От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Темата, такова е дифузното ми усещане, е далеч по-сложна и обхватна, отколкото вероятно съм в състояние да си представя, така че ще се опитам да бъда пределно кратък, рискувайки заедно с това да изглеждам голословен. Ако не се безпокоях от позьорство, бих се опитал да напиша по-дълъг текст. Но се безпокоя, факт. Така че ще си остана при заявлението. Това е всичко, на което съм способен, поне за момента.

И така: за мен Радичков е един от най-ясните примери за безсилието на нашата интелигенция, не само по живково време. И това не защото не може да пише или защото не е майстор – напротив, той е един от малкото истински майстори в нашата литература – а просто защото му липсват средствата, плюс концептуалната способност за бунт, интелектуален или не. До момента, в който е „съгласен“, той е в състояние да произвежда чудесна, естествена, жива и блестяща проза. Проблемите започват там, където той престане да бъде „съгласен“. Несъгласието тук, на Балканите, тоест в бивша Византия, винаги е притежавало една особена дифузност, размитост, мътност и липса на понятийна яснота. Несъгласието е мърморене – мрачно, сърдито, неразбираемо мърморене. Тук при нас несъгласието е богомилство, несъгласието е исихазъм. Все още.

Към това се прибавя и един друг, вече по-модерен аспект, на нашата културна и национално-характерна ситуация – преклонението пред онова, което обикновено се формулира с фразата „глас народен – глас Божи“. Българските интелектуалци, доколкото търсят признание и успех, винаги са принудени, повече или по-малко, да търсят одобрението на този невидим демиург, гласа народен. В определени, крайни случаи, те се нагърбват директно с ролята да се превърнат в негов рупор, превръщайки се в онова, което ние все още наричаме с изящния оксиморон „народен поет“ (дали е възможно човек да си представи нещо по-противоречиво и неестествено от това чудо – поезия „за народа“, при условие, че поезията винаги, или, за да бъдем реалисти – когато е истинска – играе ролята на онзи ледоразбивач, който пробива път за духа човешки там, където „народът“ може би ще стигне едва след много и много десетилетия, ако изобщо някога?) Дядо Вазов, и донякъде Славейков, когато се опитва да пуска собствени неща, все едно че идват от „народа“, са двата най-ясни примера за този вид нашенски „успех“. В тези случаи нещата могат да достигнат истински висоти и да се превърнат в протуберанси на един етнически шовинизъм, който е буквално неудобен за признаване в наши дни, камо ли пък за възпяване или преклонение (което не го прави по-малко разбираем, може би дори необходим, във времето, от което е бил породен).

Но нашата култура, нашият език, нашата традиция, не познават утвърдени начини за изразяване на интелектуално противопоставяне, да не говорим за надвисяване, на този невидим демиург. Там, където един западен интелектуалец, в случая Бъртранд Ръсел, просто би свил рамене и би пуснал някакъв афоризъм от рода на: „ако истината беше приоритет на мнозинството, то единствената истина на тоя свят би била онази на мравките“, нашият негов събрат се присвива, намръщва, вторачва се в пъпа си и започва да говори нещо неразбираемо. Той е несъгласен, а у нас това значи – исихаст. България, така поне ми се струва, е все още дълбоко потопена във византийската традиция, която не познава и дори не може да разбере, свободния, независим от мнозинството, индивид. Турците нямат почти никаква вина за това, тия неща идват далеч отпреди тяхно време. Имаме, разбира се, изключения – Алеко и Гео Милев винаги са двамата, за които се сещам в първия момент – но те са именно (убитите) изключения, правилото е нещо друго.

Радичков също е нещо друго. Той е човек с талант и съвест, които просто няма как да бъдат реализирани и изразени. Ако беше роден в Чехия, сигурно би могъл да бъде Хавел. Дори в Русия би имал шанса да се превърне в един, да речем, Сахаров (не Солженицин! – Солженицин също е наследник на Византия, поне в моите очи). У нас обаче нещата са по-други. И това е така не защото Радичков е страхливец или нагаждач, опазил ме Господ от празнодумие! Просто за изразяване на такова нещо средата българска не познава средства. Българският бунт, това е богомилството, а не Хартата за правата на човека. В България, ако не си съгласен, започваш да дуднеш като ручило на гайда; целта е не да създадеш собствена музика, а, ако можеш, да развалиш с нещо стройния хор на възпяващите.


Small Ad GF 1

И, разбира се, нещата си остават, в най-добрия случай, екзотични. Всеки, който ми каже, че се е израдвал особено много на нещо като Верблюд, ще трябва първо да ми обясни какво е това верблюд. Аз не мога да го разбера, колкото и да се напъвам. Познавам големи, велики алегории – Трактат за слепотата на Зарамагу, Чумата на Камю, но това тук не е като тях. Чувал съм (без да съм ги чел) за разни нечетимо-дълги неща от французи (Ален Роб Грийе), но нашето едва ли е като тях. С две думи – то е като нищо на света. То е българска форма на протест, здраво мърдане на палци вътре в ботушите, юмруци в джобовете, среден пръст зад гърба на опонента. Съжалявам, ако звуча нихилистично. Обичам Буквара, но не обичам преклонението пред неща, които всъщност никой не разбира… И няма как да разбере, ако би търсил яснота и концептуалност.

А инак, разбира се, Радичков е голям. За нас. Извън нас, а може би и сред нас, страхувам се, той си остава напълно непреводим. Остава ни утешението, че все пак го имаме. Би могло да бъде и по-лошо. Далеч, далеч по-лошо. Самият аз, не ще и дума, предпочитам да произхождам от страна с Радичков, отколкото без. Но това не го прави по-разбираем или дори по-близък, сред необятното море от верблюди. Това е, поне за мен.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...