От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 11 Sense of life

 

Всеки човек, мисля си, дори и ако е пълен идиот, рано или късно се сблъсква с този неизбежно-обезпокоителен въпрос „А какъв е смисълът на всичко това?“ Какъв е смисълът на това, че ставам сутрин, че извършвам определена последователност от действия, че очаквам от света да се държи с мен по този и този начин, че играя по тези, а не по някакви други правила, че се опитвам да се движа в тази, а не в някаква друга посока (с или без съгласието на света)? Някои хора, убедени, че непременно трябва да задминат останалите във всичко, включително и в задаването на обезпокоителни въпроси, не се задоволяват с това, а питат направо какъв е смисълът на цялото, на живота, на универсума, на съществуването? Отговорите, най-оригиналният от които ми се струва онзи на Уди Алън („Веднъж попитах един равин за смисъла на живота; той ми каза смисъла на живота на иврит – и след това започна да ми взема по 50 долара на час, за да ме учи на иврит“), … та, тия отговори са повече или по-малко известни, а самият аз не изпитвам никакво желание да ви занимавам с нещо по-скучно от Уди Алън. Ето защо, в моментите, в които достигам до този въпрос (все по малките часове, все когато би трябвало да спя най-сладкия си сън, за зла врага), аз обикновено предпочитам да хитрувам и, вместо да търся отговор на въпроса, просто го подменям с друг. Не какъв е смисълът, а каква е задачата. Не защо съм тук, а какво трябва да правя, кое е тайнственото нещо, което прави тичането точно по моята пътека по-различно от всички останали, по-загадъчно, по-тайнствено, пък и по-истинско, ако щете? И, не знам по каква причина, именно днес, някъде в началото на 2010 година, аз имам усещането, че намирам отговор, който изглежда осветява мъничко повече от най-близките двадесет сантиметра пред носа ми. Задачата – или поне една от по-важните задачи, такова е усещането, с което се измъкнах от завивките преди малко – най-вероятно е да се науча да обичам майка си.

Разбирам напълно, че по-бързите сред вас може би вече са си казали „вай, горкият“. Откъдето идва и желанието ми да пиша по-нататък, разбира се. В Америка има един такъв модерен израз, „да спечелиш родителската лотария“. Има се пред вид, разбира се, това че родителите са нещо, което ние не можем да избираме и, следователно, ни остава единствено надеждата да се окажем късметлии, да спечелим тази може би най-важна от всички в живота лотарии. Енергията, която ме мотивира напоследък – и която очевидно стои зад този текст – е да покажа и на вас, и на себе си, че това разбиране не е задължително, че лотария няма, а всичко е именно така, както трябва да бъде, че единствената трудност по пътя е в това самите ние да отворим очи за – неизбежната – красота и прекрасност на онова, което ни е било (за)дадено. Родителите не винаги са ония, които си желаем, но те винаги, с неизбежност, са ония, които са ни необходими. И ако това може би не изглежда така – едно усещане, с което аз, вече на прага на петдесетте, съм свикнал да живея като с усещането, че не мога да живея без очила (спорна работа, не сте ли съгласни?) – то може би неговата промяна, неговото проглеждане, неговото размиване, е нещо достатъчно трудно и важно, за да си позволи човек да мисли за „ново раждане“ или поне за ново, много важно, начало. Разбирате ли сега защо говоря за задача, а не за смисъл?

Преди седем или осем години, когато семейното щастие бавно, но сигурно започна да се изплъзва между пръстите ни като белтъка на счупено яйце, аз и жена ми започнахме да посещаваме сесии на онова, което в България се нарича, не съвсем точно, „психодрама“. (В Германия – страната, откъдето идва това толкова важно изобретение на модерната терапевтична грижа – то носи по-точното име „семейна постановка“). За една от тях искам да ви разкажа тук.

Психодрамата, както сигурно повечето от вас знаят, е сравнително нова алтернатива на класическата психотерапия (на която в наше време все повече и повече хора, специалисти или не, започват да гледат с недоверие). Фройдизмът, също както и марксизмът, днес изглежда все повече започва да се превръща по-скоро в доктрина, отколкото в средство за решаване на практически проблеми. Не е моя работа да започвам тук доктринерни спорове, казвам това само като опит за обяснение на все по-нарастващия интерес и надежда, с които много хора вече предпочитат да опитват нещо ново и практическо, вместо да прекарват години наред в разговори, чийто единствен ясен и неоспорим смисъл е хонорарът на единия от участниците в тях. Ще уточня веднага, че вече отдавна в развития свят на посещенията при терапевта не се гледа като на израз на някаква болнавост. Терапия и лечение не са едно и също нещо. Човек търси терапия по същия начин, по който търси помощ от приятели. Само че приятелите в този случай са хора, специално подготвени за вида помощ, която предлагат. И – напълно справедливо – изискващи за нея заплащане. Всяко нещо на тоя свят си има стойност – и цената, както всички знаем, е просто израз на този очевиден факт.

Само с няколко думи – в психодрамата участват различен брой участници, обикновено от трима-четирима докъм десетина, като процесът се състои в „изиграване“ на случки и събития от живота на някой от участниците (може и повече, но не едновременно, а един след друг, разбира се). Няма никаква друга подготовка освен (доброволно) разпределяне на ролите, плюс възможно най-малко предварителна информация, за да знаят хората долу-горе за какво става дума. (Какво например е физическото страдание или проблем на човека, чиято съдба се разиграва, плюс няколко думи за отделните личности, които биват представяни в постановката – най-често членове на най-близкия семеен кръг на „терапирания“, но нерядко и напълно абстрактни понятия: ако някой например има проблем с неща като „пари“ или „успех“, то напълно възможно е парите или успехът да се появят като реална част от драмата; самият аз веднъж играх ролята на „жестокостта на живота“). Резултатът, който е много по-лесен за преживяване, отколкото за описване, е различно интензивен – от полускучно пробягване през нечии заблатени отношения с, да речем, леля му по майчина линия, до ужасяващо шокиращи изблици на болка, страдание и пречистване. Виждал съм хора да реват и да се търкалят по пода. Виждал съм самия себе си да плача така, както не съм вярвал, че може да плаче възрастен мъж. Поне веднъж съм преживявал и едно от най-важните чудеса в живота си – но за това някой друг път, ако остане време.


Small Ad GF 1

В тази конкретна сесия – която оттук нататък ще описвам без повече обяснения – ставаше дума за мен и моето отношение към майка ми (което никога не е било лесно, инак нямаше да ви разправям всичко това). Както е процедурата, разказах на участниците накратко за това, че винаги съм живял с усещането за липса на обич, дори за директен тормоз, поне в детството, че нерядко съм се питал дали съм истинско дете на родителите (майка си), или може би тайно осиновен, и пр. Дадох им фактите – собствената ѝ майка е починала когато тя е била на четири години, починало е и първото ѝ дете – голямата сестра, която никога не съм имал, и чието изчезване, както никой вкъщи не си е давал труд да прикрива, е било директната причина за моето появяване на тоя свят. „Ако не беше умряла тя, теб нямаше да те има“. Странно нещо, тази безумна лекота, с която хората от онова време и място са произнасяли думи, които – това ми се вижда очевидно – вероятно ще съпътстват един човек до края му, ако не и още по-нататък. Ти не си само ти. Ти носиш поне още едного на раменете си. Умната, да не се оплескаш нещо!

„Разпределих“ ролите (човек просто слуша вътрешния си глас и пита този или онзи от участниците дали е съгласен да играе майка му, баща му, брат му и пр.; онзи/онази пък слуша собствения си вътрешен глас и казва „да“ или „не“; решенията и на двете страни не подлежат на каквато и да е дискусия). Нещата започнаха.

Описвам сцената така, както е пред очите ми: майка ми (едно младо и доста дебеличко момиче, което до този момент бях възприемал като много повърхностно; и досега не знам защо избрах нея за ролята) стои настрана от всички останали; баща ми, аз и брат ми, скупчени малко като стадо, встрани от нея. И – най-важни от всичко – двете мъртви, лежащи на пода, отделени от всички ни.

Никога няма да забравя очите, с които тя гледаше към тях. И плачът, по-скоро отчаяният писък, който започна да я мята като парцал насам-натам някъде около минута след началото на сесията. Не знам дали сте преживявали нещо подобно – обикновено това се случва когато някой изпитва ужасни болки, които не сме в състояние да облекчим, бъбречни или жлъчни кризи, да речем. Все още не разбирах нищо, все още се съпротивявах и се опитвах да си казвам познати неща от рода на „А, видя ли сега самичка? Хубаво ли е, а?“. После нещо ме разряза отдолу като нож, който минава през чувал с жито, например. И се разсипах.

* * *

Това беше моментът, в който най-после успях да сключа мир с нея. Нещата най-после бяха успели да достигнат някакво важно, до този момент заключено с пословичните седем катинара, място вътре в мен. Бях се открехнал. Или по-скоро бях открехнат.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Доскоро смятах, че това е най-многото, на което ще мога да разчитам някога. Сега вече си мисля, че нещата тепърва започват.

Не ми е лесно. През цялото време трябва да жонглирам със собственото си усещане за автентичност, да правя разлика между нещата, които казвам, защото искам да ги кажа (примерно защото пиша всичко това с намерението да го публикувам в собственото си списание, за което знам, че се чете от хиляди хора) и онези, които се казват сами, които просто регистрирам като налични някъде дълбоко в съзнанието си. Доверявам се само на вторите – но не си правя илюзии относно това, че в много от случаите ще се лъжа, че ще възприемам като истински неща, за които само ми се иска да са истински.

Нека сега се върнем към онези малко странни думи от началото, с които твърдя, че родителите, които имаме, са ония, от които имаме нужда, даже и ако не са непременно ония, които си желаем. Нещата имат една сравнително очевидна страна – майка ми, една безкрайно взискателна и амбициозна до тирания жена, не е пестила нито веднъж камшика с децата си, но пък това очевидно е направило и от двамата ѝ сина рядко работоспособни добичета. Сред цялата тъжна поредица от повече или по-малко белязани от посредственост и неуспехи съдби на съседи, познати и роднини, аз и брат ми се открояваме като две малки японски моторчета. Но не това е, за което си мисля, когато говоря онези думи. Не, за нещо далеч по-странно, ако щете по-дълбоко, по-съдбовно става дума.

С две думи – аз смятам, че светът, в който живеем, е по някакъв начин един разумен свят. Разумен не просто като подреден или функциониращ по някакъв определен начин, а разумен точно в смисъла, в който описва нещата Станислав Лем в „Соларис“. Причините да стигна до това заключение са от чисто житейски, а не от умозрителен характер, но това също не е важно. Важното е, че аз живея с усещането, че светът непрекъснато ни изпраща сигнали, които ние успяваме да разшифроваме само отчасти, в зависимост от множество обстоятелства. Изпраща ни например приятели – а още по-важно – „врагове“, които отчаяно се опитват да ни покажат, че един или друг път, по който сме поели, води до задънена улица. Изпраща ни болести, които се опитват да ни покажат кои са проблемите, умонагласите, нещата от живота, които се опитваме да скрием от самите себе си. Изпраща ни родители, които засядат дълбоко в съзнанието ни като онези огромни балвани на препъването, от които цял живот след това ще опитваме да се отблъснем и разграничим. Изпраща ни именно онова, което ни е необходимо. Именно онова, което може да ни помогне да направим решителната крачка напред, нещото, което да създаде света и нещата, от които имаме нужда, които да позволят на слънцето да изгрее и утре, на Земята да се върти, а на живота – да продължи.

А ние не го разбираме и се съпротивяваме. Колко жалко!

* * *

 

Уф, уморих се, пък и не мисля, че имам кой знае колко много да добавя след тези думи, та затова ми се ще да приключвам, но не преди да съм ви разказал една от любимите си притчи, която тук идва точно на мястото си. Казвал съм я вече, но ще я повторя.

Живял, значи, един голям праведник. Живял, както е редно за такива хора, строго според закон Божи, спазвал всичко и вярата му била истинска, неподправена и силна. Но веднъж се случило в неговия край наводнение, започнала да приижда водата и хората, щат не щат, се заприготвяли за бягство, всеки с малкото най-ценни неща, които може да вземе със себе си. Всички.

Тоест всички освен нашия праведник. Съседите се стягат, търчат наоколо като мухи без глави, паникьосани, уплашени. А той – скала на сигурността сред морето от страх – не помръдва и пръст. Седи си вкъщи и си гледа работата.

Дошли хората, поискали да го вземат със себе си. „Съседе, водата идва, хайде с нас, оставили сме ти едно място в колата. Бързо, че няма време, трябва да бягаме.“ А праведникът ги гледа строго и отговаря така: „Аз, уважаеми, вярвам в Бога.“ И това е всичко, друго нищо не казва.

Поклатили глави съседите, избягали. А водата приижда, стигнала вече до първия етаж. По едно време се задава спасителна лодка, в нея хора махат, крещят. „Идвай, водата приижда.“ А той – пак неговото си – не ще, защото вярва в Бога.

Покачила се още водата, стигнала вече до покрива, праведникът се държи с две ръце за антената, шепне нещо с побелели устни, чака. Идва точно в този момент специален спасителен хеликоптер, хвърлят му хората въже, ама кой ти гледа. Не ще праведникът, той знае, че нищо друго освен сам Бог не може да го спаси.

Е, добре тогава. Придошла здраво водата, отнесла го като сламка, удавил се праведникът. Отива значи той горе на небето, а там пред рая цяла делегация от ангели го чака. Голяма почит, не е случаен човек тоя дето идва.

Добре, ама нашият праведник сърдит и начумерен като черен облак, с никого не ще да приказва освен лично с Господ-Бог. Дошъл Господ, направил му уважение. А праведникът го гледа ядно, треперят му от обида устните и ей такива горчиви думи му се изплъзват. „Господи“, рекъл, „аз толкова да вярвах в теб, а ти така да ме изоставиш, да не ми изпратиш помощ когато имах нужда от нея.“ А Господ го гледа, и той сърдит, и той начумерен, и му отговаря така:

„Ами ти, драги, от това повече какво искаш? Един път ти пратих кола, втори път лодка, накрая даже и хеликоптер. Е, какво повече да направя за теб? Какво повече, ха кажи ми де?“

Е, това май е всичко.

С обич,

Златко Енев

 
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

За добрите хора

Златко Енев 12 Мар, 2008 Hits: 16303
Преди около час се върнах от кварталното…

Що е красота?

Даниел Вебер 20 Фев, 2009 Hits: 22828
Девет различни отговора на този вечен…