Къщата е направена от дядо ми Горан, търговец на жито, желязо и памук, все стоки, които изнасял в Румъния и Сърбия. Натрупал доста чували с пари, изчезнал с някаква румънка и изоставил баба ми Младена сама в недостроената хала. Разбира се, те нямали деца. Това била причината Горан да хване чувала с парите и да дръпне в Румъния, или може би в Гърция с онази румънка. Както и да е, Горан мечтаел да има наследник, изоставил къщата – все пак сложил й покрив, но по стените нямало прозорци и врати. Така баба ми Младена изведнъж се оказала без пукната пара, с два гардероба мъжки костюми, два гардероба рокли и една къща с огромни стаи – с високи тавани, които през зимата се пълнят със студ и никоя печка не може да затопли. Освен че станала за срам и позор пред целия град, баба ми нямала и документи и не можела да продаде грамадната постройка, всъщност стени от неомазани тухли. Останал й резилът, че е зарязана бездетна от толкова учен и заможен мъж като Горан търговеца. Започнала да продава първо роклите си, но никой не ги купувал, защото е лоша стъпка да си купуваш дрехи от ялова жена – собствената ти дъщеря ще се запъне и няма да може да зачене, а с това влиза в устата на всички роднини. След това Младена започнала да продава костюмите на Горан. Намерили се кандидати – Горан бил най-голямото добро утро в града и думата му шетала като вършачка посред жито. Баба Младена се надявала да дойде някой майстор зидар да купи костюм на Горан, затуй писала: „На зидари костюмите се продават на половин цена“. Но де ти зидари в тоя град, където хората си правят къщи от кирпич? Най-сетне се намерил някакъв господин.
– Аз съм зидар – казал той на Младена. – Дай ми костюма на половин цена.
– Щом си зидар, искам да ми омажеш къщата. Ще ти дам да живееш тука, ей тук в мазето. Или ако искаш в края на коридора има една стая, но ще си я омажеш. Ще ти готвя. Ти ми се виждаш беден човек, ще продавам покъщнината на Горан и ще поминаваме.
Тоя зидар не ще да е бил много човек като хората. Огледал той Младена и рекъл, „Казаха ми, че мъжът ти те оставил, щото си ялова. Аз точно ялова булка търся. Вместо да давам пари по долни жени, докато ти мажа къщата, с тебе ще живеем като мъж и жена. Ще ми готвиш и ще ме переш. Аз пък ще омажа и прозорци ще сложа. Ако си съгласна, дай да видя дали ще ми харесаш, че да почвам сетне мазането.“
Баба Младена рекла, „Че то няма одър. Пък и как така изведнъж... Не може така!“
– Може така. Одър няма, но под има, не ми губи времето. Ако не ми харесаш, ще ти дам десет лева както на всички други. Ако ми харесаш, оставам и почвам да мажа.“
Първо й оставил десет лева и се пропъдил някъде. След седмица пак дошъл. Почнал да маже, но пак й оставил десет лева и се прокудил по незнайни места, но вече облечен с един от костюмите на Горан. Дошъл след известно време, но ни костюм на Горан, ни обувки на Горан, само по къси гащи пристигнал, макар че било студен юни и облаците били повече от магарешките тръни на полето. Човекът се казвал Здравко. Взел да маже, но все искал Младена да е край него. Както мажел, й казвал, че ще й остави десет лева, тя само да записва колко й дължи. Ядял за трима, а Младена нямала нито стотинка. Вече била разпродала костюмите на Горан, обувките на Горан, шкафовете на Горан и столовете, та наистина ги чакала тия двайсет и осем пъти по десет лева. Само една английска шевна машина не продавала, защото ако съвсем изпаднела, щяла да я заложи. Смятала полека-лека да започне да бута къщата, че да продава тухлите и от това да живее, докато не намери някой вдовец с дечица, да гледа малките и да се приюти при бащата. „Машина „Сингер“ се продава – на вдовец с деца на половин цена“ – писала тя. Онзи , зидарят, мазал що мазал, щом свършила храната дали шетал да краде от бостаните на почтените хора, или на комар ходел да играе, не се знаело. На Младена донасял чувал с храна, в който безразборно били нахвърляни домати, картофи, лук, хляб и бонбони лукчета. Гълтал като хала и колкото повече гълтал, толкова по-малко мажел и повече около Младена се въртял. Накрая й казал – „Слушай какво, по-добре да не ти плащам десет лева. Вече свикнах с тебе, кротка си като яре. Ще ти омажа къщата и вместо да живея в оная дупка в края на коридора, ще живея при тебе. Ще черпя поп Манол да ни венчае – две ракии и е готов. Няма да ходим в черквата. Пред машината „Сингер“ ще ни венчае, та щом ми омръзнеш, господ няма да се сърди, ако те зарежа“.
Излъгал. Дори две ракии не черпил поп Манол, а му поискал на заем трийсет лева да купи на булката си халка. Пак излъгал. Не купил халка, а си купил бяла риза и вратовръзка – някакъв германски инженер се гътнал се и умрял, а зидарят свалил ризата и вратовръзката направо от умрелия. Поп Манол не изкарал цялата брачна молитва, а само една трета от нея. Зидарят казал: – „Стига ми толкова. Ходи си, че както нямам пари, ще ти съблека расото от гърба и ще го продам да купя халка на Младена.“ Попът зинал да се кара, но зидарят Здравко наистина наблегнал да му смъква расото. По едно време обаче се досетил нещо и се завтекъл към жена си. Не се отделил от нея цяла седмица, докато все пак имало някаква храна из къщи. Ставал само да ходи до тоалетна. „Сега нали е безплатно“, въздишал щастливо той, а къщата си оставала неомазана. Продал машината „Сингер“ и купил още два чувала ядене. Докато все още имало трохи хляб и кори от картофи, държал Младена и казвал: – „Ще я омажа тая къща, дяволите да я вземат. Нали си тука сега, Младено. Дай да използваме, щото може да умреш. Може да те срути някоя болест и аз какво ще правя тогава? Трябва да търся друга жена, но такваз кротка като тебе няма да намеря, дори десет оки свещи да изгоря, докато диря.“
– Знаеш ли какво, Здравко? – рекла баба ми Младена. – Сигурно ще имаме бебе. Закъснява ми.
– Какво като имаме бебе – викнал той. – Нали не си умряла. Закъде бързаш? Слушай, по-добре ми беше да си ялова като хората, но ми се виждаш хубава. Ако бебето е здраво, можем да го харижем за петдесет лева на някои ялови хора.
Когато майка ми се родила, градчето си рекло – „Я, па Младена не била ялова.“ Още повече румънката, с която дядо ми Горан избягал, се върнала тъдява по нашите места, намерила баба Младена и рекла: – „Слушай какво, оня Горан, червеи червата да му ядат, ме натири. Бебе не съм могла да му родя. Обаче да знаеш – той не е читав. Семето му е калпаво. На, ти роди бебе като магаре. Аз няма къде да живея, нямам пукната пара, та затуй пусни ме да дойда да живея при тебе. Двете заедно ще измажем къщата.“ Но отново не се стигнало до измазване на стените. Здравко накарал румънката първо да си продаде роклята, после гривните, после обувките. Накрая се преместил в нейната стая, изяли с нея два чувала храна, но румънката почнала да му крещи нещо мръсно на румънски. Започнала да го връзва, както бил заспал и го налагала с колана на собствените му панталони, викайки: „Пари! Дай парите, дето ми дължиш!“, поради което един ден той я изхвърлил насред улицата хей така, както си била само по нощница. Върнал се в къщата, взел си бебето в ръце и започнал да му пее. Само това му било хубавото на Здравко – имал широк глас. Петлите не кукуригали сутрин, докато пеел на бебето, и гаргите по клоните на тополите млъквали, щом той си отворел устата. Баба ми Младена дала на румънката хляб. Здравко се прибрал при нея и казал – „Само ти, Младено, можеш да живееш с мене, щото си ангел. Направо ангел – паднал пред нея и взел да й целува коленете. – Оная щеше да ме заколи. Два пъти се опитва да ме мори с миша отрова. После ме би с дъска. Гадна жена. Ти си ангел, Младено.“ – и пак й целунал коленете. Взел да маже къщата, не му вървяло особено. Все гледал Младена да е край него, току по никое време слизал от скелята, казвал й : – „Я донеси кошницата с манджата и ела тука. Дай да използваме, че още си жива“. От време на време все пак й повтарял, че е абсолютен ангел, а вечер пеел на бебето. Това изглежда страшно го ободрявало, защото въздишал: – „Какво хубаво хлапе. Какво чудо!“
Взел да пее и свири по сватби и новобрански вечери. Носел кога пълна торба с печени мръвки и кокали, кога шепа десетолевки, кога буца сирене. На бебето купувал скъпи дрешки и въобще не му хрумвало да го харизва за петдесет лева на някого. По едно време изчезнал пак. Съседи подхвърлили на Младена, че хванал към София с някаква млада певица, а таваните в къщата на Горан останали сиви циментови плочи. Прозорците все пак се сдобили с черчевета, защото Младена ходела да пласти сено, да чисти оборите на комшиите и макар че в Пернишко хората са повече камъни, отколкото хора, заради бебето й давали хляб и стари дрешки, омалели на техните деца. Така баба ми Младена почти си била стъпила на краката, когато Горан, мъжът й, се върнал. Бил още по-тежък търговец от преди, с кола се прибрал. Привечер било, а Младена седяла с момиченцето си, моята майка, която тъкмо се учела да ходи по пътеката, отъпкана между тревата.
– Знам какво си правила, докато ме нямаше – казал Горан на жена си. – Добре. Взимам те обратно заедно с детето.
Сигурно се усетил, че дава фира и от него не може да се пръкне нищо, освен пари и пълни портфейли. Викнал майстори, измазал къщата, оградил мястото, а на бебето само дето луната между облаците не свалил, че да я закове над бебешката люлка. Разбира се, по едно време Здравко зидарят пак довтасал в Перник и що да види! Къщата оградена с каменен зид, ония ми ти стени белосани, като че вчера натрупани с преспи сняг, нови керемиди лъщят. Рекъл да влезе, но два песа едри като кози се хвърлили с гърла като пещери насреща му. Излязла Младена да види какво става, а той завикал:
– Дай да ти целуна коленете! Ти си ангел. Кило свещи изгорих да търся друга такава като тебе, но няма и няма. Виж! Нося една торба с хляб, една торба с кромид лук и половин кило сирене. Хайде, идвай, че нямам търпение.
– Мъжът ми се прибра – казала баба ми Младена. – Той вароса къщата. Нови врати и прозорци сложи.
– Бе какъв мъж, бе! С кого те венча тебе поп Манол? Кого наритах аз да ми се махне по-скоро от главата, че да си видя булката? Кой е бащата на онова дребното, дето шари из двора?
– Казвам ти, Горан е тука. Ходи си, защото ще те застреля.
– Да видим как пък ще ме застреля! – После хвърлил на песовете нещо от торбата с храна, отишъл при хлапето, гушнал го и запял. Глас като слънце плиснал от гърлото на тоя човек. Младена забравила, че й продал машината „Сингер“. Забравила, че я зарязал с бебето да чисти оборите на хората и заслушала песента. И детето заслушало. „Хайде – казал й Здравко. – Донесъл съм ядене. Нали знаеш сега какво трябва да стане.“ „Не може да стане, защото Горан си идва. На ти хляб. На ти пари – и му дала една шепа десетолевки. Откакто Горан се върнал, парите с торби се трупали в къщата й. „Слушай какво, я зарежи парите и ела тука. Ако вземеш та умреш случайно, или те събори някоя болест, какво! Дай да използваме, докато си жива.“
Използвали чак до вечерта, само за малко Младена рекла да приспи детето, но Здравко не й дал. Той му пял и така пял, като че десет сърца имал под ребрата и като че сам той имал щерка на тоя свят. После още използвали, добре че тая вечер Горан се запилял нещо да продава и още портфейли с пари да печели. Когато си дошъл, Здравко още се уверявал, че Младена е жива и дори не бил посегнал към оная храна, дето донесъл в чувалите. Усетил се чак когато Горан опрял пищов в темето му. „Ти какво правиш тука, бе!“ ревнал Горан.
– Че не виждаш ли какво правя? – креснал Здравко. – Трябва да си кьорав, ако не виждаш. Или ме трепи, докато държиш тоя пищов, или се махни от тука! – Горан бил малко бръз в ръката, добре че гръмнал с пищова не в темето, а към тавана. – Дойдох да попея на детето, което ти оставих в къщата, че и ти да се радваш като хората. Човек те направих, да имаш за какво да си даваш парите, иначе само в бардаци щеше да ги пръскаш, нещастник такъв.
Дошли гавазите на Горан, измъкнали Здравко и сигурно го били много здраво, защото после съседите намерили два гьола с кръв около къщата, туфи кестенява коса и кървава диря към гарата.
– А ти се облечи – заповядал Горан на баба ми Младена. – Още веднъж ако те видя с тоя... ей това виждаш ли го? – показал й големия нож, с който тя режела хляба. – С него лично аз ще ти рязна гърлото. Знаеш, че коля агнета и бързо ги коля! – Оглеждал дълго жена си и по едно време попитал: – Е, какво, оня пееше ли ти?
– Пееше ми – казала Младена.
– Тогава и аз ще ти пея! – викнал Горан и като зинал – не глас, а вол излязъл от гърлото му. Ревал що ревал, детето се разциврило и петлите опищели махалата. „Той по-хубаво ли ти пееше?“ – попитал Горан. „Ами по-хубаво“- отговорила Младена. „Ама той те заряза!“ – креснал Горан. „И ти ме заряза“ – казала Младена. Горан извадил едно тесте пари, сложил ги до главата й и казал – „Той нямаше ей това. Ти чистеше оборите на хората!“ „Той ми целуваше коленете.“ „Затова сега те болят“ – викнал Горан.
Румънката идвала да проси пари от Горан, но той пуснал кучетата срещу нея. Заредил чифтето да я стреля, добре че Младена била наблизо, та й дала хляб, стари дрехи и пари в едно портмоне. „Ти си златна, жено“, изплакала румънката и целунала баба ми по двете бузи. „Господ да те държи здрава тебе и детето ти. Да знаеш, че мъжът ти е строшил крака на Здравко. Сега Здравко проси в София“. Младена й дала още пари.
Още като малка майка ми била много хубава. Оградата на къщата била отрупана с цветя, а върху всяка тухла имало изписани най-малко по две сърца, пробити със стрели. Взе заради нея. Горан гледал това момиче и не вярвал ни на очите си, ни на ушите си. Като пораснала, мама станала още по-красива. Родила ме на осемнайсет години и ме оставила на баба Младена и дядо Горан, който вече не бил никакъв търговец, а стар болнав човек. Мъчел го черен ревматизъм, сякаш всяка става била пълна с развалени зъби, които го болели едновременно. На гости им идвал много куц старец, който хубаво пеел. Вечер двамата – Горан и куцият – си пиели заедно ракийка и като се напиели, куцият пеел така, като че под ребрата имал двайсет и едно сърца. Другият, Горан, макар и тормозен от ревматизма, зеел и от устата му излизал не глас, а багер, който разкопавал улицата и плашел кротко пасящите добичета на къра. До тях двамата седяла баба ми Младена. Краката много я болели – от кръста до малкия пръст на стъпалото все я боляло, но тя им готвела и им наливала ракията. Понякога гледала тъпи филми по телевизията, но най-грижливо пазела мен, малката си внучка Здравка – все в тая стара пернишка къща, с огромните стаи, които лятото още пълни със слънце, а зимата – със сребро.
