Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 11 Belene

 

Вместо увод

Бях осъден на 12 години. Излежах ги. И от това нечовешко изпитание излязох човек – издържах. Тези, които наричам свои приятели, също не допуснаха компромис.

Но как и защо се случи всичко това? Защо житейския ми път пое в съвсем друга посока? Това се опитвам да си обясня през всичките изминали години. И колкото и да разглеждам и раздробявам на малки частици момента на фаталната си среща с един човек, който смея да се надявам и до днес е мой приятел, достигам до единственото заключение, че всичко беше предопределено, неизбежно, съдбоносно. Ще се опитам да разкажа историята на живота си, която е неделима част и от съдбата на много други хора.

Пиша тези редове, защото искам близките ми, близките на моето семейство и приятелите ми да се запознаят с моя живот, с моята голгота по пътя на свободата и да се поучат от него.

Някога, от опита на моите 65 години, се учудвах как 20 годишен съм решил да оставя всичко тук и да тръгна за чужбина. А днес на 73 – още повече…

1947

Младост! Не мислех за сигурност, за богатство. Жадувах да уча, да опозная света.


Small Ad GF 1

Беше 1947 г. Баща ми почина. Три деца бяхме. Сестра ми и брат ми вече имаха семейства. Исках да замина. Спираше ме само мисълта за мама, как да я оставя самичка. Но тя, милата настояваше да замина. Особено след като се посъветва с вуйчо, най-образования човек в нашия род, с две висши образования. „Има ли случай – да върви“, казал гой и добавил: „Кракът му повече да не стъпва тук, защото България не я очаква нищо добро. Моят съвет е – не в гладна Европа, да отиде в Австралия или в Америка“.

И без неговия съвет щях да се махна. Дори България да не беше под комунистическа тирания, тук да цъфтеше от демокрация, пак щях да замина. Имах голямо желание да обикалям света.

Заминаване за Виена

Как тръгнах? Ами имах късмет. Тогава за да следвам в чужбина, по-точно в Австрия, се искаше един народен представител да подпише декларация, че имам осигурена издръжка. Напълно фиктивен документ. Никой не проверяваше доколко това отговаря на истината. Обърнах се към моя братовчедка от Дебели лак, чийто баща Анани Николов беше комунист, народен представител, с голямо влияние в Радомирска околия. Казваше се Виктория и ми беше като сестра. Беше дошла от село в столицата да учи и не минаваше ден, без да дойде у дома при мама (леля ѝ Пара). Тя я жалеше, че е без майка. По убеждение беше комунистка. Братовчедка ми беше толкова добра, че аз без да се притеснявам, я помолих да вземе декларация и за Ангел Мотеков, мой приятел от махалата. С този документ (от визи за Австрия нямаше нужда) можехме да заминем. В същото време бащата на Ангел, който беше много богат (а се оказа и комунист), намери един швейцарец, негов приятел и уреди сина му да отиде в Швейцария. При това ново положение се сетих за мой съученик, Герхард, чиято майка беше швейцарка. Отидох у тях и я помолих да ми извади документ за издръжка. Заверих го в швейцарското посолство, за да ме запишат студент в Швейцария. Но се оказа, че за Швейцария са необходими визи. Тогава отново се върнахме на варианта Австрия.

След войната в България работеше междусъюзническа контролна комисия. Член на тази комисия трябваше да напише едно „да“ на декларацията за издръжка. Получихме го и занесохме документите в Министерството на външните работи за заверка. То се намираше до Народното събрание, в сегашната сграда на БАН. Трябваше да имаме и разрешение от Министерство на просветата. Ние имахме, но за Швейцария. Заличихме името на държавата. Остана разрешение да заминем за чужбина, без да е фиксирано точно къде. Чиновник хвърли един поглед и разписа документите без да се задълбочава. За паспорти чакахме един месец. Случи се така, че трябваше да замина пръв. Ангел дойде след месец. Забави се по някакви лични работи.

Скромни занаятчии бяха родителите ми. Имаха малка сладкарница. Ставаха в пет часа сутрин и работеха до късна вечер, без почивка в събота и неделя, решени да дадат добро образование на децата си. Хората в квартала ни обичаха и уважаваха. Собствен покрив нямахме, ала в очите на комунистите навярно минавахме за богати.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

На 7 март 1947 г. почина баща ми. На 27 същия месец заминавах. Оставях мама сама. Докато зетят ми беше в казармата, при нея щеше да живее сестра ми. Силна беше още мама, работеше за двама. „Не бой се, сине!“ – насърчаваше ме – „Ще ти пращам.“ И раздели по равно „голямото“ ни богатство. Получих два наполеона и две-три пендарчета от наниз. Купихме и една банкнота от десет долара за 10 000 лева. Толкова беше тогава месечната заплата на среден чиновник. С това и два килограма цигари трябваше да уча, да откривам света.

И така дойде време за сбогуване. Заръки, целувки, прегръдки. Майка ми беше много развълнувана.

При митническата проверка трябваше да лъжа, че нямам валута. Митничарите знаеха, че билетът ми е издаден само до Белград (така беше тогава). Казах, че в Белград ме чака мой чичо и той ще ми вземе билет за по-нататък. Не ми повярваха и така ми разбъркаха багажа, че едва го събрах. Банкнотата бях навил и пъхнал в дръжката на самобръсначката от несесера, а жълтичките скрихме в една баница. Разрязаха я, но имах късмет – не откриха нищо. Един от митничарите се заяде и докато тръгна влака все настояваше да му кажа къде съм скрил парите. Когато потегли влака и набра скорост, му извиках от прозореца:

– Прав си, излъгах те, имах пари.

Пътувах с един познат, Николай – цигулар завършил италианското училище. Отиваше да следва музика в Италия. На югославската граница ни попитаха носим ли цигари. Обявихме ги. Събрахме всичко заедно и Николай слезе да ги предаде във фургона на митническите власти. Щяха да ни ги върнат на излизане от Югославия. Страхуваха се да не търгуваме с тях. За беда той ги записа само в един колет на свое име, а ние от Белград пътувахме в различни посоки. Какво да правим? Оставах без издръжка. Тогава той се сети, че куфарът му има двойно дъно и там са скрити около 1,5 кг цигари. Даде ми ги. Бях щастлив, че все пак имах нещо. В Белград на влака се качиха много българи, пътуващи за Прага. Носеха много цигари. Преровиха им багажа на унгарската граница и ги свалиха да отговарят за цигарите. Много се изплашиха и ме повикаха да ги оправя. Митничарите обикаляха, а очите им все в купа цигари. Помъчих се да обясня, че това ни е издръжката, че струват много пари на нашите родители, понеже нямаме валута. Накрая отчаян им предложих;

– По пет кутии на всеки. Става ли?

Очите им светнаха. Всички митничари доволни, ние студентите – също. Върнахме се във влака, че като започнаха да ми благодарят всички, да ми дават кутии цигари – събрах още два килограма.

В Будапеща трябваше да платя за хотел и останалия път до австрийската граница. Попитах къде мога да пренощувам. Насочиха ме към хотела, близо до гарата Келети. Хотелът имаше същото име. Казаха, че нощуването ще струва два и половина долара. Скъпо ми се видя. Като си помислих, че 10 долара купих за 10000 лева, а за една нощ трябва да дам четвърт от тях. Собственикът на хотела повика племенничката си да превежда моя не добър немски. Тя, млада и хубава, 18 годишна. Харесахме се. Отидох до банката да обменя пари, за да си платя. Наложи се да остана още една нощ, защото нямаше влак за Виена. Но аз останах още две-три нощи, за да разгледам Будапеща. Моята преводачка ме представи на родителите си. Разглеждахме заедно града, води ме на рожден ден. По-късно заради нея прескочих от Виена до Будапеща един-два пъти.

По пътя за Виена попаднах във влак, пълен с руски войници. Други пътници нямаше. Добре, че носех малко алкохол, почерпих ги. Започнаха да пият, намериха още и се напиха. Дойде австрийският кондуктор.

– Трябва да си платите билет от границата до Виена, – казва. Че като скочиха руснаците:

– Никакъв билет! Дума да не става! – и изхвърлиха кондуктора. Стана ми неудобно. Малко по-късно го видях и поисках да си платя билета, а той махна с ръка и ми каза, че не смее да дойде.

Слязохме на гарата във Виена в полунощ. Бяха ме предупредили, че по тези места върлуват банди и не трябва да се движа сам. Знаели, че българите носят цигари и ги ограбвали. Беше тъмно. Никакво осветление. Имах някакъв адрес, даде ми го един баща на Софийската гара. Помоли да занеса на сина му връзки за обувки. Каза, че ако няма къде, мога да преспя при него. Попитах хората на трамвайната спирка как да отида до там и един красив млад австриец каза, че няма нужда от превоз. Аз посочих куфарите. Той каза, че живее н същата посока и грабна единия. Стигнахме. Дадох му кутия цигари. Остана много доволен. По-късно разбрах, че във Виена вървят по 20 шилинга кутия, една хубава дневна надница.

Запознах се с Васко. Симпатично момче по-младо от мене. В София живее на ул. „Раковски“. Посрещна ме сърдечно. Каза да остана при него, докато си намеря квартира. Заведе ме до Политехниката. Отнасяше се много добре с мен. И тъкмо всичко се нареди добре, когато се разболях. Вдигнах температура 41 градуса. Навярно от голямото напрежение. „Каква стана тя – тревожех се не на шега – толкова усилия и сега да умра тук“. Слава Богу, не умрях. Васко имаше една приятелка Инге, много хубава. Когато той беше на лекции, Инге се грижеше за мен. Дойде лекар. Каза, че съм много тежко болен, някакво белодробно възпаление, от което трудно ще се оправя. Трябваха ми силни лекарства. Инге ги купи. Не пожела да ми каже колко струваха. Беше мила и нежна. Пускаше ми грамофонни плочи и ми четеше приказки. Оцелях.

Бащата на Инге беше собственик на кафене „Добнер“, там се хранехме. Цялото ѝ семейство беше много симпатично, всички работеха в кафенето. Тогава разбрах, колко различен е техният начин на живот от нашия в България. Имаха по-различни отношения. Всеки си имаше собствена сметка. На курорт ходеха поотделно.

Ханс Маролт, младият австриец, който ми помогна с куфара, стана мой приятел. Живееше наблизо. И до ден днешен си спомням него и неговата Инге. Срещахме се в кафене Добнер. Смених адреса си, но пак се виждахме. Веднъж му показах студентската книжка с взетите изпити. Той се усмихна. „Аз мога да следвам и след десет години. Сега трябва да правя пари.“ За две години си купи кола и къща. И сега се питам какво бяха харесали в мен, един беден студент от Балканите. Бяха честни, добри хора. Някаква хармония цареше между тях. Дано са се оженили и живеят добре. Още живея с надеждата да се срещнем пак.

Във Виена учих 30 месеца. С един килограм цигари можеше да се живее един месец, както със заплатата на висш чиновник. А ние имахме право да получаваме по два килограма на месец без мито. Пощальонът ги носеше направо у дома. Не беше проблем да си платиш наема, да влезеш в музей, ресторант, театър. Получавахме и колети от България. Бяхме доволни. Но така се живееше само в Австрия. Казваха, че в Швейцария не е така. В Прага за българските студенти беше добре, но само през един период. Оказа се, че съм случил с отиването си във Виена. Не съжалявах за Швейцария.

Немски език учех с хазайката и с моята първа любима, която по цял ден ми чуруликаше. Техническият език е по-беден и термините се заучаваха бързо, а и имаше много формули. Ходех на лекции, почти нищо не разбирах, но все ми оставаше по нещо в главата. После в къщи понякога с книгата, а и колегите помагаха. Те идваха, знаеха, че имаме цигари и нещичко за ядене. Цигарата беше истинска валута. По-късно прочетох „Светът от вчера“ на Стефан Цвайг. В нея е описано времето след Първата световна война. Цигарите имаха стойността на долара. Таксата за университета можеше да се плати с 350 шилинга – около 18 кутии цигари. Студентите бяха на голямо уважение. Учеха само хора, които имаха голямо желание за това.

Впечатленията ми от Виена бяха чудесни. Бях роден в Дебели лак и живял само в София. Така че във Виена всичко ме очароваше. Имах намерение да обикалям, да видя много свят. Мечтаех да отида в Париж, в Щатите да пътувам, да гледам. Не да забогатявам, но да имам толкова средства, че да осъществя тази своя мечта.

Във Виена бяхме около триста души студенти от България. Повечето от нас следваха тук още от преди 9 септември. После, когато в Чехия имаше акция срещу българите, от Прага се прехвърлиха български студенти във Виена. През 1948 г. правителството реши да вземе мерки срещу черноборсаджиите, да не излагат България. Беше много лесно да набедиш някого, че прави черна борса, след което го качваха във влака и право в България. Тогава започна голямо вълнение сред студентите. Легално и полулегално пристигаха от Чехия през границата. Вместо да се върнат в България, идваха във Виена, Инсбрук, Грац и българската колония нарасна. Тя се оформяше главно от българите градинари от Горна Оряховица, Велико Търново, между които имаше и доста заможни, с доход около 200000 шилинга годишно. Градините им бяха в околностите на Виена или други големи градове. Често правехме бригади, за да им помагаме. Добре ни посрещаха и ни радваха с български гозби. Радвахме се, че ще можем да занесем нещо в къщи на хазяйките си, защото зеленчуците бяха оскъдни, като цигарите. Между нас имаше и една германка, следваше архитектура. Ние си почивахме на всеки час по 10-15 минути. Тя не повдигаше глава, работеше непрекъснато и ни гледаше с укор. Когато не беше между нас, шеговито си подмятахме, че е по-добре да работят две три германки, отколкото 15-20 българи…

Колонията беше организирана в няколко български дружества. Това беше политика на правителството и легацията. Имахме младежко студентско дружество, културно просветно дружество „Св. св. Кирил и Методи“, антифашистка организация, в която членуваха живеещите във Виена българи. Между нас в дружеството имаше много активни комунисти, участвали в антифашистката борба, изпратени да следват във Виена. Студентите комунисти бяха малък процент, от 300 студенти около 20-30 бяха организирани партийци. От тях се страхувахме. Никой не говореше свободно пред тях. Това поведение беше познато и в България. По това време се пусна слух, че правителството ще направи акция сред студентите, както в Прага. Много от нас се замислиха, дали оставането във Виена не е рисковано. Започнаха подготовка за преместване в други австрийски градове и в други държави. Преселението на студентите българи от Виена не закъсня. С помощта на активните комунисти някои български студенти бяха върнати в България. Пуснаха се слухове, че ги връщат не по политически причини, а понеже са черноборсаджии. Студентите се стреснаха, започнаха да се спасяват кой както може.

Австрия и Виена бяха разделени на четири зони, както беше по онова време и Берлин: американска, английска, френска и руска (съветска). Виена се намираше в съветската зона. Можеше да живееш където и да е, но на лекции ходехме в съветската зона, защото там беше Политехниката. Грац беше в английската, а Инсбрук – във френската зона. Там нямаше проблеми. Към тези градове тръгнаха мнозина, повечето от тях с намерение да напуснат въобще Европа. Насочваха се към Щатите, Канада и Австралия. Имаше лагери, където трябваше да престоиш 4-5 месеца, докато ти дойде реда да заминеш. Трябваше да имаш осигурени средства. Скъсаш ли с Виена, край на следването. Мнозина предпочетоха да избягат от несигурността във Виена. Риск в едно пътуване до Грац или Инсбрук нямаше. Качваш се на влака, на демаркационната линия проверяват паспортите, казваш, че за няколко дни отиваш на гости, но в такъв случай не трябва да имаш багаж. Ако си с чиста съвест можеш и да рискуваш, но случваше се и да връщат. Ако си участвал в някаква конспирация и си разконспириран, тежко ти! Това значи, белезници на ръцете и връщане в България. За да избегнат риска, повечето хора слизаха една спирка преди паспортната проверка, преминаваха пеш демаркационната линия и в другата зона се качваха отново на влака. Това беше начинът да се премине в другата зона. Мнозина постъпиха така. Във Виена останахме около една трета от българските студентите.

С моя приятел Стоян Захариев, също студент по архитектура, две години по-голям от мен, влязохме в една опозиционна група, ръководена от Недялко (Дечо) Джамджиев, член на Българския национален комитет, ръководен от ГеМеТо, който по това време беше в Париж. Главната ни задача беше да събираме факти, разобличаващи българските комунисти в нашата колония, които преследваха хора за спекула, а самите те правеха такава. Да събираме и материал за една статия в нелегалния вестник „Свободна и независима България“, който се разпространяваше във Виена от нас, а се изпращаше и по пощата на живеещите в Австрия българи.

Младен Младенов, наш добър приятел, студент медик от Бургас реши да замине за Австралия. Младен запознава моя приятел Стоян Захариев с Дечо. Представи го за земеделец, активен геметовец, член на Националния комитет във Виена. В този комитет освен земеделци, имаше и социалдемократи, либерали и членове на различни опозиционни партии. Само легионери не членуваха в него. Всички работехме нелегално. Дотук не споменах как попада във Виена Стоян Захариев. След като завършва военно училище, решават с един приятел да следват в чужбина. Заминават за Щутгарт. Около 9 септември се връща в България. Трябва да замине отново, за да продължи образованието си, но годината е вече 1945 или 1946. Все още е възможно да излезеш от страната. Пристига във Виена, заедно с приятеля си Дафин и продължава да учи архитектура.

Веднъж, в края на седмицата със Стоян отидохме на плаж в селцето Родаун. Когато се връщахме Стоян много ентусиазирано ми заговори за своя нов познат. Представи ми Дечо едва ли не като Левски, хубав, интелигентен и всеотдаен, готов на всичко за идеята. Предложи да ме запознае с него и ако искам да поработим малко заедно. В замяна на това, ако реша да замина от Австрия някъде, вместо да престоявам в лагер, направо да си получа паспорта с виза за където пожелая. От гарата, вече във Виена, на път за дома срещнахме Дечо. Стоян се хвана за главата от учудване и изненада. Окопити се някак от неочакваната среща и ни представи: „Това е Дечо. Току що споделих с Кирето твоето предложение, Дечо!“

Веднага направихме нелегалната сбирка в едно кафене. Говорихме по политиката, за настроенията в българската колония и какво трябва да правим ние. Дечо каза, че и той има намерение също да заминава, но първо трябва да поработим малко тук, после да върви кой където иска. След два-три месеца „нелегална дейност“ решихме, че сме си свършили добре работата и всеки когато иска може да получи паспорт и замине по установения канал през Грац или Инсбрук за където пожелае. Реших като си взема изпита на 25 октомври да замина за Австралия. Всеки българин, решил да емигрира в Щатите, Канада, Австралия и Нова Зеландия, трябваше да престоява в Грац или Инсбрук 5-6 месеца, докато му се намери работодател; с когото да сключи договор за една година при съответни условия. Тази инициатива беше поела Международна емигрантска организация в Женева. Така заминаха хиляди хора. Не зная някой да се е върнал. Подбор все пак имаше, предпочитаха женени. Условията в лагера не бяха много добри и хора, които нямаха средства беше по-добре да не тръгват. Ние със Стоян можехме да се водим към лагера, а да живеем на квартира в града. Всъщност протекцията на Дечо не ни беше необходима. Тя само щеше да удължи престоя ни във Виена, а без неговата помощ щяхме да заминем веднага.

Изпита си взех на 25 октомври 1949 година. Помня деня съвсем точно и ясно. Толкова пъти премислях всички възможности, които имах, за да избегна нещастната си съдба. Имах Лори билет за Грац, който за по-голяма секретност купи хазайката. Тя нямаше деца. Много беше привързана към мен. Грижеше се за мен като за свое дете. Страдаше, че се налага да замина, че ще уча в друг град. Тя знаеше само това. Не бях споделил нищо от моите нелегални работи.

Реших да се разходя за прощално из улиците на Виена. Намерих Ангел Мотеков, за да му кажа, че заминавам за Грац. Чувствах се задължен да му се обадя. Нали заедно бяхме тръгнали за чужбина. Вървяхме заедно из красивите улици на Виена. Знаех, че скоро няма да ги видя. Ако всичко се уреди добре, ще трябва да минат години, преди да мога да се върна отново. Срещнахме наш колега, евреин. Бях го подслонил за известно време заедно с приятелката му и вярвах, че храни добри чувства към мене. Покани ни на банкет. Съгласихме се. Той предложи да вземем и Стоян. Тръгнахме двамата да го поканим, а Ангел продължи към жилището на българина, който устройваше банкета. Направи ми впечатление, че докато стигнем квартирата на Стоян, той няколко пъти се обажда по телефона, но продължих да вървя с него, без да подозирам нещо. Беше хитър и много кадърен. Уж между другото много умело в разговора ни вплете въпроса – ти имаш ли намерение да се върнеш в България. Чак толкова не му вярвах, за да разкрия плановете си. Казах само, че имам още да уча, но го попитах защо ми задава такъв въпрос. Той каза, че въпросът му е случаен. Вървяхме по Аржентинер щрасе. Тази улица ме посрещна някога във Виена, тя ме и изпрати. Часовникът на някаква кула, показваше точно 19 часа. Помислих, че имам още пет часа до заминаването за Грац и мога да отида на банкета. Стигнахме до дома на Стоянчо и той бързо се съгласи да дойде с нас. Тръгнахме тримата обратно по улицата надолу. Изведнъж на пресечката на Аржентинер щрасе и Швиндегасе той пак се обади по телефона и каза, че трябва да се отбие за момент до квартирата си, ние да вървим, а той след пет минути ще ни настигне. На стотина метра, след като се разделихме видяхме срещу нас двама души от българската легация – първия секретар Кирилов и Пенков, секретар на търговския представител. Обзе ме безпокойство. Поздравихме се. След стотина двеста метра, се обърнах и ги видях в далечината. Пред вратата на сградата, където трябваше да бъде банкета се сепнах, воден от някакво лошо предчувствие и казах на Стоян:

– Я по-добре да не отиваме?

– Абе ти винаги си такъв шубелия. – скара ми се той – Какво сега? Легацията е наблизо, разбира се, че ще има българи наоколо.

Пътят към ада

Качихме се на първия етаж, позвънихме, отвориха ни. Какъв ти банкет! Върху нас скочиха две австрийски ченгета -комунисти, двама българи и един руски майор от КГБ. Сграбчиха ни, сложиха ни белезници, насочиха към нас пистолети. В следващия миг видяхме и Ангел, овързан и пребледнял. Беше се случило най-лошото.

И до ден днешен като си спомня този миг ми се струва, че бъркам в отворена кървяща рана. Да си тръгнал към един свободен свят на запад и да те отправят на изток, в тази жестока сталинска морга… Там, където беше достатъчно да те набедят, че си враг, за да обиколиш всички кръгове на ада. Знаехме вече какво значи един провал като нашия.

Отведоха ни в руската комендатура. Появиха се и двамата от легацията. Нямаше и съмнение какво точно работят. Случваше се хора, арестувани да успеят да избягат и след това разказваха кой и как ги е арестувал. Цялата българска колония знаеше как стават тези неща и кой ги извършва. Но никой нищо не предприемаше. Ченгетата си ходеха свободни и вършеха сатанинската си работа. Никой нищо не им правеше. На Стоян един от австрийците му прошепна на ухото при пръв удобен случай да бяга.

В комендатурата заварихме Дечо заедно с Кирил Христов. Кирил беше симпатичен мъж, 35-36 годишен, земеделец по убеждение, търговец на плодове, природно интелигентен. Изпратил от България във Виена един вагон плодове и цигари, бяга през границата и отива в Париж. От там отива във Виена и освобождава стоката си. Виена му харесва много и при първата възможност я посещава отново. Гемето, с когото се свързва в Париж го изпраща при Дечо с молба да го поразходи и да му покаже града. Към Париж тръгват двамата. Към тях се присъединява и още един земеделец, Мирослав Младенов, студент преселник от Прага. Тръгват към гарата, на Кертнер щрасе трябва да се прекачат на друг трамвай. Студентът от Прага казва, че трябва да се обади по телефона на гаджето си, че няма да могат да се видят същата вечер и със следващия трамвай ще ги настигне. Дечо му вярваше много. Години наред отричаше всякакъв намек за предателство от негова страна. Ние му доказвахме, посочвахме факти, а той не и не, докато един ден прочетохме във вестника, че въпросният предател се връщал в България, защото се разочаровал от ГеМеТо и неговата група и т. н. и т. н. Чак тогава Дечо призна, че сме имали право и че той е бил провокатор.

Оказа се, че нашата дейност е била известна на българското разузнаване в легацията от първия до последния ден. Даже са ни подхвърляли материали, за да могат да ни уличат. Във всички групи, които се занимаваха с нелегална дейност имаше предатели. Властващите знаеха всичко и дори насочваха дейността ни.

На гарата австрийски и български ченгета и руски военен посрещат Дечо и Кирил. Става сбиване. Дечо вика с надежда, че ще му помогне някой, че някой ще извика международния патрул от военната комендатура. Имаше такива случаи. Ако попаднеш на патрул, спасен си. Но всичко е било добре изчислено.

Със специална затворническа кола ни закараха до унгарската граница. Вързани един за друг, с белезници на ръцете, с вътрешна и външна охрана, въоръжена с шмайзери. На границата ни посрещнаха унгарски ченгета. Те се разцелуваха и прегърнаха с нашите конвоиращи. Качиха ни във влак, в специално купе. Пътувахме, вързани при отворен прозорец. До прозореца двама унгарци ни гледаха благосклонно, дори ни разрешиха да си запалим цигара. В съседното купе пътуваха шефовете на нашата охрана. Чак тогава можахме да говорим спокойно на български и да уточним всички подробности около арестуването ни. Кирил Христов, който беше лежал някога в затвор, се беше освободил от белезниците. Беше до мен. Чакаше само влакът да намали скоростта, за да скочи през прозореца. Съобщи ни намерението си. Но през тази унгарска пуста влакът вървеше с голяма скорост. А и Дечо през цялото време го възпираше. Ако не беше Дечо, сигурен съм, че щеше да опита, такава жажда за свобода имаше у него. Доказа го и по-късно. Направи три опита за бягство. Дори от Белене, без да знае да плува, с две дамаджани, вързани на раменете преплува Дунава през април благополучно, но студената вода го докара почти до несвяст, пада на брега, където го намират румънските граничари – и обратно. А Кирчо имал намерение да се крие няколко дни, докато се успокои нашата охрана. После да отиде до родния си край Кюстендил, оттам да премине в Югославия. Направи го по-късно с цялото си семейство. Не знам дали е жив. Беше смел, упорит и свободолюбив.

На гарата в Будапеща охраната се смени. От новата охрана имаше един много неприятен, с болшевишка физиономия. През цялото време стоеше с насочен към нас шмайзер. Не ни даваше да разменим нито дума. Предадоха ни на румънските ченгета. Пренощувахме на румънската граница. Там стана и първата ни среща с политически затворници. Вкараха ни в карцера в някакво мазе. Отвори се врата. Блъсна ни такава воня, че ние отстъпихме на няколко крачки. На пода един върху друг лежаха хора, сякаш не бяха живи човеци, а трупове. Заявихме, че не желаем да влезем вътре. Помолихме да останем в коридора или някъде другаде. Докладваха на шефа и ни бутнаха под едно стълбище в тясна килия. Беше по-поносимо, но много тясно. Стояхме прави, не можехме да седнем. Изкарахме няколко часа. Сутринта ни наблъскаха в специална джипка с двама румънски затворници, които местеха в друг затвор. Оказаха се симпатични, културни хора. Знаеха немски и френски. Жадни за новини, като разбраха, че идваме от Запад непрекъснато ни молеха да разказваме. Освежиха се малко. Наивници, ние решихме, че комунистическият режим ще падне за по-малко от година. Когато разбрахме, че един от тях беше лежал вече една година, ни се видя много. Дълго пътувахме заедно, пресякохме цяла Румъния. По време на това пътуване се случи нещо, което не мога да забравя. По-младият румънец, чудесно момче намери в колата торба чистени лешници. Едната му ръка беше вързана за този до него, но е другата започна да вади и ни раздава лешници. На тези които бяха вързани и двете ръце, слагаха в устата. Уви пътуващият до шофьора офицер го забеляза. Спря колата, накара всички да слезем и започна да бие жестоко това младо момче. Гледахме ужасени. Удари го – той падне, ние с него. Нали бяхме вързани един за друг. Върнаха ни в колата. Като се посъвзе от боя, момчето лъчезарно се усмихна и ни каза, че това не е нищо. Разбрахме какво ни очаква. Каза ни още, че офицерът е евреин, че е много подкупен и не е лошо като останем сами да му предложим часовниците и запалките си, а той да ни помогне да избягаме Имахме скъпи часовници. Дечовият струваше цяло състояние – Филип Морис. Той опита да говори с офицера, но опитът беше несполучлив. Може би защото имаше още двама души охрана и онзи се боеше.

Минахме през Букурещ, стигнахме Гюргево, Качиха ни на ферибота и ни предадоха в ръцете на българския представител на МВР. От охраната бяха сравнително добри, даже ни поуспокоиха:

– Каквото и да сте направили, няма да е като с кюретата, я? Ще полежите малко и ще ви пуснат.

По това време се гледаше процесът на католическите свещеници. Загледаха се в часовниците и запалките ни. Предложиха добра цена. И тъй и тъй, в затвора щяха да ни ги вземат. Дадохме ги. Вместо пари поискахме цигари. Можехме малко по-спокойно да запалим цигара. В Гюргево престояхме два дни. След пет дни бяхме в Софийския централен затвор.

Следственото отделение се намираше на най-горния етаж. Настаниха ни в различни килии. Всеки сам, без отопление, без завивки, без легло. Прозорецът ми гледаше към Лозенец. От него виждах сградите на Френския колеж. В дългите дни и нощи си представях как, ако остана жив, някой ден ще погледна от колежа, за да видя прозореца на килията. След много години го направих. Видях многото прозорци на този затвор.

Бях облечен с костюма, с който ме арестуваха. До процеса не ни разрешиха да се окъпем или преоблечем. Цели седем месеца. Само глад и бой. Постепенно изпадаш в състояние, когато си готов да признаеш всичко. Най-жестокото не е боят, по-страшни са гладът и жаждата. Бият те докато изпаднеш в безсъзнание, хвърлят ти кофа с вода и се свестиш, но гладът е хронически. Месеци, години недохранване.

От свободния и цивилизован свят попаднах в България, но не у дома, а в затвора. Бях изпаднал в непознато за мен досега състояние. Една седмица ни оставиха в пълна неизвестност. Не знаехме за какво сме там, какво ще ни правят, кой ще ни разпитва. Пълно мълчание. Не можехме да проумеем още, че сме в техни ръце, мислехме, че е някакъв кошмар. Заспивах с мисъл, че ще се събудя във Виена.

Следователите бяха добре подготвени – навярно ни оставиха да се съвземем, за да проговорим. Беше вторник, моята първа среща със следователите. Бяха двама. Единият, старши следовател Стоянов имаше метални очи. Като те погледне – изтръпваш. Играеше ролята на жестокият, а другият, по-млад, Червенушев играеше „добрият“ следовател, едва ли не на наша страна. Инсценировка, която се повтаряше многократно. Още преди да кажа „добър ден“ и получих от Стоянов първия шамар, под претекст, че съм го настъпил – демонстрация какво могат да правят с мен. Напомняне, че не съм вече свободен човек и при всеки опит да ги заблудя не ме чака нищо добро. Добре беше, че ни арестуваха и върнаха в България всички заедно. Така разбрахме, че няма какво да крием, че всичко е в техни ръце. Нямаше кой на кого да се сърди, че не е мълчал, че е натопил другите. Но това, че не криехме нищо, не удовлетворяваше следователите. Изтезанията и боят бяха, за да открият повече отколкото бяхме направили. Скоро се убедиха, че няма нищо друго, но за да придадат по-голяма тежест на процеса, трябваше да признаем и „други престъпни деяния“. За какво им е всичко това? Материалите бяха у тях. Бяха хванали и нас. Не отричахме дейността си, но те искаха да признаваме още и още престъпления. Навярно бяха пренесли опита на съветските си колеги. През цялото време до навечерието на процеса не знаехме, че сме „агенти на чуждо разузнаване“. Едва в последния ден преди връчване на обвинителния акт следователят ме изненада с въпроса:

– Ти знаеш ли за какво ще те съдим?

Отговорих, че не ми е ясно.

– Как да не знаеш? – казва – Дечо, ти и Стоян сте англоамерикански шпиони.

Не възразих. Само се усмихнах на пълната безсмислица на това твърдение. По-късно, след като ми връчиха акта, разбрах, че не сме англоамерикански, а френски шпиони, на Бюро 2. То било вербувало Дечо, а той нас. С въпроса си следователят искаше да ме накара да възразя, че не сме англоамерикански, а френски шпиони.

Истината, както всички знаехме, беше, че работихме за българския национален комитет, респективно за вестник „Свободна и независима България“, чиито главен редактор беше ГеМеТо. Ако не ни бяха хванали, щяха да излязат няколко статии във вестника, за това как „идеалистите комунисти“ вземат подкупи и правят спекула. Разбира се, всичко беше подкрепено с факти и документи.

После се питах за какво ни беше всичко това? Какво щяхме да спечелим? Статиите не излязоха, а ние платихме с цялата си младост. Попаднахме в дъното на социалистическото общество. Знаехме, че след затвора можехме да намерим работа само в мините, по строежите, в трудово производителните кооперации. А и от там щяха да ни дебнат. При най-малкия сигнал, независимо откъде иде, хора като нас оставаха отново без работа. От деня на излизането ми от затвора през 1960 г. до 1990 г., животът ми беше продължение на присъдата, винаги в очакване да се случи нещо лошо. И наистина много колеги по съдба бяха изпратени отново в затвора, на лагер или изселени. Така преживяхме 10 години в затвор и още 30 години в по-голям затвор. Но дочакахме 1989 г.

Следствието започна. Всеки ден трябваше да пишем показания. Всеки ден малко по-малко писане и повече бой. Това беше не само с мен. Това беше с всички. Не криехме нищо, а и не знаехме какво трябва да пишем. Биеха ни и ни нареждаха какво да пишем. Бяха доволни, ако някой напишеше нещо повече. В такива дни режимът ни се смекчаваше. Даваха ни цигари. отменяха наказанията. Ние и тримата пишехме все едно и също. Това, за което знаехме, че имат материали.

Изминаха много дни. Зимата беше безпощадно студена. Седиш без завивка в голата килия. Чудиш се как да се свиеш, къде да се завреш, за да се стоплиш. Легнеш за миг на пода и веднага скачаш вледенен. А ако си наказан, трябва да стоиш прав цяла нощ. Нямаш право да пристъпиш, да се наведеш. Стоиш с гръб към вратата, а милиционерът те наблюдава през отвора. Разтрисаш се от студ, пристъпваш малко да се раздвижи кръвта ти, ако не дай Боже паднеш на пода и той връхлита, рита, бие те, докато се изправиш и отново застанеш мирно. Това все пак можеше да се преживее, ако не бяха непоносимите викове от съседните килии. От тези вопли и стенания полудяваш. Имаше хора, които биеха непрекъснато. Когато единият от палачите почива, другият продължава да бие и ругае.

Нашето следствие беше „по-интелигентно“, защото ние нямаше какво да крием. Бяхме предварително натопени. Фаталният куфар със статии вместо за Париж бе отправен за Държавна сигурност.

В кратките минути на отдих, когато нямаше следствие и не давах показания, оставах сам със себе си в килията. Опитвах да се разсейвам. Спомнях си приятни моменти от близкото и далечно минало. Мислено се пренасях при семейството си. Мъчеха ме угризения, че оставих мама сама. Тя, горката не знаеше нищо за нещастието ми. Как ли щеше да го преживее?. Половин година не беше чула нищо за мен. Хазайката от Виена, след като не се бях прибрал, поразпитала някои българи. Никой нищо не знаел за мен. Сетила се, че нещо лошо се е случило и се обадила на майка ми с телеграма: „Кирил безследно изчезна“. Разбрало се, че и Стоян и Дечо ги няма. Родителите ни, след като чакали да се обадим от някъде, решили, че или сме убити или сме затворени. И подали молба до тогавашния управник В. Червенков. Питали къде са децата им? След около шест месеца получили отговор:

„Живи и здрави са, на съвсем сигурно място в Държавна сигурност.“

За да оцелея, трябваше да се приспособя и приема новата си съдба. Не можех да си простя, че избрах най-трудния и сложен път, вместо както хиляди българи да се кача на влака и да замина. Никой нищо нямаше да ни каже. В Инсбрук или Грац щяхме да бъдем на сигурно място. Тази мисъл жестоко ме измъчваше. Ако бяхме малко по-умни, нямаше да се хванем. Ако бях се занимавал с политика, ако бях някак ви обществен деец – да, разбирам. Но ние бяхме деца. Искахме да учим, за да станем хора, да не останем неуки като родителите си. За моите и Стояновите родители беше голяма гордост да ни изучат в чужбина. Дечо беше по-голям с пет години от мен от заможно семейство. Баща му имаше фабрика, имаше възможности и имоти. Беше заминал да учи инженерство още пред девети. Брат му Асен, следваше в Швейцария, по-късно замина за Канада. Дечови съученици от София също учеха във Виена, познаваха го и не се хванаха да работят с него. Ние не го познавахме, хванахме се.

Подтиснат, тъжен седях по цели дни в килията. Свиждане нямаше, забраната продължаваше. Никакъв сапун, никакво къпане, миене. Не се преобличаме. От време на време минаваше лекар. Установи, че съм много слаб. Не само аз, всички бяхме много отслабнали. Гладът беше страшен, всекидневен. Започваш да си спомняш къде и какво си ял, мислиш само за ядене, едва десетина дни преди процеса ни дадоха сносна храна, окъпахме се и се обръснахме. Да види светът, че се грижат за нас.

Закуската ни обикновено беше сладникава, леко оцветена вода – нещо като чай; 360 гр. хляб за цял ден. Ако искаш го изяж веднага, ако искаш го дели на части. Аз го излапвах още сутринта, после за вечеря и обяд – нищо. Другите не правеха така, но това разбрах по-късно. Този глад продължи и не се прекъсна от присъдата. След нея, в затвора вече, имахме право в три месеца на един колет с тегло до четири килограма. Невъобразим глад. Право на писмо един път на шест месеца – да пишеш и да получиш отговор. Свиждане – един път на шест месеца. Това до известна степен зависеше от присъдата.

Един пример: излизам от шуменския затвор. Препращат ме в Белене. Още в първите дни Стоян като архитект е в бригада, която поправяше административната сграда на лагера цял месец. Беше голям шанс. Стоян ме взе в бригадата като строителен работник. От селото ни купуваха по 1 кг хляб, като тежки физически работници имахме право на деветстотин грама хляб на ден. Това ни беше наградата. Друго нищо, никакво заплащане. Щом получиш хляба изяждаш го, целия без остатък. Вечерта още 900 грама. В продължение на тридесет дни. Никой от нас нямаше воля да си остави малко хляб за закуска. А тя беше гол чаец. Толкова бяхме гладни!

Режимът ни зависеше от международните събития. По едно време ни разрешаваха да получаваме колет от 10 кг вместо от четири. И аз, и другите писахме да ни изпращат колкото се може повече мазнини. Получих 8 кг мас и други неща. Бяхме много щастливи. Имаше и хора, които нищо не получаваха. Каквото получехме, всички отделяхме по малко и за тях. Тогава за 28 дена изядох седем килограма мас. Не можеш да се наядеш, все си гладен. Имаше лагеристи без присъди, които гладуваха повече и от нас. Мишките и жабите изчезваха от острова… Разравяха и ядяха заровените умрели коне, крави, свине. Ядяхме дори и котки… За една Нова година Колето Сакълов, майстор на спорта, ни покани да хапнем заек. Инженер Симеон Бъров, завършил в Грац, баща му професор в Свищов, яде и вика:

– Абе, Коленце, много жилав този заек. Да не е куче?

За котка въобще не ни дойде на ум. Много го биваше това Коленце. Баща му бил кум на Антон Югов, та благодарение на тази връзка, въпреки доживотната си присъда излезе на свобода. Беше завършил френски колеж и агрономство.

С нас лежаха и около петдесетина души минни инженери, без никакви причини. Просто обявени за класови врагове.

… Около 1960 г., вече вън от затвора, работех на един строеж. Един ден мина Монката (Симеон Бъров). Позна ме. Прегърнахме се. Взе ме направо от работа. Имаше апартамент около Руски паметник. Запозна ме с баща си – много благороден и културен човек. Разказа ни как е преживял дългия престой на Монката в затвора. Радваха ми се от сърце…

Уви, още съм в килията. Следствието приключва. След пет-шест дни ме привикват за доуточняване. Имаше инициативи на самия следовател да открива шпиони.

Там, в килията си спомних и за първата любов. По време на евакуацията през 1944 г. ходехме на седенки през зимата. Аз – Ромео на 19 г“ тя Жулиета – на 17, ученичка. Любовта ни – чиста и силна. Първи трепети, първи чувства. Всички тези хубави спомени ме крепяха и ми връщаха доброто настроение. Направо ме лекуваха. Това беше и единственото безплатно лекарство.

Спомнях си и една весела история. Пътуването до Бяла Слатина с приятели от махалата. Отидохме до там и в забавление и веселие похарчихме парите. Качихме се на влака обратно без билети, но един от нас, по-умен, обясни на кондуктора и му даде всичко каквото имахме. Той, радомирецът приятел, Емил Богданов, се казваше, пътувал винаги по този начин. Носехме си и китара. Свирим, пеем – младост. Бяхме в първото купе. Но по средата на пътя дойде кондукторът ни жив ни умрял. Минавал на проверка началника Чернев. Да бягаме в предния вагон. Но кондукторът видя само двама от нас, за да не се издаде, приближи до китариста и изпя:

– Кой е третият дето е с вас?

Емил отговори също по мелодията:

– Ей там до прозореца, дългият дето се е подпрял.

– Бързо бягайте, има контрола! – Ние се смеем, тичаме по коридора.

Спомних си и 1947 г. във Виена. Бяхме току що пристигнали. Ходеше ни се много на плаж, но нямахме бански гащета. Гледаме на една витрина, едни бански, до тях надпис „Мопа181ю8е“. С оскъдния си немски го преведохме „гащи за един месец“. Влизаме вътре, поискваме от тях и ги налагаме върху себе си, да видим дали ни стават. Продавачките гледат изумени, заливат се от смях. Ние мислим, че се смеят, защото ги мерим облечени. Платихме и радостно се отправихме към къщи. Гордо ги показахме на хазайката, тя се хвана за главата, усмихна се смутено и ни обясни, че това се дамски гащета за специален месечен случай. Смутихме се. Толкова пари дадохме! Набързо скроихме шега. В студентската ни група имахме двама приятели българи, поканихме ги на плаж, предложихме им плувките и те с удоволствие ги взеха. На плажа двамата се разхождат гордо, около тях всички се заливат от смях. Добре, че не се разсърдиха!

Отново съм в килията като следствен. Дадоха ми сламен дюшек, широк 50 сантиметра. Разпорих го от едната страна и се вмъкнах в него. Беше върховно блаженство – стоплих се. Лежах в него с костюма и обувките от Виена.

В килията ми вкараха Борис Бумбаров, земляк от с. Извор, бивш министър на благоустройството, след 9-ти в ОФ правителството. Спомням си, че говореше за съюз с комунистите на един митинг, непосредствено след 9-ти. Беше около 50 годишен човек, емигрант от Виена, но немски знаеше слабо. Когато го доведоха, бях следствен. Име беше, но аз от прочетеното и чуто знаех, че в затвора има всякакви хора, че пускат и провокатори. Постепенно съмненията ми се разсейваха. Взаимните ни симпатии нараснаха, когато разбрах, че бил съученик с вуйчо ми Стоян в Кюстендилската гимназия. Станахме близки. Направи ми впечатление, че въпреки, че беше следствен, получаваше колети. Делеше всичко с мен. Живееше с мисълта, че скоро ще го пуснат, защото освен че е опозиционер, нямал други дейности и е трудно да му измислят нещо и да го осъдят, ето и колети му разрешаваха да получава. Следствието му вървеше гладко, без малтретиране. Него го привикваха от време на време, мене – не. Успя да спечели доверието ми. Имахме си установена парола. Ако го пуснат и разкаже всичко за мен на майка ми, в колета, който ми пратят, да има една глава лук. Направи го човекът.

11осле ме преместиха на по-долния етаж в килия с отопление. Минаваше някаква тръба. Единочката ми се стори хотел категория лукс. Режимът беше по-лек. Бях в компанията на двама-трима затворника в следствие. Бяха съдени веднъж, но отново ги повикали. В килията ми беше бай Методи Янчулев, който беше един от малкото в затвора – чист и достоен човек. Повдигна и моя дух. Бай Методи бил секретар на Андрей Ляпчев, известен със „со кротце, со благо и со малко кьотек“. По-късно се видяхме в Белене, като лагеристи. Запознах го със Стоянчо. Оказа се, че познава бащата на Стоян. Респектираше всеки, не само нас със Стоян. Беше голям българин, чист и безкористен. По-късно чух, че след като изтърпял многото години като лагерист, го осъдили и изпратили в Старозагорския затвор. Лекуваше ме със словото си. Когато ми връчиха обвинителния акт, бай Методи ми даде много професионални съвети. Отрепетирахме даже процеса в съдебната зала. Той ми задаваше въпроси, а аз отговарях все едно, че се намирах пред съда. Даде ми и пари за цигари. Когато обявиха присъдата ми и разбрах, че съм отървал доживотната, по уговорка му съобщих, че съм осъден на 12 години. Редовно ходех под неговия прозорец. На горните два етажа бяха следствените. Свирках му под прозореца „Купила ми мама шарени чорапи“ и подвиквах: „Бай Методи, добре съм.“ Това беше първата ми среща с истински, големи хора. Фактът, че имаше такива достойни хора сред нас ни даваше сили да устояваме.

И при Дечо и Ангел пуснаха провокатор, за да разбере от разговорите им дали Ангел е бил в нашата конспирация. След присъдата ни събраха на долния етаж, Дечо видя провокатора.

– Аз съм комунист и криминален, – заплаши Дечо – да не си посмял да издадеш на някого нещо за мене. Забрави, че сме били заедно в следственото. Ако чуя нещо, ще си изпатиш!

Присъдата

И така, осъдиха ни. Мен на 12 години, Стоян – на 10, Дечо -на 15. На другия ден ни свалиха долу в една килия с още трима души. Бяхме шест души в килия единочка, но имахме нарове, завивки и право на колет всеки три месеца – затворници първа категория – най-жестоката. Имаше и втора, и трета. Ние бяхме най-ограничени. През лятото ни пратиха на работа в инженерната бригада към Софийския централен затвор. Там бяха събрани всички инженери, архитекти и студенти като нас. Те правеха проектите, ние трябваше да ги изработим. Тази дейност се заплащаше добре, но на нас не даваха нищо. Бяхме доволни, че сме на работа. Защото в провинциалните затвори си отделен, затворен си сам. Никой не те пита искаш ли да работиш. Всичко става по решение на затворническата управа. Можеше да ни пратят в мини, каменни кариери и къде ли не, без заплащане, без каквито и да е било привилегии. Доволен си, че поне дишаш свободно чист въздух, докато отидеш на работа.

От моята присъда 12 години съм работил три години и с това съм съкратил престоя си с една година и седем месеца. Това беше заплащането. И до сега е така. Два дни губиш един печелиш. В затвора като работиш два дни печелиш един или ако работиш две години намалява ти се присъдата с една година. Работата беше: от Софийската проектантска организация се получаваше задание и идеен проект. Ние разработвахме чертежите и изчисленията. Научих много неща. Имаше добри архитекти и инженери. Не всички бяха попаднали в затвора по политически причини. Имаше и по стопански. Например Милчо Савов, строителен инженер, завършил в Италия, много симпатичен, винаги със засмени очи. За да услужи на свой близък, казал му откъде да си купи захар. Онзи купил два чувала и половина, но го хванали, натопил Милчо. И за тази безкористна услуга Милчо беше лежал вече три години за черна борса.

Не питахме кой за какво е осъден. Никакви въпроси – само каквото ти кажат. Милчо запомних с голямата му вяра в Слатинската врачка. Намерил начин чрез колеги затворници, които излизат вън на работа и вечер се връщат да влезе във връзка с нея. Беше му казала да е спокоен, да не се тревожи, защото всичко ще завърши щастливо. Ще излезе от затвора, ще се ожени за италианка и ще замине за Италия, дори някакъв срок казала, в който всичко това ще се изпълни. Запомних предсказанието. След няколко месеца, вече бях в Шуменския затвор, научих, че Милчо е в Италия. Всичко, което му беше предсказано се сбъдна. Чрез него и аз повярвах във врачките.

В бюрото работеше и инж. Пиперков. Попаднал в затвора също по политическа линия. Много добър специалист и чудесен човек. Имаше авторитет. Дори и при тези условия, беше приятен събеседник. Имаше навик като те слуша да държи очилата си захапани за дръжката. Въпреки възрастта си, беше заобиколен с млади хора. Не беше скучно с него. Ценеше се и мнението му като специалист.

Инженер Гевренов беше богат фабрикант, съден по процеса на Трайчо Костов. Много симпатичен и като човек, въпреки комунистическите си убеждения. Ог него лъхаше култура и начетеност. Станах му симпатичен като разбра, че съм бил съученик с негов племенник – Сава Гевренов. За разлика от други комунисти, той си позволяваше да критикува новия режим. Контактите ни бяха само няколко седмици, но в по-късни години разбрах от колеги, че и другите имат добро мнение за него. Имаше дъщеря, женена в Швейцария. В голямата политика е бил само наблюдател. Бил заможен, политиката не го интересувала, а може би и съзнателно не е вземал участие. Беше известно име и големите лидери го познаваха.

В Софийския затвор беше и Михаил Шипков от нашумелия процес за американски шпионаж. Беше се укривал известно време в американската легация. Силно американизиран, завършил американски колеж. Прекара кратко време в Софийския затвор. Ползваше се с добро име.

Режимът в Софийския затвор беше все пак малко по-лек, имаше дори лавка. В него затворниците престояваха кратко. Всички знаеха, че ще бъдат изпратени в провинциалните затвори при строг режим. Такава беше и съдбата на трима ни и на нашия съкилийник Юли Генов, преводач, журналист във вестник „Земеделско знаме“ (зелено). Хареса и трима ни от пръв поглед. Беше около 35-36 годишен, врял и кипял в политическия живот преди и след 9-ти. Преди бил журналист във вестник „Зора“. Завършил американския колеж. Не беше излизал в чужбина, но знаеше до съвършенство английски и беше признат преводач. Поради убежденията си беше лежал преди 9-ти в лагера Гонда вода със земеделци и някои сегашни комунистически лидери. Правеше сравнение с режима в затвора сега и преди 9-ти и въздишаше:

– Ние тогава се оплаквахме. Сега разбирам, че тогава сме били на курорт, а не на лагер.

По онова време нямало ограничения за получаване на колети с храна и свиждания. Могли да ръководят нелегалната дейност от затвора. В килиите спели на кревати по един в единочка, и по 4-5 души в големите. А ние бяхме 5-6 в единочка с размери 1,92 на 3,15 и по 30-35 до 50-52 в големите килии (пет на пет). На стената бяхме отбелязали с линийка и с две чертички колко място ни се полага за спане. На гръб не можеше да се лежи, само на ляво или на дясно. При затягане на режима в единочките слагаха по 7-8 човека. В Шуменския затвор небезизвестният Васил Златаров на вечерна проверка декларира, че е по-добре да отиде в карцера, но в килията няма да се прибере. Дойде началникът на затвора. Разговорът се водеше на висок глас. Всички чухме словесния им двубой.

„Златаров, каква е тази демонстрация от твоя страна?“

„Гражданино началник, аз вече заявих, че няма да се прибера, ако не преместите хората, които са повече в тази килия.“

Въпросът се реши на място. По заповед на началника, Васко Златаров се отзова в карцера за 15 дни, но скоро двама или трима от килията бяха преместени. Това, което Златаров искаше, стана, макар да го бе постигнал с наказание. Беше човек с много достойнство и навярно поради това имаше и много наказания. Събират му се общо две или три години престояване само в карцера. Беше лидер, а лидерите ги разсипваха от тормоз. Лежа в затвора около 20 години, а е имал и смъртна присъда 3 години.

Карцер, това значи 15 дни и нощи на голия циментов под без завивка, без легло. Не знаеш дали ще излезеш жив оттам. Мнозина се разболяваха. Имаше и наказание – без вода. Вълко, младо момче попадна в карцера, защото сутринта в 5,30 ч. не бил станал и надзирателят го заварил, че спи. До освобождаването му оставаха още няколко месеца. Наказанието му в карцера изтича, но навярно надзирателите не идват да го пуснат нарочно. Минават часове, а без вода и секундата е много. Той не издържал. След като часове наред чукал и тропал без да се появи някои, взел тежката желязна кофа и разбил с нея вратата на карцера. Направил крачка и надзирателят го застрелял. Чисто убийство! На следобедното каре същият надзирател беше дежурен. Гледаше ни кръвнишки, сякаш казваше: „Днес Вълко, утре вие“.

Всеки от нас беше готов да умре, за да не направи нещо, което му искат и което е срещу неговата съвест и убеждения. Тази готовност ни запази. Колебаеш ли се, те намират начин да те провалят. Един млад инженер, около 30-годишен, издържа девет дни без глътка вода, но не натопи никого. Трудно е. Понякога човек се размисля. Мил е животът, знаехме, че не всеки може да издържи. Как да наречеш някого предател, защото не е издържал? Зависи и от изпитанието. Една е мярката в затвора и друга – навън в живота. Имахме лаф: „Да не те среща мечка“. Я по-внимателно, сам не знаеш в подобен случай как ще реагираш. Някои не издържаха на физическите изтезания и се проваляха.

Малко време беше с нас Юли Генов, но ни стана много обичен. С весел нрав, усмихнат, но голям песимист. Не вярваше, че скоро ще излезем от затвора, не вярваше в бързото развитие на международните отношения. Стараехме се да поддържаме тази надежда. Бяхме жадни за вестите, които ни носеха затворниците, симпатизантите, осъдени по стопански причини. Главен източник на новини беше Армандо синьоре, далечен роднина на Дечо, осъден по стопанска линия. В онези условия направи невъзможното – уреди среща между Дечо и баща му, попаднал в затвора за справка. Това беше последната им среща. По-късно го изселили с жена му в Правец. Там бащата починал от рак, без да види синовете си.

Армандо посрещаше затворниците, които се прибираха вечер и от тях научавахме най-пресните новини от българското радио, от Би Би Си и други чужди източници. За разлика от Юли, ние много вярвахме, че ще настъпи промяна и ще ни освободят. На Юли бяха възложили да превежда статии от чужди вестници за началството. Така имахме допълнителен източник на информация. Имаше вестник „За траен мир“, който се издаваше на немски, френски и други езици. От този вестник в паметта ми остана една мисъл: „Надеждата е единствената болест, от която ако се излекува човек умира.“ Това ми стана девиз и в затвора, и в живота. Дори съзнателно вярвах на всякакви слухове. Много се надявахме на обрат в международната политика, на един щастлив близък край на мъките ни в затвора. Никой от нас не вярваше, че ще излежи цялата си присъда. От по-старите политически затворници знаех, че е много относително да лежиш по политически причини. Една обществено-политическа промяна може да те извади от затвора, или да те вкара. Това ни крепеше.

Един професор – Цветанов, който имаше доживотна присъда, казваше, че ако знае, че ще лежи 10 или 15 години би намерил начин да избяга или да се самоубие. Уви, въпреки големите ни надежди, ние излежахме докрая присъдите си.

Юли непрекъснато много увлекателно ни разказваше свои преживявания в затвора и в свободния живот. С това запълваше вечерното време в Софийския затвор. Беше първокласен шахматист. Постоянен негов партньор беше бай Крум Кипровски, около 67 годишен по това време, с голям житейски опит, завършил в Швейцария, началник на фабрика „Изида“. Не си спомням за какво беше осъден, сигурно имаше политическа присъда, формулирана като стопанска. Въпреки, че бяхме много по-млади от него, някъде с около 20 години, не го деляхме от компанията си. Той живееше в затвора с радостите и унинията на всички политически затворници. Въпреки това вярваше на всички слухове и партенки, които се разнасяха. Голям оптимист беше. Редактираше новините и ги пускаше между нас. По едно време се говореше за международния съд в Хага. Че сме нарушавали мирните договори, подписани от Румъния и от Унгария, поради което Западът има основание да ни осъди и изпрати свои представители. Новината му, че американците скоро ще ни освободят достигна до ушите на началника. Извика той бай Крум и пита:

– Ти ли говориш това?

– Какво толкова. Най-обикновена новина.

– Ти вярваш ли в нея?

– Все някога ще стане.

– Влизай тогава в карцера. Ще те освободим като дойдат американците.

Закачахме го после: „Къде са ти американците? Нито нас освободиха, нито тебе спасиха от карцера.“

веднъж Юли си направи с него голяма шега. Главен съучастник бях аз. Хвана се на бас с бай Крум, че съм голям шахматист и от еди колко си партии ще го победя с еди колко. Седнахме с бай Крум на най-долните нарове, а Ю. ш се настани на третия етаж. Даваше вид, че чете вестник, а фактически наблюдаваше всеки негов ход. Трябваше ми само миг с поглед да разбера от Юли къде да преместя съответната фигура. Естествено печелех. „Как до сега не съм се обадил“, недоумяваше бай Крум. В шегата участваха всички от килията, разбира се в по-късните часове, когато бай Крум искаше да плати облога, Юли се отказа. След няколко дни му разкрихме истината. Весел човек беше този Юли, все измисляше шеги, все се ловеше на басове. Хубав и културен. Излежа цялата присъда. След 10-11 години затвор работеше като преводач, но под името на жена си. Това беше обществена тайна.

В затвора се запознах и с двама летци – Дянко Марков и Стою Бакарджиев, с Николай Тодоров, социалдемократ и със Стоян Николов, земеделец, завършил право във Франция, беше слаб и много висок. Измислиха му прякора „Лонго“. И тримата съпроцесници бяха много симпатични хора. За Стою ще отделя много страници, защото той стана мой най-добър приятел в затвора, а имахме и една посока на придвижване из провинциалните затвори – най-напред София, после Шумен, Белене и т. н. И двамата осъдени на 12 години. Беше завършил немско училище, после военно и станал летец.

Бай Кольо Тодоров, двадесетина години по-възрастен от нас, около 47-48 годишен, беше търговец, по убеждения социалдемократ. Винаги в добро настроение, приказлив, контактен и голям оптимист. Спомням си един негов разказ, навярно го беше споделял и с много други преди мене. Обичаше да се връща на тази тема. Беше от този тип хора, които където и да са, не могат да останат незабелязани. Осъден на смърт повече от година, чака всяка вечер да го екзекутират. „Смъртен“ значи, че цяла нощ си нащрек, всяка нощ очакваш края. И само като си представи човек от колко мигове се състои една нощ… Стоиш, чакаш да се отвори вратата, да те поведат към бесилото. Само който го е преживял, знае какво е. Дори и ние затворниците, които сме минали през следствените килии и отделенията на Държавна сигурност, трудно можем да си представим един ден от преживяното на тези „смъртни“ – какво да кажем за 360 и повече нощи в очакване. Нощи, разбити на секунди, на мигове, в които чакаш смъртта! През деня, макар и с вериги, смъртните могат да поспят, но през нощта – никога! А често надзирателите се гаврят с тях. Издевателстваха и с бай Кольо. Една нощ влизат и вместо на бесилото го водят в канцеларията за някакви въпроси. През нощта! Човек, който всеки миг чака да бъде екзекутиран! Каква гавра! Под неговата килия, случайно или нарочно беше затворен неговият син Емил, осъден на 4-5 години, не си спомням точно за какво. Беше хубав, добър спортист, свиреше на китара, чудесно момче. Както вече споменах, това беше единственият затвор с „парно отопление“ – една тръба, която минаваше през трите етажа, без последния, на следственото. По морзовата азбука с чукане баща и син се разбрали, при два силни удара по тръбата бай Кольо да даде знак на сина си, че екзекуторите идват да го вземат. И ето вратата на килията се отваря, надзирателят пита:

– Кой е Николай Тодоров? Да си вземе багажа и да ме последва!

Прощални прегръдки, сбогуване с останалите. На всички е ясно какво предстои. Първо бай Кольо, след това останалите. Сигналът е даден. Бай Кольо тръгва… След един час го връщат отново в същата килия. Следва втори сигнал по тръбата.

Жив съм!

През това време Емил цял час преживявал смъртта на баща си, плакал, страдал. Жестоко преживяване, което само той може да разкаже. Когато разбрал ужасната шега, едва се съвзел. Може би това издевателство беше добре замислен ход на ДС, който искаше да провали сина му.

Друг номер: понякога в една килия чакат седем души, осъдени на смърт. Понякога в една вечер екзекутираха много хора. На прозореца поставят картон с дупка по средата. Имаше нареждане, ако се забележи, че някой гледа през прозореца, да се стреля на живо. И да погледнеш, ще видиш дебелите железа на решетките. Но аз самият видях как стреляха по затворник през дупката на този картон. Куршумът рикошира, уби човека до него, човек, който не правеше нищо нередно.

И така, килията се отваря, извикват първия. Другите го изпращат ужасени и минути по-късно гледат през дупката на картона. Виждат всичко до най-малките подробности. Виждат как го слагат на въжето, как… цялата екзекуция. После идват за втория. Останалите наблюдават и неговия жесток край. После – третия, четвъртия, петия, шестия. Краят на всички е по един и същ начин. Който е останал наблюдава, преживява, чака своя ред, своя край на бесилката. Жесток номер. През тези няколко часа седмият побелява от ужас. Смъртната му присъда се отлага и понякога се отменя. Оцелява със смазана психика за цял живот.

С бай Кольо се видяхме по-късно в Шуменския затвор. Присъдата му беше отменена. Сутринта пускаха за 15-20 минути цялото отделение от 100 човека. През това време трябва да си измием канчетата, очите, да се облекчим в някоя от петте дупки без преграда, пред очите на всички. За секунди, защото на опашката чакат други. Мечтаехме като излезем от затвора да направим в жилищата си не по една, а по две тоалетни. Унижаваха ни, целенасочено ни превръщаха в човекоподобни същества, унищожаваха всичко човешко в нас. Човек, човешко достойнство бяха непознати понятия за надзирателите. Имаше болни, възрастни, стеснителни хора. За тях тоалетът стана катастрофа. Мечтата беше в по-късен час да отидеш там сам, да се поизмиеш. Не се къпехме с месеци. Е, случваше се един два пъти в годината, обикновено когато си неподготвен, след среднощен разпит, на връщане в килията, ако началникът (затворник – официален доносник, наричан от всички „кофти“) благоволи да откликне на плахата ти молба да останеш за миг в тоалетната. Кофтито също рискуваше, ако го забележи дежурният надзирател. Но това, че си могъл да останеш за миг сам, да се залееш със студена вода дори през зимата беше огромно щастие. Всички останали ти завиждат, мечтаят да им се случи.

Бай Кольо използваше тези оскъдни минути. Събличаше се гол, намяташе някакъв парцал и в тоалетната се заливаше със студена вода и зиме, и лете. Казваше, че това му подържа силите. Имаше слабост към софиянци, защото смяташе, че можем да разберем за какво ни говори. Имаше късмет, излежа си присъдата до голямото помилване и излезе след 10-12 години затвор. Живееше при сина си. Често се срещахме вече като свободни из София. Не можехме да се наприказваме. Изпитвахме добри чувства един към друг.

В Софийския затвор срещам и Митко Мулетаров, наш състудент, женен за германка. Следваше строително инженерство във Виена. Беше един от поносимите комунисти, не криеше убежденията си, но му липсваше омразата към „класовия враг“. Многократно заявяваше, че е комунист, но не членува в БКП, защото една смъртна присъда в семейството му стига. Бил съвсем малък, когато екзекутирали баща му, член на БКП. Майка му, сама вдовица, преживяла не малко, докато изгледа малкия си син до студентски години. Заклела го никога да не се занимава с политика, да не повтаря грешката на баща си. Гибелта на баща му респектираше комунистите. Беше услужлив и приятен човек. Завършил инженерство във Виена и си купил някои неща от там. После в България поискал да ги продаде и попада за месец в Софийския затвор като спекулант. Цял месец непрекъснат бой и карцер, докато се разбере, че е освободен от следствие. Срещахме го със Стоян, когато отивахме да си мием канчетата.

– Кириле, живи ли сте? – онемя от изненада Митко. – Във Виена се пусна слух, че ти, Стоян и Дечо сте убити.

Стоян пребледня, понесе тежко вестта, че го смятат за убит. В по-късни години се срещнахме с Митко един-два пъти. Хранехме добри чувства един към друг. Винаги се учудваше как сме издържали толкова години затвор. Месецът, който той прекара в затвора беше толкова кошмарен за него, че се чудеше как сме оцелели.

Островът на смъртта

В Белене бях 3 години – от 1953 до 1956 г.

Стотици хора се разболяваха през лятото. Колетите с хранителни продукти пътуваха по няколко дни с влака. Хладилници нямаше. Месото беше вече развалено, но как да го хвърлиш. За някоя развалена кълка хвърляхме ези тура, дали да я изядем. И естествено, всички, които са хапнали от пилето се разболяваха от салмонела, но кой да ти помогне? Няма лекар, няма лекарства. Ако на някой все пак се помогнеше, останалите боледувахме.

Тоалетните там представляваха няколко открити дупки до спалните бараки. Вечер след проверка ни заключваха. Кофа нямаше. Циментовият улей, който пресичаше бараката ни, беше писоарът. Ние, които излизахме на обекта, нямахме проблеми. До там вървяхме в редица по четирима в едната посока, на връщане също. Никой не биваше да се отклонява от колоната. Но случваше се по двама-трима души да изтичат напред и да клекнат на пътя. Колоната ги подминаваше. С последните редици те дигаха гащите и бягаха отново напред.

Ще разкажа за Боби Баламезов, племенник на проф. Баламезов. С Боби бяхме в една барака, около 40-50 човека. Спим на дървени нарове на два етажа. Боби спи до Дечо. Този ден Боби имаше разстройство. Рано сутринта Дечо отваря очи, вижда един гол задник, канче, което се залепва за него. Боби няма друг избор. Когато корема го свива за втори път, успява да слезе от горния нар и отива до вратата, но там другите викат по него. Боби ядосан нарежда: „Ако трябва и в устата ви ще с…“

Беше човек от голямото „добро утро“, завършил американски колеж. С един скалъпен процес излежа 7-8 години и по-късно го реабилитираха, дори му признаха лежането в затвора за трудов стаж. На тези от процеса на Трайчо Костов после платиха много пари. Боби беше преподавател по английски език. На едно свиждане с жена си, той се чуди как да обясни, че режимът в лагера е нечовешки. А на всяко свиждане присъства надзирател и нито една дума не му се изплъзва. Тогава Бобко казва на жена си:

– Вело, аз се казвам Есклав Робов. Есклав Робов се казвам, чу ли?

Жена му ужасена се хваща за главата.

– Боби, не си добре! Не си добре!

– Абе, много добре съм си – отговаря ядосан той – Исках да ти кажа, че съм роб. Есклав значи роб. Есклав Робев – значи двоен роб. Разбра ли? Двоен роб съм.

След доста години, вече на свобода, го срещнахме в Созопол. Боби се беше разделил с жена си.

За Теди Берберов мога да разказвам много. Беше неповторим. Завършил в Германия инженер-химик. Попаднахме заедно в инженерната бригада в Белене. Аз, Дечо и Теди се хранехме заедно. Деляхме си всичко по равно. Беше ни много близък. Жена му беше дъщеря на министър Савов, собственик на фабрика за олио в с. Жабляно, Радомирско. По време на евакуацията във фабриката работеше мой братовчед. Теди също работел във фабриката на тъста си като инженер химик. Запознал се с моя братовчед и със сестра му Виктория. В затвора случайно ме попита дали я познавам. Тя ми е братовчедка, казвам. Това ни сближи повече.

Като следствен Теди е бил жестоко изтезаван. Както винаги му казвали, че искат само истината и както винаги искали да признае и това, което не е правил. И понеже баща му е бивш собственик на магазин за оръжие, големият въпрос бил не е ли скрил някой пистолет, пушка или шмайзер. Вечният въпрос е къде? Теди не издържал. Започнал да съчинява че има скрито оръжие. Казал в Копривщица, но не могъл да опише точно мястото. Повярвали му. Закарали го с джипка в Копривщица. Късно станало. Отишли да преспят в родната къща на Теди, където по настоящем живеел един милиционер с жена и дете. Охраната била все с насочени шмайзери. На другия ден трябвало да ги води при „заровеното оръжие“. Седнали на маса. На Теди наредили да люлее с крак кошчето на бебето, без да му свалят белезниците. Яли, пили, по едно време се сетили, че пиенето няма да им стигне, та пратили жената на милиционера да им купи. Напили се. През ум не им минало, че може да ги сполети беда. Теди полека се освободил от белезниците, скочил, грабнал единия шмайзер и като добър познавач на оръжие го насочил към ченгетата. Горял от желание да ги убие. Но в един миг погледът му се спрял върху иконата в родната му къща.

„Като че ли Бог ме възпря“ – разказваше той – „А бях готов да им платя за мъките си.“

Накарал ги да легнат по корем, взел другия шмайзер и пистолетите им. Предупредил ги, че ако опитат да станат и го преследват, ще си получат заслуженото и поел пътя през гарата към гръцката граница. С големи усилия успял да стигне до мястото, откъдето да влезе в Гърция. През последната нощ се качил на едно високо дърво, вързал се за него и задремал, да поотпочине малко преди последния преход. Почти успял да стигне до граничната зона, но завалял първия сняг. Следите го издали, нито да остане, нито да продължи и граничарите го хванали. Първият разпит бил в заставата. Докладвали на началниците. Чакали по-голям шеф да дойде и го разпита. Но в един момент Теди успял да избяга отново. Укривал се в далечни села, в малки градчета, с фалшива лична карта, открадната във влака. Откраднал цървули, после обувки. Вероятно имал пари. Щом започнали да се навъртат около него, той се премествал. В някакво село, където се укривал, местната управа трескаво се готвела да посреща Добри Терпешев и присъствието на Теди ги смущавало. Сетил се той за инж. Димитров, свой състудент от Германия, който при случайна среща в Рилския манастир му се похвалил, че има големи връзки, гордо изредил няколко имена на свои чичовци и братовчеди, близки с Терпешев и решил да пръсне подозренията им. Когато дошъл Терпешев, той пред втрещените от изненада големци се изправил пред госта и подал ръка.

– Добре дошъл, бай Добри. Аз съм инж. Димитров. Сигурно си спомняш, когато… – и изредил имената, които някога чул от състудента си. Терпешев сърдечно го поздравил. След този случай управниците го гледали със страхопочитание.

Междувременно написал писмо на В. Червенков. Описал как в затвора го разпитвали, как го измъчвали, опита за преминаване на границата, бягството от заставата и че ако се крие сега, е от страх да не попадне пак на същите следователи. В Стара Загора при една проверка на личната карта вероятно нервите му не издържали, побягнал. Милиционерите след него. Щял да избяга, но един метач му подложил дългата дръжка на метлата си. Задържали го, но писмото до В. Червенков възбудило анкета за случая. Следователите били уволнени. Следствието този път минало човешки. Осъдили го за опит за бягство през границата. През 1955 г. излезе от Белене. Сбогувахме се сърдечно. Повечето от нас го обичаха. По-късно разбрах, че въпреки произхода си от заможно семейство, имал леви убеждения и когато споменавах името му пред познати, те правеха гримаси. Според мен, обаче, беше кадърен и способен човек. Наложи се като преводач и чух името му да се споменава наред с това на проф. Балабанов. И други мои приятели го хвалеха като преводач. Теди живя до 1989 г. От двата си брака имаше две дъщери. Третият му брак беше с една зъболекарка. По-късно замина за ФРГ при дъщеря ѝ, балерина. Намерил си работа и печелил много добре. Не го срещах често. Съзнателно отбягвахме да си определяме срещи, защото знаехме, че ни наблюдават. Не биваше да даваме поводи. Това беше разбираемо, защо да си усложняваме и без това сложния и покрусен живот. Но с най-близките си приятели се виждахме, никой не можа да ни раздели.

За последен път се чухме с Теди през 1989 г. малко преди да замина за Париж. Беше току що излязъл от болницата, настояваше да се видим. Но аз заминах, а той се разболял отново и починал. За панихидата ми се обади Никола Куртоклиев, бяха и други представители на „академията“, както наричахме Белене. Бяха и дядо поп Гаврил Беловеждов, и Йордан Дупаринов, и други приятели, но преди всичко много жени, все обожателки. Там бяха и бившите му съпруги, и Ани, тази, която го е гледала до края.

От времето в Белене познавам и Груди Панчев – добър строителен инженер, завършил в Щутгарт, състудент на Стоян Захариев. На нас, току що слезлите от следствено отделение Груди подаде пръв ръка. Даде ни указания какви изпитания ни чакат. Така научихме, че при нас ще пускат хора от различни политически партии, за да ни проверяват и да се опитат да ни привлекат към една или друга групировка. Това бяха провалили се затворници, явни и скрити доносници, както и хора на администрацията. Посочи ни някой и друг, пред когото трябва да мълчим. Запозна ни с вътрешния ред на затвора, кои надзиратели са добри и кои лоши, от кого да се пазим, и още някои тънкости и хитрини, които можеха да пооблекчат затворническото ни съществуване. Там открих двама надзиратели от моето село – единият свиреп и жесток, другият – добродушен, приветлив и усмихнат. Никога не съм искал от тях услуга, нито те пожелаха да ми помогнат. Лошият ме извика в кабинета си. Едва си го спомнях, но той знаеше дори и името ми. С леден тон опита да ми проведе допълнително следствие, да разбера кой е и какво може. Повече не сме говорили. Не го забелязвах, но останалите изпитваха страх от него. Зъл човек, търсеше най-малкия повод да вкара някого в карцера, да се издигне в очите на администрацията. По-късно го срещнах вече уволнен и пенсиониран, но отношението ми беше същото. Не му проговорих и не го поздравих. Той много добре знаеше защо.

Ще се върна на Труди. След около шест години се видяхме отново в Плевенския затвор. Беше ръководител на някакъв строеж. Лежа единадесет години. Сега след 10 ноември 89 г., макар и доста възрастен, е организационен секретар на социалдемократическата партия. Благодарен съм му, че след дълъг престой в килия, когато мечтаехме да излезем на работа, колкото и тежка да е, за да се подвижим и подишаме малко въздух, той ме взе в една бригада за десетина-петнадесет дни.

В Софийския затвор се запознах с мистър Пантуди, един от най-големите касоразбивачи, известен не само в България. Криминалните го обожаваха. Смятаха го за най-добрия в професията. Администрацията се гордееше, че го спечелила за член на „култсъвета“. Даваха пример – как един криминален с толкова дълъг затворнически стаж, може да бъде превъзпитан. Всеки шест месеца за него имаше награда – я свиждане, я извънреден колет.

Ние нямахме нищо общо с криминалните. Те бяха под друг режим. Обаче тук-там се засичахме. Пантуди флиртуваше с нас, но ние го отбягвахме.

В Софийския затвор престояхме три месеца. Това беше добра почивка след тежките седем месеца на следствието. Имахме възможност да закрепнем физически. Даваха ни по-добра храна, а имаше и лавка, от която можеше да се купи нещо. Но знаехме, че този престой е временен и ще дойде деня, в който ще си приберем багажа и ще заминем за някъде. С най-лоша слава се ползваше пазарджишкия затвор. Той беше дисциплинарен.

Пръв „излетя“ Юли Генов. Прости се със службата си на преводач и замина за Шуменския затвор. Десетина дни след това го докараха отново в София по делегация, т.е. като свидетел по дело. Видяхме се в приемното. Всички, които идват, ги настаняват там за ден-два, докато си свършат работата, после ги връщат отново. Той успя да се свърже с нас и ни описа Шуменския затвор като един от добрите за момента, с недотам строг режим. За разлика от шума в софийския затвор, в килия било тихо като в манастир.

„Има някаква манастирска тишина, която много ме успокоява, казваше Юли. Има и библиотека. Не мога да се начета.“

Това бяха сведенията за Шуменския затвор, в който имахме честта да бъдем изпратени и тримата. Аз бях в затвора от 25 октомври 1949 г. до 9 февруари 1960 г. – 10 години 3 месеца и 15 дни. Бил съм в Софийския затвор около 1 година, в Шуменския затвор – 3 години (50, 51 и 53), в Белене на остров Персин – 3 години (53, 54 и 55), в Плевенския затвор (55, 56, 57, 58, 59), в каменната кариера в с. Самоводене, Търновски окръг – 8 месеца. И на 9 февруари 1960 излязох на свобода – края на голготата!

Беше есента на 1950 г. Ежедневно в Шуменския затвор пристигаха затворници от всички краища на България. Накрая се запълниха всички отделения само с политически. Криминални нямаше. И до края на годината режимът се промени. Смени се и персоналът. Дойдоха „добре избрани“ възпитатели, вербовчици от ДС. Началник на затвора беше един местен човек – Владо. Там ни разделиха – мене в 7-мо, Дечо и Стоян в 6-то отделение. Така прекарахме три години.

Имаше един надзирател садист, Илийката, от Шумен, който непрекъснато, с часове наблюдаваше през шпионката, дебнеше да намери някой легнал. Да легнеш през деня, да дремнеш беше забранено. Внезапно проверяваха това което пишеш, да няма време да прибереш нещо. Вратата на килията се отваряше зловещо и поредната жертва се хващаше. Илийката беше неуморим в злото. Така минаха много месеци. Накрая един от нас, който излежа присъдата си, се опита да ни спаси от него. Знаеше къде живее, познаваше и роднините му. Когато го пуснаха, без Илийката да разбере, успя да разкаже на жена му и роднините им за издевателствата му. Илийката миряса, месеци наред не ни закачаше. Спасихме се от „зоркото око“ на този садист. Даже го преместиха в друго отделение.

Повечето надзиратели си гледаха службата. Но всяка нередност, която забелязваха, не ни се разминаваше. Един уж от по-добрите ме беше забелязал, че като ходя в карето съм си размахвал ръцете към съседното каре, където бяха Дечо и Стоян. С няколко жеста се питахме „Как си?“, „Гладен ли си?“, „Ще си ходим ли скоро?“. Извика ни с Дечо, пита какви пароли сме си разменяли. Обяснихме му, че сме съпроцесници, че отдавна не сме се виждали и искаме да разберем кой колко е гладен и дали е здрав. Той ни изгледа кръвнишки и предупреди, че ако още един път забележи такива неща, ще ни даде възможност в карцера да си поговорим. Но не ни се случи, слава Богу.

Храната, за разлика от Софийския затвор, беше отвратителна и оскъдна. По един черпак с гадна мръвка. Разливаше я един затворник, бивш капитан. Имаше чувство за справедливост, бяхме доволни, даваше на всеки по равно. „Кофти“ ни беше „Чирпанеца“, затворник от народния съд, вербуван от администрацията. Много крещеше, но не направи на никого нищо лошо. Имаше подчертано добро отношение към чирпанлиите – В. Узунов, д-р Найденов. Подразбрахме, че ги пуска в тоалетната да се поизмият със студена вода. Чирпанлиите бяха малко.

Ставахме сутрин в 5 и 30 часа. Бегом до тоалетната. Пак същата мизерия. По пет минути на човек да отиде по нужда, да си измие ръцете, очите, лъжицата, канчето, да изпуши цигара. Когато режимът беше по-свободен пускаха цялото отделение. При по-строг ни пускаха поотделно, килия след килия. Това зависеше понякога от инспектора, понякога от международното положение.

При строг режим капацитетът на малките и големи килии непоносимо се надхвърляше. До шест души в една единочка. Нарове няма. Всички спим на дюшемето. Имахме по един тънък дюшек, направен специално за нас от домашните – хем да топли, хем да е лек, защото кажат ли да се местим, за пет минути трябва да си прибереш багажа. Имахме най-малко по две одеяла и то домашни. Когато е топло, слагаш едното под дюшека, ако е студено се завиваш и с двете, че и в дюшека се пъхаш. Имаше и нещо като възглавница от дома. Преди да ги предадат, надзирателите щателно ги преглеждаха. Ако някои скриеше нещо в дюшека, доносниците си свършваха работата. Намираха писма, мемоари, книги. Наказанието зависеше от надзирателя. Можеше да те срита само, да те бие или да те прати в карцера. Всеки си мисли, че прави нещо скрито, конспиративно, че само най-близките му знаят това, но не си сигурен, че няма и някои не разконспириран доносник. През деня дюшекът стоеше навит към стената, отгоре одеялото. Така седиш през деня, четеш или учиш нещо. В краката ти – кошница с канче и лъжица, ако е останало нещо от колета. Книги и речници ни даваха и най-редовно вестници. Не бяхме съвсем откъснати от света. Радиоточките се появиха много по-късно в Белене.

След присъдата имаш право да върнеш част от багажа си, най-вече нечистите дрехи и да получиш от къщи чисти долни дрехи, някои по-вехт костюм, балтон, шапка. Ако се намираш в провинциален затвор ги изпращаш по пощата. Но имаше месеци, в които не разрешаваха да се изпращат дрехите. Перяха ги общо. Бяхме облечени с долни гащи, фанели, налъми, цървули, шаячни раирани дрехи: сако, панталон, палто и кепе за зимата. Можеше и собствените си дрехи да носиш. Ходехме само по налъми, чорапи, търлъци и налъми. Само когато те местят получаваш временно цървули. Бяхме общо взето една затворническа маса, всички еднакво облечени. Чифт бельо можеш да имаш в резерва, но никой не можеше да се изпере в затвора сам. Имахме право да изпращаме и получаваме дрехи от близките си. За храната имаше ограничения, за дрехите – не. Моят приятел Славчо в сравнение с нас беше много елегантен, все с костюми и хубав балтон. Много народ след освобождаването си излезе от затвора с този балтон. Аз също.

Закуската беше чиста формалност. Към шест часа „кофтито“ с двама асистенти носеше хляб и бака с чай. Понякога, в по-щастливи дни имаше и парче мармалад – пестил. Хлябът беше за цял ден – 360 грама, канчетата – войнишки. Един черпак чай, налъмите остават до вратата. Най-лошото място беше до кофата. До прозореца можеше и да духа, но беше за предпочитане. В големите килии имаше по петдесет чифта налъми до вратата отвътре. Времето за закуска не беше ограничено, чак на обяд ни пускаха за малко да си измием канчетата. Обикновено ги забърсвахме с хляб или хартия. Хляба разделяхме на три. Но в повечето случаи аз го изяждах наведнъж. След закуска можехме да почетем, да учим езици. При лош режим всичко се изземваше и се изпращаше обратно в къщи. Можехме да играем домино, шах, а ако имаш кураж – и карти, които правехме от цигарени кутии. По желание можехме и да пушим, да отваряме и прозореца. При строг режим трябваше да сме облечени, както управителят нареди.

Ако те заболи нещо и имаш температура можеш да почукаш на „кофтито“. Неговата килия се намираше в началото на коридора. Той обикновено беше с криминална присъда. Имаше зъболекар, някой незавършил студент-затворник. От практиката беше понаучил нещо – най-често да вади зъби. Понякога попадаха и добри зъболекари – професионалисти, ако не ги изтеглеха в Софийския затвор. При друго заболяване ще ти дадат някое хапче, ако имат, най-често аспирин. Или пък ще поискаш от някой колега, винаги ни се намираше по нещичко. По-силни лекарства имаш право да получиш от дома. При туберкулоза разрешаваха да получаваме дори Ремифон – за онова време цяло чудо. Ако се наложи да те оперират – апандисит, перфорирана язва и т. н., зависеше от режима, изпращаха те със съответната охрана в град Шумен. Но при по-строг режим можеше без лекарска помощ да си умреш. Ако не беше д-р Грозев, един от нас щеше да загине. Имаше нужда човека от спешна операция от апандисит. Д-р Грозев се вмъкна в килията му, без никой да разбере, един от тази килия отива на мястото на Грозев. Надзирателите само броят при проверка. Намери се някакво ножче, може и докторът да е имал някакъв инструмент и оперира в килията. Спасиха го болния. Независимо, че докторът беше от крайно десните, всички го обичаха и уважаваха, защото помагаше на всички – и на леви, и на десни. веднъж един от нас имаше нужда от хирургическа намеса, но докторът беше затворен в „живата гробница“ – карцера в Белене. Извадиха го за ден-два да се посъвземе, оперира и после отново в карцера.

След обеда при строг режим всяка килия поотделно се отваря, за да отидем до тоалетната, да си измием канчето. Шест души разполагахме с десетина минути. За това време трябваше освен канчето и лъжицата да си измием ръцете, да отидем по нужда, дежурният да изхвърли кофата, да я изплакне. Всичко под непрекъснатото дрънкане на ключове и напомняне, че няма време. Това провеждаше „кофтито“, но в дъното стоеше надзирател. Можеше да продължи месеци така, без контакт с другите затворници, без новини, без коментар. При по-свободен режим отваряха всички килии, тогава можехме да се видим за малко. Беше по-спокойно, можеш да изпушиш една цигара, да си измиеш със студена вода главата и краката. Същото ставаше и след вечеря. Храната беше отвратителна. В Шумен даваха черпак грах и кисело зеле едно след друго. Понякога фасул. В това подобие на чорба плуваше и по някое парче мазно месо, но толкова гадно, че въпреки глада го оставяхме. На обед дажбата беше един черпак. При добър режим пускаха нещо на лавката, но парите ни бяха ограничени. Гледахме да имаме за цигари. Всичко беше изчислено така, че да бъдеш хронически гладен. Това беше целта. Понякога за един жалък черпак чорба по-неиздръжливите се предаваха. Вечната ни тема беше храната. Припомняхме си какво сме яли на Великден, на Коледа. Всеки гледаше да излезе и поработи навън. Наистина физическата работа беше много тежка, но даваха малко по-качествена храна и малко повече хляб. Трябваше да си физически здрав, за да работиш в затвора, безплатно разбира се. Така разработихме и кариерата в Самоводене, Търновско. Нормите бяха много тежки. Не беше по силите на по-слабите да се справят с тях.

И така, продължавам с режима в затвора. При добър режим можеш да почиваш от два до четири часа след обед. Можеш да седиш и четеш вестници. Друго всичко се прибираше. При строг – никакво лягане.

На двора излизахме и сутрин, и след обед. Сутрин от 8 часа по 45 минути и след обед 45 минути също. Карето – това беше чаканата глътка чист въздух. Пълнехме гърди за целия ден и за цялата нощ. Нямаше човек, който да се откаже, независимо какво е времето навън – вятър, сняг, студ. Карето ни освежаваше, връщаше ни силите. В двор с размер стотина метра, по каменна настилка тропахме с налъмите в колона по трима – четирима души. При добър режим по-възрастните и болните можеха да поседнат на земята отстрани или прави да си поговорят. Ние младите бързахме. Беше ни нужно движение. При още по-добър режим имаше и волейболно игрище за желаещите.

Проверката се правеше някъде към 21 часа. Всички трябваше да сме готови. По хлопането на вратите разбирахме, че е започнала. Чакахме строени с поглед към вратата. В малките килии това ставаше бързо – до шест се брои лесно, но в големите – с по 50-52 души.

Най-тежка беше липсата на място, гъстата пренаселеност на килията и липсата на човешки тоалет.

При проверката отбелязваха на лист, че всички сме на лице. Оставаше още един час за лични занимания. В 22 часа се изгасваше осветлението. На тъмно си приказвахме. Можеш да си легнеш когато искаш, стига да не пречиш на другите. Често се повдигахме един друг, за да достигнем прозореца. Стъпиш на нещо или на някого, помечтаеш загледан в звездите, докато този под тебе издържи. Или заставаш близо до прозореца и през едно ъгълче се радваш на небето, на някое облаче. Това беше контактът с външния свят. Навън в коридорите беше относително спокойно. Надзирателите си отиват, остават само дежурни, но никога не знаеш какво може да ти се случи. Едва когато денят мине и светлината угасне, отдъхваш. Останах жив. Но знаеш, още в ранните утринни часове, преди слънцето да е изгряло, може да те извикат в надзирател ската стая или при отговорника на ДС и по някакъв донос да те пребият до смърт, без да си се провинил, без дори да знаеш защо.

Нощите бяха относително спокойни. Но ако светне внезапно в отделението – изтръпвахме – ще се изпълнява смъртна 11рисъда. Ставаше страшно и напрегнато. Преживявахме заедно с осъдения. Всеки звук се долавяше ясно, сякаш всичко ставаше пред очите ни. Ето извеждат го от карцера. Освобождават го от веригите. Вече са на двора, който е откъм нашата страна. Чуваш всяка дума. Отваря се голямата затворническа врата. Пристига файтонът с прокурора, началника на затвора и палача. Жертвата се изправя до стената. Чуваме последната дума на осъдения. Обикновено това бяха хора примирени, смъртно уморени. Последните им желания бяха прости: „изпратете дрехите на майка ми, на жена ми, на децата ми“. веднъж, спомням си, екзекутираха едно съвсем младо войниче – момче, почти дете. Чухме изстрелите, глухия звук при падането на трупа, гласът на лекаря, който произнесе своето зловещо „Да“, с което потвърждаваше смъртта. После през портала влезе конската каруца, двама хванаха трупа. Чухме трясъка на хвърления в колата труп. Каруцата отново минава през портала и край. Свършено.

Беше ужасно. Преживявахме всичко. Стъпка по стъпка, всяко проскърцване на веригата, потракването на налъмите в тишината на нощта, тихото просъскване на заповед, скръцването на вратата. Бледи, скупчени, тревожни преживявахме злокобната участ на другаря. Нощ след нощ се прощавахме с приятели, с хора, които ни бяха станали скъпи, хора, чиято благост и жизнен опит бяха нашия свят. Прощавахме се със светли умове, чието бликащо човеколюбие, братска самопожертвователност ни бяха топлили в тези тежки дни. Един от нас чака две години да му отменят присъдата. Уви – дойде потвърждение! Отведоха го в карцера и след два-три дни беше ликвидиран. Той явно предчувстваше съдбата си, беше все подтиснат.

Стефан Лудев чакаше всеки миг смъртната си присъда. Дълго не му казваха, че е отменена. „Да не говорим за смъртта, отклоняваше той темата. Нека не предизвикваме съдбата.“

Смъртните присъди на другите му съпроцесници бяха отменени. Скоро по време на гладната стачка на поета П. Манолов чух по Би Би Си да споменават името му във връзка с телеграма до Тодор Живков.

Той през цялото време вярваше, че е станало някаква грешка, но беше се примирил със съдбата си. Когато разбра, че присъдата му е отменена, отдъхна, грабна китарата и засвири. Промени се изразът на лицето му, върна се усмивката, стана отново нормален човек.

Често, когато отивахме да си измием канчетата, спирахме до вратата на неговата килия, слушахме че свири и му се радвахме. Свиреше и пееше всичко, което пожелаехме.

По това време в едно отделение на този затвор бяха: Недялко Атанасов, бивш министър, доста възрастен, Алипи Георгиев, бай Марин Маринов от Бургас, Тодор Топалов от София, Илия Данов – сега зам. редактор на в. „Земеделско знаме“. От националистите: Васил Златаров, Димитър Пенчев, Христо Бъчев, Илия Минев, Васил Узунов.

По това време Северна Корея нападна Южна. В нашите вестници писаха обратното. Всъщност конфликтът беше между червен Китай и Америка. За няколко дни въоръжените севернокорейци почти завладяха Южна Корея. Това беше експеримент на Сталин. Благодарение на ген. Айзенхауер (Айк) Америка успя да се присъедини към Южна Корея под егидата на ООН и за кратко време успя да прегради пътя на настъпващата, добре въоръжена севернокорейска армия. Настана обрат в събитията. За кратко време тя беше изтикана оттатък 38-мия паралел – границата между Северна и Южна Корея. За да не бъде завзета цяла северна Корея, Сталин измисли формулата – доброволци за Северна Корея и намеси Китай в конфликта. Изпрати много китайски войници да се бият на страната на Северна Корея. Имаше опасност конфликтът да прерасне в световен. Това много повдигна духа на политзатворниците в цяла Източна Европа. Преживявахме всяка победа над Северна Корея, радвахме се от победите на американските войници. Надявахме се и вярвахме, че този конфликт ще прерасне в световен и ще промени съдбата ни. Жадни за новини от Корейския фронт, едва дочаквахме вестниците. По това време следяхме и процеса в Хага, и се надявахме, че международният съд ще осъди България, Румъния и Унгария за нарушаване на мирните договори. Това беше началото по създаване на атлантическия пакт. Тази идея на Чърчил повдигаше духа ни. Освен Чърчил по това време американският президент Труман произнесе много войнствена реч, пълна със закани към СССР, чийто намерения бяха да се пренесе конфликтът чрез бунтове, стачки, подривна дейност и в свободните европейски страни.

Това беше началото на студената война. Непрекъснато се говореше за евентуална война. Създаваше се психоза и в нашия, и в техния лагер. В нашия лагер се поде болшевишката акция за събиране на подписи под Стокхолмското възвание за мир. Ние бяхме „миролюбците“, свободния свят наричахме „подпалвачи“. Настроението в затвора беше в тон с международните събития. Всяка победа на Запада на идеологическия фронт и всяко поражение над СССР се пречупваше през нашето съзнание и предизвикваше положителни или отрицателни емоции между нас. Режимът, както вече няколко пъти споменавам, в зависимост от тези събития ставаше все по-нечовешки. Струваше ни много мъки, наказания, карцери и ограничения в малкото свободи, които преди имахме в затвора.

През тези 2-3 години, докато лежах в това отделение, се случиха и други международни събития. Например връщането на Айзенхауер като герой от корейската война. Той спря китайските доброволци на 38-ия паралел. Започнаха безкрайни преговори между Северна и Южна Корея и това беше и краят на безуспешните опити на Сталин да изгони южнокорейците и американците от Азия. След това избраха Айзенхауер за президент на САЩ. Спомням си първата му войнствена реч, отправена към СССР, която вдъхна много сили на политзатворниците в България. Ние свързвахме неговото идване в Белия дом с така очакваната свобода за нас. Той спомена, че това е решителната пролет на 1953 година. Положението беше като пред нов световен конфликт. Наш девиз стана „По-добре един ужасен край, отколкото ужас без край.“

Бях в 7-мо отделение с Борис Нанов, един много симпатичен човек, който стана и мой много близък приятел. Дойде от процеса на стопанските ръководители на инж. Пиперков, Ноболиев и др. Беше добър познавач, коментатор на всички големи събития, които ставаха и се очакваха, специалист по френската политика на големите международни лидери. Познаваше всички по имена. Нашата официална преса беше насочена срещу Де Гол. Пишеха „Де Гол значи фашизъм“. Страхуваха се от идването му на власт. А Борис говореше с възхищение за него – героя от съпротивата и разказваше как се отнасят французите към него. Знаеше, че Де Гол ще дойде на власт и че ще играе роля в политическия живот на Европа. Това стана няколко години по-късно, вече бяхме разделени, но аз помня неговите прогнози. Голям човек беше Борис, всички го познаваха. Не искаше да участваме в политиката. Бяхме независими. Еднакво ни уважаваха и леви и десни. Той знаеше английски, а в затвора научи и италиански. Аз там научих английски и френски. Превеждахме от английски на български „Острието на бръснача“ от Съмърсет Моъм. Нямахме никакви ръководства или учебници. Месеци наред учех френски от него. Беше направил прекрасно ръководство, написано на ръка, което послужи на много хора, които искаха да учат. Преписваше се от ръка на ръка.

Борис ни разказваше, че престоят му в следственото отделение е бил за него голямо човешко изпитание, тъй като е имал ясното съзнание, че нищо не е направил, че това е грешка и че няма нищо общо със съпроцесниците си. Това поддържал и партньорът му по покер, известен следовател в ДС – Кирилов. Минал на проверка и му казал: „Не бой се, ще постоиш малко и ще те пуснат.“

И Борис вярвал. Но дните минавали, минавали седмици, месеци. Идва процесът и вместо освобождаване получава присъда за 12,5 години. Едва се съвзе от този шок.

Борис беше завършил гимназия в Париж, световна търговия във Виена и в момента на арестуването си работел като началник в завод „Изида“.

Станахме близки. Бяхме учили във Виена и имахме общи спомени. Разхождахме се мислено из Виена, из музеите и църквите, непрекъснато мислено пътувахме. Обикна ме много. Говорехме си на немски. Това помагаше и на него.

Следователят му бил интелигентен, но голям мръсник. Знаел езици, но перфидно и садистично успявал да внуши на жертвата си, каквото пожелае. Който е минал през ръцете му, не е останал нормален човек.

След реабилитацията на Трайчо Костов, Борис излезе от затвора, но доста по-късно го реабилитираха. Стана отличен преводач от немски, френски и английски.

Спомням си и за един герой със същата съдба. Грую Балабанов. Сприятели се с Борис. Тогава беше млад печатарски работник, завършил печатарското училище. Защо го бяха арестували не знаеше. Знаеше, че е абсолютно невинен. Прикрепили го към процеса с видни турци от Шуменския край. Обвинили го, че има контакти с тях. Били чисто професионални, дори не ги знаел по име, но сценаристите на турския процес бяха включили и него. След като приключи следствието, гой беше уверен, че ще бъде освободен. На самия процес обаче, му става ясно, че са го лъгали. Всички показания на „провинилите се“ говорели, че е член на конспиративна група и вместо освобождаване получи смъртна присъда. Останалите обвиняеми също нямали никаква дейност, но целта беше да сплашат турците от този край. Процес „за назидание“, както и в други страни с „народна демокрация“. Този шок го съсипа. Свиждането с жена му, майка му и други близки било трагично. Отмениха присъдата. Много време му трябваше и на него после, за да излезе от това състояние на шок и да се върне към нормалното човешко поведение. Излежа 10 години затвор, но оцеля. Още е жив и дълги години работи като печатар.

Докато бях в 7-мо отделение се появи и Васил Йоцов, земеделец. И той беше следвал във Виена, но не се знаехме оттам. Той ме позна и ми се обади. Разказа ми за настроението на българската колония след арестуването ни. Никой нищо не знаел, но това е било сигнал за масово преселване на студенти. Смятат, че Стоян е бил убит при опит за бягство. За останалите не са знаели нищо. Самият той избягал от Виена във Франция. Там попада в земеделска среда, включва се в голямата игра и аз не зная по какъв начин се озовал в българския затвор.

Разстроих се, сякаш видях собствената си съдба. Васил Йоцов измина труден път в затвора – много карцери, много наказания. Един или два пъти, наред с много други, споменаваха името му по Би Би Си, като един от достойните хора в затвора. Чух едно предаване през 1989 г. при интервю с Едуард Генов – затворник дисидент, принуден да емигрира със семейството си, който спомена имена на свои с затворници, между които Васил Йоцов, Васил Узунов и други.

Ще спомена и Стефан Тутеков от Плевен, момче, което винаги съм уважавал. И него сполетя същата участ. Той избяга от затвора – по-точно от кариерата в Самоводене (бяхме заедно на кариерата там). Заедно със свои приятели минали турската граница и стигнали до Париж. Съдбата на другите не зная. В Париж престоял известно време. Там бил добре приет сред емигрантите земеделци. С мисия е изпратен в България, но на границата го арестуват заедно със самия провокатор-предател, който получава минимална присъда и сигурно е освободен веднага след присъдата. Отново ходене по мъките от затвор в затвор. Пускат го при амнистията през 1964 г. Видяхме се случайно вече като свободни. Прегърнахме се развълнувани и след припрените въпроси научих подробности около неговото бягство, отиване, пристигане от Париж. Но той не се примири, направи нов опит за бягство и на границата беше убит. В музея на „Революционната бдителност“ видях името му в списъка на диверсантите.

Младите, почти деца, слушаха с жадни очи, когато по-възрастните разказваха любовните си преживявания. Съществуваше дружество на „девствените“. Специалист по откриването на такива беше Васил Хадживасилев от Козлодуй, социалдемократ по убеждение, който стана един от моите най-добри приятели. Правеше си наум списък и според него членовете на това дружество бяха около 100. Знаеше имената им наизуст. Делеше ги на две групи – такива, които си признават веднага и други, които се притесняват.

Една ранна утрин католическият свещеник Тобията разговаря с току що събудилия се Васко Начев от София в бараката ни в Белене. Васко сподели с дядо поп, че е сънувал гола жена. Дядо поп го прекъсва възмутен:

– Грех, грех, грех, Васко. Покай се!

– Дядо попе – призна той – не на сън, а наяве да ми падне, да я оправя аз както искам, пък ти ми пиши колкото искаш грехове.

– Васко, Васко – поклати глава Тобията и се прекръсти – ти за мен си вече грешен.

Този разговор се разпространи светкавично между нас младите и на Васко Начев излезе прякор Васил Грешния.

В затвора сексуалният инстинкт се потиска. При тези условия той не е много силен. Просто няма дразнители. Свиква се някак. Не е толкова трагично в това отношение. А може би мисълта, че сме временно затворени ни даваше сили да издържаме. Първата година в затвора вярвах, че. ще се случи нещо и ще излезем най-после на свобода. Много жени, чийто съпрузи бяха сред нас, издържаха достойно, но и доста се разведоха. Развод им даваха много леко, дори го поощряваха.

Стойчо Бакърджиев вече споменах, допаднахме си, станахме големи приятели. Той беше от известната софийска фамилия на братя Бакърджиеви – търговци на платове и готови дрехи. Всички ги познаваха. Беше умен, интелигентен и изключително скромен. Учил в немско училище, после гимназия и военно училище. Бил летец. Уволнили го три години след 9-ти, но през 1949 година го прибират в затвора по процеса на „Лонго“ с бай Кольо. Бяхме заедно в Софийския затвор, в Шуменския и в Белене. През 1955 година, когато беше развенчан култът към Сталин и си подобрихме отношенията с Югославия, имаше голяма амнистия за политически затворници. Всеки, в чието дело беше спомената вина във връзка с Югославия влезе в списъка за амнистия. Такъв беше и случая със Стойчо. Истината е, че брат му беше намерил някаква връзка, включили го в този списък и така го пуснали. За мен той е достоен човек.

Бяхме с еднакви присъди, на еднакви години. Имахме уговорката, който излезе пръв от затвора да поеме издръжката на другия, тъй като родителите ни не издържаха вече. Така в продължение на пет години, докато аз доизлежавах присъдата си, Стойчо ми изпращаше разрешените 10 лева на месец, без да се крие. По-късно се ожени и неговата съпруга дойде с майка ми на свиждане в Самоводене, за да се запознаем. Станахме много близки. Като излязох от затвора, аз пък се ожених за приятелка на жена му.

Страшни бяха зимите в Белене. През 1954 г. ни снабдиха с ботуши. Това беше равно на подобряване на режима в лагера. Кракът е запазен от дълбокия сняг, докато с цървулите трябваше всяка минута да си сушим чорапите, партенките. Беше ни добре през зимата с ботушите, а през лятото с тях се измъквахме по-лесно от калта на Персин. Цървулите губехме из лепкавата кал.

Три синджира роби

Едно лято майка ми дойде на свиждане в Белене. Времето беше хубаво, слънчево. Потеглихме 30-40 човека за селото, където ни чакаха нашите близки. Вървим 10-15 км пеша край много обекти от острова до Белене, през Дунава, до голямото село. Свиждането ставаше на стотина метра от брега при административните сгради на директора и ченгетата. Срещата ни мина добре. Майка ми разказа, че докато ме чакала ѝ се обадил мой съзатворник нашият млад поет Герчо. Беше ме видял по-рано в групата.

– Днес си излизам. С кого имаш свиждане? – попита. – Добре тогава ще се обадя на леля Пара.

Беше обичайно, когато някои си излизаше, да отиде при близките на много от нас, да разкаже как е в затвора или лагера, да ги поуспокои малко, да им повдигне духа, че наближава денят, когато и техният близък ще излезе. Всеки имаше в ума си по 50-60-адреса, та ако не може да ги посети лично, да им напише поне писма на тези адреси.

Тогава Герчо тръгна преди мене и докато аз чакам да се уреди свиждането, той поразпитал чакащите хора, открил майка ми и разговаряли. Така успокоена от него, доволна от срещата им тя ме посрещна с думите: „Защо това хубаво и младо дете е било тук?“

Свиждането мина добре. Големите изпитания дойдоха при връщането. Заваля дъжд, студен и проникващ до костите. Мръкна. Охраната, милиционери на коне, се бяха уплашили много, че някой може да избяга. Не ходехме, а почти тичахме, подгонени от пришпорените коне. В тъмнината не виждахме къде стъпвахме. Газехме прословутата беленска кал, обути с цървули и когато стигнахме обекта, бяхме боси или по чорапи. Бяхме изгубили цървулите си из лепкавата кал. Кошниците с храна от вкъщи мнозина от нас захвърлиха по кошмарния път. Не беше по силите ни да мъкнем багаж и да се пазим от ударите на разбеснелите се милиционери на коне. Все им се привиждаше, че някой се е отклонил и непрекъснато ни заплашваха, че ще стрелят. Тогава си спомних народната песен „Три синджира роби“. Въпреки глада, малко се прибраха с кошници. Аз бях изхвърлил всичко. Слава Богу прибрахме се някак. Посрещна ме Бейкара (така наричах приятеля си Стойчо Бакърджиев). Неговата искрена радост, че се връщам жив и здрав ме стопли и съживи. Успокои ме, че след няколко дни получава колет и ще го ядем заедно. Аз написах писмо до майка си. Колкото и да ми беше мъчно, помолих я да не идва на свиждане, защото разстоянието от лагера е голямо и много се уморявам. По-късно човек, който си отиде, ѝ обясни защо не трябва да идва.

Едно друго свиждане, първото в Плевенския затвор ме разстрои много. Повече от три години не бях виждал майка си. Един мръсник – капитан Йорданов, възпитател по политическата част (имаше такива, специално назначени да ни обработват) се срещнал предварително с майка ми и ѝ наговорил, че съм от дебелите глави, че ето вече 7 години не могат да ме превъзпитат, докато мнозина от нас са се разкаяли, поправили и някои вече са на свобода. Накарал я да ми говори, да ме склони да се превъзпитам. Бяха сложили един надзирател, който не мърдаше докато разговаряхме с мама. Свиждането ставаше така: аз стоя зад мрежа, следва една пътека, по която се разхожда надзирател, пак мрежа и зад нея майка ми. Наричахме това място „маймунарнйк“. Срещата траеше 5-10 минути. Беше голямо надвикване, за да можеш да чуеш нещо от близките си. Такова викане никога в живота си вече не съм чувал. Беше наредено на надзирателя да стои все до мене, за да чуе дали мама ще ми каже каквото ѝ е наредил възпитателя. Тя успя да ми викне, че възпитателят е говорил с нея, че съм бил такъв и онакъв и разплакана добави „Чедо, аз не му вярвам. Познавам си сина и няма нужда да ми казва какъв си.“

Разбрах какво се бе случило. Опитвах да я убедя, че това не ме е разстроило. По-късно разбрах колко неприятности е имала и колко е била разтревожена. Но тогава се държахме.

Зла се оказа зимата на 1954 г. Сняг до кръста. Ужасен вятър. Обличахме всичко, каквото имахме. Беше толкова студено, че въпреки шапката и парцалите, с които бях увит, имах чувството, че съм с обръсната, гола глава, пронизан от жестокия леден вятър.

В един такъв мразовит ден отидохме до гората при обекта да събираме дърва. Докато стигнем, въпреки ръкавиците ръцете ни измръзнаха. В гората беше малко по-завет. Разрешиха ни в определен район да запалим огън. Още нямахме ботуши. Огънят беше нашето спасение. Греехме се от всички страни, сушахме се и пак тръгвахме да изпълняваме нормите. Трябваше и да подредим дървата. Нормата беше няколко кубика на човек. Преди да си тръгнем идваха да ги премерят. Измъчваше ни не само студът, бяхме и гладни, много гладни. Слънцето бледо и безжизнено се издигна на оцъкленото небе. Студът не отстъпваше. Само едва, едва ледената кора по дърветата се овлажни. Дойдоха с баките. Разливат ледената чорба. Слава Богу, имахме огън. Стоплихме храната, пиехме я като чай. Малко от нас си пазеха залък хляб. Аз бях го изял още сутринта. Из чорбата плуваше някаква отвратителна мръвка. Не я ядох. Стояхме около огъня и посръбвахме от чорбата, за да трае по-дълго. Студ и глад. Един от нас, Спас Пачеджиев, с когото бях вече няколко години заедно и в Софийския, и в Шуменския затвор, и в Белене, седна до мене край огъня и отправи поглед към небето. В този момент високо полетяха няколко гарги. Той ги погледна и се облиза. Гаргите грачат, а той: „Га, га, ако ми паднеш бих те изял…“

Засмяхме се. Този смях ни беше десерта. Гладни, премръзнали се прибрахме в бараките от плет и колове и изядохме в тъмното символичната си вечеря. Тук-там трепкаше по някоя свещичка. Спяхме по 100-200 човека. Лягахме облечени с цървулите. Най-много да свалим най-горната дреха. Завиваш се с едно две одеяла, отгоре дрехата. На места в стените бяха пробити дупки, за да влиза светлина. Зимно време през тях навяваше сняг. Сутрин се събуждахме засипани под дебела цяла педя преспа. Бяхме щастливи, че е зима, защото през лятото плъзваха дървениците. Валяха като дъжд от горните нарове и ни правеха на решето. А като добавим и прочутите комари на остров Персин, пълен с блата – кошмарът се допълва.

Всяка пролет ставаше наводнение. Дунава се разлива. Под водата потъват обекти и огради. Остават само височините с площ около 1-2 км. Останала повърхност около 15 на 5 км цялата оставаше под водата. Тогава всякаква работа се прекратяваше. Настъпваха седмици, понякога месец – два, когато можехме да си отдъхнем, да отпочинем, дори да попеем. В инженерната бригада с ръководител инж. Максимов пеехме една приспивна немска песен. Главен изпълнител беше Дечо Джамджиев:

– Да спим, книги да четем и работата да забравим… – запяваше нежно и потъвахме в блаженство. По време на наводнението можехме да се видим, да поприказваме. Носеха ни храна с лодки. Нямаше норми, нямаше преследване. Надзирателите далече, в администрацията. Пазеха ни само от вишките, които стърчаха над водата.

Ужасът на Белене бяха високите норми, разстоянията, гладът, плъховете, дървениците и комарите. Истински героизъм беше в студа да отидеш по нужда. Навсякъде е открито, навсякъде си навън. Случваше се, когато сме за дърва и се греем около огъня, да се чуе отдалеч:

– Браво бе, дупе. Заслужаваш 900 гр. хляб, ама нема кой да ти го даде.

Ние около огъня изпопадахме от смях. Непосилни бяха за нас мъченията в лагера. Ако не си изпълнил нормата, оставаш на пор тала, от там – в карцера. А това значи намалена дажба п па другия ден отново на работа. Карцера наричахме „индийската гробница“. Началник на втори обект беше извее! пият на всички с проклятията си Гогов.

В 7-мо отделение на Шуменския затвор бях две години и половина. След това за 6 месеца обиколих още две отделения.

Трябва да представя една личност по линията на Държавна сигурност, инспектор от отдел „Затвори“ – Сашо. Дойде от София. За моя голяма изненада се оказа мой познат от квартал Лозенец. Сашо минаваше по килиите. Когато го видях, изтръпнах. Знаех печалната му слава. Никой не го видя да се усмихва. Задаваше въпроси като инспектор:

– За какво си осъден? На колко си осъден и т. н.

Направих се, че не го познавам.

– За какво си осъден? – попита и мен – Ти не си ли от Лозенец?

Признах. Тогава той ми предложи да се запиша в култсъвета. В продължение на 10 години, докато бях в затвора, този човек идваше от време на време, инспектираше всички затвори и лагери. Дойде ли, знаехме ще последват денонощни разпити. Всички минавахме на разпит. Следваха наказания – карцер или наказателно отделение. И други инспектори имаше, но след техните идвания нямаше такива тежки последици. Те поразпитваха, осведомяваха се за настроението на затворниците. Напипваха кои са вече податливи и готови за „провал“.

Новината, че ми е съкварталец се разнесе бързо. Разпитваха ме какво зная за него. Информацията ми беше оскъдна, знаех, че се беше увлякъл по едно много хубаво момиче от нашата компания. Тя не отвърна на чувствата му. Споделих тук-там, че посъветвали момичето да стои по-настрана от него. Сам си навлякох белята. Отнасяше се много лошо с мен. Наричаше ме враг и ми обеща да не видя „помиловка“ докато той е на служба. Когато излязох от затвора чух, че дори правил опит да се самоубие. За няколко години Сашо направи много добра кариера. Нямаше затворник лагерист, който да не го познава, който да не изтръпва при появата му. Мнозина заплащаха със здравето и живота си наказанията, които той отреждаше.

Култсъветът беше мероприятие от страна на администрацията. Всички негови членове бяха облагодетелствани от управата, заангажирана с превъзпитателна работа. Изнасяха ни доклади, след което имаше въпроси и отговори. Обикновено едно такова събрание завършваше с наказание – авторът на неудобни въпроси отиваше в карцера. Но смелчаци се намираха. Имаше и курсове по ограмотяване, по география, по история. Никой от нас не искаше да се записва в тях. Лекторите бяха все затворници – предатели. Вероятно е имало и известен процент от „лекторите“, които са искали да бъдат близо до администрацията, защото за тях от шест месеца до една година имаше помиловка. На такива събрания няколко трайчокостовисти декларираха, че са сгрешили пред партията и народа. Демонстрираха, че са се поправили.

И в други отделения имаше затворници от моя квартал Лозенец. Те познаваха Сашо много по-добре от мене, познаваха и родителите му и добре знаеха какво представлява. Това научих вече по-късно в Белене, където отново се срещнахме. В отношенията си с тях Райчев проявяваше същата жестокост. Като единствен начин да подобрят положението си, той им сочеше „превъзпитанието“. В продължение на 10 години той остана все такъв – жесток, безчовечен.

При един официален преглед в затворите и в Белене присъстваше лекар от МВР. Преглеждаше всички, които месеци наред вдигаха температура, хора с болни сърца, дробове и други, за които се полагаха лекарства и болнични условия, рентгенови снимки в Свищов. Между нас имаше добри лека-

ри като д-р Дертлиев, д-р Грозев, д-р Албански, но само лекар от МВР можеше да дава мнение и да лекува затворник. Или да не го лекува. В резултат на чакане, продължило 6 месеца, ние няколко болни най-после отидохме в Свищов. Аз, Стойчо и Дечо правехме характерна ниска температура след обяд. При мен рентгенът не показа нищо, но Дечо и Стойчо имаха нужда от лечение. Постъпиха в болницата в Белене. Тя представляваше малко по-масивна барака, а лазаретът беше стая с три-четири легла. Болните бяха щастливи, че поне десетина дни няма да работят. Трябваше им силна храна и лекарства. Когато получавахме колети, всеки отделяше по-малко и за тях. Така им се събираше по нещичко допълнително за ядене. Аз дадох целия си неразтворен колет на двамата си болни приятели. Да дадеш колета, за който си мечтал цели три месеца, се искаше не малко воля. Правил съм го и за други хора. Преди да замине за Америка, Дечо ми припомни, как съм му дал целия си колет. Каза, че никога няма да забрави това. Обаче бързо го забрави.

Като излязох от затвора, видях Сашо под колоните на ЦУМ. Дебнеше някого. Исках да се върна, но той се изпречи пред мене и за пръв път нещо като усмивка изкриви лицето му.

– Как е свободата? – пита.

Беше подковал вече мои приятели от Лозенец. Понеже не можа да ме превъзпита в затвора, се опитваше да го постигне вън от него. Беше казал на мои близки да бъдат любезни с мен и да се опитват по всякакъв начин да ме превъзпитат. Но те с погнуса ми признаха: „Кой знае какви мръсотии ти е правил“, казваха съчувствено.

Една сутрин през 1961 г., вече свободен, когато отивах на работа от Лозенец към ателието, погледът ми попадна на некролог, закачен на един електрически стълб. В очите ми се наби името на Сашо. Сякаш камък ми падна от душата. Скоро ме беше заплашвал чрез приятели, че ако не вляза в правия път, има лагери. До края не се отказа от намерението си да ме превъзпитава.

За смъртта му имаше две версии. Разказваха хора, които са били на погребението му и са чули, че става дума за самоубийство. Другата, че участвал в акции за прибиране на „неудобни хора“ за лагер в Плевен и някой го е застрелял. На банкет по случай излитането на Гагарин, някой подметнал, че може и да не е летял Гагарин. Станал скандал. Сашо извадил пистолет, но другият бил по-бърз. Коя е истината, не зная, но знам, че хиляди затворници си отдъхнаха. Веднага изпратих вест и до Самоводене.

Спомням си как няколко месеца, след като се бяхме видели със Сашо в затвора, по негова инициатива се сформира едно младежко отделение. Целта му беше да ни отдели от старите и опитни политици, да ни лиши от съветите и подкрепата им и да ни направи по-податливи на превъзпитание. Свалиха младите от всички отделения в затвора и ни събраха в едно отделение на долния етаж при по-добър режим, с по-малко хора в килията. Имаше дори дни, в които можеше да отидеш спокойно до тоалетната, сутрин, обед и вечер вратите на килиите оставаха отворени, докато се миехме, а и разходките на „карето“ бяха по-дълги. Този експеримент продължи няколко месеца, но излезе несполучлив. Върнаха ни отново по другите отделения, но ни разместиха.

В първото отделение, където ме изпратиха се запознах с нови хора. Там срещнах Иван Йоновски от с. Домлен, земеделец, студент втора година право. В затвора беше по земеделска конспирация с 15 годишна присъда. Много културно момче. Майка му учителка. Сприятелихме се. Имаше голямо влияние върху останалите земеделци. Беше изявен водач и много го слушаха, а и той много можеше и знаеше. Беше винаги с висок дух, скромен, обичлив, раздаваше се, имаше добро сърце. Години наред бяхме все заедно при преместванията ни – в Белене, в Плевен, в кариерата на с. Самоводене.

В същото отделение на Шуменския затвор се запознах с един друг земеделец, също изявен лидер – Иван Неврокопски. Той и брат му Крум Неврокопски станаха народни представители.

При разформироването на първо отделение ме изпратиха в 9-то. Попаднах в една килия с бай Неофит Цаков – главен редактор на в. „Зорница“. Религиозен, с много приятен външен вид, благ и културен човек. Ако човещината има някаква граница, то бай Неофит я надминаваше. Говореше увлекателно. Можеш с часове да го слушаш. Беше и много отзивчив – винаги готов да помогне с каквото може. Числеше се към елита на Шуменския затвор. Всички, независимо от коя партия са, го уважаваха.

Спомням си един ден, когато вратата на килията се отвори и надзирателят подаде писмо на бай Неофит. Той го отвори. Всички вперихме очи в него, очаквайки добри новини от света. Но благото му лице се промени, посърна. Очите му плувнаха в сълзи. Той вдигна поглед нагоре, прекръсти се и промълви: „Бог да я прости.“

Неговата дъщеря съобщаваше за смъртта на жена му. Всички страдахме с него. Да загубиш близък и да си далеч от него е много тежко за един затворник. Неофит беше страстен пушач и често, когато оставахме без цигари, запяваше:

– Ах живот, защо си като няма папироси?

Когато имахме цигари, при възможност пушехме в коридора. Тогава някои от „провалилите се“ идваха да искат, но ние им отказвахме. На бай Неофит беше много трудно да отказва дори на „слушалките“, които само дебнеха да дочуят нещо и да го занесат.

„Нямам, казваше и мислено добавяше: Нямам за него! Господи, прости ми, че излъгах!“

Пуснаха го от затвора на близо 60 годишна възраст, след като беше лежал около десетина години. Двадесетина години по-късно се срещнахме при едно мое пътуване до Копривщица. Пътувахме аз, жена ми и един колега с жена си. О г Йордан Дупаринов, мой добър познат, земеделец, също лидер и добре познат на земеделските среди, бях чул, че бай Неофит живее още в Пирдоп при дъщеря си, където ги бяха изселили от София. Данчо ме помоли да се отбия у тях. Направих го с голямо удоволствие. Бай Неофит ми се зарадва много. Петте минути, за които се отбихме, станаха часове. Мила среща беше. Имаше какво да си припомним. Беше се запазил същия. Никаква склероза, все така сладкодумен. Каза, че е привършил мемоарите си. Беше благодарен на Данчо, че го е накарал да пише. Наистина, друг човек едва ли би могъл така добре да опише преживяното в лагерите и затворите. Бай Неофит ми поръча да убедя и Данчо да продължи да пише за родното си село и за периода след затвора, като изселен в различни градове на България. Йордан Дупаринов беше от хората, които след затвора не видяха бял ден. Все го изпращаха някъде, само да не е в София. Накрая се усамоти в родното си село Лобуш, Радомирско, в компанията на десетина кози. По-късно разшири фермата с кокошки, агнета и други животни. Казваше, че като отшелник се чувства много добре. И властите доволни, и той също. Така изкара няколко години, без паспорт, за да не може да се движи из страната. Едва когато му дадоха паспорт, дойде няколко пъти до София. При тези си посещения е идвал при мен на чашка ракия и сладка приказка.

Много близък на бай Неофит беше и Коста Муравиев, последният министър-председател на България от 2 до 9 -ти септември. За тази седмица като премиер лежа около 15 години в затвора. Няколко години след освобождаването почина. Сега го реабилитираха, наскоро издадоха и спомените му. Бяхме се сближили в затвора. Когато нас, по-младите пи изпращаха от Шуменския затвор в Белене, той ме прегърна, разцелува ме и каза: „Кирчо, Кирчо, ако бяха всички хора като теб!…“

Лятото на 1953, както споменах по-горе, всички по-здрави и по-млади хора, ни изпратиха от Шумен на остров Белене. Пътувахме в конски вагони. Много мъчително пътуване. От Белене към остров Персин ни прекараха по понтонен мост. Стигнахме до лагера на втори обект. Бяхме слаби, изтощени, вървяхме бавно. Не ни гонеха много. Имаше два обекта – първи за лагеристи, т. е. за хора без присъди, и втори – за затворници с присъди. След няколко дни към Белене се придвижиха всички затворници. Така след три години раздяла се събрахме с Дечо и Стоян. Посрещаха ни лагеристи-склададжии. Раздадоха ни парцаливи дрехи, чували, цървули. Някой от тях спомена, че има лавка и спокойно можем да си купим мляко. Двамата с Йоновски спечелихме състезанието по бързина. Веднага си поръчахме по един литър мляко.

– Какво, мляко ли? – надникна учуден през прозорчето лавкаджията и ни изгледа. Уви продаваше само солена саздърма. Настаниха ни по различни бараки. За няколко дни лагерът се запълни с нови затворници от други места в България. Оставиха ни около десетина дни да се приспособим, защото бяхме много изтощени, гладни, слаби и разстоянието от с. Белене до обекта изчерпа сетните ни сили. След това започна най-жестокият режим, който можехме да си представим.

Първият ни работен обект беше работата на дигата. Това значи да се натрупа много пръст на височина 5-6-7 метра. Дигата обикаля острова, за да го предпази от наводнение през пролетта. Отиването и връщането до дигата беше около 16 км. Всеки ден трябваше извървиш едно разстояние общо от 30 км (разстоянието София-Перник е 30 км). С пълна количка с пръст 15 километра и още 15 километра с празна количка. Това беше нормата за един ден, ако не я изпълниш – карцер. Всеки от нас трябваше да изкопае най-напред 4-5 кубика пръст. Да я изкопаеш сам и да я пренесеш на 150 м разстояние, като последните 15 метра е стръмно, на височина до нивото на дигата. С нечовешки усилия дигата растеше всеки ден. Бяха достатъчни 10-15 дни, за да заприличаме на скелети. Времето – горещо, комари, пот, изтощение, глад. Храната не се отличаваше от затворническата. Даваха ни само повече хляб, около 720 гр. Ако не си изпълнил нормата, вместо в бараката – все пак легнал на нар, отиваш в карцера. А там – влага, няма къде да легнеш и при нашето изтощение заболяването беше сигурно. Тогава се убедихме, че тези хора не се шегуват, че са решили да ни унищожат и физически. Изплашихме се. След няколко месеца непосилна работа, мнозина от нас се разболяха, доста сърца се увредиха. При свижданията, кой както може опитваше да разкаже на близките си как сме, за да излезе истината извън пределите на лагера, да достигне до ООН и да стане международен въпрос. Друга надежда нямахме. Понеже почти всички бяхме с болни сърца, стреснаха се и ни понамалиха нормата на около 1-1,5 кубика, докато се възстановим. Бяхме доволни и на това. Началник на лагера беше известният Гогов, ст. надзирател Йонков, друг – с прякор „Американеца“. Трети нарекохме „футболиста“, защото при вечерна проверка, ако мръднеш малко, риташе без да гледа къде – в корема, в краката и пак си продължаваше проверката. Беше жесток и безчовечен.

Няма да забравя бай Иван Костов, земеделец-лидер. На проверка го извеждаха двама – не можеше да стои на краката си. Футболистът го забеляза и го шутира. Как да протестираме. Щяха да ни доубият.

По едно време през 1954 г. в Белене лежахме с бай Кольо Павлов. Сериозен човек, политзатворник, комунист и трайчокостовист. Дочух, че бил секретар на Георги Димитров. Беше лежал 19 години общо преди и след 9-ти. Работехме в една бригада. Държеше се културно, не се опитваше да ни агитира. Беше човек с достойнство, но му нямахме доверие, а и той на нас. Веднъж бригадирът се обърна към него:

– Бай Кольо, имам нареждане да направя списък на трайчокостовистите.

– Аз не съм никакъв трайчокостовист, засегна се той. Нямам нищо общо с този шпионин и предател.

Бригадирът се стресна. Няколко месеца по-късно Трайчо Костов беше реабилитиран. Официалният тон се смени и бай Кольо каза, че винаги се е съмнявал, че може и Трайчо Костов да е невинен като него.

Имаше едни периоди, след наводнение, когато водата се отдръпваше. Тогава оставаха големи локви и блата. Можеше да се хваща риба с ръце, но за нас това беше забранено. Някои, обаче успяваха да скрият някоя риба и като влезем в обекта, можеше да се изпече. В обекта се чувствахме малко по-свободни. Имаше огньове. Можехме да си сварим чай, да си стоплим вода. Но пред онези тримата, това не минаваше. Предупреждаваха ни:

– Ще има обиск, който има риба да я остави на портала. – Там правеха купчина от риби. Понякога хващаха по някой смелчага, дръзнал да скрие някоя риба и го биеха жестоко. Бяхме много, но и надзирателите не бяха малко. Някои от тях бяха по-добри, гледаха ни как ловим риба с ръце и ни разрешаваха да я изпечем на огъня. За нас това беше върховно щастие. Персин беше богат остров, там почвата даваше добър плод, но за нас той беше забранен. Движехме се под конвой, от време на време тези, които работеха в зеленчуковите градини, ни подхвърляха по нещо. Голяма радост беше. А имаше сред затворниците добри специалисти: агрономи, които завеждаха свинарници и градини. Имаше и ветеринарни лекари, които опитваха по разни пътища да ни снабдят с нещо за ядене. Бяхме им много, много благодарни. Сред тези наши благодетели бяха Гьорето, македонец, Иван Шекера от Панагюрище, агроном и д-р Найденов, ветеринарен лекар, племенник на Яворов. На някого му трябвало пеницилин, бил тежко болен и той му дал. Но администрацията го хванала и го карцирали в „живата гробница“. След престоя там се наложило да му отрежат и двата крака. Това ми го разказа Ангел Карамфилов от Добрич.

Ако не работехме на дигата, жънехме. На обекта имаше табели: „Преминаването забранено. Стреля се“. Зад табелите стои охраната с насочен шмайзер. Много пъти правеха провокации – чисто убийство. Ние получавахме инструкции от по-старите лагеристи, да не приближаваме надзирателите, защото е опасно. Понякога лъжеха, че си минал табелките и убиваха.

По едно време беряхме и памук. В един такъв ден не ни докараха вода. Обикновено я носеха в бурета. Цял ден на слънце. Спряхме изнемощели, почти парализирани от жажда. Надзирателите се стъписаха. Тогава преместиха табелите, за да отидем до Дунава. Пихме ненаситно, водата ни се стори сладка.

Имаше един период, в който ходехме „на лов за дърва“ през лятото. Черешовите води през месец май предизвикваха наводнения. Някъде през май-юни трябва да е било, разрешиха да си съставим сами бригадата. Събрахме се все хора, които се разбираме. Пуснаха ни в отделен район. Две лодки свързани отгоре с дъски. Събирахме дънери и клони по водата. Тогава си ловяхме и риба. Правехме въдички от карфица. Можехме да спрем, да запалим огън да опечем рибата. Периметърът беше голям. Ако си изпълнил нормата можеш да се скриеш, да се окъпеш, да поплуваш. Щастливи дни бяха. После отново ни юрваха по обекти, по косене, по засяване.

Един ден – 28 август, празника на Света Богородица, бяхме на полска работа. Чакаме колата с чорбата и уморени заспиваме кой на слънце, кой на сянка. Както съм задрямал, едно змийче падна върху гърдите ми. Стреснах се и извиках, всички скочиха.

След тежкия работен ден доволни, че сме оцелели, защото се случваше и най-лошото, имахме възможност да се видим с близки от различните бригади, да споделим преживяното през деня, да обсъдим, това, което ни предстои, да сигнализираме за жестокия режим чрез някои легални и нелегални начини, с надеждата да стане нашата участ достояние на нашите близки, на тези които мислят за нас. Да се помъчат истината за нас да излезе зад граница, да се ангажира европейското обществено мнение. Вярвахме, че когато се заговори в Европа и по света за затворниците на остров Белене, островът на смъртта, може би ще въздействат на правителството. Имаше такива случаи. Тогава режимът се смекчаваше. Един пример: Генерал Шарл Де Гол беше споменал в реч, че човек в България, споменал точно името, е осъден на еди колко си години затвор по една единствена причина – че разпространява вицове. В резултат на това, само за няколко дни един архитект беше освободен от затвора. В по-късни години от негови приятели разбрах, а и аз имах впечатление, че въпросната личност си е останала същата, пак разказвал вицове, но накрая винаги добавял: „Ако отново стане нещо с мен, моят приятел Де Гол пак ще ме освободи“.

Не мога да не спомена и съзатворника си и лагерист бай Любен Генков, социалдемократ, много висок на ръст, в напреднала възраст, с очила. Той имаше една единствена задача, последната в живота му – да повдига духа на затворниците и лагеристите. Обичан от всички и леви, и десни, помагаше, раздаваше си колетите, на отчаяните казваше благи думи. На ония, в които се съмняваше, отсичаше гневно: „Мръсник! Предател! Ти не заслужаваш да живееш.“

Прям, искрен и безкрайно предан на своите идеи, той успяваше да изпълни ролята си. Най-главният му номер беше да вика духове, да прави сеанси. На някакъв картон се рисуваше кръг и се пишеха буквите на азбуката. Двама души държаха молив или клечка и духът говореше, като клечката се местеше от буква на буква, правеше думи и изречения. Така разговаряхме с духове. Бай Любен викаше духовете, а главен асистент му беше Георги Донев, с прякор „Пилето“. Нека разкажа за „Пилето“. Извадили го мъртво от карцера с още няколко трупа. Някой забелязал, че помръдва и го скрили в бараката. Започнали да го хранят като пиленце – лъжичка чорба, трохичка хлебец и малко по-малко Георги оживява. От тогава му викаха „Пилето“. Аз пък го наричах Жерар Филип. Това го радваше. Той същият е и от кардираните в лодка през зимата на 1952 или 1953 година. Трябвало да изкарат 14 денонощия в тази лодка под бръснещия леден вятър. Садистът Гогов ги привиква полумъртви в администрацията. Искал да използва удобния момент, да ги привлече за сътрудници на ДС. След такива нощи! Каква жестокост! Но те издържали и оцелели. И още много подобни епизоди е преживял „Пилето“, а беше слабичък и висок, да се чудиш откъде толкова сили. Даваше си живота, но си остана Георги Донев – анархиста. „Пилето“ и бай Любен се обичаха много. Бяха героите на лагера, решени да повдигат духа на другите, а искаха да бъдат разобличени и някои доносници.

И така, в бараката сме, готови да викаме „духове“. Бай Любен задава въпрос:

– Посочи ми кой тук е доносникът и кой причинява мъка на моите момчета?

– Не е един, а трима са – отговаря духът.

Бай Любен веднага вдига голямата пръчка и посочва единия, втория, третия. По този начин ги разобличавахме, не можеха да реагират. Всички обичахме бай Любен.

Няма затворник или лагерист на втори обект в Белене да не го познава. Негов много добър приятел Ахмед му направи контрасеанс и извика духа на Пастухов.

– Бай Кръстьо, тук е моят приятел Любен.

– Не познавам такъв – отговаря духът.

Бай Любен се ядоса и възмутен от дън душа се развика:

– Ахмед, как може? Това е лош дух!

Иван Йоновски, след едно свиждане с майка си, учителка в село Домлен, дойде много разстроен. Питал я дали му се сърди, че е в затвора и я оставил самичка.

– Е, синко – отговорила му тя – аз съм била винаги откровена с теб. Не ти се сърдя. Прощавам ти, синко, но не те извинявам.

А моята майка никога не ме упрекна, нито се оплака. През всичките тези години ми беше опора. Когато казвах: „Майко, сгреших пред тебе, толкова тревоги ти създадох…“, тя се усмихваше благо.

Често си спомням казаното от бай Неофит: „Който на 18 години не е имал леви убеждения и на 28 не се е отказал от тях, не е нормален човек“.

Другият мой приятел от затвора е Борис Митов, лека му пръст. Почина през есента на 1990 година, доживя нашата „нежна революция“.

А за приятеля ми Бойко Чилингиров мога да разказвам с дни. И не само аз.

Много колоритна личност сред нас беше Франто Франтишек – инженер, чех по произход, от захарните фабрики в Г. Оряховица. Заможен, следователно, по тогавашната логика – класов враг, експлоататор и т. н. Вкарват го в затвора. Попада в инженерната бригада заедно с мен. Висок и много пълен, с бавна походка, около 60-годишен, флегматичен, но изпъден с огромна енергия. Нямаше близки и познати в България. Не получаваше никакви колети. Отделяхме му по малко от нашите. Гледаше ни с добродушни очи, пълни с благодарност.

– Как се казваш? – питаха го при инспекция от ДС.

– Франто Франтишек от Горна Оряховица.

– За какво си осъден?

– Малко шпионаж, малко саботаж и малко няма нищо. И ми дали доживотна присъда.

Говореше на развален български език. Оплакваше се:

– Аз толкова години в България живял, но български не научил, а чешки забравил. Какво съм виновен, като не ми се отдават езици.

Беше язваджия. Когато в баката останеше нещо, знаеше се, че е за Франтишек. Той беше много благодарен. Имаше голям апетит и след черпак чорба повече се шегуваше:

– Съжалявам, но повече от 5-6 черпака не мога да ям, защото имам язва.

Беше човек с тежест. Споделяше, че е доволен от доживотната присъда, защото му искали смъртна и добавяше:

– Дамското дружество в Горна Оряховица направи митинг и настояваше да бъда осъден на смърт.

В Белене двама души съвсем откачиха, бяха здрави физически, работеха като машини, но имаше дни, когато никой не можеше да ги накара да работят. Имаше и един друг – дядо Манол, възрастен, с леко отклонение в психиката, тих и много религиозен. Смяташе се за пророк. Вярваше, че ще посочи пътя на спасение на човечеството. Правехме си шега с него. веднъж сме се събрали на приказка. По едно време дойде дядо Манол.

– Сънувам аз ангел Господен, – поде сериозно един шегобиец, – слиза от небето. Тук между вас, каза, има един истински светец. Слушайте го. Той ще ви покаже истинския път.

Дядо Манол веднага се хвана. Погледна смутено, усмихна се леко и каза:

– Това съм аз.

Засрамихме се, разбрахме, с него такива шеги не бива да правим.

В една килия имаше и двама болни с припадъци. Движеха се заедно, помагаха си. А законът и тогава, и днес не позволява да се държат в затвора болни хора.

Имаше и едно турче, Османчо, винаги добродушно, усмихнало. Чудиш му се, но след няколко думи разбираш, че не е наред. Обичахме го, купувахме му локум и той се топеше в щастлива усмивка. Един ден го привикаха за нещо, изведоха го от затвора, кой знае накъде, с двама надзиратели. Пред портала Османчо се обърна и побягна. Един криминален му слага крак. Хващат го веднага и обратно в двора. Един от нашите, Османчо много го обичаше, пита:

– Абе Османчо, ти защо така направи? – тревожеше се той.

– Ами сетих се, – усмихнато каза турчето, – че има магазин и мога да си купя локум.

Всички живеехме със събитията навън. По това време много се пишеше за войната във Виетнам и обсадата на град Диен Биен Фу във вестниците. В деня, когато градът падна, един от нас с вестник в ръка сърцераздирателно извика в бараката ни:

– Другари, Диен Биен Фу падна и аз с него. Вече не съм това, което бях и не трябва да ми вярвате повече.

веднъж, когато на път за карето, ние от седмо отделение се разминавахме със затворниците, от девето едно момче от тях, Георги Филипов, извика радостно:

– Приятели утре се събират президентите на великите сили. Да им пожелаем успех! Да живеят великите западни демокрации – Англия, Америка, Франция!

Искаше да каже още нещо, но надзирателите го наобиколиха и право в карцера. Разтревожихме се много. Това явно беше нервна криза. След 4-5 месеца го видяхме в Белене. Нямаше рецидиви. Излежа си присъдата момчето, излезе, ожени се. Добър мой приятел беше. Вече е покойник.

В Лозенец имаше една хубавица, моя позната. По време на евакуацията била в Пирдоп. Там бил и Георги Филипов. Влюбили се. Първа любов, първи чувства… Обичаше да му говоря за нея. И дълги години след излизането ни от затвора, когато му казах, че Тинка още живее в Лозенец и че с интерес е слушала одисеята ни в затвора, очите му грейнаха:

– Поздрави я. Чиста любов, прекършена от затвора.

Имаше и един бай Иван, селянин, без образование, но много любознателен. Все искаше нещо за четене. Васко Хадживасилев от Козлодуй му дал Шели.

Разгръща Иван книгата, разказваше после Васко, гледа първа страница – стихове, втора – също, третата пак стихове, прелиства до края и се чуди:

– А бе Васко, какъв е този човек, цялата книга изкарал в стихотворения.

Гонеше го страшен глад.

– Слушай бе, Васко. – въртеше се около него. – Слушал съм за много диктатури, ама за такава гладна диктатура никога не бях чувал.

Четем във вестника изявленията на Вишински: „Казвате, че зад желязната завеса има много затвори и лагери. При вас пък има расова дискриминация“.

– Васко, – коментира бай Иван, – в Америка убили двама черни. Голяма работа. Тук с хиляди убиват с глад и бой, ама кой смее да го напише.

Сред нас имаше много такива чисти и открити души. Контактувахме с всички затворници, разбирахме се и с интелигентните, и с необразованите. Много от тях никога и не бяха помисляли, че ще попаднат в тоя политически водовъртеж. Бяха с висока нравственост. Не ставаха лесна плячка на надзирателите.

Случи се да свестяваме възрастен, простичък човек, пребит от надзирателите. Когато се посъвзе, попитахме какво се е случило.

– Ами оня взе да ми говори нещо не на нашенски език – заразказва чистосърдечно байото. – Кой те завербува, пита. И аз му теглих една нашенска цветиста псувня и си отнесох боя.

Ограмотихме го, обяснявайки му какво значи завербуване. Загубихме много сили и здраве по лагерите при нечовешки условия и неизпълнимо жестоки норми. Започнаха да ни прибират отново в затворите да отдъхнем от тежкия труд.

Измамата

Беше 1956 г. Най-неочаквано започнаха да ни четат списъци и да ни отделят. Не бяхме чули, че ще идва нов инспектор. Имахме друг, който не всяваше такъв страх, при който се отървавахме със смекчаване на режима, помиловки и т. н., та много се изненадахме. Прочетоха и отделиха 100-150 души, строени на плаца и им съобщиха, че са помилвани и заминават по домовете си. Така стана и на следващия, и на по-следващия ден. Заминаващите оставяха дюшеците, завивките – всичко, което можеха да ползват останалите в Белене, и тръгваха. Четенето продължи. В списъка бях и аз. Не можех да повярвам, че ще бъда освободен. Дечо ме прегърна. Час по-късно и Дечо чу името си, дойде при мен. Събра се група около 150 души. Тръгнахме бъбрещи, радостни към портала, към селото. Надзирателите казаха да си оставим ботушите на обекта, защото няма да ни трябват повече. Оставихме и други неща. Изминахме последните 10 метра по понтона, минахме границата на лагера, но вместо да ни пуснат, ни натовариха на конски вагони и ни откараха в Плевенския затвор. Никога няма да забравя тази гавра. Беше много жестоко. Наистина някои пуснаха. А ние? Някои наивници смятаха, че като отидем в Плевен, оттам ще ни пуснат. Но шега нямаше. Там изкарах три години. Станаха унгарските събития (през 1956). Надзирателите се уплашиха и омекнаха. Можеше и на тях да им се случи нещо подобно на онова в Унгария. Около десетина дни Унгария беше свободна, бесеха служителите на държавна сигурност с главата надолу. За нас това беше „контрареволюция“, но светът знаеше, че една социалистическа страна се беше освободила.

На някакъв конгрес на социалдемократическа партия, възстановена в Унгария, който се провеждаше в Австрия, бяха пратили делегация. Революцията в Унгария бе разгромена, но унгарците си бяха извоювали правото да пътуват. Имре Наги – героят – потърси убежище в Букурещ, но го предадоха и го върнаха, за да го разстрелят. Много унгарци обаче се спасиха.

Някои от нашите надзиратели започнаха да си правят застраховки:

– Не сме се отнасяли лошо, нали?

– Не сме се държали лошо?

Но това беше докато съветските „освободители“ с танковете си не влязоха в Будапеща и не смачкаха разбунтувалите се.

След това режимът в затвора се затегна. Увеличиха хората в килиите, намалиха свободното време и времето за личен тоалет. Ограничиха разходките. Върнаха всичко по старому, така както могат да постъпват само мръсниците. Когато са на зор омекват, когато са силни – колят. Стар болшевишки трик. Дечо беше в друго отделение. Аз бях в 60 или 61 килия и изкарах там три години. В килията бяха повечето познати герои от Шумен, Белене и някои нови. Бяхме 50 – 52 души. Сближих се с Манчо Станков от Варна, малко по-млад от мене. Хвърлен в затвора по процес за една измислена ученическа конспирация и измислени обвинения. Хвърляли позиви, т. е. той не хвърлял, а другите, а той като „класов враг“ включен в процеса, заедно с трима-четирима негови съученици от търговската гимназия в Свищов. Рядко културно момче. Говореше няколко езика, беше учил в немско училище. Баща му – инженер, завършил в Германия, майка му – домакиня. Заможни хора, с голяма хубава къща на три етажа в центъра на града. Имаше голяма музикална култура. С часове можеше да говори за изкуство. Учудвах се как толкова млад може да знае толкова много. Четеше непрекъснато. С най-големи подробности разказваше американски филми, прожектирани преди и непосредствено след 9-ти септември. Излежа си присъдата докрая. Виждахме се многократно след това и беше един от най-добрите ми приятели като Славчо Гечев, като Бойчо Чилингиров, Тодор Ченков и още много други.

Между нас се създадоха един особен род отношения. Близост по-силна от роднинската. Всеки чувстваше другия като частица от себе си. Не се търсехме нарочно, но като се видехме, изминалото време изчезваше, потъвахме в спомени и не можехме да се наприказваме. Жадувахме да научим подробности за всеки от нас.

Тук в Плевенския затвор бяха баща и син Черневи. Бащата, пастор, от „пасторския процес“, синът, завършил в Кембридж, осъден на смърт. Очакваше се присъдата да бъде отхвърлена или потвърдена. За това имаше законен срок, но той мина. През това време арестуват бащата – пастор Чернев и за да могат да го превият, да натопи и други свои съпроцесници му казват:

– Ако не кажеш истината, ще изпълним веднага присъдата на сина ти.

Такива бяха методите на ДС. Отмениха присъдата. Дочакаха и двамата освобождаването си. Бяха в едно отделение. Мина време и пасторите бяха реабилитирани. И двамата бяха добри и честни хора.

Както вече споменах, по-младият имаше английско възпитание и на всички ни правеше впечатление начинът му на хранене. Докато всички едва сварвахме да сложим парче вестник и върху него хляба, той винаги изваждаше салфетката, поставяше хляба, канчето, лъжицата върху канчето и започваше да се храни изискано. Това правеше впечатление. В осанката, в погледа му имаше нещо гордо. Беше внимателен към колегите си затворници, но някак отдалечен от тях. Правеше впечатление.

В затвора станаха няколко инцидента. Започна се с един млад, хубав мъж двадесет и три-четири годишен, социалдемократ и според д-р Дертлиев – гениален. Не издържа на режима, хвърли се от третия етаж на плевенския затвор с главата надолу. Умря на място. Запомнихме го такъв, какъвто го знаехме. Всички го изживяхме много тежко. Колкото и да са секретни тези неща, има начин да се разберат. Научихме за инцидента веднага. В продължение на няколко дни имаше още два такива случаи. И двата несполучливи. Хвърлиха се от 10 м височина едно македонче и един „кофти“. Когато слизахме на каре се движехме по стълбите, плътно към стената. Голямо беше изкушението да скочиш от парапета. Мислиш понякога: „По-добре ужасен край, отколкото ужас без край“. И който имаше по-слаби нерви, можеше да се възползва. След десетина-петнадесет дни ги върнаха в отделението.

За тези, които се опитваха да ни вербуват за доносници на ДС, си имахме готов отговор:

– Аз живея само за една чест, ако изгубя и нея какво ще ми остане?

В наказателното отделение беше земеделският лидер Димитър Гичев. Изолиран. Разхождаше се на каре сам. Не ми се удаде възможност да бъда с него, но чух от другите, че бил много горд човек, че респектирал дори надзирателите. Правеше ми удоволствие да го наблюдавам как се разхожда в карето, висок, слаб, със съвсем бели коси, непоколебим, рязък, решителен. В периода, когато някои негови съидейници подписваха декларации (в които се разкайваха и заклеймяваха Никола Петков) и ги пускаха на свобода, той твърдо отказваше. Бил отказал дори министерски пост. Беше много възрастен, но си остана личност.

Кольо Чардаклиев от Варна беше замесен в един от истинските шпионски процеси – от 13 души подсъдими 12 бяха осъдени на смърт, той – до живот. Всичките комунисти. Не направи компромис, но понеже беше съден с брат си, единият трябваше да остане жив. Не съм му задавал въпроси, нито той ми е разказвал, но дочух, че процесът е за разузнаване, подводници и т. н. по истинска вина. Всички останали „шпионски процеси“ бяха монтаж и без смъртни присъди. Дори и процесът на Тодор Пиперков, Борис Нанов, Спас Загорски и другите, който беше един от навързаните с процеса на Трайчо Костов, беше скалъпен. В него обвинението беше, че са вербувани от Кирил Славов – резидент на английското разузнаване. Славов почина при неизяснени обстоятелства по време на следствието. Той бил „тясно свързан“ с Трайчо Костов и оттам и обвинението в шпионаж заедно с Трайчо Костов. Целта на тези процеси беше да съдят не отделни личности, а институцията.

Спас Загорски е лежал с Ангел Мотеков и сам ме потърси в Софийския затвор. Той беше троцкист. За пръв път видях комунист, който говори против Сталин. Явно по тази линия го бяха прибрали. Беше зле настроен към новия режим. Освен с Ангел беше лежал и с игумена Калистрат. По-късно чух, че Калистрат е достоен българин. Бил офицер, но скъсал с военната кариера, оттеглил се като отшелник и станал игумен в Рилския манастир. Оттам – в затвора, от затвора – в Бачковския манастир и пр. Многократно сме се разхождали по карето в Софийския затвор и останах с много добри впечатления от него. Споделих с бай Спас, че в следствието за кратко бях с друг троцкист – Кръстьо Раковски, печатарски работник. Двамата се познаваха. Кръстьо непрекъснато говореше против Сталин и изтъкваше качествата на Троцки. За първи път виждах такива хора. Дотогава за Сталин комунистите говореха с фанатизъм.

Със сина на бай Спас пък бяхме в Белене. Той беше в нашата инженерна бригада. Следвал строително инженерство в Прага, прекъснал и станал интербригадист в Испания. След това емигрирал във Франция. Там се оженил за французойка. В България се връща като герой от Испанската война, прави кариера като началник в ДС, ала по процеса на Трайчо Костов го осъждат. Затворен, мълчалив, в работата съвестен. Винаги беше с бай Никола Павлов, също трайчокостовист, бивш секретар на Г. Димитров. Бай Никола му беше нещо като адютант. Въпреки че се водеха към нашата бригада, имаха отделно помещение с легла, чертожна дъска, печка, изобщо един по-сносен живот – бяха галените деца на Белене. По-късно ги пуснаха и реабилитираха. Никола Задгорски не приеха отново в партията. В свободния живот го срещнах веднъж случайно на улицата. Похвали ми се, че му разрешили да довърши образованието си и вече завършва. От друг трайчокостовист научих, че отначало не са го пускали да отиде при жена си, но по-късно успял да замине и бил добре там. В лагера се срещнал със Стойчо Мушанов и когато ги запознават, Мушанов възкликва:

– А, тази фамилия я познавам, живеят в апартамента ми, след като ни изгониха от там.

С Марко Марков, офицер от Сливен, бяхме в Белене и в Плевенския затвор в една килия. Подпоручик, отишъл на специализация в Германия. Там го заварил краят на войната. Попаднал в американски лагер заедно с други българи. Оттам всеки можел да отиде където пожелае – в друга държава или на друг континент. Той без колебание пожелал да се върне в България, но вместо у дома, попада в затвора с присъда. Поредният нагласен процес. Лежа около 12 години. Интелигентен и почтен, с висок дух. Такъв човек рядко се среща. Не се признаваше за виновен в нищо и винаги беше готов да го докаже. Прекарахме много приятни часове заедно. След като прочетеше някоя книга с няколко изречения майсторски можеше да предаде съдържанието ѝ. Имаше език и стил, на който много специалисти биха завидели. Той също ме обикна. Знаеше перфектно немски, френски и английски и благодарение на трудолюбието му дори и без речник ми помагаше за някои по-трудни текстове във френските или английските книги, които четях. Нямаше мисъл, която той да не може да предаде с думи на един от тези езици. В много по-късни години, когато минавах с колата си през Сливен, случайно го видях на една спирка. Спрях и го повиках. Той беше на два-три метра от мене и явно не ме позна. Трябваше да му се представя. Като разбра кой съм влезе в колата и не ми позволи да продължа пътя си към морето. Отидохме у тях, запозна ме с жена си, с децата си. Много говорихме, толкова спомени ни свързваха. Обещахме си на тръгване пак да се чуем и видим. Беше доволен. Работел в някакъв машиностроителен завод, ценели го като единствен преводач на техническа литература.

С Дечко Драгиев, също преводач, се запознахме в Белене. Беше завършил американския колеж. Имаше талант да учи езици, знаеше немски, френски, английски, а в затвора учеше арабски. Много отзивчив и добър човек. Той и „Съра“ – така наричахме пастор Митков и пастор Здравко Везлов, бяха хора, които щедро се раздаваха. Много затворници, благодарение на тях научиха там по един чужд език. Между прилежните им ученици бяха д-р Грозев, Васил Златаров и други. Пастор Мишков беше водеща фигура, дълбоко вярващ и праведен. Беше автор на нашумялата книга „Философия на вярата“. Живееше в Пловдив. При едно от моите пътувания го видях:

– Ти разбра ли, – попита ме той, – че Харалан Попов (негов съпроцесник) е написал книга „Аз бях 13 години в затвора“?

Харалан имал семейство в Швеция. Лежа 13 години в затвора, после замина при семейството си и там издаде книгата си на английски език.

На Теди родителите бяха в Испания, брат му в Швейцария, но той получаваше редовно колети от Анна Каменова – прогресивна, честна писателка.

В Софийския затвор след 9-ти един фелдфебел с току що произнесена присъда беше свален долу, а „кофтито“ – техен човек. Вкарват го в една килия с трима души, една маса, стол. Той се чуди какво става. Те му казват, че знаят всичко за него, но има да доуточнят някои неща. Няма да го бият, но ако ги лъже и това можело да се случи. Започват кръстосан разпит. Фелдфебелът всичко признал – какво е изнесъл от поделението, какво е продал. Но го накарват да признае и че е убил с прашка слона в зоологическата градина. Тази зловеща шега той не прости никога.

Аз току що бях излязъл от плевенския затвор, където прекарах три изтощителни години в килия. Цветът на лицето ми восъчен, бях изтощен, но ме пратиха на каменната кариера в Самоводене. Имаше моменти, когато ми се искаше отново да съм в Белене. Там поне можех да се окъпя. Който не можеше да се приспособи, биваше връщан в затвора. А Дечо беше преди мен на кариерата.

– Кирчо, не бой се – казва. Намерил съм ти две турчета, с тях ще работиш на „забоя“. Мои хора са. Те ще ти помогнат докато се съвземеш. Ти ще гледаш повече, няма да работиш.

Така изкарах десетина дни, докато укрепнах и станах пълноценен работник. Турнетата казваха:

– Ние не вярвахме, че бай Киро ще може да работи тая работа.

Нормите бяха много тежки. Работехме на две смени. Разбиваха скалите с взрив, ние ги доразтрошавахме с чукове и пренасяхме с колички. Първа смяна ставаше в три часа през нощта. Работехме от 4 до 12. Режимът беше малко смекчен, храната малко по-добра, но сутрин просто не можех да стана. Връщахме се, хапвахме и веднага лягахме, защото ако не спиш, на другия ден не можеш да станеш. Така изкарах шест месеца. На кариерата ставаха и нещастни случаи. Винаги бяхме изложени на опасност. При взрив се криехме, но един от нас бил глух, не чул и не забелязал, че всички се крият, камъкът го уби на място. Веднъж на „забоя“ с турнетата падна камък и върху мен. В един миг го видях да лети към мене. Свих се, камъкът рикошира и ме удари в петата. Отидох в лечебницата. Дадоха ми почивка две седмици. Посъвзех се.

В Белене имаше лагеристи, които се подлагаха на операция от апандисит само и само да си починат петнадесетина дни.

Оставаха ми още два месеца. Зимата беше много студена. Кожата на ръцете ни залепваше за камъка. По това време работехме със Славчо. Под кариерата беше гарата. Там живееха стрелочникът и жена му баба Лоза. Работата ни беше два вида – или да копаеш, или да превозваш колички до едно кръстовище, където отчиташе работата ни баба Лоза. Когато минавахме ние със Славчо, тя ни даваше картончета за прекарани за цял ден колички. Щом излязох на свобода, намерих баба Лоза и ѝ благодарих. Зарадва се, обеща да помага и на другите.

Малечката, секретарят на Ванче Михайлов, беше завършил немска филология. Няколко пъти го срещах в София. Хубави хора бяха, милееха един за друг и за водача си Ванче Михайлов. Когато се видехме, не можехме да се наприказваме. От други знаех, че направил сполучливо бягство от Софийския затвор, през прозореца на счетоводството. Отива първо в Македония, но гърци те го хващат и го връщат обратно. Укрива се в София при македонци. Един ден, както се вози в трамвая, до него застава началникът на затвора. Познава го, хвърля се върху него, хващат го и – обратно в затвора. В последно време отношението към македонците се смени. Пратили Малечката да носи някакво послание на Ванче Михайлов от комунистическото ни правителство. Но Ванче отказал да го получи. Напоследък чувам, че Малечков е болен.

Достойни хора

Като написах мемоарите си, забелязах, че за много от моите близки приятели не съм писал достатъчно.

Нека не ми се сърдят, защото е трудно да се пише за хора, които чувстваш като част от себе си и са твоя огледален образ. Най-трудно и нескромно е човек да пише за себе си.

Иван Шуплинков, македонец от с. Дамяница, на 10 км от Сандански. Горда душа, рядко добър като човек и като приятел, с добродушна усмивка, с доверчиви смеещи се очи. Отзивчив, състрадателен. Посрещна ме в Самоводене с бай Найден, също прекрасен човек, македонстващ. Аз съм от един-два дни на работа в каменната кариера в Самоводене, близо до В. Търново. Идвах от Плевенския затвор, където бях прекарал три години, много отслабнал, с восъчен цвят на лицето и ми трябваше малко време, за да укрепна физически. Шуплинката, бай Найден и двама турци, много симпатични младежи ми помагаха да изпълнявам дневните си норми. Това беше много важен изпитателен срок, защото ако не се справех с работата, след десетина дни трябваше да се върна отново в Плевенския затвор, а там режимът беше много жесток. Благодарение на Иван Шуплинков (Шуплинката) и на неговата бригада, аз се справих с работата и останах да работя в Самоводене.

Преди години бях на лечение в гр. Сандански и отидох в с. Дамяница. На вратата имаше некролог – Шуплинката бе починал преди три месеца. Очите ми се навлажниха. Много радушно бях приет от близките му – от брат му Стоил, с който дълго приказвахме, и ме изпратиха с шише ракия.

Иван Раленков от Панагюрище. Колко близък приятел ми беше в затвора. И сега в София, като се срещнем случайно или нарочно, не можем да се наприказваме. Скромен, интелигентен и много начетен, роден поет с голямо дарование. Като чета негови стихотворения, тръпки ме побиват и се просълзявам. А гой, от скромност не иска да издаде дори една своя стихосбирка. Това е Иван Раленков.

Архитект Васил Димитров от Княжево. Години съм бил с него в една бригада на остров Персин. И той скромен, не обича да се шуми около него, като че ли не е бил в затвора. А той е герой от „Понтона на ужаса“! През 1953 г., през януари месец, при неописуем студ, заедно с други такива герои, беше карциран за 14 дни на един понтон (лодка от метал), нарочно пробита, пусната по течението на Дунав на открито, без покрив или някакъв подслон. Бръснещ зимен вятър и непрекъснато изтребване на водата, нахлуваща през пробитата дупка, с шапки и с каквото се намерило под ръка, без храна, без завивки. Мнозина се разболяха тежко, малцина оцеляха.

Писателят Георги Марков, минавайки с параход покрай остров Персин, си спомня и пише за „Понтона на ужаса“ в книгата си „Задочни репортажи „. Споменава и за още един инцидент, свързан с Васко Димитров. По време на изборите за Народно събрание в Княжево идва Георги Димитров да провери как минават изборите там. Той си позволил да оскърби опозицията. Но Васко, който бил в комисията представител на опозицията, много достойно му отговорил. Георги Марков и Васил Димитров са израснали заедно в Княжево и са били приятели.

Досега не съм писал и за Стефан Хаджиниколов, по прякор Гензо, и за неговия съпроцесник Юри. Двамата са софиянци, завършили Френския колеж, и са на моя възраст. Много почтени хора, с висок морал, с достойно поведение в затвора, излежаха присъдите си без помиловки. Същото мога да кажа и за Джони. Те заедно с Данчо Дупаринов след освобождаването им бяха повече от десетина години изселени, не ги пускаха да стъпят в София, в домовете си. Юри и Гензо ми се обаждат от време на време по телефона, понякога идват у дома да ме видят. Аз не мога да посетя никого. Не ми е лесно да се движа, имам много напреднал емфизем.

Когато идва в София, отбива се при мен и моят обичан приятел Пенко Керемедчиев от Панагюрище. Лежа 10 години като земеделец. Роден поет-лирик, публикува две стихосбирки и подготвя трета. Прекрасни стихове, прекрасни като самия им автор – скромния, милия, безкрайно добрия и честен Пенко.

Славчо Гечев, много близък до сърцето ми. Славчо, това съм аз, а как да пиша за себе си? Сега е на 70 години, родом е от Лом, женен в Несебър и живее там. Лежа в затвора близо 15 години, със смъртна присъда години наред. Който не е бил със смъртна присъда, не може да си представи и едно денонощие, преживяно от тези хора, които всеки миг очакват да се появи палачът. Нощем те не спят, чакат, при всеки шум изтръпват. Славчо често ми се обажда по телефона и се интересува от здравословното ми състояние.

Славчо винаги ме информираше и за нашия общ приятел Златан, при който често почивах.

Посещава ме също и моят добър приятел Стефан Вълков от Асеновград. Той лежа в затворите 21 години при много тежък режим – карцери, побоища и пр. Смазан от един такъв побой в Плевенския затвор, той едва се движеше, прегърбен със счупен гръбнак цели три години. После го оперират и се изправя.

Васил Златаров лежа около 20 години от които 3 години смъртен. Един от много достойните хора, обичан и уважаван от всички. Преди няколко години почина като народен представител.

Никола Куртоклиев – един достоен човек (писах вече за него) е също рекордьор, лежа 18 години в затвора.

Димитър Попов е също един от достойните мои приятели от затвора, много добър оратор и често взривяваше хората, дошли на сините митинги в София след 10 ноември 1989 г.

Васил Узунов е абсолютен рекордьор на България – лежа 28 години, прояден от туберкулоза! Бил е само на 18 години – хубав, лъчезарен, винаги засмян, отива на абитуриентски бал в родния си град Чирпан. Танцувал непрекъснато, както всички останали младежи и още недовършил последния си танц го арестуват за „малка справка“. Зад тази „малка справка“ се крият цели 28 години затвор. Ученическа конспирация – хвърляли позиви… Голямо престъпление! Нито човек са убили, нито са имали такова намерение.

Най-голямото престъпление на социализма се казва Васил Узунов. Не ми се говори по този въпрос. Направо ми се плаче. Аз съм лежал 10 години в затвора, а Васко три пъти по десет.

Кой е престъпникът, Васил Узунов или тези, които са го държали зад решетките 28 години? Но това е социализмът и той е част от „Златния век на България“

А какви млади симпатични деца бяха в затвора. Не целунати и не погалени от женска ръка. Играеха на топчета и на една друга детска игра „прескочи кобила“. Наричаха ги „децата на затвора“, а за бдителните комунисти бяха опасни „конспиратори“.

Ако ги бяха сплашили и не бяха ги осъдили, колко по-добре щеше да бъде. Колко мъки, страдания щяха да бъдат спестени на осъдените и на техните близки…

Искам да завърша моите спомени за достойни хора с името на най-достойния от достойните – Васил Узунов. Когато си помисля за него, сърцето ме заболява! Вече писах за него, че той прекара почти половината от живота си в затворите, най-често в карцери, с проядени от туберкулоза гърди – 28 години и 8 месеца! Това е световен рекорд, надминал този на Мандела. След него по престой в затвора се нареждат Илия Минев – 24 години и Стефан Вълков – 21 години. Коментарът е излишен. Васко почина на 21 март 1994 г. Бих искал да цитирам част от некролога, който в. „Персин“ публикува по повод смъртта му: „Васил Узунов, човекът, който в продължение на 28 години вдъхваше сила у другите, когато мъчителите изцеждаха сетните му сили, лишен от светлина, осветяваше пътя ни към бъдещето. Благодарим ти за всичко чисто и свято, с което обогати душите ни! Поклон!“ Васко ни е бил скъп гост у дома.

Писмата, картичките за празници, поканата му за сватбата му в Бачковския манастир пазя като скъпи реликви.

Завръщане

Денят на моето освобождаване наближаваше. То бяха планове, мечти! Вечер непрекъснато говорехме за това. Всички ми поръчваха какво да предам на близките им. Толкова майки, бащи, съпруги, сестри, чакаха вест за нас. Трябваше да оправям и отношения между скарани. Драго ми беше, че мога да помогна. Та нали доскоро и аз молех други да занесат на майка ми новини за мен! Нощи наред не спях. В главата ми гъмжаха адреси, планове. Всички ми обясняваха откъде да мина и, разбира се, като изляза да ям и пия и заради тях.

Най-после дългоочакваният ден дойде. На 9 ти февруари. Облякох костюма и балтона на Славчо и поех. За радост в администрацията не ме забавиха. Пуснаха ме с една служебна бележка до затвора в Плевен и с конвой от две цивилни ченгета.

Още в гостилницата на гарата изпълних едно от поръченията на другарите по участ: кебапчета, салата, бутилка с вино. Щом разбраха откъде идвам започнаха да ме черпят и непознати хора. Топло споделяха с мен първата глътка свобода. Не бях на себе си от радост.

Късно вечерта пристигнах в Плевен. Ченгетата изчезнаха. Гледах зазоряването от чакалнята, изпълнен с копнеж за дома, с мечти за дните пред мен.

В 7 и 30 бях пред портала на Плевенския затвор. Часът, докато получа документите за освобождаване, ми се стори вечност. Когато ми ги връчиха, не можех да повярвам, че вече съм свободен. Първите крачки на свобода бяха несигурни, плахи. Всеки миг очаквах да ме върнат обратно. Аз не бях аз. Чужд ми се стори дори моят собствен глас.

Когато се поотдалечих от затвора, учуден, че никой не ме спря, запалих цигара и се обърнах. Дълго стоях и пуших, загледан назад. Затворът беше мрачна потискаща сграда. За пръв път имах възможност да я огледам. Загубените години, изпитанията зад нейните стени я правеха още по зловеща. Стоях, гледах я, пушех и се чудех как съм издържал. Тръгнах си несигурен, потиснат. Въпреки, че получих подробни обяснения още един два пъти питах за улиците. Непрекъснато се обръщах. Боях се, че ей сега някой ще ме потупа по рамото и ще ме прибере. Най-напред посетих майката на Дечо – изселена някога в Правец, сега – в Плевен. Всичко бях обмислил. Леля Люба ме очакваше. Посрещна ме много сърдечно.

После потеглих с влака към София. Той закъсня. Тревожех се. Бях се обадил у дома и знаех, че ще ме посрещнат.

Майка ми, двете ми племеннички, сестра ми и брат ми ме очакваха на Софийската гара. Бяха малко по-далеч от моя вагон. Брат ми обикаляше наблизо, но не ме видя. Извиках, прегърнахме се. Той беше по-развълнуван от мен. Поведе ме към нашите. Цяла нощ говорихме, разказвахме, плакахме.

 

Кирил Тонев е роден на 21 април 1925 година в с. Дебелилак, Радомирско. Завършва 2-ра мъжка гимназия в София, участва в Отечествената война като доброволец. През 1947 г. заминава да учи архитектура във Виена. След две и половина години следване е арестуван от ДС по обвинение в опозиционерска и антидържавна дейност. Екстрадиран в България, той е осъден на 12 години затвор. Излежава присъдата в различни затвори и лагери. След освобождаването му през 1960 г. работи като художник-приложник. Член е на Творческия фонд на СБХ и на Задругата на майсторите на народните художествени занаяти.

Книгата „Една пречупена съдба“ е изповед за преживяното от Кирил Тонев, книга с документална и човешка стойност.



Pin It

Прочетете още...

Кой съм аз?

Велко Милоев 20 Дек, 2011 Hits: 16866
Българин. Роден съм в България от родители…