От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 09 alt right USA
Неонацисти, членове на движението Alt-Right, бели супремасисти и анти-протестиращи в Шарлотсвил, щата Вирджиния, август 2017.
© SHAY HORSE/NUR PHOTO/GETTY IMAGES 

 

Новият трибализъм и кризата на демокрацията

Започвайки преди няколко десетилетия, световната политика започна да преживява драматична трансформация. От началото на 1970-те до първото десетилетие на нашия век броят на изборните демокрации се е увеличил от около 35 на повече от 110. През същия период световното производство на стоки и услуги се е увеличило четирикратно, а растежът се е увеличил в почти всеки регион по света. Делът на хората, живеещи в крайна бедност, спада постоянно, от 42% от световното население през 1993 г. до 18% през 2008 г.

Но не всички печелят от тези промени. В много страни, и особено в развитите демокрации, икономическото неравенство нарасна драматично, тъй като печалбите от растежа отиваха главно при богатите и добре образовани [граждани]. Увеличаващият се обем на стоките, парите и хората, които се движат от едно място на друго, доведе до разрушителни промени. В развиващите се страни селяните, които преди това нямаха електричество, внезапно се озовават в големи градове, гледат телевизия и се свързват с Интернет чрез мобилните си телефони. Огромни нови средни класи се появиха в Китай и Индия, но работата, която те извършват, замени работата, извършвана [преди това] от по-старите средни класи в развития свят. Производството се изместваше стабилно от САЩ и Европа към Източна Азия и други региони с ниски разходи за труд. В същото време мъжете бяха замествани от жените на пазара на труда, който все повече е доминиран от сектора на услугите, а нискоквалифицираните работници се оказват заменени от интелигентни машини.

В крайна сметка тези промени забавиха движението към все по-отворен и либерален световен ред, който започна да се препъва, а отскоро дори да се връща назад. Последните удари бяха световната финансова криза от 2007-8 г. и кризата на еврото, започнала през 2009 г. И в двата случая политиките, изработени от елитите, доведоха до огромни рецесии, висока безработица и спадащи доходи за милиони обикновени работници. И тъй като Съединените щати и ЕС бяха водещите примери за либерална демокрация, тези кризи увредиха репутацията на системата като цяло.

Всъщност през последните години броят на демокрациите е намалял, а демокрацията е отстъпила в почти всички региони на света. В същото време много авторитарни държави, водени от Китай и Русия, станаха много по-самоуверени. Някои страни, които изглеждаха като успешни либерални демокрации през 1990-те години – например Унгария, Полша, Тайланд и Турция – се отдръпнаха назад към авторитаризма. Арабските бунтове от 2010-2011 г. разрушиха диктатурите в Близкия изток, но предоставиха само слаби резултати от гледна точка на демократизацията: деспотичните режими се задържаха на власт и след тях, а Ирак, Либия, Сирия и Йемен бяха разтърсени от граждански войни. Още по-изненадващи и може би още по-значими са успехите на популисткия национализъм при изборите, проведени през 2016 г. в две от най-старите либерални демокрации в света: Обединеното кралство, където избирателите решиха да напуснат ЕС и Съединените щати, където Доналд Тръмп отбеляза скандален изборен успех в надпреварата за президентството.


Small Ad GF 1

Всички тези развития са свързани по някакъв начин с икономическите и технологичните промени, причинени от глобализацията. Но освен това те имат корените си и в един по-различен феномен: възходът на политиката на идентичността. В по-голямата си част политиките от двадесети век бяха определяни от икономически въпроси. Отляво, политиката се съсредоточаваше върху [проблемите на] работниците, професионалните съюзи, социалните програми и политиките за преразпределение. Дясното, напротив, се интересуваше главно от намаляването на размера на правителството и насърчаването на частния сектор. Днес обаче политиката се определя по-малко от икономически или идеологически съображения, отколкото от въпроси на идентичността. Сега в много демокрации левицата се съсредоточава по-малко върху създаването на широко икономическо равенство и по-скоро върху насърчаването на интересите на различни маргинализирани групи като етническите малцинства, имигрантите и бежанците, жените и хората от ЛГБТ-общността. Междувременно дясното е предефинирало основната си мисия като патриотична защита на традиционната национална идентичност, която често е изрично свързана с неща като раса, етническа принадлежност или религия.

Тази промяна преобръща една дългогодишна традиция, датираща най-малкото от Карл Маркс насам, според която ние разглеждаме политическите борби като отражение на икономически конфликти. Но, колкото и важни да са материалните лични интереси, човешките същества са мотивирани и от други неща, от сили, които обясняват днешния ден по-добре. Днешните политически лидери по цял свят мобилизират последователите си около идеята, че достойнството им е било опозорено и трябва да бъде възстановено.

Разбира се, в авторитарните държави подобни жалби са стара история. Руският президент Владимир Путин говореше за „трагедията“ на рухването на Съветския съюз и обвинява САЩ и Европа, че са се възползвали от слабостта на Русия през 1990-те години, за да разширят НАТО. Китайският президент Ши Джинпинг говори за „века на унижението“ на страната му – периодът на чужда доминация, който е започнал през 1839 г.

Но гневът, предизвикан от чувството за унижение се превърна в мощна сила също и в демократичните страни. Движението „Животите на чернокожите [американци] са важни“ [Black Lives Matter] възникна като реакция срещу серия от добре известни полицейски убийства на афро-американци и принуди останалия свят да обърне внимание на жертвите на полицейската бруталност. В университетските кампуси и в офисите из целите Съединени щати жените кипят от възмущение срещу онова, което изглежда като епидемия от сексуален тормоз и изнудвания – и стигнаха до извода, че мъжете просто не гледат на тях като на равни. Правата на транссексуалните хора, които преди не бяха широко признати като специфични цели на дискриминация, се превърнаха в cause célèbre. А много от хората, които гласуваха за „Тръмп“, копнеят за „доброто старо време“, когато са вярвали, че мястото им в собственото общество е било по-сигурно.

Отново и отново, специфични групи започват да вярват, че тяхната идентичност – независимо дали я определят като национална, религиозна, етническа, сексуална, полова или по друг начин – не получава адекватно признание. Политиката на идентичността вече не е малък феномен; днес тя играе огромна роля не само в елитните граници на университетските кампуси или при сравнително по-маловажните схватки в „културните войни“, насърчавани от средствата за масово осведомяване. Вместо това, политиката на идентичността се е превърнала във водеща концепция, чрез която се обясняват много от нещата, които се случват на глобално ниво.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това изправя модерните либерални демокрации пред важно предизвикателство. Глобализацията доведе до бързи икономически и социални промени и направи тези общества много по-разнообразни, като създаде искания за признание от страна на групи, които по-рано бяха невидими за основното общество. От своя страна тези искания доведоха до възмущение и сред други групи, които страдат от усещания за загуба на статут и изместване към периферията на обществото. Демократичните общества се разпадат на сегменти, основаващи се на все по-тесни идентичности, което поставя в опасност възможността за обсъждане и колективни действия от страна на обществото като цяло. Това е път, който води само до разпадане на държавата и в крайна сметка до провал. Освен ако такива либерални демокрации не успеят да се върнат към някакво по-универсалното разбирателство за човешкото достойнство, те ще осъдят самите себе си – а заедно с това и голяма част от останалия свят – на продължителни конфликти.

Третата част на душата

Повечето икономисти приемат, че човешките същества са мотивирани от желанието за материални ресурси или стоки. Тази концепция за човешкото поведение има дълбоки корени в западната политическа мисъл и формира основата на повечето съвременни социални науки. Но тя оставя извън полезрението един фактор, чието изключително значение е добре осъзнавано от класическите философи: копнежът по [усещане за] достойнство. Сократ е вярвал, че тази потребност представлява една неразделна „трета част“ на човешката душа, която съществува заедно с „желаещата част“ и „изчислителната част“. В платоновата Държава той я определя с названието тимос, който английските преводи пре-предават зле чрез „дух“.

В политиката тимосът намира израз в две форми. Първата е онова, което аз наричам „мегалотимия“: желанието да бъдем признати като по-висши. Пред-демократическите общества почиват на йерархии, а вярата им в присъщото превъзходство на определена класа хора – благородници, аристократи, членове на кралски семейства – е от основно значение за обществения ред. Проблемът с мегалотимията е, че за всеки човек, признат за по-висш, много повече хора са считани за низши и не получават публично признание за човешката си стойност. Но когато хората се чувстват незачитани, възниква силно усещане за негодувание. А едно също толкова силно чувство – онова, което аз наричам „изотимия“ – кара хората да желаят да бъдат считани за също толкова добри, колкото и всички останали.

Възходът на съвременната демокрация представлява история на триумфа на изотимията над мегалотимията: обществата, които признават правата само на малък брой елити, биват постепенно заменяни от такива, които признават всички за принципно равнопоставени. През двадесети век обществата, разделени на класи, започват да признават правата на обикновените хора, а народите, които дотогава са били колонизирани, търсят независимост. Големите борби в американската политическа история, водени около въпросите за робството и сегрегацията, правата на работниците и равенството на жените, са задвижвани от най-вече от исканията политическата система да разшири кръга на индивидите, които признава като пълноценни човешки същества.

Но в либералните демокрации равенството пред закона не води до икономическо или социално равенство. Продължава да съществува дискриминация срещу голямо множество от групи, а пазарната икономика води до големи неравенства. Въпреки общото им богатство, през последните 30 години Съединените щати и някои други развити страни отбелязаха рязко покачване на неравенството в доходите. Значителна част от населението им е пострадала от застой, а някои сегменти от обществото са преживели социално придвижване надолу.

Страхът от заплахите пред собствения икономическия статус може донякъде да обясни възхода на популисткия национализъм в Съединените щати и по други места. Американската работническа класа, дефинирана като хора със средно или по-ниско образование, не се справя добре през последните десетилетия. Това се изразява не само в застой или намаляващи доходи и загуба на работни места, но също и в социален провал. За афро-американците този процес започва през 1970-те години – десетилетия след Великата миграция, по време на която чернокожите се преместват в градове като Чикаго, Детройт и Ню Йорк, където много от тях намират работа в месопреработването, стоманената или автомобилната промишлености. Но тъй като [през последните десетилетия] тези сектори намаляват, а мъжете започват да губят работни места в резултат на процеси като деиндустриализацията, то последва поредица от социални злини, сред тях повишаването на престъпността, епидемията от крак-кокаин и влошаването на семейния живот, което спомага за предаването на бедността от едно поколение на следващото.

През последното десетилетие подобен вид социален упадък се разпространи и сред бялата работническа класа. Една опиоидна епидемия е подкопала белите, селски общности на работническата класа по целите Съединените щати; през 2016 г. тежката употреба на наркотици доведе до повече от 60 000 смъртни случая от свръхдоза, което е около два пъти повече от броя на смъртните случаи от пътнотранспортни произшествия всяка година в страната. Продължителността на живота на белите американци е спаднала между 2013 и 2014 г., което е изключително необичайно събитие за развита страна. А делът на белите деца на родители-работници, израснали в семейства с един родител, се е увеличил от 22% през 2000 г. на 36% през 2017 г.

Но може би една от големите движещи сили на новия национализъм, който изпрати Тръмп в Белия дом (и накара Обединеното кралство да гласува за напускане на ЕС), е усещането за собствена невидимост. Сърдитите граждани, които се страхуват от загуба на статуса им на средна класа, сочат с обвинителен пръст нагоре към елитите, които според тях не ги виждат, а също и надолу към бедните, за които смятат, че са несправедливо облагодетелствани. Икономическите трудности често се възприемат от хората по-скоро като загуба на идентичност, отколкото като загуба на ресурси. Упоритата работа би трябвало да носи достойнство на индивида. Но много бели американци от работническата класа смятат, че тяхното достойнство не е признато и че правителството дава ненужни предимства на хората, които не желаят да играят по правилата.

Тази връзка между доход и статус помага да се обясни защо националистическите или религиозно консервативните призиви се оказаха по-ефективни от традиционните леви такива, основаващи се на икономическата класа. Националистите казват на недоволните, че винаги са били основни членове на една голяма нация и че чужденци, имигранти и елити са заговорничили да ги държат долу. „Страната ви вече не е ваша собствена“, казват те, „и не сте уважавани в собствената си земя.“ Религиозната десница разказва подобна история: „Вие сте член на велика общност от вярващи, предадена от невярващите; това предателство е довело до обедняването ви и е престъпление срещу Бога.“

Разпространението на подобни разкази е една от причините, поради които имиграцията се превърна в толкова спорен въпрос в толкова много страни. Подобно на търговията, имиграцията увеличава общия БВП, но не е от полза за всички групи в обществото. Почти винаги етническите мнозинства го възприемат като заплаха за собствената си културна идентичност, особено когато трансграничните потоци от хора са толкова масивни, каквито са били през последните десетилетия.

Но гневът по отношение на имиграцията не може да обясни защо националистическото дясно през последните години е спечелило гласоподаватели, които преди традиционно са подкрепяли партиите отляво, както в САЩ, така и в Европа. Отклонението надясно отразява и провала на съвременните леви партии при опитите им да говорят с хора, чийто относителен статус е паднал в резултат на глобализацията и технологичните промени. През миналите епохи прогресивните хора са се позовавали на общото преживяване на експлоатация и възмущението от богатите капиталисти: „Пролетарии от целия свят, обединявайте се!“ В Съединените щати гласоподавателите от работническата класа са подкрепяли Демократическата партия от времената на Новия курс през 1930-те години, до възхода на Роналд Рейгън през 1980-те. А европейската социалдемокрация е изградена на основата на синдикализма и солидарността на работническата класа.

Но през ерата на глобализацията повечето леви партии промениха стратегията си. Вместо да градят солидарност около големи общности като работническата класа или икономически експлоатираните, те започнаха да се съсредоточават върху все по-малки групи, които са се оказали маргинализирани по специфични и уникални начини. Принципът на всеобщото и равнопоставено признание беше заменен от призиви за специално признаване. С времето този феномен започна също да мигрира от ляво на дясно.

Триумфът на идентичността

През 1960-те години в развитите либерални демокрации по света се появиха мощни нови социални движения. Активисти на гражданските права в САЩ поискаха страната да изпълни обещанието за равенство, направено в Декларацията за независимост и записано в Конституцията на САЩ след Гражданската война. Това скоро бе последвано от феминисткото движение, което по същия начин се стреми към равноправно третиране на жените – причина, която се стимулира и оформя от масовия приток на жени на пазара на труда. Една успоредна социална революция разби традиционните норми относно сексуалността и семейството, а екологичното движение преоформи отношението към природата. През следващите години се появиха нови такива движения, насърчаващи правата на хората с увреждания, коренните американци [в България все още наричани „индианци“], имигрантите, гей мъжете и жените, а в крайна сметка и транссексуалните хора. Но дори когато законите се промениха, за да предоставят повече възможности и по-силна правна защита на маргинализираните, групите продължиха да се различават една от друга в поведението, представянето, богатството, традициите и обичаите си; пристрастността и фанатизмът си останаха нещо обичайно сред отделните им представители и малцинствата продължават да се виждат изправени срещу тежестта на дискриминацията, предразсъдъците, неуважението и невидимостта.

Това изправя всяка маргинализирана група пред необходимостта от избор: от една страна тя би могла да настоява обществото да се отнася към членовете ѝ по същия начин, по който се отнася към членовете на доминиращите групи, но тя може и да изтъкне една собствена, отделна идентичност за членовете си, и да изисква уважение към тях като различни от основното общество. С течение на времето последната стратегия постепенно започна да печели: ранното движение за граждански права на Мартин Лутър Кинг настояваше американското общество да третира чернокожите също като белите хора. Но към края на 1960-те години се появиха групи като „Черните пантери“ и „Нацията на исляма“, които твърдят, че чернокожите хора имат свои собствени традиции и съзнание; според тях чернокожите трябва да се гордеят с това, че са различни и да не обръщат внимание на онова, което по-широкото общество иска те да бъдат. [Според тях] автентичните вътрешни същности на чернокожите американци не са същите като онези на белите; те са оформени от уникалния опит на израстване в едно враждебно общество, доминирано от белите. Този опит се определя от неща като насилие, расизъм и унижение, и не може да бъде оценен от хора, израснали при много по-различни обстоятелства.

Тези теми са застъпени и в днешното движение  Животите на чернокожите [американци] са важни [Black Lives matter], което започна с искания за правосъдие при случаите на отделни жертви на полицейско насилие, но скоро се разшири до рамките на движение, което се опитва да кара хората да осъзнаят по-добре естеството на ежедневното съществуване на черните американци. Писатели като Та-Неиси Коутс [Ta-Nehisi Coates] свързват съвременното полицейско насилие срещу афро-американците с дългата история на робството и линчуването. По думите на Коутс и други, тази история представлява част от една непреодолима пропаст между чернокожите и белите.

Подобна еволюция е настъпила и в рамките на феминисткото движение. Исканията на основното движение винаги са били насочени към равно третиране на жените в трудовата заетост, образованието, съдилищата и т.н. Но още от самото начало една важна част от феминистката мисъл предлага тезата, че съзнанието и житейският опит на жените са фундаментално различни от онези на мъжете, и че целта на движението не трябва да бъде просто да улесни поведението на жените или да направи мисленето им като онова на мъжете.

Други движения скоро започнаха да осъзнават значението на специфичния им житейски опит за собствените им борби. Маргинализираните групи все по-често настояваха не само, че законите и институциите трябва да ги третират като равностойни на доминиращите групи, но и че по-широкото общество трябва да признае и дори празнува [заедно с тях] вътрешните различия, които ги разграничават. Терминът „мултикултурализъм“, който първоначално се отнасяше само до качеството на разнообразните общества, се превърна в етикет за политическа програма, която оценява всяка отделна култура и всеки житейски опит еднакво, като от време на време обръща специално внимание на онези, които са били невидими или подценени в минало. Този вид мултикултурализъм първоначално касаеше само големи културни групи като френско-говорещите канадци, мюсюлманските имигранти или афро-американците. Но скоро той се превърна във визия за обществото, разпокъсано на множество малки групи с различни житейски опити, като всяка група се дефинира чрез пресечните точки на различни видове дискриминация – например цветнокожите жени, чиито животи не могат да бъдат разбрани през отделните призми на расата или пола.

Левицата започна да възприема мултикултурализма точно когато ставаше все по-трудно да се създават политики, които да доведат до мащабни социално-икономически промени. Към 1980-те години прогресивните групи в целия развит свят бяха изправени пред екзистенциална криза. През цялата първа половина на века крайната левица е била определяна от идеалите на революционния марксизъм и неговата визия за радикален егалитаризъм. Социалдемократическата левица има по-различен дневен ред: тя приема либералната демокрация, но се опитва да разширява социалната държава, за да обхване повече хора в мрежа от по-голяма социална защита. Но както марксистите, така и социалдемократите се надяват да увеличат социално-икономическото равенство чрез използване на държавната власт, като разширят достъпа до социални услуги на всички граждани и преразпределят богатството.

С приближаването на края на 20-и век границите на тази стратегия започнаха да се очертават все по-ясно. Марксистите трябваше да се противопоставят на факта, че комунистическите общества в Китай и Съветския съюз бяха се превърнали в гротескни и потиснически диктатури. В същото време работническата класа в повечето индустриализирани демокрации беше станала по-богата и започна да се слива със средната класа. Комунистическата революция и премахването на частната собственост отпаднаха от дневния ред [на крайната левица]. Социалдемократическата левица също стигна до задънена улица, когато целта ѝ за все по-разширяваща се социална държава се срина пред реалността на фискалните ограничения по време на бурните 1970-те години. Правителствата реагираха чрез печатане на повече пари, което доведе до инфлация и финансови кризи. Преразпределителните програми създаваха неверни стимули, които обезсърчаваха търсенето на работа, спестяванията и предприемачеството, което пък на свой ред съкрати цялостния икономически пай. Неравенството си остава дълбоко вкоренено, въпреки амбициозните усилия за изкореняването му, като инициативата „Велико общество“ на президента Линдън Джонсън. С пренасочването на Китай към пазарна икономика след 1978 и разпадането на Съветския съюз през 1991, марксистката левица се разпадна отчасти, а социалдемократите бяха оставени да търсят собствени начини за постигане на мир с капитализма.

Намалените амбиции на левицата за широкомащабна социално-икономическа реформа се сближиха с прегръщането на политиките на идентичност и мултикултурализма през последните десетилетия на 20 век. Левицата продължаваше да се дефинира чрез страстта ѝ към равенство – от изотимията – но дневният ѝ ред вече се измести от по-ранния акцент върху работническата класа към изискванията на един все по-разширяващ се кръг от маргинализирани малцинства. Много активисти започнаха да виждат в старата работническа класа и нейните синдикати една привилегирована прослойка, която демонстрира само малко съчувствие към тежкото положение на имигрантите и расовите малцинства. Те се опитваха да разширят правата на нарастващия списък от [маргинализирани] групи, вместо да подобряват икономическите условия на отделните хора. В този процес старата работническа класа беше изоставена.

От ляво на дясно

Приемането на политиката на идентичността от страна на левите беше нещо разбираемо и необходимо. Житейският опит на отделните идентичностни групи е много специфичен и често трябва да се разглеждат по начини, специфични за тези групи. Външните наблюдатели често не успяват да възприемат вредата, която нанасят чрез действията си, както много хора започнаха да осъзнават след разкритията на движението #MeToo относно сексуалния тормоз и сексуалното насилие. Политиката на идентичността има за цел да промени културата и поведението по начини, които допринасят реални материални ползи за много хора.

Като обръща внимание на по-тесните преживявания на несправедливост, политиката на идентичност доведе до желателни промени в културните норми и създаде конкретни обществени политики, които помогнаха на много хора. Движението „Чернокожите животи също са важни“ накара много полицейски отдели в целите Съединените щати да се занимаят много по-съзнателно с начините, по който третират малцинствата, въпреки че полицейското малтретиране все още продължава. Движението #MeToo разшири масовото разбиране за това що е сексуално насилие и откри важна дискусия върху недостатъците на съществуващото наказателно право при справянето с него. Най-важната последица от него вероятно е промяната, която вече е извършена в начините, по които жените и мъжете си взаимодействат на работното място.

Така че в политиката на идентичност като такава няма нищо лошо; това е естествена и неизбежна реакция срещу несправедливостта. Но тенденцията към съсредоточаване върху културните въпроси, характерна за политиката на идентичността, е отклонила енергията и вниманието на прогресивните встрани от сериозното мислене за това как да се преобърне 30-годишната тенденция към по-голямо социално-икономическо неравенство, която определя развитията в повечето либерални демокрации днес. По-лесно е да се спори за културните въпроси, отколкото да се променят политиките, да се включват жени и малцинствени автори в учебните програми на университетите, вместо да се увеличат доходите и да се разширяват възможностите на жените и малцинствата извън кулата от слонова кост. Нещо повече, много от избирателите, които са се намирали в центъра на неотдавнашните кампании, мотивирани от политиката на идентичност, като например жените-ръководители в Силиконовата долина и жените-холивудски-звезди, са близо до върха на разпределението на доходите. Да им се помага да постигнат по-голямо равенство е нещо добро, но то няма да помогне особено много за премахването на драстичните неравенства между горния един процент от населението и всички останали.

Днешната левичарска политика на идентичността отклонява вниманието от по-големи групи, чиито сериозни проблеми са били пренебрегнати. Доскоро активистите отляво имаха да кажат само малко за усилващата се опиоидна криза или за съдбата на децата, родени в бедни семейства с един родител в селските райони на САЩ. Демократите не представяха амбициозни стратегии за справяне с потенциално огромните загуби на работни места, които ще съпътстват напредването на автоматизацията или несъответствията в доходите, които развитието на технологиите може да донесе на всички американци.

Освен това политиката на идентичност на левицата представлява заплаха за свободното слово и за рационалния дискурс, необходим за поддържане на демокрацията. Либералните демокрации се ангажират да защитават правото да се казва на практика всичко на свободния пазар на идеите, особено в политическата сфера. Но загрижеността за идентичността се сблъсква с нуждата от граждански дискурс. Фокусът върху житейския опит на групите за идентичност дава приоритет на емоционалния свят на вътрешното аз над рационалното изследване на проблемите във външния свят и отдава предпочитание на искрено изказаните мнения пред процеса на разумно обмисляне, който може да накара човек да изостави някои собствени предишни мнения. Фактът, че дадено твърдение може да се окаже обидно за нечие чувство за самоценност често се разглежда като основание за заглушаване или пренебрегване на индивида, който го е направил.

Зависимостта от политиката на идентичност има слабости и като политическа стратегия. Сегашната дисфункция и разпад на американската политическа система са свързани с изключителната и непрекъснато нарастваща поляризация, която направи така, че нормалните начини на управление са се превърнали в упражнение по справяне с всевъзможни рискове. Повечето от вините за това са отдясно. Както твърдят политолозите Томас Ман и Норман Орнстийн, Републиканската партия се е придвижила много по-бързо към дясното си крило, отколкото Демократическата партия се е преместила в обратната посока. Но и двете страни са се отдалечили от центъра. Левите активисти, съсредоточени върху проблемите на идентичността, рядко представляват електората като цяло; всъщност техните опасения често отчуждават главните избиратели.

Но може би най-лошият аспект на политиката на идентичност, както тя се практикува в момента отляво, се състои в това, че е стимулирала възхода на политиката на идентичност отдясно. Това се дължи в немалка степен на безкритичното възприемане на политическата коректност – една социална норма, която забранява на хората да изразяват публично своите вярвания или мнения, без да се страхуват от морални хули. Във всяко общество има определени възгледи, които противоречат на основополагащите му идеи за легитимност и следователно са извън границите на обществения дискурс. Но постоянното откриване на нови идентичности и променящите се основания относно това какво всъщност представлява „приемливото слово“, стават все по-трудни за следване. В едно общество, високо нагодено към нормите на едно неприкосновено групово достойнство, се появяват все нови и нови гранични линии, а приемливите досега начини за говорене или себеизразяване започват все по-често да се превръщат в обидни. Днес например, самото използване на думите „той“ или „тя“ в определени контексти може да се тълкува като признак на нечувствителност към интерсексуалните или транссексуални хора. Но такива изказвания в никакъв случай не застрашават фундаменталните демократични принципи; те по-скоро оспорват достойнството на определена група и означават липса на съзнание или съчувствие за борбите, които тази група е трябвало да води.

В действителност само сравнително малък брой писатели, художници, студенти и интелектуалци отляво приемат най-крайните форми на политическа коректност. Но тези случаи се взимат избирателно от консервативните медии, които ги използват, за да хулят лявото като цяло. Това може да обясни един от извънредните аспекти на президентските избори в САЩ през 2016 г., а именно популярността на Тръмп сред основната му група поддръжници, въпреки едно поведение, което в по-ранни времена би обрекло една президентска кандидатура на сигурен провал. По време на кампанията си Тръмп подложи на подигравка физическите увреждания на един журналист, нарече мексиканците изнасилвачи и престъпници, и беше чут на запис да се хвали, че е „обарвал“ жени. Тези изказвания са не толкова престъпления срещу политическата коректност, колкото престъпления срещу основното човешко достойнство, и много от привържениците на Тръмп не ги одобряваха непременно. Но във време, в което множество американци са убедени, че публичната реч е прекалено строго охранявана, поддръжниците на Тръмп харесват това, че той не се бои от натиска да избягва нарушенията срещу нея. В една епоха, формирана от политическа коректност, Тръмп представлява един вид автентичност, на която много американци се възхищават: той може и да е злобен, фанатичен и „не-президентски“, но поне казва каквото мисли.

Тръмп има пряк принос за този процес. Превръщането му от магнат в сферата на недвижимите имоти и телевизионна звезда в политически претендент започна, след като той стана най-известният популяризатор на расистката конспиративна теория за „раждането [извън Америка]“, която поставя под съмнение правото на Барак Обама да изпълнява функциите на президент. Като кандидат той се измъква, когато го питат за факта, че бившият лидер на Ку-клукс-клан Дейвид Дюк го е подкрепил, и се оплаква, че федерален съдия от САЩ, който наблюдава съдебно дело срещу университета „Тръмп“, се отнася към него „несправедливо“ заради мексиканското потекло на съдията. След насилственото събиране на бели националисти в Шарлотсвил, Вирджиния, през август 2017 г. – където бял националист уби контрапротестиращ – Тръмп заяви, че има „много добри хора и от двете страни“. И той прекара много време в търсене на чернокожи спортисти и знаменитости, които да критикува, и с удоволствие използва гнева заради премахването на статуите в чест на лидерите на Конфедерацията.

Благодарение на Тръмп белият национализъм премина от периферията към нещо, което наподобява мейнстрийм. Привържениците му се оплакват, че макар да е политически приемливо да се говори за правата на чернокожите, жените или гейовете, не е възможно да се защитават правата на белите американци, без да бъдеш обявен за расист. Привържениците на политиката на идентичността вляво твърдят, че твърденията на десните за идентичност са нелегитимни и не могат да бъдат поставени на една и съща морална плоскост с тези на малцинствата, жените и други маргинализирани групи, тъй като отразяват гледната точка на една исторически привилегирована общност. Това очевидно е вярно. Консерваторите силно преувеличават степента, в която малцинствените групи получават предимства, точно както преувеличават и степента, в която политическата коректност заглушава свободата на словото. Реалността за много маргинализирани групи остава непроменена: Афроамериканците продължават да бъдат обект на полицейско насилие; жените продължават да бъдат нападани и тормозени.

Това, което се забелязва обаче, е как десницата възприема езика и рамката от левицата: идеята, че белите са жертва, че тяхното положение и страдание са невидими за останалата част от обществото и че социалните и политическите структури, отговорни за това положение – особено медиите и политическият истаблишмънт – трябва да бъдат разбити. В целия идеологически спектър политиката на идентичността е призмата, през която се разглеждат повечето социални проблеми.

 

 

Източник

 

 

Франсис Фукуяма е един от най-известните и общопризнати съвременни философи и социолози. Понастоящем той е професор по международна политическа икономия в университета Джон Хопкинс в Балтимор, Мериленд. Фукуяма е най-добре познат като автор на Краят на историята и последният човек, в която защищава тезата, че историческото развитие на човечеството като борба на идеологии до голяма степен е приключило с края на Студената война и победата на либералните демокрации над комунизма. Той предсказва евентуалната победа на политическия и икономически либерализъм в целия свят.

Pin It

Прочетете още...