Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 05 Babel

 

Пръстенът на Есфир

Разхождах се из битпазара и попивах невъобразимите му мириси и звуци. Може ли нещо на света да се сравни с одеския битак!

Плувах сред потната и креслива навалица, бутах се в рокли, сака, рединготи, гърбове и по-съществени ценности – като кефал, дето е тръгнал да си хвърля хайвера. Плувах и от време на време помирисвах пурпурното цвете, което носех в дясната си ръка. Нали все някъде трябваше да си пъхам носа.

Обемистата лелка, която тук околните наричаха Стела, се появи пред мен ненадейно. То не е за чудене. Всяко нещо на този свят се появява ненадейно. Защото преди да се появи, го е нямало. Нямало го е… после внезапно го има. Колко объркан е животът…

Стела наистина е била звезда… преди едно четирийсет години. Макар че и досега като небесни огньове блещукаха прекрасните ѝ библейски очи. Очи, сякаш завинаги създадени за любов и сълзи, за въпроси, след които никога не се очаква отговор.

– Какво има да предложи младежът?

– Нищо – накратко отговорих аз.


Small Ad GF 1

– Хич нищо? – продължи Стела и бръчките на челото ѝ се извиха ехидно.

– Нищо – повторих и си пъхнах носа в пурпурното цвете.

Стела ме погледна, както акушерка поглежда новородено, което е благоволило да се появи на бял свят чак след десет месеца.

След няколко минути Стела пак се появи.

– Разбрах, младежо – направи опит да общува с мен така, че разговорът да не се чуе чак на Дерибасовска. – Разбрах. Имате японски противозачатъчни артикули. Фирма Куросава. Доставчик в двореца на великия микадо. Гаранция сто процента. Филиали в Париж, Лондон и Жмеринка. Обаче трябва да предупредя младежа, че този медикамент няма да се търси масово. Сега масите нямат доверие на никому. Но ако младежът… – тя заговори като прецизно настроен механизъм, сигурен като автоматичната уестингхаус спирачка. – иска да пласира стоката… Аз имам екстра купувач Фима Сотник. Не, не. Фима не е казак. Той самият недолюбва казаците. Ефим Григориевич е именит гинеколог в град Одеса от деветстотин и четиринайсета година. Кабинети в Пересип и Молдаванка. Много образован специалист. През деветстотин и десета дори завърши търговското училище в Бендери…

Стела говореше без паузи и аз не хващах ръка да вмъкна своя дума в нейното глаголстване, в което нямаше никакви доловими пукнатини. Просто си стоях и миришех пурпурното цвете в дясната си ръка.

Стела говореше и говореше, и говореше… Ето тогава, през деветнайсета, на одеския битпазар се разкри пред мен истинският дълбок смисъл на тази невероятно страшна дума – безкрайност.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Наистина ли младежът няма нищо за продан? – внезапно се сепна Стела. – Тогава що младежът се прави на толкоз тайнствен? Що шмърка цветчета насред обществото? Какво е тук? Да не е Таврическата градина? Или може би Приморският булевард? А що младежът отвлича вниманието на хората от задълженията им? Животът бездруго е кратък, а трябва човек и да свари да припечели за къшея хляб.

Тя млъкна, обърна ми гръб и преспокойно си тръгна, притиснала към обемистото си бедро плетена кошница, натъпкана с някакви жалки парцали.

И тогава нещо се случи. Стори ми се, че в този миг угаснаха всички доменни пещи в Европа, всички металургични заводи по света са спрели за основен ремонт и всеки момент ще започне слънчево затъмнение. Организмът ми всмукваше неистово през всички пори изневиделица дошлия мрак и студ.

– Стела! – разцепих с животински рев настъпилата тишина. – Стела! Стела!

Старицата бавно и бездушно се извърна.

– Стела, имам малко сувенирче – почти кокетно казах и ѝ подадох тясна плоска халка.

– Ха! Младежът също иска да яде! – тя заразглежда пръстена, запремята го в пръстите си, все едно въртеше коронката да навие джобен часовник. Изведнъж вдигна глава и в очите ѝ имаше не любопитство, не уплах, а ужас. – Какво е това! Откъде сте го взели? Това е халката на моята Фира! Ето ѝ буквите: Е. Р., Есфир Розенблюм. Къде е моята Фира? Какво сте сторили на моята Фира? – развика се Стела.

Тя врещеше, а аз се мъчех нещо да кажа. И не можех. Тълпата ни обгради и дюдюкаше, призовавайки към активни действия. А ние бяхме като бик и тореадор на циркова арена. И тълпата искаше кръвта ми. Тя беше жадна за кръв.

– Значи вие сте Стела Осиповна? – най-накрая изпелтечи езикът ми. – Аз съм мъжът на вашата Фирочка. Вашата Фирочка отдавна ми е жена. И отдавна не е Розенблюм, а е Иванова-Ляндерс. Есфир Иванова-Ляндерс. А пък аз съм мъжът ѝ Яков Григориевич Иванов-Ляндерс…

Езикът ми мелеше още нещо. Не знам какво. Ние бяхме отделно, моят език и аз. Аз само виждах уморената усмивка на лицето на Стела и сълзите, които се стичаха по кръглите ѝ бузи.

– Значи вие сте Яша? Фирочка ни писа, че се взела с някакъв очилат съчинител. Но не очаквахме, младежо, че сте толкова хърбав. Чувай какво, Яша. Бих те прегърнала, но държа кошницата с галантерия. Прегърни ме ти, Яша, синко, и да вървим по-скоро у дома, край за днес приказките за търговия.

След половин час седяхме в хладното ѝ стайче с пръстен под. Аз се тъпчех с патладжани, домати, пълнена риба и прокарвах тези царски ядива с тръпчиво червено вино зайбер. Стела седеше срещу мен, гледаше ме скръбно и току пълнеше отново чиниите.

– Яша – рече Стела, когато направих пауза в пиршеството, – кажете нещо за Фирочка, какво прави, толкоз отдавна нямаме нищо от нея.

– О, Фира е в Киев, на Прорезна. Там живеем. Знаете ли, Стела Осиповна, червената конница наскоро освободи Киев и сега там е свобода. Вярно, че освен свобода и супа от херинга няма нищо друго. Но болшевиците са усърдни хора, скоро всичко ще нагласят чудесно.

– А вие защо сте дошли в Одеса, Яша? Тук е зле. Вчера белите обесиха за агитация фотографа Михелсон. Ходел по плажа с червени гащи.

– Нямам червени гащи, Стела Осиповна – пошегувах се аз. – От какво да се плаша? Идвам от Киев временно. Там е тежко сега за работа. Пишех стихове. Плащаха ми с чирози. По един на ред. Не, викам си, тъй ще взема да се гътна. Започнах да пиша поеми като Едик Багрицки, по петстотин реда. Главният редактор ми рече, че с тези поеми към Астрахан ще трябва да вървя. Може там от Каспийско море да ми плащат такива фантастични хонорари. А в Киев нямаме толкова чирози… Та дойдох…

– Яшенка, разкажи по-подробно за нашата Фира – някак жално рече Стела.

Приближих се, сложих ръка на рамото ѝ, опънало избелелия смачкан сатен, и тихо казах:

– Мамо… мамо… няма я нашата Фира. Загина нашата Фира. Слушай, мамо. Моята любима жена, другарка и приятел, комисар в специалния отряд на киевската Губчека Есфир Иванова-Ляндерс загина геройски в битка с враговете на революцията… А халката – това е единственото, което ми остана за спомен от нея.

Стела стана от столчето. Просна ръце нагоре, отметна глава и нададе вик. Така страшно вика жената само когато завинаги ѝ отнемат любимия плод на утробата ѝ.

Отворих вратата и излязох на прашния път на одеската покрайнина. Нека поплаче Стела, ще плаче тя, много… ще има да плаче. А аз ще се върна, аз тепърва имам да си връщам за смъртта на Есфир. И не с поеми…

(ок. 1923)

 

Еврейката

I

Според закона за траура старицата остана седем дни да седи на пода. Стана на осмия и излезе навън. Случи прекрасно време. Кестенът пред къщата вече беше запалил свещичките си, цял облян в слънце. Когато си мислиш за скорошни мъртъвци в прекрасен летен ден – обзема те ужас, злините изглеждат безпощадни, отчайващи.

Старицата носеше старовремска копринена черна рокля на черни щампосани цветя и копринена кърпа. Беше се облякла така за починалия си мъж, та да не кажат съседите: как са се занемарили клетите хора, сломени от смъртта. С тази рокля старата Естер [Ерлих] отиде на гробището.

Цветята, хвърлени на гроба, се бяха спаружили. Тя ги докосна с пръст, те се изрониха и окапаха. Алтер, неизбежното гробищно присъствие, притича към жената…

– Поминална молитва, мадам?

Тя отвори чантата си. Бавно преброи парите, няколко сребърни пари, и ги даде на Алтер в тържествено мълчание. От нейното мълчание на Алтер му стана някак терсене. Той се оттегли с патравите си крака в тих разговор със самия себе си. Слънцето изпрати кривия му излинял гръб. Тя остана сама с гроба. Вятър полюшна върховете на дърветата.

– Много ми е тежко без теб, Маркус – каза дребната старица с копринената рокля, – не мога да ти обясня колко ми е тежко!…

Тя остана на гроба до пладне, стиснала в сбръчканите си ръце окапалите цветя. Стягаше пръсти до болка, за да избяга от спомените. Непоносимо е за жената да си мисли пред гроба за трийсет и петте години съпружески живот, за дните и нощите на съпружеския живот.

Унищожена в битката със спомените, <…> тя привечер се затътри към къщи с копринената си рокля през бедняшкото градче. Жълти лъчи прекосяваха пазарния площад. Кьопави старци и старици продаваха по сергиите олио, увехнал лук, рибки, карамелени бонбони за децата. Пред къщи я пресрещна петнайсетгодишната ѝ дъщеря.

– Мамо! – извика момичето с особения еврейски отчаян женски глас. – Недей да ни мъчиш. Боря си дойде…

Синът с военна униформа, с ордени на гърдите стоеше на вратата, мърдаше пръсти. Сломената старица с [печално лице] и трескав блясък в очите се спря.

– Как можа да закъснееш за одъра на баща си?… Как посмя туй да сториш?…

Децата я подхванаха и я въведоха в стаята. Тя седна на ниската пейчица на същото място, където бе седяла седем дни, и забила поглед право в очите на сина, го заизмъчва с разказ за смъртта на бащата. Разказът ѝ беше подробен, нищо не бе пропуснато в него и най-вече как бащата бе викал, умирайки, сина си. Тя разправи как стояла на колене пред одъра му, как стискала ръката му в своите. Бащата откликвал със слабо движение на китката и повтарял неспирно името на сина си. Изблещил пламнали очи, отначало изричал безспир името му, все това ломотел – …Борис, и тази дума бръмчала в мъртвешката тишина като бръмчене на вретено, – после старецът взел да се задъхва. Поел си хрипливо дъх и пошепнал: Боречка! Очите му се изцъклили и гласът му се превърнал във вой и ръмжене: Боречка!… Старицата, която му топлела ръцете, казала: «Тук съм, тук е твоят син.» Ръката на умиращия се изпълнила със сила и [енергия]. Тя станала жилава. Той отново взел да вика все същата дума – Боречка – с такъв глас, какъвто не бил имал никога през живота си, и умрял с тази дума на уста.

– Как посмя да закъснееш? – рече старицата на сина си, седнал отстрани до масата.

Не запалиха лампа. Пристигналият седеше в мрачината, закътала силуета на неподвижната старица, която тежко, гневно дишаше на ниската пейка. Борис стана, закачи с револвера ръба на масата и излезе.

До среднощ обикаля из малкото еврейско градче, родното му място… В реката трепкаха чисти змии – отражения на звездите. Откъм къщурките на брега се носеше смрад. В синагогата, съпротивлявала се до време на погромните банди, бяха изтърбушени тристагодишните стени. Свършено бе с родния му край. Часовникът на века удари свършека на беззащитния живот. «Свършек или възраждане?» – си рече Борис. Сърцето му тъй се терзаеше, че той не намери сили у себе си да си отговори на този въпрос. Училището, в което бе учил, бе разрушено от атаман Струк през 19-а година. В къщата, където живееше семейство П., сега се намираше трудовата борса. Той минаваше покрай руините, покрай разкривените схлупени къщи. Откъм портите лъхаше смрадта на нищетата – и Борис, като гледаше тези сиромашки съборетини, мислено се сбогуваше с тях.

Вкъщи го чакаха сестра му и майка му. На масата кипеше нелъснатият самовар, имаше и мръвка синкава кокошка. Естер се запъти към него с хилави крака, притисна се и заплака. През блузата, през изтощената ѝ кожа той чувстваше как тупти и чезне сърцето ѝ – и как откликва неговото сърце, защото те бяха едно, плът от плътта. И мирисът на разтрепераната майчина плът беше тъй горчив, тъй окаян, тъй ерлиховски свиден, че му стана непоносимо, невъобразимо жал за нейното сърце. Старицата плачеше, трепереше на гърдите му до двата ордена „Червено знаме“. Ордените бяха мокри от сълзите ѝ. Тъй започна нейното оздравяване, нейното свикване с мъката.

II

На сутринта дойдоха роднините – останки от голямото им старовековно семейство. В това семейство имаше търговци авантюристи и плахи поетични революционери от времето на народоволците. Лелята на Борис – фелдшерка, бе учила някога с 20 рубли месечно в Париж, където бе слушала речите на Жорес и Жул Гед. Чичо му беше злополучен и трогателен местен философ. Другите му чичовци бяха търговци на жито, търговски пътници, търговци на дребно – сега изхвърлени от живота, сган от разсипани злощастници с нелепи кафеникави връхни дрехи и спарени галоши.

Лелята на Борис още веднъж му разказа как се бяха подули краката на баща му, къде имаше рани от залежаването и кой бе отскачал до аптеката за кислород. Търговецът на жито, някога богат човек, сега прокуден от своя дом, който бе омотал старите си хилави крака с войнишки партенки, дръпна Борис настрана и вперил в него немигащи очи, сякаш ослепели извътре, му разказа [и го направи, за да се сближи с племенника си], че изобщо не бе очаквал тялото на баща му да се е запазило толкова чисто, гладко, те гледали, докато го умивали – той бил строен и гладък като юноша… И си помислил, че просто му се е повредила клапа в сърцето, нищо повече, някоя милиметрична жилка… Говореше така чичо му и сигурно си мислеше, че нали с покойника една майка ги е раждала, та и той вероятно има съвсем същата сърдечна клапа като на брат си, който бе починал преди седмица…

На другия ден отначало плахо, после с тръпка на дълго сдържано отчаяние взеха да молят Борис за препоръки за профсъюза. Никой от Ерлиховите заради бившето им положение не бе приеман за профсъюзен член. Животът им беше неимоверно скръбен – къщите им се рушаха и протичаха, бяха продали всичко, дори гардеробите, не ги взимаха на работа; парите за вода и други им се удържаха като на хора, които не полагат труд; освен това всички бяха стари и болни от всякакви ужасни предвестници на рака и охтиката – както се полага във всички стари еврейски фамилии.

<…> От немай-къде отиде при председателя на изпълкома.

Председателят на изпълкома, петербургски работник, сякаш цял живот го бе чакал, за да му разкаже колко е тежък, колко е мрачен трудът на изпълкомите в това бивше проклето така наречено място на еврейското заселване, колко трудно е да се възстановяват тези малки еврейски градчета в югозападния край, дето издъхват пред очите му, <…> и да се създадат тук основите на новото благополучие. <…>

Няколко дни на Борис все му бяха пред очите гробището в родния град и молещите очи на чичовците му, някога весели, напети бивши търговски пътници, които сега жадуваха да се запишат в профсъюза или на трудовата борса.

След сиромашкото лято дойде есента. Заваля кишав тукашен дъжд. Сякаш от планина се свличаха кал и камъни. Преддверието се наводни. Под пролуките сложиха ръждясали паници и тенджери за Пасхата. Който минаваше през преддверието, трябваше да балансира, за да не стъпи в паница.

– Да вървим – каза тогава Борис на майка си.

– Къде?

– В Москва, мамо!…

– Без нас в Москва не стигат ли евреите?

– Глупости – рече Борис, – не ни е грижа какви ги дрънкат хората…

Седнала в своето кътче до протеклото преддверие, пред прозореца, през който се виждаше разбитият път и порутената къща на съседите, седнала ей така, дарявайки с душевна сълза и старческо страстно съчувствие всичките си сестри и девери, които съдбата не бе дарила със син като нейния, Естер бе очаквала рано или късно да заговорят за Москва и знаеше, че ще капитулира. Но направи всичко възможно да се изтерзае и да напои капитулацията с горчилката на целия си живот.

Тя каза, че ѝ е смъртоносно тъжно да замине сама без него, който така си бе мечтал за Москва, така си бе мечтал да зареже това забравено от Бога място и да изкара остатъка от живота, от който вече нищо не искаш освен спокойствие и радост, със сина си – в този нов свят… И ето, той лежи вече в гроба, а тя ще замине за Москва, където, както се говори, хората са щастливи, весели, бодри и пълни с планове, и вършат някакви особени дела. Естер каза, че ѝ е тежко да изостави всичките им гробове: на бащи и деди, на равини и цадици, талмудисти, намерили покой под традиционните сиви плочи. Тя няма да ги види вече и как той, синът ѝ, ще отговаря пред нея, когато ѝ се наложи да умре на чужда земя, сред невъобразимо чужди хора… И после: тя как ще си прости, ако в Москва заживее добре?…

Изкривените потни пръсти на старческите ѝ подагрични ръце трепереха, когато Естер говореше как ѝ е непоносимо да е щастлива в тези времена. Жилите страшно се издуваха и изпъваха на жълтата ѝ гръд. По металния покрив трополеше [ситен] дъжд… За втори път, откакто бе пристигнал синът ѝ, дребната стара еврейка с провинциални обувки заплака. Тя се съгласи да замине за Москва, понеже нямаше къде другаде да иде и защото синът толкова приличаше на мъжа ѝ, че не можеше да го изостави. <…>

III

Най-много спорове станаха заради вещите. Майката искаше да си вземе всички, Борис настояваше да се отървават от тях, да продават. Но в Кременец нямаше на кого да продават, на жителите хич не им беше до мебели, прекупвачите с вид на гробари, прекупвачите, взели се незнайно откъде, подобни на пришълци от оня свят, злобни хора, даваха грошове. Прекупвачите разчитаха на селяните. Но помогнаха роднините. Щом се съвзеха от първоначалните душевни терзания, те взеха да мъкнат по домовете си кой каквото докопа. И тъй като бяха честни и не дребнави хора по душа, гледката с това смутно примъкване изглеждаше особено тъжна. Майката, объркана и пламнала в болезнена руменина, понечи да хване нечия ръка, но <…> внезапно разбра, ненадейно, и всичко я ужаси – и това, че трябваше да попречи някому в тази мъчителна ситуация, и това, че хората, с които бе израсла, като невидели отнасят шкафове и чаршафи от дома ѝ. Вещите спешно се пратиха за влака. Роднините си платиха и връзваха бохчите. Те се опомниха изведнъж и седнали на вързопите, осъзнаха, че остават в Кременец и никога няма да го напуснат. Старицата успя да пъхне в багажа все пак пухения дюшек и корито за изваряване на прането.

– Ще видиш – каза на сина си, – ще ни трябва всичко това в Москва. А и не може след шейсет години живот да не остане нищо освен пепел в душата и сълзи, дето текат, дори и вече да не искаш да плачеш…

Когато пращаха вещите за товарене във влака, в хлътнатините на бузите ѝ пак пламнаха петна и очите ѝ заблестяха с упорит сляп страстен блясък. Тя се щураше из опърпаната замърсена къща, някаква сила тласкаше треперливото ѝ старо рамо покрай стените с провиснали скъсани тапети.

Сутринта в деня на заминаването Естер заведе децата на гробището. Там, под талмудистките надгробни плочи, в междините под вековните дъбове бяха погребани равините, убити още от казаците. Старицата се спря пред гроба на мъжа си, потръпна и се изпъна.

– Маркус – каза тя с пресеклив глас, – твоят син ме взима в Москва… Твоят син не иска да ме положат редом с теб…

Тя не откъсваше очи от поръждавелия насип с изронена пръхкава пръст, синът и дъщерята здраво я държаха за ръцете. Старицата леко залиташе напред, полюшваше се, притваряше очи. Сухите ѝ ръце, предоставени на децата, се напрягаха, обливаха се в пот и се омаломощаваха. Очите ѝ все повече се облещваха и пламтяха. Тя се изтръгна и се свлече в конвулсии с копринената си рокля на купчината гробищна пръст. Цялото ѝ тяло се тресеше и само ръката ѝ с жадна нежност галеше жълтата пръст и шумолящите цветя.

– Твоят син, Маркус – ехтеше високият ѝ глас над еврейското гробище, – ме взима в Москва… Закриляй го, Маркус, нека бъде щастлив…

Тя премяташе като при плетене кривите си пръсти по пръстта, затрупала мъртвеца… но стана, щом синът ѝ подаде ръка. Борис вървеше по пътеката, затулена под клоните на дъбовете, и всичко в него гореше и се надигаше нагоре от каменния натиск на сълзите в очните кухини и гърлото. Той усети вкуса на сълзите, които никога не си отиват и остават в [душата]. Пред портите старицата се спря. Тя издърпа ръката си, по която бликаше пот като от подземен извор, ту кипнала, ту мъртвешки студена, и помаха на гробището и гроба, сякаш те отплаваха от нея.

– Сбогом, мили – каза тихо, без да плаче и без да трепери, – сбогом!…

Така семейство Ерлих напусна родния си край.

IV

Борис щеше да откара семейството си със севастополския експрес. Беше взел билети за спалния вагон.

До гарата ги откара прочутият навремето с шегите и закачките си и с грамадните си врани коне файтонджия Бойгин. Вече ги нямаше предишните му коне, гигантска мръснобяла кранта с увиснала розова джука теглеше вехтата бричка. Самият Бойгин беше остарял и скован от ревматизъм.

– Да знаеш, Бойгин – каза на малкия му топчест гръб Естер, когато бричката с трясък наближи гарата, – ще се върна догодина. Дотогава трябва да си здрав…

Издутината на гърба му се изостри. Бялата кранта стъпваше в калта с непрегъващи се възпалени крака. Бойгин се врътна с извърнатите си кръвясали клепки, кривия нос и прашните кичури коса, които се подаваха изпод нахлупения заради дъжда чувал.

– Надали, мадам Ерлих – и внезапно ревна: – «От базара, от базара вкъщи…»

Спалният вагон беше преправен от някогашните вагони на министерството.

Естер през ниските огледални прозорци за последен път видя скупчените роднини, поръждавелите им палта, войнишките партенки, женските наметки – старите си сестри с големи, вече ненужни гърди, девера Самуил, бившия търговски пътник, с подуто изкривено лице, девера Ефим, бившия богаташ, с партенки на съсухрените си старчески бездомни крака. Те се блъскаха на перона и нещо викаха, когато влакът потегли. Сестра ѝ Геня, единствена тя се затича подир влака – …

(Тук има пропуснат текст в ръкописа: липсва лист от бележника.)

Той ѝ показваше Русия с такава гордост и увереност, сякаш тази страна от него, Борис Ерлих, бе създадена и му принадлежеше… Впрочем донякъде така си беше, във всичко: и в международните вагони, и в наново построените захарни заводи, и във възстановените железопътни гари – имаше капка от неговия мед, своята капка мед бе дал и той, комисарят на корпуса на червеното казачество.

Старицата бе облякла за из път пак копринената си рокля на цветя. По-рано бе я обличала само за синагогата – на Нова година и Деня на изкуплението. Тя с неудобство ядеше сервираното ѝ кюфте, ядеше го на малки хапки, трохи се сипеха в скута ѝ, тя скришом ги изтръскваше и плахо се оглеждаше наоколо. Страхът и плахостта се появиха в очите ѝ още откакто се бяха качили в бричката на Бойгин; махагонът, порцеланът и кристалът в новото ѝ обиталище я изпълваха с още повече страх.

Вечерта той поиска спално бельо за всички, с детска гордост им показа как се пали синята нощна светлина и грейнал им разкри тайната на махагоновото шкафче. Това шкафче се оказа мивка – направо тук, в купето. Легнала в прохладната постеля, унасяйки се от мазното полюшване на ресорите, Естер поглеждаше в синия мрак, в очите ѝ не бе угаснал още интересът към живота, тя слушаше дишането на сина си – той подвикваше нещо насън и се мяташе – и спокойното дишане на дъщеря си, тя си мислеше: не може някому да не се е наложило да плати за този замък, лумнал от светлините на полилеите и затоплян от лъскави медни тръби, този замък, който се носеше през Русия. Това беше еврейска мисъл. Тя вече не хрумваше на сина ѝ Борис.

Когато наближиха Москва, той започна да се тревожи дали Альошка Селиванов беше получил телеграмата и дали щеше да дойде с колата на гарата.

Альошка беше получил телеграмата и беше пристигнал с колата. Колата беше камион пакард от щаба на ВИНА (Вероятно Военноинженерната академия. – Б. рус. ред.)

Той откара семейство Ерлих в предварително подготвеното от Борис жилище на Остоженка. Альошка даже бе закарал малко мебели на приятеля си. И там – в двете стаи – ги чакаше нова, неизчерпаема наслада за тях. Без да оставя майка си да дойде на себе си, той я поведе в кухнята с печката на газ, в банята с нагревател на газ, показа ѝ хладилника. Стаите бяха прекрасни. Те бяха част от апартамента, обитаван преди революцията от заместника на московския генерал-губернатор. И докато мъкнеше майка си из кухните, баните и горния полуетаж на този княжески палат, Борис, без да го осъзнава, изпълняваше предопределението на семитската си кръв. Гробището в Кременец, гробът на баща му, роден без късмет и непостигнал нищо в живота, бяха разбудили у него мощната страст на вярност към семейството, която толкова години бе крепила неговия народ. На трийсет и три години, подчинявайки се на тези древни повели, той усети себе си като мъж, като син и брат – закрилник на жените, глава на семейството, опора, и го усети страстно, с болезнено и упорито стягане в сърцето, присъщо на неговия народ. Мъчеше го мисълта, че баща му не бе доживял, и той искаше да изкупи вината на закъснението с това, че сега майка му и сестра му бяха преминали от баща му в неговите силни ръце, и ако им е по-добре в ръцете му… – значи такова е безмилостното течение на живота.

V

Борис Ерлих, студент в Психоневрологическия университет (Психоневрологическия, защото във всички други имаше процентно ограничение за евреите), прекара лятото на 1917 година у роднините в градчето. Той обикаляше пеша околните буйни села и обясняваше на селяните основите на болшевишкото учение. За тази пропаганда пречеше гърбавият нос на Ерлих, пречеше, но не чак толкова – през 17-а само до носове им беше.

Същото лято при счетоводителя на околийското местно самоуправление пристигна от заточение във Верхоянск синът му Альоша. (Град в Якутия, известен като Полюс на студа. През XVII – XIX век там се изпращат на заточение осъдени по политически причини от царския режим, а по съветско време през ХХ век – от сталинската диктатура).

Докато си почиваше след затвора, пийваше от бащините си ликьори и хапваше сладки с вишни, Альоша проучи, че родът Селиванови произхожда от полковник Селиван от Запорожката сеч. В документите […] намери дори литографиран портрет на своя роднина, облечен в жупан, с атамански жезъл и яхнал нарисуван кон. На портрета имаше избелял надпис на латински – Альоша настоя, че разпознава почерка на украинския канцлер на Мазепа. Тези романтични дирения на Альоша се съчетаваха с принадлежността му към партията на социалистите революционери. Той винаги имаше пред очи образите на Желябов, Кибалчич, Каляев. Животът му на двайсет и една години беше целеустремен. Младежката му жар бе разпалил Ерлих, едроносият студент от университета със странно наименование. Те се сприятелиха и Альоша стана болшевик. Книгите и «Комунистическия манифест» осигури Ерлих. След преврата Альоша събра приятелите си от градчето – деветнайсетгодишния евреин, механик от кино «Чари», друг евреин – ковач, неколцина несретни унтерофицери и няколко независими младежи от съседното село. Качи ги на коне, нарече ги отряд, а самия отряд нарече въстанически полк на червените украински казаци. Унтерофицерът стана началник на щаба, Борис – комисар. Тъй като Альошкиният полк се бореше за справедливост и бойците му живееха задружно и гордо и мъдреха какви ли не лъжи – към отряда час по час се присъединяваха нови сили и той се превърна в едно от ручейчетата, от които се създаде Червената армия. От полка станаха бригада, от бригадата дивизия; влизаха в битки с бандите, с Петлюра, с доброволците, с поляците. Към полковете вече имаше политотдели, корпусни формирования, трибунали и чекисти.

По време на врангелевската кампания Альошка стана корпусен командир. Беше на 24 години. Чуждестранните вестници пишеха за Будьони и Алексей, че са създали нова тактика и стратегия на кавалерийската война. Чуждестранните академии проучваха мълниеносните набези на Алексей Селиванов, в академичните аудитории се решаваха тактически задачи въз основа на операциите на корпуса на украинските казаци. Заедно с обучаваните проучваха собствените си операции Селиванов и постоянният му комисар, изпратени в академията.

В Москва те направиха комуна с бившия киномеханик и с бившия унтерофицер. Както и в корпуса, честта и другарското чувството – на висота, с пламенна преданост – се поддържаше от Борис Ерлих… Дали защото неговото племе тъй дълго бе лишавано от една от най-прекрасните човешки ценности – другарство на бойното поле, в битките, – Борис изпитваше потребност, глад за дружба и приятелство. И чувството му бе тъй болезнено, че в това му отношение към приятелството се усещаше болезнен плам. Този плам и рицарство, и саможертвеност беше облагородяващото чувство, което неизменно превръщаше свърталището на Борис в клуб на «червените комисари».

Клубът бурно разцъфна, когато на масата вместо салама МСПО (Московски съюз на потребителските дружества. – Б. рус. ред.) и водката бе сервирана пълнена риба – дето въплъщава цялата история на този парливо подлютен народ. Вместо алуминиевия чайник се появи самовар, докаран от Кременец, и старческата умиротворяваща ръка наливаше чая. От много години Алексей Селиванов и неговите бригадни командири не бяха виждали старица със самовар. Тази промяна им беше приятна. Къде по-хубаво се обсъжда победата на социализма, ако заслаждаш тази надежда с чай…

За старата Естер се намери място в столицата на Съветския съюз. Старицата беше кротка и плаха, и безшумна като мишле, а в пълнената ѝ риба се усещаше истинска люта жар.

Първоначално тази риба докара над Остоженка буреносни облаци. Защото съседката професорша каза в кухнята, че права Бога, апартаментът цял се е вмирисал. И наистина, след пристигането на Ерлихови миризмата на чесън и пържен лук се усещаше още от антрето…

(По-нататъшният текст липсва.)

(ок. 1927)

 

Деветимата

Деветима са. Всички чакат за аудиенция при главния редактор. Първи влиза в кабинета широкоплещест млад мъж със силен глас и ярка вратовръзка. Представя се. Презиме – Сардаров. Професия – куплетист, автор на сатирични стихчета. Молба – да се публикуват стихчетата му. Има предговор от именит поет. Ако е необходимо, може да уреди и послеслов.

Главният редактор слуша внимателно. Той е мисловен човек, бавен, опитен. Бърза работа няма. Броят е готов. Преглежда стихчетата.

Ах, във Виена Франц
Йосиф тъй жално стене:
ах, просто нямам аз
ни капка вече търпение.

Главният редактор отговаря, че за съжаление и прочее. Списанието се нуждае от статии за кооперирането, от чуждестранни кореспонденти…

Сардаров се изпъчва, болезнено галантно се изгъва и шумно си отива.

Втори номер е госпожица – слабичка, срамежлива, много красива. Идва за трети път. Стиховете ѝ не стават. Тя непременно иска да разбере – само това иска: има ли смисъл да продължава да пише? Главният редактор говори с нея ласкаво. Той я вижда понякога на Невски с висок господин, който понякога много обстойно купува пет-шест ябълки. Тази обстойност е опасна. Стиховете ѝ го доказват. В тях е простодушната история на живота ѝ.

„Ти искаш тялото – пише девойката, – владей го, друже, враг презрян, но где душата да намери своя блян?“

Главният редактор размишлява. Тялото ти той ще обладае скоро. Натам вървят нещата. С тези тъй неспокойни, безпомощни и красиви очи. Душата бляна си ще намери не чак толкова спешно, но като жена ще си пикантна.

В стиховете си девойката описва живот «безумно-страшен» или «безумно-прекрасен», разни малки неприятности плюс «звуци, звуци, звуци около мен, звуци опияняващи весден»…

Със сигурност при успешен край на започнатото от обстойния господин девойката ще престане да ниже стихове и ще започне да ходи по акушерки.

След девойката влиза литераторът Луньов, дребен и нервен човек. Тук нещата са малко сложни. Луньов по едно време наруга редактора. Той е объркан човек, семеен, талантлив и злощастен. Щура се, гледа да припечели и не е съвсем наясно кого може да ругае, кого не. Отначало се развика, после неочаквано за самия себе си донесе ръкопис, после установи, че всичко е толкова глупаво, че трудно се живее на този свят и че не му върви, ах, как не му върви. В приемната получи леко сърцебиене, в кабинета чу, че «творбата» не е лоша, но аu fond (Всъщност (фр.), това не е литература, това е… Луньов с жар се съгласява, неочаквано заломотва, че „вие, Александър Степанович, сте добър човек, аз не постъпих добре към вас – това може да се приеме по различни начини, и толкова, исках именно да наблегна, но нещата са много по-дълбоки, с ваше позволение)“… Луньов смешно се изчервява, с треперливи пръсти събира листовете на ръкописа си, иска да се престори, че е спокоен или че е ироничен, впрочем кой знае какво иска…

Подир Луньов следват две много характерни за редакциите персони. Първата персона е дама, розова, жизнерадостна руса дама. Парфюмът ѝ се носи на талази. Очите ѝ са светли и наивни. Тя има син на девет години и този син – „знаете ли – той пише по цели дни, отначало не му обръщахме внимание, но всички познати са във възторг, дори мъжът ми, той е в мелиоративния отдел, толкова реалист човек, изобщо не възприема новата литература, нито, ще знаете, Андреев, нито Нагродска (Леонид Андреев, Евдокия Нагродская), но и той от сърце се смя, нося ви три тетрадки“…

Втората персона е Биховски. Той е от Симферопол. Чудесен човек, жизнерадостен. Той не се занимава с литература, няма нищо за обсъждане с главния редактор, но е абонат и е дошъл просто така, да побъбри с него и да сподели впечатления, да се гмурне, така де, в петроградския живот. И се гмурва. Главният редактор мънка нещо за политиката, за кадетите – Биховски разцъфва и вярва, че взима дейно участие в обществения живот в страната.

Най-печалният посетител е Корб. Той е евреин, истински Ахасфер. Родом е от Литва, бил ранен по време на погром в един от южните градове. Оттогава го мъчат силни главоболия. После бил в Америка. По време на войната се озовал незнайно как в Антверпен и на 44 години се записал в Чуждестранния легион. При Мобьож го контузили в главата. Главата му се тресе. По някакъв начин го евакуирали в Русия, в Петроград. Получава отнякъде помощи, живее под наем в смрадливо мазе в Пески и пише драма: „Цар израилски“. Много го боли главата, нощем не спи, а кръстосва из мазето и мисли. Хазаинът му, дебел и снизходителен човек, който пуши пури по 4 копейки парчето, първо му се ядосва, после, победен от кротостта и трудолюбието на Корб, който изписва стотици листове, го обиква. Корб носи старо, избеляло антверпенско сако. Небръснат е, с умора в очите и фанатичен стремеж към нещо. Главата го боли, но Корб пише драма и тази драма започва така: „Бий камбаните, загива Иудея“…

След Корб остават трима. Единият е млад мъж от провинцията, бавноподвижен, задълбочен в размисли, той дълго се настанява на фотьойла и дълго остава да седи. Бавното му внимание се приковава към картините на стените, изрезките на бюрото, портретите на сътрудниците… По какъв въпрос всъщност? Всъщност по никакъв въпрос… Работил е в пресата… В коя преса? В провинциалната… Ами интересно например какъв е тиражът на вашето списание, как се плаща трудът?… Обяснява му се, че не винаги се отговаря на такива въпроси и ако той пише, да заповяда, ако не… Младият мъж отговаря, че колкото за писане – не пише, няма такава насоченост, но би могъл да стане например… главен редактор.

Излиза „главният редактор“, влиза Смурски… И той човек с биография. Бил агроном в Кашинска околия в Тверска губерния. Спокойна околия, чудесна губерния. Но Смурски го теглел Петроград. Предложил си услугите като агроном, а освен това занесъл в една редакция 20 ръкописа. Два от тях били приети. Смурски си направил извода, че му върви в литературата. Не предлагал повече услугите си като агроном. Сега ходи с редингот и с чанта. Пише всеки ден и по много. Публикуват го рядко.

А деветият посетител – той е Степан Драко, „пътешественик, който обикаля света пеша, крал на живота и лектор“.

(1916)

 

На гарата

Това се случи преди две години на забравена от Бога гара близо до Пенза.

В ъгъла се беше събрала компания. Отидох при тях. Оказа се, че изпращат войник на фронта.

Един там, пиян, отметнал глава нагоре, свиреше на акордеон. Хълцащ младеж – занаятчия наглед, – с треперливо хилаво тяло, протегнал ръце към акордеониста, пошепна:

– Разтягай, Ваня…

После се отдръпна и обърнал гръб на останалите, съсредоточено капна одеколон в мръсната чаша с ханжа, китайска водка.

Бутилката с мътната течност обикаляше от ръка на ръка. Всички бяха пияни. Бащата на войника седеше на пода отстрани, блед и мълчалив. Братът на войника непрестанно повръщаше. Той се свлече, захлупи лице в бълвоча си и в този вид заспа.

Дойде влакът. Време беше за сбогуване. Бащата на войника не искаше да става – нито да отвори очи, нито да се надигне.

– Ставай, Семьонич – каза занаятчията. – Благослови сина си.

Старецът не отговори. Взеха да го будят. Копчето на кожената му шапка висеше. Приближи се стражарят.

– Тъпанари – рече той, – човекът мъртъв, те го бутат.

Излезе вярно – заспал и умрял. Войникът се огледа сащисан. Акордеонът потрепваше в ръката му и от тръскането просвирваше.

– Виж ти – каза той, – виж ти… – и допълни, подавайки акордеона: – Акордеонът е за Петка.

На перона излезе началникът на гарата.

– Веселби… – измърмори той – намерили къде да се сбират… Прохор, кучи сине, дай втори…

С големия железен ключ от гаровия клозет стражарят два пъти удари камбаната (езикът на камбаната отдавна беше изскубнат).

– Вземи си сбогом с баща си – казаха на войника, – стоиш като пукал.

Войникът се наведе, целуна бащината мъртва ръка, прекръсти се и тъпо тръгна към вагона. А брат му – той остана да спи в повръщнята си.

Откараха стареца. Хората започнаха да се разотиват.

– На ти трезвост – обади се старчокът търговец до мен, – мрат като мухи кучите му синове…

– Не, братко, трезвост, умряла работа… – твърдо каза брадат селянин, който се приближи до нас. – Народът ни е – народ пияница. Мътно око му трябва…

– Какво? – недочу търговецът.

– Гледай – отговори селянинът и с ръка посочи към полето, черно и безкрайно.

– И?

– И нищо. Тоз мъток виждаш ли го? Ей такова око му трябва и на народа – мътно.

(1918)

 

Светейшият патриарх

 

Преди две седмици Тихон, московският патриарх, прие делегации на енорийските съвети, духовната академия и религиозно-просветните дружества.

Делегатите – монаси, свещенослужители и миряни – дръпнаха речи. Аз ги записах, ето:

– Социализмът е религия на свиня, прикована към земята.

– Тъмни субекти кръстосват из градове и села, димят пожарища, лее се кръвта на убитите заради вярата. Казват ни – социализъм. Ще отговорим: грабеж, опустошение на руската земя, изпитание за свещената безсмъртна Църква.

– Тъмни субекти издигнаха лозунги за братство и равенство. Те са откраднали тези лозунги от християнството и злобно са ги извратили до крайно, срамно безобразие.

В бърза върволица минават къдрокоси отчета, чернобради църковни настоятели, тантурести задъхани генерали и момичета с бели рокли.

Те падат в нозете му, протягат устни към свидните обуща, скрити под меката коприна на лилавото расо, целуват старческата ръка и нямат сили да отлепят устни от синкавите отпуснати пръсти.

Патриархът седи на позлатен стол. Заобиколен е от архиепископи, епископи, архимандрити, монашеската общност. Листенца от бели цветя върху коприната на ръкавите му. Цветя са обсипали масите и подовите настилки.

Със сладостна отсеченост изскачат титлите от генералските гърла: Ваше Светейшество, възлюбени в Господа Владико, църковни властителю. По старовремски обичай те удрят чело пред патриарха, непохватно пипат пода. Незабележимо и строго монасите бдят за спазването на реда във въздаването на достойна почит, с горделива угриженост пускат една след друга делегациите.

Хората вдигат схванати вратове. Притиснати в стягата на разгорещените тела, в тежката им жарава – изправени запяват химните. Тихо се разпръскват встрани отчетата, притискат между обущата си разветите раса.

Златният стол е затулен от облите гърбове на поповете. Отдавнашна умора е налегнала тънките бръчки на патриарха. Тя осветлява жълтината на леко помръдващите бузи, оскъдно брадясали със сребърна четинка.

Гръмливите гласове тътнат с непреклонно въодушевление. Неудържимо се лее възторгът на отприщеното многословие. На бегом се възкачват към възвишението архимандритите, бързешком се превиват широките гърбове. Черната стена нараства стремглаво, безшумно и обгръща съкровения престол. Бялата калимавка е скрита от жадуващите очи. Накъсан глас жигосва ушите с нетърпеливи слова:

– Възстановяването на Московската патриархия е първото знамение за възраждащата се от пепелта руска държавност. Църквата вярва, че с верните си синове, водени от пребъдния в името Господне светейши Тихон, патриарх московски и на цяла Русия, ще разкрие истинския окървавен лик на родината.

– Както в древните мрачни дни, Русия с надежда вдига измъчен поглед към единния законен господар, който в дни на бездържавност е поел тежкия кръст на обединяване на разпиляното живелище…

Тътнат гръмливите гласове. Без да отпуска глава, изпънат и мършав, патриархът пронизва говорещите с неподвижен поглед. Слуша ги студено и съсредоточено като обречен.

Отвън е паднал умрял кон, опънал петала към небето.

Вечерта е румена.

Улицата е мълчалива.

Между гладките сгради текат оранжеви струи топлина.

В притвора са се проснали телата на спящи сакати. Намръщен чиновник дъвче овесена питка. В тълпата, скупчена пред храма, гъгнат слепците. Тлъста жена лежи в праха пред розовия блясък на иконата. Еднорък войник, забил в пространството немигащи очи, шепне молитва към Богородица, с леки движения подава иконките и с пъргави пръсти прибира банкнотите.

Две просякини са притиснали старчески лица към цветната каменна стена на храма.

Чувам, че шепнат:

– Чакат го да се появи. Днес няма молебен. Патриархът с всички други е вътре в храма. Умуват сега. За народа умуват.

Подутите крака на просякините са увити в червени парцали. Бели сълзи овлажняват кръвясалите им клепки.

Изправям се до чиновника. Той дъвче, без да вдига очи, слюнка кипи в крайчеца на лилавите му устни.

Тежко бият камбаните. Хората, свити до стената, мълчат.

(1918)

Исак Емануилович Ба̀бел (1894–1940) е новелист, драматург и сценарист. Описва живота на еврейската общност в родния си град Одеса в началото на 20 в. и през Октомврийската революция, както и време на Гражданската война. Най-известните му творби са сборниците с разкази „Конармия“ (1926) и „Одески разкази“ (1931) и пиесите му „Залез“ (1928) и „Мария“ (1935).В първите разкази на Бабел, които Горки публикува в списанието си „Летописи“, герои са евреите от Одеса. Творчеството на Бабел оказва огромно влияние на литераторите от т. нар. Южноруска школа – Иля Илф (Илф) и Евгений Петров (Петров), Юрий Олеша, Валентин Катаев, Константин Паустовский, Михаил Светлов, Едуард Багрицкий.Бабел е арестуван през май 1939 г. за „антисъветска заговорническа дейност“ и на 46 години е разстрелян. Това става на 27 януари 1940-а като заповедта е подписана лично от Сталин.

Pin It

Прочетете още...

Бог от консервата

Велко Милоев 08 Юни, 2014 Hits: 7278
Доктора, български доброволец на сръбска…

Циганската лъжица

Красимир Дамянов 18 Ян, 2018 Hits: 7152
След като дълго се колебах в коя най-сигурна…

Някой друг път

Кристин Димитрова 04 Апр, 2011 Hits: 12259
Гневът го караше да забързва крачка. Жената…