От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 01 Kiril Serebrennikov
След дълги години на подкрепа от страна на Кремъл, Кирил Серебреников се оказа под домашен арест по време на премиерата на балетния си спектакъл в Большой Театр.
Снимка: Artyom Geodakyan / TASS via Getty

 

В една скорошна съботна вечер, както е ставало редовно в течение на почти двеста години, на сцената на Большой Театр, драпирана с известната си алено-златна завеса, беше представена дългоочакваната премиера на един нов балет. Билетите бяха разпродадени само за часове още предния месец и мнозина почитатели бяха оставени да чакат напразно на студа пред касите на театъра. Голямата зала на Большой, с леко тресящи се ложи, беше пълна с толкова много членове на управляващия елит – от прес-секретаря на Влдаимир Путин, Дмитрий Песков, до шефа на [телевизионния] Канал Едно, Константин Ернст – че вечерта изглеждаше като подновена версия на някой от конгресите на стария Централен комитет на комунистическата партия.

Силно очакваният балет беше „Нуреев“ – постановка, представяща живота и творчеството на известния балетист и хореограф Рудолф Нуреев, чието бягство от Съветския съюз, в Париж през 1961, беше се превърнало в международна сензация. Режисурата беше на Кирил Серебренников, който, на четиридесет и осем, е най-възхваляваният и международно известен руски театрален режисьор – човек на изкуството, чиито вкусове се простират в областта на амбициозното, провокативното и авангардното. Танцът в „Нуреев“ е прекъсван от четения на различни текстове, в които се размишлява върху смесените идеи на изкуството и изгнаничеството. Един пасаж, който цитира писмо, получено от Нуреев след като е емигрирал в Европа, описва тъжно как Русия е страна, която „не цени героите си“. Краят на първия акт представлява чувствено и лирично pas de deux между Нуреев и Ерик Брун, известният датски танцьор и партньор на Нуреев в течение на много десетилетия, който показва как двамата се влюбват един в друг след среща в Копенхаген през 1960-те.

По време на представлението Серебренников си беше у дома, в двустайния си апартамент на улица Пречистенка, където вече четвърти месец е под домашен арест. Миналата седмица властите обвиниха Серебренников във финансови злоупотреби. Те твърдят, че известният режисьор е присвоил държавни средства на стойност шестдесет и осем милиона рубли, тоест повече от един милион долара, по време на продукции на театрални фестивали и представления в хода на седем години. Ако бъде намерен за виновен, Серебренников би могъл да получи до десет години затвор. (Докато се намира под домашен арест му е забранено да говори с журналисти). Той е един от четиримата обвиняеми в голям процес, който изглежда едновременно и уморително-типичен (държавата на Путин редовно провежда показни процеси срещу хора, за които твърди, че са присвоили бюджетни средства), и дълбоко анормален (арестът на Серебренников навява спомени за друг един руски театрален директор, Всеволод Майерхолд, който е разстрелян през 1940, по време на чистките от сталинската епоха). Малцина в Москва мислят, че проблемите на Серебренников са действително свързани с пари.

В края на представлението членовете на балетната трупа излязоха на сцената да приемат овациите, облечени във фланелки с лицето на Серебренников и надписи „Свобода за режисьора!“. Някои от публиката викаха „Браво, Кирил!“ – хвалебствени викове за човек, който липсваше на сцената, сякаш викането на името би могло, в някакъв сюрреалистичен акт, да го върне в театъра.


Small Ad GF 1

Както често се случва в днешна Русия, фактите от криминалния случай на Серебренников са засенчени от безбройни, често противоречиви интерпретации: Какво послание се опитва Кремъл да изпрати до артистичните и културни фигури в страната? Ако Серебренников действително е извършил нарушение на закона, то какво е истинското му естество? Или може би смисълът е в случайността на избора, в това, че всеки режисьор, артист или изпълнител би могъл да свърши на същото място? Без значение какъв е отговорът, мнозина от наблюдателите виждат в този случай указание за мрачен и тревожен поврат в руския политически живот; един вид символ – и предупреждение – че държавата е станала по-неумолима, по-агресивна и по-непредсказуема, склонна да се нахвърля дори и върху онези, на които някога е гледала с благосклонност. Не е случайно, че Серебренников получи криминални обвинения във време, в което управляващата идеология в Русия се затваря и става по-консервативна, понякога клоняща към открито ретроградното и мракобесното.

Премиерата на „Нуреев“ всъщност трябваше да бъде още през миналия юни. Но само два дни преди това директорът на Большой внезапно обяви отмяната ѝ. Официалната причина беше, че балетът „не е готов“, но това изглеждаше малко вероятно. Балетната критичка на Коммерсант, един от руските ежедневници, която беше гледала части от репетициите, обяви, че светът на балета още не е представял нищо „по-голямо или по-значително“ в течение на десетилетия, и че хореографията му е като „дишане“. Тя предсказваше, че „Нуреев“ ще се превърне в „най-успешния и най-печеливш балет след падането на СССР“. По-вероятната причина може би беше голотата в балета и открито представената тема за хомосексуалната любов. (Никита Михалков, мощен филмов режисьор с тесни връзки в Кремъл, заяви в интервю за портала Vice, че Большой не е място, където трябва „да се окачва хуят на Нуреев“ [буквален цитат]). Разпространиха се слухове за телефонно обаждане в Большой от високопоставен кремълски чиновник или политически влиятелен православен свещеник, който може би е довел да внезапното решение да не се поставя творбата. Че Серебренников скоро ще изгуби благоразположението [на Кремъл] и ще бъде обвинен в корупция, че чиновниците са взели балета му на прицел.

Но путинова Русия се характеризира с дискурсивни, нелинеарни качества – и е пълна с противоречия за всеки, който се опитва да разшифрова смисъла на събитията в нея. В онзи уикенд, след петмесечно отлагане, Большой  все пак представи премиерата на „Нуреев“. А Серебренников, ако и да е автор, чието изкуство се поставя на главната сцена на страната, си остава невидим и очаква съдебен процес, чийто изход ще определя отношенията между изкуството и държавата в хода на продължаващата епоха на Путин. Въпросът е кое тук е изключение и кое – правило? Това, че балет като „Нуреев“ се изпълнява на главната сцена на Большой, или че режисьорът му се намира под домашен арест?

Серебренников винаги е бил един специфично руски тип бунтовник: такъв, който е търсил – и получавал – успех в мейнстрийма, често с благословията и подкрепата на държавата. В продължение на известно време той беше домашният avant-gardiste  на Русия от епохата на Путин. Израснал е в Ростов на Дон, град в южна Русия, известен с агресивния си, оцветен в мафиотски тонове местен фолклор. Майка му е била учителка по руски език, а баща му уролог – с други думи, архетипни членове на късно-съветската провинциална интелигенция. Серебренников е завършил физика, но от ранна възраст е демонстрирал талант за театъра и е бил популярен режисьор на местни пиеси и телевизионни филми.

В ранните двехилядни години, когато Серебренников е в тридесетте си, той пристига в Москва, където поставя поредица от успешни представления в Современник (театър, основан по време на размразяването на Хрушчов, през 1950-те), както и в Московския художествен театър „Чехов“ – историческа сцена, известна най-вече чрез Константин Станиславски и неговия театрален метод. Тази есен аз разговарях с Михаил Швыдков, който беше руски министър на културата от 2000 до 2004, и си остава високопоставена, влиятелна фигура в областта на изкуствата. Швыдков разполагаше с власт през един сравнително свободен период от държавната намеса в културата, включващ подкрепа за новаторски и понякога неконвенционални форми на изкуство – което понякога правеше това министерство да изглежда по-прогресивно от останалите клонове на държавното управление, или дори на наблюдаващата общественост. (По време на разговора Швыдков ми каза, „Винаги повтарям думите на Александър Пушкин: ‚Държавата е единственият европеец в цяла Русия‘.“)

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Швыдков е наблюдавал развитието на кариерата на Серебренников и вижда в него личност с истински модерна чувствителност, с желание да се противопоставя на консервативното течение в руския театър, но също и с професионализъм и творческа способност да осъществи тази визия. „Кирил е много талантлив и много автентичен“, каза ми той. „Да, той е екстравагантен и създава в изкуството си известен елемент на провокация, но това е естествено и коректно“. При все това, продължи Швыдков, „Той винаги е съществувал вътре в системата: работил е за най-големите московски театри, за Большой, правил е филми“.

Звездата на Серебренников се издигна в тандем със собствения, много целенасочен, флирт на путиновата система със съвременното изкуство. За известно време, през средните и късни двехилядни години – вторият президентски мандат на Путин и краткотрайното управление на Медведев – Кремъл имаше интерес към някакъв вид сценично-управлявана модернизация, тоест нещо, което в областта на изкуствата, доведе до държавна подкрепа за новаторство и експерименти, голяма част от тях контролирани, но някои по-малко от останалите. Анна Наринская, дългогодишна журналистка и художествена критичка, ми каза, че чрез насърчаването на авангарда Кремъл се е надявал да изпрати различни послания към различни аудитории. За Запада това беше „покана за ангажиране“, както казва Наринская: за известно време чуждестранни куратори и съвременни артисти редовно са посещавали Москва, за да представят или направляват голямомащабни проекти. От собствено руската интелигенция и творческите професионалисти се е очаквало да видят в държавния интерес „призив към сътрудничество – елате и работете с нас“. А младите хора в страната са получавали стил, към който биха могли да имат отношение, една привлекателна и модерна естетика.

Не че Серебренников и други са имали особено широк избор. Голяма част от руския културен живот е напълно зависима от държавното финансиране; това е особено валидно за драматичните изкуства, тъй като почти всички от онези повече от шестстотин театъра в страната са държавни институции, които разчитат на държавна подкрепа за около седемдесет процента от бюджетите си. Самостоятелното намиране на средства и благотворителността почти не съществуват. „Нямате избор между правене на филм с държавно участие или без“, казва Наринская. „Въпросът е: искате ли изобщо да правите филм?“

В средните до късни двехилядни години личността, стояща зад кремълските опити за привличане – някои биха казали за асимилиране – на артисти и културни фигури, беше Владислав Сурков, висш съветник на Путин, който беше и архитект на руската постмодерна, „на ужким“ политика. Сурков е самозван културен познавач, чиито вкусове варират от Уилям Бъроуз до Тупак Шакур. Той и сътрудниците му редовно летяха до Залцбург за оперния фестивал. Шурков беше онзи, който измисли понятието „суверенна демокрация“ като описание на путиновата система – по същество един хитър начин за маскиране на меката авторитарна система. Той умело създаваше стилни младежки групи и политически партии. Едно лято Сурков уреди концерт на Земфира – обичана алтернативна руска рок-певица – в про-путински младежки лагер в провинцията. В Москва той организира регулярна вечер за поезия и експериментален театър с актьори, подготвяни от Дмитрий Брусникин – режисьор и театрален педагог с култов статус.

Много скоро Сурков започна да се интересува от Серебренников – но и Серебренников от Сурков. Алексей Чеснаков, бивш кремълски политически съветник, който работеше за Сурков, ми разказа, че Сурков е смятал, че Серебренников и други артисти като него „са чувствали нещата много тънко, по начин, който Сурков е разбирал, а други официози не – и би могъл, по някакъв начин, да възвиси държавата“. Двамата не са били особено близки, но интересите им са съвпадали, поне отчасти. Серебренников е можел да използва ресурсите на държавата, за да реализира творческите си амбиции; Сурков пък е можел да впрегне талантите на хора като Серебренников за разширяване на собствената си визия за културния живот в епохата на Путин, някога жизнена и ръбата, но само вътре в предписаните граници. „Това беше време, в което много хора се чувстваха привлечени от държавата, от процеса, който се разгръщаше, когато да бъдеш близо до държавата беше не само изгодно, но и интересно“, казва Чеснаков.

Наринская, журналистката и критичка, си спомня за Сурков като за „един вид сив кардинал“. Изглежда, казва тя, че Сурков „управляваше цяла Русия иззад кулисите – той беше демоничен, мистериозен; как човек би могъл да не се интересува от него? А освен това той разполагаше и с властта да ви даде много пари“. Що се отнася до Серебренников, продължава Наринская, „Той знаеше как да бъде приятен на босовете. Беше приятел с министри и олигарси, и красиви светски дами“.

В определен смисъл отношенията между Серебренников и Сурков напомняха за онези между Майерхолд – авангардния режисьор от времената на чистките – и Лев Троцки, болшевишкия революционер; или между Исак Бабел, известния писател, и Николай Ежов, социопатът-шеф на сталинската секретна полиция. Както Майерхолд, така и Бабел са се радвали, за известно време, на благосклонността на съветската държава, но само за да станат жертви на терора ѝ, по време на чистките. Впрочем, падението на Серебренников в никакъв случай не е толкова рязко. Нещо повече, той никога не е изпитвал идеологическо влечение към режима; вярно всъщност е точно обратното. Политическите му възгледи бяха либерални още от самото начало, а към 2011-12 той дори участваше в антипутинските протести. Новаторството на Сурков се състоеше в разбирането, че идеологията може и да бъде поставена на второ място: неговият облог беше върху стила, а не върху субстанцията.

Апогеят на артистичния флирт между Серебренников и Сурков и вселената, представлявана от него, беше през 2011, когато Серебренников постави театрална продукция на „Почти нула“, роман, написан вероятно от Сурков под лесно разбираем псевдоним. В книгата си за путинска Русия „Нищо не е истина и всичко е възможно“, [британският журналист] Питър Померанцев описва разпродадената премиера в Москва. Публиката беше пълна с „коравите, умни мъже, които управляват страната, заедно с техните зашеметяващи спътнички“, пише Померанцев. За пиесата Серебренников умно заменя хладния цинизъм на главния герой (основната тема в романа на Сурков), и го представя като човек, измъчван от съмнения и угризения. Актьорите на Серебренников говорят директно със зрителите, като ги обвиняват, че живеят „удобно в свят непотизъм, корупция и насилие“. Померанцев описва реакцията им. „Бохемите от публиката се смееха с неудобство. Твърдите мъже и спътничките им гледаха непримигващо, сякаш тези провокации нямаха нищо общо с тях. Мнозина напуснаха по време на антракта. По този начин големият режисьор извърши трик, напълно достоен за времената на Сурков: той успя да се хареса на политическите си господари – Сурков спонсорира театрален фестивал, ръководен от Серебренников – но заедно с това запазва и либералната си цялостност.“

Не дълго след това Олег Кашин, руски журналист, който обича да провокира събеседниците си, попита Серебренников защо е избрал да работи със Сурков. Отговорът на Серебренников беше просто „А защо не?“ Той каза, че „Почти нула“ е талантливо, представително и интересно произведение, което говори за нашето време по много сериозен начин“. След което продължи, „Не мисля, че театърът трябва да се занимава с чисто изкуство, да бъде затворен в кула от слонова кост. Интересувам се от театър и кино, които се занимават с живота, които са точно в центъра му, задават объркващи въпроси, готови са да произнесат някои неприятни истини“.

През март 2011 сътрудници на министерството на културата предават на Серебренников послание: той трябва да поиска благословията на държавата. По онова време президент беше Дмитрий Медведев и той, в същата степен като Сурков, беше отговорен за подкрепата и интереса на държавата към културните проекти и съвременното изкуство. Преди това Медведев беше подкрепил идеята за изграждане на бизнес-инкубатор на име Иновационен център Сколково и сега желаеше да направи нещо подобно и в изкуствата. Идеята, циркулираща по онова време, беше да се стартира нов държавно финансиран фестивал на име Платформа, и Серебренников да бъде един от неговите директори. „Казаха му, че ако направи подобно искане, то ще бъде одобрено“, разказва бивш сътрудник на министерството на културата.

В продължение на известно време експерименталните постановки на Платформа – където освен театър се представяше танц, музика и медийни изкуства – бяха сред най-релевантните и енергични в страната. Продукцията на Серебренников на „Боклуци“ [„Отморозки“, по романа на Захар ПрилепинСанькя“] – груба, жестока пиеса за изгубеното руско поколение от 1990-те, беше специален хит. Някъде по същото време, около 2012, си спомням постановката на „Златното петле“, опера от Николай Римски-Корсаков, която Серебренников превърна в сатира за днешните политики на Кремъл. Военен парад с огромни ракети, поставени по сцената, беше алюзия за ежегодните руски паради в чест на Деня на победата; детска орда, възпяваща Царя, беше намек за про-путинските младежки групи, създадени от Сурков. Но в хода на времето празнотата на идеята, че руската държава би могла да произвежда творческа енергия, започна да става все по-очевидна. Сколково се оказа лишен от съдържание проект, а Платформа просъществува само три години.

През 2012 градското управление на Москва назначи Серебренников за директор на центъра „Гогол“  – един застаряващ театър на странична улица зад ЖП-гарата Курский вокзал. Преди идването на Серебренников театърът постоянно беше губил публика и беше започнал да блокира достъпа до половината от местата в главната си зала. Назначаването му беше оспорвано, особено сред актьорите от театъра – консервативна, застаряваща трупа – които организираха протести пред кметството и изпратиха протестни писма до всевъзможни инстанции, от Думата до прокурорската служба. Серебренников отвърна с борба и в края на краищата прехвърли голяма група от бившите си ученици в основното ядро на „Гогол“. Под ръководството на Серебренников центърът Гогол направи няколко успешни постановки, сред тях „Идиоти“, вдъхновен от филма на Ларс фон Триер от 1998, която беше представена на фестивала в Авиньон. Постановката му на „Обикновена история“ по романа на Иван Гончаров е предупреждение срещу компромиса, срещу изкушенията и удобствата, които идват с приближаването до управляващата система.

Марина Давидова, известна критичка и редакторка на списание Театър, ми каза, че е предупредила Серебренников, че този период не може да продължи дълго, също както свободното време на изкуствата след болшевишката революция е отстъпило пред задушаващия контрол на сталинизма. „Не се приближавай прекалено много до властта“, казала му тя. „Има хора вътре в системата, които те подкрепят сега – но ще има други, които ще се борят срещу тях, и в хода на битката те ще те унищожат“. Тя добавя, „Това не е морална дилема, а разбиране на алгоритмите на [руската] история“. По онова време Серебренников отхвърлил предупрежденията ѝ. „Не се безпокой“, казал той. „Не сме чак толкова близо [до властта]“.

Отношението на руската държава към света на културата започна да се променя през късната 2011 и ранната 2012, когато, в отговор на изборната измама и решението на Путин отново да се върне на президентския пост, по улиците на Москва се зароди мощно протестно движение. Демонстрираха най-вече хора от средната класа: именно публиката на Серебренников и онзи вид хора, които Сурков мислеше, че може умно да направлява. Путин отговори, като се обърна към нова идеология – миш-маш от консервативни ценности, анти-западна омраза, презрение към градските елити и възхваляване на православната църква. Президентът уволни Сурков и назначи Владимир Медински за министър на културата. Медински е националистически идеолог със странни академични свидетелства – аматьорски изследвания показват, че една от дисертациите му е зле изследвана и пълна с грешки – който придвижи министерството в силно консервативна посока. Идването му беше „внезапно и осезаемо“, казва един от бившите служители на министерството. „Започнахме да получаваме всички тия запитвания защо подкрепяме странно и ненужно изкуство“.

Започна период на политически реваншизъм, както вътре, така и извън Кремъл, и ограничената толерантност от времето на Медведев беше премахната. През 2012 три момичета от поп-групата Пуси райът бяха дадени на съд. А след 1914, когато Русия се оказа в геополитически сблъсък със Запада поради нападението срещу Украйна, политиците и културният живот в страната започнаха все повече да затъват в рефлексивна агресия и параноя.

Политическа директива, издадена от Медински за министерството на културата, разпореди „отхвърляне на принципите на толерантността и мултикултурализма“. Съвременното изкуство се оказа нежелано: „Никакви експерименти с формата не могат да оправдаят съдържание, което противоречи на ценностите, традиционни за нашето общество“. Медински нареди министерството да прекрати поддръжката на фестивала Платформа. През 2016 Серебренников режисира филма „Ученик“, в който се осмиваха все по-засилващите се в страната клерикализъм и нетолерантност. Това беше грозна, неприятна гледка, която спечели наградата Франсоа Шалè на фестивала в Кан. Серебренников и държавата, която на практика му даваше работа, се движеха в противоположни посоки.

В началото, през миналия май, бяха арестувани трима от служителите на Центъра Гогол, сред тях и финансовият му директор. В този момент Серебренников все още беше само свидетел, но вече беше ясно, че и той ще стане мишена. Същността на обвиненията беше, че продукционното му студио е присвоило средства, предназначени за фестивала Платформа. Обвинението изглеждаше абсурдно. На едно от съдебните заседания прокурорите заявиха, че представлението „Сън в лятна нощ“ никога не се е състояло. Но пиесата беше спечелила няколко награди, беше представяна в чужбина и беше широко рецензирана. Прокурорите отхвърлиха като свидетелства новинарските статии, представени от защитата, с думите „Една статия от вестник не може да потвърди, че представлението действително се е състояло“.

Надеждите на поддръжниците на театъра се съживиха през май, когато влиятелният директор на московския Театър на нациите връчи на Путин писмо в подкрепа на Серебренников и колегите му. Путин, приемайки писмото, беше чут да промърморва думата „глупаци“, вероятно по адрес на прекалено старателните следователи, водещи случая. Но може би думите на Путин бяха отправени към някой друг, може би към обвиняемите и техните симпатизанти. Или може би самият Путин вече не разполага със същата всесилна хватка над следователите и тайните полицаи в страната.

На 22 август Серебренников беше в Санкт Петербург, където снемаше филм за живота на Виктор Цой, рок-легенда от съветските времена и герой на контракултурата от 1980-те. Руската полиция арестува режисьора и го откара обратно в Москва, пътувайки цяла нощ. На сутринта един съдия го осъди на домашен арест, в очакване на съдебния процес. На съдебното заседание Серебренников каза „Обвиненията срещу мен са невъзможни и абсурдни. Аз мислех, че работим над светъл и мощен проект за нашата страна, за родината“. Накрая завърши с молба за освобождение под гаранция, която беше отхвърлена. „Аз съм честен човек и моля съда да ми позволи да работя“, бяха думите му.

Обвинението се върти около предполагаемо използване в студиото на обнал, парични средства извън счетоводните книги. Въпросът е сложен, тъй като обналът е по същество начин да се превръщат напълно законни средства в незаконни, които могат да бъдат похарчени за каквото си пожелаете: за собствена облага или за доставка на необходими стоки и услуги. Държавните средства могат да бъдат предоставени само известно време след доставката на дадени стоки или услуги. Но за един голям театър всевъзможни доставчици изискват незабавно разплащане: сред тях са и сценични работници, осветители, монтьори. По този начин Серебренников и колегите му от театралното студио може би са били принудени да използват незаконни пари за напълно законни цели. Самият закон тук се превръща в капан.

[…]

Един от най-нечестните трикове на путиновата система е, че както законовите последствия, така и нарушенията, които те са предназначени да коригират, са оставени нарочно неясни. Неофициалните, неписани правила не са никакви правила, а по-скоро подсказвания и внушения. Един криминален случай, включващ фигура като Серебренников, е повече от достатъчен, за да накара всички хора от сферите на изкуствата и културата да разберат, че държавата очаква от тях нещо ново и по-различно. Но какво? Давидова, театралната критичка, предлага следния отговор: „Ако направите нещо от малко-малко по-радикално – и само вие можете да предполагате къде се намира границата – то те ще се появят и ще започнат да търсят нещо“, каза ми тя. „И, разбира се, ще намерят нещо. Мислите ли, че дори и място като Большой е чисто? Ако биха искали да търсят финансови нарушения, аз съм сигурна, че ще намерят много“.

Трудно е да се каже каква точно е била грешката на Серебренников, ако изобщо е направил някаква. Може би тя се е състояла в това, че е вярвал, до самия край, че е възможно да се води разговор с онези, които по същество много отдавна са престанали да разговарят с него. Серебренников веднъж беше казал в интервю, че, независимо от правителството или системата, „вие трябва да разговаряте“. Както сам той го формулира, „Вие им казвате, ‚Знам, че вие, държавата, лъжете, че сте наемници, но по закон трябва да помагате на театъра и изкуствата, така че, бъдете добри – изпълнявайте задълженията си‘. В името на театъра не се срамувам да го направя“.

 

Източник

 

Джошуа Яфа е американски журналист, който работи в Москва. Той е редовен сътрудник на списание The New Yorker и е писал за множество други реномирани издания като The Economist, The New York Times, Bloomberg Businessweek, Foreign Affairs, The New Republic, и др. Стипендиант е на фондацията New America.

Pin It

Прочетете още...