От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 03 Eastern Europe

 

Източна Европа изчезва. Не физическото пространство, а идеята. Онова, което поддържа района цялостен в представата на хората – споделеното усещане за окупация и изключване, ценните спомени за претърпените поражения, едва ли не постоянното бреме на икономическата изостаналост. Всичко това вече го няма или поне не се забелязва толкова ясно, колкото преди. Отидете в Прага, Варшава, Будапеща, Братислава, Вроцлав, Дебрецен, Тимишоара или Талин. Разходете се по улиците. Отбийте се в моловете, до щандовете за мобилни телефони. Как ще разберете, че не сте в Бремен, Шарлероа, Нюкасъл или Фарго? Магазините са едни и същи. Marks&Spencer, H&M, C&A. Хората са облечени еднакво. Гледат едни и същи неща, шофират едни и същи коли. Къде останаха трабантитe и малките полски фиатчета от скъпото ни минало?

Губейки самобитността си, под напора на уеднаквяващите сили на глобализацията и просперитета, Източна Европа е на път да бъде забравена. Като обект на академични изследвания, тя е в криза. Академичните позиции във факултетите са на път да изчезнат. Американският съвет на просветените общества (ACLS) спря да финансира изследвания… Като изключим спорадичните излъчвания на „Ида“[1] или някои румънски заглавия, внасянето на филми от района почти е спряло. Литературните преводи, въпреки геройските усилия на издателства, като „Туистид Спун Прес“ и поредиците на „Ню Йорк ривю ъф букс класикс“, също вече са огромна рядкост.

Отминаха дните, когато „Пенгуин“ издаваха поредицата „Писатели от другата Европа“ или когато Сюзан Зонтаг ни съветваше да четем Данило Киш, докато все още имаме време. Оттогава Източна Европа бе сведена до фон за фантазиите на други хора. Познавам изтъкнат учен от региона – историк, с редовен курс по история на Източна Европа, – който ми сподели, че всяка година студентите му задавали въпроса могат ли хората от това „сиво място“ да обичат и да се смеят. Винаги е леко унизително да четеш книга на английски с герой от Източна Европа. Никога не можеш да си сигурен дали няма да бъде отчаян от живота чистач (разбирай поляк), харизматичен измамник (унгарец), гангстер от посткомунистическата епоха (сърбин) или пък източник на еротично пробуждане за човек с литературни интереси (чех – за американците; и всички гореизборени – за жителите на Ирландия и Обединеното кралство).

Но вероятно Източна Европа никога не е съществувала. Навярно тя е била само плод на въображението от времето на Студената война. Ако падането на Желязната завеса успя да заличи геополитическите причини да се изучава районът, с еднакъв успех то успя да премахне основната спояваща сила. В края на краищата, кое е общото между Албания и Естония или Беларус и Словения? Като изключим, че са части от отдавна залезли империи, те не споделят почти нищо по отношение на културата, икономиката или вярата. Източна Европа в момента представлява периферия като всяка друга – леко провинциална, леко мудна, но предимно спокойна, почти невъзмутима.

(…)

Аз обаче искам да говоря за Източна Европа извън стереотипите. Искам да говоря за нея като за място на неочакван космополитизъм, като за съзвездие от микрорегиони, чието индивидуално тесногръдие и егоцентричност изграждат нещо, надхвърлящо сбора на отделните части. Искам да покажа, че Източна Европа, нейната литература и история са от ключово значение, ако желаем да разберем ХХ век – кошмара, от който все още не сме се събудили напълно. Искам да говоря за нея през призмата на разнообразието, модерността и конкуриращите се авангарди. И при все това, вижте ме само – страница по-късно съм затънал до уши в тресавището на носталгията и руританските[2] клишета.


Small Ad GF 1

Истината е, че Източна Европа не принадлежи толкова на географията, отразена в атласите, колкото на психогеографията. Тя не е място в истинския смисъл на думата, а е по-скоро състояние на ума. Неведнъж съм попадал в кътчета на Източна Европа далеч по̀ на запад от линията „Одер-Триест“. Случвало ми се е и когато съм се намирал под надлези на магистрала, докато съм чакал на опашка в агенцията за регистрация на автомобили или в чакалните на занемарени автогари. Винаги съм си мислел, че Прустовият ефект е фалшив конструкт, литературен прийом, но проклет да бъда, ако не ми се е случвало да доловя миризмата на застояла мръсотия в тоалетната на една от лабораториите по физика на приземния етаж в Бъркли и в миг да се пренеса на стълбището в блока на баба ми във Варшава с мирис на засъхнала урина, гнилоч и онзиденшна вода за миене на под, без препарат за ароматизиране.

Източна Европа не просто се крие по ъглите на селските алеи като Фокнъровия окръг Йокнапатофа. Появява се и изчезва като телефонната кабина на Доктор Кой[3] . Най-добрият начин да навлезете в нея е чрез литературата ѝ. Откъде да започнем? Мога да предложа списък с любими автори – Витолд Гомбрович, Ярослав Хашек, Бруно Шулц, Бохумил Храбал, Данило Киш, Исмаил Кадаре, Херта Мюлер, Агота Кристоф, Ласло Краснахоркай, Чеслав Милош, Збигнев Херберт – но се опасявам, че това просто ще зарине читателя с непознати (и трудно произносими) имена. По-добре ще е, вместо това, да потърсим ключови характеристики. Това обаче е мъчна задача предвид езиковото и географско разнообразие на Източна Европа.

В любовта към източноевропейската литература несъмнено има елемент на златотърсачество – търси се следващото, още по-незнайно, още по-малко парченце от световната литература. Първи са поляците, чехите, унгарците, подир тях се нареждат румънците, югославяните (от всякакви видове), албанците и балтите. Краят на този процес настъпва с куронийците. Куронийците са вече изчезнал балтийски народ, който някога обитавал крайбрежието на Латвия и Литва. Тяхната литература била светска и се състояла от едно римуващо се двустишие. Открива я американски студент по философия през 70-те години на миналия век в средновековен ръкопис, съхраняван в швейцарска библиотека. Изглежда, че авторът е бил недоволен студент по теология от XIV век. Двустишието гласи: „За ваше здраве, драги! Лош другар е онзи,/който пиво силно иска, но за пари се стиска“. Макар и да е пределно ясно, че двустишието е посветено на някого, изпросил си бира от автора в университетската пивница, то предизвиква тонове коментари.

Толкова за куронийската литература. Но, като цяло, чудатото и неразбираемото са част от чара на източноевропейците. Ето, впрочем, целия учебен план за курс по унгарска литература в „Юнивърсити колидж“ в Лондон: „Настоящият курс има за цел да въведе студентите в множество теми в унгарската литература от Първата световна война насам, сред които: дистопични фантазии, нелепостите в малкия град, генитална мизогиния, мизантропски нарцисизъм, идеологията като сексуална ориентация, онанистични палимпсести, антисемитизъм срещу псевдохоландците и мономаниакалната ревност на холандските морски капитани, женени за французойки. Подробно ще бъдат анализирани десет основни произведения на унгарски, като се вземе предвид и по-широкият исторически и културен контекст.“

Този списък повдига много въпроси. Най-вече що за теми са това. И какво е онанистичен палимпсест? Преди всичко, поне за мен, той е невероятно обещаващ. Ако унгарската литература беше банков трезор, този учебен план щеше да ме накара да събера експертен екип, за да го разбием. А все още дори не сме засегнали биографиите на някои от нейните представители – като например Геза Чат[4] , психиатър, който пише мемоарите си в санаториум, докато изпада в морфинова психоза и чиито разкази, пропити с насилие, вещаят убийството на съпругата му и собственото му самоубийство; или пък драматургът Йодьон фон Хорват, който, типично по източноевропейски, е идентичностно объркан и описва себе си като „типична смесица от стара Австро-Унгария: маджарин, хърватин, германец и чех“, чиято „татковина е Унгария, [а] майчин език е немският“, и който прекарва 30-те години на ХХ век с болното убеждение, че ще загине в неизбежната война срещу нацистите, а умира, смазан от дърво, което паднало, докато се разхождал по „Шанз-Елизе“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Да се гледа само текстът, препоръчват французите, но как да четем автор от Източна Европа, без да вземем предвид неговия или нейния живот? Дали ще става въпрос за изгнаничество, лишаване от свобода, болест, убийство или лудост, несполуката е част от чара. Веднъж попаднах на една полска антология с произведения от, както бяха наречени на корицата, „Прокълнатите поети“. Прелистих я небрежно с известно отегчение от постоянните истории за алкохолизъм, бездомници, самоубийства и забвение. След това обаче установих, че сборникът обхваща четири тома и така се озовах на ръба на метафизична бездна.

И все пак, остава въпросът – има ли наистина нещо, което да обособява литературата на Източна Европа в една самостоятелна цялост, като изключим нейната невнятност, чудатост и злощастие. Смятам, че има. Дори съм на мнение, че то е с недвусмислено значение за световната история. Предлагам на вниманието ви една теория, широка и обобщаваща, в която изключенията несъмнено ще са повече от правилата.

В развитието си през XIX век западноевропейският роман изследва напрежението между психическите влечения и ограниченията на буржоазните порядки. Героите се движат във вълшебен квадрат с четири страни: амбиция, желание, благоприличие и прелюбодеяние. За разлика от западноевропейския роман, в американския обикновено са изобразени мъже и жени, които се сблъскват с едно пространство на свобода и мащабни възможности, твърде големи за тяхната незначителност. Той се гради върху идеята за бягството, прокуждането, освобождението и преобразяването на личността.

Художествената литература на Източна Европа като цяло се върти около непостоянството на съдбата, неизбежността на историята и всеобщата абсурдност на живота. Тя се предопределя от внезапни обрати, неосъществени амбиции и неприятни изненади. Източноевропейското наследство – потисничество и терор – е повлияло толкова дълбоко на авторите, че е успяло да проникне в самата им представа за повествователна форма.

„Най-поразителната черта на литературата от Централна Европа е, че съзнава историята.“ Това пише Чеслав Милош в опита си да определи същината на онова, което нарича „Нашата Европа“. В романите на Централна Европа[5] , за разлика от онези на Западна, продължава той, „времето е напрегнато, конвулсивно, изпълнено с изненади, то на практика е активен участник в повествованието. Това е така, защото времето се свързва с опасност, която заплашва съществуването на националната общност, към която принадлежи авторът“. Това означава, че за да разберете художествената литература на Източна Европа, трябва да разберете историята на Източна Европа[6] .

Това може да се окаже трудна задача. Твърде много са страните, твърде много са народите, твърде много са противоречивите наративи и многосрични полиморфно ударени имена. Но се предполага, че аз бих могъл да се справя с предизвикателството. От години преподавам и изучавам историята на това „сиво място“. За цялото това време не съм стигнал до никакви заключения и не мога да направя обобщение. Онова, което мога да представя, е само една папка с разкази – разкази, които са реални, но които, лично според мен, звучат като измислица или басня. Или пък като виц. Всички те изграждат скелета на моя кратък курс по история на Източна Европа. Вместо подробен хронологичен разбор, те предават част от настроението ѝ, а вероятно и малко от значението ѝ: кубистична история на едно натрошено място. Представям ви тези фрагменти – тези исторически аспекти – в четири части с каденца.

Част 1. Зона със смесено население

Първото, което трябва да се знае за Източна Европа, е, че тя се отличава с изумително разнообразие от народи. Тя е едно от малкото места по света, в които се застъпват толкова много различни езици, религии и етноси. Често тези различия съвпадат с класови и професионални различия. Например, в източна Полша полските земевладелци католици управлявали православното украинско и беларуско селячество, което пък от своя страна ходело в еврейските села, където се говорело на идиш, за да продават продукцията си и да пазаруват стоки за бита. В Трансилвания тези роли се изпълнявали съответно от маджари католици, православни румънци, румънци униати и германци лутерани и калвинисти. В османска Македония, с нейната главозамайваща смес от мюсюлмани, говорещи тюркски и славянски езици, албанци, българи, гърци, арумъни, власи, цигани и сефарадски евреи, социалната структура е твърде сложна, за да ѝ се направи общ анализ.

Друго подобно място е Буковина, провинция на Австро-Унгарската империя в подножието на Карпатите, която оттогава насам е била ту под румънско, ту под украинско управление. Грегор фон Рецори[7] , потомък на сицилиански аристократи, заселили се в Австрия през XVIII век, описва в „Снеговете от миналото“ езиковата ситуация от времето на своята младост:

„Майка ни нито говореше, нито разбираше някой от местните езици. Въпреки че немският е бил официалният език в Буковина по време на австрийската епоха, колкото по-навътре в Буковина се навлизаше, толкова по-развален и неразбираем ставаше той – не само за нас, но и за много други националности. Касандра, която не говореше нито един език правилно, се изразяваше отчасти на румънски, русински, полски и унгарски, турски и идиш, като си помагаше с гротескни гримаси и груби, описателни жестове, на които всички се смееха, но реално разбираха“.

Другото, което трябва да се има предвид за Източна Европа, е, че тя закъснява в повечето аспекти. За разлика от съседите си на юг и запад, тя по-късно приема християнството. Освен това, по-късно се организира в отделни държави и по-късно се индустриализира.

Нищо чудно, че местата с най-източноевропейско излъчване, сравнени с тези на други източноевропейци, били най-разнообразни по състав и най-изостанали в региона. За космополитните офицери от австро-унгарската армия едно такова място била Галиция:

„Твърдяло се, че в Галиция има най-много кални и прашни пътища, мухи и въшки, както и най-висока заболеваемост от венерически болести, най-много пияни селяни и лукави евреи. Нито полските земевладелци, нито дъщерите им желаели да имат нещо общо с хабсбургските офицери. Галиция била мястото, където можеш да се напиеш и изобщо да не изтрезняваш; да прекараш нощта в порутено кафене и да се отдадеш на комар и проститутки; да копнееш за цивилизация, отивайки до гарата, за да наблюдаваш как преминава експресът „Лемберг-Краков-Виена“. (Ищван Деак, „Отвъд национализма: Социална и политическа история на Хабсбургския офицерски корпус, 1848–1918“, 1990)

Част 2. Империя и маскарад

Какво е можело да организира такова хетерогенно и ретроградно пространство? Само империя. Три империи – Хабсбургската, Руската и Османската – господстват в Източна Европа преди Първата световна война. Всяка от тях прилага различна форма на подчинение, за да контролира владенията си. Понякога тези техники граничат с мистичното.

Хаос

Систематизираното знание на Хабсбургската империя била хармонията. И как да е другояче? Тази империя, пише Робърт Джон УестънЕвънс[8] , не представлява „държава“, а по-скоро „центростремително съчетание на объркващо разнородни елементи“. Нейните императори управляват твърде много народности, твърде много непокорни благородници и размирни провинции, за да може това място да бъде обединено в нещо повече от идея.

Затова водещите интелектуалци на империята се опитвали да измислят някаква система, която да скрепи в едно цяло неорганизирания хаос. Докато на Запад мислителите откривали законите за земното притегляне и закономерностите във висшата математика, в империята големите умове правели всичко по силите си, за да намерят окултни връзки между династията на императора и слънцето, магнита, извора на хармонията и първичната движеща сила. Математиците ѝ били погълнати от изчисления как да направят от окръжността квадрат. Всъщност, те толкова активно се занимавали с този проблем, че техните изследвания станали известни като „австрийския проблем“. Физиците ѝ работели върху изобретяването на perpetuum mobile. Учените ѝ се опитвали да създадат органон – царят на инструментите и математическият ключ към вселената. Лекарите ѝ търсели онзи универсален лек, панацеята за всички болести, философския камък. Като от последното императорите били особено заинтригувани. Те наемали алхимици от цяла Европа, за да ги просветят в тайните си, първо в Прага, а подир това – във Виена. Един от тях доказал, че философският камък е тайнство, третият елемент от триединството, в което другите два елемента са живакът – отец и сярата – син. Друг пък твърдял, че съзерцанието на камъка е дори по-ценно от богатството, което може да създаде. Но с най-голямо благоразположение сред императорите се ползвали онези, които можели да им направят истинско злато.

Един такъв любимец бил Йохан Конрад фон Рихтхаузен. Той показал на императора зрънце червен прах, след което с него превърнал близо килограм и половина живак в килограм злато. Императорът бил очарован. Той заръчал от златото да се отлее медал, а на Йохан дал рицарско звание и ново име. Оттук насетне той започнал да се нарича Фрайхер фон Каос или Барон Хаус. След това императорът го назначил да ръководи секачницата за монети.

Междувременно интелектуалците на императора продължили с търсенията си. Йохан Фридрих фон Райн разгадал „Апокалипсиса на Хермес“ и „Седемте печата на философа“. Хиеронимус Хирнхайм, абат на Страхов, пък смело започнал да пише в полза на невежеството, като твърдял, че да се учи е лошо и че това води само до суета; истинското познание не било възможно и учените никога не стигали до консенсус. Франческо де Лана-Терци[9] си представя въздушни кораби. Йохан Йоахим Бехер[10] измисля план за добив на полезни минерали от калта на река Дунав. А Атанасиус Кирхер, най-великият от всички тях, разгадава истинската причина за земетресенията и християнските тайни, скрити в египетските йероглифи. Египет бил основан от Хам, известен като Озирис, син на Ной. Светът бил орган, на който свирел създателят. Всеки проблем, причинен от черна магия, можел да се реши с бяла.

Двете империи, Руската и Австро-Унгарската, които господствали в Източна Европа на север от Балканския полуостров, оставили у народите, които управлявали, различни впечатления. От двете Австро-Унгария несъмнено била смятана за по-милостива. Бидейки една произволна структура, крепяща се предимно на предаността към династията и доза барокова магия, империята на Хабсбургите имала най-вече комичен характер. Основните ѝ грехове не се състояли толкова в насилие, колкото в ненужно усложняване, безкрайно и безпредметно измисляне на заплетени придворни ритуали и бюрократичен протокол. В тази страна на суетите впечатлението, което създавал човек сред околните, било много важно, а нелепостите се множали като зайци.

Мъже с черни мустаци

Австро-Унгарската армия най-много се гордеела с униформата на своите офицери – тя се изработвала от фина, чисто бяла материя, която, ако се поддържала правилно чрез прилежно четкане, придобивала едва доловим светлосин отблясък.

Униформите били много красиви и много скъпи. Офицерите често взимали пари назаем, за да могат да си ги позволят. А за да си изплатят заемите, те се хранели само с хляб и прекарвали зимата без дърва за огрев. Да бъдеш в армията на императора, било въпрос на чест, не на алчност. Униформите трябвало да се поддържат безупречно. И най-лекият знак за износване, и най-малкото петънце предизвиквали порицание и необходимост да се закупи нова униформа срещу непосилна сума.

Един ден в средата на XIX век един от генералите на императора наредил всеки офицер в армията му да има черен мустак. За по-русите офицери това преобразяване можело да се постигне само чрез обилно количество вакса за обувки.

Офицерите се събрали с войските си на плаца. Докато стоели „мирно“, а войниците им чакали за проверка, заваляло. Ваксата се стекла от мустаците върху белите униформи. Униформите били съсипани, офицерите – също.

За разлика от Австро-Унгария, водещият принцип в Руската империя не бил натруфеността, а силата. Царете управлявали без ограничения. Техните инструменти били православието и камшикът – странна комбинация, която позволявала насилието и чудесата да вървят ръка за ръка.

Атамани

Казаците от Запорожка Сеч били най-страховитите войници в армията на императрицата. Но били също най-свадливи и непокорни. След като с турците бил подписан мир, императрицата решила, че казаците създавали повече главоболия, отколкото помагали, и изпратила любовника си да арестува главатаря им. По това време главатарят вече бил старец. От южните райони го изпратили в манастир на остров в Бяло море. Заключен в подземна килия, с един единствен прозорец, от който да влиза въздух, се очаквало да предаде богу дух. Ала, подобно на растение или насекомо, което спи зимен сън под земята, той така и не умирал. Изминали 25 години и го пуснали. Когато го освободили, той приличал повече на звяр, отколкото на човек. Брадата му била дълга и сплъстена, дрехите му – превърнати в изгнили дрипи, а ноктите му били достигнали невъобразима дължина. Бил сляп като къртица и като Навуходоносор бил загубил способността си да говори.

Вече свободен, той прекарал още две години в манастира като монах. Починал на 113 години. Днес се смята за светец.

Част 3. В търсене на модерността

В голяма част от Източна Европа имало резон да се управлява чрез империя. В края на краищата, империите управляват разнообразието чрез неравенство, а националните държави се опитват да създават равенство, като налагат хомогенност. А за да се наложи хомогенност в Източна Европа, е необходима невероятна сила.

Първата световна война допринася за края на империите в Източна Европа, а с него – за трескавото навлизане на модерността. Тази модерност обаче е привидна и второкачествена – донася всичките злини на капитализма и масовата политика, без кой знае какви ползи. В новата действителност хората на сляпо търсят начин да разберат света си. Идеологиите долитат като мълва от далечни земи. Понякога те попадат при хора, които изобщо не знаят какво точно означават.

Идея

В собствените си очи Золтан Бьосьормени бил великан сред великани. Той бил поет – „велик унгарски поет с пророческа мисия“, – както и политик. Слушал плача на унгарските майки и призива на най-милата от всички – Майка Унгария. Бил висш държавен служител, който искал „стотици хиляди да бъдат екзекутирани без милост“, но бил и „готов да помилва“. През 1931 г. се запознал с Хитлер в Германия и мигновено възприел фашизма. Проповядвал антисемитизъм, поземлена реформа и справедливост за бедните. Другарите му били „градинарите на унгарския народ“ и „жетварите на смъртта за еврейските свине.“

Бьосьормени претърпял тежко поражение на изборите. Пресата му се присмивала. Но той никога не загубил вяра. Някои все пак чули посланието му. В сухите равнини на изток селяните все още били под игото на господарите си. Останали без земя и пукната пара, те се отдали на политически каузи, за да избягат от нещастието си. Търсели спасение в религиозни течения и сектантство. Техният бунт трябвало да избухне на 1 май 1936 г., когато три милиона щели да нахлуят в покварената столица и да я изравнят със земята.

Когато този ден дошъл, събрали се едва няколко хиляди в малко градче насред пустата равнина. Набързо били разпръснати. Седемстотин били изправени на съд. Двама на всеки сто притежавали къща или земя. Били облечени в скъсани панталони, къси връхни дрехи или елеци от овча кожа. Никой не носел риза. Твърдели, че искат да загинат за „Идеята“, но когато ги притиснали, не могли да обяснят каква е тя.

В годините между войните витаело усещане за апокалипсис. Марксизмът, фашизмът и национализмът се разпространявали като нови религии. Но някои оставали верни и на старите.

Разпятие

Елиаш Климович, който станал известен като пророк Илия, бил неграмотен дървар, родом от горите на границата между Полша и Беларус. Поел по своя религиозен път благодарение на един бандит. Разбойникът ограбвал и пребивал жителите на селата в област Гржибов. Заплашвал, че ще ги убие. Жандармите на руския цар били безсилни. Затова Елиаш отишъл до града, за да се консултира с най-близкия свещеник – чудотворец. В негово отсъствие друг селянин застрелял бандита. Но заслугата била приписана на Елиаш.

Не след дълго той вече строял църква в провинцията. Никой не знаел откъде има парите. Някои твърдели, че е призовал църквата да се издигне сама от земната твърд. Други пък казвали, че е пророкът Илия, който бил слязъл от небето. И така се прославил. Във Виершалин, своеобразния Йерусалим на Елиаш, насред горската шир се стичали тълпи, за да слушат проповедите му. Жени заставали под стрехите му, целували следите от нозете му, пиели водата, с която се миел. Заобиколили го нови апостоли: Тувия Белски[11] , Кобрински, Ян Богослав и кой ли още не…

Тогава дошло лятото на 1936-а. Време за жътва. Върволица селяни крачели по лъкатушещите пътеки между песъчливи хълмове, обрасли с хвойна и лопен. Начело на процесията един носел кръст. Друг – камшик. Трети – трънен венец. Дошли да разпнат своя пророк, тъй като последното разпъване било твърде отдавна. Светът бил станал грешен и покварен, дяволът обитавал земята и се чувствал като у дома си.

Но Елиаш не изгарял от желание да бъде разпънат. Той се скрил от последователите си, като клекнал в една изба, докато го търсели из гората. След три дни се появил, сякаш се бил завърнал от смъртта.

Когато дошли съветските хора, Елиаш бил предаден от един от своите апостоли. Руснаците подигравателно го наричали „полския господ“. Твърди се, че по време на разпит бил несломим. Осъдили го на пет години лагер извън Иркутск в Сибир. Починал няколко години след това в манастир, преустроен на болница, на изток от Красноярск, близо доМариинск. През цялото време последователите на Елиаш му пращали колети. След като се споминал, те продължили да се събират всяка година на върха на светия хълмГрабарка, който трябвало да бъде неговата Голгота, за да пеят елегии за изгубения си рай.

Част четвърта. Вкусът на кръв

Вече се задава епохата на тираните и кланетата. В годините между войните кабаретният свят на австро-унгарската политика изчезва. А движенията, зародили се след това, било то фашистки, комунистически или националистически, рядко са демократични, по-често – кръвопролитни. Но агресията им бива смекчена от умерена амбиция. Империализмът на страните от Източна Европа рядко се простира на повече от няколкостотин километра от техните граници. Освен това, те биват възпирани от универсална липса на компетентност и широко застъпен талант за автосаботаж.

Това не важи за последвалите режими. През Втората световна война Източна Европа е прекроена от две движения, които имат за цел да пречертаят целия свят и едва ли не успяват. В сблъсъка между нацистка Германия и Съветския съюз, Източна Европа се превръща в нещо, което историкът Тимъти Снайдър нарича „Кървави поля“ – утопия на убийството.

Вселената на престъпленията, извършени от нацистите, е твърде огромна, за да може да се разкаже. Холокостът представлява свят сам по себе си. Гигантският му мащаб смазва Източна Европа.

Приют за душевно болни

Константин Пятс е президент на Естония. Естония е малка държава на брега на Балтийско море. Тя получава независимост след Първата световна война. Но е твърде малка, за да остане дълго независима. Когато избухва Втората световна война, Сталин и Хитлер си поделят Източна Европа. Сталин получава Естония.

Първо, той изпраща своя представител Молотов да каже на Пятс, че руснаците трябва да разположат военни бази в страната му. След това го превръщат в марионетка и го карат да приеме 200 указа. Накрая го арестуват. Първо изпращат Пятс в Уфа в оренбургските степи. След това го държат в затвора. Накрая го настаняват в психиатрична болница. Пятс настоява, че това е грешка. Не бил луд. Трябвало да го пратят в чужбина. Все пак, бил президентът на Естония. Те му отвръщат: „Вие сте луд. Луд сте, защото твърдите, че сте президентът на Естония. Все пак, ако бяхте президентът на Естония, нямаше да сте в приют за душевно болни.“

Саркофаг

През 1949 г., по повод 70-ия му рожден ден, Комунистическата партия в Чехословакия решава да почете Сталин, като му вдигне паметник в Прага. Това трябвало да бъде най-голямата статуя на Сталин в света. Провел се конкурс, за да се избере онзи, който ще има честта да я изработи. Всички скулптори в Чехословакия трябвало да участват. Повечето целенасочено саботирали шансовете си, като изобразявали великия лидер в неподходящи пози, усмихнат или с разперени ръце като Исус. Отакар Швац, син на сладкар, който се бил специализирал в изработката на сложни захарни орнаменти за торти, се бил застраховал предварително, като се напил, обръщайки две бутилки водка. За негово нещастие обаче, спечелил конкурса.

Паметникът представлявал Сталин, а зад него – работник, селянин, партизанка и руски войник. В продължение на четири години най-високопоставени партийци ходели при Швац в ателието, за да му дават съвети. Всеки път, когато идвали, се опитвали да направят Сталин по-висок, а последователите – по-ниски. Изработването започнало, гранитът вече се дялал, но въпреки това, критичните бележки не спирали. Съпругата на Швац не издържала на напрежението и се самоубила.

Накрая паметникът бил завършен. Вечерта преди откриването Швац отишъл да огледа скулптурата си. Шофьорът на таксито му казал, че иска да му покаже нещо: „Ето там, от съветската страна, партизанката е хванала руския войник за дюкяна. Тоз, който е направил това, без съмнение ще бъде разстрелян.“ И Швац се самоубил още същата нощ.

Сталин починал. Хрушчов държал знаменитата си реч. Минали още седем години. Най-после Сталин трябвало да бъде унищожен. Но, предупреждавали високопоставените партийци, това трябвало да се направи с достойнство. Експертът по събарянето, когото наели, бил най-добрият в страната. Две седмици преди датата на важното събитие той не можел да спи. А когато ударил часът на изпълнение на задачата, за да се успокои, гаврътнал шест чашки сливова ракия. След експлозията се сринал на земята и заплакал. Откарали го с линейка в психиатрията. Дори и след смъртта си, Сталин продължил да побърква хората.

Каденца

И накрая, една история от собственото ми семейство, защото, да си призная, всеки път, когато чета художествена или историческа литература за Източна Европа, винаги търся нещо за себе си, за родното си място. Ето какво ми разказа майка ми:

Леля Ядвига и чичо Турновски се опитали да се оженят три пъти. Първият път бил в Минск през 1940 г. С хиляди усилия успели да съберат пари за таксата. На път за ритуалната зала обаче били застигнати от приятел, който едвам си поемал дъх от тичане. Спешно му трябвали пари назаем – току-що по магазините се били появили чайници. Дали му парите, предвидени за брачното разрешение. Нямало как. Бракът можел да се отложи – кога пак човекът щял да има възможност да си купи чайник!

Две години по-късно направили втори опит да се оженят в Таджикистан. Вече разполагали с парите и живеели заедно в малък град, където всички се познавали. Когато отишли до ритуалната зала, съветският служител не скрил учудването си – живеят заедно, а все още не са женени. Казал им: редът е сбъркан – трябвало първо да се оженят, а след това да заживеят заедно. И затова не им разрешил да сключат брак.

Третият път бил във Варшава, след войната. Чичо Турновски взел със себе си двама свидетели (единият от тях бил същият онзи Ицек, на когото му трябвали пари за чайник) и отишли в министерството в уреченото време. Но Ядвига липсвала. Не могла да си вземе почивен ден от издателството, където работела. Този път обаче – шест години по-късно – успели. Служителят, който водел ритуала, се съгласил да подпише брачното свидетелство, без да присъства булката.

В историите на пралеля ми обожавах сардоничното ѝ чувство за хумор. За мен тези истории улавят духа на цялото ѝ поколение. Тези мощни животи! Как да ги измерим? С чайници и провалени ангажименти? Защо да изучаваме Източна Европа? За някои от нас това е начин да намерим собствените си корени. Но мисля, че има и нещо друго. Свикнали сме да гледаме на себе си като на главните герои в нашите собствени истории. Историите на Източна Европа предлагат друг начин, по който да гледаме на света. Напомнят ни, че невинаги сме господари на собствената си съдба. Понякога историята действа без нашето участие. И единственият начин да я приемем е да го направим с примирение или смях.

Лос Анджелис ривю ъф букс, 27 януари 2017 г.

Превод от английски Росен Асенов

Източник


[1] „Ида“ – полски игрален филм от 2013 г. на режисьора Павел Павликовски. През 2015 г. получава „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм.

[2] Руритания – в англоезичния свят нарицателно за централноевропейска страна с монархическа форма на управление.

[3] Доктор Кой – герой от едноименен британски научнофантастичен сериал на BBCот 1963 г. Той е лорд, пътуващ във времето със своя космически кораб ТАРДИС, който прилича на синя телефонна кабина.

[4] Познат на българския читател с книгата си „Опиум“ в превод на Мартин Христов, издателство „Ерго“, 2005.

[5] Защо Централна Европа, а не Източна? Чеслав Милош го използва, за да защити уникалния характер на своята Европа, различен и от Запада, и от Русия. За него, както за Милан Кундера, било важно да е близо до центъра на Европа. А с наименованието „Източна Европа“ имало опасност да попаднат в една и съща категория със своите властелини.

[6] Вероятно разграничението между Централна и Източна Европа не е толкова маловажно. Централна Европа е претенция за принадлежност. Източна Европа е акт на изключване. Източна Европа винаги си остава въображаемо място, което обикновено принадлежи на друг.

[7] Познат на българския читател с „Магребински истории“ в превод на Желязко Желязков, Black Flamingo, 2014.

[8] Робърт Джон Уестън Евънс (1943) – историк, специалист по постсредновековна история на Централна и Източна Европа.

[9] Франческо де Лана-Терци -италиански йезуит, смятан за бащата на аеронавтиката.

[10] Йохан Йоахим Бехер (1635-1682) eнемски химик, лекар, един от първите, развили икономическата теория – камерализъм.

[11] Тувия Белски – полски евреин, който по време на Втората световна война е партизанин на Източния фронт.

Джейкъб Микановски е млад американски културолог и литературовед, сътрудник на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.


Pin It

Прочетете още...

Нашето унижение

Ахмет Алтан 13 Мар, 2010 Hits: 14024
Турция трябва най-после да намери смелостта…