От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 09 Warsaw Ghetto Memorial
Туристи пред паметника на Героите от Варшавското гето. Полша, 1 февруари 2018

AP Photo/Czarek Sokolowski

 

Бабите и дядовците ми, както и техните братя и сестри, тоест хората от поколението, преживяло Втората световна война, никога не са посещавали [мемориал в] концентрационен лагер. Нито пък аз. За да си припомня Холокоста, достатъчно е да попътувам малко с трамвай № 35 през Варшава. По маршрута си от север на юг трамваят минава покрай няколко места за обществено поклонение, като например Паметникът на героите от гетото; т. нар. Umschlagplatz, където евреите от гетото са били качвани в железопътни вагони за транспортиране до лагерите на смъртта; накрая, затвора Павяк, основното място за политически затворници по време на нацистката окупация. Той минава и по места, които за мен имат по-лично значение: мястото, където някога се е намирала къщата на прадядо и -баба ми, както и гроба на дядо ми в гробището Пуазки.

Някои места са обществени и лични едновременно. Не знам колко точно от роднините ми са напуснали Варшава за последен път от Umschlagplatz. Затворът Павяк е мястото, където братовчедът на дядо ми, евреин, който се опитвал да оцелее с арийски документи, е загинал при избухването на Варшавското въстание на 1 август 1944. Едно от местата, които винаги ме карат да потрепервам, когато минавам оттам, дори не съществува вече: Улица Гесия, или „Гъшата улица“. По време на нацистката окупация това е мястото, където се е намирал основният затвор за гетото. То е и мястото, където лелята на майка ми, Рози, е била разстреляна заедно с други 14 жени на 15 декември 1941. Според онова, което сестрите на Рози са чули след войната, тя била хваната от арийската страна на стената [обграждаща гетото]. На Гестапо я предало 12-годишно момче, докато пътувала с трамвая. Вероятно е погребана под търговския център Аркадия, няколко спирки по-нагоре по линията.

Какво да кажем за това предателство, извършено от дете? Трябва ли то да се постави на фона на други актове на доброта или героизъм, като онзи на украинеца, който е спасил бащата на баща ми, като му помогнал да пресече река Буг през есента на 1939, както и подобните дела на хиляди други поляци, украинци и беларуси, които са спасявали евреи? Или да бъде сравнявано с още по-големия брой ужасяващи актове, извършени от полски граждани?

Историята на Холокоста в Полша е болезнена и сложна. Новият закон, приет от управляващата в Полша партия „Право и справедливост“, цели да я направи проста. Подписан от президента Анджей Дуда на 6 февруари, законът налага наказание от до три години затвор за онези, които „публично и противно на фактите приписват на полската нация или полската държава отговорност или съвместна отговорност за нацистки престъпления, извършени от Германския Трети райх“. С други думи, в днешна Полша вече може и да е незаконно да обвиняваме поляците за Холокоста.


Small Ad GF 1

Законът е удар както срещу свободата на словото, така и срещу историческата истина. Освен това той със сигурност е дълбоко контрапродуктивен. Една от причините за това е, че полското съучастие в Холокоста е било обект на изследвания и дебати в Полша в продължение на десетилетия. Една от повратните точки в тези дебати възникна през 2000 г., когато беше публикувана книгата „Съседи“ от историка Ян Т. Грос, в която се разкрива клането на евреите от село Йедвабне, извършено от поляци през 1941. Оттогава насам различни историци откриха десетки други примери за масови убийства, извършени от поляци. Книгата „Съседи“ е била обект на множество конференции, документални филми, книги и театрална пиеса, отличена с награда. Цяло едно поколение от полски историци вече е разследвало всичко – от изнудването на евреите от полските им съседи, до акциите на „сините“, спомагателната полицейска сила, съставена предимно от предвоенни полски полицаи, която се счита отговорна за десетки хиляди смъртни случаи.

Но освен произведенията на академичната история и условията на обществения дебат, има и просто истории. Хиляди семейства в Полша, Съединените щати, Израел и другаде имат истории като тази на леля ми Рози. Това, че хиляди поляци са рискували живота си, за да спасяват евреи, е вярно. Но също така е вярно, че в една обезчовечаваща война много други са намерили начини да се възползват от страданията на своите съседи или направо да ги преследват, независимо дали по причини на самосъхранение или злонамереност.

Знак за зрялост е, когато една нация е в състояние да се изправи срещу най-тъмните страници от историята си. Изхождайки от тази мярка, въпреки че процесът е болезнен, посткомунистическа Полша се справя доста добре. Но това прави новото законодателство още по-разочароващо. Защо трябва да се опитвате да напъхате историографската котка обратно в чувала? Какво точно се надяват да спечелят от всичко това партията „Право и справедливост“ и нейните поддръжници?

Отговорът е до голяма степен свързан с процесите, които днес протичат под повърхността на полския политически живот. В продължение на 200 години, полската политика се колебае между два основни модуса: онзи на бунтовниците и другия, на държавните строители. От въстанието на Косцюшко срещу Русия, избухнало през 1794 г., до движението „Солидарност“ от началото на 1980-те години, [модусът на] героична конфронтация срещу някой могъщ потисник заема моралния център на полската политика. (Същото важи и за собственото ми семейство: прадядо ми е изгубил едната си ръка по време на Януарското въстание от 1863). Но докато сърцето на нацията е отдадено на бунтовниците, по-голямата част от отговорността пада върху държавните строители.

Алиансът на Демократичната левица и центристката Гражданска платформа – две от най-влиятелните партии в Полша след падането на комунизма – принадлежат към лагера на държавните строители. Въпреки че е консервативна, „Право и справeдливост“ съществува точно в бунтарската традиция. Когато най-накрая тази партия дойде на власт, нейните лидери заявиха, че това е началото на нова ера, една Четвърта република, която ще помете Третата република, създадена през 1989.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В хода на вековете полските бунтовници са воювали срещу австрийци, прусаци, руснаци, нацисти и Съвети. Всички тези битки са заразили политиката на страната с един особено фаталистичен, търсещ [слава в] смъртта, вид национализъм. Близо 30 години след падането на комунизма днес изглежда се приключва един цикъл на държавно строителство. Полша е по-просперираща от всякога. Тя има убедителен футболен отбор и прави отлични компютърни игри. Накратко, Полша най-после е повече или по-малко нормална европейска държава. Но може би именно в това се състои проблемът.

[Бидейки изправена срещу] само малко външни заплахи, партията „Право и справедливост“ започва сама да си фабрикува врагове. Бежанците, най-вече отсъстващите, предоставят удобна възможност за изтъкване на хипотетична опасност. Европейският съюз също представлява удобна цел, но пък той предоставя твърде много ползи за гражданите на Полша, за да може да бъде нападан на каквото и да било друго ниво освен чисто реторичното. Затова „Право и справедливост“ е насочила най-мощната си енергия по посока на водене на борба за миналото. Тази борба е придобила множество различни форми: дискредитиране на споразуменията от Кръглата маса от 1989 г., обвинения срещу Лех Валенса, че е работил като комунистически агент, опити за преосмисляне значението и задачите на новия музей на Втората световна война в Гданск, изграждане на [националистически-ориентирани] музеи и запълване на различни исторически институти със собствени идеологически съюзници.

Но преди всичко останало „Право и справедливост“ се съсредоточава върху представянето си като защитник на националната чест. А това означава да се издигат нови мъченици (бунтовниците от 1944 [в противовес на героите от Въстанието в гетото, избухнало по-рано], „прокълнатите войници“, които са се борили срещу комунизма след войната), както и опитите за наказване на „клеветниците“. От един национализъм, основан върху прославянето на колективната жертва, днес се е стигнало до шовинизъм, основан върху болката.

Иска ми се това да не е нещото, което ще определя полската нация. Има и други визии, които самият аз предпочитам; сигурен съм, че същото би направила и леля ми Рози. През 1901 г. драматургът Станислав Виспянски е създал една такава, собствена визия. Тя се основава на една сватба, на която той е бил гост, и където един от приятелите му, колега от художествената бохема в Краков, се оженил за селско момиче от близките райони. В пиесата, написана от Виспянски, са поканени всички: евреи и поляци, украински бардове, призраци на бунтовници и предпазливи консерватори. Гостите дебатират и философстват, флиртуват и пируват. Тази Полша на Виспянски е плуралистична, тя осъзнава важността на различието и е открита за съмнения. А най-хубавото е, че в нея има място за чужденци.

Лидерите на „Право и справедливост“ едва ли ще прегърнат визията на Виспянски. Но може би някой ден ще го направят повече полски граждани. Засега полското правителство трябва просто да знае, че паметта не може да бъде забранена. Във Варшава помнят и самите камъни. Ако Полша би искала да възстанови моралния си център, тя ще трябва да покани на празника повече хора.


Източник

Джейкъб Микановски е млад американски културолог и литературовед, сътрудник на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.


Pin It

Прочетете още...

Съседи

Ян Томаш Грос 27 Авг, 2012 Hits: 17140
На 8 януари 1949, в малкото градче Йедвабне,…