Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 09 Nevena Katja

 

І. Стратегии на мълчанието

Във „Волята за знание“ – първи том от недовършената „История на сексуалността“ – Мишел Фуко подлага на критика тезите на фройдомарксизма на Херберт Маркузе и Вилхелм Райх, обединени в понятието за „репресивната хипотеза“, според които индустриалното общество потиска сексуалността, за да насочи либидото към труда. Според Фуко тези репресивни механизми са редуцирани до „кръгът на забраната“ и „логиката на цензурата“ и препращат към един опростен юридико-дискурсивен модел на властта, свеждащ богатите ѝ ресурси от възможности за действие до единствената способност да отрича и забранява (Фуко 1993: 115-116). В подобен план от гледна точка на фройдомарксистите е достатъчно да се снеме табуто върху секса и да се преодолее изтласкването, за да се постигне утопията на социалното и политическо освобождение.

На фона на тези теории „История на сексуалността“ твърди следното: смята се, че сексът през модерната епоха е подложен на забрани, ограничения и мълчание, „репресията функционира като осъждане на изчезване, но и като предписание за мълчание, твърдение за несъществуване и следователно като констатация, че няма нищо за казване, нито за виждане, нито за научаване относно всичко това“ (Фуко 1993: 8-9). Всъщност, заявява Фуко именно модерността е времето, в което: първо – се наблюдава най-голямо множене на дискурсите върху секса и второ – истината за нас, истината за същността на нещата се полага като функция от прекрачването на сексуалните бариери (Фуко 1993: 13, 18-19, 27). Поради посоченото мултиплициране на дискурсите върху секса, от една страна и поради утвърждаващата се връзка между секса и знанието, секса и истината, от друга, според Фуко теориите за репресивния режим, който модерната власт упражнява над секса са неспособни да обхванат значително по-сложната зависимост между властта и секса през модерността.

Тези теоретични абстракции за модерната власт, иронизирани в „История на сексуалността“ поради тяхната недостоверна опростеност обаче дават обща представа за репресивния модел на българския социализъм, който опровергавайки Фуко, се оказва ефективен за един твърде дълъг период от време. Социалистическата власт не излиза извън рамката на „репресивната хипотеза“ и в известен смисъл, макар и с отрицателен знак, признава на сексуалността мощта, приписвана от най-големите ѝ „защитници“ – от Райх до Маркузе. Постулираният приоритет на обществените пред личните интереси в комунистическото общество е една от най-често изтъкваните в идеологическата социалистическа литература причини за ригористкото отношение към разгулния живот, хулиганството, моралната разпуснатост – устойчиви евфемизми за свободно сексуално поведение. На първо място, те биват отричани именно в ролята им на отклоняващ от трудовите задължения фактор и тази „психоаналитична“ несъвместимост между сексуалните удоволствия и нелибидния, но общественополезен труд, е налична, както в социалистическото законодателство, така и огромния масив от пропагандна литература и публицистика. В рамките на затворения кръг на българския социализъм „възпитаваме се да се трудим, но се трудим, за да се възпитаваме“ сексуалността е имплицирана като враждебна стихия, като мощна антисоциална страст, която отклонява от трудовата дейност, разрушава другарските взаимовръзки между хората и нарушава комунистическия морален порядък; а в „освещаването“ на труда намира израз очевидно предпоставената от партийните доктринери необходимост от репресиране на сексуалните инстинкти за запазване трайността на социалистическото управление. Една от основните властови техники за овладяване на сексуалността е именно „логиката на цензурата“ – табуто върху сексуалните дискурси, езиковото заличаване на сексуалните прояви, потребности, желания.

В първите десетилетия на комунистическия режим в България публичното пространство е изцяло лишено от публицистични или научни материали върху сексуалността. Дискурсивно сексът в семейството – включително и репродуктивния – не съществува. От своя страна, несемейните сексуални контакти присъстват винаги под негативните евфемизми „лекомислени“ или „нечестни отношения“, проститутките са „момичета с нетрудови доходи“, „морално паднали жени“, „момичета с леко или неморално поведение“ и т.н., любовните жестове на открито се определят като хулигански прояви, а техните извършители като „разложени елементи“. Показателни в този смисъл са думите на героя на един от репортажите на Георги Марков – полковник от МВР, ръководител на звено за борба с проституцията: „Официално – казва той – в страната няма проституция, защото в социалистическа страна не може да има проституция. Ние имаме момичета с неморално поведение, които оказват лошо влияние и в някои случаи разстройват живота на гражданите“ (Цит. по Груев 2015: 255).

Този мъчителен страх от думите връща социалистическото говорене към магическите словесни практики, обвързващи дума и действие, понятие и същност, сякаш конкретното назоваване е единосъщно на акта или по неизбежност води към него. Сексуалността – особено младежката и детската – е тема-табу в квазимитологичната социалистическа интуиция, че дори самото ѝ тематизиране може да я възпламени, да ѝ придаде безконтролна, разрушителна мощ. Нейните прояви, характеристики, измерения не се обсъждат. Те се намекват единствено в пейоративен план като неотменна характеристика на антисоциалистическите тела на хулиганстващите младежи, като неизбежен симптом на тяхното разложение или като извращение и болест. Така например, за мастурбация рядко се говори, а в малкото беседи по полова просвета и почти липсващата сексологична литература тя бива разглеждана като болестен навик, водещ до лудост. Подобно е отношението и към противозачатъчните средства. В изследването си върху абортите при социализма Вивиан Праматароф-Хамбургер посочва, че темата за контрацепцията в България е почти неразвита и в този смисъл един от факторите, за огромното увеличение на абортите след тяхната легализация през 1956 г., отбелязано от авторката, е и мълчанието по отношение както на хормоналните противозачатъчни, така и на всички други начини на контрацепция (Праматароф-Хамбургер 2015: 259 – 261).


Small Ad GF 1

Парадоксално тази, тегнеща върху сексуалните прояви на младежите, тишина е отбелязана от Тодор Живков в известното му писмо до ЦК на ДКМС от 1978 г., където наред с другото, на Комсомола бива поставена и задачата за сексуално просвещение и възпитание на младежите: „Въпросите на сексуалната култура, на сексуалното възпитание на младите поколения продължават да стоят почти инкриминирани пред обществеността. Невежеството в тази област често подлага на излишен риск физическото и моралното здраве на младежите. Очевидно налага се да се създаде цялостна система за сексуално и за семейно брачно възпитание на подрастващите поколения“ (Живков 1979: 62-63).

Наистина още от края на 50-те и началото на 60-те години датира спорадичната поява на статии за брака и половото възпитание, от края на 60-те и особено през 70-те и 80-те години вече излизат цели книги, обикновено преводни, по „полова просвета“. В средата на 80-те години в някои училища започва провеждането и на лекции по полово възпитание. Въпреки това, общата дискурсивна нагласа на комунистическия режим към секса не се отличава с особена гъвкавост през годините. Публикуваните материали са написани на сух, технически медицински език, а и – независимо от грижите на Тодор Живков за „физическото и моралното здраве на младежите“, изказани в писмото до ДКМС – тяхната поява остава епизодична в огромното поле от друг тип дидактична литература. Проблемите на сексуалното възпитание до последно стоят встрани от фокуса на Комсомола и училището и дори през 80-те години младежките секс и еротика продължават да се губят в една тематична „черна дупка“. Изследване, проведено от Деян Деянов и посветено на медийните тематизации на младежката сексуалност от края на 1986 г. и началото на 1987 г., показва, че „проблемите на сексуалната нравственост попадат в зоната на тематичното табу. От изследваните 104 публикации на нравствена тема по-малко от 5% засягат един или друг техен пласт“ (Деянов 1989: 68). Изследването заключава, че за секс или не се говори или се говори с познатия поучителен тон. До подобни изводи достига и проучване на Нина Николова и Светлана Събева, според което дори през финалната за режима 1989 г. сексуалността в училище продължава да е маргинализирана вербално – тя не се проблематизира, езикът, на който се говори за нея е неофициален, „лишен от публични права“ език на микросветовете в рамките на училищното всекидневие (Николова, Събева 1989: 28).

Табуто върху дискурсите за сексуалността се проявява особено радикално по отношение на хомосексуалността и хомосексуалните действия. Наказателният закон от 1951 г. предвижда затвор до 3 години за полово сношение или полово удовлетворение между лица от един и същи пол, но по-често представителите на хомосексуалния контингент попадат в трудово-възпитателните общежития, форматирани и обезличени във флуидната група на безделниците и хулиганите. Дори когато през 1968 г. хомосексуалните контакти между пълнолетни партньори биват декриминализирани, либерализирането на законодателството не внася особена промяна в статута им на индивиди, битуващи в зоната на анонимността. Чл. 157 от приетия през 1968 г. „Наказателен кодекс“ премахва наказанието върху хомосексуалните действия, но и санкционира с лишаване от свобода до две години или с поправителен труд и обществено порицание откритото им извършване (Наказателен кодекс 1969: 34). Декриминализирайки хомосексуалността, същият закон практически прави опит да я заличи, връщайки я в нейната принудителна скритост. През целия социалистически период хомосексуализмът се тематизира бегло единствено в Наказателния кодекс, в медицинските речници, в енциклопедиите или като намек за перверзните наклонности на някой западен декадент. При наличието на действащо законодателство, криминализиращо действията на хомосексуалните до 1968 г. и частично след това, те рядко биват осъждани – съдебната процедура и изпълнението на присъда сами по себе си представляват легитимиращи актове, форми на признато съществуване. Спрямо тях е възприет друг подход, коментиран от Дидие Ерибон по повод на откъс от „Коридон“ на Андре Жид: „Всяка дума срещу хомосексуалността е и дума за хомосексуалността… Карикатурата, подигравката, оскърблението – дълго време единствен възможен или достъпен публичен дискурс – все пак означава, че за хомосексуалните се говори. А говоренето им е предоставяло някакъв начин да не се чувстват сами на света… Цензурата също е разбирала това. Още в края на ХVIII и началото на ХIХ в. някои юристи са изтъквали, че е по-добре да не се дават под съд хомосексуалистите, защото публичният процес би могъл да има ефект, обратен на очаквания“ (Ерибон 2001: 170 – 171).

Организираният от ДС през 1964 г. голям съдебен процес срещу интелектуалци с хомосексуална ориентация е едно от редките изключения спрямо този режим на мълчание. Така или иначе, той е предназначен единствено за вътрешно ползване от представителите на хомосексуалната интелигенция, защото процесът се провежда при закрити врата и остава скрит от българското общество. Системата е достатъчно гъвкава, за да използва традиционния срам на хомосексуалните, както и принципно пейоративната обществена нагласа спрямо тях, за да инкорпорира сред обичайните си репресивни мерки и стратегията на пълното им дискурсивно обезличаване. Това отношение към хомосексуалността има два източника: отклонението от нормата и открито хедонистичният характер на хомосексуалните контакти, които и при най-добро желание не могат да бъдат подведени под комунистическия общ знаменател на народната полза.

Всъщност хедонистичният секс като цяло излиза отвъд всички легитимни социалистически дискурси. Отказът от тематизиране на тялото като обект и субект на желание, пълното мълчание по отношение на начините за постигане на самоцелно сексуално удоволствие се запазва като отличителна черта на целия социалистически период. Дори към края на режима статии и книги, които се опитват новаторски да изследват любовта, включително във физическите ѝ аспекти, успяват да облагородят сексуалните потребности и преживявания, свеждайки ги до познатите теми за дружбата, духовното допълване, обществено-политическата близост и т.н. Така например в книгата „Психология на любовта“, излязла през 1985 г. авторът Стефан Василев пише: „Висшият духовно-психически характер на човешката сексуална потребност се проявява преди всичко в относително по-голямата ѝ свобода от прякото действие на половия инстинкт. Под влияние на различни обществено-политически нравствени, естетически, психологически и други фактори то нерядко прераства в интелектуална дружба, в тясно обществено-политическа или професионална близост, във взаимно покритие или допълване, в духовно-емоционална взаимност и пр.“ (Василев 1985: 71)

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

ІІ. Язвите на болестта

Наред с мълчанието, друг дискурсивен механизъм, широко прилаган в процеса на дисциплиниране на сексуалността, е обагрянето ѝ с метафорите на болестта.

В известната си книга „Болестта като метафора“ Сюзан Зонтаг проследява процеса по превръщане на болестта в метафора в две основни насоки: „Разширяването на болестта борави с две хипотези. Първата е, че всяка форма на социално отклонение може да се смята за болест… През Средновековието прокаженият е свидетелство за социалната корупция, илюстрация, емблема на упадъка. Няма нищо по-наказателно от това болестта да се натовари със смисъл – неминуемо морализаторски. Всяка по-значителна болест, чиято причина е неизяснена и за която няма ефикасно лечение, обикновено е удавена в многозначителност. Първо, с болестта се отъждествяват всякакви ужасии (поквара, упадък, осквернение, аномалии, неблагополучия). Самата болест се превръща в метафора. Второ, в името на болестта (като се използва за метафора) този ужас се прехвърля върху други неща. Болестта се превръща в един вид прилагателно“ (Зонтаг 1999а: 52 – 54).

От една страна, болестта се асоциира с пороците, покварата, упадъка – това е болестта като наказание, вина, самоприсъда. От друга страна, тя се превръща в нарицателно за назоваване на различни негативни явления. Холерата и туберколозата, например, са болести, метафорично обвързани с ценностите и пороците на ранния капитализъм. В началото на въздържателното движение методистките проповедници в Англия търсят причините за холерната епидемия от 1832 г. в алкохолизма. По подобен начин към края на ХІХ в. туберкулозата се свързва с алкохолизма, с греха, с пороците на бедните. Туберкулозата е болест на похабената жизненост, на невъздържаните страсти; затова и като профилактика срещу нея се препоръчва приемането на буржоазните ценности: дисциплина, методичност, производителност и емоционален самоконтрол. В резултат „самото здраве започва да се отъждествява с тези ценности – и религиозни, но и меркантилни, което го превръща в свидетелство за добродетелност, точно както болестта издава покварата“ (Зонтаг 1999б: 123-124). Обратно, в обществото на късния капитализъм, насърчаващо консумацията, живота на кредит, експанзията, забавленията, множество изследвания откриват причините за рака в потиснатата енергия и неудовлетвореността, в малодушието и стагнацията на личността, в отказа от задоволяване на желанията. В края на ХХ в. като радикално последствие от неправилното поведение на болния се тълкува и спинът, чиято анамнеза се крие в отклонението от нормите, перверзията и предизвикателството (Зонтаг 1999б: 99). Едновременно с това болестта се разглежда не само като наказание и присъда за личната вина на пациента, но и като критичен модел на цялото общество: холерата се смята за причинена от миазмите на града, туберкулозата се развива в мръсния – буквално и метафорично – порочен град, раковите заболявания се увеличават в неестествено разрастващите се градове.

Паралелно с този процес на метафорично обвързване на болестта с грешките на индивида и обществото и съответно на здравето с праведността и правилното поведение, болестта се прехвърля върху отрицателни явления и прояви от различни области. В един секуларизиран свят тя е синоним на абсолютното зло; нарицателно за порока и отклонението от нормите; нещо неестествено, атакуващо естествените сили на живота; символ на смъртта: „болестта приравнена със смъртта е всичко, което се противопоставя на живота“ (Зонтаг 1999а: 67).

В аналогични на описаните от Зонтаг перспективи по време на комунистическия режим в България метафората на болестта придобива особена популярност в няколко основни линии. На първо място, още в средата на 40-те години, тя се появява като дискурсивен похват в борбата срещу идеологическата диверсия – т.е. срещу опитите за проникване на капиталистическо влияние чрез феномените на масовата култура. Наред с това, образите на болестта се прилагат, както към силната еротична натовареност на тези танци и музика, така и като цяло към сексуалната разпуснатост, влизаща в директно противопоставяне с комунистическия сексуален морал. Не на последно място болестта символизира безделието и празния живот, лишен от трудова активност, запълван с безсмислени развлечения. В подобен план, в първите около две десетилетия след Девети септември метафората на болестта има няколко пресичащи се и взаимно обуславящи се фокуса: капиталистическото влияние, склонността към развлечения, сексуалната поквара и лентяйството.

Безделието, като особено значимо нарушение на социалистическия ред, бива обилно натоварено с болестни метафори още веднага след Девети септември. В реч от 1947 г. министър-председателят Георги Димитров настоява за „безпощадна борба против безделието, лентяйството и паразитизма“ (Димитров 1947) и оттам десетилетия наред почти всеки материал, заклеймяващ отклонилите се от ударния комунистически труд индивиди, задължително преповтаря метафората на паразитизма и паразитите. Безделието и лентяйството, наред с това, представляват опасна зараза и язва, те разсейват злокачествени метастази върху склонните да им се отдадат лица (Янакиев 1960; Против безделието 1947). От своя страна трудовата активност може да „оздрави“ тялото. Ако физически здравите тела боледуват, когато бездействат, то вярно е и обратното: инвалидизираното и слабо тяло бива концептуализирано като силно, енергично и бодро, ако ентусиазирано участва в строежа на комунистическото общество. Примери на подобно радикално преобръщане на опозициите здраве – болест се срещат непрестанно в социалистическата преса. Особено отчетливо то може да се наблюдава в тематизациите на ранните еманципаторски политики на комунистическата власт по включване на жените в тежката промишленост, машиностроенето и други отрасли, трудно съвместими с физическите им способности. В тази идеологическа парадигма въпреки тежкия, усилен труд, ударничките са жизнерадостни и здрави, докато бездействащите им негативи – зозите – представляват „изкълчени“, „извратени“, „загниващи“ индивиди.

Именно поведението на зозите и суингите, както и на малко по-късните полово неопределени „хулигани“, бива най-често представяно чрез метафорите на болестта като отпадане от един приет за даденост модел на телесно здраве, тясно асоциирано със сексуалното въздържание, работоспособността и трудолюбието, простотата и чистотата на нравите и забавленията. Същото се отнася за естетическите им предпочитания към феномени от западната буржоазна поп-култура. Според множество публицистични материали и речи на комунистически функционери, буржоазното изкуство е „упадъчно“, „вредно“ и „загубило жизнеността си“, като същите епитети описват класата, чийто начин на живот то отразява: „загниваща“, „деградирала“, „прогнила“, „умираща“. Докато социалистическите песни и танци са жизнерадостни, бодри и здрави, то на западните танци туист и суинг се приписват предикатите „изкълчени“, „извратени“, „изродени“, „изкривени“, звуците са „мъчителни“, звуци на „бълнуващи“ и луди и в този напълно еднозначен план те се явяват отклонение от правото, органичното, здравото, нормалното.

Еротиката, която носят е „нездрава“, а младежите, податливи на западните естетически влияния, „се гърчат в конвулсии“ и представляват душевно осакатени лица. Според една особено евристична метафора, използвана от Тодор Живков в реч, произнесена на младежко предизборно събрание през декември 1957 г., те са „отровен бурен“, който трябва да бъде изкоренен от „китната градина на българската младеж“, „цирей“, който трябва да бъде премахнат от „нейната здрава снага“ (Живков 1957: 164 -165).

Болестните метафори покриват широко символно поле, в което обаче бива конструиран един относително едноизмерен телесен идеал. Суингът, туистът, джазът са не толкова развлекателни стилове, колкото символ на нездравата еротика на буржоазията, на нейната сетивна преситеност и безплоден хедонизъм, на целия неин паразитен начин на живот. В безделието, неразривно обвързано с този празен живот, също няма нищо безобидно, то върви редом с плътските пороци, явявайки се също така благоприятна почва за проникване на вражески послания. Така на здравото, бодрото, жизненото се противопоставя болното, изкълченото, загниващото и тези два реда телесни характеристики имат точно определен референт. Колективният трудов организъм и компонентите му са винаги здрави, самоотлъчващият се, лентяйстващ и наслаждаващ се индивид – изроден и болен. В подобна идеологическа схема, поне през първите две десетилетия на комунистическия режим, нравственият и физически идеал за социалистически гражданин се определя чрез предикатите на жизнерадостност, работоспособност, висока производителност, ведрост, здравина, бодрост, които изключват половата разкрепостеност, сексуалното опиянение, болезнената сладострастна еротика. Здравото комунистическо тяло е безполовото, асексуално, задвижвано в трудовия ритъм, тяло. Обратно, „плътският“ аспект на тялото като носител на инстинкти и страсти и източник на удоволствие стои в зависимост със симптомите на болестта: изкълченост, разложение, бълнуване, болезненост, побъркване и (освен към отмиращата буржоазна класа) се приписва на отклоняващите се от социалистическата обществена и трудова норма индивиди.

Тези алегорични и метафорични конструкции на ранния социализъм имат за фундамент най-вече комунистическия идеал на тялото машина – концептът за едно работоспособно, жизнерадостно и здраво, но и сякаш стерилно изчистено от интимни желания и пориви тяло. В своебразната двусмисленост на термина „полезен“, като ориентиран към прагматични резултати и като подсигуряващ здравето, трудът е полезен и по този начин „производителното“ и „здравото“ тяло се сливат. Обръщането и подменянето на значенията на понятията „здраве“ и „болест“, характерно за първите 10-15 години на комунистическия режим също обслужва представата, че тялото е здраво, когато в труда изразходва максимално своя потенциал и болно, когато бездейства и се отдава на наслади и развлечения. От своя страна метафората на болестта – самата тя, принадлежаща към света на органичното, макар и с отрицателен знак – с нейният непрестанно множащ се ред от производни: извращение, упадък, загниване, изроденост, осакатеност и т.н. е инкорпорирана в тази концептуална и дисциплинарна парадигма, за да придава елемент на органична естественост на модела на тялото-машина, за да служи с несъмнената си очевидност за демаркационна линия между позволеното и непозволеното поведение, между производителното и наслаждаващото се тяло.

Откъм началото на 60-те години обаче социалистическите интуиции за идеално човешко тяло постепенно се приплъзват от „машината“ към „организма“ като този процес води до промяна и в употребите на „болестта“. Крайната умора от антибуржоазната и моралистична реторика, характерна за края на 40-те и 50-те години, налага изобретяването на нов тип дискурси и на преден план излизат аргументи от медицинско и психологическо естество. Комунистическите идеолози сменят акцентите на органичните метафори, за да опишат не просто символните, а съвсем буквалните физически последствия за организма на социалистическия човек: „Чувах, че и в Англия туистът бил забранен, защото няколко души получили преплитане на червата от танцуване. Ето значи туистът е и вреден“ (Изов 1963) – пише Недялко Изов, балетист и директор на Държавното хореографско училище, който предвид професията си претендира да изказва експертно мнение за опасностите от туиста. Сходна статия, публикувана в списание „Младеж“ през 1963 г., на тема съвременните песни и танци борави с още по-сериозната поради неопределеността си заплаха от цялостно увреждане на организма и вътрешните органи при практикуване на туист: „Според мнението на много лекари специалисти от различни страни вследствие бързите и неестествени движения туистът е вреден за организма и дава сериозни поражения на някои вътрешни органи“ (Тихчев, Милков 1963: 54). Други материали се задоволяват с цитиране на предупрежденията за леки, но за сметка на това, масови контузии в резултат на танцуването на туист от рода на изкълчвания, развиване на сухожилията, повреди на коляновото капаче (Протокол „А“ № 81 1963). В този нов план болестта се използва вече не само като синоним на чистото зло, според израза на Зонтаг, т.е. като нарицателно за всички прегрешения спрямо социалистическия трудов и сексуален морал, но и като причина за непосредствено физическо нарушаване на здравето.

В подобна перспектива започват да се третират също сексуалните отклонения и нежелани практики, като популярните социалистически метафори за разложението и упадъка плавно преливат към един научен дискурс, прилагащ доказателства „за“ и „против“ от областта на биологията, медицината и физиологията. В изследването си върху младежта през 60-те години Минчо Семов посочва: „Положителен факт с утилитарно значение за здравето и психиката на младежта и новото поколение е категоричното отхвърляне на безредните полови връзки. Никой от анкетираните не се застъпва за полова разпуснатост, която деформира психиката. Това има и съществено морално значение. Потвърждават се принципите на комунистическата етика, които едновременно нямат нищо общо с попскофарисейския морал на еснафа и с разрушаващата личността полова разпуснатост на буржоазния собственик“ (Семов 1982: 143).

Половата разпуснатост е представена вече не просто в неизбежната си, но не изцяло обяснима връзка с ужаса на разложението, а в един утилитарен, рационален план – като вредна за физическото и психическо здраве на индивида. В тази представа се вписват и датиращите от началото на 60-те години спорадични материали върху проблемите на пола. В тях мастурбацията, при редките си споменавания, се разглежда в качеството на „извращение“ или „неестествено полово задоволяване“, за изкореняването, на което трябва да се вложат сериозни усилия (Киселенко 1992: 165; Господинов 2015: 226). Появата на хормоналните контрацептиви по аптеките е съпроводена с описания за многобройните им странични действия – от канцерогенност до причиняване на стерилитет (Праматароф-Хамбургер 2015: 261 – 262). Епизодичните дискурсивни появи на хомосексуализма както в специализирани, така и в популярни издания го свеждат до извращение, конципирайки еднополовите сексуални действия едновременно като социален недъг и като явление от областта на медицината и психологията. Към подобно разбиране насочва статията, посветена на хомосексуалността в Кратка българска енциклопедия, чиито пет тома излизат през 60-те години. Заедно с мастурбацията, педофилията, некрофилията, содомията и т.н., хомосексуализмът е поместен в рубриката „полови извращения“, без авторите на енциклопедията да срещат особени пречки при описанието на тяхната етиология и средства за лечение: „Профилактиката на П. и. се състои в премахването на подобни влияния, целесъобразно възпитание на децата и юношите, особено през пубертета. В социалистическите страни намаляването на П. и. е закономерно явление, свързано с характера на обществения строй“ (Кратка българска енциклопедия 1967: 188).

Психиатричен речник от късната 1988 г. (повече от десетилетие след като хомосексуализмът е изваден от списъка със заболявания на Световната здравна организация) наново повтаря определението „полово извращение, характеризиращо се със сексуално влечение към лица от същия пол“ (Стоименов, Рачев 1988: 356). По същия начин той е дефиниран и в българската юридическа литература до 1989 г. В наказателните закони и кодекси терминът „извратяване“ се появява за пръв път през 1968 г., именно когато хомосексуалните прояви биват частично декриминализирани. Ако Наказателният закон от 1951 г. сухо, без епитети и нюанси предвижда, че „за полово сношение или полово удовлетворение между лица от еднакъв пол наказанието е лишаване от свобода до 3 години“ (Наказателен закон 1951: 24), то Кодексът от 1969 г. живописно отчленява, разграничава, оценява различните типове хомосексуално поведение: „Който върши хомосексуални действия открито или по скандален начин или по начин да подтикне другиго по пътя на извратяването се наказва с лишаване от свобода до две години или с поправителен труд, както и с обществено порицание“ (Наказателен кодекс 1969: 34).

В първите две десетилетия от комунистическия режим хомосексуализмът е конципиран като престъпление, но от края на 60-те той се превръща в болест, в зараза, която може да се разпространи чрез излизането ѝ от карантинните пространства на открито. Криминализирано е не действието, а безотговорното отношение към болестта.

Сходен е процесът, при който както репресивните мерки спрямо подозрителните младежи и девойки, така и еднотипната употреба на синонимния ред, гравитиращ около метафората на разложението, постепенно отстъпват място на анализи и описания, фокусирани около здравето и нормалността, на публицистични опити за изготвяне на психологически портрети на модерните младежи. Действително запазва се дежурната критика на западната мода като форма на идеологическа диверсия, но тя върви редом с позоваванията на „здравия разум“, „психическото здраве“, „естественото“ и „нормалното“. Така например, на пръв поглед неочаквано спрямо ранносоциалистическия полово неутрален модел, момчетата с дълги коси от края на 60-те и началото на 70-те години биват атакувани по отношение на мъжествеността си, като се осмива приликата им с жените. През април 1968 г. в писмо до културните институти Тодор Живков се позовава на „здравото чувство на българина за красота“, влязло в противоречие, както с „неестествено късите поли“ на девойките, така и с дългите коси, които пречат „момчетата да бъдат отличени от момичетата“ (Живков 1968). Това писмо бележи началото на поредица карикатури и статии, посветени на темата за отпадането от традиционната „нормална“ мъжественост: „Може ли да се отмине с мълчание – пита се авторът Иван Чоплаков в статията „Доброволната униформа на модата“ – приносът на модната стихия, която прави очите и ума безпомощни да разграничат мъжа от жената, когато единствен ориентир е силуетът на щедро разпилените коси? (Чиплаков 1974: 6)

Други автори наблягат върху „немъжката суетливост“ (Караманчев 1971) на младежите с дълги коси и на комичните обърквания, съпътстващи срещите на околните с тях: „В магазина:

– Моля Ви, една дузина ролки за коса.

– Нямаме, другарко.

– Моля Ви! Аз не съм „другарка“, а съм другар.

– Съжалявам. По нищо не личи.

В спалния вагон:

– Купето е за мъже, другарко.

– Моля, моля! …Ах, ето ми паспорта.

– Ох, извинявайте! Като ви погледнах в главата, помислих, че сте жена…“ (Брястов 1973: 63).

На свой ред, девойките с къси поли през 70-те и донякъде през 80-те години не биват вече идеологически заклеймявани като врагове на социалистическото общество, нито категорично маргинализирани чрез метафорите на общото разложение и упадък. Най-честите критики спрямо тях са поради отклонението им от саморазбиращите се изисквания на здравия разум, душевната дълбочина, естествената простота и нормалност: „Немалък брой от младите хора тръгнаха по пътя на непрекъснато скъсяване на полата и в един момент изпаднаха в смешното положение на хора, които не се съобразяват със съвременните разумни изисквания на обществото (Габровски 1971).

„А колкото до модата нека не капитулираме така лесно пред не винаги обмислените ѝ капризи. Не всичко, което е модерно е приемливо за здравия разум“ (Чиплаков 1974: 6).

„Важна причина за безпокойство е съзнанието, че когато един млад човек избира екстремистките страни на модата – това е знак за нарушен интелект и душевни норми (Тодорова 1973: 4).

„Веднага ще илюстрирам последното с един пример – поставете си ръката на сърцето и си представете за момент какво би станало ако ви кажеха – ходете както си искате! Един-два месеца училището ще заприлича поразително на психиатрична болница, след което нещата ще приемат отново нормалния си вид. Екстравагантностите винаги са уморявали страхотно и най-горещите си радетели“ (Калинов 1975: 25-26).

Така от 60-те години по-гъвкава медицинска и психологическа аргументация съпътства, а по-късно и заменя, еднозначно моралистичния и идеологически патос на предходните десетилетия. Нов тип болестни метафори започват да играят централна роля при роенето на доказателства срещу поразяващата организма сексуална разпуснатост, насладите на тялото, екстравагантния външен вид. Тези явления биват директно конпципирани или индиректно намекнати като болестни отклонения от нормата, като отпадане от един приет за даденост, непроблематичен и непроблематизируем идеал, кристализирал около комунистическите интуиции за простота на развлеченията; за естественост при задоволяване на телесните нужди, изключваща прекомерността, разнообразието, изключителността на страстта; за средностатистическа нормалност във вида и поведението, лишена от оригиналност, индивидуалност, своеобразие. Ако в първите години на режима болестта е въобразена като общо взето еднозначна алегория на антисоциалистическото поведение, то в следващите десетилетия тя има далеч по-сложен живот: болестта е наказание за лекомислената употреба на тялото или за телесните извращения, но тя е и виновността на самите извращения, на отклонението от нормалността. В периода от средата на 60-те до края на 80-те години в метафорите на болестта се наблюдава едно своеобразно приравняване на социалистическото с нормалното, на социалното с природното и в тази парадигма нарушенията на социалистическия морал се представят вече не толкова в идеологическата им интерпретация на враждебни действия срещу строящото се комунистическо общество, колкото като действия срещу естествения порядък, срещу изначално зададената от природата нормалност. Идеологическата реторика от първите десетилетия на режима е заменена от (опити за) рационални аргументи, предназначени да внушават естественонаучна общовалидност и обективност на късносоциалистическата визия за човешко тяло: част от природата, но лишено от нагони и страсти; жизнено, но удържащо силите и желанията си; привлекателно, но без да привлича и да се отличава.

В подобен план както отсъствието на секса и еротиката от публичния социалистически език, така и присъствието им в дискурсите на болестта се оказват важен аспект на комунистическите практики по дисциплиниране и подчиняване на човешката сексуалност. Те се явяват основополагащ елемент от една биополитика, обсесивно насочена към обезопасяване на тъмните страни на тялото, към предварително изчисляване на резултатите от скритите му сили, към минимизиране на ефектите от неговата капризна ирационалност.

ЛИТЕРАТУРА:

Брястов, С. (1973). Диалози. – Младеж, бр.7, с. 63.

Василев, С. (1985). Психология на любовта. София: БАН.

Габровски, Л. (1971). За хората и дрехите. – Народна младеж, 14.08.1971.

Господинов, Г. (2015). Секс по време на социализъм: хигиена, медицина и физкултура.

В: Даниела Колева (Съст.) Любовта при социализма. София: ЦАИ/Рива, 2015, с. 224–233

Груев, М. (2015). Платената любов през 40-те – 60-те години на ХХ в. В: Даниела Колева

(Съст.) Любовта при социализма. София: ЦАИ/Рива, 2015, с. 234 – 256.

Деянов, Д. (1989). Младежките модели на сексуална нравственост в кривите огледала на младежкия печат. – Младеж и общество, 1989, бр. 1-2.

Димитров, Г. (1947). Реч пред II-я конгрес на профсъюза а железничарите и моряците в България, произнесена на 24.6.1947 г. – Работническо дело, 28.06.1947.

Ерибон, Д. (2001). Размисли по гей-въпроса. София: Факел експрес.

Живков, Т. (1957). Да изтръгнем отровния бурен на буржоазното влияние от младежта.

В: Тодор Живков, Изкуството, науката и културата в служба на народа. Т.I. София: Български писател, 1964.

Живков, Т. (1968). Писмо до културните институти. – Работническо дело, 21.04.1968.

Живков, Т. (1979). Учение и труд, жизнерадост и дръзновение. София: Народна младеж.

За здрав музикален вкус у младежите – за смислен културен отдих (1958) – Народна младеж, 09.01.1958.

За чистотата на нравите и морала (1953). – Народна младеж, 20.10.1953

Зонтаг, С. (1999а). Болестта като метафора. – В: Болестта като метафора. София: Златорогъ, 1999.

Зонтаг, С. (1999b). Спин и неговите метафори. – В: Болестта като метафора. Златорогъ, 1999.

Изов, Н. (1963). За туиста. – Средношколско знаме, №16.

Калинов, К. (1975). Отговаря ви редакторът. – Младеж, бр. 8, 1975, с. 23-28.

Караманчев, В. (1971). Самочувствие или суета. – Народна младеж, 24.11.1971.

Киселенко, А. (1992). Scriptophilia Bulgarica. – В: Орлин Спасов (Съст.), Ars Erotica.

София: Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши.

Кратка българска енциклопедия. Т. IV. (1967). София: БАН.

Кръстев, В. (1952). За естрадната и танцова музика. – Младеж, бр.2, с. 56-64

Наказателен закон. (1951). София: Наука и изкуство.

Наказателен кодекс. (1969). София: Наука и изкуство.

Николова, Н., Светлана Събева (1989). Училищното всекидневие. Разрушаване на фоновите очаквания. – Младеж и общество, бр. 5-6.

Праматароф-Хамбургер, В. (2015). За незаконната и невъзможна любов. В: Даниела

Колева (Съст.) Любовта при социализма. София: ЦАИ/Рива, 2015, с. 257-269.

Против безделието и лентяйството. (1947). – Работническо дело, 01.07.1947.

Протокол „А“ № 81 на заседание на Политбюро на ЦК НА БКП от 26.ІІІ.1963 год.

http://www.omda.bg/public/arhiv/prilojenia/ dokumenti_bkp/politbuyro_26_03_1963.htm, последно посетен на 24.06.2016.

Семов, М. (1982). Младежта през 60-те години. София: Народна младеж.

Стоименов, Йордан, Иван Рачев. (1988). Психиатричен клиничен речник. София: Медицина и физкултура.

Тодорова, М. (1973). В какво се състои спорът. – В: Лада, бр. 10, с. 2-4.

Фуко, М. (1993). История на сексуалността. Волята за знание. София: Евразия Абагар, 1993.

Фуко, М. (1998). Надзор и наказание. София: Университетско издателство София „СУ „Св. Климент Охридски“.

Чиплаков, И. (1974). Доброволната униформа на модата. – Младеж, бр.12, с. 6.

Янакиев, П. (1960). Кафенета или комарджийници. – Работническо дело, 31.01.1960.

Leroi-Gourhan, A. (1993). Gesture and Speech. Cambridge, Massachusetts & London: MIT Press.

Mauss, M. (1992). Technics of the Body. http://isites.harvard.edu/ fs/docs/icb.topic1458086.files/Mauss_Techniques%20Body.pdf, последно посетен на 12.05.2016.

Източник

Гергана Попова е родена през 1973 г. Завършва културология в СУ Св. Климент Охридски“. От 2008 г. е преподавател по социална и съвременна философия в ЮЗУ „Неофит Рилски“ и редактор във философското онлайн-списание „Нотабене“. Има публикации в различни литературни и академични издания. Автор е на книгата „Тялото в оксимороните на социализма“.

Pin It

Прочетете още...