Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 12 TV philosophy 

Статията е инспирирана от 60-тата годишнина
от първото телевизионно излъчване в България

Обзорът и анализът в този текст почиват изцяло върху лични преки наблюдения от българския ефир и родното аудио-визуално производство. Заключенията също касаят перспективите преди всичко на местна почва. Статията не претендира за изчерпателност. Нейният смисъл е, с оглед на преживяното, да направим колкото е възможно по-точна прогноза за съвременното развитие и перспективите пред телевизията, към която питая известно пристрастие. Според моята логика, ако не се промени драстично, бъдещето на тази медия сред многообразието на медийния пазар не се откроява като оптимистично. И ако статията породи дискусия, то нека я търсим в посока на това заключение, вместо да спорим колко точно съм пресъздал картината от недалечното минало, или нейната хронология.

И така:

Началото

Преди около 60 г. на небосклона изгря Българската телевизия като ново средство за масова комуникация, замислено и използвано от властта за разпръскване сред обществото на добре проверена и още по-добре редактирана информация, пропаганда и култура. Културата няма да коментирам, за да бъде анализът по-фокусиран върху новините и актуалните предавания.

Телевизията пое мисията, отначало да допълни, а по-късно – да измести кино-прегледите и да „погълне“ в програмата си документалния филм, който от своя страна така и не успя да завземе трайна позиция на големия екран. По подобие на радиото, новата технология бе много по-бърза и ефективна спрямо киното. Тя нямаше ограничителната рамка от само десетина минути преди „Главния филм“ и скъси максимално времето между реалното събитие и аудио-визуалния репортаж от него. Сравнително скоро след старта си, тя вече боравеше и с директни предавания на картина и звук от манифестации, конгреси, мачове и други важни събития. Дори първите издания на „Телевизионния театър“ се играеха и предаваха на живо от малко студио в старата предавателна кула на столичното „Дървенишко шосе“. Поради липсата на възможност за видео-запис, през първите си години телевизията носеше белега на нещо живо и истинско, дори с цената на дребни гафове (защо не – и благодарение на тях), а усещането за неподправеност и автентичност на показваното и коментира към него внушаваше голямо доверие към отправяните послания. В този период програмата бе само броени часове на ден, а за да я гледат, хората се събираха у съседи и приятели, защото не всеки дом разполагаше с „малък екран“.

Още в зародиша си, телевизията експонира ново действащо лице – телевизионният говорител. В съзнанието на публиката това ново присъствие беше далеч по-впечатляващо от гласа на радио-аналога си, може би защото пред зрителите стоеше образът на жив човек с цялостно присъствие и, ако щете – обаяние, който за разлика от радио-четеца, освен с текст и интонация, боравеше и с мимика, по-рядко – с жест, имаше подбран костюм и прическа. Разбира се, че по това време изборът на лицата, които да кореспондират с обществото по антенен път бе много внимателен и провеждан добре, но според мен, индивидуалният талант и всеотдайността на изпълнителите на тази роля и умелата им режисура далеч не изчерпват причините „Чичко“ Филипов, Ани Цонева, Георги Ламбрев и Мария Тролева (за по-младите – това са първите водещи на тв новинарските емисии в България) да се превърнат в авторитети и винаги добре дошли гости за множество българи. Основното бе, че телевизията направи възможно не само да чуваш, но и да виждаш този, който те информира или ти преразказва неща, които в повечето случаи бяха илюстрирани и с репортажна картина. Без съмнение, с това телевизията превъзхождаше радиото. Тя не случайно носи името теле-визия, и за мен, лишена именно от визуалната си компонента по каквито и да е съображения, дори в нейното име не остава много – оттук и спорната ѝ същност в осакатения откъм образ аудио-вариант.


Small Ad GF 1

Нататък

През седемдесетте и осемдесетте години на миналия век телевизията постепенно постави превес на пропагандата над информацията и културата. Програмата обхвана цялата седмица и набъбна като излъчвани часове. По отношение на новините и публицистиката редакторите взеха изцяло властта над режисурата, поставяйки под пълен целенасочен контрол какво се казва и показва, за да не се хвърли никакво съмнение, че върху светлия комунистически идеал може да възникне и най-малко сенчесто петънце. Трябва да се признае, че ако днес, все още далеч непренебрежима част от обществото ни продължава да витае мисловно сред комунистическата утопия, независимо от ред други причини, на преден план изплува успехът на телевизионния пропаганден инструментариум през въпросните две-три десетилетия. Тогава протекоха няколко паралелни процеса:

·   Появи се видео-записът като техническо средство, позволяващо по-прецизна цензура, която на местна почва постепенно прерасна в нещо по-злокобно – в авто-цензура. Отговорността се разми между мисленето на авторите, вижданията на редактора на предаването, мнението на ред-колегията, псевдо-естетическите претенции и словоблудството на Художествения съвет, „думата“ на Главния редактор и др. Любопитно беше поведението на Програмния директор на БНТ и неговите т. нар. „програмни наблюдатели“. Последните имаха „благородната“ цел да се грижат за идейния и художествен облик на цялостната програма, за да не би отделните редакции, увлечени в своите ресори, да изпуснат онова „Голямото“ и „Главното“ (все с главно „Г“) предначертано от конгресите на БКП. Те гледаха всичко преди да отиде в бокса за излъчване и подписваха документа, наречен паспорт на сътворения продукт. Разполагаха с две опции: „пускам“ към ефир, или „пускам със забележка“. Естествено, във втория вариант, описваха забележките си. Ако тази документация се пази, вероятно би могла да послужи за научни изследвания, какво провокираше забележка в онази епоха. Интересното, обаче, бе в това, че графа „не пускам“ не съществуваше. Когато програмният наблюдател не одобряваше дадено предаване или филм за излъчване, той просто не подписваше бланката и я отнасяше на програмния директор. В повечето подобни случаи, ако в екипа създал творбата няма някой изтъкнат другар, който би могъл да възроптае, или чрез здрави семейни и други връзки да породи нежелан „шум в системата“, програмният директор изобщо не си правеше труд да гледа проблемното произведение. Той просто пъхаше документа в чекмедже, а лентите, въплътили нелицеприятни идеи или оценки, заедно със значителен финансов ресурс за изработката им, оставаха на рафта без да видят бял свят, докато някое наводнение в мазетата-складове не ги изпрати окончателно в историята. Така, през лабиринта на море от „съображения“ минаваха предимно идейни клишета, които едновременно налагаха догми чрез непрекъснато повтаряне на едно и също, но и в известна степен дадоха началото на явлението да отблъснеш интелигентния сегмент от публиката си (визирам едновременно образовани и природно-интелигентни зрители), чиито очи и уши обръгнаха и хванаха „мазоли“ към празните от съдържание еднообразни приказки. И все пак, най-вече поради липсата на алтернатива като идеи, мисленето на хората биваше системно поразявано. Този префинен механизъм за елиминиране на мнения, различни от официалните „партийно-издържани“ позиции в голяма степен остава непроменен и днес, но за това ще стане дума по-нататък в статията.

·   Паралелно, някъде в средата на 1970-те дойде и синхронната репортажна камера, която бе едновременно безшумна (за да не се впише брумът на мотора ѝ паразитно в звукозаписа) и лека (малогабаритна), за да може операторите да я ползват в много широк периметър от снимачни площадки. В този период се работеше на филмова лента, обратима или негатив-позитив, в зависимост от това, с какво темпо се очаква да бъде обработена и цели ли се трайно запазване на копия в перспектива. Така, на екрана се роди още едно ново действащо лице – интервюираната говореща глава, на която е дадена възможност да отговаря на зададени въпроси. Отклони ли се „разпитваният“ от тях, вземе ли да каже какво наистина мисли, или дори ако е само по-пространен от отредената му роля, веднага заиграваше ножицата в монтажа. Така, отделната заснета личност или група от хора губеше част от идентичността си, за да се превърне в „тухличка“ за изграждане на желаните екранни „взети от живота“ герои и послания. В този дух, разликата между публицистичното нестудийно предаване и документалния филм взе да се размива. В публицистиката питащите журналисти присъстваха с микрофони в кадър, докато обичайно, във филмите гласът на задаващия въпроси режисьор или редактор отсъстваха. При все това, на лице беше един общ принцип: ще говорите само каквото ви питам и аз, т.е., авторският екип, включващ всички изброени по-горе цензуриращи фактори, ще използваме думите ви, манипулирани по наше усмотрение. Изключително рядко заснетите хора бяха канени да видят създаденото преди окончателното завършване на произведението, за да споделят впечатление и оценка, доколко онова от екрана кореспондира с оригиналната им мисъл и житейската правда. Предаванията и филмите станаха протяжни говорилни. Късите формати почти изчезнаха, а разказът само с картина на музикален фон станаха изключителна рядкост. И този подход се запазва до днес, при все че кино-лентата бе заменена първо с аналогово, а после и с дигитално видео.

·   В същия период започнаха да идват и „гости“ в студиото за участие в предавания, излъчвани на живо. По правило, водещият на подобна програма бе неизменно много доверен човек за властта, проверен за (не)благонадеждност от ДС и с чин в някой от отделите на тази служба. Разкритията след края на комунистическата епоха сочат, че тази практика не познава изключение нито в БНТ, нито в БНР. С други думи, рискът в реално време в ефир да се каже нещо против тоталитарната власт или Вожда ни бе сведен до минимум чрез достъп до тази възможност само на хора, от които не се очаква да го сторят. А ако все пак се изпуснат в нещо – ефектът бе двоен. Хем БКП се изфуква, колко демократично е настроена, хем тия които са „сгафили“ ще бъдат отстранени, или още по-добре – ще си направят ефирно „харакири“ като обяснят на публиката, че не са имали предвид точно това, което са казали.

Две десетилетия телевизионният ефир се проектираше успешно в тази рамка, като обемът на изразяваното критичното мислене под формата на недомлъвки или многопластови метафорични двусмислици растеше с наближаването на ноември 1989 г. Ако трябва да се влезе в детайлите на подобен обзор, вероятно ще е необходимо многотомно издание с много съавтори, което едва ли е нужно някому днес. Според мен, за съвремието ни важното изречение от опита през този период би звучало приблизително така: отминалата ера „въоръжи“ журналистиката с перфектен инструментариум за налагане на тези сред обществото, стига да е налице монопол върху медийната активност, така че алтернативните възгледи да нямат трибуна. Само че това не можеше да продължава вечно.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Да, ама не!“

Тази мисъл на покойния Петко Бочаров, долетяла от „Канал 1“ на БНТ освидетелства началото на плуралистичния период на българските телевизии, съпътстващ демократичното развитие на страната. След 1990 г. плурализмът постепенно възникна в българския ефир, отначало – чрез промени в БНТ (спомнете си ерата на директните предавания от Кръглата маса, на неограничените във времето „Панорама“ и „Всяка неделя“, на конкурентните новинарски екипи на двата канала и др.). Настъпи и известно разчупване на коментираната по-горе рамка на цензурата. Подчертавам „известно“, защото системата на цензурата не бе изцяло разградена и понастоящем в немалка степен с нея си служи всеки, който има властта да назначава и уволнява ръководните кадри на националната и на частните телевизии. Не след дълго възникнаха частни локални тв мрежи, предаващи чужди сателитни програми. По-късно се родиха и частните телевизионни оператори с национален обхват. Всичко това се случи в условията на духовното освобождаване на българина, съчетано с икономически недоимък, инфлация, достигаща на моменти хипер стойности и социално-политическо лъкатушене с ориентация, ту на Запад, ту на Изток.

Родната публика се докосна до много нови за нея неща. По различните канали взе да тече информация, предложена в различни дискурси. Появи се репортажът на живо от различни точки на света (преди всичко чрез CNN, която в един период се предаваше и като цялостна програма с превод на български в ефир), дойде западното „шоу“ в цялото му многообразие и най-вече MTv с ярките си клипове. За първи път видяхме специализирани филмови и спортни канали, разцъфтяха и чисто порнографски денонощни програми.

Стана ясно, че ако има политическо състезание между двама, не само във вицовете, но и от малкия екран може да се твърди, че крайният резултат първи и втори означава, че „нашият“ е втори, а другият – предпоследен. Това най-ярко се виждаше по протяжните следизборни прес-конференции. Отначало, зрителите, научени от отминалата епоха да търсят информация за истината някъде в подтекста между редовете и помнещи уроците по литература с акцент „Мислете какво е искал да каже авторът“, бързо се ориентираха за разликата между фактите и тяхната интерпретация. Това, обаче не трая дълго, защото стратезите на пропагандата в новите условия реагираха едва ли не мигновено, насаждайки съмнението към всеки публикуван факт. Как се случи това? Тук водеща роля имаше пресата. Хората все още си купуваха вестници, а последните почти веднага смениха стила си. Само за около две-три години от помпозността и литературният език на комунистическата преса не остана почти нищо. Появиха се гръмки и брутални заглавия, директно наплевателство, груб тон и близък до хулиганския речник. В публикациите масирано навлезе жаргона и лошото възпитание. Статии, под примерен надслов „Влак прегази коза“, или „Машинист пика край Вакарел“ успяваха да фокусират много повече внимание от вътрешно и външно-политически акценти, които слагаха сериозни отпечатъци върху развитието на обществото. Протече процес изцяло в духа на анализа на Бодрияр („Симулакрум и симулация“ – 1981), т.е., най-кратко казано, медиите започнаха да създават образа на реалност, която е доста различна от действителността, а в някои моменти напълно се разминава с нея. Така, на местна почва се родиха фалшивите новини. По мое мнение, водещ в това отношение бе вестник „24 часа“, който в един момент се радваше на голяма популярност, проектирана в страхотни за българските стандарти тиражи, но читателите знаеха и се смееха, че на неговите страници всичко е валидно само 24 часа. Как: днес излиза от печат статия, представяща голям скандал, а утре се оказва, че това е така, ама… не точно така. Нещо е било изкривено, преувеличено, освен описаното има и спестено по темата и т.н. Пак „Да, ама не…“, само че в различен контекст. В подобен дискурс, но по-умерено се понесоха и телевизиите. Важното е, че всичко това не бе плод на някакъв хаос, а целенасочена политика да се влияе на публиката така, че тя да загуби доверието си в медиите. Защо: за да се предпазят бивши и настоящи заинтересовани кръгове, в случай че някой журналист представи действителни факти от някоя минала или актуална мащабна „далавера“, то реципиентът на неговата публикация едва ли не автоматично да реагира с нещо от рода: „Може да е така, а може и да не е.“

Трябва да се признае, че тази политика успя в голяма степен. Публиката, привлечена от директността на изказа, някак поспря да търси истината между редовете и с типичния за „Бай Ганьо“ скептицизъм и „практичност“ в пазарните условия, за по-малко от пет години силно се видоизмени. По-късно тази тенденция се задълбочи, особено сред младите, пострадали от паралелната разруха, протекла в областта на българското образование. Дозата на влаганата критична мисъл при възприятието и оценката на видяното и чутото намаля значително и бе заменена или с гневно партийно пристрастие и неуважение към инакомислещия, или с асоциалните безразличие, безхаберие, отчаяние и т.н. В същото време, в публицистиката си телевизията неумолимо прилагаше инструментариума, описан като „Прозорецът на Овертон“ (https://www.mackinac.org/bio.aspx? ID=12), т.е., стъпките, по които следва да се премине, за да може дадено общество или поне значителни сегменти от него да приемат за възможни и необходими промени, които в първия момент им изглеждат напълно неприемливи и недопустими. Моделът на Овертон е описан подробно и именуван като „Прозорец на възможностите“ в издание на Mackinac Center for Public Policy години след смъртта му – през 2017.

Факт е, че в този период България имаше нужда от радикални мерки, за да преодолее икономическия си фалит след края на Студената война (да си припомним Мораториума върху изплащането на външния ни дълг, обявен от министър-председателя Андрей Луканов през 1990 г.). Трябваше да извървим прехода от държавно-партиен монопол към демократична политическа система и пазарна икономика. Факт е също, че историята на цивилизацията ни не предлагаше никакъв минал опит, как да стане това. Също така, факт е, обаче, че по метода на Овертон и чрез други подобни медийни инструменти за въздействие над обществото, телевизиите прокараха приложението и на твърде спорни (от днешна гледна точка) идеи като например, мултикултурното съжителство във варианта предложен от Чарлс Тейлър („Мултикултурализъм – 1999). В този процес, професионалните социални „инфлуенсъри“ изиграха своята роля и носят своите заслуги, но и отговорности.

През същата „петилетка“ от старта на българския преход, считам, че следва поне да се маркира началото на докосването на българската публика до рекламата – онази, истинската реклама, която има за цел да те накара да купиш, т.е., да направиш омразното нещо да харчиш парите си, и накрая да си доволен. Това бе явление твърде различно, примерно от рекламата на картофобелачка, произведена от „Бакелиткооп“ през 1970-те, просто защото този уред, хем го имаше на малкия екран, хем го нямаше в магазина. По подобие на културата, ще изключа и рекламата от анализа си, най-вече защото не съм експерт в тази област. Ще споделя само, че „рекламно-неопетнената“ и ненапатила се до този момент душа на българина лесно и доста наивно се поддаваше на внушения като този процес даде силен отпечатък и в политически план. Иначе казано, политическата откровена реклама „дообогати“ арсенала на телевизионната пропагандна мисия. Клипът „Последен валс“ според мен е достоен да влезе в учебници за инспириране на стотици хиляди, жадуващи за промяна и справедливост. Отделен въпрос е дали създателите на този клип са искали справедливост, или нещо различно от нея.

Друг съществен аспект от новата палитра на телевизиите през същия период бе дискусията. Срещата на противоположни, понякога полярно разделени мнения в рамките на едно предаване бе нещо напълно непознато за българския зрител, свикнал в миналото, че гостите в студиото, ако ще и на два-три гласа, по правило пеят в хор. За съжаление, обаче, в много от случаите, и тогава, та и до днес, дискусията като такава се предлагаше в твърде опорочен вид. Какво имам предвид? По принцип, в демократични условия плурализмът предполага срещата на различни гледни точки да води до взаимно изслушване, стремеж към вникване в аргументите на опонента, тяхното осмисляне и евентуално – всеки да моделира своя възглед по начин, щото спорът да роди нещо истинско и работещо. Иначе казано, намиране на компромисен изход от проблема, който да даде превес на общото в двете позиции. Ако това се окаже невъзможно, или поне на първо време изглежда така, цивилизованата дискусия предполага влизане и излизане от нея, запазвайки отделните противоположни възгледи, успоредно с толерантност и разбиране към виждането на опонента. Последното, обаче, на българска почва като че ли почти никога не се случи и вместо спорът да ражда истината, приехме за нормално той да ражда скандали. Примери за разправии със срамни мащаби, състояли се на телевизионен терен, колкото искаш. Дори в просъница, всеки случаен зрител може да изброи най-малко пет, какво да кажем за професионалистите. Според мен, по-лошо е друго. От началото на промените та до днес, в общия случай дискусията се преобрази в ниско-качествено надприказване. Участниците в нея се прекъсват един друг, не се изслушват, въобразяват си че като повишават тон агресивно стават по-убедителни. Освен своята гледна точка не признават нищо друго. В резултат, опонентът придобива образ на враг и това е крайно смущаваща тенденция. През всичките вече 30 години на демократично развитие на страната ни, пример за подобно екранно присъствие дават политиците, а журналистите просто им подражават. Първият подобен отвратителен предизборен диспут бе между кандидат-президентите д-р Желю Желев (СДС) и Велко Вълканов (БКП-антифашисти) през януари 1992 г. Тогава Вълканов не позволи на д-р Желев да развие почти нито една своя мисъл, прекъсвайки го брутално, а от своя страна, д-р Желев, явно неподготвен за тази форма на „диалог“ не се справи със ситуацията, но това не му попречи да спечели изборите.

В парламента БСП непрекъснато поддържа този тон в лицето на най-малко по две устати активистки. Без да съм изчерпателен, в различните парламентарни мандати това бяха Нора Ананиева и Клара Маринова (депутат, бивш тв журналист), Емилия Масларова и Петя Шопова, и все така до днешните „остриета“ Корнелия Нинова и Мая Манолова. Това са все хора, които считат политическия живот като форма на война, пледират, че защитават жертви сред обществото, вероятно мобилизират гласоподаватели от типа „червена бабичка“, но при все че пропагандират социално равенство, самите те благоденстват сред парламентарни и други привилегии. Разбира се, опозицията от „сини реститутки“ не им оставаше длъжна в нито един момент – и в нейните редове се намираха достатъчно агресивни борци за демокрация. Не цитирам имена, защото повечето „актьори“ в тази роля вече не са между живите. Така се зароди една креслива хулиганска „приказвалня“, която посредством малкия екран попадна във всеки дом, за да поднесе зрелище на обикновените зяпачи, огън и жупел на партийно-пристрастната публика. Върхът на това пошло поведение се породи в наши дни в лицето на поредица от откровено хулиганските изяви в реалността и в тв програмите на представители на партия „Атака“, воглаве с лидера им Волен Сидеров.

Истинско щастие е, че докато наблюдаваха всичко това, българите масово цъкаха с език, на думи отстояваха позициите на своите предпочитани политици, оплюваха „другите“ словом, но всичко това общо взето не прерасна в улични или по-големи сблъсъци, дори в много напрегнати моменти, каквито бяха протестите срещу правителствата на Жан Виденов и Пламен Орешарски.

Истинско нещастие, обаче, е фактът, че години наред, по много канали наблюдаваме тв водещи, които канят гости в студиата си, задават им въпроси, но ги лишават от възможността да отговорят на питанията като постоянно ги прекъсват. Според мен, това освен че граничи с липса на елементарно възпитание, обезсмисля разговора. Понякога е видно, че причината е журналистическа глупост, професионална немощ, известен нарцисизъм, основан на доминацията – това е моето студио, моето предаване, „Тук се слуша моята дума, аз съм…“.А какво всъщност „съм“? Друг път личи лошо прикрит журналистически слугинаж, т.е., стремеж за прокарване и налагане на конкретна гледна точка, угодна било на управленци, било на опозиция, било на конкретни икономически интереси. Само че който е подценил българина, в конкретния случай – българската публика, считайки я за стадо овце, което може лесно да излъже или манипулира, никога не е успявал, или дори да е въвел някого в заблуда, това е бивало за кратко. Вероятно тази игра щеше да продължава още много години, но …

Родиха се Интернет, а малко по-късно и Социалните мрежи

За няколко години дигиталните технологии преживяха бурен прогрес. Ниските цени на китайското производство направиха възможно в относително кратък срок компютрите да влязат почти във всеки дом и да отворят прозорец към нови хоризонти. От абстрактно понятие, глобализацията се превърна в реалност. Както Зигмунт Бауман („Глобализацията“ – 1999) най-точно обобщи – настъпи пространствено-времева компресия. Новини и коментари започнаха да се пренасят на хиляди километри за по-малко от секунда. Същото взе да се случва и с превода на финанси по земното кълбо. В трудовете си Бауман коментираше, че в глобалното село свободното движение на идеи и капитали не може да бъде пренесено по отношение на преместването от място на място и на големи групи от хора със същото бързо темпо. За съжаление той почина и не можа да стане свидетел на голямата бежанска и псевдо-бежанска вълна към разградената от хуманни подбуди Европа. Какъв ли би бил анализът му на всичко това?

Освен с глобалност в комуникациите и изключителна бързина, Интернет се отличаваше с още един ключов фактор – интерактивността. От самото начало неговите ползватели можеха да взимат отношение към видяното и прочетеното, и разполагаха с възможността на мига да изразяват рационално аргументирани становища или емоционално подбудени мнения. За съжаление, и до днес преобладава второто. Под публикациите се появи опцията „коментирай“ и тя изведнъж отне привилегията на журналисти и други професионалисти да бъдат единствените, които могат да правят това в публичното пространство. Едновременно се появиха уеб-страници на субекти от икономическо и политическо естество и сайтове за „чатове“, където „хейтърите“ се оказаха по-гласовити от трезво-мислещите хора с добри намерения. Не за първи път в човешката история разрушителните нагласи се оказаха по-силни от градивните. В този период, като цяло, агресията доминираше като печелившо поведение в страната. В приватизацията по-наглият и нахален, неподбиращ средствата в морален контекст натрупа повече от кроткия, образован и добре възпитан човек. Рекетът стана ежедневие и плавно се преименува в застрахователно дело. Мутрите безмилостно обладаха всички сфери на живота, откъдето можеше да се „изстиска“ някакъв келепир. В края на 1996 г. хиперинфлацията допълнително преразпредели националното богатство в посока на шепата знаещи какво правят и какво ще стане утре, за сметка на множеството относително бедни, неориентирани и нереактивни люде. Изобщо, агресията стана модел за успешно поведение и както правилно иронизира незнаен автор, публикувал в мрежата: „Всеки млад зажадува за коричка хляб, намазана с чер хайвер, златен ланец БМВ и блондинка …“

Нито една телевизия не отдели време за задълбочен целенасочен анализ на всичко това, при все че на екрана често гастролираха политолози, социолози, психолози, антрополози (даже социални такива) и др. Някои предавания симулираха (а и понастоящем симулират) интерактивност чрез „отворена“ телефонна линия, където в оперативен порядък някой филтрира, чий глас и в каква рамка да прозвучи в ефир. Разбира се, симулацията по никакъв начин не можеше да се конкурира със свободата на Интернет и логично, бавно и последователно телевизията започна да губи позиции преди всичко – сред сегментите на по-младата публика, която много по-лесно възприемаше и ползваше потенциала на дигиталните технологии, в много по-голяма степен си служеше с наложилия се сред компютрите английски език, отколкото по-възрастните.

В тези условия телевизията избра поведение да се налага, и то агресивно – стратегия, която според мен е погрешна и самоубийствена. Каква е технологията на налагането? Първо, чрез „безкрайното“ удължаване на говорилнята. От десетина минути, новинарските емисии достигнаха близо час. Смени се едновременно и формата и форматът им. Всяко събитие, което според редакторите е значимо, започна да се представя приблизително по следния начин:

·    Говорителите четат (произволен пример): „Преди по-малко от час, на столичен булевард стана пожар в стара къща. Има силно пострадал с опасност за живота. Там е нашия репортер (примерно) Гошо. Гошо, към тебе…“

·    Гошо стои в близък план на задимен фон. Практически, освен него нищо не се вижда. Той докладва: „Да, наистина, преди по-малко от час, на столичния булевард се запали къщата на дядо еди-кой си. Пожарникари го изнесоха силно обгазен и сега лекарите се борят за живота му. Вероятно пожарът е лумнал от печката, с която дядото се е топлил, но причините ще се изяснят, когато станат готови експертизите. Колеги…“

·    От студиото продължават: „Показахме ви на живо кадри от пожара, възникнал преди час на столичен булевард, където има силно пострадал“…

Ето, по този начин – чрез трикратни повторения в рамките на една емисия, и къде, къде по-многократни в рамките на деня, телевизията реши, че може да доминира над технологично-обременената да закъснява преса, (за щастие) доста по-пестеливото откъм слово радио и Интернета. В добавка, преди или след новините бяха позиционирани и коментарни предавания, в които всевъзможните „пожари“ продължаваха да бъдат раздухвани и раздувани с часове.

Само че в същото време, ползващите Интернет като източник на информация отдавна бяха прочели сюжета в два реда, илюстриран с някоя наистина информативна снимка, и докато отказалата се от картината телевизия продължава да „дудне“, те вече виртуално се отзоваваха в някоя друга по-интересна за тях точка в глобалния свят.

Така, постепенно обществото ни започна да се разделя на хора, гледащи и негледащи телевизия, и първата група взе да се превръща в малцинство. Важно е да уточня, че в групата на негледащите, освен категорично отказалите се от нея и заложили изцяло на Интернет, влизат и тези, които включват телевизора и той им бърбори от ъгъла на стаята, докато те вършат друго и често дори не са в помещението, където медията се изявява.

Не разполагам с точни данни за това, понастоящем, колко от младите семейства си купуват телевизор, или се задоволяват с лаптоп. Ако има такава статистика, сигурно би била показателна. А тази тенденция претърпя задълбочаване с появата на таблетите, смартфоните и много по-бързия Интернет. Родиха се и социалните мрежи с особения си „чар“ да превръщат интерактивността във виртуалния компютърен свят в спонтанно и неформално организирана активност в реалността. Отделните групи по интереси и броят на последователите на дадено виждане или процес стана безусловен критерий за ефективно влияние върху публиката, едновременно с това и доста коректен показател за нейните настроения и реакции към отделни събития и политики. Днес стигнахме до там, че президенти и други лидери изпращат повече на брой, по-ясни, значими и недвусмислени послания през Twitter и Facebook, отколкото в протоколните си изяви, предавани по телевизиите.

Как реагираха на това последните на родна земя? Разбира се, те разработиха собствени сайтове, през които човек би могъл да гледа фрагменти или цялата им програма. Зрителят придоби правото с „клик“ на мишката или с пръстче на тъч-скрийна да прескача, каквото не го интересува, дори да участва и в анкети по отделни проблеми. В същото време, за разлика от други уеб-адреси, той отново е поставен в позиция да споделя виждания в много по-ограничен периметър, спрямо социалните мрежи. Отделно, администраторите на телевизионните сайтове имат ангажимента в оперативен порядък да „почистват“ нелицеприятното от политическа или икономическа гледна точка за собственици, имидж-мейкъри, мениджъри или обикновени директори – нещо, което във Facebook и Twitter не се случва, стига да не иде реч за тероризъм или много фалшиви новини.

В епохата, когато световните медии ангажираха и Изкуствен интелект, за да може т.нар. „робоновини“ да се произвеждат и разпространяват ултра-бързо, белязани с лаконичност и изчерпателност (за съжаление – за сега неемоционални и обективистични), нашите телевизии продължиха с желанието да налагат тезите си на обществото на всяка цена и за целта, много канали започнаха да се предават и на радио честоти, естествено, лишавайки се от картина. Ролята на последната пък бе тотално занемарена. Декори почти няма. Костюмите са еднотипни. „Псевдо-динамиката“ на изображението се изразява в това, че говорещият репортер, или синоптичката в студиото, правят две-три крачки вместо да стоят на едно място. Репортажът престана да има дори илюстративен характер. Главното остава, какво се казва и колко пъти се повтаря, за да се втълпи на публиката. Така, кога съзнателно, кога чисто папагалски, продължават да се насаждат спорни възгледи. Ето значим пример от последния месец. След местните избори, загубилата кметската надпревара в София Мая Манолова, поиска касирането им по съдебен ред – възможност, предоставена ѝ от Закона. Тя даде прес-конференция и много телевизии в един глас съобщиха (цитирам по памет приблизително следното): „Днес Мая Манолова внесе в Съда 14 тома доказателства за опорочаването на изборния процес…“ Далеч съм от мисълта, че всички телевизии, които информираха публиката по този начин имаха жаждата и хъса да представят този факт така, както го стори Антон Хикимян по bTV, но така или иначе го направиха в същия контекст. В демократичната държава, обаче, „деликатният“ детайл в случая касае принципа, че дали един документ е доказателство за нещо или не, решава Съдът. В този дух, безпристрастното съобщение следваше безалтернативно да звучи: „Мая Манолова внесе в Съда 14 тома документи, които според нея доказват опорочаването на изборния процес…“

В конкретния случай и други подобни, силата на четвъртата (медийна) власт се опита да вземе от функциите на третата – (съдебната), колкото и да са чувствителни медиите към намеси на другите власти в нейната работа. А в случая, на зрителя се насаждаше мнението, че изборите са били нечестни, преди по темата да се е изказал компетентният Съд. Този пример е показателен още, как понастоящем телевизията продължава да си въобразява, че може да налага мнения. Според мен, това е истинска заблуда у телевизионните журналисти и ръководителите им, или ако в подобна мисия все пак успяват, това вече касае само малка част от възрастни безкритично приемащи авторитета им зрители.

Изобщо, споделям мнението, че в общ план, „когато телевизията започна или по-точно – допусна да се излъчва по радиото“, тя пристъпи към един самоубийствен акт. Пък аз съм пристрастен към нея и ми се иска тя да не скочи в пропастта!

Един вариант за изход от създалата се ситуация?

Ще дам пример за последователност. Казах, че като спориш с някой опонент, не е лошо да го изслушваш – може пък и той да каже нещо умно. Има един световен теоретик и практик в областта на политиката, когото бяхме длъжни да изучаваме. Текстът ми недвусмислено сочи, че по принцип, не съм съгласен с него, но репликата, че за да направиш две крачки напред е нужна една назад има логика и би могла да се приложи към конкретния анализ:

·   Първото, което според мен трябва да направи телевизията е един обратен завой към поднасяне на богата, професионално заснета картина, която да изобилства и да преобладава над изричаното в ефир. Това коства немалко пари и ако бюджетите не достигат, заслужава си да се редуцират значително обемът на производството и излъчването в името на тази цел. Вярно е, че днес всеки снима повсеместно със смартфони, таблети или дигитални фото-апарати, но както в много други области в Интернет, разликата между аматьорската и професионалната реализация и ефектът от постигнатото чрез тях не търпят съревнование – професионалистът превъзхожда любителите значително.

·   Паралелно, трябва рязко да се ограничи „говорилнята“ от всякакво естество: новини, сутрешни блокове, коментарни студия, ако щете – реалити формати, и всякакви такива. Обратното, т.е., днешната програмна практика води право към един единствен резултат, обобщен от народната мъдрост с думите: „Като пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша…“ Не търсете аргументи против това мое становище – просто си спомнете какво се случи с комунистическата пропаганда в периода 1985-1990.

·   Там, където ще остане дискусията (а аз никак не казвам, че тя трябва да изчезне), следва да се наложи уважителния тон и поведение на взаимното толерантно изслушване, независимо колко противоположни са позициите и колко високопоставени са гостите в студиото. Това следва да е законово регламентирано и наказателната процедура за неспазването на това условие трябва да е много ясна и лесно приложима. Съответни права и отговорности трябва да се вменят на водещите. Те следва да разполагат с конкретен механизъм за отстраняване на недисциплинираните, още на мига – в ефир. И обратно – укоримото поведение на водещия също следва да бъде коригирано на мига, примерно, с негова подмяна от резервен такъв, пак на момента в ефир. Оценката на ситуацията и пристъпването към действия в реално време трябва да върши арбитър, натоварен от ръководството на всеки канал и добре известен на обществото. Този арбитър следва да си служи с методите на системата „VAR“ (Video Assistant Referee) във футбола, т.е., самият той да може веднага да прекъсне дискусията, да повтори проблемния фрагмент, публиката също да види повторението, и тогава да се вземе решението за „цвета на картона“ на футболен език, т.е., предупреждение, или изгонване на някое от действащите лица.

·   Последно, но не по важност, телевизията следва да промени мрачно-некрологичния си оттенък. Навсякъде стават убийства, катастрофи и лекарски грешки. Не казвам да ги премълчаваме, а само да не ги извеждаме на преден план. За целта, може би е добре да се въведе норма на журналистическо поведение, според която криминалните новини да се отделят от централните в отделна рубрика и час. Примерно, защо не – преди криминалния филм, да видим и чуем автентичното зло преди художествената му трактовка. Така, информацията за сблъсъка между безразсъден моторист и комбайн без светлини на мокра и некачествена пътна настилка няма да изпреварва и затъмнява съобщенията за вътрешно или външно политическите акценти от деня. Опитът от (най-малко) последното десетилетие показва, че когато криминалните новини доминират над останалите, това с нищо не намалява престъпността, не води до по-добро поведение на пътя и драмите на пострадалите семейства с нищо не помагат за развитието на обществото.

Считам, че без приложението на горните стъпки, свързани със сериозна хирургия в обема и качеството на предаванията, както и с още някои действия, препоръчани от полемиката, провокирана от тези няколко страници, полетът от високо към пропастта на нищото ще спре да изглежда неизбежен. Ще е нужно обаче значително преобразяване на програмите. Иначе, колкото и да ни е тъжно на пристрастните към малкия екран, зрителят просто ще заключи: „Game Over“ и ще се ориентира към друга, нов тип виртуална игра.

 

Александър Лазаров е кино и тв оператор, доктор по философия, хоноруван преподавател по „Философия на изкуствения интелект“ в СУ „Климент Охридски“ в рамките на „Philosophy, Taught in English Masters and Doctoral Program“. Оператор на два игрални филма за голям екран, два телевизионни игрални филма и един телевизионен сериал, множество документални филми и публицистични предавания. Автор на седем статии и две философски монографии, третиращи дигиталния свят в дискурс на философията на информацията.

Pin It

Прочетете още...