Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 01 Russel Nietzsche

 

За Ницше се говори много. Неговите идеи за Бога, живота, разума и политиката продължават да интересуват дори непрофесионалните читатели на философски текстове. Но идеите на германския философ си имат своите критици, при това силно влиятелни. Един от най-ярките и сурови сред тях е Бъртранд Ръсел.

Кой е Бъртранд Ръсел?

Бъртранд Ръсел е британски философ, работил в много философски области. Работите му в областта логиката променят мисловните парадигми от началото на 20 век, а писанията му за любовта са възприети от съвременниците му като толкова шокиращи, че за известно време след публикуването на книгата му Брак и морал (1929), той не успява да си намери работа. И докато днес бихме сметнали тези радикални идеи по-скоро за нормални, по онова време той е изключен от „доброто общество“ заради тях. Именно по времето, в което той е включен в „черния списък“ на британските академични среди, принуден да търси начини да плаща сметките си, Ръсел пише книгата История на западната философия, където представя и критиките си срещу Ницше.

Какво Ръсел има да каже?

В историята си Ръсел посвещава на Ницше отделна глава. И макар че като източници му служат ранни преводи[1], и по-късно той е критикуван за неразбиране на ницшевата мисъл, критиките му към Ницше все още имат тежест и трябва да бъдат взети напълно серриозно.

Ръсел започва с пояснението, че Ницше не е ирационален и дори приветства някои от прозренията му. Той обяснява ницшевата мисъл така, както я е разбрал, в областите на етиката и религията. А след това започва критиката си.

Той осъжда „властовите фантазиите на един инвалид“, които според него определят етиката на Ницше. Ръсел разбира отлично основната специфика на ницшевата философия, а именно, че, за разлика от всички предишни мислители, които са постановявали, че религията винаги е била използвана от властимащите за упражняване контрол над бедните, Ницше твърди, че всъщност тя е използвана от слабите за ограничаване на амбициите на силните. По-нататък той твърди, че Ницше е бил мегаломан и тази гнила основа прави етичните му възгледи съмнителни от гледна точка на реалната им употреба.


Small Ad GF 1

Той оценява като ужасяваща склонността на Ницше да оправдава страданието на милиони хора заради появата на един велик човек, цитирайки Генеалогия на морала: „Революцията е направила Наполеон възможен: в това е и нейното оправдание. Ние би трябвало да желаем анархичния крах на цялата ни цивилизация, ако резултатът от нея е една такава награда.“

Ръсел завършва анализа си с ясно изявление, което премахва всякакво съмнение относно мнението му за Ницше.

Не харесвам Ницше, защото той харесва съзерцанието на болката, защото издига самонадеяността в дълг, защото мъжете, на които най-много се възхищава, са завоеватели, чиято слава е в умението да карат други мъже да умират. Но мисля, че крайният аргумент срещу неговата философия, както и срещу всяка неприятна, но вътрешно последователна етика, се крие не в позоваването на някакви факти, а в апела към емоциите. Ницше презира всеобщата любов; самият аз пък чувствам именно нея като мотивиращата сила на всичко, което си желая по отношение на света. Последователи му са имали своите върхови моменти, но можем да се надяваме, че всичко това ще приключи бързо.“

 

2020 01 Nazis
Под „последователи“ Ръсел разбира нацистите.

 

Но противопоставянето на Ръсел срещу ницшевата мисъл надхвърля всичко това. Ръсел е аналитичен философ, докато Ницше е континентален такъв[2]. И двете школи са склонни да гледат с малко подозрение една към друга, тъй като аналитичните философи смятат, че колегите им не подхождат към философските проблеми с достатъчно (аналитична) строгост, а континенталните разглеждат аналитичната философия като отдалечена от проблемите на живота.

Ръсел e стар, лейбъристки настроен демократичен социалист; Ницше презира демокрацията и социализма. Ръсел е утилитарист, Ницше ненавижда тази мисловна система. Ръсел смята, че страданието е нещо лошо, Ницше смята че то може да бъде и добро. Ръсел е аристократ (граф), който смята, че обикновеният човек има определени добродетели. Ницше е човек от среден произход, който смята, че добродетелта е монополизирана от малцинствата.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но почакайте, как е възможно и двамата да бъдат известни атеисти, ако са били на противоположни мнения по всичко останало?

И Ницше, и Ръсел са известни с интелектуалния си атеизъм. Ницше е добре известен със заявлението си „Бог е мъртъв“, във Веселата наука (1882). Ръсел е също толкова известен с книгата си „Защо не съм християнин“ (1927 г.). И двамата са съгласни, че няма Бог. Разногласията им започват там, където се стига до въпроси като „защо религията е лоша“ и „какво трябва да правим, след като обществото се секуларизира.“

Ницше възприема религията като морална усмирителна риза за обществото и нещо особено лошо за свободно настроените личности, както и потенциалния Свръхчовек. Освен това той е загрижен от способността на религията да сдържа нихилизма в един пост-просвещенски свят.

Ръсел възприема религията като ненаучен мироглед, надживял всякаква полезност. Той ѝ се противопоставя, защото тя е причинила далеч повече страдания, отколкото полза, и е насърчавала хората да действат жестоко, нелогично и догматично.

Фундаменталните разлики между двамата философи могат да бъдат обобщени по следния начин:

Ницше е загрижен от въздействието на религията върху [свръхнадарените] малцинства, докато Ръсел се тревожи за съдбата на мнозинствата. Ницше се безпокои от това, че, без наличието на система, която да предостави опора срещу нихилизма, светът клони към себеразрушение, докато Ръсел иска да подобри света, помагайки на хората да намерят път към едно по-научно мислене, и не е загрижен от проблема с нихилизма.

Но в една точка Ръсел е съгласен с Ницше, и то именно по отношение на религията. В История на западната философия той се съгласява, че животът на Достоевски е бил неоправдано ограничен от крайното му благочестие, тъй като руският мислител би се съгласил дори и с греха, само и само да получи още един шанс за покаяние. Разликата между двамата е в това, че Ницше възприема религията като пречка по пътя на всички велики хора, докато за Ръсел това е по-скоро изключителен случай.

И така, толкова ужàсен ли е Ницше?

Онзи Ницше, който Ръсел напада, е „твърдият Ницше“ от времената, преди наследството му да бъде подложено на либерална преоценка. Днес ние считаме Ницше за далеч „по-мек“. Тази промяна се дължи на засилените проучвания на творчеството му, премахването на някои по-късни редакции на работите му, както и денацификацията, извършена основно в писанията на Валтер Кауфман.

Някои от позициите, които Ръсел атакува като „властови фантазии“, вече не се считат за позиции на самия Ницше, а идеята на Ръсел, че Ницше утвърждава биологичното превъзходство на благородните по дух, е погрешна. Някои от аргументите, които Ръсел отхвърля, като например твърдението, че „робският морал“ на християнството се използва срещу благородните, вместо да поддържа бедните под контрол, отправят послания, която Ръсел изглежда е пропуснал.

Но въпреки това, дори и при тези грешки и недоразумения, критиките на Ръсел приемат отчетливата форма на демократична, егалитарна реакция срещу аристократичните писания на Ницше. Ръсел е аргументирал и се е борил, за да сложи край на страданията на всички хора – както в писанията си, така и в хода на целия си живот. Той ни напомня, че ако не сме шокирани, когато четем Ницше, то може би не го четем достатъчно задълбочено.

Противопоставянето между двамата блестящи мислители, заедно с техните мимолетни съгласия, са неща, от които всички можем да се учим.

Източник

 

[1] Около творчеството на Ницше съществува фундаментален дебат, свързан с факта, че след постепенното му изпадане в ранна деменция, ръкописите му биват „фундаментално преработени“ от сестра му (жена, напълно лишена от гениалността на брат си и, в малко по-късни времена, видна поддръжница на нацизма), поради което някои от по-радикалните му идеи относно мястото на „свръхчовека“ в историята и правото на изключителните индивиди да „диктуват“ съдбата на човечеството, придобиват аспекти, силно асоциирани с идеите на нацизма. Едва когато идеите му придобиват значително по-либерална интерпретация, в началото на 1950-те години, Ницше получава онова място в историята на философията, което заема и до днес: един от фундаменталните реформатори на традиционните християнски ценности и мощен критик на онзи вид морал, който е определял западното (предимно християнско общество) докъм края на 19 век. Без Ницше и неговите идеи едва ли би се стигнало до толкова радикална и бърза преоценка на множество идеи и ценности, поддържани от целия западен свят в продължение на поне едно хилядолетие Бел. пр.

[2] Противопоставянето на „аналитичната“ срещу „континенталната“ [традиционна] философска школа е неудачно като минимум поради факта, че някои от най-известните представители на аналитичната философия (като например участниците в широко известния „Виенски кръг“) идват именно от континента. Бел. пр.

 

Скоти Хендрикс е американски журналист и автор, базиран в Чикаго, Илинойс.

Pin It

Прочетете още...