл – сънародниците ми това всеки ден го правят я във Фейсбук, я в някоя друга социална медия, но файдица, както казваше баба ми, няма и напръстник да напълниш. Ще трябва значи сам да представя някаква история от вида, дето го е предпочел Джейкъб – нещо кратко, колоритно, запомнящо се. И може би истина, в края на краищата – но това, разбира се, е малко трудна работа, хеле пък в едно време, в което на глава от населението се падат долу-горе по толкова истини, колкото дяволи се побират на върха на една игла.


Small Ad GF 1

Да оставим тогава приказките за истина-неистина, викам, и да подхващаме.

И така, ще ми се да ви припомня една интересна и увлекателна история, тази година прави 25 години. Повечето от вас със сигурност познават известния роман на Робърт Харис Фатерланд, в който се представя уж-шантавата идея за една възможна Европа, в която нацизмът не е изгубил войната, ами, напротив, я е спечелил, и то не само спечелил, но и успял да заличи всички следи от най-голямото престъпление на века, Холокоста. Брилянтна идея, не ще и дума – опитайте се само да си представите една Германия, в която никой не е чувал и дума за преследването и унищожаването на евреите. (Тоест, чували са го, разбира се, всички, но за това просто не се говори, защото, първо бият и, второ, кой ти се интересува от нещо, за което не трябва и не е добре да се говори? Живеят си хората живота и това е). Всичко случило се е погребано под масивно мълчание, победителите не ги съдят. Не е за чудене, че книгата се е продала милиони пъти – в края на краищата това е една страхотна притча за естеството на модерното време и нрави. Какво е памет? Какво е история? Какво е отговорност? Един куп трудни въпроси, отговорите на които никой не знае със сигурност, но пък се знае, при това добре, едно – там, където всички мълчат, има добри причини за мълчание. Затваряй си устата, щото…

А сега позволете ми да скоча юнашки в самото ядро на историята, която ми се ще да ви разкажа: такова място съществува наистина. Има го, при това не забутано някъде в гори тилилейски, ами под носа на всинца ни – в родната, малка, уютна и мила България. Фатерландът не е утопия, той е реалността, която всички ние с вас обитаваме.

Що за глупости, може би ще кажете?

Ами да започнем тогава по ред, викам. Хайде да видим значи как се разплита тази история.

След освобождението от османско владичество малкият народ, който обича да се кичи с думички като „юначен“, не губи прекалено много време в търсене на обяснения за тежкия хал и изостаналостта си. Лозето не ще молитва, то се знае: пътят към модерността преминава през възможно най-бързото отстраняване на всички следи и влияния от старата епоха. Османците са ни натресли на пачи яйца, кой друг може да е виновен? Не стига, че петстотин години са ни държали в невежество и забрава, ами сега и отказват да си отиват. Я гледай колко народ са оставили след себе си, ще речеш, че тук още си е тяхно. Бе ние можем ли или не можем?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Историята на системните опити за прочистване на „българската нация“ от чужди и особено „ориенталски чужди“ елементи доскоро си оставаше пълна тера инкогнита за повечето от нас и едва през последните години, чрез усилията на шепа учени, обикновено вън от академичните български среди, започна да се очертава малко по малко. Ще прескоча тук пред-комунистическите ѝ измерения, защото те са сравнително маловажни в сравнение с онова, което ги следва[1]. Истинската история започва около петнадесетина години след последното ни „Освобождение“.

След „победата на комунизма“ в България следват около десет години на спорадична съпротива, отчасти активна, но повечко пасивна, след което в страната се възцарява мир и любов. Колективизацията е осъществена, горяните са избити, останалите класови врагове са си научили урока. В страната усилено се строи будущее, всичко е мирно и тихо… само дето чепикът ни стяга както винаги на едно и също място: българската нация все още не е чиста! А това, не ще и дума, е позор и петно, което трябва да бъде премахнато с всички възможни средства. Между партията-кърмилница и подопечния ѝ народ по тоя въпрос няма ни най-микроскопично разногласие. Тва помаци, тва цигани, тва турци – всичко тва трябва да се пречисти, мамка му. Или да се пречисти, или да си хваща пътя. А ако не ще… Хмммммммммм…

Подобни неща, разбира се, се случват не само и единствено тук. Комунизмът на Балканите – които, за разлика от Средна Европа, са си останали след войната (почти) също толкова етнически смесени, колкото и преди нея, малко по малко започва да придобива все по-националистически характеристики, интернационализмът на Маркс и учението му бързо е захвърлен на боклука, остава си само старото мото, „тва тук си е наше и чужди навлеци няма да търпим“. И, понеже съпротивата срещу режима е на практика несъществуваща, то за пръв път в страната се появяват реални предпоставки за „решаването на проблема“. Там, където предвоенните български управници са били сковавани от какви ли не международни споразумения и ограничения, днес нищо не стои на пътя на социалните ни инженери. Започва усилена и системна кампания за „пречистване“, която продължава почти тридесет години, и в хода на която най-малко две поколения български мюсюлмани (статистически погледнато – някъде между 10 и 15 процента от населението) биват подложени на масивно потисничество, в сравнение с което „робството“ изглежда като детска песничка. Ела сега да видиш българин как на заем тъпкано връща, байнольо!

Започва се с помаците, в началото на 60-те години. Те обаче се оказват неподозирано корави орехи, съпротивата им е толкова мощна и масова, че първите опити са спрени и смяната на идентичностите се проточва в хода на всичките три десетилетия, при това не съвсем успешно. После идват ромите – с тях всичко е „лесно“, каква ти идентичност у цигани? Раните, които сме им нанесли, си остават скрити в душите им, най-вече по простата причина, че повечето от нас не вярват, че циганите могат да имат души.

Остава си обаче свръхзадачата, истинското прочистване, което е отлагано почти до края. Почти…

В началото на 80-те години нещата са „окончателно назрели“. Започва да се пише най-срамната страница в новата българска история – кампанията за етническо прочистване, известна под евфемистичното название „Възродителен процес“ (между другото – първата в Европа от такъв мащаб след края на войната и свързаните с нея прочиствания и обмени на населения).

За да не ви занимавам с неща, добре известни на всички ни: между 1960 и 1990 в България на систематично етническо прочистване, потискане, прогонване и всевъзможен тормоз, психически и физически, са подложени около милион и половина души (консервативна собствена преценка, изхождаща от факта, че мюсюлманските населения в България исторически възлизат на около милион и нещо хора; повтарям, тук говорим за време от около тридесет години, в което има смяна на поне едно поколение). За сравнение – „официално признатите“ жертви на комунизма, чиято цифра не може да бъде установена с точност, обикновено се преценяват на около 30,000 души, като немалка част от тях всъщност са жертви не на комунизма, а на българския национализъм, тъй като са хора, убити не по политически причини, а просто защото са отказвали да сменят идентичността си. Това са не политически, а етнически жертви.

И, разбира се, срещу всичко това в страната не само няма и следа от съпротива. Напротив, онова, което се случва тук, е същото, което се случва и в нацистка Германия: огромната част от етнически българското население поддържа изцяло политиките на партията и приветства „прочистването на нацията“. Повечето българи стават ентусиазирани поддръжници на политиките за етническо прочистване – а заедно с това и доброволни съучастници в очевидно най-голямото престъпление на режима[2]. Един и половина милиона души са подложени на точно същия вид „мерки“, на които нацистка Германия подлага своите евреи до 1938 г. Гражданските им права са зачеркнати, те са заставени или да сменят идентичността си, или да напуснат страната, имуществото им често бива отнето или продадено на безценица, водачите им са изпратени в трудови лагери, някои от тях са убити. Накратко, тук се случва нещо силно подобно на онова, което се е случило в нацистка Германия – едно определено малцинство, мюсюлманското, бива нарочено като изкупителна жертва, докато мнозинството, ако и от своя страна потискано, ентусиазирано поддържа това и съучастничи на режима.

Тук обаче приликите с Германия приключват, защото, за разлика от постнацистката реалност, онази на посткомунизма не съдържа абсолютно никакви елементи на осъзнаване, признаване или преработване на това масивно-престъпно наследство. Съучастниците в него – огромното мнозинство българи, живели при комунизма, набързо си измиват ръцете и обявяват „процеса“ за дело единствено на някаква въображаема върхушка от хора, която е действала в пълен социален вакуум, без каквато и да било подкрепа от страна на „широките народни маси“. Престъплението е „тяхно“, а самите ние никога не сме вземали каквото и да е участие в него.

В който момент и стигаме точно до „антиутопичната“ история, описвана от Робърт Харис във великолепния му роман. Само че в този тук случай става дума не за нещо измислено, а за гола реалност, ако и мълчаливо отричана от почти всички, тоест приета за несъществуваща. Фатерландът, това сме ние. Колкото и да го премълчаваме или отричаме. И в това, а не в някаква абстрактна изостаналост, се състои основната разлика между нас и онази Европа, която е избрала да поеме отговорността за миналото си. Европата, част от която няма как да станем, докато продължаваме да живеем в отрицание.

Е, това май е всичко, което исках да ви кажа днес. Историята на живота ми от последните десетина години. Нещото, което ям, пия, дишам и – от време на време – вра в очите ви, без да очаквам някаква особена реакция. Естествено.

Ах, да. Мисля да я изпратя на Джейкъб Микановски, разбира се. Кой знае, може пък и да му се стори достатъчно интересна и впечатляваща, за да я включи в собствения си спектър на разбиране за нещата източноевропейски. Така де, и ний сме дали нещо на света, има си хас. Може би не точно онова, което си мислим, че сме дали, но пък кой ли може да каже кое е по-добре? В края на краищата по-добре е да те запомнят като дребен, но не по-малко хищен вълк, отколкото като овца без история. Съгласни? Или не?

Лека ви вечер, уважаеми сънародници!

Берлин, март 2017


[1] За онези, които биха искали да се запознаят набързо с историята на проблема бих препоръчал чудесния „Дълъг пролог“ от Икономика на „Възродителния процес“ на Румен Аврамов. Важността на тази книга едва ли може да се надцени, ако и за оценката ѝ, не ще и дума, сигурно ще са необходими поне няколко десетилетия; но така вървят нещата по нашенско, агаля-агаля, и това го знаем всички.

[2] За онези, които биха намерили подобно твърдение пресилено, бих задал прост въпрос, основаващ се на още по-просто уравнение. От едната страна стои цифрата 30,000, а от другата 1.500,000. По какъв точно начин се намира нещо отдалечено подобно на всичко това в историята на българския комунизъм, уважаеми дами и господа отрицатели?

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...