От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 04 Sabina

 

Юлия Кръстева е световноизвестна личност, в рамките на възможното за интелектуалците. Обявена е от списание Time Magazine за една от най-важните мислителки и мислители на човечеството, във Франция е наградена с Ordre National du Mérite [Национален орден за заслуги], а в Норвегия – с наградата Холберг, която се опитва да запълни хуманитарното сляпо петно на Нобеловата награда.

Кръстева е родена в България, но от средата на шестдесетте години живее във Франция. В тридесетте ѝ публикации по различни теми родната страна никога не е играела някаква значителна роля. Нито пък в досегашното разбиране [за нейната личност]. Всичко това обаче е на път да се промени. Защото неотдавна Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, наричана от всички просто „Комисията за досиетата“, публикува досието на авторката. Поводът за това е даден от една покана до госпожа Кръстева, да стане член на редакционната колегия на български литературен вестник. Досието, което може да се види в Интернет, води на отчет госпожа Кръстева като неформална сътрудничка на Първо главно управление на бившата Държавна сигурност (ПГУ, външнополитическото разузнаване) под псевдонима „САБИНА“.

Определени страници липсват

Според „работното досие Сабина“ (работните досиета се отнасят до собствените агенти, а не до обектите [на тяхната работа]) с номер 8230, тя е била завербувана през 1971. Във всеки случай там се отбелязва също, че документите ѝ са взети от Шесто главно управление на ДС (политическата полиция, чиято дейност се простира само до вътрешността на страната). Това е важна подробност, тъй като тя подсказва, че „Сабина“ е работила за ДС още преди това.

Досието изглежда също като безброй много други. Но то е било прочиствано, и то много пъти. Това се доказва от двойното и тройно номериране на страниците. Тъй като всяко досие е трябвало да има последователно номериране (за да се избегне възможността служителите да си служат свободно с това „съкровище“), то е било подновявано в случаите на изземане на съдържания, така че днес върху страниците стои първоначалната цифра, една друга, подновена, и накрая още една, допълнително добавена. Така с един поглед може да се установи, че определени страници липсват, тъй като например днешната страница 66 някога е била 172. Между другото, към всяка папка с документи е прикачено съдържание с настоящото номериране на страниците, което донякъде улеснява ориентацията в тези катакомби.

Какво липсва се изяснява доста бързо: това са писмените доклади на агентката „Сабина“. От тях няма нито един. Документирани са само устните ѝ доклади, например ония за интелектуалците от Френската комунистическа партия (ФКП), за борците от палестинската съпротива, за Китай и френските маоисти, на които госпожа Кръстева (уж?) е симпатизирала между 1971 и 1976. (Редакцията на списание Tel Quel, на която тя е членка, обявява през 1971 подкрепата си за маоизма; членовете на редакцията, сред тях Филип Солер, Ролан Барт, както и самата Кръстева, посещават Китай най-официално през 1974). Но агентката е докладвала и за българските емигранти в Париж, което не може да е било лесно, тъй като последните са се отнасяли с недоверие към всички хора, отпътували официално от комунистическа България, и са се въздържали от критични изказвания по адрес на тамошния режим. Например една бележка към досието от 1984 документира, че госпожа Кръстева е предоставила информации за някои български емигранти, както и за „прогресивни“ арабски организации. Освен това досието съдържа и списък на „контактите“ на Сабина, между тях водачът на една от емигрантските организации, Вълчо Вангелов.


Small Ad GF 1

Кръстева отрича всичко

Госпожа Кръстева отрича всичко, тя твърди, че „някой“ се опитва да ѝ навреди, да я дискредитира. Това едва ли може да ни учуди. Смайващо би било обратното. Почти никога не се е случвало някогашни доносчици, шпиони или издайници да са признавали вината си. Първо се отрича всичко и се говори за фалшификация; когато доказателствата станат необорими, се твърди, че не се е вредило никому или даже се е действало от патриотични подбуди (един български народен представител дори беше твърдял след разкриването си, че е постъпил в Държавна сигурност по собствено желание, за да я разрушава отвътре). А след това се възцарява доживотно мълчание. Като психоаналитичка госпожа Кръстева би трябвало да изпитва особен, професионален интерес към тези фази на отричането.

А аргументът, изказан междувременно – че липсата на писмени доклади оневинява госпожа Кръстева – е напълно неуместен. Напротив: фактът, че досието ѝ е прочиствано, може да означава единствено, че службите са искали да защитят една бивша агентка. В тази връзка трябва да се знае, че Комисията не разполага с физически контрол над целите досиета, а само върху онези части от тях, които ѝ бъдат предоставени от организациите-наследници на бившата Държавна сигурност, междувременно „децентрализирани“ и разпределени между три различни министерства. До такава степен днешните действащи лица от „Deep state“ [дълбоката държава] могат да избират и отделят както си поискат.

Враг на народната власт?

Колко вероятно е, че при тези почти четиристотин страници става дума за фалшификация? Извършителите – онази анонимна инстанция, която при всяка защита се обозначава с безличното „някой“ – би трябвало да са били сътрудници на Държавна сигурност, защото току-що публикуваното досие идва по всяка вероятност от комунистическо време (за това говори както пожълтялата, лошокачествена хартия, така и специфичният старомоден машинописен шрифт, добре познат на всеки човек, който се е занимавал по-внимателно с тези досиета). Но защо би било нужно тогавашната тайна служба да изготвя фалшификация? Това би било мислимо единствено в случай, че госпожа Кръстева се е борила още преди 1989 против тоталитарния режим на Българската комунистическа партия, по какъвто и да било заслужаващ внимание начин. В случая става дума за точно обратното.

Младостта на госпожа Кръстева е протичала по също толкова конформистки начин, колкото и младостта на повечето млади хора от онова време, в онази система. В интервю за Nouvelle Observateur от 1974 (Nr. 658) тя самата разказва: „Като всички останали и аз бях, от шестата или седмата си година, членка на детските и младежки партийни организации. По-късно постъпих в Комсомола. Аз също живеех със знанието за борбата на Георги Димитров, за Лайпцигския процес. Беше детство, определяно от възпоменанията за антифашистката борба. Като следствие от това мисленето ми беше пропито от марксистката ортодоксалност“. Но това не ѝ създава „никакви проблеми“. Между другото баща ѝ, по образование теолог, работи като счетоводител за Светия синод на Българската православна църква, която по онова време е пълна с агенти и доносчици на Държавна сигурност – от четиринадесетте български владики, цифром и словом, след „обрата“ единадесет се оказват сътрудници на тайните служби, между тях и днешният патриарх Неофит.

По-късно, след завършването на образованието си, госпожа Кръстева става аспирантка на Българската академия на науките (към Института за български език и литература), както и сътрудничка на държавно-предани [staatstragend] вестници като Народна младеж и Средношколско знаме. През 1966, по време, в което пътуванията до капиталистическия Запад са напълно немислими за огромната част от населението, на Кръстева е разрешено да отпътува за Франция, като стипендиантка на френското правителство, „при условие, че нито ще се ожени, нито ще се опитва да се засели там“. Тя не спазва нито една от двете уговорки с българските инстанции, заради което би трябвало да бъде обявена за „невъзвращенка“ (според тогавашната езикова употреба.) По онова време такива хора са осъждани, а роднините им – често тормозени, дори наказвани. В този случай това не се получава, понякога „Сабина“ се връща най-спокойно в „родината, която е предала“ (според тогавашната терминология), а службите се отнасят към нея великодушно и дори позволяват на родителите ѝ, както и други роднини, да я посещават във Франция.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

По каква точно причина фалшификаторите от редиците на Държавна сигурност би трябвало да се подложат на такъв сизифов труд, за да дискредитират с толкова обемисто досие една дама, която през седемдесетте години е все още до голяма степен неизвестна извън Париж? Още по-малко вероятна е втората възможност – а именно, че една историческа фалшификация с такъв обхват би могла да бъде дело на днешните служби (обвързани с НАТО и Европейския съюз). Само за да навредят на една уважавана по цял свят дама от академичните среди, с която българската държава се гордее? Друго „обяснение“ просто няма, ако човек би искал да подлага на съмнение автентичността на досиетата.

Напълно неразбираемо е защо цяла поредица от интелектуалци [както в чужбина, така и в България] днес застават зад госпожа Кръстева, без достатъчни познания в тази материя – сякаш да си работил/а за бруталния потиснически апарат на един тоталитарен режим е някаква дреболия? Юлия Кръстева е носителка на наградата Хана Арент за заслуги в областта на политическата мисъл (2006), както и наградата Вацлав Хавел (2008). Това би трябвало да задължава – както нея, така и онези, които се изказват в тази връзка – към висока мяра на политическа истинност и бдителност.

(Публикува се с разрешение на автора)

Източник

 

Илия Троянов (род. 1965) е немски писател, преводач и издател от български произход.

Pin It

Прочетете още...